Робърт Б. Паркър
Хартиената кукла (18)

18

Ресторантът на конюшнята се намираше на около четвърт миля от тренировъчните писти на Алтън, ниска, почти бяла сграда с куп сгурия отпред и с паркинг, определен на неподходящо място в чакъла, където имаше три пикапа и зелен Ягуар седан. Стара метална реклама на кока-кола висеше над входната врата. От отворените прозорци се носеше миризма на мас.

Влязох. Сградата беше разделена на две помещения отпред и отзад. В една от стаите имаше две маси за билярд и музикален бокс-автомат. Трима-четирима ездачи в тенис фланелки и джинси играеха билярд и пиеха кока-кола, като слушаха Уейлън Дженингс. От моята страна на арковидния вход трапезарията беше изпълнена с дълги пластмасови, покрити с метални листове маси. Отзад се намираше кухнята. Добре облечени мъж и жена ядяха шунка с яйца, овесени ядки и препечен хляб. Три по-обемисти жени с големи шапки и украсени с волани и къдрички рокли седяха на съседната до тях маса. Върнах се обратно в кухнята, където две жени готвеха. Едната от тях имаше прошарена в черно и сиво коса, а другата — прошарена в бяло и сиво. И двете бяха с изпотени чела. Белокосата жена беше облечена в сини джинси по-широки от Делъуеър. Чернокосата носеше рокля на цветя. И двете се бяха препасали с престилки. Без да вдига поглед от скарата, където пържеше бъркани яйца, чернокосата попита:

— Кво искаш?

Поръчах си овесени ядки, препечен хляб и кафе.

— И това ли е всичко? — попита тя.

— Това е всичко, за което бих се осмелил да помоля — рекох. — Миризмата вече запушва артериите ми.

Все още без да вдига поглед, тя кимна с глава към пластмасовите маси. Белокосата постави на щанда пред мен голяма порцеланова чаша и кимна към кафето в поддържащата го топло каничка.

— Седнете — каза чернокосата, — ние ще ви го донесем.

Налях си кафе, сложих сметана и захар и го занесох до един празен стол. Белокосата се появи иззад щанда с огромно количество чинии и ги постави пред обемистите жени. Можех да разбера защо са толкова пълни.

Сръбнах от кафето. Беше твърде горещо. Със зор глътнах малко и за известно време подухах чашата, за да изстине. По стените на стаята висяха закачени снимки, повечето от които представляваха конните състезания, жокеите и собствениците, наредени в кръг с конете си. Конете бяха винаги тези, които са най-малко развълнувани. Снимките бяха стари, чернобели, избелели, с подгънати краища и разпокъсани от непрекъснатото лепене със скоч към грапавата стена. Единственото по-ново нещо беше големият календар за настоящата година, украсен със снимки на кучета, играещи покер. Имаше стара снимка на Оливия Нелсън, евтина цветна снимка, която приличаше на тези, които правят по училищата всяка година и изпращат в къщи в картонена рамка, родителите я купуват и я поставят на полицата на камината. Станах, приближих се към стената и се загледах по-отблизо. Ясно беше, че това бе Оливия Нелсън. Приличаше на снимката си в годишника от колежа и не се различаваше много от снимката си на четирийсет и двегодишна възраст, която бях видял в хола й на Бийкън Хил. Кафето ми беше поизстинало, пийнах малко, докато гледах снимката й. Бялата жена излезе от кухнята и се запъти към мен със закуската.

— Къде сте седнали? — попита.

Кимнах към масата, тя тръгна пред мен и постави подноса на масата.

— Извинете — спрях я, — може ли да ви попитам защо на стената ви има снимка на Оливия Нелсън?

Сивата коса на жената беше лошо направена и се размотаваше из челото й като скъсан чорап. Брадичката й се стегна и долната й устна се издаде напред.

— Тук няма снимки на Оливия Нелсън.

— Тогава коя е тази млада жена? — попитах като посочих момичето на училищната снимка.

Челюстите й се стиснаха, а долната й устна се издаде още малко напред.

— Това е Черил Ан Ренкин — каза жената.

— Страшно прилича на Оливия Нелсън. Сигурна ли сте, че не е тя?

— Мисля, че би трябвало да познавам собствената си дъщеря — рече тя. Гласът й едва се чуваше, гледаше надолу, като че ли говореше на краката си.

— Дъщеря ви? Черил Ан Ренкин, която е точно копие на Оливия Нелсън, е ваша дъщеря?

— Тя не прилича на Оливия Нелсън — прошепна тя на краката си.

Кимнах и се усмихнах с разбиране. Трудно е да се държиш възпитано и с чар към някой, който се е втренчил в земята.

— Познавате ли Оливия Нелсън?

— Познавах я.

— Можете ли да ми разкажете за нея?

— Не.

— Къде се намира дъщеря ви сега? — попитах.

Тя поклати глава по кучешки, като продължаваше да гледа надолу.

— Имам работа. Не мога да стоя тук и да пропилея целия си ден в разговори — Обърна се и се запъти обратно към кухнята, където започна да чупи яйца в една купа.

Чернокосата я погледна, след това се обърна към мен. Помислих малко за това и реших, че тя няма желание да говори повече по въпроса. Може би колежката й си мисли, че съм по-черен от дявола и ако двете заедно решат да ме нападнат, доста ще се затрудня.

Върнах се на масата си, изядох овесените ядки и препечените филийки, допих си кафето и погледнах снимката на Черил Ан Ренкин, която страшно приличаше на Оливия Нелсън.

Бях объркан.