Елена Колина
Дневникът на една нова рускиня (6)

ФЕВРУАРИ

1 февруари, четвъртък

 

В седем и половина сутринта стана нещо нечовешки ужасно, Истински Кошмар. Спях (какво ли друго да правя по това време?), когато в ухото ми засвири „Малка нощна музика“. Привидя ми се, че съм във Филхармонията и вече е време за аплодисменти, но се събудих и разбрах, че звъни мобилният ми телефон. Господи, къде ли е? Намерих го под възглавницата си. Интересно, от кого ли съм го скрила там?

 

С мъка се измъкнах от съня, едвам напипах телефона — и защо?

— Аз съм съпругата на Роман. — Преди да съм се разсънила окончателно, разбрах, че става нещо страшно. — Знам, че сте негова любовница. Нека се срещнем тази вечер в шест. Къде?

— В „Кофесол“ — отвърнах машинално и веднага се развиках. — Не, не в „Кофесол“, не в „Кофесол“, не искам да се срещаме никъде! (Когато водиш важни преговори, трябва да си отпуснат, да преброиш до десет, да дишаш дълбоко, да обмислиш ситуацията и отговора си от всички страни.)

Но тя вече беше затворила… Защо се уговорих да се срещнем, защо, защо?!…

Казах „Кофесол“ машинално, защото тази кафе-сладкарница (много демократична, без снобска или претенциозна атмосфера) се намира в съседната сграда и напълно промени живота ми.

Ако човек живее на ъгъла на булевардите „Невски“ и „Владимирски“, по няколко пъти на ден някой му звъни за да го уведоми: „Аз съм на «Невски», ще се отбия да пием кафе.“ Особено често го правеха Анка, Машка, Татя а, Катка и Наташа — минат за пет минути да изпием по едно кафе, а гледаш — и обядвали, и вечеряли, и се канят да си лягат заедно с мен. Сега се срещам с тях в „Кофесол“ — много е удобно, защото винаги можеш да си тръгнеш тактично, без да обидиш човека, и никой не виси у нас по цял ден.

Разбрах какво е станало. Тъщата не е издържала и е разказала всичко на жената на Роман. Беше ми се сторило, че тя има слабост към психологията, и двете уж се бяхме уговорили — аз няма да се омъжвам за Роман, а тя, следвайки съветите ми, ще се опита да подобри семейния живот на Роман. Защо го е направила? Защо хората са толкова лоши с мен и невъзприемчиви към науката?

Аз съм като преследван елен (за малко да се разплача, като го разбрах). Всички са ме подгонили — и момчето на Дворцовия площад, и деканът, и жената на Роман. До болка ми е жал за мен самата — горкичкия, Много Самотен Елен… Сега, когато съдбата ме е хванала в капана на неприятностите, ми остава само да си лежа под завивките и да се надявам, че все някога и за мен ще настъпят по-добри времена.

…Или не си струва да преживявам? За да бъда справедлива, в живота ми има и хубави неща — много верни приятели (мама, Мура, Женка, Альона, Олга, Ирка-хамстера, Лариса…)… и много, много студенти. За тях изобщо не съм „любовницата на Роман“, а уважаван кандидат на науките.

Мислех си, че няма да затворя очи на мократа от сълзи възглавница, но съм заспала и спах до десет часа — от мъка и защото днес съм на работа от дванайсет.

 

Като се събудих, веднага се посъветвах с момичетата дали да кажа на Роман за насрочените за шест часа неприятности.

Женка заяви, че трябва да погледна неприятностите смело в лицето и в никакъв случай да не ходя на срещата с жена му.

Альона предложи да взема назаем чантичката й от „Гучи“, за да се чувствам по-уверена, а самата Альона за всеки случай да седи на съседната маса.

Олга каза, че бърза за „Ленфилм“ да взима интервю от една млада актриса, която играе в „Ченгета“, и ще се посъветва с нея — актрисата сигурно ще знае как се постъпва в криминални ситуации.

Така и не разбрах да се обаждам ли на Роман. Като психолог мисля, че е по-добре да не го безпокоя, а сама да огледам жена му, да видя как изглежда и как е облечена.

 

На кухненската маса имаше бележка: „Нахрани костенурката.“ Какво ли ядат костенурките? Със затворени очи подхвърлих в стаята на костенурката малък сандвич с кашкавал и хамбургски салам и изведнъж ми стана много мъчно — защо винаги се съобразявям с чуждите желания? Съгласих се на среща с жената на Роман, приютих костенурката…

Твърдо реших да занеса костенурката в някой зоомагазин.

Не можех да чакам до дванайсет часа. Зоомагазините сигурно са отворени от десет или дори от осем часа? В единайсет без една минута започнах да им звъня по ред с молба да вземат костенурката за отглеждане срещу разумно заплащане.

Отговорът навсякъде беше един и същ:

— Не приемаме от населението костенурки без документи.

Спомних си — да, наистина, тя нямаше никакви документи, а населението с костенурки бях аз. Впрочем и аз самата нямах паспорт. И двете сме онеправдани.

— Моля ви се, вземете животинката — увещавах аз. — Ние вече си имаме Лев Евгенич и Сава Игнатич (тоест сме си изпълнили дълга към животинския свят)… Детето я донесе, то още е малко… — подсмръкнах за по-убедително.

— На колко години е детето ви?

— А-а-а… на петнайсет… Но тя е още малка…

— Продайте костенурката до някой пазар. Само не я подарявайте, че не се знае у кого ще попадне — отвърна продавачката. Тази поне е добра, в останалите магазини изобщо не ме посъветваха…

Разбирам, че не бива да даваш безплатно животинката на случайни хора по улицата — малко ли маниаци по костенурки има…

Представих си, че стоя на пазара с костенурката в ръце, вглеждам се в очите на минувачите и каканижа: „Купете си костенурка, евтина е… искам да попадне в добри ръце…“

Интересно дали тя е момиченце или момченце?

 

Реших, че въпросът с костенурката може да бъде поотложен и много старателно се облякох за срещата с жената на Роман — Альона каза, че от това зависи много. Не разбирам какво точно. Да предположим, че се харесам на съпругата — и какво от това?…

Ще нарека костенурката Хантенбайн.

 

Днешната вечер ще влезе в историята като Страшно, Вледеняващо Душата Събитие. Някога след много години в някоя зимна вечер ще кажа на приятелите си: „А спомняте ли си онова Много Страшно, Вледеняващо Душата Събитие?“, и те без да се замислят и за миг, печално ще кимнат с глава.

В „Кофесол“ поръчах най-голямата шоколадова паста от всички, които бяха на витрината, и чаша шампанско, за да се чувствам независима и малко да замъгля съзнанието си. Шоколад с шампанско е гърмяща смес, под влияние на която младите невинни девици бързо се превръщат в млади невинни жертви, защото шоколадът възбужда, а шампанското изключва задръжките. Но аз не съм някаква наивна тийнейджърка!

Седнах на любимата си масичка до прозореца с лице към вратата и започнах да пуша цигара след цигара. Да сядаш с лице към вратата е наследство от предците ни: те винаги сядали в таверната или да кажем в кръчмата с лице към изхода, за да държат всичко под контрол, да не пропуснат врага и да избягат навреме.

 

— О, вие ли сте! Здравейте!

— Лариса!

Какво щастие е, когато се намираш във враждебна обстановка и си на високи токчета (сложих тези обувки по съвет на ужасната Альона, за да се харесам на съпругата), да видиш близък, позитивно настроен към теб човек. Лариса ми се усмихна и аз се отпуснах — нали приятелите са за това — да те подкрепят и да ти дават топлина.

— Благодаря ви! — някак бодро изрече Лариса. — Променихте коренно възгледите ми за живота.

Оказа се, че тя, научила от заниманията ни, че главното в живота на мъжете е либидото, решила да преразгледа живота си и мобилния телефон на мъжа си и така открила любовницата му, а сега ще й даде да се разбере…

— Какво? Какво ще й дадете? — заразпитвах я с интерес. Може би и жената на Роман ще ми даде същото?

— Няма значение, с една дума благодаря ви за всичко.

Скромно притворих очи. В такива минути усещаш, че не живееш напразно.

— А аз чакам жената на моя… приятел — доверих й аз и за да е по-ясно, добавих: — На любовника ми.

Ако не бяха страхът и шампанското, за нищо на света нямаше да призная пред Лариса, че съм дошла тук по такъв конфузен повод.

— Жената на любовника ми иска да се запознае с мен. Малко се страхувам…

Изражението на Лариса се промени.

— Не се плашете толкова заради мен — успокоих я аз, — все пак съм психолог, винаги ще мога да я убедя да не се бием и да не правим скандали пред хората…

Приятно е, когато приятелите ти се безпокоят за теб, особено новите приятели. На нашата възраст рядко се създава ново приятелство…

 

Баща ми имаше един прекрасен израз за определяне степента на приятелските отношения: „Ние с него сме на «ти» и на «…мамка ти»“. Това е учудващо точно — на близките си приятели можеш да кажеш всичко, което чувстваш, но не и на онези, които са ти само приятели.

В нашата катедра има една доцентка, с която пет години ходим да пушим и откровено си споделяме разни интимни моменти „от живота“. Тя разправяше, че не знае как да се държи със сина си и че точно сега му е страшно необходим баща, но такъв няма и нищо не може да се направи. Но доцентката в никакъв случай няма да си признае пред мен, че точно сега и на нея й трябва мъж, а и аз няма да й разкажа… И така ние с нея пет години си изливаме душите по всякакви екзистенциални проблеми (за смисъла на живота, страха от смъртта, защо сме дошли на този свят и други такива) и при това си общуваме на лично и бащино име. Всичко това означава, че в преносен смисъл ние с нея сме на „ти“, но в никакъв случай и на „мамка ти“… Малко е тъжно да общуваш така, защото се чувстваш ужасно зрял човек. А пък с Лариса всичко е съвсем различно, тя става новата ми близка приятелка.

 

— Вие… вие… — запелтечи Лариса. Неудобно ми е, защо се вълнува толкова заради мен!

— Ама не се безпокойте, тя може и да не дойде. С жена му едва ли ще станем приятелки, тогава какъв е смисълът да се срещаме, не съм ли права?

— Мъжът ми Роман ли е вашият любовник? — продума Лариса.

Боже, това се случва само в бразилските сериали, но аз съм в Питер!

Оттук нататък разговорът ни продължи наистина като в бразилски сериал:

— Кой?

— Роман.

— Роман е ваш мъж?

— Роман е мъжът ми.

— Не може да бъде.

— Да.

И пак:

— Роман ли ви е любовникът?

— Роман ли?

— Да.

— Кой, Роман ли?

 

Лариса дойде на себе си по-бързо от мен и решително постави всичко на мястото му:

— Един и същи Роман е мой съпруг и ваш любовник — изрече го така, сякаш питаше: „Кой работи с теб?!“ За секунда ми се стори, че ми свети с лампа в лицето. Когато някой друг каже „любовник“, ми се струва, че е някак неприлична дума — идват ми наум хора, скрити в гардероби, бягства през балкони и прочие пошлости, които нямат никакво отношение към твоята неземна любов, протичаща в особена и съвсем различна ситуация.

Без да отклонява немигащия си поглед от мен, Лариса натискаше копчетата на мобилния си телефон и у някого засвири „Малка нощна музика“. Оказа се, че е у мен.

— Е! — каза Лариса на масата и по телефона. — И какво? Гледайте ме в очите.

Отговорих й, че е абсолютно ясно, че е станало недоразумение.

— Моят приятел Роман не може да е едновременно и вашият мъж Роман, защото жена му е ужасно мълчалива, мълчи, страшно е да се каже, по няколко дни.

— А как по друг начин да възпитавам и наказвам? — възмутено отвърна Лариса.

В критичните моменти от живота хората се мобилизират, проявяват страхотна изобретателност и всички ресурси на организма им се притичват на помощ: например една жена дори повдигнала автобуса, премазал детето й, и го спасила!

И аз проявих необичайна изобретателност и направо се вцепених, затова не си спомням добре какво стана после.

— А-а… Нима аз… нима ние… нима Тъщата… трябва да поспя. Ще си доям пастата и веднага в леглото. Много скоро ще се видим в салона, всичко хубаво.

Намерих изхода бързо, но не от първия път — първо уцелих вратата на тоалетната, после се озовах в кухнята.

 

Интресно дали ще си останем приятелки с Лариса? Мисля, че да. И ние с Женка веднъж имахме общ мъж — съпруга ми Денис. Между тях се беше получило нещо, случайно или нарочно, не съм изяснявала. Не, отначало казах на Женка — напусни живота ми, а после си помислих — как така „напусни“, а не, не съм глупачка да загубя завинаги приятелката си от детската градина, и й казах — чакай, засега не ходи никъде.

Може би така ще стане и с Лариса? Но дори и да не станем близки приятелки, нямам право да й се сърдя за това, все пак ми е нова приятелка, а не стара.

Не можах да стигна до вкъщи цели двайсет минути — портиерката, протеже на Плешивия, увита в шалове над анцуга си отпреди революцията, ми разказа как се веселяла преди двайсет години, когато плавала като бюфетчийка на параход, нещо съвсем различно от това да седиш във входа, където по принцип няма много работа. Затова, като ми доскучее, винаги можела да се качи при мен да си побъбрим.

Ударих се зле в пътечката за бягане в антрето. От понеделник започвам да тренирам. Не се чувствам особено добре, но може би все пак ще потичам, макар че е глупаво да започвам да спортувам тъкмо когато не ми е добре. Мога да започна заниманията по всяко време, няма къде да ходя, пътечката винаги ме чака в антрето.

Не мога да напиша какво каза Женка по повод на това, че вечно се забърквам в разни истории, и ето ти сега жената на Роман се оказа приятелката ми Лариса, кой би предположил!… Не мога, защото по принцип съм противник на нецензурната лексика в писмен вид и само културно използвам това-онова в устната реч — когато на крака ми очаквано се стовари пътечката за бягане или пък Женка, Альона, Олга и още няколко от най-близките ми хора много се разпуснат и трябва някой да им свие юздите. Но и в писмената реч!

Разказах на Женка за палавата портиерка бюфетчийка. Женка хихикаше противно и ме нарече нова рускиня. Казва, че всички признаци са налице — джип, паркинг, портиерка. Наложи се да я поставя на мястото й.

 

 

2 февруари, петък, къс и много, много тъжен ден

 

Не можах да дочакам вечерта — в пет часа имах консултация в салона, а веднага след това среща с Лариса. Кратък план на днешното ни занятие:

1. Ще изхождаме от това, че приятелството ни няма да пострада.

2. В живота става какво ли не, случват се и такива куриозни съвпадения.

3. Не искам да разрушавам прекрасното й семейство.

4. Обратното — съгласна съм да направя психологическа корекция на отношенията им с Роман, включително и относно либидото.

5. Макар да ми е мъчно, защото и аз го обичам, а не само тя.

6. Но тя го е обикнала първа, тъй че какво да се прави…

 

…Не мога да повярвам, че ме изритаха от салона като куче. (Защо пък като куче? Да се гонят кучета е дори по-лошо, отколкото хора. Просто така се казва.)

Както обикновено, понечих да вляза в кабинета си, но той кой знае защо беше заключен. Тогава поисках ключа от управителката, но тя, като избягваше погледа ми, измънка виновно:

— Не съм в течение какво е станало, но… ето ви нещата… — и ми подаде един пакет изпод плота. Объркано погледнах в пакета. Там имаше: зелена лампа, две чашки, две лъжички, захарничка — за чая, който пият клиентите, салфетки — за плачещите клиенти и за мен, запас от аерошоколадчета (две) за мен. А къде са ми любимите черни обувки с каишките, които си обувах в кабинета?

— Какво става, да не ме местят в друг кабинет? Къде е той? И не забравяйте — трябват ми две еднакви удобни кресла и маса — казах безгрижно, като се мъчех да не проличи, че такова местене, и то без да се посъветват с мен, ми е крайно неприятно. (Използвах една от най-трудните психологичеси техники: ако са ни обидили, не трябва да се цупим като ущипани моми, а да се опитаме да водим преговори по същността на ситуацията. Например:

Човекът, който ни обижда: — Извинете, че не ви познах, трупнали сте поне десет кила!

Нашият отговор, с доверителен тон: — Знаете ли, на мъжа ми страшно му харесва, че може с лекота да се облегне на мен.)

Управителката се изчервяваше и мънкаше и аз най-после се сетих, че искат да ме пъхнат в кутийката зад кабината за масажи. Но се оказа, че не е така, съвсем не е така — изгонили са ме! Изхвърлили са ме от работа! И са загубили любимите ми черни обувки с каишките!

Когато човек е в шок и изпадне в отчаяно положение, без работа и без пари (заплатата в университета не може да се смята за пари, а само за нещо като стипендия, когато родителите те хранят и обличат, а със стипендията се чувстваш независим и ходиш на кино), по правило започва да мисли за най-важните и належащи проблеми на новото си положение. Така и аз, влачех се към къщи с пакета с чашките и си мислех, че се налага спешно да потърся начин да изкарвам пари, нали трябва да издържам и домашната помощничка. Просто нямам сили да постъпя с Ирина Андреевна толкова жестоко… Не бях слушала особено внимателно житейските й истории, но помня със сигурност, че няма никакви други доходи, само от работата си по нашето домакинство. Ще се наложи ние с Мура да икономисваме от храна и дрехи.

…Никога отникъде не са ме гонили… не, веднъж ме изгониха от часа по физика, защото, докато ни обясняваха механизма на свредела, лакирах ноктите на Ирка. Лакът е хубав, розовичък.

Толкова ме е срам, толкова ме е срам! Чувствам се като мръсно коте. (Макар че и котките не бива да се гонят, не само кучетата.)

 

В двора срещнах Плешивия. Наложи се да изпълня обещанието, което дадох преди седмица, като си правех сметките с голямата заплата, и да платя:

1. За униформата на портиерката — фуражка и бяла дантелена престилка.

2. За паркирането на ветерана.

3. За други обществени нужди на Плешивия, който, изглежда, е решил да купи на портиерката малък телевизор.

 

Това бяха последните ми пари… Господи, какво ще става сега? (Имам предвид с Ирина Андреевна.)

Прибрах се и тъкмо се наканих да поплача и да си потърся работа, се оказа, че сега домът ми не е дом, а плацдарм на бойни действия и сводката е следната:

1. Обади се Роман.

Роман ме обича, точно така каза: „Обичам те.“ Ох! Тези думи винаги предизвикват в стомаха ми толкова приятен гъдел…

2. Обади се Альона.

— Всичко се развива отлично, просто превъзходно. Знаеш ли, че тези продължителни връзки с женени са пряк път към самотна старост. А сега Роман ще трябва да избира — каза Альона — и лично аз не се съмнявам кого ще избере, теб или своето мрънкало.

Ох, ох, ох, нима е истина?! Дали Альона е просто пристрастна към мен? Или не е?

3. Позвъни Роман.

— Обадих се вкъщи. Жена ми казва, че дъщеря ми си носела снимката ми в джоба. Гледала я и нареждала: „Татко още не ме е отгледал, а иска да ме изостави.“

4. Обади се Женка.

Каза: „Какво сериозно момиче, мисли и говори като възрастно.“

— Каквото жена му й е сложила в джоба, това носи. Или пък жена му лъже — добави цинично тя.

Колко прозаична е все пак Женка. Ами ако детето настина страда, а аз не мога да му помогна с нищо…

Женка не разбира, разведе се с бащата на Катка, когато тя беше на шест месеца, и сега й досажда: „КаткаОбадисеНа Бащаси“, „КаткаОбадисеНаБащаси…“ Само за да си има Катка баща.

 

Вечерта Роман дойде у нас, седнахме в кухнята и обсъдихме ситуацията. Роман ми разказа кой как е реагирал.

Жена му (още не мога да повярвам, че жена му и приятелката ми Лариса са едно и също лице) го заплашила:

— Ще видиш половината салон и дъщеря си, когато си видиш ушите!

Майка му казала:

— Глупаво е да смениш родната си дъщеря с чужда (чуждата е Мура).

Приятелят на Роман казал:

— Може жена ти да е с труден характер, но новата ти (новата съм аз) може да се окаже още по-лоша.

Тъща му казала:

— Ще ти се явявам насън всяка нощ и безпощадно ще те коря за всичко. (Интересно, дали наистина умее да влиза в чуждите сънища, когато пожелае? Много се надявам, че не планира да влиза и в моите.)

 

Обсъждахме толкова дълго, че накрая съвсем загубих представа как се стигна до всичко това — сякаш съм Алиса в Страната на чудесата, отпила съм не от която бутилка трябва, и вече изобщо не съм аз, а потъвам в сива мътна каша.

Мура се обиди, че ние с Роман, вместо да си поговорим с нея, сме се затворили в кухнята и без нея обсъждаме с упоение семейните му работи. Отказа да яде пелмени „Даря“, извика ме в антрето и започна да ми шепне ядосано:

— Искам да си щастлива, а сега физиономията ти е като на нашата класна — тя като че ли оня ден е изпила цяла бутилка оцет.

— И защо оня ден?

— Защото вече е успяла да отиде на оня свят.

Сама съм си виновна — Мура е ужасно разглезена и от най-ранното си детство смята моите гости за свои гости. Тя никога не се е интересувала от играчки, искала е само да стои кротичко с гостите ми, като че не е Мура, а някаква сянка. Бързо я забравяхме, пък и какъв смисъл имаше да я гоним, след като така или иначе ще подслушва…

Роман се обади на жена си направо от кухнята ми (не вярвам, че това е Лариса, а не някакъв кошмар!), изслуша я мълчаливо, разстрои се и избяга от къщи с ужасен израз. Хукнах след него — да видя мога ли да направя нещо, а когато се върнах, Мура не ми говореше. След две-три минути каза:

— Хайде, хайде, тичай подире му по улиците, дано успееш да го хванеш и да му избършеш сълзите!

— Ти си също като баща ти, не разбираш от фини душевни движения! (Никога не трябва да говориш лошо за втория родител, освен в случаите, когато не ти издържат нервите, а на мен определено не ми издържаха.)

Възпитала съм Мура като жестоко момиче! Но може би тя просто не познава достатъчно добре Роман, затова не се вживява в проблемите му.

Вече не разбирам абсолютно нищо, а Женка — Женка е станала прекалено язвителна. Казва, че Роман й е напълно ясен. И за какъв дявол ми докладва всякакви глупости… Че всичко прехвърля върху мен. Тя смята, че съм глупачка. Не мога да се съглася с това. За какво толкова мрази Роман? Никога не го е виждала. А-а, знам. Просто ревнува. Едно е и двете да сме без мъже и да сме си най-близки приятелки и съвсем друго — да имам любим и Роман да ми е почти толкова близък, колкото и тя.

В края на разговора Женка нарече Роман (неприятно ми е да го напиша) „този сълзлив льольо“. Сигурна съм, че Мура й се е оплаквала.

 

Заради тази глупачка Женка спах с утешителната си пижама.

 

 

3 февруари, събота

 

Този ден е най-мъчителният в живота ми, имам предвид не изобщо, а в любовния ми живот.

Преди първата лекция се срещнах с Роман в Лятната градина. Роман беше много нежен и замислен.

Казах му, че страшно ми е жал за него.

— Предлагаш да се разделим ли? — със странна готовност попита Роман. — За известно време, докато нещата се уталожат…

Много се изненадах, защото беше тъкмо обратното — мислех си, че ще ми каже — искам да съм винаги с теб (и Альона беше сигурна в това, и Олга, и всички).

— Не-е, аз… — опитах се да му обясня за зрялата любов и за съзнателния избор и че ще успеем да се справим с всички трудности с децата — и двамата имаме достатъчно сили да обичаме и неговата дъщеря, и Мурка, но лекцията ми започваше след десет минути.

Роман ме изпрати до входа на университета.

— Е, ще тръгвам. Само временно, разделяме се само временно… — Не можех да повярвам, че просто така реши и си тръгна, без всякакви прощални целувки, сълзи и обещания.

Зарязаха ли ме?… Май че ме зарязаха…

Ако днес не бяхме научили за поврата в делото на един арестуван олигарх, би ми било непоносимо тъжно, а така обществено-политическите проблеми донякъде ме отвлякоха от личната ми драма. Няколко преподаватели от катедрата бяха просто бесни, ръкомахаха и говореха страшни неща от рода на „питерските чекисти взеха надмощие“ „началото на 37-а година“.

Чувствах се като единствената защитничка на президента във вражеска за него страна. Все пак сме учили в едно училище, а това не се забравя лесно!

Оправдавах се и се усмихвах угоднически, както става когато твой близък роднина е направил нещо, което всички не харесват, а ти изпитваш противоречиви чувства, от една страна, общо взето, си съгласен, а от друга — все пак ти е роднина и не върви и ти да го осъдиш публично! А и някъде в мен мъждукаше мисъл от рода на „чичото е голям, чичото знае“. Може би у мен говори наследеното от крепостното право — щом е президент, всичко знае и винаги има право!

Всичко това не е приятно и ме държи нащрек.

Докато разисквахме, се обади мама и аз понечих да й разкажа какво мислят колегите ми за Путин. Не щеш ли, ме спря някакъв неясен вътрешен цензор — ами ако по телефона НЕ БИВА? Ами ако за Путин пък ИЗОБЩО НЕ БИВА?

Съчиних наум писмо до президента.

„Скъпи Путин! С теб сме учили в едно училище, танцували сме в една и съща зала, писали са ни двойки едни и същи учители! А сега ми е някак неудобно! Моля те, направи така, че…“

…Ами ако вече не бива да споменавам и името му просто така? Ох, майчице!

На лекцията попитах студентите какво мислят за новото развитие на делото на изпадналия в немилост олитарх, но те отвърнаха, че не знаят кой е този. Но те били за презедента, а и никога не било излишно да сплашиш олигарсите, макар че, естествено, не знаят за какво точно става дума.

В края на лекцията получих SMS. Реших, че Роман иска да се извини. От вълнение не можах да го прочета и помолих момичето от първия чин. То го прочете. Оказа се, че той потвърждава, че се разделяме, независимо от всичко ме обича, но засега няма да ми се обажда. Получи се много неудобно — сякаш споделям личния си живот със студентите. Добре, че днес присъстваха не повече от сто и десет студенти.

Като напук темата беше много сложна — „теории на мисленето“. И самата аз не разбирам всичко от тези теории. В края на лекцията предпазливо попитах има ли въпроси. Тъй или иначе винаги мога да ги извъртя, да излъжа нещо или да кажа: „Още ви е рано за това.“

Стана отличничката с очилата от първия чин, тази, която ми прочете SMS-а.

— Имам въпрос… Какво да се прави, ако са те изоставили. Питам заради приятелката си.

Помислих малко какви са личните ми планове във връзка с това, че Роман скъса с мен:

1. Да попуша до Зимната канавка.

2. Да купя от хлебарницата носталгичната торта с жълтите рози от крем и да я изям в колата.

3. Довечера да събера момичетата и да се разплача както трябва още в антрето.

4. Да им направя пица, те не са длъжни да гладуват заради моето нещастие.

5. Подразбира се от само себе си, че ще скрия всичко от мама (защото според нея, ако аз съм изоставила някого, животът си тече в правилната посока, но ако мен са ме изоставили, за мама ще е трагедия, а ние с Мура — две внезапно обеднели никому ненужни сирачета).

6. И от Мура (ще я пратя на кино, непедагогично е да плачеш и страдаш пред малко дете, детето има нужда от майка, която уверено крачи в живота).

7. Да обсъдя с Женка, че животът ми не върви, защото обичам несподелено Роман. И какво да правя аз, самотната безработна нова рускиня, със заплащането за паркиране, портиерка и домашна помощничка.

— Зная какво трябва да се прави — осени ме изведнъж — Първо, в никакъв случай не бива да се притесняваме, че са ни изоставили. Кой знае защо на всички им се струва, че е срамно да те напуснат. Това е неправилно. Глупаво е да се срамуваш заради другите, та нали не ние сме извършили предателството, а точно обратното. На хората им се струва, че е много по-хубаво да зарежеш някого пръв — да изтичаш напред и да успееш да предадеш първи! Второ, необходимо е незабавно да започна да обогатявам и укрепвам личността си.

— Да трупаш мускули ли? — се заинтересува едно момче от задните редове.

— Не, да укрепваш личността си!

— Каква ти тук личност!

Закъсняхме с половин час, изяснявахме как точно става това укрепване и обогатяване. Не в „Планета Фитнес“, а в библиотеките, музеите, консерваторията. Добре е и да помагаш в детска градина или на възрастни хора. Дори да са ни изоставили, нас какво ни интересува, ние нали сме си на мястото?

Впрочем може би не е толкова лошо, че ме изгониха от салона. Стига съм правила халтура за пари, по-добре да си напиша докторската дисертация.

 

Попуших си до Зимната канавка, втренчена във водата, обадих се на Альона и Олга. По принцип Ирка-хамстер няма право да присъства на такива мероприятия, понеже не е приятелка с Альона и Олга, но близките й отношенения с Мура й дават равни на техните права да участва в живота ми. Освен това не е красиво да я разстройвам и да й давам повод да си мисли, че най-интересното от живота ми минава покрай нея.

Прибрах се към пет часа с голяма торта (малката тортичка според плана изядох в колата) и започнах да се подготвям за утешително-ободрителното посещение на момичетата. Оказа се, че за пицата вкъщи няма нито кашкавал, нито някакъв колбас, нито тесто. Реших вместо с пица да ги почерпя с торта.

Изядох тортата. Реших да измета антрето и коридора.

Метях пода заедно със Сава Игнатич, настанил се върху метлата, а по коридора срещу нас бързаше Хантенбайн. Съвсем забравих да го дам в зоомагазин, така че той си остава у нас…

 

В шест и пет се обади Альона, имала си неприятности.

Тази сутрин откровено казала на Никита, че проявява малко сексуална любов към нея и се занимава с халтура в съботите, а уж твърдо били решили друго. Съборила го от леглото — просто не си преценила силата. Никита казал жално от пода: „Попитай, попитай психолога (мен), тя (аз) ще ти каже, че не може да се отнасяш така с мен!“ Всъщност Альона се обаждаше по повод — навиваше ме да кажа на Никита, че може.

Альона добави, че настроението й е такова, че й идва да умре, не може да гледа абсолютно никого и скоро ще дойде, вече си обличала новите дънки „Калвин Клайн“.

 

В шест и двайсет се обади Олга. Беше много ядосана — Вася пак се бил изложил (Лежащия е все още на мода, Вася — в немилост). Казал, че не вижда никаква разлика между акселбанти и аквамарин: и едното, и другото звучи като котешка храна.

— Кажи ми като психолог — той идиот ли е? Всеки знае, че котешката храна е „Уискас“!

— Идиот в преносния смисъл или във физиологически? — уточних аз. — Каква е формата на главата му (хидроцефална или триъгълна)?

— Формата на главата му е като на идиот, казвам ти го със сигурност.

Олга каза, че акселбантите и аквамаринът окончателно са наклонили везните в полза на Димочка и че почти е скьсала с Вася; само дето самият Вася още не го е забелязал.

Убеждавах Олга, че Вася не е длъжен да знае всичко. Моите студенти например не знаеха думите „маргинал“, „апартейд“ и „десерт“. Или пък аз — миналата зима много се учудих, като видях течащата от радиатора вода, но откъде бих могла да знам, че вътре в него има вода? А Вася със сигурност знае къде какво му тече.

— Ами ти — и тебе си те бива! — развиках се радостно (всички знаят, че съм за мира, за обикновените житейски ценности и за Вася), — кой се изложи в ресторанта минала та седмица!

Миналата сряда Олга била в някакъв скъп бар заедно с прочути хора от киното, не помня точно с кого (никога не съм разбирала защо трябва да се интересувам от чужди хора, които изобщо не се интересуват от мен). И един от кинаджиите поискал от келнера сомелие.

— Тук нямаме сомелие — казал келнерът. — Извинете ни.

— Как така да няма, не може така! — разсърдил се кинаджията. — Искам сомелието, и то още сега!

— Казах ви, тук няма сомелие!

Спорът между кинаджията и келнера се затегнал, а Олга, като добра душа, (ако не се отнася до Вася), казала на келнера, за да ги помири:

— Дайте му най-после това сомелие, донесете от съседния ресторант, щом го нямате… Не виждате ли, че човекъ иска само сомелие и нищо друго!

Когато ти е зле, искаш да уязвиш и другите, затова безжалостно продължих:

— Кой не е знаел, че сомелието съвсем не е вино, а главният по вината? А?! А после Вася бил идиот…

Олга претупа на бърза ръка разговора, като каза, че спешно трябва да си допише материала и тръгва към нас. Чиста лъжа, просто й стана неудобно, че не помни каква форма има главата на Вася.

 

След разговорите с момичетата злобното човече в мен сякаш се оживи — не само на мен ми е зле, и при другите хора не всичко е наред! Интересно дали всички се ободряват поне малко от чуждите неприятности и аз съм обикновен човек, на когото нищо човешко не му е чуждо, или пък съм злобна и нелоялна твар? И защо точно аз? Не желая на Альона да получава малко сексуална любов от Никита, просто изпитвам чувство на солидарност — и двете си имаме проблеми, не само аз.

В седем часа Мурка изхвърча на кино, а при мен пристигнаха Альона, Олга и Ирка-хамстера. Альона донесе много вкусни неща за хапване (руска салата, авокадо със скариди, медена торта от „Денисов и Николаев“), Олга — касета с „Москва на сълзи не вярва“, а Ирка-хамстера — крем против бръчки. И освен това Ирка ми каза, че след като имам такава драма, ми отстъпва пътечката тренажор завинаги.

Приятелките ме питаха как сме се разделили, какво е казал Роман и какво — аз, и какво — той, и какво — аз.

Имах намерение пред всички (с изключение на Женка, разбира се) да представя нещата така, все едно че първа сьм скъсала. Да кажа небрежно и на Денис и Ала: „Скъсах с моя Роман.“ А като ме попитат защо, да отвърна: „Ами просто така, омръзна ми!“

Разбирам, че е глупаво да се лъже, макар че никой няма да разбере… Но най-силното чувство, което изпитвам в момента, е срам. Страшно ме е срам — говорех на всички каква неземна любов ни свързва, пък то се оказа най-обикновена пошлост, а аз излязох глупачка!

Реших, че в никакъв случай няма да си признавам. Ще кажа, че всичко е прекалено сложно, и аз самата не искам…

 

Не ми се удаде да излъжа, защото момичетата ме притискаха, а и не можах да измисля защо самата аз не искам. Наложи се в началото да кажа половината истина, че донякъде ме е изоставил той, донякъде — аз, но повече той мен. После се наложи да кажа цялата истина. Всички ме обгръщаха с любов, хранеха ме с торта и казваха:

— Роман тепърва ще съжалява…

— Той вече съжалява…

Беше приятно.

Към десет Пъотър Иванич дойде да вземе Ирка и драмата ми тутакси беше засенчена от последните събития по делото на низвергнатия олигарх. Пьотьр Иванич — представител на едрия капитал (той има мрежа от магазини „Ортопедични стелки“, засега малка, от един магазин на улица „Свечная“. Но Пьотьр Иванич много сериозно лансира продукта си на пазара и дори ме накара да му направя историческа справка за стелките — „Ортопедичните стелки — мит и реалност“), та значи Пьотьр Иванич се отнасяше мрачно към делото и ни каза на мен и Ирка: „Какво, в училище ли ви научиха на това — да потискате едрия бизнес?“ Отговорих, че на нищо такова не са ни учили, само на химия по-задълбочено, а останалите предмети са като при всички… но въпреки това Пьотьр Иванич се разсърди, а Ирка седеше уплашена, че това ще повлияе на семейния им живот.

Ирка не искаше да си тръгва, упорстваше и се оглеждаше жално, досущ като Сава Игнатич, когато го влачат за врата, но Пьотьр Иванич решително я поведе към къщи да й се кара, че е учила в неправилно училище.

След тръгването на Ирка Альона и Олга окончателно забравиха защо сме се събрали и започнаха да обсъждат новата телевизионна версия на „Сага за Форсайтови“.

 

— Обичам Сомс! Да знаете колко обичам Сомс! — развика се Олга. — Той е точно типът мъж, за когото трябваше да се омъжа! И забележете, той се е реализирал и във финансово отношение, не е като Вася и още повече като Димочка…

— Слушайте, може би не разбирам нещо — плахо се обади Альона, — струва ми се, че Айрин направи от мухата слон, като си помислиш защо не можела да спи с него! Той сам й предлага, а тя се отказва! Това си е направо глезотия, не съм ли права, момичета?

Олга каза, че е разочарована от мъжете и възнамерява в най-скоро време да стане феминистка и може би дори лесбийка като Сафо. (Между другото Вася дори не знаел коя е Сафо, мислел си, че е актьор от чуждестранните филми.)

В списанията, в които Олга пише рецензии за филми, вече не искат от нея умна рецензия, а само клюки. Съсекли страхотната й рецензия за филм с Хю Грант, като вместо разсъждения поискали да напише две думи за филма, а след това — десетте заповеди на Хю Грант плюс предпочитанията му в облеклото. Отгоре на всичко й казали, че материалите трябва да са кратки, защото тези списания се четат от мъже, а те не можели да прочетат дълъг текст, а само къс като заешка опашка.

— И кой има плитък ум?! — трагично питаше Олга. — Да, за известно време ще стана феминистка, след това пък лесбийка… — Олга кокетно се притисна до Альона и изведнъж се развика:

— Ама, момичета, онзи олигарх е такъв красавец!

Според мен засега не я грози опасността да стане лесбийка — все пак Олга никак не обича да прави усилия над себе си.

 

След като всички си тръгнаха, поговорих с Женка и страшно много пуших.

— Провървя ни, че той не ти цъфна в къщата с куфар и бохча — каза Женка, — за какъв дявол ти е притрябвал с такава бойка тъща и жена с анамнеза.

Женка си е злобна и това е…

Докато си приказвахме, някой през цялото време шумолеше пред кухненската врата, сигурно Мурка е подслушвала.

 

 

5 февруари, понеделник

 

Денят беше никакъв — тъжен, пуших много, легнах си в девет вечерта. Мура ми премери температурата, беше 36,5, понижена — силна слабост.

 

Изобщо не можех да заспя. Връхлитаха ме печални мисли, а и от непрекъснатото пушене се чувствах отвратително, като че съм изяла пакет цигари. Спомних си израза: „Всеки си има собствен ад“, и съвсем не Бог ни праща там, а човек сам си създава своя малък уютен ад според личния си вкус. Няма да плача, да злобея и да си създавам свой ад.

Плаках. Сам-сама съм, сама в цялата Вселена. Чувствах болка в главата, в гърлото, в гърдите и в корема.

 

В десет се обади мама, накара ми се за някаква Мурина двойка и за още нещо — за всичко.

— Мура има двойка, ти си непростимо лекомислена… и освен това сутринта Мура я присвиваше стомахът…

— Мамо, да свършваме. — Чувствам, че не мога повече да говоря с нея.

— Няма да свършваме, няма да свършваме! Мура има двойка, тебе вчера пак те е боляла глава, казвах ти, че трябва да взимаш цитрамон и спазмалгон заедно, да ги сдъвчеш без вода… а Муриното лекомислие е непростимо… казах ти, че цитрамонът трябва да се дъвче, а ти сигурно го гълташ…

Нима мама толкова не усеща, че ми е зле? Сигурно са ме сменили в родилния дом.

 

Ама що за нещастен ден е днешният! Тъкмо най-сетне бях задрямала, дойде Мура по пижама и с ролки. Приближи се тихичко, а когато вдигаше крака си, за да се мушне при мен в леглото, вече плачеше с пълен глас: „У-у, а-аа, уу-у“

Умолявах я да каже какво става — двойка или неприятност с някое момче, или пък иска ново палто, и когато вече изнемогвах от ужасната неизвестност, Мура изведнъж рязко прекрати хлипането и каза със спокоен, нагъл от страх глас (познавам този глас добре, използваше го още като малка, за да си признае за нещо строго забранено):

— Лесно бих могла и да не ти кажа… но ще ти кажа, защото съм много честна. — Мурка замълча. — Не исках да плачеш, не исках и да останеш без работа…

— Мура, не ми задавай гатанки посред нощ и не ме карай да ти вадя думите с ченгел. Признавай си бързо, че ще те ухапя.

Мурка се поглези още малко, седна в леглото и някак се изпъчи, после се свря в ъгъла и избоботи във възглавницата:

— Всичко стана заради мен… Аз съм виновна за всичко… Заради мен се раздели с оня и те уволниха от работа. Ти си мислеше, че не знам, но аз подслушах всичко…

— Не се и съмнявам, че си подслушвала. Но защо заради теб? — Детето се е побъркало от моите истории!… Мама е права, аз съм лоша майка, и Женка е права, че съм глупачка…

— Тъщата — това е Серьожка…

— Кой Серьожка? — попитах машинално, макар че трябваше да попитам коя тъща. — Да не си сънувала нещо Мурочка? Хайде вече да спим…

— Серьожка Плетньов…

Ако ми бяха останали морални сили след днешния ден сигурно бих скочила от възбуда и бих се качила на пътечката за бягане, а сега само я разпитвах със слаб глас, точно като момичетата тази вечер: „А ти… а той… а ти какво?“

Удивителна история, просто да не повярваш!

Мура твърди, че:

1. тъщата на Роман, която отначало звънеше в гардероба, а после се сприятелихме и обсъждахме разни въпроси от семейния живот (точно си спомням, че ставаше дума и за ролери),

2. тъщата, която смятах за втора Нинон дьо Ланкло заради неочаквания интерес към безопасния секс,

3. тъщата, която ми говореше с дрезгавия си бас (мислех си, че може би пуши), — тази разтревожена от семейния живот на дъщеря си възрастна жена се оказа Муркиният съученик Серьожка Плетньов.

— Ти нещо си се объркала, Мурочка. Тъщата е съвсем зряла възрастна жена, разпитваше ме за изневярата… разправяше ми колко зле се чувстват децата, когато родителите са разведени… — меко казах аз, (Горкото дете не е на себе си.) — Момчетата на твоята възраст не се интересуват от тези проблеми на възрастните. Сгрешила си, Мурочка, отивай да спиш, а утре двете ще отидем на лекар…

Мура поклати глава.

— За изневярата — Танка му изневери, първо ходеше със Серьожка на кино, после започна да се среща с Макс… И миналата година родителите му се разведоха, затова казва, че на децата им е зле…

— Но защо, Мурочка? — попитах я тъпо. — Защо го направихте?

Мура се зави презглава с одеялото и ми се наложи да я попритисна…

— А ти защо се канеше да се жениш? А?! — нареждаше тя изпод завивките.

— Да не си се побъркала, Мура, как ще се каня да се женя за женен човек?

— А кой казваше: „Нашето е сериозно?“ Кой казваше: „Всичко е възможно.“ Да не би да е Пушкин, а?

— Мура, не говори пошлости.

— Първо, представяте ли си, татко ще има дете — разпали се Мурка, като си подаде главата, — освен мен ще има и още някое, бог знае какво! Ами ако татко изведнъж го заобича повече? А после и ти да се омъжиш?! И също да ми родиш още някого? — Мура войнствено се изправи, а в гласа й ясно се долавяха истерични нотки. — А аз какво, ако мога да попитам? Къде ще ме денете? Още съм дете!

Най-после проумях почти всичко. Случило се така, че семейната ситуация при Серьожка Плетньов, както и при Мура, е била много сложна и двамата горкички самотници са се намерили взаимно.

Отначало Мура се е изплашила, че ще се омъжвам, и Серьожка й е помогнал, скоро след това майката на Серьожка е изхвърлила костенурката и е дошъл ред на Мура да му се притече на помощ. Уговорили са се честно — Серьожка се преструва на Тъщата, докато не й обещая да не се омъжвам, а Мура прибира у дома костенурката.

Всъщност Серьожа леко е излъгал Мура и сега не е съгласен да си вземе костенурката обратно, но това не е важно, защото вече я кръстихме Хантенбайн, а щом си дал име някому, край — вече отговаряш за него.

Мурка изискваше съчувствие към себе си, към Серьожка и към костенурката, шантажираше ме с това, че е дете на Развода, заплашваше ме със скорошна психологическа травма, най-после захленчи с тънко гласче и през сълзи ми поиска прошка. Точно така и каза: „Прости ми, моля те, повече няма да правя така!“ Мура не е искала прошка нито веднъж в живота си и това до такава степен ме извади от релси, че внезапно си спомних какво казах в днешната лекция и се измъкнах от леглото.

— Мура, има такова понятие „коридорно мислене“ — започнах тържествено, като се разхождах пред нея в топлата си скъсана пижама. — То означава, че човек мисли само в една посока и затова едва ли ще направи някакво ценно откритие. Ние с теб ще мислим другояче. Обяснявам по точки, вземи си тетрадка и записвай съкратено след мен.

1. Разделих се с Роман.

а) Досега никой никога не ме е изоставял и дори бях абсолютно сигурна, че това не е възможно. Но човек трябва да изпита всичко, така че всичко е наред и е правилно.

б) Освен това истинската любов ми предстои (пу-пу-пу, да не се урочасам). Най-вероятно когато тя ме споходи, вече няма да мога да родя никого и това е добре за теб.

2. Серьожка отказва да си вземе обратно костенурката.

а) Всеки момент ще престана да се плаша от Хантенбайн, дори започва да ми изглежда доста мил. Само си представи колко зле се чувства същество, което никой не иска! Наш дълг е да направим така, че той да се чувства като в свое семейство.

б) Костенурките живеят триста години. След триста години ще съм намерила пълна утеха, а Хантенбайн все още ще живее у нас и ще помни сегашната ми драма.

Мушнах се в леглото и се сетих как леех пред Тъщата-Серьожка психологически трели за разни сложни проблеми в женския семеен живот и ми се прииска поне малко да клъвна Мурка.

— Е, дочака каквото искаше, Мурочка, скъпа моя — изрекох отмъстително. — Сега нямам работа, трябва да издържам Ирина Андреевна, ще правя икономиите от теб… Утре ще измисля как точно смятам да те стегна.

Мура заспа, а аз не — правех си равносметка.

1. Останах без работа и без Роман.

2. Затова пък с костенурка и пътечка за бягане.

3. Преди да заспя окончателно (надявам се, че няма да има повече сюрпризи и никой няма да ми съобщи, че Роман всъщност е жена или зоофил), най-после можах спокойно да се наплача за изгубената любов… Едва сега осъзнах, че съм САМА, САМА, САМА…

Не се каня да махам утешителната пижама никога. Ще ходя с нея и на лекции.

 

 

6 февруари, вторник

 

Реших да се стегна, скрих пижамата. Ще започна да пиша книгата си с удвоена енергия, защото в никакъв случай не бива да трупам болката и отчаянието в себе си. Затова ще излея всичко, отначало в „Манго“, после в „Бенетон“, след това по страниците на своето произведение.

Преди да изляза за лекции, успях да подкрепя Олга, тя има неприятности. Редакторът на някакъв московски вестник й казал, че материалите й не стават за нищо и тя трябва да промени стила си.

— Направили са от моя сериозен текст дописка за жълтата преса — кой с кого се чукал и други такива, и сега името ми ще стои под пълен боклук!…

— Ами не го подписвай — предложих й аз.

— Ти си далеч от тези работи и не разбираш… това е престижно издание, не мога да го направя…

Успокоявах Олга и я съветвах да пише каквото искат от нея, да си взима хонорарите и да се върне при Вася.

 

Излизам до вечерта. Днес и Мура ще се прибере късно, защото след лекциите ще се срещнем за утешителен поход по магазините. За да не скучае Лев Евгенич, ще му пусна телевизора.

Походът по магазините беше успешен — разгледахме всички нови колекции в „Манго“, „Мекс“, „Бенетон“ и всички останали магазини, които ни се изпречиха на пътя. Зяпането по витрините е много полезно за психическото ми здраве: реших, че ще си купя всичко в розово — панталон, пуловер, риза, обувки и чанта. За начало си купих розово коланче и пръстен с огромно розово стъкълце, много красив, жалко, че вече не върви да нося такива.

На „Владимирски“ Мура слезе от колата и хукна към една приятелка, а аз исках да я вкарам в двора, но опрях бронята в някаква греда, червена с бели ивици, която стърчеше напряко на портата.

По дяволите, заради нещастията си съвсем бях забравила — сутринта Плешивия ми каза, че като се върна, ще е сложена бариера, и ми даде някаква джаджа — каза да натисна копчето на нея и вратата ще се отвори. Тоест бариерата ще се вдигне и ще ме пусне в двора. Но май съм загубила вълшебното нещо…

Първо се опитах да мина под бариерата, но не успях — колата ми е прекалено висока. После се опитах да се промуша в мястото между бариерата и портата — пак не стана. Защо колата ми е толкова голяма? Виж ако бях на ролкови кънки, нямаше да завися от никого, а така ще ми се наложи да ходя при Плешивия и да го моля да ме пусне вкъщи.

Аз съм му в черния списък… Той като че ли подозира, че съм идиотка, и иска да провери формата на главата ми.

 

Качвах се по стълбите и си мислех: все пак е добре, че не съм самотна. Сега ще ме посрещнат Лев Евгенич, Сава и Хантенбайн.

Сава го нямаше вкъщи, така че в антрето ме чакаше само Хантенбайн — тичаше по пътечката за бягане, а Лев Евгенич беше толкова обиден, че сме го изоставили цял ден, че дори не излезе да ме посрещне.

Така-а-а, хладилникът е широко отворен. Всичко на долната полица е изядено, останала е само опаковката от маслото. А салама и кашкавала очевидно Лев Евгения е погълнал с опаковката. Изял е и сладкото от буркана, при това чисто, браво на него! По пода има топени сиренца, тоест само хартийките от сиренцата.

Исках да изям едно кюфте от мамините (сутринта в тигана имаше три чудни и пухкави изпържени кюфтета), но и кюфтетата ги няма. Как ли е преместил тежкия чугунен капак? И защо ли после пак е захлупил тигана? Сигурно си е мислил, че ще забравя за кюфтетата.

 

На вратата се звъни. Плешивия с подчертано многозначителен израз на лицето — суров вестител на съдбата.

— Събирам пари, за да осигурим топла храна за портиерката. Супа топчета и компот… Пьотър Иванич вече даде.

Сега ще спомена между другото, че съм писател.

— Вижте, не разбрах за какво говорите, защото съм писател и сега си дописвам главата — казах натъртено.

— Искам ви петдесет долара за топчета до края на месеца.

Това е краят! При моето отчаяно безпаричие не ми остава нищо друго, освен да използвам най-силните психологически техники спрямо Плешивия. Сега ще ми затанцува или ще се разпее!…

За да спестя време, реших веднага да премина към най-силната техника на общуване, с помощта на която ще мога да манипулирам Плешивия както си искам. Трябва да изразя истинските си чувства. Ще му кажа, че сега изпитам страшна женска самота и крайна неувереност в утрешния ден на портиерката. И че чувствам, че не мога да платя нищо, защото са ме изгонили от работа. А ако платя за всичко, дъщеря ми Мура може да тръгне по лош път от недояждане и да започне да краде топчетата от зазяпалата се портиерка, както и да пие от компота й…

И макар да стана вечна длъжница на Плешивия, в живота си имам и други задължения, като например да плащам на домашната помощничка.

— Аз… аз… аз… — сълзите изведнъж рукнаха от очите ми и аз избърборих: — Уж съм психолог… мога да помогна на всеки… а на себе си не мога и сега плача като най-обикновена идиотка… и дори ме зарязаха окончателно…

Седнах на пътечката за бягане и, изглежда, съм включила нещо с дупето си, защото тя тръгна внезапно заедно с мен, изтърси ме на пода и аз останах там, плачейки от обида.

— Така — каза строго Плешивия.

Той ме вдигна от пода, заведе ме в банята и тъй като изобщо не можех да си спра сълзите и със заекване се опитвах да кажа нещо, няколко пъти пъхна главата ми под чешмата.

Като се изтръсках, както прави Лев Евгенич след къпане, напълно дойдох на себе си.

— Из-винете ме, по-овече няма да п-падам от пътечката — измънках.

— Действително ли сте истински психиатър? От лудницата? — попита с уважение Плешивия, докато ме бършеше с кърпата.

— М-между п-психиатьр и п-психолог има г-голяма разлика… Аз си имам р-работа със з-здрави хора, п-просто те си имат р-разни п-проблеми — с-самоидентификацията, с-смисълът на ж-живота, с-самоактуализацията…

— А можете ли да развалите урочасване? — оживи се Плешивия.

— Ако се наложи…

Плешивия ме заведе в стаята, сложи ме до масата и започна да ми разказва живота си. Оказа се страшно интересен случай от проф. гледна точка. Той наистина е урочасан. Има много пари („много пари“ е нещо относително, зависи главно от настроението. Радвам се, че Плешивия е доволен от това как вървят работите му). Та значи парите са много, а любовта не идва и не идва. Дори му се иска да се ожени, но само ако е по любов, а всички госпожици, които е срещал, обратно, са се интересували главно от парите му.

— А къде се запознавате с тези госпожици? — полюбопитствах аз.

В това влагах и собствен интерес — исках да науча къде е това тайно местенце, където хората се запознават и си намират половинката за любов и брак. И аз ще отида там.

— Как къде? Където и всички. В баровете и ресторантите, в разни клубове… веднъж на конкурс за красота… Имах една Мис Фрунзенска област… — похвали се Плешивия.

Виждала съм много момичета на Плешивия, всички си приличат като две капки вода, с тънки и дълги ръчички и крачета и с руси коси…

— Че къде другаде да си търся момиче? Вече съм стар за дискотеки… — той засрамено наведе очи и за първи път видях, че Плешивия ми е връстник, а не някакъв дебел и състарен чичко.

Интересно, а аз дали съм стара за дискотеки? Аз например не смятам така. Миналата година ходихме с Мурка и нейни приятелки в една нашумяла дискотека (отидох, за да не ги пускам сами). След два часа веселба срещу петдесет рубли накарах диджея да обяви, че дискотеката се затваря след пет минути. Диджеят каза: „Извинете, затваряме“, и аз измъкнах Мура и приятелките й, а дискотеката отново отвори, но вече без нас.

— А какви качества трябва да притежава жена ви? — попитах.

— Ами… да може да прави кисел от пакетче, да е спокойна, кротка… домошарка, с една дума…

С професионално превъзходство казах на Плешивия, че умението да вари кисел или кротостта не са качества, чието място е по конкурсите за красота и из заведенията.

— Струва ми се, че търсенията ви сред най-младите момичета едва ли могат да завършат в ритуалната зала… — му казах замислено.

Плешивия се изненада и поиска платени психологически услуги по този и други въпроси. Каза, че партньорите му ще… (тук се плесна по устата и се извини), като разберат, че си има свой личен психолог.

Вече бях започнала да си мисля обречено, че Плешивия е като Лариса — иска да се присъедини към безплатната група по интереси, но той каза, че ще си плаща за консултациите и ще плаща добре, защото всичко безплатно е лошо, а скъпото е хубаво.

Решихме, че ще правим бартер: той ще плати моите части от бариерата и топчетата за портиерката, а аз ще му оказвам психологическа помощ. Много съм щастлива, че всичко се нареди така добре с таксите за охрана, паркиране и други неща, които му дойдат на ум.

Да не забравя да кажа на Мурка отсега нататък да не го нарича Плешивия, а Благодетеля или поне, докато свикне, да му казва Плешивия Благодетел. Ако Плешивия Благодетел не ми беше поискал псих. помощ, ние с Мура щяхме да си плащаме послушно за всичките му хрумвания, да бледнеем и червенеем и някой ден просто да припаднем от глад точно между тези прекрасни придобивки за новите руснаци — бариерата и портиерката с фуражка.

Сега, когато съм съвсем сама на този свят, най-сетне мога да си завърша книгата. Писах до вечерта като истински творец, не можех да се откъсна от произведението си и за миг.

Късно вечерта се уморих ужасно, но се оказа, че имам още много до края, при това не съм го намислила.

И внезапно ме осени блестяща идея как бързо да стана истински писател. Реших засега да не довършвам книгата, а просто да взема и да публикувам дневника си. Ненапразно пиша почти всяка вечер. Трябва само да не забравя да сменя имената и в началото да напиша: „Моля да не се сърдите на автора, защото всички събития са измислени.“ Или по-добре така: „Авторът е измислил всички събития“… Ами ако пожъна успех и него, тоест мен, ме преведат на чужди езици? Че какво, смятам, че дневникът ми ще изиграе голяма роля за мира и взаимното разбирателство между народите — по-голяма от всякакви там политически акции. Всички-всички-всички ще научат какви дрехи и храни предпочитаме ние двете с Мурка, какви са ни радостите и скърбите (например двойката по физика… Мура е заплашена от двойка за срока, двойка за годината, двойка в паспорта!) и как се справяме с тях — точно като всички обикновени хора от различните страни, — и че ние с Мура сме против тероризма, и… Може даже да ми връчат Наградата за мир…

…Четох откъси от „Дневника“ на Мурка и на момичетата по телефона, на всички им харесва, казват, че съм гений. Знаех си, знаех си, ура!

 

Не мога да заспя заради това, че сега съм писател. Разтресох Мурка (когато майка ти е писател, спокойно можеш да отидеш и за втория час) и я попитах какво мисли за книгата ми.

— Снощи вече ме пита… сто-двеста пъти.

— Кажи ми пак!

— Героинята ти от „Дневника“ прилича на теб, а другата — на мен. Защото „Дневникът“ е за теб и за мен, и рунтавата ти опашка стърчи отвсякъде.

Това е лошо. Значи не съм истински писател.

— Като си помислиш, във всяка книга винаги прозира нейният автор, дори в „Ана Каренина“ се мъдри Дюма.

Утре ще занеса „Дневника“ във всички издателства в града герой на Нева.

 

 

23 февруари, петък

 

Днес започват Великите пости и в тази връзка съм намислила нещо.

Проблемът е, че явно не ми се удава да отслабна от съображения за физическо усъвършенстване. Не можах да издържа на нито една диета, защото съм много духовен човек и ми трябва не физически, а нравствен стимул. Затова и си помислих — защо да не се опитам да отслабна с цел духовно усъвършенстване? Но не е ли грях да постиш, за да отслабнеш? Излиза, че се възползвам от решенията на Бога с користни цели.

От друга страна, човек пости не само заради Бога, но и заради себе си. Смята се, че по време на поста с душата става нещо. Защо да не пробвам, още повече, че вярвам в съществуването на душата.

 

Оказа се, че изобщо не е трудно да се пости — може да се яде по много от всичко, което обичам: хляб, картофи, макарони, царевица, бобена супа, ако някой ми я сготви. И много интересно — като че ли за миг се превръщам в съвсем друго същество, на което просто не са присъщи месото или яйцата, или кашкавалът… Не е присъщ и камамберът.

 

Преди да си легна, се скарах с Женка заради религията. На гости при Катка идва момче, което не яде свинско месо, затова Женка, като истинска майка, прави за него пелмени с пилешко, без да престава да мърмори:

— Тия евреи в Русия никога не са били евреи и са яли свинско месо на поразия, защо тогава в Германия от цялата религия са си избрали именно да не ядат свинско?!

— Всеки има право да си избере каквото си иска от религията — възразих аз.

— Не, но защо точно пък да не яде свинско?

— А самата ти защо не влизаш в християнски черкви? — попитах я ехидно. Много ме беше яд, когато ние с Мура и Катка разглеждахме храмовете, а Женка стоеше отвън с вид на човек, комуто е известно нещо, което аз не знам. — Ти си си избрала да не влизаш в чужди храмове.

— Това е съвсем друга работа. Тук най-важното е да не се поддаваш на чуждите църкви. Да не им падаш в касичката…

Разсърдих се. Според мен всеки има право да си избере нещо лично свое, макар и малко — да не яде свинско или да спазва постите, — а виж, да не приемаш чуждите църкви означава да посягаш на чуждото голямо. След бурен скандал Женка се съгласи с мен.

 

 

25 февруари, неделя

 

Помислих си — не съм истински вярваща, която ходи на черква и други такива. Дори ми се струва (може би не съм права и в такъв случай предварително моля за извинение), че на Бог му е все едно дали си мажа филията с масло или не. Никога няма да повярвам, че той си няма други грижи, освен да ме наблюдава втренчено. Почти съм сигурна, че Бог няма да забележи, ако изям едно парченце кашкавал. И си изпия кафето с мляко.

 

 

26 февруари, понеделник

 

Спрях да постя, защото много се развълнувах от едно невероятно Събитие. Всички казват, че такива чудеса се случват крайно рядко или изобщо не се случват — ръкописът на моя „Дневник“ (по-нататък — Книга) случайно се оказал пред очите на скучаещата съпруга на един издател и ето ти — Книгата ми е приета от издателството или жената на издателя. Мисля, че има чудеса, защото:

1. Мура смята, че „Дневникът“ е необичайно хубав, а дъщеря ми е строг, но обективен ценител на истинската литература.

2. Альона и Олга го хвалеха, Женка го слушаше по телефона и не се караше, а това вече значи нещо, дори твърде много.

3. При това Олга е професионалист — разбира от кино.

4. Животът е на ивици, всеки го знае. Ако Роман не ме беше изоставил така, не се боя от тази дума, жестоко и ако сега се обичахме, убедена съм, че нито една жена на издател не би взела в ръце моя „Дневник“, никога. Но Бог (съдбата, ангелът хранител) строго следи райетата на живота, за да може след всеки провал на всяка цена да се пада и по един късмет.

Издателството, което ще издава Книгата ми, не е голямо (защо ли ми е голямо?), ние с издателя веднага се сприятелихме, както и с жена му, много приятни хора.