Елена Колина
Дневникът на една нова рускиня (8)

АПРИЛ

3 април, вторник

 

Събудих се в отвратително настроение, защото насън упорито отпъждах мисълта, че трябва да си търся работа (надеждата, че професионалният писател живее от хонорари, се разсея като дим).

Преди няколко дни се случи непредвидено събитие — бедността се прокрадна към мен точно до касите в супера (минах през него след Дома на книгата). Тоест просто не ми стигнаха парите да платя всичко, което бях сложила в количката си (защо ли ги правят толкова големи?).

Наложи се набързо да сортирам продуктите — някои вляво, други вдясно.

Вдясно (оставих ги в магазина): камамбера (глезотия, кашкавал „Росийски“ е за предпочитане), пушеното филе (вредно е за здравето), една опаковка каша „Бистрьонок“ (мога да си я сваря и сама). Вляво: всичко останало (хляб „Здраве“, два шоколада, пакет гевречета, сладко).

 

Като се прибрах вкъщи, тутакси започнах да си пиша разходите в тетрадка.

Хляб „Здраве“ — 24 руб.

Два шоколада — 38 руб.

……

…

 

Реших просто да си записвам продуктите без цените — така по-бързо ще мога да преценя излишното:

Сладко от вишни

Сладко от ягоди

Бонбони

Плодови пасти

Сладко от касис

Желе.

 

Не, май ще е по-добре да записвам по друг начин: продуктите — отделно от всичко останало.

Продукти — 685 руб.

Книги-410 руб.

Ето какво всъщност трябваше да се докаже — не живеем икономично — прекалено много харчим за храна, а разходите за книги и за продукти трябва да са равни.

Отначало не исках да го записвам в дневника си, но си помислих, че няма да е честно — днес ми се наложи да купя в „Стара книга“ „Сага за Форсайтови“ с ДРУГА ОБЛОЖКА. Някога я имах (книгата, а не обложката), но след това изчезна някъде и купих „Сагата“ в зелена обложка, но не посегнах към нея нито веднъж, защото и без това мога да я цитирам цялата. А сега гледам — ето ги, тези два старинни сини тома, такива, каквито бяха и моите едно време! Четях „Сагата“ вкъщи, докато обядвах, и не можех да се откъсна — абсолютно друга „Сага“, истинската, моята.

Вечерта размишлявах — на пръв поглед няма нищо срамно, — голяма работа, купила съм си книга и някои други книги, и затова парите не ми стигнаха за камамбер и филе, но не знам защо ме беше срам и много ми се ядяха и филе, особено камамбер. Не, стига толкова, по дяволите, рекох аз и започнах да звъня на всички (засега на най-близките), за да ми търсят работа. И ето че днес в четири часа имам решаваща среща по този повод. Никита се е уговорил да ме приеме един важен господин, който имал нужда от съобразителен сътрудник (това е точно за мен) на непълен работен ден (и това е точно за мен).

Важният бизнесмен, член на „Ротари клуб“ (знам от литературата, че на Запад „Ротари клуб“ е организация на влиятелни бизнесмени, политици и др. Добре е, че те са се обединили и у нас), търгува с прах за пране. Наредил да отида в Шереметевския дворец.

Членът на „Ротари клуб“ се оказа много приятен елегантен господин. Той топло ме заразпитва за работата, заплатата и семейството ми.

— А защо колата ви е в такова състояние? — попита той.

Оцених високо интереса му към моя живот, отпуснах се и започнах да разказвам подробно как Денис е забравил при мен полуживия си ландроувър завинаги.

— Разбирате ли, моят мъж, тоест първият ми съпруг… не, тоест аз нямам никакъв втори съпруг…

— Ето ви психологически тест за интелигентност — прекъсна ме господинът, вперил поглед в мен. — Продължете реда: Е Д Т 4.

— Не знам — признах си. Сега господинът ще каже — извинете, но сте дебил. — Ох, не, почакайте! — изписках притеснено. — Едно, две, три, четири, пет… Така ли е?

— Знаели сте го отпреди, знаели сте го!! — развика се господинът.

Изпъчих се гордо и му казах, че баща ми е бил математик и още на пет години съм знаела, че след едно идва две. Затова мога да се справя с всеки тест, дори мога да продължа реда и по-нататък — следват шест, седем, осем…

Надявам се, че успях да се проявя добре и сега ми предстои главоломна кариера в областта на праховете за пране. Отначало ще стана лявата ръка на този господин, после дясната, после ще се разклоня от него със свои собствен бизнес (може и да разоря фирмата му, зависи как ще се държи той), а след това… след това и мен ще ме приемат в местния „Ротари клуб“…

Господинът каза, че ще помисли и ще се обади на Никита (защо пък на Никита?).

 

По време на вечерната лекция непрекъснато ми беше в главата как добре се проявих на събеседването и изведнъж ми дойде наум, че трябва да обучаваме и младите да се справят с такива тестове — нали животът, кариерата и прочие са пред тях.

Като своеобразен тест накарах студентите да напишат есе от три изречения на тема „Сутринта се събудих целият зелен“, но така, че есето да си има увод, основна част и заключение. Не се справи никой освен едно момче, което прочете следния текст:

Увод: Събуждам се една сутрин целият зелен.

Основна част:

Одеялото се свлякло, отлетял чаршафът

и възглавничката жабка скочила встрани.

Свещ потърсих, в печката свещта е,

книгата пък плю си на петите…

Заключение: Повече няма да си купувам от тая марихуана!

Способно момче, браво!

 

Вкъщи не можах да дочакам обаждането на Никита и му позвъних.

— Какво става с праха за пране? — го попитах и очаквах да чуя, че всичко е наред, че онзи ме взима на работа, но ядец. Новините бяха лоши — не съм била подходяща за господина от „Ротари клуб“. Той смятал, че такива прекалено съобразителни особи не трябва да бъдат допускани до продажбата на прах за пране. Обидно е, но е обяснимо — конкуренцията от моя страна го е уплашила (в началото ще си отворя свой филиал, после ще го погълна…). Въпросът с работата остана открит.

 

 

4 април, сряда

 

Тази вечер дадох консултация на Плешивия (не мога да свикна да го наричам Кърмилец). Оказа се, че и той има планина от проблеми (подозирам, че не всичко е толкова просто — може би най-вече му харесва да го слушат). Днешният проблем на Плешивия са парите, както и моят.

След като платих на Ирина Андреевна, за нас двете с Мура останаха само за едно пластмасово пръстенче (Мура иска да е светлосиньо, а аз смятам, че по-добре да е зелено, да й отива на очите). Дали да не преразгледам решително целия си домашен бюджет или пък да помоля Денис да ми прати авансово парите за следващия месец? (Той ще се развика, че ние с Мура сме големи прахосници, а той не е милионер.)

Денис знае, че аз знам, че ще даде, и пушилката, която вдига, си е чиста формалност като потрепването на крилата на някоя обречена пеперуда, но все пак ми е жал за него… Затова попитах Мура какво мисли за „Бистрьонок“ на закуска, обяд и вечеря в продължение на три дни до заплата. Тя е готова и за елдена, и за оризова каша, което е добре.

Та значи и Плешивия има същия проблем като моя — с парите. Станало му е нещо. Вече почти цяла седмица по някаква причина избягвал да харчи пари: не си купувал дрехи, проверявал си касовите бележки в супера и дори ходил до магазин „Лента“, който е за стоки на едро. А вчера цял ден мислил кога ли е успял да изяде толкова йогурти?

Тази седмица Плешивия ходил няколко пъти с приятели в разни барове и ресторанти, но финансовият му проблем се проявявал и там. Щом наближало времето за сметката, той скачал и изчезвал, без да се сбогува. Просто не можел да се раздели с парите си! Ама какво да говорим, щом прекрати дори работите по издигането на малка кула за наблюдение към булевард „Владимирски“ в двора и вече обмисля да се оттегли от доставките на топла храна за портиерката.

Подозирам, че се съгласих на бартера твърде лекомислено — не си представях, че ще се сблъскам с толкова сложен проблем като парите… Много се притесних и уплаших… (но бартерът си е бартер и сега съм длъжна да му окажа псих. помощ).

— Ъ-ъ-ъ… вашият проблем… е много типичен за богатите хора в цял свят.

Плешивия тутакси се изпъчи доволно, а аз все още нямах представа какво да правя.

— Знам точно какво трябва да се направи — обясних аз, — сто пъти съм се сблъсквала с тази неприятност на мно-о-го богатите хора от цял свят, а сега я срещам и у вас…

Плешивия се наду като двойкаджия, избран за отговорник на класа.

— Трябва да направите три добри и щедри дела — отсякох твърдо, — три пъти да похарчите пари не за себе си. Подобренията в двора и храненето на портиерката не се смятат. Парите трябва да се изхарчат за конкретни хора.

— Това пък какво значи? — възмути се Плешивия.

— Богатите се лекуват така — напомних му аз. — Но има една тънкост. Ако дори само в един от трите случая изпитате съжаление за похарчените пари, всичко пропада и трябва да започнете отначало.

Надявам се Плешивия да не е чел като дете как Незнайко вършеше добри дела, за да се сдобие с вълшебната пръчица.

— След една седмица ще дойдете при мен за отчет. И тъй — три добри дела! И не забравяйте — трябва да се радвате, че с парите си можете да помогнете на хората!

 

 

5 април, четвъртък

 

В десет сутринта се разнесе странен звън — беше Андрей.

— А-а-а, какво става с физиката? Справил ли съм се хм… хм… добре със задачите?

Казах му, че се е справил, за да не се тревожи, макар че изобщо не знаех, а според мен и Мура също.

Андрей мълчеше. Аз също мълчах, само дето му разказах за погубената си в зародиш кариера в сферата на праха за пране.

— Нима не му хареса, че мога да броя от петгодишна?

— Хм… хм… Познавам го този член на „Ротари клуб“ — каза Андрей и добави, че нямам никаква работа в неговия бизнес. Тогава го попитах дали самият той не е член на „Ротари клуб“, при което Андрей издаде странен звук, нещо между обикновеното хъмкане и умерено изръмжаване, от който заключих, че тази местна организация на влиятелни хора не се ползва с уважението му. Каза, че това значи само голям членски внос в твърде неприятна компания.

 

Щом е така, добре че не почнах работа при онзи капризен субект. Много ми се искаше да попитам, но не се реших, какъв е в такъв случай самият Андрей, ако са го канили в „Ротари клуб“ — медиен магнат, собственик на битак, политик?

Андрей мълча толкова дълго, че се почувствах неловко и за да наруша мълчанието, казах:

— Искате ли да излезем някъде?

Андрей отвърна да, утре вечер, защото след това няма да може.

— Къде ще ходим? — попитах.

— Ъ-ъ-ъ… все едно.

— Утре във Филхармонията има хубав концерт — подхвърлих с въпросителна интонация, за да му оставя път за отстъпление — току-виж се е съгласил само от любезност и вече се разкайва…

— Мога не по-рано от осем часа.

Какво значи „мога“? Да не си мисли, че всеки си насрочва концерт в удобно за него време?

— Но точно тогава пък Филхармонията не може.

— Хм… — въздишка, малка пауза. — В шест часа… — продължителна пауза, въздишка — … пред дома ви. Хм… Довиждане.

 

Филхармонията е единственото правилно решение за срещата с Андрей, защото:

1. Нека не си мисли, че щом се целя във високопоставени чиновници, нямам никакви културни интереси.

2. Така му се пада. Можеше и сам да предложи нещо, виж, Роман винаги имаше цял куп идеи…

3. Вечерта казах на Альона, Олга, Женка и Ирка-хамстера, че възприемам това не като любовна среща, а като среща на обвиняем със свидетел в рамките на процесуалните отношения. Такъв разкошен небрежен красавец със сигурност не страда от липса на жени. Съгласиха се всички освен Ирка-хамстера.

— Нищо, жените ще почакат — каза Ирка.

А може би напразно я подценявам и не я смятам за най-умната от приятелките си?

 

 

6 април, петък

 

Излязох от къщи в шест и три минути (винаги е добре малко да се закъснее).

На улицата пред моята кооперация нямаше никого (но какво значи никого? Имаше много различни хора, сред които стоях и аз, оглеждах се на всички страни като глупачка, на срещата с която не е дошъл никой).

Реших да се скрия в магазина „24 часа“ и да наблюдавам през стъклото.

Не мога да кажа, че се обидих особено от закъснението, защото от самото начало не гледах на тази авантюра като на интимна среща, просто си мислех, че може да се получи романтична вечер — първо ще поседим в някое кафене, после ще отидем във Филхармонията и той може би ще ме хване за ръката като в пети клас.

 

Черният ландроувър се появи чак в шест и двайсет и две минути. От приличие си купих шоколадче и като изчаках още три минути, тръгнах към колата.

— Да пием кафе, а? — предложих. — Къде?

Андрей сви рамене — където искате.

В „Кофесол“ той си поръча двойно еспресо, а аз капучино и голямо парче торта с боровинки (ядеше ми се и кашкавалка, и от сладкиша с малини, но ми стана неудобно).

Тъкмо седнахме и аз се усмихнах на Андрей със светла и замислена усмивка, в джоба му зазвъня телефонът.

— Аз ти… (неразбр.)… казах, че… рррр… — ядосано ръмжеше той, — а ти… ррр… (неразбр.).

Спокойно си пиех кафето и без да проявявам нетърпение, го чаках да реши най-наболелите си въпроси и да започнем да си бъбрим за това-онова.

Най-сетне Андрей спря да ръмжи, аз се раздвижих и казах:

— А… — но в този миг телефонът иззвъня отново.

— Вагоните ми чакат… — караше се той с тих и страшен глас, — а ти, мамка ти… — и пак прошепваше нещо неразбрано, като се обръщаше встрани и прикриваше уста с ръка, но аз се досетих за всичко.

Замислено пушех и се правех, че се познаваме от сто години и дори сме семейство: съпругът е бизнесмен — където седне, там ще използва и да поработи, а съпругата е писателка и тук, в кафенето, наблюдава живота и обмисля сюжети.

…Обидно ми е, страшно ми е обидно! Андрей така и не ми каза нито дума, а само на останалите си познати… Защо тогава ме покани във Филхармонията?

Реших да не се обиждам, в края на краищата за истинския мъж вагоните са по-важни от мен, при това не съм някоя глупава хлапачка и мога да си намеря занимание и сама. Примерно сега, докато той говори по телефона, мога да поразсъждавам дали е женен или не е.

Има един рак, при който едната щипка е деликатес, а другата нищо особено. Ловците на раци отрязват деликатесната щипка и хвърлят рака обратно в морето. И този рак глупак се скрива в някое закътано местенце и си отглежда нова щипка. Но не си седи мирно, а пак се хваща в мрежите и ловците пак му отрязват деликатесната щипка…

Та и аз така — с толкова усилия си отгледах нова щипка, че повече за нищо на света няма да се хвана на въдицата. Да не съм някакъв рак глупак, та още веднъж да си имам работа със съпруга и фалшива тъща!

Колко ще е тъжно, ако се окаже женен… Това е като да си на пет години и да протягаш ръчичка към някоя кукла, тя да е чужда, тогава посягаш към друга — но и тя е чужда, не е твоя, и тази, и тази… И къде е тогава твоята?! Тоест моята…

Потънала в мисли за живота на раците, не забелязах, че Андрей говори, тоест вика вече десетина минути. Взех почти окончателно решение — сега ще стана и ще напусна тази романтична вечер. Още повече, че вече е време за Филхармонията.

— Ще закъснеем за концерта — казах аз с надеждата, че ще се усмихне.

Но той не се усмихна. Без да се откъсва от телефона, Андрей плати сметката и тръгнахме за концерта.

Атмосферата във Филхармонията е съвършено различна — островче друг живот.

В тази зала съм се мъчила през цялото си детство, по-конкретно на четиринайсети ред. Но ако човек като дете е бил каран да върши нещо, което много е мразел, но не е можел да се бори, защото е бил малък, по-късно, когато е вече пораснал, той кой знае защо продължава, вече по своя воля, да прави същото… Точно по тази странна причина продължавах да ходя във Филхармонията, още повече, че си имах и своите филхармонични бабички, винаги едни и същи — в бели блузки и сребърни прически. Още бях малка, а те вече бяха такива. Имаха и лица. Лица на хора от същото това островче друг живот.

И тъй, получи се малка грешка. Мислех, че Бах е преди антракта — той е мелодичен и всеки може да го издържи. Бях готова да пожертвам втората част — тогава щеше да има концерт за виолончело с оркестър от някакъв непознат за мен Шохат. Но не знам защо местата им бяха разменени и сега ще трябва да слушаме тъкмо онзи Шохат.

От програмата разбрах, че Шохат е още жив и дори малко по-млад от нас. Може би не е толкова безобиден, както Бах. Ще има и вокал (певица); подозирам, че Андрей е равнодушен към вокала.

Изпълняваха концерта за виолончело с оркестър от Шохат. Поглеждах крадешком към Андрей — според мен му харесва. Най-малкото слуша със затворени очи. Истинските меломани винаги слушат музика със затворени очи.

Олеле! Трепнах уплашено. Сумтеше! И както ми се стори, похъркваше при издишване! Какво да правя? Не, какво толкова, за Бога, човекът е уморен, нека си спи, само да не бяха двете лелки отпред… те се обръщат и шъткат. Направих се, че той не е с мен.

Наклони се напред! Уплаших се, че Андрей ще падне върху лелките, и го хванах за ръкава. Ако бяхме по-близки познати, щях да познавам начина му на държане на обществени места — примерно има ли навик да хърка и да се свлича между редовете или просто ще си поспи културно и ще се събуди за антракта. А сега, разбира се, бях много нервна.

Андрей проспа целия концерт за виолончело с оркестър и се събуди едва след като запя певицата.

Обърна се към мен — в очите му имаше див ужас, изглежда, не беше очаквал ТАКОВА нещо.

Андрей се наведе към мен — може би се канеше да по-диша нежно в ухото ми?

— Тука има ли бюфет?

— Ъ-ъ-ъ… да… често предлагат еклери от „Метропол“.

— А защо няма места за спане?

— След антракта започва Бах — оправдах се аз.

— На Бах спя още по-добре — увери ме Андрей, малко се смъкна на стола, втренчи се в програмата и не знам защо си измъкна химикалката.

Той, изглежда, все пак е човек с изтънчен музикален вкус — я как внимателно изучава програмата и си отбелязва ариите, които са му харесали.

И в този момент Андрей ме побутна с лакът и ми показа програмата:

Цикъл песни за глас и струнен оркестър по стихове на Рембо

 

Фанфари

Градове

Флот

Интерлюдия

Прекрасно

Парад

Заминаване

— Край! Сега идва „Заминаването“ — радостно ми прошепна той. Оказа се, че Андрей задрасква вече изпятото от певицата…

Ръкоплясках на певицата като всички.

— Това антракт ли е или край? — делово се осведоми Андрей.

— Антракт — отвърнах аз и намекнах: — Впрочем в цялата зала не спеше никой освен вас. Това е просто за информация.

— Вече се наспах, през втората част ще спят други — миролюбиво отвърна Андрей.

— Но няма да си тръгваме! Ще слушате увертюра в пет части — казах отмъстително.

— В пет части ли? — въздъхна той и забързахме към бюфета.

Много се надявах на еклерите — те са или с разбита сметана, или с крем, както се случи. Но аз гледам оптимистично на живота и винаги се надявам на разбитата сметана.

 

Андрей ме докара до вкъщи и се разбърза. Не каза нито дума за това колко прекрасна е била вечерта и колко му е харесал вокалът и съвсем нищо за следваща среща… а виж, Роман всеки път преди да се разделим, ми казваше къде ще отидем следващия път…

Обадиха се приятелките — искаха да разберат как е минало.

Альона заяви, че съм глупачка и съм изпуснала такъв мъж. (Альона никога не го е виждала и мнението й се базира единствено на уважението й към ландроувърите, с изключение на моя, разбира се. Впрочем бронята му почти се е откачила, държи се, както казваше баба ми, на честна дума.) Каза, че по-добре да бяхме отишли в зала „Октябърская“ на концерта на Верка Сердючка или Кларка Вонючка — тогава хуморът може би щял да ни сближи. Альона чела в една книга за секса, че хуморът сближава, и се кани да пусне в спалнята на Никита касета от концерта на Петросян. Еротичната касета не му подействала, но тя е убедена, че Петросян ще помогне.

С тон на учителка, сякаш аз не съм аз (кандидат на науките, etc.), и нейните момчета не са двойкаджии, Альона ми разказа за една своя позната.

Познатата:

1. е чела само Хари Потьр, затова е напълно отворена за всякакви интелектуални ветрове (не е като мен. Мъжете не харесват, когато жената чете прекалено много);

2. се запознала с някакъв на улицата, но освен улицата той си имал и разкошен апартамент.

— Поне знаеш ли къде живее тоя твой Андрей? — строго попита Альона, — или си живее като бездомник в ландроувъра?

3. се возила по „Невски“ в кабриолет и хвърляла от прозореца бели рози, подарени й от някого (а аз съм криминална личност, замесена в подозрително ПТП).

Този някой се оказал много заможен човек.

— А какво работи твоят Андрей? — заинтересува се Альона. — Питам те като майка!

Казах, че не знам, но в колата му винаги има големи ботуши, а по телефона се кара за някакви вагони.

— Да не е кантонер? — предположи Альона. — Или ватман? Но тогава откъде има ландроувър?

А между другото този някой два дни след първата среща предложил на Альонината позната да се омъжи за него докато на мен не са ми предложили дори да отидем някой път на кино.

 

Изпитвах разяждаща завист към познатата на Альона… Защо този неочакван късмет не ни се падна и на двете! Например на нея апартаментът и омъжването, а на мен… аз бих искала да хвърлям рози от кабриолета!

Всъщност това е гениално изразена формула на женската дружба — едната приятелка не е против на другата да й се случи нещо хубаво, стига да го има и тя. Мъжкото приятелство почти не се среща сред жените, то е изключително рядко, имаме го само ние с Женка, Альона, Олга и Ирка-хамстера. Приятелството ни е издържало всичко. Дори когато Женка си купи от една разпродажба пуловер „Бети Баркли“ само за десет евро, а за мен нямаше, аз се държах и поисках единствено клина й за ски „Калвин Клайн“.

 

Алъона позвъни още веднъж. Току-що разбрала от познатата си, че годеникът отпада. Познатата й не била разбрала правилно за женитбата. При това главата на онзи се оказала прекалено голяма и склонна към оплешивяване (аха, аха, затова пък Андрей е висок, строен, мъжествено лице, небръснато от вчера, плътен глас и т.н.).

 

 

7 април, събота

 

Мадрид, терористичен акт.

През целия ден си мисля за един млад мъж испанец. В онзи влак били жена му и малкото му момиченце. Жена му била със синя рокля с розова якичка, с кошница в ръце, а момиченцето с бяла дантелена престилчица, като в картините на Гойя. И сега той е научил, че вече ги няма… от телевизора, в обедната почивка в офиса…

Измислих си този мъж, всъщност той не съществува, но през целия ден си блъсках главата как ще живее по-нататък.

По телевизията говорят, че това не е последният терористичен акт в света. А това значи, че рано или късно ще има още жертви (дано поне това не става!) и за тях ще разкажат по телевизията, и всички ще се ужасяват и ще плачат, а за този мъж ще забравят, макар че той никога вече няма да си има жена със синя рокля с розова якичка и дъщеричка с бяла дантелена престилчица.

 

 

10 април, вторник

 

Вечерта дадох консултация на Плешивия. Той дойде доволен, със списъка на добрите си дела, и гордо зачете:

1. Купил на близката детска градина десет кукли и модели на колички — ламборджини, ферари, мерцедес, субару импреса WRX.

— Ферарито си го оставих за мен, не можах да се разделя с него, нали не е фатално? — стрелна ме разтревожено Плешивия.

Кимнах — засега не е, нека видим какво следва нататък…

2. Превел една бабичка през улицата и незабелязано й пъхнал в джоба петстотин рубли.

Смятам, че Плешивия иска да изклинчи — помоли ме да броя бабичката за две добри дела, но аз бях строга.

— Една бабичка, едно добро дело! — отсякох твърдо.

Плешивия каза, че и партньорите му искат да си имат личен психолог и да вършат добри дела. Това ме радва — колкото повече клиенти, толкова по-бързо ще се подобри материалното ми положение и тогава няма да е нужно да преразглеждам принципите си за водене на домакинството и да лъжа Ирина Андреевна, че съм на специалната модерна диета само от „Бистрьонок“.

 

— Днес двете с Мура сме канени на ресторант извън града — казах на Альона и това прозвуча толкова красиво, че малко се учудих, като разбрах, че просто си пътуваме по шосето накъдето ни видят очите (макар че това безспорно е много по-интересно, отколкото да се насочим към някое определено място). Най-после намерихме ресторант, което си беше чист късмет, във всеки случай Андрей не очакваше да го види.

Оказа се, че стъклената постройка в Репино, от която като студентка си купувах салам и домашни пантофи, преди няколко години се е превърнала в ресторант, снобарски по интериор и престижен по цените в менюто.

Вечният проблем: ако избереш най-скъпото ястие, ще те възприемат като авантаджийка, ако пък е най-евтиното — като простовата женица, която можеш да почерпиш и с дебърцини от близката сергия, затова просто посочих с пръст някаква риба, а Мура и Андрей подробно проучиха менюто и се спираха на всеки ред като истински кулинари.

— Няма да пия — каза Андрей, — вчера… хм-хм… бях на баня, едва не отпътувах…

— Къде? — заинтересувах се възпитано.

Андрей ме погледна учудено. Може би не трябваше да питам къде? Много мъже не понасят да ги разпитват къде ходят, смятат го за посегателство върху свободата на придвижване.

 

Хапвахме и си говорехме. Мурка играеше главната роля в разговора, а аз седях и си мислех — защо хората крият мислите си един от друг? Сега например ще се тъпча със скъпа храна, докато си мисля, че няма с какво да купя необходимите съставки на храната ни с Мура (пушеното филе и камамбера), но не мога да споделя тази забавна история с Андрей, а и двамата можехме да се посмеем…

Келнерът, дребно черничко момче, почти не се отделяше от масата ни и отначало си помислих, че това е просто добро обслужване, но скоро забелязах, че той обслужва главно Андрей. С нежни възклицания келнерът кръжеше около него и непрекъснато местеше чиниите и чашите му. Един-два пъти докосна ръката на Андрей — когато сервираше основното ястие. Приятно ми е, че Андрей е толкова харесван, той наистина е екземпляр от рядко срещаната абсолютно мъжка порода. Ние с Мура, естествно, не ревнувахме, само ни беше леко неприятно, че някой друг кокетничи със спътника ни.

Двете се споглеждахме и се кискахме, но келнерът беше напълно погълнат от чувствата си, а Андрей изобщо не забеляза…

 

На връщане при пълна мъгла измъквахме от канавката подстригано на канадска ливада момче. Дълго, почти цял час. Докато Андрей и Канадската ливада закрепваха въжето, си мислех колко добър и благороден човек е Андрей. Спаси мен, а сега и Канадската ливада…

Винаги се опитвам да помня, че всичко в живота е за добро, и в мъглата тази затънала в канавката Канадска ливада се оказа нещо като ангел на пътя ни: в процеса на спасяването ние с Андрей се сближихме много, за което в обикновени, а не в екстремални условия биха ни потрябвали месеци или години. За да се сближиш с някого, е добре да попаднете заедно под артилерийски обстрел, изчакването в задръстване също ще свърши работа, може да падне и покривът на плевника, където по някаква случайност сте се оказали и двамата — това също не е лошо, сближава, но най-добре е заедно да спасите някого.

Докато спасявахме Канадската ливада, ние с Андрей неусетно минахме на ти. На нашата възраст това вече е проблем — затова възприемам случилото се като прогрес.

 

Наскоро си вървях по улицата и видях огромен, невероятно красив ландкраузер. Тъкмо се бях спряла, за да го разгледам (не че през цялото време зяпам колите като момчетиите, просто ландкраузерът беше прекалено красив), и двама бодигардове се заеха да измъкнат от него дебеличък чичко с костюм и да го изтипосат точно пред мен.

— Я, това си ти, това си ти! — развиках се аз и дебелият чичко се изскубна от охраната и се хвърли на врата ми с вик:

— Аз съм! А това ти ли си?!

Но с дебелия чичко винаги ще си останем съученици (Юрка Петров седеше зад мен, сега търгува с нефт, а навремето постоянно ми сипваше във врата някакви боклуци), а с новите си възрастни познати никога не знаеш кога можеш да минеш бързо на ти — дали в сексшопа или в милицията? Може би само по време на секса, а после пак на ви? Или след като отгледаме заедно и внуците си?

 

— Дай насам крика — развика се Андрей и аз се огледах кой да даде. Оказа се, че аз. — А бе какво си донесла, не знаеш ли какво значи крик?!

И „какво си донесла“ също се оказах аз — значи със сигурност сме минали на ти.

 

Теглехме на буксир Канадската ливада към града. Никога не съм предполагала, че това ще отнеме толкова много време, повече от два часа. Андрей непрекъснато изскачаше от колата, все нещо поправяше и даваше указания и постепенно се преизпълни с такава нежност към Канадската ливада, каквато изпитваме само към тези, които сме спасили (аз не, не се преизпълних, много ми се спеше).

Когато след близо три часа най-после влязохме в града, след светските си развлечения в ресторанта сред природата, внимателно попитах Андрей дали Канадската ливада няма някакви други близки освен нас и дали не е дошъл техният ред да му оказват първа помощ.

— Защо? — учудено отвърна Андрей, — ние нали сме тук. Сами ще го закараме.

И отново го повлякохме из града точно в противоположната на дома ни посока (това вече беше дреболия, час и двайсет минути, не повече).

Цялата тази благотворителна акция ни отне около четири часа, а аз непрекъснато си мислех: ние с Мура скоро трябва да ставаме, а още не сме си легнали. И че общуването с много добър и благороден човек също си има своите малки неудобства. Макар че сигурно ще е много комфортно да живеете в едно семейство — винаги ще знаеш къде е: или борави с някой крик по пътищата в областта, или става свидетел на чужди ПТП.

 

— В събота ще дойда по работа — физиката и изобщо — каза Андрей на сбогуване.

Хм… в събота Мура заминава с класа в Комарово за почивните дни. И тъй, ще бъдем сами.

Днес е четвъртата ни среща, ако броим от самото начало. Сигурно вече е време да останем сами, че иначе така и няма да стигнем до любовта!

…Може би е за добро, че имаме толкова общи неща (Канадската ливада, etc.).

След преживяната драма трябва да съм предпазлива с чувствата си.

Ще бъдем сами… Сами?… Ще бъдем сами!

 

 

14 април, събота

 

Разбира ли той, както разбирам аз, до какво може да доведе първата ни истинска среща? Без Мура, без пискливата певица, без келнера с мека китка и Канадската ливада в Мъглата?…

Дали си мисли от сутринта като мен, че двамата ще сме съвсем сами, ако не броим, естествено, Лев Евгенич, Сава и Хантенбайн? Дали разбира, както разбирам аз, че можем да пратим Сава на разходка, а Лев Евгения да го затворим в кухнята насаме с хладилника?

И освен това дали и той си купува еротично бельо, както правя аз (намирам се в магазин „Дива орхидея“)?

 

Макар че какви ги говоря… такъв мъж (висок, строен мъжествено лице, небръснато от вчера, плътен глас, etc.) изобщо няма нужда от сексуално бельо. Той, разбира се, е попадал стотици пъти в такива ситуации и стотици жени са му висели на врата и продължават да си висят… и така нататък.

Но на мен ми е абсолютно необходимо истински еротично бельо (просто за всеки случай, за да съм по-спокойна)!

Да си припомним печалния ми опит — Роман обичаше комплектите. Остава ми само да си избера подходящия комплект. Веднага отхвърлих панделките, кантовете, мънистата и всякакви излишества. Бельото трябва да е красиво, но семпло, за да не си помисли той, че съм се натруфила с пух и пера специално заради него или че всеки ден се кича с пера като петел.

В бяло подсъзнателно се чувстваш като младоженка; черните с малко червено гащички и сутиен навяват мисълта за простодушен публичен дом от епохата на „Ямата“; жълтият цвят придава неприятен оттенък на бледата кожа и изобщо е подходящ само за идеална фигура, а светлосиньото и розовото напомнят за трогателните комплекти в детските градини по съветско време…

Черно? Хм, черно… Решавам, че в черна дантела ще изглеждам истинска жена, зряла и страстна, а заедно с това семпла и с вкус.

Намерих много красив черен комплект със сребриста дантела. Само да не е прекалено?… Не, не е прекалено, не е прекалено, точно каквото трябва си е!

…Изглежда, че все пак е прекалено — много е скъп, цялата ми заплата… Каква е тая социална несправедливост — човек цял месец неуморно сее сред народа разумното, доброто, вечното, а в края на месеца срещу това може да си купи бикини и сутиен със сребриста дантела, след което няма да му останат пари дори за чорапи?

Купих си от турското магазинче срещу „Дива орхидея“ симпатичен комплект, три пъти по-евтин и не по-лош, много съм доволна.

Прибрах се, накиприх се с новите сутиен и бикини, обадих се на Альона. Попитах я с какво да учудя Андрей, в смисъл на храна.

— Ако искаш наистина да го учудиш, свари му пелмени „Даря“, сигурно никой друг никога не го е посрещал така, — каза Альона.

Заклех й се, че този път съм настроена за подвизи в кулинарен план.

— Тогава сготви еротична испанска супичка — подсмихна се Альона. — Казват, че ефектът е страхотен.

(Тя вече е изпробвала еротичната си супа върху Никита, но той не се брои — изял я с макарони по моряшки и съсипал ефекта й.)

— Рецептата е елементарна, дори ти можеш да я направиш. — Усетих в думите й неприятен подтекст. — Слушай.

1. Размачкай 100 г борови семена (имам наченато пакетче кашу) с три жълтъка.

2. Прибави чаша пилешки бульон (имам пилешки кубчета „Маги“) и чаша разбит каймак (каймак или мляко, не виждам разликата).

3. Затопли на бавен огън (не се разсейвай и за миг, спомни си за всички изгорели тенджери, макар че това е почти невъзможно), прибави шафран (аз пък имам сол и пипер).

4. Прибави и две лъжички испанска анасонлийка (тъкмо имам мартини).

Реших, че няма да правя супата. Или да я правя? Още повече че имам всичко необходимо.

 

Сготвих супичката и изпекох ябълков пудинг.

На вратата се позвъни и побързах да си обуя чорапите. (Купих ги просто за всеки случай, телесен цвят с широка дантелена лента. Продавачката каза, че са съвсем нов, подобрен модел, който ще промени света — дантелената лента е с 2 см по-широка отколкото при предишните модели.)

…С тези чорапи съм истинска жена!

Преди време имах една позната дама с леко поведение, тоест в началото не знаех, че е проститутка, а мислех, че просто обича вечер да си седи в някой скъп хотел и да си тръгва оттам с различни кавалери. Веднъж се оказах пред дома й в един дъжд и се отбих да я помоля за сухи чорапки — да се преобуя.

— В гардероба ми няма такова нещо като къси чорапи — каза дамата и оттогава се чудя какво ли носи под панталона, да не би клин?

Сега, като изучих живота на проститутките в литературата (за всичко, което знам, съм задължена на книгите, за разлика от Олга, която пък го дължи на киното), знам, че онази дама е носила под панталона си не клин или гетри, а фини чорапи. Това е страшно неудобно, защото чорапите се смъкват, но всяка професия иска жертви. Аз например на изпитите трябва да бъда Строгия преподавател, а толкова ми се иска да пусна всички да си ходят с петици. Но няма какво да се прави, и аз се преструвам на С. П. Добре поне, че ми се налага да се правя на С. П. с къси чорапки, а не с чорапи като нейните.

 

С Андрей влязохме в кухнята. Андрей е висок, строен, мъжествено лице, небръснато от вчера, плътен глас, etc., аз — в сребристи дантели и чорапи.

— По дяволите, оставих пудинга на масата! Лев Евгенич сигурно го е излапал! — развиках се аз и в този момент видях пудинга — ето го моя пудинг, полегнал на края на масата откъм изгорялата си страна. Хм… защо ли Лев Евгенич е пренебрегнал пудинга ми?

Андрей спокойно си ядеше супичката, а аз през цялото време бях на тръни — ей сега ще изяде още една лъжица и…

Нямаше никакъв ефект, само си поиска хляб към еротичната супа.

Дадох му мамините кюфтенца с елдена каша и огретен от картофи, всичко носталгично съветско. Не се сдържах и изядох две кюфтенца и парченце огретен. Страшно вкусно и задушевно, като обяд в детска градина.

 

След кюфтетата и огретена Андрей изпи две чаши чай и май че си мечтае за трета. Това е първата ни истинска среща, сами сме повече от час…

У мен съзрява истински План за Съблазняваме.

Приближих се към прозореца, но не просто така, а според Плана, обърнах му гръб и зачаках. По всички закони на жанра Андрей би трябвало да се приближи към мен, като се престори, че и на него му се гледа през прозореца — да ме прегърне отзад, докато се правя, че не мога да се откъсна от нещо много интересно навън.

Тогава той внимателно трябва да ме притегли към себе си и да попита: „Виждала ли си някога толкова звезди?“, и да ме целуне на фона на небето, осеяно с милиарди диаманти… а после да ме люби върху кожа, метната пред камината под златистата светлина на огъня…

…Не се приближава, пие чай, хруска гевречета (а пудингът, какво става с пудинга? На тях с Лев Евгенич не можеш да им угодиш)… Виж, ако имах звезди, камина и кожа…

И в този миг се случи най-лошото, което може да сполети една жена с чорапи — чорапите взеха да се смъкват. Защо? При другите все се държат някак. Никога не съм виждала по улиците жени с чорапи на хармоника около глезените, а при мен май се случва точно това… Какво да правя?

 

Не се приближава. Седи на масата и си пие чая.

— Имаш ли лимон? — попита Андрей, като че нищо не е станало, сякаш не е ял от еротичната супа.

По дяволите, какъв лимон, като чорапите ми вече са до коленете! Не мога да се отделя от прозореца, не мога, чорапите ми съвсем ще се смъкнат! Пък и нямам лимон.

Трябва да го накарам да се приближи! Отблизо той ще вижда само лицето ми, но не и краката ми със смъкнатите чорапи.

— Виж… какъв дъжд — казах подканящо.

Пие чай. Така…

— Виж каква огромна кола има на двора! Каква ли е?

Андрей моментално скочи и се стрелна като куршум към прозореца.

— Най-обикновен фолксваген, не по-голям от жигули — каза разочаровано той.

— Така ми се стори.

Ей сега най-после ще ме прегърне, ей сега! Само че не мога да му отвърна със същото, ръцете ми са заети — придържам чорапите на нивото на коленете.

 

— Кранът ти капе — каза Андрей и така рязко се хвърли към мивката, като че ли там потъва някой негов близък.

Кранът наистина си капе, и какво от това? Че той си капе сигурно от две години, но това по никакъв начин не се отразява на живота ми.

Близо половин час Андрей съсредоточено поправя крана, като ми подвикваше и употребяваше непознати за мен думи от рода на „пасатижи“^[1]. Имах усещането, че най-после е намерил себе си.

Затегнал крана като за световно, Андрей трескаво започна да се оглежда какво още може да поправи.

И в този момент ми хрумна една псих. хипотеза (неочаквана, спорна хипотеза, но всичко ново си пробива път трудно).

Ами ако ТОЙ СЪЩО СЕ СТРАХУВА? КАТО МЕН?

Само изглежда, че мъжете решават всичко сами и изобщо не се притесняват. Ами ако и те имат същите комплекси като нас, че дори и по-големи? Ние поне винаги знаем, че добре-зле, все ще се справим с този „първи сексуален контакт“, а те не знаят и това.

Възможно ли е мъжете да си мислят — всичко става, ами ако се изложа?… Или да е прекалено бързо, или изобщо… ужас! И ситуацията се усложнява от това, че много жени (знам от литературата, както и от приятелите си мъже) кой знае защо се отнасят към секса, особено към първия сексуален контакт, като към мероприятие от рода на естраден концерт — я да те видим какво можеш и как ще ме позабавляваш!

Разбира се, всичко това не се отнася за момчетата (като се започне от момчетии като Тъщата-Серьожка Плетньов и се свърши докъм двайсет и девет години), но сред мъжете, прехвърлили трийсетте (Андрей е към трийсет и осем, не знам къде живее, не знам и дали е женен), се срещат доста много почти импотентни (и това го знам от пресата).

Като изхождам от всичко казано, ако бях на мястото на мъжете над трийсет, сигурно бих предпочела изобщо да се откажа от секса, за да няма после нито взаимно неразбиране, нито псих. проблеми.

Но хипотезата ми може и да е погрешна — това се случва на всяка крачка в науката. Може например Андрей изобщо да не се плаши, а просто да е равнодушен към мен. Още повече, че тъкмо аз имам от какво да се страхувам — имам гънка на корема… Откакто се разделих с Роман (звучи доста по-добре, отколкото „Роман ме напусна“. Това е псих. хватка — да наричаш нещата не с точните им имена, а както ти харесва)… Та значи, оттогава съм надебеляла с три килограма… ако трябва да съм честна, с четири (шоколадът ми помага да устоя на мъката, като повишава количеството ендорфин в мозъка ми. Ако не бях психолог, нямаше да го зная, но „много знания — много печал“, в конкретния случай — килограми).

Размишлявах за хипотезата си и се чудех дали да не я оформя в научна статия, така че не забелязах, че Андрей от известно време ме прегръща и безуспешно търси закопчалката на сутиена ми на гърба. А тя изобщо не е там, защото новият ми сутиен, черен със сребристи дантели, се закопчава на гърдите!

 

За съжаление не можах да се отпусна напълно.

1. В главата ми се мотаеха съвсем прозаични мисли за безопасния секс.

Човек може да си помисли, че това е съвсем обикновен въпрос за духовните личности, но аз конкретно какво да правя? Ние с него сме съвременни хора, около които бушува СПИН и други такива… Следователно ни трябва презерватив, по-нататък ще го наричам Изделие.

Но тук могат да възникнат различни спорни въпроси — кой трябва да постави Изделието и кога именно, ами ако Изделието е голямо или пък малко, или изобщо се запъне?

— Ти… Ти? — изблеях нещо неразбрано и Андрей не ме разбра добре. Да не си е помислил, че внезапно ме е заболяла глава?

Той може би си носи Изделие. Но ако изведнъж… да разгледаме няколко варианта:

а) помисли, че ще се обидя, и тогава излиза, че нарочно е взел Изделието със себе си, като е знаел, че днес между нас ще се случи ВСИЧКО — след супичката, кюфтенцата с елдената каша, огретена от картофи, трите чаши чай и поправката на крана;

б) смята, че ще се обидя от това, че той винаги си носи Изделие, като човек, който води хаотичен полов живот;

в) мисли, че ще се обидя, че той иска да използва Изделието — значи ми няма доверие.

Ако му кажа, че имам Изделие, ще се представя не като романтична, а като доста практична личност. Може би дори като разпусната — какво значи „аз имам“? Излиза, че не съм придирчива към връзките. И че му нямам доверие (вж. предишните варианти, само че наопаки, когато той е аз, а аз съм той).

 

Взех разумно решение: налага се да рискувам.

 

2. Тревожех се как изглеждам. Поглед отстрани — гънки по корема, поглед отгоре — целулит, поглед отдолу — двойна брадичка.

Прелъстителна поза настрани — красива и с минимум гънки, ако не забравя да си глътна корема. Но ако лежа неподвижно на една страна, той може да си помисли, че съм студена.

Помислих си, че сигурно е добре да си животно. Има ли изобщо дебели животинки? По-рано момчетата на Альона имаха хамстери, те пък си родиха дузина деца! Почти съм сигурна, че добре гледаният хамстер не си мисли, че има двойна брадичка или целулит в областта на опашката и не се срамува да се обръща с опашката към партньора, а просто изпитва удоволствие от живота.

 

А той също има малка гънка, но тя не предизвиква у него негативни емоции, дори обратното… и аз съм далеч от съвършенството.

 

3. Всичко е просто прекрасно, но защо, защо не мога да се отърся от мисълта че току-виж той изведнъж… се окаже като онези, прехвърлилите трийсетте?

 

…Ох, слава богу, не е!

 

Альона казва (затрупа се с книги за секса и сега постоянно предава новополучените си знания на мен и Олга), че мъжете винаги толкова се стараят с нова партньорка, че почти не изпитват удоволствие.

В този смисъл много се безпокоях за Андрей, но той очевидно също е чел тази книга за секса, защото направи всичко, което можа — и скоро вече не бяхме нови партньори, а напълно стари.

 

Горките съвременни хора имат само проблеми! Как примерно е било по-рано (знам от литературата):

— Ах, завладяхте единственото съкровище, което притежава едно честно момиче! — това е при загуба на невинността.

Или:

— Ах, завладяхте едиственото съкровище, което притежава една честна жена! — това е при загуба на честта.

И партньорът разбира, че това не е шега работа и трябва да даде някакъв отговор — ще се жени ли или ще каже „остави ме на мира!“.

 

А сега?

Сега е прието след секса да се правиш, че не се е случило нищо особено, затова много се стараех да покажа пред Андрей, че това не е много важно за мен и сега ще си говорим на общи теми, и няма да има никакво „Ах, завлядяхте единственото съкровище, което има една честна жена!“.

Говорихме си за какво ли не много дълго, до четири сутринта. Тоест аз говорех на всякакви общи теми — за политика, литература, изкуство. Разбира се, до болка ми се искаше да попитам Андрей женен ли е, но той можеше да си помисли, че предявявам някакви права над него (само заради една нещастна нощ), затова не зададох нито един личен въпрос (адресна регистрация и др.).

Единственото, което успях да си изясня (и то повече заради Альона), беше какво работи. Изобщо не е медиен магнат, просто строи нещо в Ленинградска област (а защо все пак да не я наречем Питерска губерния?), може би далекопроводи (не съм сигурна, че съм го разбрала правилно, но беше свързано с електричество), а в шест сутринта Андрей скочи като попарен.

— Дявол да го вземе!… Трябваше да си тръгна не по-късно от пет! А още по-добре в четири! — викаше той, като се обличаше мълниеносно като войник по тревога, и избяга.

Къде избяга?… От асансьора се развика, че ще се обади, като се върне. Откъде ли ще се връща?

Интересно коя ли работа започва в шест сутринта, а по-добре — в четири? На мен например не ми се е случвало.

А може би не бърза за работа, а при жена си, любовницата си, старата си баба?

 

 

15 април, неделя

 

Сутринта Андрей не се обади.

За да се разсея от хипнозата на телефона, отидох с Ирка-хамстера във Владимирския пасаж за продукти. Ирка каза, че след ужасната драма с Роман нямам право на друга грешка и сега трябва да се опитам да опитомя Андрей.

Добре помня как се мъчех да приуча Сава Игнатич към специалната котешка тоалетна!… Нищо не се получи, наложи се да го пускам на разходка.

Ирка-хамстера смята, че основната идея при опитомяването на мъжете е… с една дума, мъжът трябва да бъде хранен, затова най-напред отидохме в отдела за подправки, откъдето по съвета на Ирка купих карамфил, индийско орехче, канела и къри.

Супермаркетът е много удобно и полезно изобретение в сравнение с малките магазинчета за хранителни стоки, особено за мен, писателката — там можеш да изучаваш живота, като надничаш в чуждите кошници. Забелязах една младичка двойка. В кошницата им имаше:

1. кутия с двоен надувен матрак,

2. пакетче дъвки.

Ще се любят на пода и ще дъвчат дъвка. Добре им е на тях, нямат си грижи, а аз трябва да храня семейство…

Исках да взема замразена пица, лазаня и рибни пръчици.

— Да не си превъртяла? — зашепна ми Ирка и ме плясна по ръката. — Ще купим месо! Той какво обича повече — свинско или телешко? А може и овнешко, в такъв случай ще отскочим до пазара…

Разбирам, че Ирка-хамстера ми желае здрави и трайни отношения с Андрей, но смятам, че понякога губи мярката в грижите си към мен.

Купихме две парчета свинско и за всеки случай едно парче телешко.

— А как ти се видя сексът с Андрей? — попита ме Ирка до рафта с десертите и в този момент надуха музиката — в нашия супермаркет често пеят и танцуват в рамките на разни рекламни акции.

— Прекалено сладък — отроних замислено, докато изучавах надписите на опаковката на течната сметана. Надписите бяха дребни, специално за много зорки орли с прогресиращо старческо далекогледство…

— Няма прекалено сладко — авторитетно заяви Ирка и аз послушно сложих сметаната в кошницата. — Аз например съм изключително страстна, направо пожар… и изобщо вече сме на по трийсет и шест, точно във възрастта, когато жената най-сетне започва да разбира защо е нужно всичко това…

— Ами ние с Мура отдавна сме разбрали защо — аз го слагам в кафето, а Мурка просто взема опаковката и си я пъха в устата…

— Какво каза?! — изписка Ирка. — Не те чух, нима ти…

 

 

16 април, понеделник

 

Андрей не се е обаждал, но това няма значение, отношенията ни ще са от най-здравите — по сметка и взаимна симпатия, когато любовта расте и се развива бавно, както разцъфват цветята.

За да се разсея, ходих с Олга в Капелата на хора на момчетата. Те са чудни, пяха много трогателно за надеждата и любовта. Ще пораснат и ще крещят: „Донеси крика!“, понякога ще остават да нощуват, а после няма да се обаждат…

В Капелата си оставих мобилния телефон на вибрация.

 

 

17 април, вторник

 

Андрей не се е обаждал и не трябва. Не съм влюбена. Женка каза: „Твоят Андрей се оказа плейбой.“

— Какъв смисъл влагаш в тази дума? — попитах я хладно. Нямаше какво да правя и много се обидих заради Андрей. Опитах се да анализирам какво значи плейбой:

1. Който има мускули и красота (той ги има със сигурност).

2. Който има много жени (по всяка вероятност ги има).

Излиза, че Женка е права, трябва да престана да мисля за него. Ще се срещнем като чужди хора на съдебния процес и край.

 

 

18 април, сряда

 

Не му ли харесах, дали не бърборех прекалено много?

Абсолютно ясно е, че никога няма да се обади. Както и преди, не съм влюбена, само ми е страшно обидно, че не ставам за нищо.

 

За да се отвлека, ходих с Олга на спектакъла на Гришковец.

Гришковец каза, че за да разбереш мъжете, не е нужно да четеш неразбираеми психологически книги, в които те учат да се държиш с тях като с диви зверове — да опитомиш, да измамиш…

(По повод на дивите зверове имам собствена информация. В една книга за дивите маймуни пишеше, че възрастният самец се шляе по цял ден, като закача другите самци, досажда на самките и през цялото време яде. Всеки сам може да си направи изводите.)

Напълно съм съгласна с Гришковец, че за разбирането на мъжете е нужно:

1. Да прочетеш как 560 моряци на един кораб потъвали и пеели. От това ще ти стане ясно какви са те, мъжете.

(Защо да чета, и без това плаках, когато го разказваше.)

2. Трябва да обичаш и уважаваш мъжете не заради нещо, например заради парите, а просто така.

(Тук съм чиста пред съвестта си — за пари можеш да обичаш и уважаваш само Плешивия.)

3. Мъжете на всяка цена трябва да имат снимка на любимата жена. Самата жена не им трябва, но снимката е задължителна.

(По тази точка сама съм си виновна — можех да се замотая и да пъхна в джоба на Андрей филм от по-миналата година, той би го занесъл в някое фото (освен него никой няма да го направи) и би закачил на стената снимката ми. Там има една много хубава, когато лежа в леглото с новогодишна маска — очила и мустаци, на главата ушанка, в едната ръка пура, а в другата — метла. Дължах я на Альона и Олга — прокраднали се до мен, докато съм спала, маскирали ме и ме снимали за спомен, както съм спяща и безпомощна.

Андрей би могъл да си окачи тази снимка на стената, а така какво? Та той вече не си спомня лицето ми…

 

— Лека нощ, Грух! — викна зад вратата Мура.

— Лека нощ, Мурз!

 

 

19 април, четвъртък

 

Днес след първата лекция една студентка дойде при мен.

— Може ли да ви задам един личен въпрос за мен самата?

Винаги съм им разрешавала да ми задават лични въпроси за когото и да е, студентите знаят това прекрасно и са ми се качили на главата — сега например исках да запаля цигара и да отида до тоалетната.

— Дебела съм — започна студентката и заподсмърча. — И приятелят ми ме напусна заради това.

— Само недейте да ми плачете — казах аз. — Искате ли да получите лична псих. консултация? Имате три минути, после отивам да пуша и до тоалетната.

Момичето, което наистина си беше доста охранено, извади тетрадка и се приготви да записва.

 

— Сега отвсякъде ни бомбардират модерните книги дневници — подхванах аз. — Хората не само пишат дневници, но и се натискат да публикуват глупостите си (много съм възмутена от подобни желания — искат да принесат на олтара на славата абсолютно всички интимни подробности които са преживели, а понякога дори си измислят неща които не са се случили).

И така във всеки така наречен дневник героинята заявява, че е прекалено дебела и затова са я напуснали.

Аз съм проф. психолог, обогатил паметта си с много натрупани от човечеството знания, кандидат на науките, майка и ще ви кажа едно — никога! Никога на един разумен човек няма да му хрумне подобна глупост!

Момичето пишеше в бележника.

— Отговаряйте бързо, без да се замисляте — казах й строго. — Къде се запознахте с него?

— На дискотека в клуб „Грибоедов“.

— Аха — кимнах доволно. — Точно това ни трябваше! На танци избират по красота. Значи по красота и дебелина сте му допаднали? Така ли е или не?

— Така е…

— Щом той ви е избрал и поканил… и вкъщи или пък у вас… — момичето наведе очи, — и ако има любов, значи са се влюбили в нас заради неповторимата ни и уникална личност, а са ни разлюбили не заради излишните килограми, а заради нещо друго… Край, отивам до тоалетната.

Момичето извика след мен:

— И за какво са ни разлюбили, за какво?…

— Не знам — обърнах се да й отговоря и се насочих към тоалетната. Вечно си патя заради добротата и състраданието си и не успявам да попуша.

 

През цялата следваща лекция си мислех: все пак нещо не му е харесало. КАКВО?

Към края на лекцията проумях: не е професионално да скривам от себе си неприятната истина — всъщност зная, че работата не е в парчето месо (вместо месо му сервира кюфтенца, нормално). И не е в това, че много говорих.

АЗ СЪМ ПРЕКАЛЕНО ДЕБЕЛА. И точно затова Андрей изчезна завинаги.

 

В колата на път към къщи си спомних, че снощи Мура ме нарече „Грух“. Точно така каза: „Лека нощ, Грух!“ Просто детето повече не може да се преструва…

В двора най-сетне ми стана абсолютно ясно — време е да отслабна, сега или никога…

Вместо да се прибера вкъщи, се качих у Ирка-хамстера — да разуча за отслабването, и не се качих напразно — Ирка знае всичко по въпроса. Утре отивам на иглотерапия срещу апетита.

 

В очакване на утрешното отслабване цялата вечер дъвках унило. Изядох толкова неща, че хладилникът се изпразни. Би било по-просто да не карам на дребно, а направо да изям целия хладилник.

 

ОТ ТОВА МЯСТО ЗАПОЧВА ОТДЕЛЕН ДНЕВНИК — ДНЕВНИК НА ОТСЛАБВАНЕТО, МОЕТО

 

 

20 април, петък

 

Дневник на отслабването

 

12,00. В лекарския кабинет. Лекарят е кореецът Игор Семьонович. (Ами ако не е лекар, а е самозванец в бяла престилка?)

12,05. Сложи ми иглите и ми нареди да седя с тях половин час в коридора като някой бодливец. (Ако е кореец, защо се казва Игор Семьонович?)

12,35. В лекарския кабинет. Каза ми да се съблека и да легна на кушетката. Пита ме (три пъти) всичко ли в личния ми живот е наред. Три пъти отговорих, че да, но той вьпреки това ме погали по рамото. (Защо ме попита дали биополето му ми харесва? Той не ми харесва, просто го потърсих като лекар.)

Игор Семьонович нареди две седмици да не ям нищо (съвсем нищо!). Мога само да пия — минерална вода, чай, кефир. С крайно заплашителен вид му поисках разрешение за кафе, цигари, йогурт и мамините кюфтенца не по-късно от единайсет часа вечерта. Разреши всичко освен кюфтетата. (Толкова ли не разбира, че лесно мога да го излъжа, особено за кюфтетата?)

12,50. Излязох от кабинета. Сега съм отслабваща. Много скоро, след две седмици, ще бъда слаба. Кльощава, изнурена, безтелесна. Мършава, изнемощяла, хилава. (Всички тези думи имат пренебрежителен оттенък — защо ли?)

Сега съм много заета — трябва цели две седмици да ходя при Игор Семьонович всеки ден и да му плащам по триста рубли.

Но: днес е петък, следващия път ще ходя при него в понеделник. Ако контактът ми с него и с биополето му трябва да е ежедневен, защо държавните почивни дни се намесват в отношенията ни?

 

13,10. Искам да ям, възмутена съм. Тия игли са пълна глупост! Игор Семьонович не е успял да ме закодира срещу глада.

Мечтая си за бобена супа, тя се удава на Ирина Андреевна по-добре от бухтите.

13,20–17,10. Лекции, по време на лекциите не съм яла нищо.

17,40. В „Кофесол“, чаша еспресо (без захар) и цигара (първата за деня).

Наблюдавам момичето на съседната маса, яде пица. Има симпатични гънки на хълбоците! И по корема! Сигурно се харесва на мъжете и на себе си. Има и сладкиш в чинийка, целувки с крем.

17,55. Но ако още днес, първия ден, не мога да издържа — край, мога да зачеркна себе си напълно.

Дала съм пари за иглотерапията. Не съм животно, за да изляза от лекаря и позорно да се натъпча с пасти. Или с макарони по моряшки. Или със супа — бобена, с едри кафяви бобчета. Непрекъснато мисля за нея, макар че вкъщи освен бобената супа има и макарони по моряшки. Но това наистина ще е краят.

Да, Игор Семьонович поръча още:

— Не казвайте на никого какво замисляме тук с вас, че ще започнат да ви разубеждават.

Игор Семьонович залага на чувството за вина у жените и на желанието им да си имат гуру, но аз не съм такава! Още сега отивам в кухнята и изяждам супата…

Не, ще почакам, защото ТОВА БИ БИЛО КРАЯТ. От едната страна Андрей и стройните красиви жени, от другата — аз.

 

19,22. Цял един свят, светът на скаридите и овесената каша, на шоколада и бухтите, на чипса и сушените калмари, е забранен за мен. Цял един свят с ресторанти и кафенета, в които седят щастливи нормални хора. Цял един свят, в който можеш да се излегнеш пред телевизора с бисквити или желирани плодови бонбони.

Впрочем за бонбоните… в съседния магазин има много вкусни от круши, но не за мен. Не за мен работят и супермаркетите… там има толкова неща, и всички те не са за мен (например сладко в малки бурканчета).

Струва ми се, че ДНЕВНИКЪТ НА ОТСЛАБВАНЕТО се превръща в списък на всичко, което бих могла да изям, но не съм изяла.

 

20,00. Целият цивилизован свят е от едната страна, само аз, заедно с гладуващите от Африка и клиниките във сме от другата.

20,10. Тристате рубли, които платих, за да седя половин час като бодливец, не са много пари, особено ако се вземе предвид, че сега ще си хапна супа.

20,15. Ако това беше вярната методика, а не шарлатанство, не би ми се яло толкова непоносимо.

А, и още нещо. Игор Семьонович каза, че ако не изпълнявам… накратко, ако ям след иглите, веднага ще напълнея страшно много, до сто кила! Това не е правилна и строга методика, а шантаж!

Дали да не започна да ям още сега, докато магиите на Игор Семьонович не са започнали да действат?

20,30. Чаша чай. Не кафе, защото се каня да изгледам „Лека нощ, деца“ и да легна да спя, този път до сутринта.

 

20,40. Събуди ме Альона. Много щастлива, просто искаше да се напъха в телефона от възбуда.

— Не мога да говоря — измънках със слаб глас.

— Не, можеш, можеш! — каза Альона. — Да знаеш какво стана! Успях!

Имаше предвид, че преди няколко минути книгата за секса беше изиграла ролята си в отношенията й с Никита. В друг момент бих се радвала много за нея, но сега само казах вяло: „Поздравявам те“, и си помислих: „Щом отсега, след един ден гладуване, без да смятаме сутрешния сандвич (ПРЕДИ ИГЛИТЕ, В ДРУГИЯ ЖИВОТ), чувствам такава слабост… Когато отслабна, изобщо няма да ми е до секс…“

 

 

21 април, събота

 

11,30. Не мога да стана, съвсем съм омаломощена от глад. Помолих Мурка за чаша чай. Мура го донесе и каза:

— Ето ти чая, Грух-търбух.

Не усещам вкуса на чая, изобщо нищо освен дълбока обида от живота. Днес няма да стана от леглото. Вече не искам да ям, а да рева с глас.

 

11,46. Може би е по-добре да съм дебела?… Пълничка, тучна, дебеланка. Натежала, пухкава, пищна, огромна, шишкава, шкембелия (всичките думи са много уютни).

 

15,15. Ако не ядеш, защо живееш?

15,20. Само ще погледна супата, да видя как я кара без мен.

20,10. Чиния с бобена супа. Една, но голяма (от друга страна, голяма, но една — може би не всичко е загубено и ще мога да се върна към гладуването?).

20,16. Салам, три парченца и още едно малко, то не се смята. Две мандарини.

 

21,15. Да, аз съм Грух, но не съм Грух-глупчото.

21,22. Две кюфтенца.

Трябва да погледна истината в очите — мисля, че от гладуването се побърквам. Но си имам уважителна причина — разбрах, че съм толкова силна и независима личност, че не мога да позволя на Игор Семьонович да стъпче желанието ми за ядене. При това ще икономисам тристате рубли за следващия сеанс, а какво остава пък, ако изобщо престана да ходя при него!

Съвестта не ме мъчи, напротив, аз съм юнак, ловко се измъкнах от тъмните магии и икономисах пари!

00,10. Пелмени.

00,22. Претеглих се контролно — по време на гладуването си съм качила два и половина килограма. Това напълно потвърждава мнението ми, че тия игли са подла измама.

 

 

24 април, вторник

 

Напразно цялата събота се лишавах от най-необходимото — яденето, — Андрей беше у нас и онзи ден, и вчера.

В него ми харесва това, че никога не идва с празни ръце. Вчера донесе тиквичка, а онзи ден — тиква. Само че какъв е този навик всичко да се готви и изяжда веднага? Та това са прекрасни предмети за интериора. Вече съм имала една тиква от вилата на Альона. Тя ми украсяваше бюфета цяла зима, а през пролетта изстъргахме от него тиквената кашичка.

Щом Андрей се появи, го попитах защо е изчезнал за цяла седмица (просто забравих, че в никакъв случай не бива да посягам на времето му и да показвам, че смятам, че имам някакви права).

Много се учудих на отговора му: не се обаждал и не идвал, защото работел на триста километра от Питер. (И това по времето, когато гладувах от обида и вълнение и непрекъснато чаках позвъняването му, дори в Капелата на хора на момчетата!)

В отговор на физиономията ми Андрей ми даде доста несвързани обяснения. Оказа се, че си е мислел, че:

1. Аз съм… ъ… ъ… ъ… независима личност, която се отнася доста безгрижно към хм-хм… към всичко… и за мен… хм-хм… всичко това не значи нищо.

2. И той… км-км… просто не искал да се натрапва, хм…

3. Той и сега… хм… не би дошъл, но били останали… ъ… ъ… ъ… няколко нерешени задачи по физика, освен това бил мернал в антрето един счупен фотьойл и само затова се отбил, иначе в никакъв случай не би ме безпокоил.

Странни хора са мъжете — фотьойлът вече две години си стои прекрасно и на три крака.

— Ти не ме попита нищо, дори не те интересува дали съм женен… — Странно, Андрей имаше очите на истински страдащ човек.

— Женен ли си? — попитах припряно и обречено си отговорих сама: — Женен си…

— Не, не съм — оживи се Андрей. — Изобщо не съм женен…

И в корема ми нещо се размърда от щастие. Сега мога да живея и да работя, без да се боя от разни оперетни изненади — например, че Плешивия току-виж се оказал жена му!

Не че съм градяла сватбени планове с Андрей, като някои глупачки, които си мечтаят само за брак и семейство с всеки срещнат, но щом не е женен, мога да се надявам, че това ще е… боя се да кажа „завинаги“… Просто не е изключено, че ще станем същата трогателна двойка като онези старци, които се държаха за ръце на пейката в Лятната градина (забелязах ги, когато Роман каза, че ще се разделим за известно време), и това беше най-прекрасното нещо, което съм виждала в живота си, ако не смятаме Джокондата в Лувъра.

…Не, не е точно така, не е най-прекрасното… Още по-прекрасна беше сцената, която проследих на една бензиностанция във Франция, когато ние с Мура, Денис и Ала бяхме предприели семеен поход към „Дисниленд“.

Към тази френска бензиностанция на два мотоциклета се приближиха много стройни, пристегнати в черна кожа младежи с каски. Погледнах ги и си помислих — колко е прекрасна младостта и колко е жалко, че моята, струва ми се, вече е отминала… И изведнъж младежите свалиха каските и се оказаха съвсем побелели старец и старица със сбръчкани лица. Бяха по на повече от седемдесет и пет години…

— А ти защо се разведе? — попита Андрей. — И къде е мъжът ти?

— Мъжът ми живее в Германия. Много исках да заминем за Германия, а той изобщо не искаше, затова и се разведохме.

— Не разбрах.

— Странно, мисля, че обрисувах ситуацията с всички подробности.

— А ти защо искаше в Германия?

— Заради приятелката ми Женка.

— Не разбрах. Ти си искала да емигрираш при приятелката си?

— Ами да. При Женка. Тя нещо не се е обаждала отдавна, едва ли не от вчера. Скоро ще позвъни и тогава ще ви запозная.

При тези думи Женка позвъни.

— Я ми го дай — нареди тя. — Ще си поговоря с него като майка.

Андрей държеше слушалката и мълчеше. Не произнесе нито дума, но пък издаде много разнообразни звуци, ръмжа и хъмка, така че не знам защо Женка ми каза: „Речовит ти е той… но иначе е много свестен.“

И аз попитах Андрей защо се е развел. Той сви рамене — по съвсем неинтересна причина, не като при мен. Просто преди две години извадил от пощенската кутия картичка от някаква неизвестна за него туроператорска фирма и що да види — там пишело:

„Скъпи Тамара Алексеевна

и Константин Владимирович!

Поздравяваме ви по случай Новата година! Благодарим ви, че вече няколко пъти се възползвахте от услугите ни за вашите прекрасни пътешествия! Винаги сме щастливи да организираме за вас прекрасни почивки…“, и така нататък.

Тамара Алексеевна се казвала жена му, но Андрей не познавал Константин Владимирович.

— И така… ъ… ъ… ъ се разведохме. Хм.

— А сега жена ти къде е?

— В Минск.

Минск е далече…

— С Константин Владимирович ли?

— Да.

И Константин Владимирович е далече… Жалко, че не мога да го видя — не си представям, че е възможно да е по-хубав от Андрей, но на някои жени винаги им върви повече, отколкото на останалите.

Все пак една позната известна писателка на криминалета много добре познава живота — вървят си по улиците и из риболовните магазини истински мъже за Пепеляшка — аз, — неженени, не познали любовта олигарси!!! (Андрей, естествено, не е олигарх и не знам дали е успял да изпита истинската любов с мен, но все пак, все пак…)

Вкъщи ядохме готова грахова супа (свари я Мурка с цел да се подмаже за реферата по биология, обикновено не ядем супи).

 

 

25 април, сряда

 

…Днес някои хора ще ми дойдат на гости, защото тези някои хора вече се измъчиха от копнеж по Андрей и искат най-сетне да се запознаят с него. Тези някои хора са Альона и Олга, и може би ще намине и Ирка-хамстера.

От университета се обадих на Альона и я попитах какво е сготвила днес на Никита за вечеря.

— Пълнени чушки, той ги обожава! — отвърна Альона доста самохвално и на мен никак не ми хареса пренебрежителната нотка в гласа й — един вид какво да говоря с тебе! — А теб те съветвам да купиш замразени котлети по киевски и да се опиташ да ги облагородиш.

Какво значи да облагородя замразените котлети?

— Сложи на всеки котлет парченце масло, украси го с магданоз и излъжи, че си ги правила сама.

 

„Така ли — реших аз, — все пак ще направя пълнени чушки!“

По пътя към къщи купих чушките от пазара. Вкъщи се сетих, че освен това ми трябва и кайма, но на смелите винаги им върви и в най-далечния ъгъл на камерата съгледах странен пакет кайма — сигурно Ирина Андреевна е искала да прави котлети и е забравила.

Альона да не се фука много, мислех си аз, докато пълнех едрите чушки с кайма и ориз. За един интелигентен човек няма нищо трудно в това да сложи в чушките първо каймата, после ориза. Въпросът е само да ги вариш на бавен огън, въпреки че ти се иска да пуснеш печката на най-силното и ги направиш по-бързо.

Стана страхотно ястие, не по-лошо от това на Альона — зелените и червените чушки плуваха в собствения си жълт сос, беше красиво.

Докато чушките вряха, си мислех защо толкова ми се иска да нахраня Андрей, в когото не съм влюбена (той е много приятен човек, висок и красив, при това помага на Мурка по физика, а и с него МИ БЕШЕ много хубаво). И защо никога не ми се е искало да нахраня с пълнени чушки Роман, в когото при това бях влюбена (ужасната драма в живота ми)? Още повече, че Роман работи в телевизията, а работата на Андрей не е интересна — нещо, свързано с електричеството.

 

Мурка подреди чудесно масата и дори взе от Ирка чаени лъжички. Нашите, не знам защо, изчезват от къщи катастрофално. Мама смята, че ги изхвърляме заедно с опаковките от йогурта, а аз от своя страна отдавна се каня да проверявам гостите на излизане: сигурно от разсеяност си ги пъхат в джобовете и ги отнасят със себе си.

Мура сложи на масата всичките ни кристални купички и като се отдръпна замислено, тупна в средата на трапезата една азалия в малка саксийка.

— Защо се стараеш толкова, като че е Нова година или Ден на граничаря? — заинтересувах се аз.

— Нека си мисли, че винаги вечеряме така.

 

Андрей дойде с голям плик (в него имаше три вида камамбер, колбаси, бонбони, сок, бурканче гъби и коняк) и с куфарчето си с инструменти. Той е влюбен в това куфарче и го носи навсякъде.

Ето и сега — кой знае защо извади инструментите и им се залюбува… Поканих го на масата (по-добре да започнем вечерята преди идването на Альона и Олга, тогава то би минало някак между другото).

Чушките бяха напълно изстинали, а Андрей с куфарчето си се развихри — закрепи перваза, а сега слагаше поличка в банята. Създаде страшен безпорядък, разпръсна всичките ни шампоани и кремове, вдигна шум с бормашината и остави навсякъде стружки.

— Подай ми чукчето! — викаше авторитетно той. — Донеси рулетка! Придържай полицата!

Типичен чичо Поджър, приятно му е да се суетят около въоръжената му с чук персона! И това не е за първи път: направи куп домакински бели и доволно, с уморения вид на здраво поработил човек, пие чай и иска от нас признание, че е нещо важно. Важно ли? А после чисти подире му.

…На хората им е нужно време, за да свикнат един с друг, и аз мисля, че тази негова страст към поддръжката на дома с течение на времето със сигурност ще престане да ме дразни и ще се превърне просто в мила особеност.

 

Тъкмо най-после седнахме на масата, на вратата се позвъни. Изтичах от кухнята, като грабнах чинията с колбасите.

— Защо ни ги взимаш? — учуди се Андрей.

— По навик… Краде… — сконфузено си признах аз.

— Кой, Мура ли?

— Лев Евгенич краде! — извиках на път за антрето. Какво пък толкова — краде си кучето, нали и то трябва да живее! Имаме си нещо като игра — то краде, ние викаме, то се натъжава и пак краде. Сава Игнатич му помага — качва се на масата и събаря храната на пода, а после си я делят. Затова пък Хантенбайн се държи прилично… Осиновените деца винаги искат да докажат, че са по-достойни от собствените, затова се старае. Глупчо, не знае, че щом веднъж сме го приели в семейството, може да си краде спокойно.

 

Дойдоха Олга с Альона, но не само те — бяха взели със себе си и Никита.

— Всичко, ама всичко интересно става без мен! — викаше Никита на път към кухнята, като размахваше бутилката коняк. — Не се притеснявай, само ще го погледна тактично, той няма и да забележи! А той пие ли коняк? Ако не, в колата имам и джин, и водка!

Защо Альона го доведе, защо? Сега Никита ще започне да се прави на благороден татко и ще попита къде сме се запознали. И какво ще му кажа — на площадката пред сексшопа?…

 

Възрастните непознати хора не винаги намират общ език веднага. Отдавна съм забелязала, че след трийсет и четири всеки си свиква със своето резенче живот и колкото по-малко е то, толкова по-ревниво си го брани — като последната педя земя.

Едни мои приятели, намерили своето кътче в Америка, винаги казват: „Как може да се живее другаде освен в Америка! При нас всичко е по-хубаво!“ А приятелите, които живеят в Питер, винаги им опонират: „Как може да се живее другаде освен в Питер! Тук всичко си е по-хубаво!“

Не знам къде е по-хубаво, макар че не одобрявам Америка заради това как постъпи с Югославия. Уж говори за демократични идеали, а сама ги потъпква. Ако всеки започне да хвърля бомби, където му хрумне, къде ще му излезе краят?! И освен това си мисля, че ако живеехме вечно, би си струвало да изберем къде трябва да свием гнездо завинаги, но щом сме на тази земя за малко, всеки може да си живее там, където му е весело, какво има да се спори? Ето и Андрей с Никита, и те — не можаха веднага да решат какво да пият, коняка на Никита или този на Андрей.

 

— Какво е това? — попита Альона, като опита от пълнените чушки.

— Как какво? Пълнени чушки. Направих ги по твоята рецепта, точно както каза. — Погледнах с надежда Андрей и попитах:

— Какво, не е ли вкусно?

— Хм… ъ-ъ-ъ… хм-хм… не е лошо… а какво има в тях?

Оказа се, че съм сложила кайма от риба.

— Това е заради Ирина Андреевна — сигурно е искала да направи кюфтета от риба — усмихнах се горчиво. Ако всички издевателстват над някого, той в края на краищата свиква с подигравките.

 

— Защо кучето през цялото време стои до масата и си проси, човек не може да се наяде спокойно? — попита Андрей. Хм, Лев Евгенич да е куче?

— Представи си, че живееш с други същества, големи и зли — обясни Мура. — И тези големи същества през цялото време ядат каквото искат и когато искат. И ти си зависим от тях — дали ще ти дадат да ядеш или не, особено ако е нещо вкусно. Затвори си очите и само си представи! Те си хапват колбаси, а на тебе ти викат — Андрей, разкарай си муцуната от масата!

Андрей обезкуражено отвърна:

— Но аз не бих си слагал муцуната на масата.

Я какъв е горд, а аз пък със сигурност щях да се въртя около храната, да моля, да нахалствам, да си вра муцуната на масата…

— Нямате никаква полза от Лев Евгенич, не ви пази и дори не лае — включи се в разговора и Никита.

— А самият ти лаеш ли? Или хапеш? — попита делово Мура. — Да не би пък да си нужен за домакинството?

Детето е свикнало на всички да говори на „ти“! Кой ли го е възпитал толкова лошо?

Водена от желание да умиротвори атмосферата и да защити мен и Мура, Олга каза:

— Лев Евгенич просто обича вкусните неща, като всички мъже… За месо ли е мераклия или за каша?

— Кой, аз ли? — попита стреснато Андрей.

Олга се засмя:

— Да бе, аз имам навика да ходя на гости и най-напред да разпитвам домакинята дали новият й познат обича месо или каша…

Андрей се смути много мило и каза:

— Ама, момичета, вие ме плашите, повече от двайсет години не съм играл ролята на годеник на сгледа!

И изведнъж всичко си дойде на мястото, сякаш се познавахме от хиляда години!

 

Тази вечер най-голям късмет извади Альона. Не напразно беше довела Никита — хвана се на бас с него за ново кожено палто и спечели баса!

— Това е най-красивият мъж, когото съм виждала някога — замечтано пропя Альона, когато Андрей излезе да се разходи с Лев Евгенич.

— Спорим дали в него има грузинска кръв или е арменска — включи се Олга. — Славяните не притежават такъв животински магнетизъм…

— Да-да, вярно е — съгласи се Никита, — нали и аз съм славянин, от мен какво да очакваш…

— Хващаме ли се на бас? На ново кожено палто! От норка! — оживи се Альона. — Сиво, с яка от полярна лисица!

Когато Андрей и Лев Евгенич се върнаха от разходката и всички се заловиха за чая и баницата от Альона, се наложи да питаме Андрей дали има в рода си грузинци или арменци.

— Аз съм белорусин — обясни той. — Май че не е имало други, но аз знам със сигурност само до трето коляно — и започна да изброява роднините си до трето коляно.

— Палтото, палтото! — развика се Альона, когато Андрей стигна до бабите по бащина линия. — Ново кожено палто от норки с яка от полярна лисица!

 

— Защо имаш толкова приятелки? — учудено попита Андрей, след като всички си тръгнаха.

 

— Защо, да не са малко? — учудих се аз. — Женка не се брои, а Альона, Олга и Ирка-хамстера са ми всекидневните приятелки. Но не са само те, имам си и Танка, Ина, Вика, Анка и Наташка, и те са ми близки приятелки, но по-рядко се виждаме. А освен това имам и просто приятелки…

Попитах го за неговите приятели. Отвърна, че има хора, на които може да се обади през нощта от път и да им каже да долетят моментално. А и самият той ще хукне при тях през нощта, ако се наложи.

— А просто така, да се обадиш и да побъбриш за живота, да поседиш в някое кафене и изобщо?

Едва-едва, със запъване, посочи две-три имена.

Странно нещо са мъжките приятелства. За какво ми е цялата тая компания (Альона, Олга, Ирка-хамстера, Танка, Ина, Вика, Анка и Наташка) да ми цъфне у дома през нощта и да седи до сутринта?

В дванайсет без двайсет Андрей каза:

— Край, трябва да тръгвам.

Защото само след три часа ще трябва да става и да пътува триста километра по електрическите си работи. И сега ще пие чай и чак тогава ще тръгне.

В един и четвърт Мура се прозя и се накани да си ляга.

— Нощувайте през оставащите четиридесет и пет минути у нас — съобразително предложи тя, преди да си отиде в стаята.

 

Докато постилах чаршафите за Андрей на диванчето в кухнята, той си нави будилника за три часа през нощта. Преди да си легне, ремонтира едно кухненско шкафче, пийна си още чай, прегледа си документите в портфейла, почеса Лев Евгенич и легна да спи.

Лежах си в стаята и си мислех: Мура си спи, стаята й е далече. Мурината стая е далече, Мура спи. Мислих-мислих и заспах. Събудих се от звука на затръшната врата — Мурка е тръгнала на училище. Поспах още малко и към девет и нещо влязох в кухнята да си взема нещо за ядене, кисела и недоспала, и какво намерих там?!

— Андрей! — викнах ужасено, — ти си се успал!

Андрей скочи като попарен, развика се, че вече два часа го чакат на триста километра, замислено си изпи чая и…

 

…Днес не съм съгласна, че слуховете за женския оргазъм са силно преувеличени. Откъде накъде? Не съм влюбена в него. Не съм толкова разпусната, че да се влюбвам по два пъти в годината, а през тази година вече бях влюбена.

Андрей много бързаше и отново пихме чай. По телевизията предаваха мач, Андрей се загледа, а когато се сети за сандвича си, не можа да го намери на масата.

— Трябва да го оставяш по-високо, върху телевизора, там Лев Евгенич не може да го стигне — обясних му аз.

Обади се Денис. Казах му, че си имам и любим, и семейство, и съм много щастлива. Денис ме разпитваше заинтригувано и ми завиждаше. Попита ме щом съм влюбена в Андрей, могат ли те с Ала да смятат, че онова с Роман е било само увлечение? Но не успя да ме въвлече в разправия, отвърнах му: можете.