Елена Колина
Дневникът на една нова рускиня (7)

МАРТ

1 март, четвъртък

 

Аркадий (това е издателят ми) ми каза по телефона, че книгата ми е превъзходна.

Крачех из кухнята с независима писателска походка, треперех, пушех, примирах от щастие, по-нататък не чух нищо. Макар че той говореше за важни работи, които един писател трябва да изслуша внимателно. За тиража, сроковете, хонорара.

Аркадий ми съобщи, че в печатницата случайно имат дупка (не разбрах) и книгата ще излезе само след два месеца.

За хонорара не чух — беше ми неудобно. Та това е изкуство, при това не мога да се отърся от мисълта, че АЗ би трябвало да платя, че ще ми ИЗДАДАТ романа.

— Благодаря ви, много ви благодаря — благодарих на Аркадий. — Поздравете жена си, довиждане.

 

Пьотър Иванич, Никита и Альона казаха, че всеки труд трябва да се заплаща и ми се полага хонорар. Не съм сигурна. Макар че от друга страна, всеки труд трябва да се плаща, нали така?

Все пак е любопитно колко ли ще ми платят? Не ми е удобно да звъня пак и да питам.

С хонорара ще си купя лаптоп и ще мога да си пиша Идващата книга в задръстванията. Или не, по-добре да направя ремонт и да купя на всички скъпи подаръци: Мура ще взема нещо от „Манго“, на мама ще осигуря абонамент за Дома на книгата, на Лев ще му купя огромен изкуствен кокал, на Сава — дъска за ноктите, че сега си ги точи на гърба на Лев Евгенич, и за Хантенбайн ще има нещичко… Имам предчувствие, че хонорарът трябва да е голям.

 

До вечерта си мечтах все за хонорара, Олга каза, че трябва да подпиша договор, тогава ще разбера всичко: какъв ще ми е хонорарът, и ще мога да планирам разходите си Ще изчакам няколко дни от приличие, най-добре седмица, и ще се обадя на Аркадий — да подпишем договора.

Изчаках от приличие до един часа на обяд. Обадих се в издателството и се чувствах Много Важен Автор.

— Е, как вървят работите? С моя договор?

— Разбирате ли, ситуацията на книжния пазар се мени непрекъснато, понякога до обед е една, а следобед — друга.

Аркадий ми обясни следобедната стуация, но не го чух, от Много Важен Автор се превръщах в безинтересен „никой“.

Боях се Аркадий да не каже: „Авторите са много, а издателството е едно. Имаме по-важни неща за издаване“, но не го каза.

 

 

2 март, петък

 

Много се безпокоях, че още не сме сключили договор, но няма да се обаждам. Помнех, че никога за нищо не бива да молиш, сами ще дойдат и ще ти предложат всичко.

Обадих се в издателството точно в дванайсет. Реших, че в дванайсет вече мога да се обадя…

— Ако обичате, извикайте Аркадий.

— Кой го търси?

Мразя да ме питат кой го търси. Струва ми се, че след това ще отидат при него, ще си разменят няколко думи шепнешком и ще кажат: „В момента го няма“, макар всъщност да е там, и всички вкупом ще ми се подиграват. Така и стана:

— В момента го няма.

Сетих се — Аркадий е размислил и не иска да издава книгата ми! Крие се от мен! За нищо на света няма да се обаждам повече, прекалено унизително е. Позвъних им пак след двайсет и три минути.

— …Ако обичате… Кой го търси?… Няма го.

 

…края на деня им звъних още няколко пъти и накрая се ядосах. Ще видите вие! Значи отначало: „Дневникът ви е превъзходен, ще ни донесе голяма печалба!“, а сега виж каво стана!

Позвъних на Аркадий по мобилния (никога не знаеш удобно ли е да се обаждаш на мобилния, ами ако са ти го дали само от добро възпитание, а не за да го ползваш?) и с небрежен, почти ленив глас, сякаш чак сега съм се сетила, а не съм звъняла в издателството на всеки десет минути, казах:

— Да, впрочем… кога да дойда за договора?

— Ами… ъ-ъ-ъ… утре следобед.

Ура!

Обадих се на Олга (тя е моят консултант в този нов за мен свят), казах й, че страхотно се вълнувам от всичко, особено от хонорара, и изобщо.

— Звънни му още сега и му кажи твърдо: „Защо трябва да се вълнувам до утре?! Обикновено стандартният договор се изпраща по електронната поща. Каква изненада сте ми подготвили, че да не може да се изпрати?“ Това се казва професионалист!

Всъщност Олга е права. Аз съм зряла жена, кандидат на науките, психолог, лектор и писател, а всичко ме плаши…

Записах текста на Олга на един лист и го повторих на глас, като въртях очи и скърцах със зъби: „Защо трябва да чакам?! Какъв сюрприз ми готвите?! А?!“

 

— Ъ-ъ-ъ… Аркадий, извинете ме моля, може би, ако разбира се, не ви е много неудобно… може би ще може. Ъ-ъ… утре по обяд?… А-а, не можете, е, тогава прощавайте, довиждане…

 

Преди да заспя, почетох от дневника на Чуковски: „Крокодил един живял и по «Невски» се пилял. Той цигари пушел сам и говорел турски там…“ Май че се поувлякох. Та значи дори авторът на „Крокодила“, много светъл и щастлив човек, се оказва толкова „щастлив“, колкото и всички останали, и пише: „…аз съм просяк, тичам по издателствата… животът ми е на парчета, страдалец съм, банкрут, смачкан от ботуш неудачник…“

Разбрах, че дори такъв успешен писател като мен може да срещне по триумфалния си път към славата разни тръни и бодили като Аркадий с неговото нежелание да подписва договори…

 

 

5 март, понеделник

 

Няколко дни не съм писала нищо — всичките ми мисли бяха заети от обикновените писателски проблеми: договор, тираж, хонорар…

Днес най-после отидох в издателството да подпиша договора. Аркадий беше много мил с мен и се опитваше да ми пробута някакъв написан на ръка лист без неговия подпис и печат. Може би страда още от дете от рядка болест — органично нежелание да подписва договори? Но аз бдях зорко за интересите си и бързо, без да чета договора го подписах сама. Той е толкова приятен човек и книгата ми толкова се хареса на жена му — немислимо е да намесвам в отношенията ни прочитането на договора, сякаш му нямам доверие.

 

Излязох от издателството много щастлива, седнах в колата и едва след като изпуших една цигара от щастие, можах да си прочета договора. В него пишеше:

1. Издателството може да издаде книгата ми, а може и да не я издаде, както тръгнат работите.

2. Издателството няма да ми плати хонорар, защото за това не е казана нито дума.

 

Схванах всички условия на договора освен едно. Не разбирам защо трябваше да ме докарат до състояние на истерия и защо не можаха да ми кажат културно:

— Скъпи Авторе! Можем да издадем книгата ви без хонорар, а можем и да не я издадем, също без хонорар. Изборът е ваш.

И аз бих реагирала културно:

— Скъпо Издателство! Страшно съм щастлива, че издавате книгата ми, така че ми е все тая при какви условия, а за хонорара си фантазирах единствено поради пагубното влияние на Пьотър Иванич и Никита с Альона, които не разбират нищо от творчество, а само от търговия.

 

Много съм доволна, че най-накрая всичко се уреди и мислите за хонорара вече не ме вълнуват. Сега отново мога да се заема с домашните работи, например да проверя Муриния бележник.

— Мурочка, пиленце, покажи на мама бележничето си — изпях сладко аз, но не издържах и веднага преминах към към строг бащински бас: — Къде ти е бележникът?

— Няма го. Нямам бележник. Загубих го — изписка Мура.

— Мура! Да не си го скрила като някое жалко първолаче?

— Не, загубих го, загубих го!

Явно няма намерение да ми дава бележника си… Но с мен шега не бива! Успях да се споразумея — Мура ще ми разреши да й погледна бележника, а аз в замяна ще й купя розова гривна в комплект с розово пръстенче.

— Само че аз ще го държа! — викаше Мура, вкопчена с всичка сила в бележника.

А бележникът й е изписан целият с червено, защо? По-рано винаги се пишеше със синьо. А-а, разбрах, това са все забележки. Класната е написала пет лични забележки и три от името на други учители. Например: „По думите на учителя по математика в часа е рисувала дяволчета по ръцете на съседа си по чин. Смятам, че тя трябва да рисува не дяволчета, а нещо добро и светло.“ „По думите на учителя по история в часа му се е въртяла и е правила мили очи. Смятам, че е още рано да се занимава с това в часа по история.“

Изглежда, бележникът на Мура е любимото място на класната да си записва мислите. А може би тя просто си води личен дневник в Муриния бележник и най-интересното следва? Ето последните две забележки с днешна дата: „Детенце, дай бележника си за подпис поне на съседите!“ и „Търпението ми свърши! Утре бележникът ще отиде с мен при директора!“

 

За нищо на света няма да подпиша такъв бележник! Нека Мура сама си носи последствията — на нея животът й предстои, а аз не мога винаги да я водя за ръчичка…

Да прави каквото ще — ако иска, да изгори бележника или да хвърли вината върху Лев Евгенич — например, че го е изял… И едновременно с това да се научи да отговаря за постъпките си.

— Аз съм ти дъщеря — печално каза Мура. — Ти си ми майка.

Сега ще ме помоли да я избавя от бележника. Като възрастен човек клоня към решението бележникът да бъде изгорен, но… нека решава сама.

— И в качеството ти на такава искам да поговоря сериозно с теб. Какво ще ми подариш за Осми март?

Ужасно се разсърдих на Мура за тази въпиеща безотговорност и се развиках:

— Вместо по-ловко да се избавиш от бележника, ти мислиш за подаръци?! Колко двойки имаш по физика, осем ли бяха?!! Май и на тебе ще трябва да ти проверявам формата на главата!!

 

Прости ми, Боже, всъщност и аз съм даскалица, но тази физичка е истинска напаст! Ясно е, че децата ще кандидатстват и всички ходят на частни уроци по избраните предмети. А натоварването в училище е огромно! Защо й е примерно на Мура да знае за някаква си папска институция? То и самата аз не знам нищо за нея, и какво от това, дори защитих дисертация.

Понякога Мурка учи до среднощ и към дванайсет се показва от стаята си и се отправя към банята, а аз й викам: „Не се къпи! Отивай да спиш! Забранявам ти да се къпеш!“ Веднъж съседката ме попита плахо (изглежда, се страхуваше да не буйствам):

— Защо не разрешавате на Мурочка да се къпе?

— Къпането е вредно! — троснах й се аз. — Това е едно ново течение в педагогиката, не четете ли вестници?

 

Но да имаш осем двойки по физика е вече прекалено!

— Каква искаш да станеш, Мурка, чистачка ли?! — й крещях и усещах, че това изобщо не съм аз, а майка ми…

И в този момент на вратата се позвъни. На прага стоеше Небръснатия красавец, конвоиран от портиерката с фуражка, нахлупена над топлия шал. (Портиерката обича да придружава гостите ми, защото понякога успява да нахлуе на моя територия и да се включи в разговора.)

— Какво сте се развикали така на Мура, чак отдолу се чува! — каза портиерката и аз побързах да отвърна:

— Благодаря ви, че придружихте госта ми, всичко хубаво!

Колко неловко се получи, човекът идва за пръв път и попада във вихъра на скандал!

— Андрей, вие ли сте? — попитах глупаво. Като че ли може да каже: „Не, не съм аз!“ — Заповядайте, влезте, прекрасно е, че се отбихте, и още веднъж ви благодаря за… е, за ПТП.

— Изпуших кутията, на която бяхте записали телефона си и я хвърлих, а адреса случайно го бях запомнил… и ето ме тук. Точно по повод на вашето ПТП…

Смутих се — да не би да съм ударила и него?

— Ще заведем дело срещу оня ваш чиновник — сладострастно изрече Андрей.

Пихме чай, лошото беше, че нямахме нищо към чая. Точно преди скандала Лев Евгенич беше доял маминия сладкиш с вишни и сметанов крем, много вкусен (аз само го опитах, не е справедливо, в тази къща съм като сираче).

Кухненската ни маса е ниска, а Лев Евгенич, обратното, е висок, затова и Андрей малко се учуди, като забеляза муцуната му в чинията си. Ако не се брои тази случка, животните се държаха прилично, само веднъж се сбиха под носа ми за парче салам. Всъщност те се бият за моята любов — всяко смята, че заема първото място в сърцето ми.

— Мура, веднага направи сандвич на Лев Евгенич! — наредих й строго. — Не виждаш ли, че е гладен!

— Безобразие, човекът е дошъл за първи път, а Лев Евгенич е гладен…

Успях напълно да се оправдая пред Андрей — той разбра, че Лев и Сава няма да могат да се изкажат в съда и че обиждах Мура на чистачка не защото смятам тази професия недостойна за дъщеря ми, а защото е навъртяла осем двойки по физика.

Андрей каза, че ще помогне на Мура по физика, но не днес. Днес нямал нито минута свободно време, затова сега само ще хвърли един поглед на задачите й, а друг път ще дойде специално за това. Мура с отегчен вид му донесе учебника и тетрадката и се зае да разглежда тавана, а Андрей разлисти учебника.

— Случайно да ви се намира и справочник? — попита той.

Показах му шкафа в коридора, където е техническата литература, останала от баща ми, и излязох, за да не му преча да изучава справочниците.

След около час и половина надникнах в кухнята. Мура дремеше, положила глава на ръцете си (много възпитано девойче, можеше да отиде да си спи в стаята, но не — тактично спи до госта). Андрей седеше до масата, заобиколен от справочници, и изписваше трета тетрадка. Създаваше впечатлението, че се е настанил за един-два месеца.

— Реших почти всичко до края на годината — каза той, — остана ми съвсем малко — за два-два и половина часа. Жалко, че калкулаторът ми се развали, трябва сам да правя изчисленията и върви по-бавно.

— Може би не трябва да правите никакви изчисления? — попитах плахо. — Само да набележите начина на решаване и край…

Без да отговори, Андрей продължаваше да пресмята на листа.

Колко е удобно първият срещнат да решава задачите ти по физика! Е, ако човекът не е първият срещнат, а бащата на детето ти, жената му казва:

— Ти си баща на това дете, а не си първият срещнат! И не обръщаш никакво внимание на физиката!

А бащата на детето обречено се озърта и мрази физиката, а заедно с нея и жена си. А с първия срещнат е много по-лесно — той не е длъжен да отделя внимание, нито пък някой трябва да крещи.

 

След един час отново надзърнах в кухнята.

Мура се беше събудила и прибрала в стаята си. Притесних се, че се получи неудобно, но Андрей не беше забелязал, че Мура я няма, порешава още малко задачи и се сбогува — каза, че отдавна вече, още от шест вечерта, няма нито миг свободен. Предложи ми да я събудя по-раничко и подробно да й обясня всичко, което е решил.

— Не е сложно, още сега мога да ви обясня — предложи той на вратата.

Отказах, като се проявих като пълна тьпачка, и Андрей си отиде, а мен изведнъж ме обхвана толкова добро настроение, че си пуснах „караоке“ (подарък от Денис за миналата Нова година) и изпях няколко песни (изобщо не успях да накарам „караоке“-то да ми каже: „Пеете прекрасно!“).

Тъкмо допявах „Катюша“ и се обади Женка, и тя си включи „караоке“-то и двете заедно изпяхме „Безброй огньове златни тук…“.

— Колко точки събра? Аз например събрах осемдесет и шест — ревниво каза Женка.

— А аз шейсет и три. Да пробваме ли още веднъж?

 

Преди да заспя, не четох нищо, само си тананиках във възглавницата: „А има ли такава песен“.

 

 

8 март, четвъртък

 

8 март е гинекологичен празник, нито един културен човек не го смята за празник. Затова и никой не ме поздрави. Културните хора празнуват Деня на победата и Нова година. И освен това: Деня на свети Валентин, Деня на благодарността (вярно, че той е в Америка), Деня на падането на Бастилията и Деня на вси светии.

В единайсет сутринта се обади Альона, беше много горда с Никита — в чест на празника си изпържил яйца (фу, каква пошлост!) и й подарил сребърна бонбониера. А мен никой не ме поздравява, защото съм интелигентна.

 

Ура! В дванайсет и половина се обади Андрей. Срещнахме се в сладкарница „Кофесол“, за да пием кафе. Поднесе ми цветя! Цветя, цветя, ура! Все пак има нещо в този празник! И какво лошо има да получиш цветя?

 

Вечерта приятелят на Мурка Серьожка Плетньов (бившата Тъща) ми подари плюшен лос. И по едно лале на Мурка и на мен. В дупето на лоса се виждат релаксиращи бонбони, а 8 март е чуден, чуден празник!

 

 

11 март, неделя

 

В десет часа, когато още почти спях, неочаквано позвъни Андрей. Каза, че Мура изобщо не излиза на въздух и трябва да се приготвим бързо, защото сезонът в Коробицино свършва.

— Но ние не караме ски — възразих аз.

— И аз това казвам — сезонът свършва, а вие не сте се пързаляли.

По пътя за Коробицино се отбихме при нашата историчка да вземем назаем скиорския й екип. Той е красив светлосин с тъмносини орнаменти.

 

Сняг, слънце, музика, много красиви хора. Мурка гордо седеше в кафенето със скиорските си обувки. Тя не пожела да излезе на пистата, каза, че и в кафенето й е добре.

А аз отидох да се пързалям. Щом така и така сме дошли тук с Андрей, трябва да имаме общи интереси.

Лазех по детската писта, като се придвижвах сантиметър по сантиметър, и след два часа вече можех да направя триметрово спускане.

— Вече можете, само че ви е страх. А няма от какво да се плашите, нищо страшно няма — каза Андрей и уверено добави: — Сега ще ви науча да не се страхувате.

Да стоиш на върха на голямата, направо огромна планина е неописуемо страшно. А да се плъзна надолу — за това не може и дума да става! В края на краищата не мога да рискувам себе си — та аз имам дете, момиченце!

Андрей се спусна надолу с гръб към нанадолнището и с лице към мен. Дърпаше ме за щеките и викаше: „Надясно!… Сега наляво!“, „Ама вие май не знаете кое е дясно и кое ляво!“

Паднах — не лошо, но конфузно, и докато лежах, си помислих: „Всичко е свършено, няма изход.“ Но не е възможно да няма никакъв изход, изходите винаги са два. Първият е да сваля ските и да се спусна надолу по задник. Вторият — да сваля ските и да изпълзя нагоре на четири крака.

— Андрей, вие се спуснете, а аз ще ви почакам — предложих му аз. — Като се върнете за следващото спускане, ще съм тук. И тогава ще ме вземете — казах подкупващо. — Според мен предложението не е лошо.

Андрей полетя надолу, а аз стоях на пистата като истински скиор. Сняг, слънце, много красиви хора и аз в светлосиния костюм на нашата преподавателка по история.

 

…Какво стана, какво, какво?! Лежах на снега и не можех да разбера какво стана… Нали си седях на едно място, защо толкова ме болят главата и кракът?

Оказа се, че не лежа сама. В съседство лежеше и някакъв сноубордист.

— Извинете, спортът си е спорт! — се ухили той с усмивчицата на Савелий Крамаров^[1] и като взе дъската си, отлетя надолу.

Той е прав — спортът си е спорт, животът си е живот, но много ме боли…

Когато Андрей най-после дойде да ме спасява, се оказа, че и той има проблеми. Първо, докато се спускал, се обадил радикулитът му и той пристигна присвит на лявата страна. Второ, не беше наясно накъде да ме влачи — дали надолу към лифта или нагоре — към кафенето?

Решихме да пълзим към кафенето и към палачинките с кондензирано мляко. Пълзяхме на една страна, като се подкрепяхме взаимно — той, прегърбен, се държеше за кръста, а аз накуцвах. Като Лиса Алиса и Котаракът Базилио.

 

 

12 март, понеделник

 

Днес започна новият ми живот на писател, още от сутринта. Винаги става така — предишната вечер си никой, а на сутринта се събуждаш и снимката ти е във всички списания. Не е зле, нали?

Обади се редакторката ми (имам си РЕДАКТОР) от издателството (имам си и ИЗДАТЕЛСТВО! Просто не мога да повярвам, че имам всичко това!). Редакторката ме покани на премиерата на някаква книга в Дома на киното (защо ли кино, след като е книга?). Не е важно още не разбирам всичко, но на всяка цена ще се ориентирам.

През целия ден си виках наум „Ура, ура!“. Не само Олга и някои други хора си прекарват времето по приеми награждавания, коктейли и кулоари — и аз ще ходя на премиера.

Преди срещата с редакторката бях много развълнувана. В литературния свят тя е вътрешен човек, при това много известен. Взема ме със себе си. А аз в този литературен свят съм едно нищо, просто читател.

Дълго се съветвах с Альона какво да облека. Сложих в колата (премиерата ще е вечерта и може би няма да успея да се прибера вкъщи, за да се преоблека) голям плик, в който имаше: официални копринени панталони (Алъона каза — сложи ги, поне веднъж да си облечена като човек); копринена блузка с рюшчета (Алъона каза — не я взимай, така или иначе няма да си сложиш такава прилична дреха); цяла торбичка бижута (решихме, че на място ще преценявам какво да сложа); островърхи обувки (пъхнах ги в последния момент). Обувките са ми големи. Альона каза, че писателите ще се учудят, като видят как странно пристъпвам с тях, придържайки ги с пръстите на краката. При това ако съм с тези обувки, със сигурност ще падна, защото не съм свикнала с високи токчета.

Отидох на писателското мероприятие с дънки (дънките са черни и никой няма да разбере, че това са дънки, а не вечерен панталон, а и няма да казвам на Альона) и с черен пуловер.

Редакторката се оказа страшно симпатична жена и ако не се смята това, че ужасно се притеснявах и смущавах, дори се сприятелихме. Заедно влязохме в залата, където щеше да е премиерата, и тя каза, че са дошли и много хора от Москва, а после ме заведе при един възрастен мъж в тъмен костюм, вероятно известен московски писател.

— Това е наша млада петербургска писателка — му каза редакторката.

Озърнах се да видя младата петербургска писателка. Наоколо нямаше никой. Нима става дума за мен? Усмихнах се любезно и за всеки случай погледнах крадешом редакторката, дали пък не ми се подиграва. Не, не може да бъде, тя не би го направила, много е мила. А този московски писател, да не би да се подсмихва? Като че не.

Продължихме нататък, редакторката напред, а аз зад нея, като плахо пате подир майка си. Добре, че бях цялата в черно — като едно незабележимо черно привидение, а не някоя наконтена идиотка в глупашки копринени панталони и още по-глупашка копринена блуза с фльонга.

Редакторката ме представи на още няколко души, застанали в отделна група.

— Това е… — ох! Тя каза име, което знаех от дете, и майка ми също.

— Това е… — ох-ох! Тя произнесе още едно име, което знаех от дете, и майка ми също.

— Това е… — ох-ох-ох! И тя изрече трето име, което знаех от дете, и майка ми също.

Нима стоя до тях? Нима моят „Дневник“ е толкова прекрасно произведение, че така бързо ме е изстрелял към върха на литературния Олимп?

— А това е наша млада петербургска писателка — отново ме представи редакторката.

Почесвах се нервно, без да свалям идиотската усмивка от лицето си, и си мислех дали е добре да кажа, че ние с майка ми го обичаме още откакто бях дете? Или пък не бива? Ами ако не им е приятно, че ние с майка ми знаем на колко са години?

Представях си как вечерта разказвам на мама:

— Това е Шекспир, това — Шарлот Бронте, това — Михаил Юриевич Лермонтов, а това — наша млада петербургска писателка…

Стоях и си мислех какво ли ще каже мама и от възторг за малко изключих от реалността, а когато дойдох на себе си, писателите вече бяха нападнали отрупаната маса, и с право, защото асортиментът на шведската маса си го биваше: три вида колбаси, много различни сирена, сладкиши, ядки и сушени плодове.

Усмихвах се глуповато на всички писатели, бутащи се към колбасите и останалите вкуснотии, непрекъснато си слагах от един жълт кашкавал с дупки (добре е да разбера как се казва) и се радвах — ето ме, стоя си аз, младата петербургска писателка, и си хапвам вкусен писателски кашкавал. Сладкишите ми бяха много далече и не можах да ги опитам!

Ядох много ядки. Ядките са много удобни за коктейли. Ако няма с кого да си побъбриш, можеш да дъвчеш през цялото време и да се правиш, че си дошъл специално за това и сега си много зает.

Заговорих се с един от писателите, чиито книги бях чела като дете. Той радостно сподели колко евтино му е излязъл билетът от Москва до Питер и обратно — само петстотин рубли за запазено място. И в този миг проумях цялата глупост на Пьотър Иванич, Никита и Альона по отношение на хонорара. След като толкова известен още от детството ми писател се радва на билета си, моите мечти да направя с хонорара си ремонт изглеждат най-малкото наивни!

— В спалния вагон е животът, а в купето — утайката! — каза Известният писател. Разбрах какво има предвид.

В спалния вагон Писателят пътувал с една жена която разказвала, че преди пет години в Магадан починал неин роднина и сега тя иска да го пренесе в родните места. Писателят се уплашил, че жената не е с всичкия си, и тъкмо смятал да си размени леглото с някого, когато жената обяснила:

— Не разбирате ли? Та това е Северът! Моят роднина се е запазил добре!

Отсега нататък винаги ще пътувам със запазено място й ще изучавам живота с творческа цел.

Освен това Писателят имал още един късмет — купил си от магазин секънд хенд сако за триста рубли, вижте колко е хубаво! Кимах, пипах сакото и се чувствах част от литературния свят — и аз обичам магазините втора употреба и оня ден си купих до спирката на метрото „Горковская“ нов черен пуловер.

Известният писател ме попита (мен!):

— И вие ли сте писател?

— Не, не съм писател, просто вечер си пиша Дневник… за любовта…

— О-о-о! — промърмори замислено той. — Щом е за любов, могат да го издадат в някоя женска поредица, а там тиражите са огромни…

Не можех да се отърся от мисълта, че и на него му се иска да е в женска поредица.

 

Известният писател си тръгна, а аз се настаних в ъгъла и прекарах там доста време съвсем сама с чинията си, докато до мен не седна една писателка, но истинска, не като мен. Тя си тръскаше пепелта в моята чиния и ме буташе с острия си лакът в рамото. След третата чаша писателката зарови лице в салатата, точно като Лев Евгенич, и започна да издава чудновати звуци. (Представих си как го разказвам на Женка и без да искам, изквичах. Да не забравя да обсъдя с Женка дали една истинска писателка може да си трьска пепелта в чиния.)

Към края на вечерта събрах достатъчно кураж в този нов и крайно интересен за мен писателски свят, за да попитам жената до мен, която споделяше увлечението ми по жълтия кашкавал:

— И вие ли пишете?

— Аз съм съпруга на писател — гордо отвърна съседката ми, като ми измъкна под носа последното парче кашкавал.

Вероятно да си съпруга на писател е професия. После я видях с мъжа й. Той е на около трийсет и пет и може би е писал дълги години и не са го издавали, а тя е ходела на пръсти край него и е работила на три места, за да може той да твори спокойно и заедно с това да яде нещо… я виж как обича кашкавал, сигурно винаги отделя най-хубавото за него… А и детето им вероятно е бледичко…

 

 

19 март, понеделник

 

Събудих се сутринта и отново заспах. Напълно ясно е, че единственото, което трябва да се прави в понеделник, е да се търкаляш в кревата и да се правиш на болен, за да не ставаш изобщо. Което правех и аз. Днес нямам лекции, отмениха ги, защото прекрасните ни аудитории ще бъдат посетени от чуждестранна делегация. Пратиха студентите в музеите, а мен — в леглото.

Телефонът ме събуди. Редакторката! Виж ти какъв се оказа животът на писателя — ни сън, ни покой за измъчената му душа. Ако върви все така, скоро ще се уморя от светския живот, от техните коктейли, премиери, шведски маси… Впрочем не, няма да се уморя чак толкова. Интересно, на какво ли ще ме кани този път?

— Не мога да чета книгата ви — каза строго редакторката.

Ужасно се уплаших. Толкова ли е слаба?

— Наричате едни и същи герои с различни имена.

Не може да бъде! Няколко пъти им сменях имената, особено на приятелките, и уж проверих всичко… За всеки случай реших да погледна дискетата.

В текста всичко е наред, има страшно много различни герои. Всичките герои имат различни имена. Да не би редакторката да иска имената им да са еднакви?

Защо? Ще е скучно за четене. А при мен изобщо не е скучно, например:

— Дима, вкусна ли е рибата?

Антон кимна.

Или друго:

— Ала влезе в стаята.

— Здравей, Катя! — развикаха се всички.

И още едно:

„Ох, Ася, Ася!“ — каза си Маша.

 

Сигурно редакторката ме смята за побъркана… Надявам се поне да е щастлива, че на премиерата й се е разминало — побърканата авторка не се е нахвърлила да ухапе някой истински писател…

Страшно съм разстроена. Бях млада петербургска писателка само за една вечер, нощ и половин сутрин. А сега коя съм? Побъркана маниачка, страдаща от рядката мания да нарича героите си с различни имена, само за да изглеждат повече.