Робърт Б. Паркър
Хартиената кукла (10)

10

Никога не можех да видя Сюзън, без да почувствам малко, но забележимо вълнение. То беше примесено с чувство на благодарност, че тя е с мен и на гордост, и на арогантност, че е щастлива да бъде с мен. Но в повечето случаи беше ускорено пулсиране по нервните възли, което, ако можеше да се чуе, щеше да прозвучи като „уф“.

Тя беше семпло облечена, както винаги. Носеше джинси, ниски черни боти със сребърна обшивка, светлолилава копринена блуза, на места закопчана върху стегната черна фланелка. Беше си сложила нефритени обици, малки като топлийки, а гъстата й черна коса беше безупречно сресана.

— Приличаш ми на котешки задник тази вечер — казах.

— Всичко, което казваш, е безкрайно лирично — каза Сюзън. Държеше чаша шампанско в ръка и вече бе изпила почти една четвърт от нея за около двайсет минути. — Какво ще ядем?

— Биволско филе, мариновано в червено вино и чесън, зелена салата, царевичен пудинг и червени картофи с дафинов лист.

— Пак ли? — попита Сюзън.

Кучето на чудесата Пърл беше в кухнята с мен, в пълна готовност да се нахвърли на биволското филе. Отрязах му едно парченце от крайчето и му го дадох.

Сюзън дойде и седна на една табуретка от страната на плота на хола. Изпи още един милиграм от шампанското си. Извади бутилката от кофата с лед на плота, облегна се напред и напълни чашата ми.

— Пол се обажда днес — рече тя. — Каза, че се е опитвал да се свърже с теб, но ти си бил излязъл.

— Знам — казах. — Има оставено съобщение на телефонния ми секретар.

— Казва, че сватбата е отменена.

Кимнах.

— Знаеше ли това?

— Той говореше така, като че ли сватбата няма да се състои — отговорих.

— Имал е трудно детство — каза Сюзън.

— Да.

— Разочарован ли си?

Кимнах.

— Знаеш колко добре изглеждам в смокинг — припомних й.

— Независимо от това.

— Хората не трябва да се женят, освен ако не са и двамата сигурни, че го искат — отговорих.

— Разбира се, че не — съгласи се Сюзън.

— Въпреки това щеше да бъде доста забавно — рекох.

— Да.

В камината на хола гореше огън. Миризмата му винаги обогатяваше апартамента, въпреки че далеч по-малко отколкото присъствието на Сюзън. Навън, зад прозореца на хола срещу плота на бара, се беше стъмнило.

Извадих малка стъклена чинийка от хладилника и я сложих на плота.

— Ау-у — възкликна Сюзън. — Червен хайвер.

— Хайвер от сьомга — обявих тържествено. — С препечен хляб и прясна сметана.

— Прясна сметана — усмихна се Сюзън, като поклати глава.

Излязох от кухнята и седнах на другата табуретка до нея. Хапнахме по малко хайвер.

— Работиш по случая на убийството на Бийкън Хил — каза тя.

— Да. Куърк изпрати съпруга при мен.

— Защо?

— Не бил доволен от работата на полицията по случая. Куърк е направил всичко в рамките на възможностите си.

— Куърк доволен ли е от работата на полицията по случая? — попита Сюзън.

— Куърк не говори много.

— Значи не е доволен, така ли?

— Официалното обяснение — рекох, — е, че Оливия Нелсън е станала жертва на случаен акт на насилие, без съмнение от страна на някой ненормален. Няма никакви доказателства или улики, които да сочат към нещо друго.

— А Куърк?

— На него това не му харесва — казах.

— А на теб?

— И на мен не ми харесва.

— Защо?

Едно от многото неща, на които се възхищавах в Сюзън, беше, че тя никога не водеше просто разговор. Когато задаваше въпрос, тя наистина се интересуваше от отговора. Любопитството й беше неподправено и искрено, като винаги пораждаше размисъл. Когато човек приключеше разговора си с нея, обикновено знаеше повече по въпроса, отколкото в началото. Дори ако ставаше дума за някой ваш личен въпрос.

— Била е пребита до смърт с огромен чук. Има синина на рамото, когато вероятно се е дръпнала — демонстрирах й как с рамото си. — Останалите удари са нанесени на главата й. Изглежда, че този ненормален е подходил изключително внимателно.

— Ненормалните могат да бъдат и методични в действията си — каза Сюзън.

Кимнах и пийнах малко шампанско. Сложих малко хайвер от сьомга на триъгълна препечена филийка, като размазах една лъжица сметана върху него. Подадох я на Сюзън, която се наведе и отхапа малко. Аз изядох останалото.

— И — продължих, — независимо от това какво мислят хората, улиците не са пълни с маниаци убийци. Не е най-удачното предположение.

— Наистина — съгласи се Сюзън, — обаче е възможност.

— Но не е полезна хипотеза, защото не предлага полезен начин на процедиране. Ченгетата вече са проучили всички, които са регистрирани за подобни прояви. Освен това нищо не може да се направи, освен да се чака лудия отново да нападне, за да го хванат следващия път. Или пък по-следващия.

Огънят омекотяваше стаята. Това е сърцето на дома, е казал Франк Лойд Райт. А ако той не знаеше дали е така, то кой друг би могъл да знае?

— Но — каза Сюзън, след като помисли, — ако предполагаш, че не е някой луд…

— Луд човек — рекох.

Сюзън постави ръка на челото си.

— Загубих си мисълта. Ако предполагаш, че не е някой луд, можеш да започнеш да си гледаш работата както ти си знаеш. Да търсиш мотива и прочие неща от този род.

Чашата на Сюзън беше все още наполовина пълна с шампанско, но тя си досипа от бутилката, за да го освежи с по-студено. Докато правеше това, аз станах и хвърлих в огъня още две дървета.

— И все пак има нещо друго — изрече Сюзън.

— Само защото си психоаналитичка — казах, — мислиш, че знаеш всичко.

— Мисля, че те познавам — отговори тя, — а това няма нищо общо с професията ми.

— Добре казано.

Пийнах малко шампанско и хапнах хайвер от сьомга, като си мислех как по-добре да формулирам мисълта си. Сюзън мълчеше.

— Проблемът е, че има официална версия за всичко. Но обективните данни някак не се връзват напълно с нея. Не искам да кажа че им противоречат, но… — разперих ръце.

— Например? — запита Сюзън.

— Ами, да вземем къщата им. Тя е прекрасна, но напълно безлична. Прилича на изложбена зала, с изключение на спалнята му, безлична е като хотелска верига.

— Неговата спалня?

— Да. Ето още нещо. Те имат отделни спални, разделени от всекидневна. Неговата показва признаци на живот — има телевизор, книги на нощната масичка, телевизионен справочник с програмата на телевизията. Но нейната… — поклатих глава. — Стаите на децата приличат на нейната. Официално са проектирани и подредени да бъдат детски стаи и съответно по същия начин са декорирани. Но няма никакъв признак, че някой някога е живял там, да речем, да е изпушил тайно една цигара или пък да е чел секс списания с фенерче под чаршафите.

— Какво още?

— Той ходи рано на работа всеки ден и остава до късно. Няма никаква работа. Секретарката му, която, между впрочем е шеметна, през цялото време си чете романчета.

— Това е много изтънчено — каза Сюзън.

— Да, така е, въпреки че не бих казал, че е така, когато ти се налага по цял ден да го правиш. Тай говори за децата си без никакъв намек, че от време на време те биха могли да го изкарат от нерви или пък да са го правили. Те са съвършени. Тя е била съвършена. Любовта му е всеобхватна. Привързаността му е непоколебима.

— А има все пак някаква приемлива граница на показността — предположи Сюзън.

Кимнах.

— Да.

— Тази демонстрация на идеализиране на миналото не е необичайна в скръбта — каза Сюзън.

— Знам — рекох. — И аз съм се сблъсквал със скръбта.

— Това е един вид отричане.

— Знам. Това, което се опитвам да доловя е откога продължава това отричане. — И какво точно се отрича.

Сюзън кимна. Огънят изсъска, като една част от дървото се откърти в камината. Хайверът от сьомга беше изяден. Шампанското също вървеше към привършване.

— И така, какво смяташ да правиш? — попита Сюзън.

— Да започна от другия край.

— Искаш да кажеш да се разровиш в миналото й?

— Да. Къде е родена. Къде е ходила на училище, подробности от този род. Може би ще изникне нещо.

— Полицията не е ли направила това? — попита Сюзън.

— При нашумял случай като този, ако жертвата е непозната, може би щяха да се занимаят с тези неща — казах. — Но тази жертва е известен стълб на обществото. Животът й е като отворена книга. Нямат пари или пък основания да се ровят в живота й от детството насам.

— А ти защо ще го правиш? — попита Сюзън.

— Не знам какво друго да направя. Искаш ли да ядеш?

Сюзън пийна малко от шампанското си и ме погледна над ръба на чашата си.

— Колко привлекателна беше секретарката на Трип? — запита.

— Доста — отговорих разсеяно. Сюзън се усмихна.

— Колко мило — каза тя. — Може би след като изядем биволското филе и сръбнем десертно вино на канапето и гледаме как огънят угасва в камината, ти ще мислиш коя от нас двете да чукаш в спалнята до изгрев слънце.

— Ти си далеч по-привлекателна от нея — уверих я аз.

— О, добре…

Мълчахме, докато слагах месото на скарата и царевичния пудинг във фурната.

— До изгрев слънце? — попитах.

— Хипербола на ревнива страст — засмя се Сюзън.