Елена Колина
Дневникът на една нова рускиня (5)

ЯНУАРИ

11 януари, четвъртък

 

Сутринта иззвъня телефонът. По това време може да е само мама.

— От якето на дъщеря ти изпадна малка бутилчица кампари — с трагичен глас ми съобщи мама.

Защо когато Мурка направи нещо лошо, веднага се превръща в „дъщеря ти“? Ами ако стане заклета пияница? Дали тогава мама няма съвсем да се откаже от внучката си?

 

Мурка се закле, че няма ни най-малка представа откъде е дошла бутилката в джоба й, но знае със сигурност, че минаващият покрай нея Петуня е изпуснал бутилчицата и тя случайно е паднала точно в нейния джоб.

Странно, защо ли Петуня изведнъж е минал на кампари?…

— Затова пък имам две новини, лоша и хубава — бъбреше зачервената Мура, като избягваше погледа ми. — Лошата е, че те викат в училище, защото изпръсках противозащитния спрей в гардероба, а хубавата е, че повече няма да правя така, защото спреят свърши.

— Купих ти газовия спрей за защита, а не за дребно училищно хулиганство — възмутих се аз, но Мурка вече излизаше — този път кой знае защо тръгна за училище по-рано.

Тъкмо Мура хлопна вратата, и телефонът иззвъня. По мислих, че е мама — сигурно иска да ми прочете с хладен тон лекция за детския алкохолизъм.

Дали да не се направя, че ме няма вкъщи? Ами ако ми звъни завеждащата катедра, за да ме помоли да заместя някого?

 

„Вие сте непочтена жена!“ — чух дрезгав глас в слушалката и веднага последва сигнал свободно.

Погледнах телефона недоумяващо. Кой беше това? Мама, Женка, завеждащата? Ако се държа лошо, мама никога не ми казва непочтена жена, а ме нарича „НямашНикакваСъвест“. Женка ми казва неприлична дума (…), а завеждащата няма основание да ме нарича непочтена жена, понеже никога не съм отказвала да поема лекция вместо някой болен колега. Сигурно е грешка.

Пак се позвъни.

— Кой е? — пак дрезгавият глас. — Аз съм… такова, тъщата на Роман.

Изведнъж се почувствах сякаш съм на петнайсет години и съм на гости на момче, но родителите му внезапно се връщат от работа и сега ще ни се карат, че не си учим уроците, а гледаме телевизия в тъмното.

Тъщата на Роман мълчаливо сумтеше.

— Аз… такова… вижте какво… — и изведнъж решително: — Вие, такова… искам да кажа…

— Как се казвате?

— Това няма значение — с неочаквано драматичен тон произнесе тъщата. — Вие… такова… се срещате с Роман… Сериозно ли е?

Честно й отговорих: „Не. Видях се с Роман преди няколко дни и той не ми каза, че е сериозно.“

— Трябва да се разделите с него!

Ужас! Само истинска, качествена психодрама пред гастронома ми липсва на тези години! Така, трябва да запазя спокойствие и да разгледам ситуацията от всички страни.

Изпитах желание да се пъхна под дивана и да разгледам ситуацията оттам.

— Да не би да смятате да се жените за него?

— Не, не, как може! Аз си имам семейство, благодаря. — Защо ли я излъгах? Сигурно от ужас! Но аз наистина си имам семейство: Мура, мама, Лев Евгений и Сава Игнатич.

— Обещайте ми, че няма да кажете на този… на Роман! Това е… той ще ме убие, ако разбере!

Заклех се да пазя тайната и тъщата затвори.

Колко е неприятно да си враг на някого, дори да е с дрезгав глас. Повече обичам да ме обичат.

 

И това ако не е новина! Нима Роман ме обича толкова много, че е казал и на тъща си? Обича ме, обича, обича!

На мен, естествено, ми е приятно. Трябва да си призная, че и съжалението към жена му също ми е приятно. Всичко накуп е като яйце в черупка — отвън е рохкава благородна жалост, а отвътре — жълтичка радост.

Но аз нищо не съм искала от него! Просто ни беше добре заедно. Беше ми приятно, че и той ме обича. Знаех, че е женен, но… се чувствах така… някак жива… сякаш в мен има много, много радост и тя тича с мен в надпревара… Историята с Роман ми е добре дошла, но не съм мислила за него като за съпруг. А защо да не помисля точно сега? Че иначе е ясно какво става — „печална възраст иде, женихите изчезват…“

Обича ме, обича, обича! Нима ще живеем заедно? Тогава нека той се разхожда с Лев Евгенич, сутрин и вечер.

 

Но все пак — защо да съм непочтена жена, а? Дали пък наистина не съм такава? Проклетият навик да разглеждаш всяка ситуация от различни страни! Сякаш всички жени са разделени на две армии — от едната страна са съпругите, а от другата — непочтените. Ето и Тъщата смята, че съм виновна аз, а не Роман. Като че ли Роман е просто небрежно оставена стока — граби, народе?!

Разговорът с Тъщата ме развълнува много, а когато човек е в стрес, има нужда от физически упражнения — да покара ски, да танцува, да подрежда къщата. Аз ще подреждам къщата.

Е, не се посветих на къщата, а се обадих на Женка и Альона. И двете ме посъветваха в никакъв случай да не казвам за тези обаждания на Роман, за да не изострям ситуацията. Не съм и помисляла да го правя, и без това обещах на Тъщата, че това ще е наша тайна.

 

Денят не потръгна още от сутринта.

Защо Ирина Андреевна се държи така? С нея се бяхме разбрали да идва веднъж в седмицата, когато сутринта ми е свободна, и то за цял ден. Цял ден според мен значи от десет до пет. А тя идва ту към дванайсет, ту към един часа и си тръгва в четири. Реших да сложа нещата в ред.

Ето, моля ви се, сега е един и десет, а тя тъкмо идва. Не мога да се примиря с такова безобразие! Ще й кажа всичко в очите!

Отворих вратата с ядна физиономия.

— Ирина Андреевна! Много съм ядосана. Вижте колко е часът!

— Да не се дразниш, че съм дошла рано?

 

Не, това вече е прекалено! Исках да сложа любимия си черен пуловер с бялата ивица на гърдите. Оказа се, че Ирина Андреевна го е изпрала, и сега това не е пуловер, а кукленска дрешка.

— Ирина Андреевна! Вижте… пуловерът…

— Какво му е? Хубав пуловер. Доста е дебеличък.

— Моля ви, не ми перете повече дрехите, аз ще го правя…

После Ирина Андреевна се развика със страшен глас: „Не съм аз, той сам се е свил!“

Извиних й се и в знак на одобряване и вечно приятелство й подарих нов комплект спално бельо, дълго пих чай с нея и слушах истории от живота й. Подарих на Ирина новото издание на „Гордост и предразсъдъци“, нейното е съвсем изпокъсано.

 

Почувствах, че в такава екстремална ситуация, когато трябва да обмисля всичко, изобщо не мога да ходя в университета, още повече че днес нямам лекции, а само заседание на катедрата.

Обадих се и загъгнах, като притисках кърпичка до носа си:

— Не мога та дойда да заседанието, имам трема.

Затворих телефона, метнах се на леглото и се закисках първо басово, а после тъничко — хи-хи-хи! Това е реакция на стреса, шока и разкриването на отношенията ни с Роман от Тъщата.

По принцип ние с Ирина Андреевна не сме лъжкини, но и у двете ни сработи здравото чувство за самосъхранение: в минути на опасност се държим съвсем еднакво — изприказвахме един куп лъжи. Тя не била прала пуловера, а аз не се срещам с Роман и пропускам заседанието на катедрата.

 

Най-пагубното за моя организъм е необходимостта винаги и навсякъде да съм в определено време — например лекциите ми почват в дванайсет и десет или в един и двайсет, не мога да закъснявам и за консултациите. Затова не мога всеки път, когато ми се прииска, да погледна звездното небе, да послушам шума на потока и тази ситуация е много сериозна причина за стрес.

Реших да се поразходя, за да се почувствам частица от Вселената и по пътя да обмисля ситуацията с Тъщата, и ето на — Плешивия има лоши новини за мен. Активизира се е и е наел портиерка.

Във входа на стол седеше дебела лелка с шалове — единия си е увила главата, а другият е около анцуга. Оказа се, че тази омотана в шалове спортистка е нашият портиер. Плешивия я е натоварил със задължението да пита всеки при кого отива и защо. После е длъжна да се качи до апартамента и да ме попита искам ли да видя посетителя А аз мога да отговоря: „Днес не приемаме“ или „Не го пускай!“

— И защо да не го пускаш? — учудих се аз.

— Ами всякакви хора идват… — рече неопределено Плешивия. — Разни партньори и не знам какви си… Сега няма да сме по-долу от другите нови руснаци.

Плешивия се радваше като дете.

Аз да съм нова рускиня? Аз?…

Заради възможността да се чувствам нова рускиня виртуалният ми дълг към Плешивия нарасна до двеста долара на месец, от които сто долара, за да паркирам стария си джип, и сто — за омотаната в шалове лелка. Ужас!

Безсмислено сновях напред-назад по булевард „Владимирски“, опитвах се да се взра в далечината, да дочуя шума на водата и да си изградя философски възглед за Тъщата. Купих си телефонен секретар — ако тя се обади пак, няма да вдигам слушалката.

Отбих се в книжарницата и там, сред криминалетата, ме осени — все пак ще напиша онази книга! Подходих към това от научна гледна точка (преди да седнеш да пишеш дисертация, винаги трябва да прегледаш вече съществуващата литература) и се сдобих с няколко образци на книги от най-популярния жанр — криминалния, в съчетание с любовен роман.

Вкъщи се оказа, че съм сглупила с телефонния секретар — коридорът в жилището е дълъг и можеш да ползваш само слушалка, а телефонният секретар е стационарен. Временно го прибрах в гардероба заедно с телефона.

 

Заех се с проучване на литературата — от научна гледна точка. Реших да опиша всички сюжети като в детската игра, при която си предават в кръг лист хартия и всеки отговаря на даден въпрос, а после четат написаното и се смеят.

1. Тя: немлада, дебела девственица (със скъсан сутиен, с очила и със спаружени ръце).

2. Той: олигарх с масивни крака. (Някога в яслите му взели захарното петле и в стремежа да си върне отнетото той е станал олигарх.)

3. Къде — в обикновени, достъпни за всички места (в трамвая, из съседните дворове, навсякъде, където се въдят олигарси).

4. Какво правят: между лелката и олигарха неочаквано се случва ВСИЧКО. Олигархът, уцелил с пръст дупката в сутиена, изведнъж разбира, че е доживял до своите немалко години, без да подозира, че ТОВА става ТАКА.

5. Кой е видял: килърът (иска да убие олигарха или лелката, понеже тя не подозира, че случайно знае важна военна или търговска тайна.)

6. Как свършва: лелката застрелва килъра, а олигархът спасява лелката. Сватба, нов сутиен, лещи вместо очила.

 

Всеки трябва да пише за това, което добре познава. Очевидно авторът знае добре, че ТОВА става точно ТАКА… И все пак писателите са много непредпазливи! Хич не се замислят за психолозите, които ще им направят точен психологически портрет по собствените им произведения! Например книжките за разни дебели лелки явно са написани от човек с комплекса на Пепеляшка — живяла някога една Пепеляшка, цялата в пепел, и изведнъж…

Аз ще съм по-умна — не искам читателите да знаят разни интимни неща за мен… Ще напиша романче за нещо съвсем отвлечено — например как самотна жена, прехвърлила трийсетте, с дъщеря тийнейджър, куче и котка си живяла някога в един голям град, например в Питер, и не щеш ли, срещнала голямата си любов, и тази любов ще се окаже за цял живот!

Романчето няма да е дълго, по-скоро ще е кратко, за да го свърша по-бързо.

 

Нахвърлях сюжета — как героите се срещнали и се влюбили, после се разделили за известно време, но пак се срещнали, за да не се разделят никога повече. Че какво, според мен не е зле. Остава само да свърша по някакъв начин, но още не зная как. Най-трудно е да се измисли краят. Отдавна съм забелязала, че в произведенията, писани от жени, винаги има някакъв мъгляв край и не става много ясно защо изобщо са написани.

Надявам се, че романчето ми ще стане бестселър и че ще получа голям хонорар. С него ще направя ремонт или поне част от ремонт. Ще започна от антрето, защото антрето е лицето на жилището, а лицето ми, тоест не моето, а на дома ми, е доста захабено, като на някой петдесетгодишен каруцар, който отдавна се е занемарил.

 

Цели два часа не съм се сещала за Тъщата — изцяло потънала в творчество.

Представях си, че седя в телевизора, изказвам се по различни въпроси, за международното положение, народното образование, НЛО и това… БВП (брутния вътрешен продукт). С кучешкото шоу няма да имам проблеми — Лев Евгенич знае две команди: „Легни!“ и „Проси!“

Виж, с кулинарното… какво ли да готвя, не мога да варя пелмени „Даря“, я! Ще поискам от Альона рецептата на меренги по испански и ще удивя всички!…

Изведнъж от гардероба се разнесе страховит гробовен глас. „Търсят ви. Номер 585-33-97.“ Десетина минути седях, замряла от ужас, докато не съобразих, че това не е извънземен, свил гнездо в гардероба ми, а дяволският телефонен секретар.

Тази вечер Тъщата ми позвъни в гардероба пет пъти. Добре, че може да не вдигам слушалката, а тя не ми знае номера на мобилния. Реших да посветя още някое време на творчеството и да обсъдя сюжета по телефона с Альона, мама и Олга. Олга каза, че би било добре по романа ми да направят филм или сериал, тогава в едно прекрасно утро ще се събудя богата и прочута. Звучи привлекателно, тъй че ще се постарая много.

Вечерта ходихме у мама да се сбогуваме с леля Вера, тя си заминава утре. Леля Вера изпече пирожки със зеле и еклери с крем. Не ми е ясно защо стоя цяла вечер до печката — по-добре да бяхме седнали, да си бяхме поговорили, но с храната винаги става нещо странно: сякаш излиза, че цялата й любов към нас е в тези пирожки, и в еклерите също.

Останах съвсем сама, без по-възрастни хора. Мама не се брои, тя толкова много се тревожи по всякакви поводи, че мога само да лъжа, че ние с Мура имаме петици по всички предмети.

 

Стана ми мъчно, исках да успокоя душевните си рани със сън, но не можех да легна и да заспя, докато не се обади Женка. Защо не се обажда? А, ето я и нея.

Обсъдихме моята книга и малко се спречкахме. Женка каза за нищо на света да не ходя на кучешкото шоу без нейно разрешение (когато стана известна). Тя лично щяла да провери дали съм добре облечена, а не да се покажа по телевизора в размъкнати обувки.

— Обувките са ми едни кафяви с малко зелено, защо да не отида с тях в телевизията? Затворени, с дебела подметка, сега всички носят такива…

— Кои всички?! Погледни си в паспорта, глупаче — каза Женка. Смятам, че не е справедливо — човек носи обувки според това на колко години се чувства.

 

Докато заспивах, си мислех дали наистина сме излезли от младежката мода. Реших, че не. А в паспорта си не мога да погледна, защото го загубих.

 

 

12 януари, петък

 

Два пъти звъня Тъщата. И двата пъти на мобилния ми телефон, точно посред лекция.

Не се оправям добре с мобилния, не му знам разните хитрости, мога само да позвъня. В почивката студентите натиснаха някакви копчета, тъй че номерът на Тъщата няма да мине повече, тоест телефонът си звъни, но не се чува звън.

Погледнах го след лекциите — десет неприятни позвънявания от един номер. Десет!!

Като психолог бих я посъветвала да не звъни и да усложнява ситуацията. Да не провокира хората към необмислени постъпки, които могат да извършат от излишш емоции. Десет позвънявания! Струва ми се, че тази Тъща не звъни където трябва, тя няма нужда точно от психолог.

 

Днес имах трима записани в салона и всичките, като нарочно, бяха жени, чиито мъже им изневеряват.

Когато при мен идват измамени жени, винаги си спомням за моята леля Вера. Тя толкова обичаше мъжа си, чичо Игор, просто като на кино. И имаше защо — той беш едър, добър, остроумен, плюс всичко онова, което наричат „истински човек“. Построи завод някъде на Север, стана директор, получи и орден. А леля Вера толкова много го обичаше, че не забелязваше нищо освен него и работата, дори двете им деца. Такава любов не се случва на всеки. А децата й се мотаеха някъде на заден план. За тях се яслите и пионерската организация.

Това бяха хора от старата съветска направа. В най-добрия смисъл, като в старите съветски филми. Леля Вера беше преди всичко лекар и без преди всичко — пак лекар.

Та така, чичо Игор беше много привлекателен мъж. При това директор на завода, което в тяхното малко градче значи най-главният цар и бог. И, разбира се, често му се случваха истории с жени. Но леля Вера смяташе, че на Игор му се полага всичко, което му се иска, и нека бъде щастлив както му харесва. Още повече, че работите с всички тези жени не бяха сериозни.

Но не щеш ли, чичо Игор започна любовна история! Тогава и двамата бяха на по трийсет и няколко, „най-романтичната възраст“, когато първите чувства вече са позагубили силата си, а човек има още много сили за любов. И моят чичо Игор се влюби в друга жена и каза на леля Вера, че като честен човек трябва на всяка цена да я напусне, но не веднага, а иска още малко да помисли как да постъпи. А леля Вера ще трябва малко да го изчака да вземе решение, а може и повече, засега той не може да прецени.

И леля Вера започна да чака решението му. При това за нея той не беше просто съпруг, баща на двете й деца и опора на семейството, а ЛЮБОВ. И тя чакаше. Половин година или шест месеца. Без глупави въпроси дали вече е решил, а ако е решил, ще може ли и тя да научи какво именно. Без могозначителни погледи и изясняване на отношенията. И най-вече без никакво „имаме деца“. Просто го обичаше както винаги. Е, плачеше, разбира се, но когато той спеше, съвсем тихо, за да не го събуди, да не предизвика жалост и да не повлияе неволно на решението му. И след три месеца той каза на леля ми Вера: „Не мога да се разделя с теб. Исках, но не мога за нищо на света.“

Забележете, не с децата, а с нея. С нея, с нея!!! Ура!

И те живяха заедно оше двайсет и пет години. Когат той почина, леля Вера на въпроса ми много ли й е самотно вечер учудено отвърна: „Ама аз не съм сама, аз съм с Игор“ Да…

…На всеки му се иска да има една голяма любов за цял живот, и двамата да умрат в един и същи ден, и изобщо…

Обади се Альона. Кардиологът сложил на пудела й диагноза „порок на митралната клапа“, предписал му инжекции. Каза, че пуделът май е добре, весел е, ухапал Никита при опита му за сексуално посегателство (към Альона).

 

Преди да си взема душ, се сбих с Мурка, наплясках я с пешкир по дупето. (Отдавна не бях поглеждала бележника й. Безобразие! Класната им го е запълнила целия със забележки за Муриния живот. Има и двойки по физика.)

 

Оплаках се на Женка, че физичката не обича Мурка.

— Че защо учителите да са длъжни да обичат учениците си? — учуди се Женка. — Те обичат новите обувки.

(Още докато Женка живееше в Питер, учителката на Катка веднъж й беше изпратила бележка: „Номерът ми е: за летни затворени обувки — номер 38, 5, а ако са отворени отпред-38“)

— Занеси й подарък! — нареди Женка. — Може бонбони, парфюм или нещо друго за разкош.

Реших — за нищо на света! Мура е вече голямо момиче, нека сама си носи подаръците.

 

 

15 януари, понеделник

 

Сутринта се понесох с бонбоните към училището, без да се облека като хората — сложих си дългото палто върху пижамата. Надявам се, че няма да ме карат да се събличам. Смятам да поставя класната (физичката) на мястото й.

— Защо непрекъснато защитавате дъщеря си? — попита ме строго физичката.

— Защото вие през цялото време я нападате — отвърнах честно и веднага направих крачка назад, като й се усмихнах с фалшива усмивка.

— Извинете ме, моля ви, простете ми за всичко, ако можете… — с ръце като послушно зайче изпищях аз. — Разбирам колко ви е трудно с тях… (А наум я пращах по дяволите!)

Физичката се наведе към мен. Крака диреци, немигащ поглед, остри зъби…

— Дъщеря ви е много разпиляна…

— Да, да (дявол да те вземе!).

Кимах с глава и гледах физичката с безнадежден печален поглед — научих го от Лев Евгенич, обикновено той стои с такъв израз пред хладилника.

Класната говореше, че трябва да подготвяме момичета за трудностите. И другите също, но особено момичета, а моята Мура — задължително.

Не разбрах защо трябва да правим именно момичетата нещастни и защо да ги готвим за всеобщата гадост, която според физичката животът задължително ще им поднесе.

— Ще взема мерки, още сега — като се прибера вкъщи, ще започна да я приучвам към трудностите! — заклех се, с последни сили се преструвах на възрастна, на майка на „вашата дъщеря“.

Неочаквано физичката се наведе към мен и проговори с нисък меден глас:

— Вижте какво ще ви кажа… (С такъв глас лисицата от приказката примамва петлето: „Петленце, петленце, погледни през прозорчето“, и аз реших да не се поддавам!)

— И двете с вас сме самотни жени — продължи физичката.

„Ау! — помислих си. — Ау-ау-ау! Аз не съм самотна, имам си мама, Мура, Лев и Сава, Роман, приятелките, а и студентите…“

А след това изведнъж ми стана страшно, направо до сълзи, жал за физичката:

1. Аз си имам Роман, но физичката може да си няма.

2. Мурка ще премине в друг живот, а тя ще си остане тук.

3. И освен това… родителите на много ученици идват със скъпи коли, и децата в училищния бюфет развалят банкноти от по 500 рубли, а нейната заплата е толкова малко, почти същата като моята. И в съчиненията си на тема „Как прекарах лятото“ учениците й пишат, че са били в Англия, Швейцария или на Канарските острови, а тя изобщо не е била в чужбина, само в най-съветските времена с карта в България…

 

 

16 януари, вторник

 

Тази вечер имах Много Важна Безплатна Консултация.

— Лариса Сергеевна помоли да останете малко — ми каза управителката току преди да затворят салона, докато прибирах салфетките след последната консултация (днес не потрябваха, никой не плака), чашките (после ще ги измия) и обвивките от бонбони (изядох няколко, не много, пет).

— Тя коя е? — учудих се аз и по израза на управителката мигом схванах, че ще да е много важна персона.

— Лариса Сергеевна е нашата собственичка! — отвърна тя с лек укор. — Преди седеше с нас в салона, но сега отваря и втори салон, затова през цялото време е там. Толкова отговорна, всичко прави сама… Иска да ви провери.

 

И тогава се изплаших. Ами ако Лариса Сергеевна се разочарова от мен… какво ще стане? Не знам КАКВО, но все пак се притеснявам. Пък и как ли точно ще ме провери?

Още щом Лариса Сергеевна влезе в кабинета, уплахата ми премина (това е то професионалното умение да се овладееш), защото тя се оказа с доста дебел задник. Не съм злобно чудовище, за да се радвам на недостатъците на другите жени, но все пак се чувствам по-уютно, ако видя обикновен човек като мен, а красивите хора без нито един недостатък ме правят плаха и комплексирана.

Що се отнася до всичко останало без дупето, стопанката на салона се оказа много приятна жена. Точно така съм си представяла една собственичка на салон. Апетитна розова блондинка с костюмче по мярка, уж нищо особено, а отдалеч личи, че е много скъпо. Приветлива, усмихната, уверена в себе си, говори високо.

Харесвам такива жени, макар да не разбирам как се изхитряват да постигнат такава нечовешка точност в грима?! При мен например винаги нещо куца: или ще гримирам едното си око и ще забравя второто, или ще си измия косата, но няма да успея да я изсуша, а ще трябва да тичам…

Лариса Сергеевна се разположи уверено срещу мен с такъв вид, като че всеки момент ще ме попита: „Е, какви ви проблемите?“, и аз се приготвих да й отговоря по устав.

Обикновеният човек, но не и психологът, може да сметне, че Лариса Сергеевна е излишно самоуверена. Има такъв тип — винаги и навсякъде началничка, но и аз моментално прозрях, че зад малко резките й маниери се крие мила, нежна жена.

 

Лариса Сергеевна взе от бюрото списъка с днешните ми клиенти и започна да рисува по листа квадратчета. Рисува и ги запълва, рисува и ги запълва…

— Искам да сложа психолог и в другия си салон, ако ми хареса — каза тя.

КАКВО да й хареса, аз ли?

И изведнъж започна да разказва с официално приветлив тон за себе си, и скоро вече знаех, че е ужасно изморена, че във втория си салон движи всичко сама, дори и счетоводството си води сама, и все не случва на професионалисти, а днес към това се е прибавило и неприятно парене в гърлото и леко гадене, вчера се подстригала (при това е имала дълга коса)… и дали ми харесва прическата й?

Аз само кимах, признавах успехите й в бизнеса, особено сравнени с моите, съчувствах й за лекото гадене и одобрявах прическата й.

— Казвайте ми направо Лариса — нареди Лариса Сергеевна (в резултат от майсторски използваните от мен сложни псих. методи, кимане с глава, etc).

Тя продължи да разказва подробно за делата си и скоро взе да ми се струва, че сме стари приятелки, и започна да не ме свърта от нетърпение — сега ще дойде и моят ред да разкажа, че вчера ме е болял коремът, че Лев Евгенич пак е отварял хладилника, а Мурка е получила поредната двойка по физика.

Но така и не успях да вмъкна и дума за корема, хладилника или поне за Мура, защото Лариса ме изпревари — оплака се от персонала си, че изобщо не можел да работи с нея.

Лариса, която преди това е работила като завеждащ учебната част на средно училище от Московски район, би могла и сама просто да ги научи да общуват с нея, тъй знае доста неща за психологията, понеже е преподавала география. А ако пък не знае нещо, с удоволствие ще го научи — като бивша учителка тя много обича да се учи.

— Не бихте ли могли да проведете няколко занятия с мен? — Лариса впи немигащия си поглед в мен.

Тъй като между нас се установиха приятелски, много искрени отношения, аз откровено й казах: не, това не може да стане, по-добре просто да се срещаме от време на време, да пием кафе, да побъбрим. Лариса отвърна, че няма нищо против да си побъбрим още сега.

— Само да не е повече от час, защото стана късно и съм изморена.

Дали е удобно да кажа на новата си приятелка, че и аз съм изморена, че с готовност бих се разделила с нея, а и времето на един психолог струва пари?

— Аз… ъ-ъ-ъ… трябва да се прибирам — измънках аз, а Лариса ме погледна с такава неприязън, като че съм й дебит и няма да ми се размине, ако на минутата не съвпадна с кредита.

Когато двама души са приятели, единият от тях винаги се опитва да прекара с другия малко повече време, отколкото този друг би искал… и тогава другият може само да чака, докато на онзи не му омръзне… При това винаги е приятно да срещнеш човек, жаден за неотложни психологически знания.

Затова реших: ще й разкажа за техниките на общуването и така ще се откопча.

— Ами… съществуват различни техники на общуване, като някои са съвсем прости — започнах с лекторски глас, — например никога не казвайте: „Не бихте ли могли да ми дадете еди-какво си?“ Вместо това просто кажете: „Дайте ми това“

— О-о! А можеш ли да накараш човека да направи онова, което искаш?

— Да го накараш едва ли, но човек може неусетно да бъде тласнат към отговор „да“, макар че се е канел да каже „не“…

— И как става това? — оживи се любознателната Лариса.

Разказах й за закона на трите „да“. (Това е просто: само трябва да зададеш на човека три въпроса, на които със сигурност ще отговори утвърдително, а след тях да го попиташ и онова, заради което е започнат целият разговор.)

Побъбрихме още малко за различни научни методи, които могат да помогнат на новата ми приятелка да постига своето, и Лариса се накани да си ходи.

— В Петербург ли живеете? — се спря на вратата тя.

— Да — отвърнах учудено. Да не иска да ми дойде на гости и да се бои, че идвам на работа от Москва?

— Жена ли сте?

— Да… — Странен въпрос, какво ли има предвид, не може да бъде…

— Наистина ли сте психолог по професия?

— Да. — Следващият път ще й покажа и дипломата си, и кандидатското си удостоверение, и всички справки за спецализациите ще й донеса…

— Ще се занимавате ли с мен два пъти седмично?

— Ъ-ъ-ъ… да — прибързах аз.

Лариса много се зарадва.

— Не бихте ли могли в събота?… Не, така не е според науката… С една дума, чакайте ме в събота! — каза тя с искрена симпатия.

Много Добрият Преподавател винаги си има някоя гордост — един Много Способен Ученик. Моята нова приятелка явно има наклонности за психология.

 

Преди да заспя, гледах по телевизията „Служебен роман“. Случайно го хванах по средата и не можах да се откъсна. Изглежда, в този филм е заложена тайно специална хипнотизираща програма, която прикована вниманието на хора, които го знаят наизуст, и ги принуждава да изглеждат като разчувствани идиоти, особено когато… Не, всъщност през целия филм. Човек във всеки момент може да гледа филма и на касета, но то ще е съвсем различно, не е като да го гледаш по телевизията с всички.

 

 

17 януари, сряда

 

Сутринта се опитвах да включа телефонния секретар.

Не мога да се оправя с него: пищи, мига и повтаря: „Оставете съобщение след продължителния сигнал…“

След като проучих инструкцията, се примирих, че телефонният ми секретар живее собствен живот, и започнах да се плаша, че ще позвъни Тъщата. Но все пак не мога вечно да заобикалям телефона!

 

В десет и половина се позвъни. Не исках да вдигам слушалката, но добре, че все пак преодолях страха си — беше Олга, много доволна. Нейният проф. живот лека-полека потръгва, положението с парите също се подобрява — пише много за разни интернет издания.

Много се радвам за проф. живот на Олга и за финансовото й положение, но в хубавото винаги има по нещо лошо — подозирам, че Вася Абонамента е пратен в запаса, а той е един от малкото мъже, които ние с Олга можем да помолим да вдигне, да донесе, да премести, изобщо е мил!

— Имам предчувствие, че с хонорарите от последния месец ще мога да купя на Димочка малък бинокъл. Представяш ли си, той е издигнал нова астрономическа хипотеза!

— Къде я е издигнал?

— Димочка казва, че когато дръпне завесите и гледа от дивана небето, процесът на самоидентифициране при него протича по-леко — отвърна Олга и победоносно добави: — Какво ще кажеш? Нали е гений!

 

По-рано не бях сигурна, но в единайсет и пет животът ме научи и сега със сигурност знам, че никога не бива да се страхувам. Ако те е страх от нещо, то непременно ще дойде. С една дума, обади се Тъщата.

— Трябва да знам — изхриптя Тъщата. — Смятате ли да се жените или не?

Бях толкова шокирана от подобно бурно развитие на събитията, че не знаех какво да кажа. Такива решения трябва да се взимат от двама души. Има много заинтересувани страни — ние с Роман, Роман с жена си, жена му с Тъщата. А от наша страна аз с Мура и Лев Евгенич със Сава, които също имат право да живеят с онези, които са им симпатични и не им затварят хладилника.

Тъщата се прокашля и продължи:

— А вие как смятате? Ако някой има любов с някого, той вярва, че онзи няма да го предаде, нали?

— Това е сложен въпрос, трябва да помисля…

Предложих на Тъщата да разгледа ситуацията от друга гледна точка. Млада жена живее с мъжа си зле, не са сплотени, тя не му дава нито топлина, нито каквото там трябва да се дава, а когато той се влюби в някоя друга, тя много се учудва и смята, че са я предали. Брей, каква хитруша! Трябвало е да мисли по-рано!

— Ами ако човек… се е обяснил в любов на друг човек… а са го измамили…

— В съвременния свят всеки втори брак завършва с развод, така че, както се вижда, понякога става и така… за съжаление — обясних аз.

— На мен мама ми е казвала, че се развеждат само онези, които са лошо възпитани! — забуча Тъщата.

— Изглежда, майка ви е казвала това много отдавна — възразих аз. — Знаете, че това е патриархалният поглед към нещата, — отвърнах и се замислих: преди хората са били по-чисти, по-наивни и по-близо до правилното разбиране за семейството… Ами ако майката на Тъщата е била права? Значи и мен са ме възпитали лошо?

Неприятно усещане, като че ли са ми писали забележка в бележника. (Време е да изживея комплекса на хубавичко момиче, отличничка, таткова дъщеричка, която всички обичат и хвалят…) Когато татко почина и аз престанах да бъда татковата дъщеричка, придобих смелост и върхът на независимостта ми беше разводът с Денис. Тогава най-много се страхувах от това, че добрите момичета не правят така. А сега какво излиза — мъдростта на предишните поколения твърди, че съм лошо момиче…

— Ако единият е измамил, тогава и другият може да му измени.

— Не, само това не! — развиках се аз.

— Това пък какво значи? — възмути се Тъщата.

Обясних й своята гледна точка — смятам, че изневярата понякога може да оживи безрадостните отношения, но изневярата напук на партньора няма да донесе радост на изневеряващия, а само ще влоши допълнително отношенията.

— Трябва да тръгвам на лекции, довиждане.

— Довиждане, ще се обадя пак — отвърна Тъщата с тютюнджийски глас.

Струва ми се, че между нас двете започват да се установяват правилни партньорски отношения, т.е. взаимно разбиране, уважение, интерес към проблемите на другия.

 

 

18 януари, четвъртък

 

Четвъртък е много лош ден, почти като събота (не всички съботи, а само когато се събуждаш и не знаеш къде ще прекараш съботната вечер — няма по-ужасно от това, с изключение на четвъртъка). В четвъртък първата ми лекция започва от осем и половина и за всеки е ясно, че това е нечовешко.

На някои хора (на мен и на др.) трябва да им се забрани да стават рано и да бъдат държани насила под одеялото, ако им хрумне да станат преди десет, а още по-добре преди десет и половина. Затова да се събуждам в седем сутринта ми беше толкова криво и неприятно, като че отново се раждах на тоя свят.

 

Забравих си вкъщи мобилния и реших да се върна да го взема (може да се обади Роман, а и Тъщата винаги е във връзка с мен). Обърнах на „Владимирския проспект“. Много по-удобно ми е да се съглася с критиките към собствените ми недостатъци, отколкото да доказвам правотата си и мисля, че не бих възразявала на забележката, че „обръщам“ звучи прекалено самонадеяно. Всъщност като едър и муден бръмбар едва-едва изпълзях от трамвайните релси, като се опитвах да обърна посоката си на движение.

Естествено, че зад волана съвсем не съм най-пъргавата сърна в Петербург, но причините за това са уважителни:

1. Моят ветеран не иска да се движи по-бързо, страхува се да не си загуби вратата, а и лоста.

2. Самата аз карам бързо, но не и рисковано — с не повече от четиридесет километра в час, защото като се превърне в мили, това става съвсем прилична скорост.

3. Докато правех завоя, се бях замислила за сюжета на книгата си, а всички знаят, че „на музи служиш ли, не можеш…“ и т.н.

4. Докато обръщах колата, се замислих, че Роман не се е обаждал и вчера, и онзи ден, и как влияе това на сутрешната ми самооценка. Влиянието беше негативно, самооценката — по-зле няма накъде, в душата си изобщо не разбирам мъжете — как може да не се обади, ако е обещал да се обади, аз например обещах да отида днес на лекция и ето, отивам, изпълнявам обещанието си. Очаквам и другите хора да изпълняват обещанията си. Каква наивница съм!

И точно когато произнесох на глас „наивница“ и саркастично се изсмях над себе си, внезапно почувствах рязък тласък и си ударих главата в предното стъкло. (Не знам може ли да стане подобно нещо не внезапно, просто така се казва — „внезапно почувствах тласък“).

Вдясно или вляво, на няколко метра от мен, видях крайно неприятна за мен картина — една синя мазда бавно излизаше човек. Най-сетне ми провървя — видях истински маниак. И преди си бях представяла маниака точно такъв, какъвто бе новият ми познат — хищни очи, хищен нос и хищни уши, — а сега го видях и наяве.

Взех решение да вдигна стъклото, да блокирам вратата и да затворя очи. Не знам точно колко време прекарах така, но като си спомних за лекцията, все пак отворих очи с надеждата, че всичко някак се е разминало, но, уви. Наоколо гъмжеше от катаджии и ми се наложи да изляза от колата и да се запозная с маниака, в който се бях блъснала, без да искам.

— Дължите ми две хиляди долара — прошепна ми на ухото маниакът.

Загледах се в него и не слушах много внимателно катаджиите, които ми задаваха несвързани със случая въпроси: колко метра има от мен до нещо си, каква ми е била скоростта и къде е спирачният път след трамвайните релси.

 

— Ами ето ги трамвайните релси — учудих се аз, че не ги виждат сами, — а спирачният път не знам къде е…

— Карали сте с непозволена скорост — каза ми висок и пълен катаджия. Имаше една или две звездички на пагоните и аз разбрах, че не е просто катаджия, а генерал от КАТ.

— С пет километра, струва ми се, а може би и шест — отвърнах аз. — Защо, още по-бавно ли е трябвало?

— Подпишете констативния протокол — ми нареди генералът след кратък размисъл и тъкмо да се подпиша, някой отзад ми измъкна химикалката от ръката и изръмжа в ухото ми:

— Да не сте посмели да се подписвате!

Огледах се и се вцепених от учудване: това беше онзи Небръснат красавец от сексшопа, тоест от риболовния магазин.

— Аз съм свидетел — сърдито се обърна той към генерала. — Тя няма да подписва нищо и ще настоява за експертиза на водача на маздата. А маздата е държавна. Я да видим кой е на волана? Шофьорът или Самият (не разбрах точно кой, но е Много Важен Чиновник от кметството или администрацията).

Излиза, че маниакът, когото съм чукнала, изобщо не е маниак, а важен чиновник. Жалко, толкова ми приличаше на маниак… Затова значи има толкова катаджии и дори генерал от КАТ. Но защо ми е експертиза, и експертиза на какво? Нали не е възможно този Много Важен Чиновник да е пиян в осем и половина сутринта в делничен ден? Или е възможно?

…А сега студентите вече са се събрали и тъгуват за мен, съвсем сами в аудиторията…

— Защо се държите така с него? — изплашено прошепнах на Красавеца. — Той е генерал.

Небръснатия красавец ме погледна снизходително като умствено изостанала.

— А вие защо стояхте насред пътя? — попита той. — Заспахте ли?

Защо да съм заспала? Правех пълен завой.

— И не забелязахте как той ви подмина в насрещното платно? — злобно изръмжа Красавеца. — Мисли си, че всичко ще му се размине! Как ли пък не!

Обясних, че просто се бях замислила и помолих Небръснатия красавец (днес беше избръснат, но вече свикнах да го наричам така) и генерала от КАТ да ме пуснат за лекциите, но те не се съгласиха и ме помъкнаха към специален отдел на милицията за такива като мен — нарушители на правилата на уличното движение.

Потеглихме в красива кавалкада: отпред генералът от КАТ, след него аз в стария черен джип, а след мен Небръснатия красавец в нов черен ландроувър.

 

За първи път бях в милицията, защото по-рано не са ме викали, и ми беше интересно. За всеки случай се правех на актрисата Рената Литвинова, въртях очи, говорех напевно с детски интонации (много удобен имидж):

— С каква скорост ли? Съм пътувала? Кой, аз? Не зна-а-ам… А къде съм пътувала?

Въпреки че се справях добре, ме накараха да пиша обяснения.

„Докато стоях на едно място в движещото се транспортно средство…“… не, не така… „Докато седях в самодвижещото се транспортно средство…“

Генералът от КАТ ми викаше и аз се чувствах некомфортно и беззащитно: изглежда, така се чувстват всички хора, които са нарушили закона.

 

— Попълнете графата „Месторабота“ и сте свободна — каза генералът.

„Месторабота“, „Длъжност“… — замислих се, после бързо написах „певица“ и излязох заедно с моя свидетел.

 

Пушехме в двора на милицията като истински престъпници. Моят свидетел се казва Андрей.

— Какво смешно име! — любезно казах аз, — като дете имах една кукличка, продаваше се със синьо елече, а на гърба му имаше етикет с надпис „Кукла Андрюша с палто“.

Андрей отвърна, че и аз имам много хубаво име, и най-важното, рядко.

— Ще тичам за лекции, благодаря ви за всичко — казах и се сетих: — Ох, а този… чиновник, казвате, че е със служебна кола… а защо ми поиска две хиляди долара… сигурно се е пошегувал… или е искал да ги даде на държавата.

— А, да! — намръщи се Андрей. — Трябва да обсъдим вашите действия. Няма да допусна на този… (неразбрано) да му се размине. Като нищо могат да ви присъдят хиляда долара щети.

Изохках.

Не мога да повярвам, че катаджиите могат да постъпят толкова несправедливо с мен!

— Благодаря ви за помощта, неудобно ми е, че си губите времето…

— Е, все някой трябва да ви помогне — логично отбеляза Андрей. — Още повече вашите… ами вашите приятели, с които живеете… Доколкото разбрах, те не могат да ви подкрепят…

Спомних си, че му разказвах как Лев Евгенич ми е откраднал сандвича, а Сава Игнатич скита край контейнерите за боклук, и реших да внеса яснота:

— Нали ви казах — те са животни, истински животни!

— Точно за това говоря, на тях не може да се разчита…

Андрей все пак реши, че съжителствам с маргинална двойка — крадец и скитник. Повече няма да обяснявам — на мъжа винаги му е приятно да се чувства единствен защитник на една слаба жена, неуспешно уредила живота си.

Много исках да изпием с Андрей по едно кафе, но трябваше да тичам. Поканих го да намине вечерта. (Мама не ме плаши, защото това са чисто делови отношения с цел самозабравилата се власт да се постави на мястото й. Дори може да се каже, че това е политика. Още повече, че Лев и Сава не ги бива за нищо, толкова са се отпуснали, че и за свидетели в съда не ги бива.)

Андрей не отговори, само мълчаливо сияеше с невероятната си красота: прав едър нос, сиви очи, издадена брадичка, много хубава прическа (на около три седмици), затова бързо му надрасках адреса на цигарена кутия и изчезнах.

Вечерта разказах на Мура за ПТП — разчитах, че тя ще съжали и ще се хване да приготви вечерята: ще свари пелмени или нещо друго… Но сметките ми излязоха криви! Мура само ме огледа критично и каза:

— Сега трябва много да внимаваш как изглеждаш. Гледай повече да не слагаш онези карирани панталони за остарели Карлсони, че току-виж те прибрали от улицата… Още един арест и ще те регистрират.

Странно, а аз си мислех, че точно тези панталони, черни с жълто каре, видимо ме подмладяват…

 

 

19 януари, петък

 

— А тя на него… ами-и, това… му е посветила живота си — каза Тъщата. — Прала го е, чистила му е, готвила му е първо, второ и компот…

(Горката жена! Не съм много кръвожаден човек, но ако някой ме беше вързал и ми наредеше да му пера, чистя и готвя по три ястия за обяд, после щеше горчиво да съжалява! А за компота да не говорим — това е направо издевателство! Да пие чай! Но на някои жени сигурно им харесва отначало да пожертват живота си, а после да натякват, че са можели да станат космонавти или дресьорки на лъвове, а вместо това седят и варят компоти.)

— Щом е правила и компот, тогава, разбира се… ще позволите ли да ви дам един съвет? Тактично кажете на дъщеря си никога да не упреква мъжа си. Ако обвиняват човек, че е изял за обяд нечий живот, това само ще го раздразни, защото никой не обича чувството за вина.

— Какво според вас човек не бива и да говори ли?

— Според мен човек трябва сам да реши какво да прави с живота си, а не да упреква мъжа си. На света има толкова интересни неща! Аз например отдавна си мечтая да се науча да свиря на саксофон, само че все не ми остава време…

— А може и на моторолери… — замечтано произнесе Тъщата, — ако си с каска.

 

Андрей не дойде и не позвъни, сигурно е загубил цигарената кутия с телефона ми. Затова пък се обади Роман. Смята, че поведението на катаджиите е под всяка критика, но нищо не може да се направи!

 

 

20 януари, събота

 

В осем часа с неотвратимата крачка на съдбата в салона влезе Лариса и още от вратата отвори дума за психоанализата. Тоест Лариса нямаше никаква представа от психоанализа, но смяташе да я получи, защото психоанализата е много модна светска тема, а на нея й се случвало да участва в подобни разговори.

Лариса страшно се учуди, като разбра, че според Фройд най-важното при човека е подсъзнанието, а цялото съзнание е само така, проформа, просто миниатюрен остров в бушуващото море на не много симпатичните инстинкти — агресията и либидото, тоест сексуалния нагон.

— Да-а, това са хората, дай им само да се сбият или да преспят с когото им падне — печално констатира Лариса.

Казах й, че според Фройд нейната психика е съставена от три враждуващи помежду си нива: егото, свръхегото и подсъзнанието — То.

— Дай ми пример! — настоя Лариса.

— Ами да кажем, вашето То е огладняло и иска да открадне един хляб от супермаркета — започнах аз.

— И какво?

Обясних й, че свръхегото, представено в съзнанието й от най-близкия милиционер и други условности (съвест и т.н.) няма да й позволи да открадне хляба…

— Ами егото ми, неговото място къде е? — извика Лариса, подозирайки, че я мамя за егото й.

— И егото е там — измъчва се от угризения на съвестта — обясних аз.

— Нещо му нямам доверие на тоя Фройд — недоверчиво рече Лариса и поиска да й покажа подсъзнанието.

Наложи се да отидем в стаичката за масажи и да я сложа да легне на кушетката.

— Сега ще дойде и подсъзнанието — обещах и я завих с чаршаф (това не е от значение за подсъзнанието, просто в стаята е хладно).

Лариса се излегна удобно и затвори очи, но изведнъж се надигна и си поиска чантата, после извади червило и пудра и започна да се разкрасява. „Искам да изглеждам добре за срещата с подсъзнанието“ — поясни тя, докато обираше с език излишното червило.

Лариса е истинска жена: дори не си и помисля, че за подсъзнанието е все едно начервени ли са й устните или не, просто иска да се хареса и това е.

— Затворете очи, пет минути лежете спокойно, а аз в това време ще изпуша цигара и ще изям една ябълка — наредих й аз.

 

Лариса дишаше равномерно със затворени очи и аз реших, че е време.

— Започваме — казах. — Ще ви казвам думи, а вие бързо ще ми отговаряте с дума асоциация.

— Какво?

— Каквото ви хрумне, това казвайте, важното е да е бързо, за да може подсъзнанието да излезе навън. Внимание, започваме… Работа.

— Пари! — викна Лариса, без да отваря очи.

— Щастие.

— Салон, втори салон, след това и трети… — с копнеж промърмори Лариса.

— Съпруг — настоятелно продължих аз.

— Парцал.

— А това си го бива! — възкликнах непрофесионално.

— Без да искам! — развика се Лариса, — без да искам!

Успокоих я, че нейното подсъзнание е нарекло мъжа й парцал и че самата тя няма нищо общо с това.

— Защо постъпва така?! — тюхкаше се Лариса. — Излиза, че подсъзнанието ми изобщо не го обича…

Обещах й да се справя с подсъзнанието й. И наистина, толкова ли не можа то да се държи прилично и да не обижда мъжа й?

 

Общо взето, нямам слабост към психоанализата, макар да не си го признавам в професионалните кръгове, защото тогава колегите ще престанат да ме възприемат като нормален психолог. Главната причина, поради която не обичам психоанализата, е, че психоаналитиците не ми допадат като мъже. Всичките ми познати психоаналитици някак си приличат — леко прегърбени, с печален поглед и скръбно присвита уста. При това по правило леко покашлят, сякаш имат постоянна субфибрилна температура. Тъй че винаги казвам възпитано: „Ох, психоанализата ви е чудесна!“, но в душата си осъждам този техен маниер — с помощта на пръчка и въженце да извикват у разни чичковци подсъзнанието им (примерно за да разберат кой им е взел кофичката на пясъчника в ранното детство), а после започват да човъркат раничката, докато чичкото не започне да тъгува — онази кофичка беше и червенка, и удобна, как ще живея без кофичката! Аха, удовлетворено потриват ръце психоаналитиците, ето че открихме болното ви място, ура! И започват дълго и скъпо (за клиента) да обясняват на чичкото колко пагубно се е отразила тази кофичка върху целия му по-нататъшен живот.

АЗ като психолог, се старая да не допускам клиентите да си тръгват нещастни. И защо изобщо хората трябва да се чувстват нещастни, след като могат просто да си кажат: „Голяма работа?“

„Самотен съм“ — „Голяма работа! Затова пък сам съм господар“, „Майка ми не ме е обичала!“ — „Голяма работа! Затова пък аз я обичах“ — и може веднага да си помислиш за нещо хубаво. Не, не твърдя, че животът е съвсем безоблачен и прост — има, разбира се, много сериозни проблеми, които не можеш да зачеркнеш просто така. Например проблемът ми с теглото. Много бързо трупам килограми. От лятото съм качила два килограма и триста и двайсет грама, а мечтая за 42-ри номер, който ми ставаше, когато бях на двайсет години — ям и мечтая, ям и мечтая…

 

— Нима никак не го обичам?… — тръшкаше се Лариса, дори и аз се разстроих заради нея, все пак не ми е просто клиент, а почти приятелка.

— Ще проучим тази работа — казах авторитетно. — Би било по-добре, ако беше съпруг — любов или съпруг — секс, но ще работим с онова, което имаме.

 

Много се уморих и искам да похапна, затова мобилизирах психологическите си умения и с лекота убедих Лариса, че нейното подсъзнание не е имало предвид, че мъжът й е парцал в смисъл на слаб характер или външен вид, а просто се е появила следната асоциация: съпруг — семейство — дом — чистене — парцал.

 

— Е, довиждане? — изрекох с надежда.

— До следващата среща! — отвърна със заплашителен тон Лариса. — …Да… исках да попитам нещо… Наистина ли сексуалният инстинкт е най-важен? Никак не е естетично.

От името на Фройд потвърдих, че да, не е естетично нищо не може да се направи. По-добре би било някой друг инстинкт да е главният, примерно жаждата за знания или любовта към прекрасното…

 

Вкъщи Мура радостно ми съобщи:

— Танцувай! Имаш писмо!

Бях много уморена, но ми се искаше да си получа писмото, затова се наложи да изтанцувам един валс (сама, Лев Евгенич подскачаше наоколо, но не в такт) и едно танго (с Мура).

Интересно, кой ли може да ми е изпратил писмо? Винаги е много вълнуващо да получаваш писма. Не можах да отворя плика където трябва и от нетърпение го разкъсах заедно със самото писмо. И така, от кого е?

„Каним ви на сгледа на 21 септември на адрес:

ул. «Пушкинска» 15, ап. 8.“

Какво ли значи това? Безобразие, толкова директно, без никакво предисловие!… Интересно, кой ли живее там? На „Пушкинска“ 15, ап. 8?

Но Мурка каза, че писмото не е за мен, а за Лев Евгенич. Да видя подписа — „Клуб на кинолозите от Централен район в Санкт Петербург“.

 

 

22 януари, понеделник

 

Три часа следобед, заседание на катедрата. Преподавателите се разделиха на две групи с ясно очертани граници — младите по-близо до изхода, а бабичките и възрастните от старата школа — на първите редове.

Младите бяха готови за старт, поглеждаха си часовниците и така тръпнеха от нетърпение, че чак чиновете танцуваха. Всички те, особено аз, си мечтаеха да изчезнат възможно най-бързо. Трябваше да тичат да печелят пари: да дават консултации, да провеждат корпоративни тренинги, да учат хората да продават, да водят преговори и да стават по-самоуверени. А аз бързах за Дома на книгата, защото днес взехме заплата.

Бабичките дойдоха издокарани, с предварително подготвени унили справки за успеваемостга. Четяха извадки от бележниците си и подробно разказваха какви момичета се учат в техните групи и какви момчета.

Обсъждахме крайно слабата посещаемост. Особено много отсъства Андрюша от Свердловск. Деканът разказа, че вчера му се обадила майката на Андрюша.

— Пращаме на Андрюша двайсет хиляди рубли на месец, как смятате, дали му стигат?

— Пращайте му по хиляда рубли и тогава може би и ние ще имаме възможност да видим Андрюша в университета, а така той обикаля други места, с неговите двайсет хиляди — казал деканът на майката.

Бях позадрямала, но после се събудих и се заслушах — критикуваха някого. Оказа се, че мен!

Отначало се стреснах, но бързо си дадох кураж, защото не критикуваха само мен (не съм злобно същество, просто обичам да бъда винаги в компания).

Порицаваха един млад преподавател, който носи на лекциите си китара, пее песни със студентите, танцува и играе на разни игри, и всички студенти напират да се включат в групата му. Бабите настояваха да му се забрани да танцува.

— А вие — обърна се към мен деканът и аз се сниших с надеждата, че това „вие“ не съм аз, но бях аз. — А вие, макар да не танцувате на лекциите си (впрочем не знам какво да очаквам от вас в близко бъдеще), им приказвате дявол знае какво и по този начин трупате евтина популярност!

Разбирам каква е работата. Всичко е заради това, че вчера лекцията ми беше заменена с лекция по история и половината студенти се изнизаха. Деканът не е справедлив като твърди, че си печеля евтина популярност, като разказвам на студентите за обикновени и необходими неща като любовта и други такива, И популярността ми хич даже не е евтина, а е най-обикновена — нали студентите плащат и за моите лекции като за всички останали.

Твърдо реших да стана и да се защитя, но като помислих, реших, че е по-добре да си седя кротко — и без това скоро ще свършим и аз ще поема към Дома на книгата в добро настроение.

 

В Дома на книгата от много години работи Ина Игоревна. Тя е истинска питерска забележителност, познава литературния живот на Петербург и литературният живот на Петербург познава Ина Игоревна.

Приятно ми е, че знаменитата Ина Игоревна ме смята за истинска интелектуалка, затова, както обикновено, послушно взех книгите, които ми препоръча. А когато Ина Игоревна се обърна, аз ловко грабнах две жълти романчета на Донцова и като заек хукнах да бягам от Ина Игоревна с Донцова зад гърба си.

— Вземете, това е много дълбок анализ на съвременния литературен процес — догони ме Ина Игоревна и ми подаде една черна, доста дебела книга. Но аз не се обърках и като уцелих подходящия момент, върнах много дълбокия анализ обратно на рафта.

После двете с Донцова се скрихме от Ина Игоревна зад стелажа с философска литература с надеждата, че няма да ни намери, но тя се оказа напразна.

— А това тука какво е? — с отвращение попита Ина Игоревна и презрително стиснала устни, посочи жълтите томчета.

— Това ли? Ами купих ги за втората жена на мъжа ми, тя е в Германия и затова… чете ги… — оправдах се аз, като нежно притиснах до гърдите си Донцова.

— А… добре тогава. На тях им е позволено — разреши Ина Игоревна (сякаш който живее в Германия е умствено изостанал!).

Може би трябва да отхвърля условностите, да плюя на всичко и да открия пред Ина Игоревна истинското си лице. Ей сега да й кажа в прав текст: „ОБИЧАМ КРИМИНАЛЕТАТА!“

Ина Игоревна ми подаде вече познатия черен дебел том: „Ето, забравихте си анализа!“ А аз си мислех, че толкова ловко съм се отървала от книгата… Наложи се да я купя.

 

И тъй, купих две кила Донцова (за Ала, не за мен), анализ на съвременния литературен процес (за Ина Игоревна) и още това-онова, съвсем малко, няколко съвременни чужди автори (осем дебели и три тънички томчета).

Изхарчих известна част от заплатата си, надявам се, че по-малката, но е за предпочитане да не проверявам.

 

Вечерта се обади мама.

— Получи ли си заплатата? Ходи ли до Дома на книгата? Какво си купи? А на мен ще ги дадеш ли? Даваш ми направо две? Ей сега ще прескоча до вас.

Мама пристигна след десетина минути (такова удобство е, че живее наблизо) и започна жадно да преглежда новите книги.

— Как мислиш, дали в началото да не прочета ТАЗИ, а после — ТАЗИ? — ме питаше тя, като притискаше книгите до гърдите си, — или е по-добре първо да взема ТАЗИ, а след това — ТАЗИ?… Виж какво, а не можеш ли да ми дадеш три наведнъж, не, четири?

И изведнъж, с вид на решен на всичко човек, изоставил всякакво приличие, каза: „А не може ли да ги взема ВСИЧКИТЕ?“

 

 

23 януари, вторник

 

Лариса се оплака, че тази нощ спала лошо. И аз имах какво да й разкажа — в неделя спах до обяд и още час след вечеря, а през нощта кой знае защо се въртях, не можах да заспя.

Знам един много ефективен начин за бързо заспиване, който с удоволствие споделих с Лариса.

— Ако не мога да заспя, взимам книга и чета до сутринта. Зачетеш ли се, безсънието бяга и ей го дошло време да ставаш…

Лариса каза, че малко бъркам и че моят метод е точно обратното, начин да не заспиваш.

— Човек трябва да се успокои, никакви нощни разговори и най-важното, никакво четене след пет часа следобед — убедено каза Лариса, след което изрази учудването си: било странно, че съм психолог, а съм толкова разпиляна, а при нея имало ред във всичко — и в салона, и вкъщи.

 

Няколко години трупах спално бельо, но не в смисъл, че го колекционирах, а исках да събера повече и да го занеса в пералнята… и какво излезе? Забравих да си го взема от пералнята и вече нищо не може да се направи — това стана преди две години…

А любимият ми черен панталон, останал в химическото чистене, а загубеният паспорт… Ако Лариса ми беше мъж, всичко щеше да е в пълен ред.

 

— Днес искам да си поговорим за семейния живот, например моя — каза Лариса. — Ще се правим, че уж съм ви клиент и съм дошла за консултация.

— Знаете ли, Лариса, обикновено безплатната психологическа помощ не дава резултат — намекнах аз.

— Добре де — измъкна се Лариса, — всичко това няма да е като наистина, а като на игра.

— Е, започвайте да играете — примирих се. — Само че за кратко (след един час имам среща с Роман, ура, ура!).

— Аз набързо! — зарадва се Лариса. — Ето какво. Всичко върша сама, и на работа, и вкъщи! Мъжът ми наследи апартамент от баба си, сама го продадох и с тези пари сама отворих салона… И сега с мъжа ми сме свързани навеки — в случай на развод какво ще правим, ще продаваме салона и ще делим парите ли?! Така и двамата ще станем с половин салон по-бедни. Затова винаги ще бъдем заедно и ще умрем в един и същи ден…

— Тогава какъв е проблемът? — крадешком си погледнах часовника.

Лариса ме погледна с укор:

— Не разбирате ли? А уж сте психолог!

Тя замълча обидено, но като забеляза, че почуквам с молива по бюрото и си гледам часовника, реши да не губи време напразно.

— Вие с Фройд нали казвате: сексуалният инстинкт, либидо някакво… Откакто разбрах, че либидото е най-важното, не съм на себе си. Направих грешка във ведомостта, а вчера изкипях млякото… Знаете ли, за нищо на света не бих признала пред непознат психолог, но вие работите при мен… — с една дума, с онова там, с либидото, през последните две-три години работите не вървят…

— Аналогичен случай има и в Урюпинск — казах аз, като имах предвид Никита на Альона (смятам, че Альона напразно се прави на толкова страстна и настойчива жена, просто трябва да се залови с нещо и тогава сексуалността й сама ще сублимира в нещо друго освен в Никита, например в плуване в закрит басейн, флор-дизайн, etc.).

— От Урюпинск ли сте? — учуди се Лариса.

— Не, родена съм в Ленинград. Имам предвид, че така става и с мои познати, и с мен…

Ако това беше истинска консултация, за нищо на света не бих казала на Лариса за проблемите си. Не бива, макар да не съм убедена, че това е правилно. Винаги малко се притеснявам от лекарите и не им разказвам за всичките си симптоми, а виж, ако лекарят споделеше, че и него днес го боли глава и не е много добре с ходенето по голяма нужда, нямаше да се притеснявам толкова от това недостъпно божество — лекаря, и щях да го почувствам като равен.

Но нашето с Лариса не беше платена консултация, а просто някаква игра между две сближили се набързо приятелки. Затова й съобщих, че имам още десет минути за нея и че през последните години на брака ми и моето либидо не беше цвете, може да се каже дори, че го нямаше никакво.

Усетих, че примерът ми не успокои Лариса окончателно, затова набързо си припомних стандартните съвети в подобни случаи (до края на консултацията оставаха шест минути).

— Лариса, вземете бележник и си запишете план на действие за подобряване на либидото — казах й аз и започнах да диктувам:

1. За да се усили емоционалната близост, преди секс си поговорете с мъжа си за нещо приятно.

— За какво? — попита Лариса, без да вдига очи от бележника.

— Ами… побъбрете си за втория салон.

Лариса си записа.

2. После… какво друго? А, да, еротично бельо.

Лариса ме погледна с презрително учудване и в този миг разбрах, че съм направила глупост. Едва ли такава жена спи със стара бархетена пижама, сигурно при нея е пълно с пеньоари — червен, черен, розов…

— И аз на всяка цена ще си купя пеньоар, с пера, дантели и джуфки! — казах. — Запишете го заради мен.

Лариса записа, скъса листа от бележника и ми го подаде.

3. Преди секса си спомнете любимата си еротична фантазия, чийто герой трябва непременно да е вашият мъж, а не Мел Гибсън или Ди Каприо.

— А вие имате ли… такава фантазия? — попита Лариса (тя не е клиент, а приятелка, затова има право на личен въпрос).

Смутено поклатих глава. Наистина защо си нямам в запас нито една еротична фантазия? Макар че… точно вчера сънувах еротичен сън. Аз като че вървях по двора с някакъв плик, а при мен дойде Плешивия и ми каза, че Сава Игнатич е бременен. Дали този сън не означава, че изпитвам непреодолимо подсъзнателно влечение към Плешивия или към Сава Игнатич? А в плика имаше краставици и диня. Краставицата е фалически символ. Трябва да се консултирам с психоаналитик.

Господи, какво ли още да измисля?… Ура, ура! Спомних си един много прост съвет от книгата „Как да стана неотразима“.

4. Трябва да си напомняте, че вашата сексуалност е уникална, а след това напълно да забравите за себе си и да се съсредоточите върху уникалната сексуалност на партньора си.

— Нещо не схващам, какво значи това — вдигнала глава от бележника, Лариса ме гледаше с възмущението на първата по успех — щом дори тя не разбира, какво остава за другите!…

— Ами, точно това е много просто — отвърнах уклончиво, решително станах и си взех чантата. — Играта свърши, довиждане. Трябва да бягам.

— До скоро! — викна след мен Лариса.

 

 

24 януари, сряда

 

— Нека се договорим — обещайте ми твърдо, че няма да се омъжите за Роман — настойчиво дуднеше Тъщата, бетонирайки постигнатия при последния ни разговор успех.

— Кой може да каже какво ще стане в живота — отговорих й честно. — Но дъщеря ви непременно трябва да си оправи отношенията с мъжа си, защото причината за нашата история не е в мен, а в техните отношения. Знаете ли какво ще ви кажа? Роман и жена му имат малко общи ритуали.

— Какво?

Разказах на Тъщата (за да предаде на жената на Роман), че ритуалите в семейния живот са много важни: може например вечер да пеят заедно, да канят гости по различни поводи, да ходят двамата на риба, за гъби или в краен случай да поседят тихо един до друг и да дишат в синхрон. Защото точно в тези моменти се случват невидимите съвместни трептения на душите. (И при Альона и Никита не винаги е вървяло гладко, но те се сближиха по време на ремонта на жилището, особено докато избираха плочки за тоалетната и тапети за антрето.)

— Ако липсват съвместни трептения, Роман все едно ще има и други извънбрачни връзки, опасни за семейството и здравето.

— За здравето ли? Как така за здравето? — оживи се Тъщата. — Не знаете ли, че ако използваш, е, тези де, ами знаете ги, със сигурност няма да се заразиш? От СПИН и изобщо…

Нима и Тъщата има извънбрачна връзка? От друга страна, какво пък толкова? Нинон дьо Ланкло е имала любовници до осемдесет, а сега и Тъщата, още един пример за неувяхваща женственост!

— Искам да кажа още нещо… мислите ли, че е леко на децата с разведени родители? — някак интимно ме попита Тъщата… Разбирам я, тревожи се за внучката си…

Чух шумоленето на Мура на входната врата и припряно се сбогувах с Тъщата. Най-много се боя Мура да не разбере по някакъв начин за тази история!

 

— Внимание, костенурка! — развика се от вратата Мурка. В ръцете си наистина държеше костенурка. А аз се страхувам до смърт от тези членестоноги или както там ги наричат…

— Подариха ми я в училище.

Очите й ме избягват. Не може да ме заблуди толкова лесно — откога пък в училище раздават безплатно животни? Това е някаква Мурина далавера, сигурно е разменила костенурката за две контролни по математика или е измислила някаква друга хитрост…

Сава Игнатич не отиде при костенурката, а Лев Евгенич я подуши и тъжно се оттегли. Помислил си е, че у дома са домъкнали някакъв боклук — не става нито за ядене, нито за игра.

В откровен дълъг и сърдечен разговор успях да накарам Мура да си признае, че не държи особено на костенурката, но че това е костенурка с трудна съдба, затова временно ще остане у нас.

Помолих Мура да скрие костенурката в стаята си и да затвори плътно вратата. Надявам се, че костенурката няма да се обиди и мястото ще й стигне да потича, да поиграе… Страх ме е от нея, много ме е страх от тази костенурка!…

 

Нещо не ми е добре — първо, костенурката и, второ, след всички тези разговори с Тъщата се чувствам подла разрушителка на семейства. Но от какво да се срамува човек в днешно време, когато разводът е толкова обикновено нещо? Да се разведе човек е по-честно, отколкото да поддържа неуспешен брак, когато на хората им е скучно един с друг и вече не се обичат. От това страдат и децата, защото лъжата и негативните емоции ги обгръщат като мъгла. Те са там, в тази мъгла, мъчат се да гребат към брега на щастието, но им е трудно.

Всички се развеждат и никой никого не осъжда. А може би все пак осъжда? Или тези мои мисли са атавизъм нещо като мъхестата опашка? От пещерните времена на стабилното семейство, когато прелюбодейката са я гонили гола по улиците?

 

…Роман има дете, момиче. Всяка неделя той ще се среща със своето момиче, а ние с Мурка в това време ще се занимаваме със своите си работи. Но ние и така се занимаваме със своите си работи. Аз работя, чета книги, говоря по телефона и се срещам с Роман, а Мура просто си живее.

Познавам се. Много съм ревнива. Ще си мисля, че ето, той прекарва почивния ден с дъщеря си: води я на кино или в зоологическата градина. И така е редно. А аз какво да правя? И аз ще искам да прекарвам с него почивния си ден. Но интересите на детето са над моите. Значи, че той ще обича своето дете момиче повече от мен. А какво остава за моята Мурка, която тук сякаш изобщо няма място. А и тя е още малка. Също е дете момиче.

В началото ще страдам мълчаливо, после ще се обиждам, ще троша чинии и ще се тръшкам по пода, ще затварям очи и ще крещя: „А ние, ние какво сме за теб?“

Може да е егоистично от моя страна, но искам да имам мъжа си само за себе си. По-добре изобщо да нямам мъж, отколкото той да ходи другаде всеки почивен ден!

По-добре ще е да води дъщеря си у нас. Ще й приготвям любимите й гозби: сладолед, кифла с маково семе от хлебарницата отсреща. Ами ако пелмените „Даря“ не й харесат? Ами ако тя обича не замразена, а сготвена храна, от рода на пържени картофи с кренвирши?

Ще се опитвам да се сприятелим, ще я гледам подмазвачески в очите, а тя ще си мисли: „Баща ми напусна мама заради нея…“ Още не е толкова голяма, за да разбере, че за мъжа е много трудно да направи правилния избор веднъж завинаги, че всеки втори брак свършва с развод, че в живота стават всякакви неща и всеки има право на щастие, а децата ще пораснат и ще си имат свой собствен живот и т.н. Общо взето, всичко онова, което казвам на себе си и на другите. Защото конкретно то, това момиче, още не е пораснало и знае едно — татко и мама трябва да са заедно, а аз съм враг на мама и на баба. (Колко е бойка тази тъща, може дори да има и военни награди.)

Може би жените, чиито мъже имат деца от предишен брак, притежават някакви особени качества. А аз не ги притежавам, обичам само собствената си Мура и Женкината Катка, а останалите деца също ги обичам, но по принцип.

 

Излиза, че това е предварително загубена битка. Още повече, че момичето е на такава възраст, девет години, когато всичко е много силно травмиращо. Но всъщност и на дванайсет е травмиращо, и на петнайсет… По-добре да беше на четиридесет, тогава щеше да преживее всичко това по-леко… На колко ли години ще бъда, когато тя е на четиридесет? Че какво, жените се омъжват и на тази възраст. Тъщата например явно не е безразлична към секса, макар да се опитва да го скрие. Но мене не можеш ме излъга — безопасният секс я вълнува доста.

 

От тези мисли станах толкова нервна, че ми се прииска да тичам из къщи и всеки пет минути да пуша нервно в тоалетната — типичен стрес. Но ако човекът е психолог, винаги знае как да постъпи при стрес. И тъй, нужно ми е физическо натоварване. Може да изпера, да изчистя къщата. Да направя пелмени или вареники. Варениките с боровинки са много вкусни със сметана…

— Хайде да ходим на Дворцовия площад да се пързаляме с ролкови кънки — предложи Мура.

— Ами снегът? — учудих се аз.

— Момичетата казват, че не пречи, човек може да се пьрзаля.

 

…С Мура обикаляхме с ролкови кънки около Алексан дрийския стълб.

Дворцовият площад беше пълен с народ, децата се пързаляха, а възрастните просто се разхождаха. Мура има червени кънки, а аз черни. Мура е с късо бяло яке, а аз с късо червено яке. Приятно е всички наоколо да си мислят, че аз съм едно от децата, такива млади и хубави.

— Вижте! Майка на ролкови кънки! — извика момче на десетина години и ме посочи с пръст. Виж ти, „майка“!

От обида се спънах и си ударих лошо крака.

— Маменце, той е глупак, ти изглеждаш толкова млада! — каза Мура и аз моментално се изправих ободрена. — Младостта ти е заслуга на храната „Уискас“.

 

Когато се върнахме вкъщи, пред вратата ни стояха Плешивия (преди седмица гордо му казах, че сега имам хубава работа и като си получа следващата заплата, ще мога да взема участие в начинанията му) и тренажорът — огромна пътечка за бягане. Преди време Ирка-хамстера ме нави да си купим пътечка за бягане за нас двете. И тя, и аз не сме я използвали нито веднъж, но оттогава непрекъснато уточняваме чий ред е да я държи вкъщи. Когато свършва моя ред, а тя заема половината антре (на нея обича да спи Сава), просто я оставям пред вратата й и се скривам. И ето сега и тя е последвала примера ми…

 

Днес съм решила да спя с утешителната пижама.