Елена Колина
Дневникът на една нова рускиня (4)

ДЕКЕМВРИ

2 декември, събота

 

Сутринта се обади Альона — Стела спешно се нуждаела от консултация и маникюр. Защо ли му е психологическа консултация на човек, който и без това има толкова много — и хотел, и всичко останало? Записах Стела в салона: в три часа за маникюр и в четири — при мен.

 

 

Стела беше абсолютно спокойна, само дето през цялото време ръцете й играеха и лявата страна на устата й потрепваше. Дали пък не беше дясната, винаги бъркам ляво и дясно, когато шофирам или когато някой е седнал срещу мен.

Оказа се, че Стела не е най-главният собственик на заводи, вестници и параходи, а е заместник на някой си Петров. Започна с уговорката, че няма да споменава никакви „реални“, но кой знае защо постоянно казваше „ние с Петров“, „Петров разчиташе на мен за всичко“. (Реалия ли е Петров или не?)

— Всичко беше прекрасно, страхо-отно големи пари — съобщи развълнувано Стела, като се наведе към мен, — просто е страшно да се изрече какви!

За малко се разсеях, като си мислех какво бих си купила, ако разполагах с пари, „страшно е да се изрече какви“… Мисля, че най-напред бих изтичала до „Мекс“, там отдавна съм си харесала едно костюмче, велурено яке и панталони с джобове на колената. А към него и чанта… Да, та какво казва Стела?…

— С него е толкова интересно, той има такава аура! Петров е наистина харизматична личност!

Какво има предвид? Харизматична личност значи да си като Исус Христос или Елцин. Виж, горкият Горбачов нямаше никаква харизма, затова народът така и не го заобича…

— За Петров бих работила и без пари… С него животът е съвсем друг!

— А какъв е животът без Петров?

Стела махна с ръка — явно изобщо не си представя живота без този Петров. Би било интересно да го види човек…

— Та така, всичко беше прекрасно, докато преди месец не ни захапаха конкурентите. Пратиха ни данъчните. Обиск, иззеха документи. Добре, че навреме се усетих и изнесох някои книжа!

Да й се не надяваш, толкова е бойка, сякаш не е Стела, а Щирлиц в лапите на Мюлер.

— А преди седмица — О, господи, тя плаче, какво да правя? — Стела размаза сълзите по бузите си, — преди седмица ме арестуваха! Въпреки че Петров изобщо не е виновен! Всичко идва от конкурентите!

Подадох й хартиена салфетка. На бюрото ми винаги има салфетки за клиентите, а понякога и аз самата си поплаквам. Това е много непрофесионално, затова сега няма да плача, още повече че не разбирам нищо от хотелиерски бизнес.

Стела се изсекна и продължи да разказва. Не предполагала, че може да стане такова нещо, но все пак имала някои опасения — какво ли не се случва в бизнеса. При тях с Петров работите по плащането на данъци не вървели много добре и сутринта Стела си взела душ и си сложила топло бельо, просто за всеки случай, ако случайно я приберат от улицата.

— Обух си чорапогащник 70 den, отгоре къси чорапки, тениска и два пуловера, тънък и дебел…

Откъде ли знае, че в килиите е студено?

— А в чантата си сложих и резервни гащи.

Разказът на Стела направо ме потресе! Хич не е лес да се занимаваш с бизнес! Аз си живеех безгрижно, без да се замислям, и не знаех, че всички бизнес дами се движат с резервни гащи в дамската чанта…

— Приближиха се към мен, вкараха ме в ареста и до вчера Петров не е знаел къде съм…

Стела вече употреби всичките ми салфетки, сега няма и за мен, а едва се сдържам да не заплача…

— Ами когато Петров е разбрал? Сигурно се е втурнал да ви помогне? Довел е адвокат или каквото там се прави в такива случаи…

Тук Стела се вцепени и промърмори под носа си:

— Ами Петров точно тогава заминал спешно в командировка в чужбина… И аз останах сам-саменичка с конкурентите и данъчната полиция… а Гуревич замина…

— Почакайте — обърках се. — Кой е Гуревич?

— Ами пак той, Петров!

Стела си избърса сълзите и ми разказа историята на Петров. Той, този бизнесмен Петров, по съветско време правел обикновена съветска кариерка, т.е. пописвал дисертация, и тогава носел фамилията Гуревич. С нея Гуревич се оженил и взел фамилията на жена си — Петрова. Впрочем с другарката Петрова не след дълго се развел, но НЕ И С ФАМИЛИЯТА ПЕТРОВ!

А, ето какво било! Този Петров лично бих го разстреляла с хартиена фунийка от тръбичка!

В живота стават невероятни съвпадения — някои хора непрекъснато си имат проблеми с фамилното име. Един от близките ми приятели в училище беше Сашка Капенеленбоген. Сашка казваше, че е разполовен, тъй като баща му бил евреинът Каценеленбоген, а майка му рускинята Калмикова. Когато в десети клас получавахме паспорти, Сашка се изпокара с родителите си и дори напусна завинаги дома си и дойде у нас да хапне от мамините сармички, и всичко това защото родителите му искали в паспорта му да пише руснак и заедно с това да му сменят фамилията. Майка му и баща му дойдоха у дома да вземат Сашка и те ядоха от сармите и убеждаваха Сашка, че това е разумна предвидливост, превантивна мярка за безопасност. Защото те, като родители, не искали детето им да страда в живота и да е евреин. Още повече, че изборът бил между майката и бащата, съвсем честен. На четвъртата сармичка Сашка се предаде и се записа руснак, но се бори като лъв за фамилията на баща си и не прие никакви компромиси. Така си и остана в паспорта — Каценеленбоген по баща, руснак по майка.

Но щом този Гуревич е пораснал чак до защита на дисертация и женитба, за какъв дявол му е било изведнъж да става Петров?!

Интересно дали има организация, която да изключва от евреите? Смятам, че Новият Петров трябва да бъде изключен от евреите завинаги, за да не може след време пак да се присламчи!

 

 

— Можете ли да си представите такова нещо? Прекарах две денонощия в килия!… — хлипаше Стела.

Представих си как перфектно поддържаната Стела хода под строй и й викат — номер шести, вдигнете глава…

Всички знаят, че пътят от кесията до килията е пряк, но всеки си мисли, че ТАКОВА НЕЩО не може да се случи с него: и Ходорковски си го е мислел, и Стела. Колко ли е ужасно за толкова просперираща бизнес лейди да се окаже изведнъж в клетка?

Дали това е било истинска килия, с кофа вместо тоалетна като в романите?

— Дори да ме осъдят, за мен най-важното е да не подведа Петров!

А Петров я е изоставил, крие се. Все пак у много жени има нещо героично.

— Страхувам се да изляза на улицата, представям си че пак ще ме отведат — шепне Стела.

— Стела, ще се наложи да идвате при мен известно време. Вие сте в силен стрес и за един сеанс не мога да премахна страха.

Какво мога да направя за нея точно сега? В чантата си имам невероятно красив комплект: розов сутиен с дантели в цвят бордо, а пликчетата бордо са с розови дантелки Дали да не й го подаря? Това ще я зарадва. Макар че какви ги говоря? Той ще й е малък.

— А какво да правя с Петров?… Мъчно ми е за него…

И в този момент ме осени една мисъл. Ами че тя е влюбена в своя Петров! Залъгва се, че това изобщо не е любов, а просто харизмата му е такава магнетична за бизнеса и всякакви такива… На нея не й трябва хотелът и всичко, което има! Страда, че той я е изоставил в бедата — като мъж, а не като партньор. Ако аз бях мъж (макар и психолог), бих си казала: „Жената си е жена!“ А сега какво да кажа?

— Знаете ли какво, Стела, нека приключим за днес. А следващия път ще работим над съвсем друг проблем.

 

В джоба на якето ми са се притаили две шоколадчета. Реших да изям едното, а второто да го оставя за после или също да го изям.

 

 

3 декември, неделя

 

Сутринта посрещнахме леля Вера. Когато ни идва на гости от своя малък уралски град, мама се връща в детството, защото леля Вера е по-голяма от нея с десет години и нарича мама „малката ми сестричка“. Леля Вера е герой. През войната те двете с четиригодишната ми майка останали сами и леля Вера заменила майката на мама, макар че и самата тя, четиринайсетгодишната леля Вера, имала нужда от майка. Аз например съм вече на трийсет и шест, а без мама съм за никъде.

Закарахме леля Вера у дома да си почине, а аз след доста пазарене успях да накарам Мурка да отидем в Руския музей (Мура ще ми даде един час в Руския музей, а аз на нея също нещо приятно, например двойна пица в някоя пицария).

Едва влязла във фоайето на музея, Мура крайно недоброжелателно се огледа на всички страни и каза:

— Ето ти на — смяташ се за културна жена, а детето ти нито веднъж не е ходило в Руския музей!

Това е страшно несправедливо от нейна страна — докато беше дете, сме прекарали само пред „Последния ден на Помпей“ общо два дни, а може и повече.

— Ами магаренцето, Мура, магаренцето от картината на Поленов, което непрекъснато те следи с поглед? Забравила ли си?

Както обикновено, останахме пред магаренцето много време. Следи ни, където и да застанем, ни следи!!!

Мура ме пришпорваше из залите, като че ли двете сме полудели зайци, подгонени от лисица, и след 40 минути бяхме напълно свободни от изкуството. За задоволително поведение в музея заведох Мура в една пицария.

 

После взехме мама и леля Вера и заминахме за Павловск. Златната есен, листата и др. бяха отлетели, но кафето в Павловския дворец е прекрасно през всички сезони.

— За първи път в живота си съм като бял човек: и се разходих, и поседнах в кафене — каза леля Вера.

По дяволите! Страшно ми е жал за леля Вера! Сигурна съм, че Бог няма време да се занимава с разни дреболии, но все пак трябва да е някакъв Мениджър по персонала, Небесен диспечер или още някакъв, за да бъде всичко в живота ни справедливо.

Леля Вера е лекар, акушер-гинеколог, не, не е лекар тя е ДОКТОР. В своето градче е изродила три поколения уралски деца. За едно поколение се смятат десет години, а тя цели трийсет години е помагала на родилките… Сега е пенсионерка, а една от дъщерите й, Жана, директор на училище, е председател на тяхната местна Градска дума, направо казано, депутат от Балтика. Със своята заплата депутатът от Балтика би хранил семейството си само с макарони, а пенсията на леля Вера им позволява да наръсят макароните с кашкавал.

Всички до един помнят леля Вера като най-добрия, най-човечния доктор. Затова питам — КЪДЕ Е СПРАВЕДЛИВОСТТА? КОЙ, АКО НЕ ТЯ, ДА ХОДИ НА КАФЕ?! НА 70 ГОДИНИ!!

Вечерта изложих по телефона съображенията си за социалната справедливост пред Роман, а той заядливо попита:

— Ти да не смяташ, че всекиму е отредено според заслугите?

Не смятах да водя теологически диспут с него и да обсъждам КАК ТОЧНО Бог може да се досети, че е пропуснал нещо при леля Вера, а просто исках да й посъчувствам и да се оплача, че животът ни като цяло е неправилен, но какво ли разбират мъжете?…

Роман посочи още един пример за страхотно недоглеждане по отношение на справедливостта: един от хората, в чиято компания се измъчвах на масата в клуба „Тадж-Махал“, откраднал неговата идея за програмата. Току-що се появило подобно предаване… Роман казва, че това е краят, темата вече е закопана…

Горкият Роман е абсолютно смазан, но, общо взето, се държи много мъжествено. Разбирам го, и мен току-що ме сполетя същият удар — бях си харесала палто в един магазин на булевард „Суворовски“, и ето на, докато се чудех и ходех на гости на палтото, го купили, и сега край — то ме напусна завинаги.

 

Докато говорех с Роман, мама и леля Вера направиха пълна ревизия на нашето домакинство с Мура, при това много пристрастно. Стана голям скандал и ме нарекоха с разни неприятни думи: немарлива, лош пример за Мура… не искам да продължавам.

Смятам, че са несправедливи, защото съм заета от сутрин до вечер. Сутринта имам лекции, през деня и вечерта консултации, а имам и друг професионален и личен живот (научен — каня се да пиша статия на много интересна тема, имам някои идеи. Литературен — кой пише книга и вече почти е съчинил сюжета? А?).

…Обидно ми е, много ми е обидно, когато ми се карат за нищо.

 

 

4 декември, понеделник

 

Мама и леля Вера са абсолютно прави — Не Бива Повече Да Се Живее Така. Вкъщи цари страшна запуснатост. От хладилника се носи неприятен дъх, печката е на мръсни петна, в леглото на Лев Евгенич е всичко, което си е ткраднал през последните сто години — опаковки, торбички, книжки от бонбони. Сава Игнатич е струпал в ъгьла на антрето собствена купчина, не по-малка от Мурината, там е събрал всички необходими за него домакински вещи (някои от тях е събирал от къщи, някои е намерил на двора). Ние с Мурка сме минали изцяло на продукцията на „Даря“, особено на котлетите им, много вкусни с гъбен сос. Не разбирам защо да не можем да се храним с полуфабрикати?

А всичките защо? Защо печката е мръсна, защо тези котлети, защо съм разпуснала животните? Отговорът е прост — защото добрите специалисти са винаги търсени и в салона имам най-малко трима клиенти на ден.

 

Обсъдих с момичетата какво да готвя и как да изчистя печката.

Женка каза: „Я остави.“ Добре ме е изучила! Но не е права, на човека винаги трябва да му се дава шанс да се поправи: да измие печката и да сложи живота си в ред.

Олга каза, че може да помоли Вася да се заеме с хладилника, въпреки че му е сърдита, защото не знаел какво е архетип.

— Вероятно ще мога да ти дам Вася назаем следващия петък до три, в три часа ще дойде водопроводчик, а после ще ходим да купим нов кухненски шкаф — каза Олга. — Само че знаеш ли, имам предчувствие, много е силно… Боя се, че Вася не знае не само какво е архетип, но и артефакт…

Единствения смислен съвет получих от Альона: препоръча ми да си взема домашна помощничка. И аз й дадох съвет (тя още има семейни проблеми).

Не, Альона и Никита имат чудесно семейство, и апартамент, и дори ще имат къща в Испания. Единственото им разногласие е сексуалната сфера на Альона. Тя смята, че за един истински мъж не е достатъчно да изпълнява съпружеските си задължения веднъж седмично, и наскоро намекна, че ако Никита вече не изпитва удоволствие от тях, то нека си спомни думите „съпружески дълг“ и честно да го изпълнява в сряда и събота.

Пак посъветвах Альона (тъй като с хапчето не стана нищо) да си купи „Книга за вкусния и здрав секс“ или „Всичко, което не знаем за секса и не смеем да питаме“. Мно-ого примамлива е идеята за домашната помощничка, още повече, че сега печеля МНОГО. Альона каза, че мога да платя един работен ден на помощничката с две-три консултации, а две-три консултации вече имам всеки ден… Нека да идва жена поне веднъж седмично — да изчисти апартамента, да изглади и най-важното, да сготви за два дни, а може и за три-четири. А някои неща, например сарми, можем да си ядем и цяла седмица, а ако направи пелмени — и цял месец.

 

Отново позвъни Альона. След съвета ми тя пратила момчетата на кино (те много се учудили, защо на кино вместо на уроци), накиприла се и още в антрето се навела да събуе обувките на Никита (Альона оценява действията си като разюздан петинг, а той — като желание да донесе покой на уморените му нозе). Никита отишъл бос в кухнята и си сложил престилката на жена си с портрета на Мики Рурк. (Той обича сам да си пече месо — Никита, не Мики Рурк. Защо ли? На негово място не бих го правила за нищо на света: Альона и без това му прави всичко.) Альона се прокраднала зад него, развързала престилката и погалила Никита по оголените панталони.

Те са заедно от много години и времето им е било напълно достатъчно, за да опознаят взаимно игривите си сигнали, затова Никита решително завързал връзките на престилката и откровено изяснил позицията си по въпроса:

1. Альона няма да успее да го въвлече в Изпълнение На Съпружеския Дълг в делничните дни.

2. За сряда и събота не може да става и дума.

3. Отгоре на всичко и пуделът непрекъснато му се пречка при изпълнението на страстите и гледа да се напъха между него и страстта му в най-неподходящия момент. А що отнася до дълга, той и така издържа Альона, дома си, двете коли и вилата и смята, че това е напълно достатъчно, за да го освободи тя завинаги от срядата и да му остане само съботата.

4. А сега се надявал, че в тази къща най-после ще му дадат да си изпече малко месо на спокойствие.

Преди да заспя, почетох Арбатова. Нейната героиня, четиридесет и пет годишна лелка, спи с всички, които й се изпречат на пътя — в службата, на улицата, в магазина, в Интернет. Такъв един сексмаратон. Никой освен нея не е разказвал пред цялата страна за комплексите си. Мисля, че Маша Арбатова изобщо, нито веднъж, не е спала с някого и децата й са плод на непорочното зачатие. Иначе защо трябва да доказва с чак такава страст, че сексът е нещо хубаво, а липсата му — нещо лошо?!

Впрочем тук е права. За секса.

 

 

6 декември, сряда

 

Имам два часа и петнайсет минути между лекциите и консултациите в салона и в този промеждутък смятам да се посветя на домашните проблеми. Затова отивам във фирмата „Карлсон“ до Театъра на Ленсъвет, за да се запозная с домашната помощничка. Альона дойде с мен като специалист по бита, Олга — защото е напълно свободна от работата си в лъскавото списание, а Мура я взехме нарочно, понеже е вече голямо момиче и й е време да се учи на домакинство.

Беше много конфузно! Не очаквах, че „Карлсон“ ще проведе специално за мен цял кастинг на домашни помощнички с участието на четири претендентки! Какъв ужас — трябва да избирам! С две думи — да избера една, а на другите да откажа! Коя съм аз, че да казвам на други: „Не сте достатъчно добри, за да чистите дома ми и да ми готвите!“

Успокоявах се, че така и трябва да бъде — един чете лекции и дава консултации от сутрин до вечер, а друг му мие печката и му вари супа. Това е нормалният капитализъм.

— Трябва да говорите насаме с всяка кандидатка в мое присъствие — каза строгата мениджърка.

— За какво да говоря?

 

Първа влезе пълна дама в строг костюм. Аз мълчах.

— Мога да правя всичко в една къща, абсолютно всичко — започна дамата, — само не обичам да чистя. Предпочитам и да не готвя.

— Че как тогава искате да сте… как се казва… домашна помошничка? — пита Мура. Тези днешни деца нямат ни срам, ни съвест, направо вземат и изтърсят нещо като „домашна помощничка“! Нетактично е!

— Вкъщи мъжът ми готви, а синът ми чисти. А аз проверявам.

 

 

След „фрекен Бок“ влезе дребно девойче с дънки и средностатистическо нормално лице. Въздъхнах облекчено — това момиче ми допада, с него можем и да се сприятелим, сутрин да си пием кафето…

— Кандидатката е завършила курс за прислужнички — тържествено обяви мениджърката. — Можете да й зададете въпроси.

Прислужничка — това ни трябва. За нас с Мура иконом и прислужничка, а за Лев Евгенич и Сава Игнатич — камериерка и ординарец.

— Кажете колко копринени дрехи имате? — попита кандидатката. — Копринено бельо, блузки, пеньоари? Това е трудоемко гладене. Съгласна съм само в случай, че трябва да гладя не повече от три копринени предмета на ден.

— Нямам нищо копринено… — признах си с неудобство — Нося обикновени, удобни дрехи. Дънки, пуловери… черни… За нищо на света няма да си призная за скъсаната пижама!

— А как да ви сервирам храната? — попита кандидатката. — За обяда и вечерята е ясно — ще я сервирам според етикета. А закуската — и нея ли ще сервирам?

— Знаете ли, обикновено ядем в леглото от паничка, но по изключение може да ни сервирате и на вестник — изчурулика сладко Мура.

Кандидатката си отиде, не й подхождаме.

— Нямате ли някой по-обикновен? — попитах мениджърката. — Който да измие печката, да измете пода, да свари бульон… Пилешки, с фиде…

— Не — отвърна тя презрително, — това трябва да си го правите сами. Дължите триста рубли за огледа на канди датите.

— Хайде поне да отидем на кафе, щом така и така останахме без жена за вкъщи — предложи Мура, ние с момичетата пресякохме улицата и се оказахме в „Идеалната чаша“.

Мура си поръча горещ шоколад и си говореше сама, ние с Альона ядохме пасти, а Олга пи кафе еспресо с особен израз на лицето, който ни напомняше кой именно е първи по важност днес поради нестабилния си професионален и личен живот.

— Никой не предлага постоянна работа, пиша рецензии за разни списания като луда, плащат малко — с трагичен тон ни съобщи Олга, — а Димочка има нужда от нов фотоапарат, иска да се занимава с фотография…

— Не лъжи, свои хора сме — каза Мура.

Тя често води с Олга дълги телефонни разговори, а после не казва за какво, върти очи и се прави, че е говорила с момче.

— Не лъжи — повтори Мура, — предлагат ти да почнеш като редактор във вестник, направо приемай, така ще имаш и стабилна заплата.

— Какво ти става?! — извиси глас Олга. — Не искам да седя в редакцията по цял ден, уморена съм и съм пред нервен срив. Вече две нощи не съм спала — така не ми се иска да ходя там… и изобщо, вече им отказах, успокойте ме. Правилно ли постъпих?

— Правилно. Ако не ти се работи, защо да се мъчиш — съгласи се Мурка и Олга веднага се успокои.

Сега Олга ще отвори дума за личния си живот. Всичките й проблеми произтичат от това, че в живота й има двама мъже — Димочка Лежащия и шофьорът Вася Абонамента. Олга съвсем не е толкова лекомислена, просто личния й живот е пряко свързан с положението й в професията. Ако всичко е наред с работата и парите, Олга по цели нощи обсъжда с Лежащия философските проблеми на неговото съществуване, а в смутните времена без определено занимание настъпва времето на Вася Абонамента. (Олга ще се обиди, ако разбере, че го наричаме така.) Олга е много недоволна от Вася, защото:

1. Никога няма да сътвори нещо гениално.

2. Не я занимава надълго и нашироко със състоянието на собствената си душа.

3. Не може да прикрие факта, че не знае какво е апартейд или кулебяка. Дори най-наивно го съобщава на компанията, сред която е в момента.

Веднъж Олга докарала Вася със специален пуловер и шалче и го взела със себе си на едно от кинаджийските си събирания (журналисти, актьори, режисьори, и аз искам така), и там Вася позвънил на някого по мобилния си телефон (на пръв поглед съвсем обикновено действие, но какво произтекло от него!).

— Абонаментът не отговаря — казал озадачено Вася пред околните — журналисти, актьори и режисьори.

Оттогава се сдоби с тайния прякор „Абонамента“, а Олга започна да ходи по светски събития сама, като разреши на Вася да остане на заден план в личния й живот (да премести или поправи нещо, да я докара, да изчака водопроводчика, etc).

От нас само Олга е против Вася, ние с Мурка сме за него, защото е добър и домошар, а Альона не знае какво иска, но повече клони към Лежащия, защото и на самата нея й липсват романтично-интелектуални разговори с Никита до шест часа сутринта пред консерва шпроти и чинийка с фасове.

— Казвам му, виж, Димочка, не искам да почвам във вестника. Във вестник трябва непрекъснато да въртиш телефоните, да организираш, да хабиш нерви. Това не е за мен.

Сега Альона ще почне да лобира в интерес на Лежащия. Понякога мисли като истинска блондинка — съвсем примитивно. Как може да го приема като обикновен механичен процес: раз — Олга е изгонена от работа, два — тя автоматично избира Вася, само защото е грижовен и здраво стъпил на земята шофьор и й купува вкусни пушени колбаси?! Като проф. психолог знам, че любовта на такава културна жена като Олга подсъзнателно изисква уважение и дори възхищение, затова Альона се тревожи напразно — Олга не си го и помисля, тя ще остане с Лежащия.

 

— Аха, виждаш ли! С Димочка можеш да споделиш всичко, за разлика от Вася! — упорито й внушава Альона, която със сигурност се чувства много печен професионален психолог, който за нула време тласка човека към нужното решение. Вася не е за теб, той е лишен от финес, липсва му чувствителност, за да те разбере!

— Вася смята, че Прус е съкратено от Пруст… — безпомощно се обади Олга.

— Но пък твоят Димочка не може да поеме отговорност. Та той няма и представа какво значи истински мъж! А Вася е друга работа! — намеси се Мурка.

Олга изведнъж се въодушеви:

— Права си, Мура, много си права! Ще кажа на Димочка така: „Ако не разбираш колко съм слаба и уморена, нека се разделим… временно.“ А Вася може да не е интелигентен, но пък е надежден.

— Излиза, че Вася не е толкова лош — умело прокарваше линията си Мура.

— Да. Не е — замислено се съгласи Олга и Мура се усмихна доволно, точно като Сава Игнатич пред парче салам.

С вид на пеперуда, случайно кацнала на цвете, Олга се захвана за пастите ни, като си пощипваше от всяка по малко.

— Остави ме да си хапна още малко! — сопна й се Альона, напълни си устата с остатъка от еклера и се омърлуши. — Върви ти на тебе, Олга — набиваш сладкиши и пак приличаш на тийнейджърка…

Альона демонстративно въздъхна, за да привлече вниманието ни. Сега я вълнуват само две теми: сексът и пудела, а тя не можа да се изкаже по нито един от въпросите, които я занимават.

От една страна, според нея е непедагогично да обсъжда пред Мура своя половинчат сексуален живот, за да не мисли детето, че в брака има и секс. От друга страна, е сигурна, че не е тактично да обсъжда здравето на пудела си пред Олга, защото тя се обижда и казва, че в сравнение с Лежащия пуделът съвсем не е зле. Но пуделът е много жизнерадостно същество, докато Лежащия цял живот е играл ролята на скорошен покойник. Ту вчера го е боляла глава, ту усеща, че хваща хрема…

— Пуделът се държи странно. Кардиологът каза да направим рентген и кардиограма — все пак се реши Альона.

— Куче… — многозначително изрече Олга. (Вечният спор кой е по-болен — пуделът или Лежащия, плюс намек, че кучето не е човек.)

— Пуделът ми не е по-лош от твоя Димочка — не се сдържа Альона. (Тя лъже, всъщност е уверена, че е много по-добър.)

Аз като психолог моментално потуших зараждащия се конфликт, като сериозно съобщих, че Олга и Альона не бива да оспорват чуждите ценности и приоритети, защото Димочка не е по-лош от пудела, но и пуделът не е по-добър от Димочка (тук малко се пооплетох), с две думи, хората сами избират на кого да отдадат душата си, на Димочка или на пудела.

Докато си пиехме кафето и си приказвахме, край нас непрекъснато звъняха мобилни телефони — 40-ата симфония на Моцарт, — и аз си мислех, че всички звънят на другите и никой — на мен, но изведнъж и в моя джоб засвири „та-ра-рам, та-ра-рам, та-ра-рам“ и аз си извадих телефона.

— Къде си? Пътувам по булевард „Владимирски“, искам да пием кафе — прозвуча гласът на Роман.

— Ами аз вече пия кафе в „Чашката“ — отговорих машинално, натиснах копчето за изключване и мислено се разколебах — какво да правя?!

Работата е там, че мама не ми разрешава да запознавам Мурка с никоя от моите любови, а аз винаги я слушам. Затова не се смутих и бързо съобразих кое ще е по-умно в тази ситуация:

1. Да помоля Мурка веднага да си тръгне, за да учи, и по този начин да предизвикам скандал, който може да се разрази още тук, в „Идеалната чашка“, пред очите на Роман.

2. Да се преместя на съседната маса и да се преструвам, че не познавам най-добрите си приятелки и собствената си дъщеря Мура.

Извод: и двата варианта са глупави.

 

 

Ситуацията се усложни, така че се наложи да наруша мамините принципи и да запозная Роман с Мура. Всъщност мама не разрешава само да ги водя вкъщи, но не е казала нищо за заведение.

 

Отдавна размишлявам над един проблем и дори смятам да напиша научна статия — защо дори най-достойните и задоволени жени, каквито са Альона и Олга, коренно се променят с приближаването на някой мъж?

Когато Роман влезе в „Чашката“ и седна на масата ни, всички (освен мен) моментално се преобразиха пред очите ми. Альона се изчерви (неудобно е да си блондинка с много нежна кожа) и строго се втренчи в Роман като в двойкаджия, дошъл при нас в кафенето да преписва някое контролно. Олга се стегна и придоби независим вид, и само аз се сресах, напудрих и запалих цигара, като че нищо не се е случило.

Всичко мина много дооре, макар че доста се притеснявах — исках Олга и Альона да забележат колко специални и сериозни са отношенията ни с Роман, а Мурка да не се досети, че Роман не ми е просто случаен познат.

Тъпата Альона, забравяйки правилата на добрия тон, каза:

— А, ето какъв бил Роман! Толкова много сме слушали за вас! Отдавна трябваше да се запознаем. (Това е бедата на всички неработещи жени — губят и най-елементарните навици да общуват!)

— Нещо не мога да се сетя кой беше Роман — главният мениджър, собственикът на автосервиз или летецът? — с театрален шепот, огласил цялото кафене, попита Олга, като се опитваше поне донякъде да спаси положението и леко да намекне на Роман, че не ми е само той и че тя съвсем се е объркала от рояка мъже, които се въртят около мен.

Олга, обратно, има богат професионален опит в общуването, затова тутакси уведоми Роман, за когото уж не знаеше нищо, че много е слушала от мен за прекрасната му програма.

И те с Роман веднага се заговориха на близки и за двамата теми: за програмата на Роман, за бившето списание на Олга, за рекламата в пресата и по телевизията.

Изгубила контрол върху ситуацията, Альона се намуси и зашари с очи по масата в търсене на теми за разговор.

— А пък аз си търсех маса за новото жилище… имаме хол 40 квадрата и може би скоро ще имаме и къща в Испания. Затова ми трябва голяма маса. Та исках да питам защо да не могат да напишат в списанието за мебели „Голяма маса, за 12 души, много удобна, разтегателна“, а вместо това пишат: „Тази маса е невероятна симфония на вкуса.“

По принцип Альона е права — много е трудно да достигнеш до смисъла през този птичи език на модните шаблони, но думите й прозвучаха някак съвсем не по светски, все едно в скъп ресторант да си поръчаш бира „Балтика №3“. Може би откакто Альона напусна работа, чуждите хора я плашат и тя се защитава от тях с новото си жилище и къщата в Испания?

Мурка не участваше в разговора подозрително дълго и тъкмо се канех да й пипна челото и да й видя гърлото, тя много любезно се обърна към всички с тон на човек, нает да изследва потребителския вкус:

— Кажете, моля, правите ли гримаси пред огледалото и ако да, кога — сутрин, вечер или през деня?

Оказа се, че Роман, Олга и Альона не правят гримаси изобщо, аз рядко, само сутрин, а Мура излезе шампион — каза, че прави разни физиономии през целия ден. След това дъщеря ми с ръмжене и мяукане демонстрира любимите си гримаси, а Роман й обеща някой път да я вземе в телевизията. Ни най-малко не ме учуди, че Мура моментално очарова Роман, защото тя е рядко обаятелно момиче.

— Трябва да ставам — каза Роман.

Още не беше се отдалечил от масата, когато Олга чувствено изрече:

— Жалко, че този прелестен мъж е женен…

В това време Роман се обърна, дойде при нас и напълно ме разконспирира пред Мура:

— Майка и дъщеря, ходи ли ви се през уикенда във Финландия? Ако да, заминаваме утре вечер.

Ходи ни се, дори много.

 

 

Като се връщах от салона за красота, се случи страшно. В нашия вход, на площадката на първия етаж, седеше човек в дрипи. Беше невъзможно да се определи на колко е години. Тъжно: днес кой знае откъде се взеха много явно нещастни хора, не като във времето на съветското ни детство. Впрочем, къде бяха тези нещастници тогава или всички са го имали постоянното местожителство?

Вече бях се подготвила просто да се разстроя от факта, че човекът седи тук съвсем сам, когато той изведнъж вдигна глава, и аз видях ЛИЦЕТО МУ — с такива лица рисуват светци или в краен случай отшелници с дворянски произход. Той забеляза, че замрях, и каза със звучен красив глас и интонация на интелигент от много поколения:

— Не се чудете, всеки може да се окаже в моето положение и моля ви — не се разстройвайте…

Какво ли му се е случило? Може би се е върнал от сталинските лагери? Коя година сме сега? Не, не става, всички отдавна са се върнали…

Вкъщи си поплаках и си мислех с какво да му помогна — не е възможно да изнесеш на такова ЛИЦЕ храна или стара дреха, а нови нямам, нямам и храна… по-късно слязох до долу за нещо, не зная за какво, но той си беше отишъл. Кой ли е той? Светият Странник?

 

 

Вечерта се обяснявах с Мура. Тя се беше досетила, че това с Роман не е просто така, а сериозна история.

Обсъждахме пътуването до Финландия. С него всичко се нареждаше добре: Лев Евгенич ще се разходи с Ирка-хамстера, Сава Игнатич само ще се радва да остане за два дена сам вкъщи, а визите си ги имаме. Денис ни вади шенгенски визи за по една година, за да може по всяко време да изведе Мура от страната. Ако нещо се случи. И той не знае какво: пожар, наводнение, Октомврийска революция, но те с Ала изпитват такава носталгия по Питер, че винаги си мислят сладострастно: не седим тук напразно, ако стане нещо, поне сме в Германия!

…Има един, не, два проблема. Първо, как ще стане с парите? Тук в ресторантите винаги плаща Роман, още повече че обикновено ходим на места, където не плаща (това се нарича бартер срещу реклама), и тогава се появява сложният и деликатен въпрос: кой трябва да плати стаята за Мура? И вторият проблем — ами ако по пътя ми с припишка? Неудобно ми е. Ще си уговоря с Мура условен знак — ако има нужда, тя да помоли да излезе от колата, а аз — с нея.

Преди да заспя, си мислех, че в живота прекрасното (утре заминаваме за Финландия) и ужасното (къде ли е сега той, Светият Странник?) винаги вървят заедно.

 

 

8 декември, петък

 

В осем сутринта се обади мама.

— Намерих ви домашна помощничка, само че ви моля да не я наричате така! Това е нашата Ирина Андреевна, беше библиотекарка при нас в НИИ.

Казах на мама, че днес не ни трябва домашна помощничка, понеже довечера заминаваме за Финландия.

— И дума да не става! Къщата трябва да се изчисти преди идването й!

 

В десет часа позвъни Роман и каза, че засега нищо не става и може би ще заминем за Финландия следващите събота и неделя. Е, това е добре, тъкмо ще изчистя, че да не ми е неудобно пред домашната помощничка.

 

В десет и десет се обади Альона да сподели, че й се струвало (но да си остане между нас), че напоследък се е отдалечила от всичко, което не е свързано с покупката и ремонтирането на недвижими имоти, и сега й хрумнала прекрасната мисъл: да прави партита — да кани вкъщи разни интересни хора, примерно ансамбъл за старинна музика. И на Никита ще му е приятно, като се върне вкъщи, да види Альона сред интересни хора да разговаря за прекрасното, а за сексуалния му живот това няма да е по-лошо от хапче или петинг. Не в смисъл, че хапчето и петингьт не са подействали, а в друг — ще е полезно за сексуалния живот. Каза, че аз съм си добре, с Роман не ми липсват нито секс, нито разговори за прекрасното, например за неговото предаване…

 

В десет и половина позвъни Олга и подхвана дълъг разговор за разни мъже. Повече напомняше монолог.

— Вася направи основно почистване вкъщи и купи продукти за цяла седмица… Все пак обикновеният шофьор май е за предпочитане пред гения…

— Така е.

— Да-а, но пък е придобил ужасния навик на всяко изказване да отговаря с въпрос. Казвам му: „Чета Шекспир“, а той: „Какъв Шекспир?“ А Димочка ми каза, че когато имам пари, ще се учим да танцуваме фламенко, това ще направи вътрешното му светоусещане по-експресивно… Не, все пак геният е друга работа…

— Така е.

— Ти си си добре, с Роман си имаш и секс, и разговори за прекрасното, например за неговото предаване…

 

След десет минути Олга се обади пак:

— Не, все пак геният е за предпочитане пред обикновения шофьор…

— Но самата ти предпочиташ продукти за една седмица, колкото да танцуваш фламенко на гладен стомах — възразих аз и наистина смятам така.

— Не наливай масло в огъня — рече Олга и затвори.

Възможно ли е всичко това да са все последствия от една кратка среща с Роман?

Много исках да изчистя вкъщи, но не успях, защото поприказвах още малко по телефона, а после реших да препрочета „Сага за Форсайтови“, а всички знаят, че тази книга е много дебела, пък и домашната помощничка дойде по-рано — в два следобед.

Отворих вратата и… о, ужас! Пред мен стоеше Ирина Андреевна, дама на около петдесет години, интелигентна, с очила и шапка с воалетка. Нима ще трябва да й казвам със строг господарски тон: „Изчистете тук, моля, ако не ви затруднява, и много ви моля, ако сте в настроение, направете бульон.“

 

Ирина Андреевна обеща да остане до вечерта, категорично отказа да се обръща към Лев Евгенич и Сава Игнатич по име и бащино име, сети се защо в хладилника мирише (оказа се, че в него е топъл пролетен ден с температура 18 градуса), набеляза си да свари бульон, да задуши кокошка и да направи бухти. Аз тръгнах, днес имам тежък ден — лекция и две консултации една след друга, в четири и в пет, после един час почивка и още трима записани за вечерта. А още от сутринта съм уморена.

…Дотичах вкъщи преди вечерните консултации. Все пак никак не е леко непрекъснато да си пред хора, ако не забравяме, че освен това давам и консултации. Днес ми се паднаха някакви клиенти вампири. В началото искаха да изсмучат от мен всичко мое, а после да сложат в мен всичко свое, и аз почувствах, че ако не полежа поне малко завита презглава, и на мен ще ми трябва психолог, а може би и психиатър.

Навих си часовника и легнах облечена — за всеки случай, ако случайно заспя и се наложи да тичам до салона в последния момент. Щастие е никой да не говори с тебе.

— Направила съм бухти. Искате ли?

О, по дяволите, Ирина Андреевна! Дали е удобно кажа да чука? Току-виж си помисли, че това е само защото е прислужничка, а мама ме помоли тя в никакъв случай да не се сеща…

— Благодаря, Ирина Андреевна, много благодаря, малко ще си полежа, имам само половин час… Много ви благодаря — казах с изтънял и срамежлив гласец на Много Добро Момиче.

— Много са вкусни! Ей сега ще ви донеса!

Донесе. Господи, на какво прилича това! Не искам бухтите й и направо физически ми прилошава, като стои над мен. Но няма да стана от леглото, няма го майстора, че току-виж види, че лежа с панталон и пуловер, и почне да се кара.

Ирина Андреевна стоеше над мен като някой надзирател.

— Как е, вкусно ли е?

Кимнах, като едва преглъщах големите хапки. Това наистина бяха бухти, но не въздушни като на мама, а направо гумени. От друга страна, гумени, но все пак бухти…

— Яж, яж, а аз ще те погледам. — Ирина Андреевна се настани във фотьойла срещу леглото ми. А аз лежах като ненормална и се давех с бухтите под погледа й, докато ми разказваше целия си живот.

 

Този крайно тежък ден приключи с клиентка, която идваше за втори път. Мадамата с безкрайните тъжни крака ме посети преди седмица. Ако се изтегне на „Невски проспект“, краката й ще започват при Адмиралтейството и ще свършват до Площада на Въстанието… А коленете й ще са до Аничковия мост!

Ще запиша накратко.

Проблем на момичето: как да накара един младеж да се ожени за нея.

Оплакване: постарала се е, както съм я посъветвала миналия път, а той не се оженил, дори обратното: скъсал с нея.

 

Зададено

1. Да не настоява за любовни думи.

2. Да занесе в дома на младежа нещо, което да му напомня за нея.

3. След секс да се разтъжи, а когато той я попита: „Какво има?“, печално да се усмихне и да каже: „Всичко е на ред“

4. Когато е при него, да носи нещо негово: риза или връзка.

5. Да забрави в дома му нещо малко от облеклото си, например шалче или кърпичка, etc.

 

Изпълнено

1. Казала му: „Обичам те, но не отговаряй и без това знам какво чувстваш.“

2. Занесла саксия и му казала, че ако цветето умре и техните отношения ще умрат. Искала да ходи всеки ден да си полива цветето, но младежът не я пуснал.

3. След секса се разплакала, а следващия път плакала и по време на секса.

4. Взела си за вкъщи двата му любими пуловера.

5. Забравила в дома му сутиена си, а младежът се оказал женен.

 

Наложи се да остана двайсет минути повече. Докато успокоявах момичето и се кълнях, че всичко все още й предстои, съчиних пословицата: „Дълъг крак, къс ум.“

 

Денят се оказа прекалено психологически — вкъщи се наложи да обяснявам на Мура, че големите Романовци могат да имат и по-важни дела от пътуването до Финландия.

— И какво, това между вас сериозно ли е? Да не би да се омъжиш за него?

— Може и да се омъжа — отвърнах, без изобщо да съобразявам от умора.

— Само ако ме вземе в телевизията — свадливо каза Мура.

На заспиване си помислих: да не забравя да помоля Роман да я включи в някой конкурс за модели или в някое шоу… Спя…

 

Събуди ме телефонът — Денис просто ме измъкна от съня, вдругиден пристига. Извика на телефона и Мура и я попита какво да й донесе. Мурка си пожела червена поличка, синя блузка и на всяка цена кариран каскет. Или синя пола, карирана блузка… спя…

 

 

9 декември, събота

 

Днес са изборите за Думата, затова сутринта направих собствено проучване на електората на базата на нашата университетска охрана. Бодигардът ще гласува за комунистите, защото със Зюганов са земляци, и двамата са от Орел.

А всичките ни преподаватели гласуват за десните.

Като си тръгвах от университета, се случи нещо ужасно, смразяващо кръвта! Бодигардът ме спря на вратата, като дръпна чантата ми и интимно ме затисна в ъгъла.

— Трябва да се опознаем по-отблизо! — промърмори той и ми пъхна в ръката някакво листче.

Листчето се оказа избирателна листовка от миналата година и от нея личеше, че тогава бодигардът е бил предложен за депутат от десните.

В случай, че бъде избран, охранителят предлагаше:

1. Да се подобрят условията за живот на хората в комунални квартири (как ли смяташе да го направи?).

2. Да се отстояват правата на пенсионерите (е, това вече е откровена лъжа, видях с очите си как той не пускаше на работа най-възрастната ни преподавателка от катедрата по чужди езици само защото си била забравила пропуска).

3. Да се засили опазването на реда (това го може — има кобур, макар че целият университет знае, че е празен)

 

Виж ти каква била работата! Отначало охранителят ни е бил издигнат от десните, след това е решил, че Явлински е въздух под налягане и е преминал към комунистите! Значи на бодигарда всичко да му е позволено, а аз да не мога да гласувам за „Единна Русия“?! Това е безобразие и нарушаване на правата ми.

А много ми се иска да гласувам за „Единна Русия“. Харесват ми тези чичковци с хубави костюми и сериозни лица с изключение на един министър с физиономия на маниак, харесва ми и да се идентифицирам със силна власт. На никого няма да кажа, че дълбоко в душата си мечтая за силна ръка (мъжка). Но ми се налага да гласувам за десните, че иначе мама и др. ще ме изключат от либералните сили.

Много ми е мъчно. Студентите изобщо не се вълнуват от изборите и ако не смятам бодигарда, в университета нямам нито един познат, който да иска да гласува за „Единна Русия“, освен самата аз — тайната почитателка на Путин, идеята за държавността и хубавите костюми…

…При това след последния звънец Гарантът на Конституцията ме носеше на ръце из аулата на четвъртия етаж, а аз звънях с камбанка… Е, това не се случва наистина, но нали би могло да се случи?!

 

Странна смесица от всеобщото безразличие на младежта и голямото вълнение на възрастните хора има на моята собствена територия.

До три през нощта гледах изборите в странна компания — мама, Альона и Никита, Олга и Вася (засега продължава периодът на Вася), Ирка-хамстера и Пьотър Иванич, не знам защо дойде и Плешивия.

На едната страна на масата (до сармичките) се бяха разположили либералните сили, към които спадат мама, Олга и присламчилият се към тях Пьотър Иванич. Либералните сили бяха потънали в скръб заради позорния провал на десните.

Непрекъснато звъняха роднини и познати от университета, които констатираха със задгробни гласове: „Загубихме“, „полицейска държава“, „манипулирана Дума“. Ужас, позор! Сигурно заради мен десните не можаха да съберат гласове и да влязат в Думата…

От другата страна на масата (до бонбонте „Мишка на север“ и сладкото от ягоди) бяха седнали привържениците на партията „Единна Русия“:

1. Вася.

2. Всички останали.

Самата аз бях от страната на сармите, защото се числя към либералните сили, но понякога минавах на страната на ягодовото сладко.

Смятам, че десните ще сърбат каквото са си надробили — ЗАЩО не мислят за народа, опиянени от интелекта си, и издигнаха като централна фигура на изборите Чубайс — народът го мрази още от времето на приватизацията, която не беше за всички?

Знам какво ще ми отговорят либ. сили — че те работят за друг електорат, по-конкретно за мен. Е, добре, аз да кажем съм с тях, от страната на сармите, но къде изтърваха останалия си електорат? Къде е той, защо не гласува за Хамада и Чубайс, Явлински и Немцов?

Да не би да стяга куфарите, понеже се бои от настьпващия фашизъм? Или може би се пързаля със ски (студентите споменаха, че вчера в Коробицино са открили ски сезона), или пък празнува в Лондон рождения ден на жена си, или се търкаля пред видеото и гледа някой екшън или филм от новото елитарно кино? Или отива с децата в Ермитажа, а след това ще се отбие в някое ресторантче да хапне нещо вкусно или да се почерпи, а после се е излегнал пред Телевизора да погледа как десните се провалят?

 

 

12 декември, вторник

 

…Ура, ура, пристигнаха Денис и Ала! Бях се затъжила за тях. Те са само за няколко дена, ще отседнат в хотел „Европейски“, защото не идват просто така, а заради важен бизнес и имат много задачи.

Ние с Мура ги посрещнахме на летището и ги доведохме у нас. Те се канеха да ходят на ресторант и Ала смени умопомрачителния си делови костюм с много пищна вечерна рокля с голямо деколте и червена кожена боа…

Денис командваше Мура — отвори куфара, затвори куфара, донеси чая и боата…

Мурка не само изпълняваше всичко, но и говореше с неестествен глас, суетеше се, позираше и също се стягаше за ресторанта, докарана с розови панталонки и лъскава блузка без боа. И изразът й беше такъв, сякаш е петгодишна и Денис и Ала съвсем не са баща й и Ала, а Дядо Мраз и Снежанка.

Когато трептящата от радост Мурка започна да се обува в антрето, Денис малко се смути и й каза, че днес няма как да отиде с тях, но следващия път — непременно…

Мурка издаде звук, напомнящ хлипане и кискане едновременно, и веднага, като се мъчеше да не заплаче, с по детски пискливо гласче, сякаш още е на гърнето, попита къде в такъв случай са й подаръците, и по-точно поличката и каскетът. Не разбирам защо се разстрои толкова.

Дядо Мраз се оказа менте — кисел, гузен, защото не беше донесъл никакви подаръци и при това не разбра, че Мурка просто не знае как иначе да прикрие разочарованието и обидата си и се интересува от карирания каскет от смущение.

В това време ние с Ала не преставахме да се радваме, да се суетим и да бъбрим приятелски, и аз не забелязах веднага, че Мурка и Денис са успели да се обидят взаимно. Като пуфтеше сърдито, Денис каза, че на Мурка само подаръци й дай, че както се вижда, тя не е мечтала да види него, а само карирания си каскет, а баща й е уморен от пьтуването и разтревожен за бизнеса. И очаква от порасналата си дъщеря Мура повече разбиране за сложната му житейска ситуация: да не е лесно направо от самолета да отива на ресторант?!

И вместо полички и каскетчета те с Ала купили във фришопа кутия бонбони и парфюм „Коко Шанел“ на мама (на мен). Мама (аз) със сигурност ще може да даде парфюма на Мура, така че ще й станат два подаръка — бонбоните и парфюмът. След като се разбра с Мура, Денис помоли порасналата си дъщеря бързичко да изчисти с четка палтото му и се приготви да излиза.

— После ще помолим татко да ни заведе в някое кафене, — каза Ала с тон на дворцов заговорник, заплитащ сложна интрига — или пък ще му поискаме пари и ще отидем сами…

 

Ала е много симпатична, обича Мурка и винаги играе с нея някаква игра, в която те двете са татковите дъщерички — Ала е любимата по-малка, а Мура е по-голямата. При такова разположение на силите цялото глезене от общия им баща се пада на Ала, а на Мурка — нищо такова, затова пък от нея се изисква разбиране, морална подкрепа и дарбата да е истински приятел.

Когато Денис и Ала тръгнаха за ресторанта по бизнес дела, Мурка пред очите ми се спихна като балон и преди да се шмугне в стаята си, изръмжа:

— Изобщо не ми е изтрябвала нито червената им пола, нито синята блузка, карираният каскет ми трябва повече, но не е в това проблемът… Защо баща ми направи отегчена физиономия и каза, че е нямал минута време да ходи по магазините? Че магазин „Бенетон“ е точно до тях…

Но „Бенетон“ има и близо до нас, на „Невски“. Не мога да разбера защо Мура е помолила Денис да жертва от ценното си, посветено на бизнеса време, да мисли специално за дъщеря си, да ходи до магазина и да си представя колко очарователна ще е дъщеря му Мура с карирания каскет? Защо Мурка не иска просто да пресече „Невски“ и сама да си купи каскета, без да се налага да затруднява баща си?

— Ала през цялото време казва: „Ние, ние, ние…“ А аз кога ще се видя с личния си баща, щом тя не го оставя и за миг? — оплака се Мура.

 

Мурка не може да тъгува дълго и само след три-четири минути лицето й беше като ново — предвкусващо утрешните радости. Утре ще се разходят, ще отидат на ресторант и по магазините, и на театър — с една дума, те с баща й ще се въртят във валса на взаимната любов и чудесните развлечения през всичките оставащи дни.

 

 

15 декември, петък

 

Денис и Ала все още са у нас, защото с „Европейски“ нещо не се получи — дали заради бизнеса или защото са затворили хотела за ремонт. От разказите на Денис разбрах, че бизнесът на нашите хора от чужбина с нашите хора, останали в Русия, е много деликатна работа. Отношенията между бившите наши и просто нашите са сложни, защото бившите наши искат да заменят изгодно запасите от недрата на руската земя за разни дрънкулки, а просто нашите се разкъсват между традиционно почтителното отношение към чужденците и недоверието към бившите наши, защото те не са истински чужденци. Бившите наши искат да докажат, че те са истински, дори много по-истински, от останалите, и се обличат с най-скъпото, и се правят, че са забравили „как беше това на руски“. Денис не е такъв, той е страшно мил, а заради тази сложна ситуация и не живее в „Европейски“.

 

Всеки ден Денис е толкова разстроен заради бизнеса, че по половин ден пие чай в кухнята, а щом Мурка си дойде от училище, излиза по работа. Затова тази сутрин, преди да тръгна за университета, реших да си поговоря откровено, по женски, с Ала — да й кажа, че Денис е невнимателен към Мурка и че тя трябва да се намеси. На Ала ще й е приятно да чувства, че е важна, че всичко зависи от нея, включително и семейният мир.

— Според мен Мурка тъгува — подхванах издалече.

В отговор Ала ми разказа какво вкусно месо са им сервирали вчера в ресторанта.

— Представяш ли си, двама келнери го поляха с конячен спирт… — замечтано обясни тя.

— И мене вчера ме поляха със сок в стола на университета — отвърнах аз и тръгнах да търся Денис.

Случайно го хванах между банята и кухнята и с хладен като на Снежната кралица глас му напомних, че има дъщеря Мура.

— Целия ден ще тичам по работа — каза Денис.

— И Мура ще тича с теб. А Ала може да навести остарелите си роднини, все някой й е останал — твърдо отсякох аз и си тръгнах доволна, че така успешно уредих личния живот на Мура с баща й и че в семейството отново тържествуват мир, любов и дъвка.

 

Изнесох лекция на ужасно скучна и абсолютно безполезна тема — за екстроцепцията и интроцепцията. При думите „Резултат от усещанията е възникването на сензорен образ“ се заразих с прозявките на аудиторията. Прозявах се и се прозявах, без въобще да мога да се спра. Помислих и започнах да разказвам за усещанията на бебетата. Нали студентите все някога ще имат деца, така че не е излишно да знаят предварително, че от сутрин до вечер трябва галят и милват децата си, за да не израснат агресивни личности или дори истински разбойници. Казах им да прочетат сами за сензорния образ, когато имат настроение.

Денис с Ала и Мурка се прибраха в дванайсет през нощта. Мурка с подозрително горда и нагла усмивчица грабна от бюфета бутилката с мартини и се усамоти с нея в стаята си, откъдето след миг чухме плача й.

 

Денис и Ала като две притихнали мишки седяха в кухнята, а аз стоях пред Мурината врата. Какво да правя? Да извикам бърза помощ, пожарната, спешна психологическа помощ, да се обадя на мама? КАКВО ДА ПРАВЯ С ДЕТЕТО?! Нима ще се наложи да вляза при Мура без разрешение?

 

Най-сетне Мура промърмори „влизай“ и ние с Лев Евгенич се втурнахме в стаята й. Мура я нямаше. Ужасена, изтичах до прозореца и кой знае защо, започнах да дърпам дръжката, за да го отворя. (Казвах на Ирина Андреевна, че уплътняването на прозорците е предвидено за май, а тя все пак напъха в процепите стари чорапогащници, като че ли сме в каменния век. Сега ще трябва да раздера лепенките…) Не се оказа толкова страшно — Мура просто се беше заровила в купчината дрехи и докато се мъчех да затворя прозореца (а навън е мразовито), Лев Евгенич я откри. Пийнала доста много от бутилката, Мура заговори с жално гласче.

 

Горката ми дъщеря, днес наистина й е дошло много.

1. Прекарала като мека играчка два часа и тринайсет минути на задната седалка на колата. До баща й седял негов бизнес партньор, дебел спортно облечен чичко с лачени обувки. Мура не успяла да се включи и с една дума в разговора им.

— Кьде е татко? — разтревожи се Мурка, — сега ще каже, че се оплаквам.

— Не се безпокои, баща ти подслушва пред вратата — успокоих дъщеря си.

— Този чичо с лачените обувки ми беше много важен делови партньор! — извика Денис иззад вратата…

 

2. Отишли в някаква фирма на улица „Некрасов“ и татко й казал — изчакай една минута в градинката. И я забравил в тази градинка за един час и шестнайсет минути.

— Не беше за час и шестнайсет минути! Беше не повече от час… — прокоментира Денис, който все още подпираше вратата.

 

3. Продължили по бизнес дела и таткото свалил Мура до „Макдоналдс“ — трябвала й тоалетна. Мура се върнала, а от колата с баща й и бизнеспартньора му нямало и следа.

— Какво толкова е станало?! Татко се заговорил с партньора си, а в това време светнало зелено и татко, без да иска, потеглил! Огледал се след половин час! Мура я нямало! Една пораснала дъщеря трябва да предупреждава, че я няма в колата! — сприхаво се обади зад вратата Денис.

Впрочем Мура в това време стояла на тротоара и се безпокояла, че баща й е отвлечен от космически пришълци. И се надявала, че ако пришълците го върнат, двамата ще отидат в някое кафене, а дори и да не отидат, баща й все пак ще й покаже човешкото си лице и най-после ще види, че това е тя — Мура. И ще я попита — как си, дъще, как си, Мура? И може би дори ще успее да го заведе в някой магазин и Мура ще се фръцка пред него с червената си поличка и карираното си каскетче, а той ще й каже; много ти отива този каскет, дъщеричке!

Но на плахия й намек Денис отвърна, че скоро свършва руските пари, а Ала трябва да си купи и пантофи от овча кожа, защото в Германия ги няма.

— На него всичко му се свиди, щом е за мен — нареждаше Мура, размазвайки сълзите си с мърлявите си лапички с изгризани нокти.

— Мура, обличай се бързо, да отидем да купим тоя каскет, и полата ще купим! — плачливо каза Денис.

Мура печално поклати глава — няма нужда… нищо не ми трябва… още повече, че магазините вече са затворени…

 

Върнах Денис в кухнята и започнах да утешавам Мурка.

— Мурка, не си права! Татко ти те обича, просто не му се мотаеш всеки ден пред очите и е отвикнал. Разбираш ли, той си е такъв — много е добър, просто живее небрежно… Обича те както може. От всеки човек можеш да получиш само това, което можеш да получиш.

Мура учудено подсмръкна и се умисли, а аз, окрилена от успеха, изпаднах в педагогически амок и започнах да й давам примери от литературата.

— Спомняш ли си, че Чехов е казал — ако са ви налели кафе, не трябва да търсите в него бира. Или някаква друга напитка. Като стана дума за напитки, и аз ще си пийна мартини.

Но Мура не си спомняше Чехов.

— И Ала няма хитър план как да те отдели от баща ти, тя просто иска да постои с тебе, обича те!…

Когато повторих думата „обича“ в различни вариации поне двеста пъти, Мурка се успокои и дори се развесели, а може би и алкохолът я хвана.

А след това имахме учудващо хубава вечер: ние, цялото семейство, с Денис, Ала, Лев Евгенич и Сава Игнатич се разположихме на Муриното легло и Мурка ни разказа какъв нечовешки кошмар е преживяла на училищната вечер миналата събота, уж не искаше да разказва, но след като всички се събрахме на леглото й…

Оше преди да започне историята си, Мура тъничко захленчи, точно като Лев Евгенич в ранното му детство, когато тъкмо се е затоплил под нечия възглавница, и хоп — изгонят го!

— Какво е станало, Мура, какво?!! — попитах я с трагичния тон на мама.

Като простенваше и не забравяше да отпие от бутилката, Мура ни съобщи, че миналата събота е ходила на училищна дискотека. И там едно изключително важно за Мура момче като напук танцувало с други момичета, с всички, освен с Мура. Ами ако обича само нея, но се смущава, помислила си Мура, и на дами канят поканила младежа. А той й отказал!… Отказал й пред очите на всички и най-вече пред злобната Танка Цветкова!

Исках да кажа, че едно момиче трябва да има гордост, но вместо това едва не се разплаках. Представих си как МОЯТА СКЪПА МУРА, цялата пламнала от срам, стои пред някакъв си хлапак (отблъскващ и пъпчив!), а той презрително клати глава — няма да танцувам с теб… МОЯТА МУРА!

— Да, да, колко е хубаво, че вече ходиш по дискотеки — разсеяно прокоментира Денис.

 

И тогава взех хладнокръвно и премислено решение — първо ще убия Денис, после ще му кажа да изчезне завинаги от живота ни, особено от Муриния, и няма да му дам приготвените двайсет килограма криминалета, особено Донцова!

…Или все пак да му дам криминалетата? Когато Мура се роди, бях на двайсет, а Денис беше малко по-голям от мен, вече беше двайсет и две годишен. А сега съм на трийсет и шест, а Денис още е само на трийсет и осем.

— Ще ви кажа нещо! Ще си имате бебе! — каза Ала. — Днес бях на лекар, защото немските лекари нищо не разбират, и руският лекар направо ми каза — ще имате дете. Вече съм си заплюла една шапчица от „Версаче“.

Всички много се зарадвахме, особено Мура. Каза, че предпочита братче, защото в семейството вече има едно момиче, а и момичетата ги обичат повече.

— Мура, ти си глупаче, баща ти те обожава — вметнах аз.

Мура се съгласи, че баща й е много зает с бизнес ангел, и дълго седяхме на леглото й, но не си говорехме нищо особено, просто всички по ред (освен Ала) отпивахме по глътка мартини и се смеехме.

Ако мама разбере, че Мурка е пила с нас мартини, ще ме убие!

 

Мурка заспа, Ала също отиде да си легне, а аз реших да се съсредоточа и да си представя, че пред мен не е Денис, а клиент, дошъл за консултация, и с тих психологически глас да му обясня всичко за дъщеря му. Че каскетът, който толкова искаше, е каскет само на пръв поглед, а всъщност е символ на любов. Аха, мисли си Мурка, щом му се свиди за каскета, значи не ме обича! И настоятелно иска да получи каскета като доказателство за бащината любов.

— Разбираш ли ме? — попитах го преднамерено меко.

— Не съм луд, а и ти не си лекар в психиатрия! — избухна Денис, и аз, за да потвърдя, че не съм луда, тоест не съм лекар, започнах да викам: „А ти… ти… ти…!“

Вярно, че виках, шепнейки, защото утре Мура трябва да ходи на училище, а и на Ала в нейното положение й е нужен продължителен и спокоен сън.

— И повече да не съм видяла такова нещо! Не искам детето ми да се разстройва! — заплашително завърших, след като се навиках на воля.

Денис кимна. Между близки хора винаги става така: не е важно кой е загубил контрол и крещи обиди — когато се умори да вика, можете пак да сте близки. Още по-маловажно е, че това винаги съм аз.

След този хубав скандал разговорът за плащането на частните уроци на Мурка мина леко. Денис въртеше очи, викаше по инерция, че няма пари, но беше ясно, че вече е свикнал с тази мисъл и вече вижда Мурка с бормашина в ръка.

После той елегантно премина от Мура към собствените си проблеми — оплака се от бизнес партньорите си, от липсата на достойна за него среда за общуване, от Германия (абсолютно невъзможно е да се живее), от Питер (не успели да купят на Ала овчите пантофки), и аз почти започнах да го съжалявам. Особено за това, че е прекалено едър мъж в сравнение с детските си навици и вечно си мечтае да отслабне, а не може без сладолед със сладко.

 

Все пак е странно, че сега Денис е с Ала. Не мисля, че той мечтае за мен нощем както в отминалите времена, но съм свикнала да смятам, че съм голямата любов в живота му. Ами ако вече не съм голямата любов, а просто бившата любов? Дори да е така, все пак имаме някои общи неща — Мура, младостта и прочие. Когато баща ми умря, Денис беше до мен, после почина майка му, тогава аз бях до него.

 

Дълго не можах да заспя, защото ми беше жал за всички. За Мура, защото не е сигурна в себе си. За мама… винаги ще се намери за какво да ти стане жал за майка ти. За Денис — живее в чужда страна без Мура. За Ала — не успя да си купи пантофите от овча кожа. За себе си — а за мене ми е жал направо до сълзи…

Все пак съм психолог и знам — ако човек се чувства зле, трябва да застане пред огледалото и да каже на глас: „Аз съм много красива, всичко върви прекрасно!“ Да изброиш какво именно, и най-важното — да се усмихваш непрекъснато!

Според правилата това трябва да става сутрин, преди да навлезеш в света, но няма значение, ще го направя и преди да заспя, дори е по-добре.

Изправих се пред огледалото по пижама, полюбувах на разплаканото си подпухнало лице и високо и ясно произнесох:

— Аз съм много красива. (Не вярвам!) При мен всичко е прекрасно! Мурка е най-доброто момиче на света. Пъпчивият хлапак е идиот. А на Денис и без Мурка не му е зле. И на Ала ще й купя овчи пантофи.

Нищо не се получи, плачех и ми беше още по-мъчно за всички, особено за самата мен.

 

 

16 декември, събота

 

Сутрините винаги ми носят две новини, едната е лоша — че трябва да ставам, а другата е хубава — всичко лошо от вчера сутринта ми се струва розово и прекрасно! Още повече, че днес денят ми е свободен — имам само две консултации в салона и една вечерна лекция. Освен това дойде и Ирина Андреевна и окончателно ме сдобри с живота.

По какво се различава животът с Ирина Андреевна от живота без нея (ако не трябва да тичам за лекции още от сутринта)?

1. Без Ирина Андреевна: ставам рано, със зверски неразбудена физиономия разхождам Лев Евгенич. (Не се знае кой от нас сутрин прилича повече на животно — той или аз.) По пътя купувам списание „Градът“, вкъщи правя закуска на Мура и животинките и после изтощено се излягам с чашка кафе и списание „Градът“.

2. С Ирина Андреевна: докато Ирина Андреевна и Лев Евгенич се разхождат (а те обичат да се разхождат дълго), си правя кафе. Измъквам от ръцете на Ирина Андреевна купеното от нея списание „Градът“ и моментално се пъхам обратно в леглото.

Забележка. Удоволствието е леко помрачено от неудобството, че аз се излежавам в леглото, а тя — не, но може да пробвам да погледна на проблема от друга гледна точка:

1. Откакто свят светува, някой е ходил да купи списание „Градът“, а някой го е чел.

2. Ирина Андреевна не може да прави нищо друго, а аз й давам възможност да печели пари с това, което умее да прави, а по-конкретно с пърженето на гумени бухти.

3. Не съм някоя безделница, а от сутрин до вечер сея разумното, доброто, вечното.

4. Все пак нали мога в единствения си случаен почивен ден с вечерна лекция и две консултации да се потьркалям в леглото с чаша кафе, но без угризения на съвестта?! Още повече, че след малко ставам.

5. Не знам защо, но въпреки всичко ми е неудобно.

 

Станах, без дори да си прочета списанието. Това неудобство е глупаво наследство от съветските времена, когато се смяташе, че колкото повече миеш пода, толкова по-достоен човек си. Дори ако си професор или научен работник, все пак в свободното си от науката време трябва постоянно да миеш пода и т.н. И в училище имахме трудово възпитание и аз лично съм била дежурна и съм мила пода в коридорите. Сега не мога да си представя какво би ме накарало да грабна отвратителния, миризлив училищен парцал.

 

Ирина Андреевна е много тактична библиотекарка: чисти къщата, а аз не чувам никакви неприятни звуци от рода на шума от прахосмукачката. Намерих я в кухнята, седеше си кротичко и четеше Джейн Остин. Вдигна глава, похвали библиотеката ми и продължи да си чете.

Преди да изляза, си поговорихме малко за литература. Джейн Остин е любимата й писателка. Случих на домашна помощничка. Рядко можеш да срещнеш човек, който да обожава Джейн Остин като мен. Обсъдихме колко е идеална, съвършена, безподобна, особено в „Гордост и предразсъдъци“ с Колин Фърт в главната роля.

Натъпках се с гумени бухти под строгия поглед на Ирина Андреевна и тръгнах за вечерната лекция в университета. Като се приближавах към аудиторията (малко закъс нях), чух как студентите в коридора викаха:

— Нека останем за психологията, лелката не говори скучно, а после ще отидем вкъщи!

Хм, „лелката“ съм аз…

След лекцията нарочно наблюдавах — наистина мнозина си отидоха. Значи са дошли да чуят именно мен, ура, ура!! Ха-ха-ха, хо-хо-хо! Много съм щастлива.

 

У дома се изясни, че денят е бил щастлив и за Мура — отначало евакуирали цялото училище заради обаждане за бомба, освен това — като върви, върви! — точно у нас угаснал токът. Под прикритието на мрака Лев Евгенич изял храната на Сава Игнатич, а Мурка не си научила уроците, ровила се в гардероба ми и си присвоила любимия ми черен пуловер. После двете с Мура пяхме на свещи песни от топ 20.

 

 

17 декември, неделя

 

В шест сутринта закарахме Денис и Ала до летището. Преди да излезем от къщи, аз се усмихнах мило на Ала и пъхнах на Денис плик с пола и каскет, за да го подари на Мурка.

От летището се прибрахме в мълчание. Мурка дремеше, а аз си мислех — нима мъжът обича по-малко детето, с което не живее?

Реших да използвам за пример някои от приятелите си.

№ 1. Не е виждал детето си цяла година, а живее само на няколко спирки на метрото. Има уважителна причина — бившата му жена казала, че не иска да го вижда повече и че ще намери по-добър баща за детето си.

№ 2. В първите седмици след развода си винаги ходеше на гости със сина си, а после изведнъж престана. Има уважителна причина — бившата му жена му казала, че е неудачник и им е провалил живота — и нейния, и на сина й.

№ 3. Нито веднъж не е дал никакви пари за издръжка. Има уважителна причина — бившата му жена казала, че той изкарва много малко и те ще се оправят и без жалките му копейки.

 

И всички те съвсем не са някаква шайка вампири, а нормални хора с интелигентни професии и средно ниво на обидчивост…

Излиза, че тези мъже обичат децата си, но могат да не ги виждат дълго и пак да са си добре… За нищо на света не искам да повярвам в тази истина, затова ще затворя очи (мислено, все пак съм на волана) и ще си помисля, че тази истина не е истина.

Но щом мислено затворих очи, ме осени психологическо откритие (много учени също са направили великите си открития насън или под дърво, или в някакъв друг тип унес). Най-важното откритие в нашия век на повсеместни разводи! Може би то ще спаси света от пълното забравяне на децата от бащите им.

Откритието е: щом мъжете имат толкова лоша памет спрямо децата си, бившите съпруги трябва да се задължат да поддържат приятелски отношения с бившите си съпрузи! И да говорят на бившите си мъже — синът ти е толкова способен, метнал се е на тебе, а виж дъщеря си… тя ти е одрала кожата, толкова е красива…

И на всяка цена да се подчертава, че децата са просто прекрасни!

На мен дъщеря ми Мура ми харесва всякак, дори да беше двойкаджийка или хулиганка, а на Денис — не: той трябва да знае, че Мура е хубавичка и умничка, иначе не би му харесвала чак толкова. Природен закон, какво да се прави.

 

На „Загородни“, до Петте кьошета, се помъчих да си спомня — какво толкова ужасно неприятно каза Мура, че толкова много ме заболя, но реших, че ще мисля за това после.

Спомних си чак пред нас. Мура каза, че никак не е сигурна в себе си. Не е сигурна, че някой ще я обикне истински, че тя заслужава нечия любов. Качвах се по стълбите и си мислех — защо, господи, защо? Толкова се старах!

За разлика от Мурка аз от детската градина съм била типичната скучновата отличничка. Надеждна, отговорна. Ако съм казала, че ще дойда в десет, в десет без една минута вече съм там. Чуждите хора оценяваха много положително и външността ми, дори казваха, че съм красива. На пръв поглед мама можеше само да се гордее с мен. Не, мама винаги е била доволна от мен, но… на мен ми се искаше не това скромно удовлетворение от успехите ми, а див, необуздан възторг, помитащ всичко по пътя си.

Мама имаше приятелка, с чиято дъщеря отраснахме заедно като сестри близначки. Та тази мамина приятелка винаги повтаряше възторжено: „Погледнете моята Верочка, каква е хубавица и умница!“ И всички кимаха. Че какво друго им оставаше? Впрочем Верочка не беше нищо особено и се учеше посредствено.

А моята собствена майка смяташе, че не е педагогично да хвалиш детето си. В резултат Верочка винаги я хвалеха за красотата й, а мен — никога, и за отличното поведение и високия успех по всички предмети — също никога. Лесно бих могла да придобия комплекса на грозновато и дори нелюбимо момиченце, но просто имах късмет: когато всична започнаха да се влюбват, в мен случайно се влюби отначало целият пети „Б“, а след това и пети „В“. И така успях да се измъкна от маминото влияние и да схвана, че и аз струвам нещо, а не само Верочка! Тя, между другото, е имала само едно момче през живота си и се омъжи за него. А аз… не само едно.

Не съм забравила тежкото си детство и винаги повтарям на Мурка: „Ти си невероятно привлекателна, ти си страшно красива“, за да не развива никакви комплекси. Дори я уверявам, че се учи изключително добре. Според мен Мурка подозира, че недовиждам и не мога да различа петица от двойка, но това е моят начин да развивам вярата й в себе си. Така че аз като че ли не съм виновна.

…Пиех кафе и си мислех — ами ако на Мурка не й достига любов? Всички ние — мама, аз, Лев Евгенич и Сава Игнатич, смятаме, че нашата Мура е най-чудесната Мура на света. И Денис винаги я е гледал с възхищение. Когато се биеше на пясъчника за кофичката си. А сега той винаги е зает с много различни неща — и с бизнес, и да ходи на ресторант, и няма време да гледа Мура с възхищение, а и е отвикнал. По-скоро я гледа с опасение — кое е това момиче, толкова зряло на вид, и за какво ли ще го помоли?

Мисля си, за мен той е Денис. Но на Мура й е БАЩА. Смятам, че Денис така и не е пораснал, а за Мурка той е МЪЖ.

А ако Денис беше винаги наблизо и я гледаше с възхищение тя щеше да знае всеки миг, че собственият й баща я обожава.

Може би тогава нямаше да каже: „Не съм сигурна в себе си.“

 

…Мурка отиде на училище, а аз изядох чиния овесена каша и на финала — сандвич с кашкавал. Решила съм да отслабвам, защото Ала изглежда страхотно — много е стройна, къде-къде по-слаба от мен. Носи четиридесет и четвърти номер, а аз четиридесет и осми, затова реших отслабна колкото Ала със специална диета. Много е проста, трябва да ядеш само каши. Страшно обичам овесена каша с масло и захар, затова изядох още една порция. Затова тази диета е толкова удобна — можеш да ядеш каша колкото си искаш.

 

Днес в университета пак си представях колко стройна е Ала и реших да премина към по-радикална диета. В университетския стол изядох едно пилешко бутче с майонеза и една паста с крем (много модна на Запад диета по Аткинс, всичко мазно може, колкото по-мазно, толкова по-добре).

 

Вечерта в рамките на диетата преминах към разделно хранене… много е лесно, хапваш отделно това, отделно онова… Пелмените са забранени — това е тесто с месо. А варениките — не, те са тесто с картофи. И отделно мъничко ягодово сладко. След час парченце пушено сирене, малко салам, портокал, и всичко поотделно.

 

Обади се Роман, много се затьжил за мен, докато съм била заета със семейни работи. Каза, че Мура може да участва в един конкурс — набират участници за реалити шоу. Идеята на това шоу ми е малко мътна — ще съберат всички в тъмна стая и отношенията им ще се развиват там.

— Какви отношения? — попитах.

А Роман отвърна:

— Различни, каквито искат.

Каза Мура да отиде с изследвания. Там, в канала, са помислили, че в тъмното участниците могат да влязат в директни отношения и да се заразят взаимно с разни болести, и тогава вместо реалити шоу ще стане реален скандал, затова всички подбрани трябва да си направят изследвания. Така че нека Мура да отиде с бурканче, за да има предимство пред останалите претенденти без изследвания.

Мисля, че няма да разреша на Мура да участва в реалити шоуто. Ще й кажа, че засега Роман не може да направи нищо за нея и че временно са закрили и програмата, и канала, и телевизията.

 

 

31 декември, неделя

 

Нова година е най-хубавият празник. Помрачава го само необходимостта „да посрещнеш добре Новата година“. Варианти за посрещане:

1. С мама и Мурка.

Плюсове — ще е много вкусно, не трябва да готвя сама. Мога да си гледам телевизия, полегнала на дивана сред топлина и уют.

Минуси — неприятното усещане за изпуснати възможности: нали докато си лежа на дивана, всички останали буйно се веселят някъде без мен.

На въпроса: „Къде беше на Нова година?“, ще трябва да кажа „С мама“, като че ли не съм нужна на никого или мама не ме е пуснала на гости.

2. Да поканя гости у нас.

Плюсове — гостите ще донесат много вкусни неща, не трябва да готвя сама. Гостите ще си отидат, а яденето ще остане и ще има за вкусна закуска в леглото сред топлина и уют.

Минуси — да чистиш след гостите на първи януари е все едно да седиш в затвора, докато другите се веселят. Още повече, че всички ще са с мъжете си или с Вася, а аз ще съм сама.

3. Самата аз да отида на гости.

Плюсове — очевидни.

Минуси — не мога да се сетя дори едно място, където да ми се иска да отида.

 

Посрещнахме Новата година вкъщи в карнавални костюми.

Аз в костюм на Краставица (голям зелен чувал с прорези за ръцете и краката). Мурка — в костюм на Горила (шап ката и кожуха от нутрии на Алъона, маската купихме от „Гостиний двор“, опашката пришихме сами). Мама беше с брада от кафява перука.

Всички останали дойдоха без костюми, но с новогодишни вкуснотии.

Альона с Никита и момчетата донесоха салата със скариди, салата с пиле и грозде, гъска с ябълки, вишнева торта, Олга и Вася (Лежащия не може да излезе от къщи дори на Нова година) — касета с нов филм, пирожки със зеле и кашкавал (изпечени от Вася). Ирка-хамстера с Пьотър Ива-нич, приятелите на Альона, приятелите на Олга и две мои приятелки от университета с мъжете си — всичко останало.

 

Разменяхме си подаръци, танцувахме около елхата, играхме на криеница (скрих се в гардероба и дълго не можаха да ме намерят, едва не заспах) и на разни други игри. Беше страшно весело. Роман се обади да ме поздрави в един и четиридесет и осем. Пускахме фойерверки на двора заедно с компанията на Плешивия. Нашите бяха по-хубави.