Робърт Б. Паркър
Хартиената кукла (24)

24

Куърк беше паркирал колата си в оградения областен паркинг зад съдилището. Влязохме, той излезе с колата от единствения изход на паркинга и паркира при пожарен кран през улицата. Остави двигателят на колата да работи на празен ход.

— Как влезе там вътре? — попитах.

— Упражних тирания върху чиновника — небрежно каза Куърк.

— Ти си страхотно копеле — засмях се.

— Имаш късмет, че съм такъв.

Замълчахме.

— Тази кола под наем ли си я взел? — попитах. Куърк поклати глава:

— Федералните колеги в Колумбия ми я заеха за известно време.

— Така че защо седим тук сега в нея?

— Мислех, че трябва да разберем дали можем да научим нещо за онези двама цивилни там вътре — рече Куърк. — Бих искал да знам кой ги е изпратил.

От мястото, където бяхме паркирали, можехме да видим предната врата на съдилището и входа на паркинга от страничната улица.

— Ще ги следим ли? — Да.

— И ако те ни видят?

— Няма да ни видят — каза Куърк. — Аз съм професионален полицай.

— Разбира се — рекох. Куърк се ухили.

— Е, ако го ни забележат — рече той, — да вървят да се шибат.

Някакви коли влязоха и излязоха от паркинга, но Жилетков или Партньора не бяха в нито една от тях.

Хората влизаха и излизаха от съдилището, но това не бяха нашите хора.

— Защо не изпрати Фарел? — попитах.

— Взел си е почивни дни. Има някакви проблеми вкъщи.

— Какви?

— Типът, с който живее, е болен от спин — каза Курък.

— Боже опази — възкликнах ужасен.

Куърк кимна, като гледаше към съдилището.

— А той как е? — попитах.

— Той е добре.

— Така че ти дойде, защото Фарел е зает?

— Точно така, а Белсън се опитва да влезе в дирите на другата Оливия Нелсън, или истинската Оливия Нелсън, или която и да е по дяволите онази мадама в Найроби, а случаят се очертава като тежък… и си помислих, че е по-добре да дойда аз и да ти спася задника, за да не се сърди Сюзън.

— Благодаря — рекох.

— Няма нищо — каза Куърк. — Обадих се на Хоук и той каза, че ще държи Сюзън под око, докато нещата тук не се поуспокоят.

— Мислиш, че някой може да се опита да ми повлияе чрез нея?

Куърк сви рамене.

— Няма нищо лошо в това да е внимателен човек.

Двата цивилни костюма слязоха по стъпалата на съдилището, минаха по страничната уличка и влязоха в паркинга. След минута те вече го напускаха в зелен Додж, минаха покрай нас и се запътиха към Мейн Стрийт. Куърк включи колата си на скорост и лесно ги последва, като пусна няколко коли между нас и тях. Бяхме твърде далеч зад тях за да успеем да ги проследим, ако се опитат да се отърват от опашката си. Но те не се и опитаха. Нямаха основание да мислят, че ще ги следим. Куърк и аз трябваше, според тях, да хвърчим през глава за в къщи. След десет минути те спряха на паркинга на Холиди Ин, близо до малко летище. Куърк и аз се помотахме малко из паркинга през улицата, докато костюмите излязоха и влязоха в мотела. След това и ние спряхме пред мотела и паркирахме. Куърк нагласи пистолета си пред колана си така, че да се вижда, като остави палтото си незакопчано. След това влязохме във фоайето и се приближихме оживено към администраторката. Куърк показа със замах полицейската си значка и веднага я прибра. На нея спокойно можеше да пише Бейкър Стрийт, нередовни войскови части, тъй като чиновникът изобщо не успя и да я прочете.

— Лейтенант Куърк — каза отсечено той. — Отдел убийства. Искам да знам номера на стаята на двамата мъже, които току-що влязоха тук.

Администраторката беше жена на средна възраст с гъста силно руса коса. Гледаше с празен поглед. — Хайде, сестро — наведе се към нея Куърк, — това е работа на полицията. Не разполагам с много време.

— Двамата господа, които току-що минаха оттук? Куърк ме погледна.

— Не е ли умничка? — попита той. — Колко бързо схваща!

Отново я погледна.

— Точно така, сестро. Двамата мъже, които току-що минаха оттук. Номера на стаята и ако може по-бързо.

Той забарабани с върховете на пръстите си леко по гишето.

— Да, господине — измяука чиновничката. — Това са г-н О’Дел и г-н Граймс. Стая 211.

— Добре, качваме се — каза Куърк. — Ако изобщо правите нещо, освен да си гледате работата, ще затворя този нощен приют толкова здраво, че ще ти изцеди задника.

— Да, господине — мяукането беше още по-тънко.

— Стълбите са на края на коридора, господине. Втория етаж.

— Толкова здраво — повторих думите на Куърк, — че ще ти изцеди задника.

Качвахме се по стълбите.

— От ченгетата се очаква да говорят по този начин — каза Куърк.

— Хареса ми номера с „Убийците“ от Хемингуей.

— „Не е ли умничка?“ Да, често го използвам.

Стигнахме до втория етаж и спряхме пред стая 211.

Куърк залепи ухо до вратата. След това почука. Настъпи моментно мълчание, след това вратата се полуотвори и Жилетков надникна навън. Куърк подпря вратата с рамо и Жилетков отстъпи назад. Вратата широко се отвори.

Партньорът седеше на едно от двете еднакви легла с гръб към вратата, като разговаряше по телефона. Той се полуобърна като влязохме и аз изритах вратата, за да се затвори зад нас. Успя само да каже:

— Какво, по дяволите…

Куърк се приближи към него и прекъсна телефонната връзка.

— Точно така — рече му.

Малък пистолет в кобур лежеше над телевизора. Жилетков го грабна и го измъкна. Куърк едва го погледна, докато му взимаше пистолета от ръката, като го ритна под кревата. Жилетков замахна с юмрук към главата на Куърк. Но той отхвърли удара му с един замах и стъпи настрани. Погледна ме.

— Искаш ли това? — попита той. — За да си платят за побоя в затвора?

— Много ти благодаря — рекох и Куърк стъпи зад мен.

— Целият е твой — каза той и аз цапардосах Жилетков с пряк ляв удар право в носа, от който му потече кръв. Той хвана лицето си с две ръце, след това ги отдръпна и се втренчи в кръвта върху тях. От носовете тече много кръв. Партньорът му направи движение към мен, леко приведен, като се поклащаше с вдигнати ръце, събрани заедно. Аз леко се обърнах и забих левия си крак право в капачката на коляното му. Кракът му поддаде под него и той падна. Жилетков се втурна към вратата, като мина покрай мен. Ударих го отзад по главата със сгъната лява ръка от лакътя до китката, той се просна напред, удари главата си във вратата и се свлече на земята. Партньорът му сега стоеше на ръцете и коленете си, като се тътреше към леглото. Хванах го, изправих го с всичка сила на крака, а когато той се опита да ме ръгне с коляно в слабините, се удари в бедрото ми. Блъснах носа му с челото си, бутнах го надалеч от мен и го ударих с ляво кроше право вдясно. Той падна на леглото и си остана там, като държеше носа си, от който също започна да тече кръв. Жилетков не беше в безсъзнание на пода, а стоеше там на стомаха си с ръце, покрили лицето му.

— Вие, момчета, сте изпаднали в беда — каза им Куърк, — на няколко нива.

Огледах се из стаята. Имаше портфейл и комплект ключове за кола на нощната масичка до другото легло.

— Преди всичко, когато разполагахте с достатъчно помощ, биехте един безпомощен мъж с палка.

Приближих се до нощната масичка и взех портфейла. Никой не помръдна.

— Сега сте сами, без подкрепление, в хотелска стая със същия мъж и вижте какво се случва.

Отворих портфейла и погледнах шофьорската книжка. Беше издадена във Вашингтон, окръг Колумбия, на името на Райли О’Дел. На нея беше залепена снимката на Партньора, който беше сериозен и не се усмихваше. И един адрес в Джорджтаун.

— Това е едното ниво — продължи Куърк. Започна да брои от палеца си. Гласът му беше тих, без гняв, леко наставнически като че ли обсъждахме оценка за свидетелство в полицейската академия, но примесен с нюанс на тъга при мисълта в каква беда са изпаднали тези хора.

— След това идва фактът, че този задник — той посочи Жилетков на пода, — ми каза да си вдигам парцалите и да се връщам обратно в Бостън, и се подигра с акцента ми, като го произнесе Боштън.

Куърк отброи това с показалеца си.

— Разбира се, аз съм страхотно вбесен, което също не е хубаво, защото също мога да ви направя на пихтия.

Той кратко се усмихна без хумор на двамата и вдигна третия си пръст. В портфейла на Райли О’Дел намерих няколко бизнес визитки с името му на тях и името на фирмата му, Стелт Секюрити Консалтънтс — консултанти по въпросите на сигурността. Подадох шофьорската книжка и една визитка на Куърк. Като все още държеше вдигнат третия си пръст, посред броенето, той ги прочете. И ги сложи в джоба си.

— Трето — каза той, — вие, момчета, участвахте в незаконния арест и разпит на човек, като сте нарушили конституционните му права по-зле, отколкото Шърман е разрушил Атланта. За щастие аз се случих наоколо и като видях пред очите ми да се извършва незаконна несправедливост, се намесих, като изпълних дълга си на гражданин. И сега — Куърк вдигна четвъртия си пръст — откривам, че г-н О’Дел дори не е и полицай.

Наведох се над Жилетков и взех портфейла му от десния джоб на панталона. Отворих го и научих, че се казва Едгар Граймс и че също живее във Вашингтон. И той работи за консултантската фирма по въпросите на сигурността. Дадох шофьорската му книжка и една от визитните му картички на Куърк.

— Конте — рече с презрение Куърк, — какво има пък сега, дявол да го вземе?

Граймс се беше обърнал по гръб и седна на пода, с гръб срещу стената. Държеше главата си с ръце и разтриваше слепоочията си. Кръвта продължаваше да се стича между пръстите му и да пропива в ризата. О’Дел седна вдървено на леглото си, без да поглежда нищо. На лицето му почти нямаше цвят и можех да видя как адамовата му ябълка се движи, като преглъща. От носа му едва едва капеше кръв.

Отидох в банята, намокрих една кърпа за лице със студена вода, изстисках я и я подадох на Граймс на пода. Той я задържа на носа си. — Не можете да правите обструкции — каза Куърк. — Вие сте дошли тук, като представлявате някого с достатъчно власт, за да получи съдействието на местния шериф. Тъй като сте от окръг Колумбия, вероятно става въпрос за някой от правителството. Участвали сте в отвличане. Хванати сте от полицай. Ще повикаме министъра на правосъдието да дойде тук от Колумбия само като вдигнем телефона. Ще повикаме и пресата с още един телефонен разговор. Вие сте сгазили лука и единственият ви шанс да се измъкнете е да ми кажете честно и откровено истината — Куърк отново се усмихна с лишената си от хумор усмивка.

Можех да чуя дишането и на двамата и след това О’Дел въздъхна.

— Имате добър аргумент — въздъхна той. Изчакахме.

Късното утринно слънце влизаше през източния прозорец на спалнята, като осветяваше прашните места. Мотелската стая беше с обширно приложение. Имаше комбинирано бюро, шкаф с телевизор. Стол с изправена облегалка, две легла с кралски размери, разделени от една маса. Телефон на масата и лампа на стената зад нея. Стените бяха бежови, килимът жълтеникавокафяв, на стената висеше репродукция в евтина рамка на круши на Анжу, поставени в купа с медальон от рози. Клозетът се намираше зад незастъклена врата, а банята бе зад него. До прозореца стоеше кафяво кресло.

Граймс продължаваше да държи кърпата пред носа си. О’Дел седеше изправен. Лицето му беше бяло и уплашено, широката му отпусната уста изглеждаше трудноуправляема.

— Вие сте работили за правителството — рече Куърк. — В продължение на двайсет години, след това сте си взели пенсиите, запазили сте контактите и връзките и сте си установили свой собствен бизнес.

— Да — не отрече О’Дел.

— И когато сте работили във федералните служби — продължи Куърк, — сте прекарвали по-голямата част от времето си, като сте изнамирали документи и рапорти, които да послужат в съда.

О’Дел започна да протестира, но се спря, като сви високите си рамене и кимна.

— Сега сте попаднали при безмилостни момчета — рече Куърк.

О’Дел кимна. Ръцете му бяха сгънати при палците и той внимателно ги изучаваше, като че ли да се увери, че са съвършено еднакви.

— Какъв беше първоначалният ви въпрос? — попита.

Куърк кимна. Изглежда, че кръвта беше спряла да тече от носа на Граймс. Но той продължаваше да седи на пода с глава в ръцете си.

— Проблемът е, че ние не знаем за какви шибани истории става дума тук.

— Кажете ми това, което можете — рече Куърк. Гласът му беше тих и кротък.

Светлата руса коса на Граймс започваше да изтънява на върха. С наведена надолу глава се виждаше какви грижи е положил, за да среше косата си така, че да скрие този факт. Сблъсъкът му с мен я беше разбъркал лошо и наръсена с лак за коса, тя стърчеше на различни ъгли.

— Казаха ни да дойдем тук и да се опитаме да узнаем какво е научил той за Оливия Нелсън — каза О’Дел.

Куърк се усмихна:

— Ъ-хъ?

— Ето защо бяхме малко груби в килията там — каза О’Дел. — Наистина не знаехме какво да питаме.

Куърк се усмихна с разбиране.

— И си доведохте четири мъжаги, за да ви помагат.

О’Дел сви рамене.

— Кой ви помоли да откриете това? — попита Куърк.

— Мал Чепин.

— Съкратено от Малкълм?

— Мисля, че да.

— И кой е Мал Чепин? — се поинтересува Куърк. О’Дел изглеждаше изненадан. В неговите кръгове Мал Чепин вероятно беше важно име.

— От офиса на сенатор Стратън.

— Той ли ви нае?

— Ами да. Ние сме един вид приятели на този офис, нали знаете.

— И офисът ви праща бизнес — каза Куърк.

— Разбира се. Така се работи в окръг Колумбия.

— Кой уреди сделката с шерифа на областта Алтън?

— Не знам. Предполагам, че е бил Мал. Той има много влияние и власт над хората от Партията из страната.

— И когато установите какво знае Спенсър, какво трябваше да направите?

— Да видим дали можем да го посплашим — отговори О’Дел.

— Е, това приключва въпроса — рекох.

Прозвучах точно като Джон Уейн. Но никой не изглеждаше да забеляза това. Куърк погледна О’Дел дълго и мълчаливо. След това извади от джоба си една от визитните картички и отиде до телефона. Прочете инструкциите за набиране и набра номера.

— Обажда се лейтенант Мартин Куърк — каза той.

— Райли О’Дел там ли е?… А какво ще кажете за Едгар Граймс? Аз съм шеф на отдел „Убийства“ от Бостънската полиция. Моля, опишете ми О’Дел. Почака. След това кимна.

— А Граймс? — попита.

Почака още малко. След това каза:

— Не, госпожице, всичко е наред. Просто рутинна полицейска работа. Как се казвате, госпожице? Благодаря. Не, не са замесени в убийство.

Затвори телефона.

— Секретарката ви се безпокои за вас — погледна към тях.

Никой не каза нищо.

— Как е малкото име на секретарката ви? — Куърк попита О’Дел.

— Моли — отговори той.

— А как й е фамилията? — този път въпросът беше към Граймс.

— Бъргин — отговори той. Продължаваше да държи главата си в ръце и да гледа втренчено пода между краката си.

Куърк го погледна.

— Имаш ли някакви въпроси? — сега питаше мен. Поклатих отрицателно глава.

— Добре — рече той.

Отидохме до вратата. Куърк спря и се обърна към О’Дел и Граймс. На челото на Граймс, където Куърк го беше ударил, за да се освободи от пистолета му, започваше да се образува синина.

— Приятен ден — любезно им пожела Куърк. Обърнахме се и напуснахме стаята. Никой не каза довиждане.