Робърт Б. Паркър
Хартиената кукла (15)

15

Сезоните не се бяха променили в Южна Каролина. Още беше лято. Но земната орбита бе неумолима и въпреки температурата вечерта се спусна по-рано от обикновено. Наближаваше коктейлно време, когато си тръгнах от офиса на Фъргюсън и се отправих бавно към Алтън Армс. Като минах покрай паркинга забелязах синия Буик да се измъква от там и да тръгва към павирания път, който минаваше от конюшнята към магистралата.

По мръсния път под високите борове вечерта вече бе настъпила. Бръмченето на скакалеца не се чуваше, а вместо него се беше появила песента на щурците и от време на време се долавяше тананикането на нощните птици. Не се чуваше никакъв друг звук, с изключение на стъпките ми в меката земя. Никой друг не се движеше по пътя. Можех да почувствам тежестта на пистолета върху бедрото си. Беше хубаво чувство.

Тъй като се оказа, че бащата на Оливия Нелсън не е починал, излиза, че някой беше излъгал ченгетата. Но нямаше начин да се разбере дали го бе направил Лаудън Трип или Оливия, която бе излъгала Лаудън, или пък дори самият Джек бе заблудил дъщеря си.

Като се върнах в хотела, се качих в стаята си и се обадих на Фарел.

— Научи ли нещо за регистрационния номер на онази кола? — попитах.

— Това, което ще ти кажа, ще ти хареса — отговори той. — От полицията в Южна Каролина казват, че този номер е класифициран. Сведения за собственика се дават само при представяне на доказателства, че информацията е абсолютно необходима.

— И ти какво, не можеш ли да представиш такива доказателства?

— Как? Защото колата те следи или защото ти си мислиш, че те следи? Не. Ако те беше блъснала и изчезнала, и ако трима свидетели бяха видели това, тогава би имало доказателства за необходимост да се получи информацията.

— Това е част от разследване за убийство — рекох.

— Ти казваш това, но полицията в Южна Каролина не е на същото мнение. Те казват, че мога да отида да си опържа северняшкия задник. Въпреки че го поднесоха по по-учтив южняшки начин.

— Класифициран регистрационен номер на кола обикновено означава, че тя е прикритие за полицаи.

— Ъ-хъ — съгласи се с половин уста.

— Добре — нямаше какво друго да кажа. Слушах слабото кухо мълчание в телефонната слушалка за известно време.

— Добре — повторих отново.

Фарел изчака.

— И аз имам нещо, което със сигурност ще ти хареса — казах.

— Така ли?

— Бащата на Оливия Нелсън е жив.

— Ами!

— Овладей се! — рекох.

— Трип каза, че родителите й са починали — колебливо прозвуча Фарел.

— Точно така — отговорих.

— И защо ще лъже?

— Може и да не лъже. Може тя да му е казала, че са починали.

— Тя пък защо ще лъже?

— Може да си е мислила, че са починали — казах.

— Ще спреш ли, дявол да го вземе — изруга Фарел. — Ако баща й е жив, а на нас са казали, че е починал, значи някой е излъгал.

— Ти го каза — рекох.

През прозореца на хотелската си стая можех да видя синия Буик, неподвижен под тежките дървета срещу хотела.

— Ще отидеш ли да го видиш? — запита Фарел.

— Ти го каза — повторих.

— Ще спреш ли, за бога, да говориш като шибан идиот на жонгльорско представление?

— Разбира се, г-н Железен — казах. — Веднага щом вие направите нещо, за да откриете типа, който ме следи.

— Защо просто не престанеш да му обръщаш внимание и да го забравиш? — попита Фарел.

— Ами, първо, защото съвсем открито ме следи. Освен ако не е най-неспособното и тъпо ченге в старата конфедерация, явно иска да го видя.

— Което означава, че се опитва да те сплаши? — констатира Фарел.

— Да. И искам да знам защо. И кой го изпраща.

— Като разбереш, да не забравиш да ме уведомиш.

— И дума да не става, разбира се, освен ако не е някой класифициран — отговорих.