Елена Колина
Дневникът на една нова рускиня (9)

МАЙ

4 май, петък

 

Андрей има скучна работа по електричеството в различни райони далеч от Питер, така че непрекъснато пътува бог знае къде, на триста километра и по-далеч. Но няколко пъти в седмицата се връща и ние имаме щастлив семеен живот (Мурка е за, а и мама не е против).

Така че днес реших да помисля за семейния си живот. Всички щастливи семейства са щастливи еднакво, ако не се смятат някои странности, с които може да се свикне.

 

С какво трябваше да свиквам тази сутрин:

 

9,14. Намерих в хладилника бурканче черен хайвер. Откъде ли се е взело? Мислех си колко е хубаво да се живее с такъв къщовник — та хайверът е много полезен за тена. Исках да направя сандвичи за всички, отвинтих капачката, а там!… Оказа се, че това изобщо не е черен хайвер, а пръст с червейчета.

9,15. Защо в хладилника ми има червеи? Щом не съм китаец.

9,23. Обади се мама — помоли да предам на Андрей, че вятърът днес ще е северен, и да не забрави да си сложи шапка, още повече може и да вали.

(Вчера Андрей каза на мама, че ние с Мура се отнасяме прекалено лекомислено към здравето си. Имаше предвид, че винаги трябва да има грахова супа, а мама го разбра в смисъл, че не се обличаме достатъчно топло, и веднага усети прилив на симпатия към него.)

9,26. Андрей поиска да му сваря кафе. (В бита е непретенциозен, но кой знае защо не пие нес кафе, защо?)

9,37. Донесох му кафето (Аз съм ангел.)

— Какво е това? — попита Андрей с неприятен израз на лицето.

— Смелих го, сварих го… — избъбрих като скоропоговорка.

— Лъжеш ме — сряза ме Андрей. — Смелила си нескафе.

Смятам, че подобни подозрения са оскърбление за човека, още повече че нескафето се смила значително по-бързо.

9,50. Помоли да му запаря зелен чай. Не е съгласен, че зеленият чай е чаят от зелената кутийка „Ахмат“.

10,20. Преговаря с Ирина Андреевна — предложи й да сготви патица. Не мога да разбера как хората ядат патица (тя лети), език (кравата разговаря с езика си), зайче (то има големи пухкави уши!)!

— Да, но да се ядат все колбаси, както правиш ти, е много вредно и не е вкусно — каза Андрей.

— Нормално е за хората на духа — отвърнах. — Колбасите са продукти без всякакви признаци на живи същества.

Ирина Андреевна обожава Андрей, затова подкрепя интереса му към патицата. Не е ясно за какво го обича толкова — та те имат съвсем различно виждане за изкуството. Тя непрекъснато препрочита Джейн Остин, а той по цяла вечер преглежда специализирана литература: „Ловете риба с нас“, „Риболовът в Русия“, „Рибарски такъми“, „Рибарски чалъми“ и др.

10,32. Каза, че би било хубаво да заминем някъде за два-три дни, тъкмо и Мура да види свят.

— В Италия!? — развиках се аз. — В Испания или в Лондон?!

В Испания било горещо, в Италия било стълпотворение от хора, в Лондон сме щели да отидем някой друг път. А Париж по принцип му бил неприятен. Прага пък разгледал достатъчно добре по телевизията.

— Искаш ли да отидем в Куба? — предложи Андрей.

— Защо пък в Куба?

— Куба е родината на чигата — дълбокомислено отбеляза Андрей и започна да си стяга багажа: куфарче, въдици, червеи. Отива да лови риба. Тоест на работа, съчетана с риболов, защот работата му е на хвърлей място от река.

Представих си как показваме на Мура света, като по ред на номерата посещаваме родината на чигата, на щуката, на платиката, на корюшката…

10,40. Тръгнах за лекции преди Андрей. На входа висеше бележка: „Да не забравя. Молец“ Дали е за мен?…

 

Съвместният живот се състои от взаимни отстъпки, с някои неща трябва да се примириш, други да разбереш и простиш… Мога да простя за червеите и за мама, но има и сериозни неща — ако се примириш и с тях, можеш да загубиш себе си: нескафето, зеленият чай в пакетчета, etc.

Много труден е и въпросът с парите. Някак не мога да реша коя съм аз — омъжена жена, издържана от съпруга си, или просто държанка? Или самостоятелен човек, който има общо домакинство с партньора на принципите на равноправието, добротата и участието?

През миналата седмица Плешивия доведе двама свои приятели (проблемите им са аналогични с неговите — любов, пари и други такива) и аз можах да платя на Ирина Андреевна. Парите от Денис за април и май отидоха за училищното пътуване на Мурка до Англия, а заплатата ми свърши отдавна. От гордост не искам да моля Андрей за пари за домакинството, защото той смята, че нямам домакинство.

Андрей винаги носи огромни пакети с храна и паста за зъби, освен това е оставил някакви пари и в нощното шкафче. Не искам да ги взимам, защото съм горда и самостоятелна личност, и не знам колко е удобно да ги взема. Ако си нямах Андрей, сега бих могла:

1. Да взема назаем от Альона.

2. Временно да храня Мура с „Бистрьонок“ и един-два пъти да вечеряме у мама.

Но сега вкъщи е пълно с храна и в шкафчето има пари, а аз се чувствам като ученик от долните класове — вкъщи родителите го хранят и му дават пари за училишния стол, но той горкият няма с какво да си купи хамстер или морско свинче. И аз съм нещастна като това момченце — не мога да си купя чорапогащник и поне две книги!

 

Интересно дали и Андрей си има такъв списък? И какво ли пише в него? Боже, колко е труден животът!

 

Закъснях малко за лекцията.

— Днес започваме нова тема — за конфликтите, — обявих аз, като влетях в аудиторията и се огледах.

Вдясно, вляво и отпред — навсякъде сънени очи… защо са им конфликти през май, когато са влюбени и им се спи от пролетната умора?

— Задраскайте „конфликтите“ — казах решително. — Темата на днешната лекция е как да различим любовта от влюбеността и изобщо какво е това любов.

Най-любимият ми психолог (след няколко други) смята, че любовта е като пазар. Само че хората не предлагат домати и турски блузи, а самите себе си, и тук върви всичко, което човек притежава — къдрави коси, дълги крака, модни сандали и цялото разнообразие на личността от рода на добротата и умението да се пързаляш с ролкови кънки. И всяка личност на този пазар на любовта получава според заслугите си, примерно той е красив, а тя е чела „Война и мир“, или пък тя е богата, а той — умен.

Сънят май ги напусна и отнякъде се появиха живи очи и много въпроси.

Докато отговарях на въпросите, си мислех за нас с Андрей. Той е красив, много благороден човек, в материален аспект можеш да разчиташ на него… а аз? Какво съм аз в сравнение с него на същия този пазар?

Не съм толкова висока и красива, не се отличавам с особено благородство и в материален план на мен изобщо не може да се разчита.

 

— Обещахте да ни кажете как да различим любовта от влюбеността — напомниха ми студентите.

— А-а-а, това ли… И аз не знам, — отговорих им честно. — Но науката смята, че е лесно. Ако сте влюбени, ви се иска да сте щастливи с този човек, а ако изпитвате любов, не знам защо ви е необходимо той да е щастлив…

— Примери, дайте примери!

Като помислих малко, дадох следния пример:

— Да кажем, вашият любим спи… Примерно е пътувал триста километра по работа… И значи той спи, а на вас много ви се иска да се събуди и да ви подари цветя. Но завивате любимия по-добре и се радвате, че ще може да се наспи. По дяволите цветята!…

 

Продължавах да отговарям на многобройните въпроси от аудиторията и да си мисля за нас с Андрей. Смятам, че готвенето на пълнени чушки с кайма от риба напълно може да се приеме за любов.

 

 

8 май, вторник

 

Вали. Толкова съм щастлива! Мога да се мотая вкъщи без угризения на съвестта, че изпускам различни културни възможности и трябва „да оползотворя“ почивните дни. Това ми се случва веднъж в годината.

— Хайде да се грижиш за мен така, сякаш си в харем и от това зависи животът ти! — предложи Андрей от дивана, разнежен от това, че първо му занесох кафе, а след това и бухти (гумени, както е прието у нас), после пак кафе и му разреших да пуши в стаята.

— Ха! В харем ли! — възкликнах. — Според последните научни изследвания мъжете през двайсет и първи век ще ги ползват само за възпроизводство, а ще живеят извън дома, на двора, да кажем в барака…

— И къде си чела за подобни научни изследвания? — заинтригувано попита Андрей.

— Ъ… ъ… ъ… в „Дневникът на Бриджит Джоунс“…

Смяхме се, бъбрихме си, гледахме филм и съм толкова щастлива!

 

При това най-сетне проумях каква е тайната на щастливия семеен живот.

Работата е в това, че през отминалите почивни дни Андрей ме изостави. Скромно свел очи, каза, че заминава за малко до понеделник, а в понеделник, без да се отбива при мен (не можеше ли да каже „у дома“?), ще замине пак. Не казах нищо, само го гледах и чаках от очите ми да се отрони някоя сълза.

Той замина, а аз останах съвсем сама с Мура, Лев, Сава (сега си имам и Хантенбайн, но има весели животинки, а той не е от тях), обажданията на Женка, Альона, Олга и др.

Смятам, че няма нищо по-ужасно от това първо да накараш човека да свикне с тебе, а после от четвъртък вечерта да го оставиш сам за дългите почивни дни.

В събота всичко си беше точно като преди — всички си живееха щастливия семеен живот по разни премиери и презентации и само аз бях сама — сама! Страшно се разстроих — не исках да говоря нито с Альона, нито с Олга. (Женка не се смята.)

…Чувствах, че не съм нужна на никого, никой няма да ми каже „искам зелен чай“… или „направи кафе“…

 

Затова пък докато си седях вкъщи, без да съм нужна никому на този свят, случайно се намери постоянно действащо добро дело за Плешивия.

Обади ми се една наша преподавателка по немски и с треперещ от вълнение глас напрегнато заговори с мен отначало на отвлечени теми, а после каза, че ще ми дойде на гости като при психолог.

Колежката по немски не дойде сама, а с десетгодишния си син и когато го пратихме при Мурка, тя се разплака и ми разказа някаква глупава училищна история: няколко момчета от класа на сина й или намерили, или продали един мобилен телефон, а с тях бил и синът й.

— Аз го гледам сама, без мъж, и толкова се страхувам момчето ми да не стане някой… — разплака се преподавателката по немски.

Ако Мурка беше откраднала, намерила или продала нещо, аз също щях да плача, да я плаша, да й крещя истерично… Но двете с преподавателката ще се справим с възпитанието на момчето й!

Разработихме много подробен увещателен план на разговора със сина й. Планът включваше примери от древната история и от германския епос, прибавих и няколко психологически теста. Уговорихме се, че аз ще му се карам, а тя ще го съжалява, а след това ще се разменим, точно като в мъжките филми за криминалния свят.

И точно тогава на вратата се позвъни и на прага цъфна Плешивия (придобива навика да се появява без предупреждение по повод своите добри дела, сега ще го поставя на мястото му!).

— Хубаво е, че идвате! — казах. — Тъкмо ще си кажете мнението за нашия план за възпитанието на едно малолетно момче. Още повече, че сте специалист…

Плешивия прочете плана ни до средата, намръщи се и попита строго:

— Къде е хлапето?

Докато говореше с момчето, ние, изгонени при Мура, треперехме като мишки и от притеснение дори изпихме половин бутилка мартини. Мурка се опита да подслушва за какво си приказват, но Плешивия говорел толкова тихо, че за съжаление не разбрала нищо.

 

Колко ужасно нещастна е преподавателката ни по немски — отговаря за същество от съвсем различна от нейната порода. Това същество (момченцето е чудесно!) има друго светоусещане, други привички, всичко му е друго! А тя е длъжна да го възпитава — все едно жираф да учи орлето да лети. Защото освен на нея той не е притрябвал никому.

Ами ако на преподавателката по немски изведнъж й скимне да изпадне в истерия? На всяка жена й се е случвало понякога да й се иска да крещи, да тропа с крака или кротко да си поплаче. Аз крещя на Мурка, а тя на кого да крещи и пред кого да плаче?!

 

Една моя позната винаги казваше на десетгодишния си син, че е в месечното си неразположение. И момчето сериозно ни осведомяваше: „Днес на мама не й е добре.“ В началото от глупост си мислех, че е кръгла глупачка, а после проумях — искало й се е поне един мъж да я съжали. Нашата преподавателка по немски е умна, кандидат на науките е, тя няма да почне да споделя със сина си, че е в цикъл, няма и да му се разкрещи, принуждавайки го да поеме отговорността за това, че е единственият мъж в живота й…

Плешивия дойде при нас заедно с хлапето и каза, че са си поговорили за всичко, но не е необходимо да знаем за какво точно. И че периодично ще навестява момчето, например ще го посети утре. А сега ще го отведе вкъщи заедно с майка му на истински джип.

Може би все някога обществото ще се опомни и вместо да изпраща разни порасли момчета в Чечения, ще постави по едно войниче до всяко самотно момченце, което расте без баща?

 

Когато Андрей най-после се появи, доста решително му казах, че щом иска да заминем някъде, моля — Альона и Никита тъкмо ни канят да отидем с тях до Турция.

— За две седмици — добавих заплашително. — Казвам ти, на романтично пътешествие!

— Може ли да не идвам? — сломено попита Андрей. — Не е ли по-добре да отидем във Финландия, да половим риба?

— В Турция, естествено, няма риба — казах. — Но аз какво ще правя във Финландия, докато ти ловиш риба?… Е, добре, дадено, ще трябва да се съглася.

Точно такъв беше и планът — отначало да го раздразня с Турция, а после самопожертвователно да се откажа и в замяна покорно да се съглася за Финландия!

 

 

9 май, сряда

 

Андрей още спи (любов е, когато страшно ми се иска да го събудя, за да започнем по-скоро да си говорим, но търпя — нека се наспи след разправиите си с елекричеството). Мура настоява да я заведа в парка да се попързаля на ролковите кънки (имам намерение да се пързалям заедно с нея).

Но аз съм нормален човек и не тръгвам никъде, преди да изпея „Денят на победата“ заедно с всички естрадни звезди и с останалите обикновни хора (в Деня на победата трябва да се гледа държавният канал ОРТ, там ще има празничен концерт — много е трогателно, когато естрадните звезди пеят заедно с мен и с ветераните в ордени и медали).

— „Денят на победата, той от нас бе тъй далеч“ — си пеех, докато стоях до мивката (много хубаво и с чувство).

— Кой вие толкова фалшиво тука? — попита Андрей, докато влизаше в кухнята, и запя: „Този ден победен, целият в барутен дим, този празник, с побелелите коси…“ и така нататък, докато не изпяхме всичко до край.

Мура нетърпеливо пристъпваше и мрънкаше, че всички отдавна се пързалят (чудна работа, нито веднъж не съм успявала да видя тези „всички“! Всички носят „Левис“, всички ги пускат на вилата с преспиване, на всички им купуват от „Манго“ трето за сезона яке — трогателно единодушие).

На Мура може да й се пързаля, но аз съм нормален човек и няма да изляза, докато не си догледам „Белоруската гара“ до края. В Деня на победата ВСИЧКИ трябва да видят още веднъж „Белоруската гара“.

Обади се Женка, гледа „Белоруската гара“, но при мен той започна в два, а при нея — в дванайсет. (Не мога да разбера защо при нея е с два часа по-рано, отколкото при мен, нали двете си говорим СЕГА?)

— Много е странно да празнуваш Деня на победата в Германия — замислено констатира тя.

— Питай я чувства ли се като победител? — обади се Андрей.

— Гледам от балкона победените немци и се чувствам като партизанин в тила на врага — каза замислено Женка, докато си палеше цигара.

Говорех си с Женка (усетих, че й е тъжно) и гледах филма (текстът не е важен, знам го наизуст).

Когато от екрана запяха знаменитата песен, запях с тях, и Женка също. Стана добре, само на думите „…трябва ни една победа, една за всички, въпреки цената“ се разплаках, и не защото съм чак такава патриотка, а просто мама ме водеше да гледам шествието на ветераните по „Невски“. Ветераните бяха остарели и видимо вече им беше тежко да носят всичките си медали. Женка също заплака в слушалката (и не защото е чак такава патриотка, просто и нейната майка я беше водила да гледа шествието на ветераните по „Невски“, а те бяха толкова остарели…). И така двете си пяхме и малко поплакахме в кухните си, аз в Питер и тя в Германия.

— Да не разчиташ да попаднеш във „Фабрика за звезди“? — попита ехидно Мура.

Съгласих се, че песните за днес са достатъчни и излязохме да се пързаляме на ролкови кънки. И Андрей дойде с нас. Предложих му да си вземе ролери под наем, но той се направи, че не е чул.

 

 

10 май, четвъртък

 

Това ми е за самотните съботи и недели, както и за ума и съобразителността за Турция!

Предложих да тръгнем за Финландия в девет часа вечерта, за да стигнем по светло и да легнем да спим вече във Финландия.

Мурка смяташе, че е по-добре да тръгнем рано сутринта, за да поспим поне малко в собствените си легла.

Андрей каза, че единственото подходящо време за началото на пътешествието е три часът през нощта.

В крайна сметка, за да избегнем всеки вариант, при който можехме да поспим поне малко през нощта, потеглихме в три през нощта. Преди това не спахме, защото беше глупаво изобщо да лягаме, а след това не спахме, защото пътувахме.

— Имайте предвид, че никога не спирам по пътя — предупреди ни Андрей с такъв категоричен тон, с какъвто политиците говорят по телевизията преди избори: „Ще повиша пенсиите на всички“ или „Аз съм за щастлива Русия“.

— Как, изобщо ли? Ами за тоалетна? — уплаши се Мурка.

— Не спирам. Ще отидете до тоалетната преди това (пътува се пет часа, плюс границата, митницата…) — Мура, запомни: изобщо не спирам.

— Добре, ще пътуваме с памперси — предаде се Мурка и потеглихме.

 

Аз бях съгласна да не спираме, само малко се притеснявах как ще бъде на границата — там поне със сигурност трябва да спрем и да си покажем паспортите. Затова пък ако след нас се стреля и граничарите се разтичат с кучета, ще знаем, че е заради нас, защото ние никога не спираме.

 

Спряхме на първата бензиностанция — да си купим кашкавалки, после пред магазина — да си купим батерии за фенерчето (Андрей каза, че във Финландия не може без фенерче), после до будката за вестници — да вземем новия „Спорт Експрес“, във Виборг — да разгледаме витрината на един затворен магазин „Сто стоки за автолюбителя“, и още три пъти по пътя заради важни позвънявания. Андрей не можеше да говори от колата, защото трябваше да обикаля с телефона около нея и да крещи с пълен глас.

Във Виборг страшно бързахме, само известно време, двайсетина минути, погледахме в едно кафене мач и отлетяхме по-бързо от вятър.

 

В столицата на Финландия едвам се добрахме до леглата. Спахме през целия следващ ден, а след това трябваше да тръгваме обратно, защото Андрей беше на работа.

Във Виборг спряхме до магазина „Сто стоки за автолюбителя“. Андрей каза, че е съгледал там нещо, което много му трябва, и че няма да успеем и да мигнем, и той и нещото ще бъдат отново при нас. Нямаше го (по часовник) точно четиридесет и три минути, през които Мура не спря да трополи, а аз дремех.

— Добре де, нека се ожени за теб — каза Мурка.

— Нали не искаше да се омъжвам и дори без никаква причина нае Тъща… — прозях се аз.

— Искам красива сватба — уклончиво продължи Мурка и започна да фантазира. — Първо ще се повозите из града и ще оставите цветя пред Медния конник, после гостите ще ви засипят с грах, после някой, най-добре аз, ще ви поднесе погача и вие ще отхапете от нея, за да се знае кой точно ще командва, после…

— Мура, а грахът за какво е?

— Ама че си глупава… за да се завъдят пари в семейството.

— Мура, и аз си мечтая да имам някога такава сватба, но нещо не ми отговаря на годините… особено да отхапвам от погачата…

— Не си права! — разпалено възрази Мура. — Защо човек трябва да се лишава от всички радости на живота само защото е вече възрастен?

Наистина, защо?

Така се увлякохме в обсъждането на сватбената рокля, че съвсем забравихме — още никой не ни е направил предложение.

 

 

11 май, петък

 

Невероятно, страхотно събитие! В Дома на книгата тайно от Ина Игоревна се прокраднах към лавиците с женски романи и що да видя… моята книга! Стои си и се продава! Малка, с меки корици! МОЯТА КНИГА! С МОЕТО ИМЕ на корицата! И пишеше „Дневник“. Надявах се, че все някога ще излезе, но не и да стане така — да съм тук, в Дома на книгата, а тя да е на рафта!!

От художествената литература знам, че обикновено при вида на първата си книга писателите плачат и се тръшкат на пода. Краката ми се подкосиха, ръцете ми затрепериха, сграбчих за ръкава една непозната продавачка и се развиках, като сочех с пръст обложката: „Това съм аз!“ А продавачката панически се дръпна от мен! (На обложката е нарисувана личност от женски пол, но не съм аз!)

Оказа се, че книгата се продава вече от два дни, защо още никой не я е купил? Самата аз си купих три книги — толкова имаше.

 

Като излязох от Дома на книгата, на „Невски“ заподскачах на един крак.

— Ха-ха-ха, хо-хо-хо, аз съм писател, хи-хи-хи!

Обиколих най-близките книжарници и успях да купя още единайсет книги. Навсякъде отивах при продавачките, сочех книгата и питах:

— Имате ли това прекрасно произведение? Защото много ми го похвалиха… аз съм го написала!

 

И тъй, в колата имам четиринайсет свои книги! Къде човек носи със сълзи на очи първата си книга? Естествено, при майка си!

Сега ще се обадя на Мура и момичетата, да дойдат при мама вечерта. Жалко, че Андрей е извън града заради електрическите си дела.

 

Занесох четири книги — за мама, за Альона, за Олга и за Ирка-хамстера, а мама приготви вечеря. Защо не мога да готвя толкова вкусно и красиво? Месо със сушени сини сливи, картофи, запечени със сирене, палачинки със сладко от боровинки. И торта със сметанов крем и вишни, една такава хубавка тортичка. Надявям се, че няма да я изядат цялата и ще мога да взема останалата част за вкъщи (разчитам на половината).

Вдигнахме тост за това, че вече съм писател, и зачаках да започнат да ме превъзнасят. Разбира се, и приятелките, и мама бяха чели „Дневника“ в ръкопис, но книгата е нещо съвсем различно!

— Според мен не е лошо — предпазливо подхвана мама, — но защо няма никакъв социален фон? Само за любовта и бита…

Мама е възпитана с литературата на социалистическия реализъм — свикнала е любовта винаги да се развива до някой конвейер или в институтска лаборатория. Пък и си знам, че тя по принцип не може да похвали както трябва. Това е някакво суеверие — току-виж ме похвали и или ще урочаса нещо, или ще ми се присмеят… Мама е пълна със страхове.

— А момичето от „Дневника“ съм аз — заяви Мурка. — И аз си искам моя пай или процент.

— Мурочка, а какво значи процент? — попита Олга.

— Това е като ти плащат за пласирането на поръчката — важно поясни Мура. (Момичето неслучайно учи в добра гимназия — знае какво е процент.)

 

Знам кой ще ме похвали най-много — Олга!

— Слушай, а тук някои неща не ги разбрах… — рече Олга, като прелистваше книгата, и аз почувствах, че всичко в мен затрепери. Ами всеки може да каже така: „Не ми харесва.“ Или да не каже, а просто да направи такава физиономия, като че ли не иска да ме разстройва само от добро възпитание.

Не слушах Олга, а се опитвах да си изработя израз на писател от типа „хич не ми пука за мнението ви“.

Няма да й се обиждам. Вчера двете с Мурка цяла вечер сме обсъждали личния й живот. Тя вече е напуснала Вася (вчера през деня), но още не е отишла при Лежащия (във всеки случай поне аз не знам).

Лев Толстой беше писал, че когато Левин видял детето си за първи път, усетил, че вече има още едно уязвимо място. Това ми е много близко. Като си спомня новородената Мура — недоносена, два килограма и шестстотин грама, четиридесет и шест сантиметра, криви лапички… абсолютна уязвимост!

А сега и при мен, като при Левин, се появи още едно уязвимо място — ще похвалят ли моята книжка или не. Интересно, дали и Лев Толстой се е вълнувал ще похвалят ли „Война и мир“ или още от началото си е знаел, че е Лев Толстой?

Впрочем сега, когато книгата ми излезе, ще си направя подарък — ще си купя сандали с тънко токче. Аз да не съм Лев Толстой, че да ходя боса. Вече съм си харесала едни, бели с кръгло розово носле. А отзад с катарамка.

 

— А аз обичам да чета за любов — каза Альона. — Днес ще си препрочитам книгата ти до среднощ! Няма да мога да се откъсна!

Единствено Альона знае как трябва да се говори с писатели.

 

Ако някой се гордее с мен истински, това е Плешивия — срещнах го на двора, подарих му книгата. Плешивия страшно се развълнува и каза, че всяка стока трябва да се популяризира, и той може с лични средства да сложи на крайбрежната улица рекламен постер.

— Всички ще научат и веднага ще хукнат да си я купуват — убеждаваше ме Плешивия, — хайде, съгласете се!

— Само че рекламните постери не рекламират книги, а главно цигари или водка…

— А ние пък ще сложим! — настоя Плешивия. — Ще го направим културно, с вашата снимка…

— Тогава и аз искам постер — оживи се Мура. — И на него ще пишем: „Търся спонсор за покупка на нова чантичка.“ Ще сложим и снимка на Олга, а до нея ще пише: „Самотен крокодил желае запознанства.“

 

Мъчих се да се свържа с Андрей, за да му разкажа за книгата, но нищо не стана — нямало обхват.

Преди да заспя, си помечтах за постера — аз ще съм в центъра, а в ръцете ми ще са Мура, Олга, Альона, Лев Евгенич, Сава Игнатич и Хантенбайн.

 

 

12 май, събота

 

Плачех на телефона, без да се притеснявам от Мура:

— Кълна ти се, не съм направила нищо лошо! Нищо, ама съвсем нищо не предвещаваше скарване, напускане и раздяла завинаги!…

Обикновен почивен ден… Може би стана така, защото от сутринта си бяхме вкъщи и малко се поуморихме един от друг? По-добре да бяхме отишли в Етнографския музей на изложбата „Бит и обичаи на северните народи“…

— Разкажи ми подробно, дума по дума, жест по жест — каза Женка и я чух, че запали цигара.

— Обядвахме…

— Какво? — В екстремни ситуации Женка се стяга като ветеран от специалните части — нито една излишна дума или движение.

— Какво, какво, пелмени „Даря“! Аз ядях пелмени и четях Маринина, а Мурка срещу мен ядеше пелмени и си четеше Донцова. Андрей седеше по средата, въртеше се и пъшкаше, после пусна телевизора на мача, високо.

— И после?

— После се обади Альона.

— Нататък.

— После се обади Олга.

— Е.

— Отби се Плешивия, приех го набързо за консултация…

— Засега не виждам нищо страшно — каза Женка с тон на джипи.

— После се обади Роман.

— Роман ли?!

— После пихме чай. Нямаше нито една чаена лъжичка, защото всички прибори бяха мръсни. Ние с Мура си разбъркахме чая със супени лъжици, а Андрей винаги си има своя чаена лъжичка, носи си я в джоба на дънките. И тогава той каза, че това е последната капка.

— Че е последната капка ли?

— И аз не разбрах какво…

Дума по дума предадох на Женка как Андрей трагично каза, че трябва да поговорим, и предложи да отидем в кафе „Кофесол“. И тогава разбрах — иска да ми каже, че трябва да се разделим, и смята, че ще му е по-лесно да скъса в кафене, защото няма да направя сцена пред хората. Ха, само че не ме познава! А кой крещеше пред всички на Денис, че само идиотите не знаят наизуст всички текстове на песните на група „Секрет“?

 

— Ситуацията е неясна. Закълни се, че няма да му звъниш, докато всичко не се изясни — нареди Женка.

— Казваш да му позвъня ли? — просто не чух добре.

 

Не споделих с Женка (във всяко приятелство, дори и в най-близкото, човек трябва да си оставя по нещо само за себе си), че вече се обаждах на Андрей по мобилния някъде петдесетина пъти. Просто си седях и тъпо натисках цифрата 2: под номер 1 при мен е Мурка, а под номер 2 е Андрей. Освен това премълчах, че все пак успях да се свържа и небрежно го попитах:

— Бях заета, измих чиниите, а ти къде изчезна?

— Имам много непознати позвънявания. Ти ли беше?

— Не, не съм аз. Кога ще дойдеш?

— Аз… хм-хм… помислих… двамата не си подхождаме.

 

След час дойде бързата помощ — Альона с Олга, и Ирка-хамстера също.

Не знам защо Альона ми изми косата (чешех се от нерви, а тя си помисли, че отдавна не съм я мила), а Олга ме сушеше със сешоара и нареждаше:

— Зарежи го, той не те заслужава, я се стегни, нали си психолог!

Изтръгнах се от ръцете й и съвсем спокойно казах:

— Казвам ти като психолог — махай се! Само ако посмееш… още веднъж… само опитай да кажеш, че не ме заслужава…

А дъщеря ми Мура седеше до нас с гел за коса в шепата си и каканижеше, че се влюбила в граховата супа и че ако сега Андрей ме напусне, и тя, Мура, ще си тръгне с него. Защото Андрей повече приличал на родител от мен.

…Нямах сили да споря, да убеждавам и да доказвам. Всичко е ясно — не съм изтрябвала на никого.

 

— Момичета — казах скръбно. — А сутринта той ми каза: „Привет, дебеланчо“… Ако носех 42-ри номер, нямаше да ми каже така.

Ирка-хамстера изтича до вкъщи, донесе кантар и двете направихме контролно мерене. Оказа се, че съм по-зле от Ирка с две кила и половина. (Сигурна съм, че противният хамстер е направил някое мошеничество — а аз се премерих с пантофи, зъби и нокти. Но както и да е — това са си два килограма и половина! Сигурно тези кифли по корема…)

Ирка-хамстера ме гледаше толкова меко и нежно, че ми стана напълно ясно какво плашило съм. Като психолог веднага разбрах: гънката на корема е единствената истински несексуална част от женското тяло. Мъжът може да приеме всичко друго да е дебело, но коремчето веднага генетично го навежда на мисълта, че с тази жена всичко е наред, че тя е бременна и е само загуба на време и семе да й се отделя внимание. Следващата мисъл, която идва на самеца, е за разширяване на територията и следователно е свързана с необходимостта от по-нататъшна работа за продължаване на рода (нищо не може да се направи, такава е генетичната природа на мъжете. Това е научна истина, потвърдена от множество експерименти).

— Е, щом така го преживяваш, по-добре не се хаби с разни гимнастики, а си направи операция — произнесе се решително Ирка, известен привърженик на радикалните методи за подобряване на външния вид. — Това ще промени коренно живота ти. Гарантирам ти — направо няма да се познаеш!

Ирка отдавна вече се прокрадва към моя организъм, но сега дори не й се наложи да ме убеждава. Вече не бях майка на Мура, психолог, кандидат на науките, автор на книга. Бях послушно и безпомощно дете, при това все едно чие.

До Ирка бях Иркиното дете и безропотно се съгласих, че операцията по изсмукването на тлъстините на корема коренно ще ми промени живота.

— Операцията е глупост, трябва да промениш имиджа си — решително възрази Альона. — Хайде да отидем до пасажа с бутиците и да ти купим нещо, примерно чантичка „Гучи“.

Моментално се превърнах в Альониното дете и безропотно кимнах — ами да отидем, чантичката „Гучи“ коренно ще промени живота ми…

Приятелките си тръгнаха, а аз съвсем забравих да им разкажа, че Роман ми предложи работа.

Оказва се, че Петербургският телевизионен канал спешно се нуждае от мен, тоест трябва им психолог, който да води психологическа рубрика в предаването „Добро утро“ (цял живот съм мечтала да се появявам на малкия екран в предаването „Добро утро“!). Ще трябва всяка сутрин, точно в седем и петнайсет, да давам психологически съвети: как да станете лидер, да си върнете неверния мъж, да преуспеете в службата и прочие.

 

 

14 май, понеделник

 

Днес ми се случи нещо, което просто не можеше да не се случи: пропуснах сутрешната лекция, ей така, не отидох. Реших, че тъй или иначе съм неудачница и животът ми все едно е погубен.

Андрей никога вече няма да ми каже: „Хайде да пием чай“ или „Хайде да си лягаме“, или „Излъга, че си измила чашата“… КРАЙ!

Повече не можех да мисля за станалото и за първи път в живота нямах желание да се обадя на някого, и два пъти казах, че закъснявам за лекции, на Альона и на Женка.

Бавно се влачех по коридора към стаята си, за да легна в леглото завинаги, и ужасно се ударих в желязната кука, стърчаща от стената — Андрей се канеше да сложи там полица за литературата си по риболов. Видяхме полицата в магазина срещу нас.

Изглежда, от удара нещо в главата ми се намести, защото не само отидох до магазина за тази полица, но и я домъкнах вкъщи и дори сама се опитах да я закача. Като психолог мога да предложа няколко версии за станалото:

1. Разбрах, че животът ми свършва.

2. Разбрах, че животът продължава.

Когато най-после бях наясно с полицата, т.е. реших, че може и да не я окачвам, а само да я облегна на стената, телефонът иззвъня.

— Ъ… хм-хм…

— Андрей, ти ли си? Къде отиде без мене? — нарочно не попитах „защо си тръгна от мене?“, тъй като се боях да не изплува въпросът, че у дома липсват чаени лъжички и др.

— Къде-къде… — сприхаво отвърна Андрей, — тука наблизо… ъ-ъ-ъ… пътувах на триста километра и други такива…

— Заради електричеството ли? — попитах разбиращо (трябва винаги да се ориентирам добре, просто да плувам като риба във вода в материята, с която се занимава любимият човек, даже и да не е толкова интересна като телевизията).

— А… ъ-ъ-ъ… на кого каза по телефона, че страшно ще се радваш да се сдобрите… хм-хм… и че сега всичко ще е съвсем друго… и че цял живот си мечтала за това… За какво си мечтала и как се казва той? А!?

 

В този момент засвири „Малката нощна музика“ и Мурка взе мобилния ми телефон, макар че с всички сили й махах с ръка — не го вдигай, сега няма да говоря с никого!

— От телевизията е — прошепна Мура с благоговение.

— Изчакай! Тъкмо става дума за мечтата! — викнах на Андрей, взех си мобилния и казах: „Разбира се, че мога да се появя в ефир утре сутринта в седем и петнайсет.“

Човекът от телевизията затвори и аз казах на Андрей:

— Утре за първи път съм в ефир, утре съм в ефир, утре за първи път…

 

КАК ли се справя човек с толкова щастие? Всичко стана в един и същи ден — и Андрей ме обича, и за първи път съм в ефир.

…Нима ще работя в телевизията? Всички мечти рано или късно се сбъдват… Помолих да ме сменят в университета за неопределено време. Нямам сили дори за едно „Ура“…

 

 

15 май, вторник

 

Дебютът — моят първи ден в телевизията

 

Канех се да опиша изключително подробно първия си ден в телевизията по следните точки:

1. Телевизията е прекрасна.

2. Моето лично самочувствие и поведение в телевизията.

Но телевизията наистина е толкова прекрасна, че да се говори за това е все едно да наречеш Мона Лиза тайнствена, като си въобразяваш, че ти си първият в целия свят, намерил точно определение за нейната красота. Това е по първата точка.

По-нататьк: заекването, треперенето, желанието да избягаш, лекото стомашно разстройство — всичко това го имаше и при мен като при всички. А десет минути преди ефира се скрих в тоалетната и за нищо на света не исках да изляза от там, докато не дойде да ме измъкне асистентката на режисьора. Това можеше да стане моето ноу-хау, но асистентката на режисьора каза, че често й се случва да измъква теленоваците от тоалетните. Това е по втора точка.

Тогава защо изобщо да пиша?

 

…Ще напиша за дебюта си скромно и по същество.

Ето как стана всичко. Разбрах, че всеки момент ще се разплача, ще се разсмея, ще се напишкам и ще се строполя на пода, и всичко това едновременно, с трепереща ръка си оправих тъмните очила и казах в камерата:

— Скъпи жени! Ако сутрин се събудите в лошо настроение, изправете се пред огледалото и си кажете: „Аз съм най-чаровната и привлекателната!“

Отдавна се знае, че сбъдването на една мечта винаги изглежда делнично.

Хората обичат да задават въпроси от рода на: „Изпитваш ли гордост и вълнение в ролята на майка, телевизионна звезда (баща, писател, президент)?“

„Не, изобщо не изпитвам, а преди толкова разчитах на това — изумено си мисли човекът, — и това е защото до вчера ОЩЕ не бях, а днес ВЕЧЕ съм и си имам други, по-актуални задачи от това да седна и да мисля — какво изпитвам сега, когато вече съм майка, телевизионна звезда (баща, писател, президент)?“

 

Между другото редакторът на програмата много хареса текста ми и ми наредиха утре да го повторя.

 

 

16 май, сряда

 

Телевизионна звезда

 

Пак ще напиша скромно и по същество.

Ето какво стана. Разбрах, че ако се разплача, засмея, напишкам и се строполя на пода, няма да се случи нищо страшно, и като наместих спокойно черните си очила, казах в камерата:

„Скъпи жени! Ако тази сутрин сте се събудили в лошо настроение, приближете се до огледалото и си кажете: «Аз съм най-чаровната и привлекателната!»“

Текстът се хареса и ми казаха да го повторя още веднъж, като малко го съкратя.

 

Тази вечер ние с Андрей се каним да си направим семейна вечеря по повод телевизионната ми кариера. Поканих приятелките, за да не мислят, че съм се възгордяла, защото сега работя в телевизията — точно в седем и петнайсет сутринта се появявам на телевизионния екран с три-секундна фраза.

Реших да подходя към вечерята сериозно и по пътя да се отбия на Кузнечния пазар и да купя нещо хубаво, за да разберат те, че съм Мигом Променила се Истинска Домакиня. Например ще купя свински шницели и ще ги изпържа в галета и яйце. Или само в яйце.

…По пътя към пазара случайно влязох в Дома на книгата. Не бях забравила за вечерята, затова веднага се насочих към отдел „Кулинария“.

Купих: „Барбекю и грил“, „От хладилника в микровълновата печка“, „Закуска на тревата“, „Апетитни салати и мезета“, „Новости в десертите“, „Вкусни спомени“.

 

От напитките в Дома на книгата имаше: „История на водката“ и „Голяма книга на коктейлите“.

 

…Но забравих за пазара. Ще кажа на всички, че не съм смогнала — когато работиш в телевизията, не винаги можеш да разполагаш с времето си. Не можеш да кажеш — елате у нас в седем часа на вечеря, ще има свински шницели. В телевизията могат да се случат какви ли не изненади и тогава няма да ти е до пазар.

 

Вечерта се обади Альона и каза, че ще направи моята семейна вечеря у тях. Била купила много вкусни неща и сама направила страхотна торта с целувки и сметана. Така че отидохме на семейна вечеря в чест на моята кариера при Альона. Това беше много хубаво, защото Альона беше поканила много народ, а аз за първи път от една година бях на гости не сама, а в ДВОЙКА!!!

 

Описание на гостуването — празник в моя чест

Всички си говореха оживено и един през друг ме разпитваха как е там, в телевизията. Андрей седеше с мрачна физиономия и се оживи само когато заговориха за футбол, тоест самият той заговори за футбол, но никой не го подкрепи. Оживи се и в още един момент, като поведе интимен разговор за своето електричество със съседа отсреща, но скоро онзи започна да разказва за пътуването си до Гърция и Андрей пак се сви и замълча.

Не просто мълчеше, а нарочно, демонстративно МЪЛЧЕШЕ, и се обади само веднъж — поиска да му пуснат телевизора за решаващия мач „Спартак“ — „Динамо“.

Той не просто хвърляше по някой поглед към телевизора, а ГЛЕДАШЕ МАЧ, гледаше предизвикателно, без да вижда нищо друго… като че ли си беше вкъщи, и отгоре на всичко, прекъсвайки общия разговор, поиска да увеличат звука.

При Альона винаги има толкова много вкуснотии, че никой не напуска масата и за миг, и в този случай това беше в моя полза. Като се нагледа на мача до насита, Андрей заспа на масата и аз можех само да се надявам, че това не се хвърляше прекалено в очи (наместих го облегнат на дивана и му придадох позата на живо и тактично внимание към околните).

Андрей спа около час-час и двайсет и пет минути. Альона разказа на гостите, че той е толкова красив, че дори е спечелила кожено палто от неговата красота, и аз изпитах гордостта на собственик.

След час и двайсет минути Андрей се събуди и се наведе към мен. Бях сигурна, че иска да ме целуне, и вече му подавах бузата си с небрежния жест на разглезена от любов жена.

— Кога ще си тръгваме? — попита ме жално Андрей в случайно настъпилата тишина.

— Ъ-ъ-ъ, тук е толкова весело… вкусно… и за Мура е добре дошло… — измънках аз, като се мъчех да не поглеждам Альона…

Мура наистина се веселеше: намигаше на Андрей, смееше се високо и по всякакъв начин привличаше вниманието му.

— Да-да, правилно. Време е да тръгваме. Оставили сме Мура сама — високо и облекчено обяви Андрей.

 

По пътя към къщи Андрей каза, че ще погледне колата ми, и остана крайно недоволен от огледа. Оказа се, че съм видяла сметката на двигателя и (или) съм изгорила спирачките. Смята, че ми е нужна нова кола (закимах доволно като глупачка), а по-конкретно колесен трактор „Беларус“. Още повече, че там има стъпала и ще мога да се качвам в новата си кола по тях.

Оправдавах се и го уверявах, че не бих могла да повредя нещо в колата, защото в никакъв случай не свалям крака си от спирачките, а и не ми трябват стъпала — в състояние съм да скоча и сама…

После стана дума за лошото поведение на Сава Игнатич. Оказва се, че той се мотае около павилионите до метро „Владимирска“ и във всеки павилион смятат, че това е Техният котарак, хранят го и са му направили отделен кашон за спане. Кой знае защо, Андрей беше особено нервиран от това, че понякога Сава спи там. Струва ми се, че ни е вдигнал мерника — и на мен, и на Сава.

 

 

17 май, четвъртък

 

Поредният ден в телевизията — творчески разногласия

 

„Скъпи жени! Ако сутринта сте се събудили в лошо настроение, приближете се до огледалото и си кажете онова, което ви посъветвах вчера!“

Помолиха ме да съкратя текста още малко, стига да мога. НАКЪДЕ ПОВЕЧЕ?

 

 

18 май, петък

 

Последен ден в ролята на телевизионна звезда

 

„Скъпи жени! Ако сте се събудили, направете страшна физиономия на себе си или на онзи, до когото сте се събудили!“

 

19 май, събота

Днес на лекциите попитах студентите:

Бихте ли могли всяка сутрин точно в седем и петнайсет да повтаряте едно и също?

От първата банка се надигна едно девойче, очилато мишле отличниче, и каза:

— А аз обичам повторенията. И не ми омръзва всеки ден да си повтарям едно и също изречение…

— Какво?

— Аз съм най-чаровната и привлекателната…

 

…Като помислих, се съгласих с мишлето отличниче — добре е, че в живота има неща, които се повтарят. (Сигурна съм, че в резултат на своевременната оперативна намеса започнах да гледам на живота с други очи.)

Ами ето, моля ви се, не ни омръзва всяка сутрин да се събуждаме!

 

 

31 май, петък

 

Резултати от учебната година

 

1. Напълнях с четири и половина килограма, отслабнах с два, общият резултат от отслабването е задоволителен.

2. Обръщам внимание на обикновените човешки радости, каня се да разбера от Вася как прави баница със зеле и да попитам мама за сладкиша със сметанов крем и вишни, както и да разузная от Ирина Андреевна рецептата за гумените бухти.

3. Вчера Андрей ми подари раница (ето я моята раничка, стои си на масата пред мен). Тя е много семпла и дори малко скучна — просто сив плат с цип, без нито едно украшение. Затова пък като отвориш ципа, неочаквано се оказваш в друга реалност — вътре в раничката на подплатата е нарисувана Синя Маргаритка, не просто маргаритка, а Предизвикателна Весела Синя Маргаритка На Розова Ливада!

Разбира се, освен Синята Маргаритка в живота ми има и други неща — понякога си въобразявам и разни ужасии, например:

1. Мурка и Андрей ги няма вкъщи, а вече се стъмва и става много, много страшно. Тогава се правя, че просто нервно си подръпвам носа, а всъщност си казвам наум: „Боже, ако те има, моля ти се, направи така, че нищо да не им се е случило този път и следващия път — също…“

Това между нас с Андрей е любов и между „Добро утро“ и „Лека нощ“ имаме толкова много неща за обсъждане. Но човек никога не знае какво може да стане в бъдеще. Ами ако на другия човек някога му доскучее с тебе? И кога точно ще се случи това? Но аз винаги мога с цел повишаване на културното си равнище да почета „Изследване на историята“ от Тойнби и тогава ще имаме за какво да си говорим, когато той се връща вкъщи, пропътувал триста километра от своето електричество.

На мен също никога няма да ми стане скучно с него, защото в живота ни винаги ще има елемент на загадъчност и интрига. Примерно Андрей обикновено казва убедено: „Чакай ме точно в шест“, но това може да се окаже и шест сутринта. Или шест вечерта, но следващата вечер, когато си е мислел, че всичко ще е така, но оттогава много неща са се променили.

А когато бъркаш за нещо в раницата, изобщо не се надяваш да я видиш, тази Синя Маргаритка — в една раница може да се намери какво ли не: миналогодишна квитанция от химическо чистене, огризка от ябълка, забравено номерче за зъболекар… а тук, не щеш ли — Синя Маргаритка!…