Елена Колина
Дневникът на една нова рускиня (3)

НОЕМВРИ

2 ноември, четвъртък

 

Примирих се с безкрайните удари на съдбата (колата ми е развалена, Мура получи още две двойки по физика) и дори малко се поободрих (американците плащат луди пари, за да се разтъпчат поне малко из специално отредените за това места, а аз мога да ходя пеш навсякъде, и то напълно безплатно; Мура е скъсала от бележника страницата с двойките и сега сме по-спокойни).

Та така, тъкмо се ободрих и настроението ми трайно се повиши, и изведнъж гръм от ясно небе — днес нашата завеждаща катедра ме обиди много (заради нея се почувствах съвсем беззащитна в този чужд и враждебен свят).

Бях се запътила към кабинета й, като смятах, че тя винаги се радва да ме види. Обича да си бъбри с мен за мода, за женската орисия, особено за своята. Настроена за обичайното приветливо посрещане, аз, както винаги, надникнах с веселия израз „Ето ме и мен“, но там, в кабинета, напълно неочаквано ме посрещнаха с израза „Сега ще ви дам да се разберете!“. Шефката на нашата катедра ми показа рогата и ноктите си и ка-а-ато се развика:

— Как си позволявате!… Идвате тука!… Когато съм заета!… А вие!…

От изненада моментално изхвърчах от кабинета й и през целия ден се ядосвах, че не съм й отвърнала достойно. В какво се бях провинила, защо ме изгони? И защо един човек да може да гони друг? Само защото ИМА КАБИНЕТ? И Е НАЧАЛНИК? Но нали не аз бях постъпила невъзпитано и дори крайно грубо, защо тогава точно на мен ми е толкова неприятно?

 

Видях се с Роман, исках да му разкажа как ме е обидила завеждащата, но не успях и сега ми е много тъжно. Защо? Като психолог знам — ако човек без никаква причина е в лошо настроение, му трябва шоколад. Ако няма подръка шоколадче и го мързи да иде до магазина, може да използва и други методи, например да сподели или да запише мислите си.

За всеки случай направих и едното, и второто, и третото — изядох голям шоколад „Виспа“, написах „Трактат за простащината“, а после го прочетох на всички по телефона.

 

Трактат за простащината

 

Кое ни засяга най-болезнено, ако ни нагрубят? Нали не ние сме се държали зле, а някой друг. И какво ни засяга, че той е такъв?

Излиза, че работата не е в това, а че не сме могли да отвърнем на простащината подобаващо.

Но: по принцип е невъзможно да й се отговори достойно. А щом е така, не бива да преживяваме.

 

Освен това проведох социологическа анкета на тема: „Как реагирате на простащината?“

 

1. Альона:

— Моментално отвръщам със същото.

(Не ми върши работа, защото аз не успявам толкова бързо да открия у себе си подходящата за случая реакция. Изкопавам я чак след известно време, когато вече е излишна.)

2. Олга, Женка, мама:

Страшно се объркват и зяпват простака объркани и стреснати, сякаш току-що са им се изплюли във физиономиите.

Делят се на два подвида. На първия подвид (Женка и мама) са му нужни от десет минути до месец, за да намерят достоен отговор, макар че това е без значение, защото моментът тъй или иначе е изпуснат. Вторите (Олга) вместо да търсят отговора, плачат, напиват се, посърват или напускат работа.

Изводи:

Не очакваме, че ще се нахвърлят върху нас и ще ни нагрубят, защото принципът ни в отношенията с хората е друг — мир, приятелство, доброжелателност.

Мама, Олга, Женка (и Альона, тя просто има по-голям опит от дългогодишната си работа в женски колектив), и аз също — всички ние сме просто ангели, които носят в живота доброта, любов и съпричастие.

3. Останалите (секретарката на нашата катедра): Постоянно се намират в положение на кръгова отбрана, затова на никого не му идва и наум да се държи агресивно с тях. Бузите на такива хора винаги са леко зачервени, погледът — напрегнат, брадичката им е издадена напред, от очите им хвърчат стрелички.

(Не ги приемам по естетически съображения.) Препоръки:

— Желателно е човек да си прегледа стомаха на лекар и да се занимава повече със секс. Сексът помага да се отпуснеш и да възприемаш света, сякаш той е влюбен в теб, а не търси постоянно кого да прецака.

 

Днес беше ден за караници, обиди и конфликти. Мурка също е в конфликт — с историка.

Казва, че историкът е пълно куку. Той е на двайсет и две години и веднага след института е станал учител за хиляда и петстотин рубли.

— Може би това му е призванието — подхвърлих аз.

— Що за призвание е това да получава хиляда и петстотин рубли? — възрази Мурка. — Ние с момичетата смятаме, е мъжът трябва да печели пари, иначе е беден и не е сексуален.

Хм, Мура и момичетата смятат, че историкът не е сексуален…

Преди да заспя, си помислих, че трябваше да смъмря Мурка и момичетата, че намират историка несексуален.

От друга страна, точно днес разказвах на първи курс, че хората имат различен темперамент и някои темпераменти изобщо не могат да си паснат. Например холерикът и меланхоликът трудно биха живели заедно. Холерикът е винаги възбуден и безмилостно дразни и измъчва меланхолика (морално, не буквално), и поради това на меланхолика му е черен животът.

И точно в този момент една студентка вдигна ръка и каза, че това е пълна идиотщина, тоест, извинявам се, пълна глупост, най-важното е партньорът да печели много, пък тогава можеш да… мисля, че каза, да се справиш с темперамента, после се поправи. И тогава мнозина се развикаха — правилно, правилно, най-важното е много да печели!

Представих си: прибира се веселият Холерик вкъщи и вижда, че неговият Меланхолик седи в ъгъла и плаче. Холерикът щипе Меланхолика, закача го, а Меланхоликът плаче ли плаче. Тогава Холерикът интригуващо подхвърля: „А аз имам много пари…“, но Меланхоликът се усмихва печално и казва през сълзи: „Я да видя какво си ми донесъл?“ Принципно различна, нова дума в науката!

 

Но щом това „поколение на пепси колата“ така или иначе не е духовно като нашето, щом Мурка и другите момичета са толкова меркантилни същества, защо пък моята Мурка да не стане зъболекар — всички знаят, че стоматолозите печелят добре. Вярно, че приятелите ми лекари винаги са твърдели, че стоматологът не е истински лекар дори казват: „Щом е учил за стоматолог, под престилката е пън двуног!“ Затова пък Мура ще може да се грижи за престарелия Денис, освен това ще оправи и десния горен зъб на Женка, той й расте накриво.

За медицинския институт държат изпити по химия и биология, а поне с химията Мура се справя по-добре, отколкото с физиката.

Едва дочаках сутринта, за да споделя разсъжденията си с мама, Мура и Женка.

 

 

4 ноември, събота

 

Сутринта проверявах знанията на Мура по химия. Още от училище помня, че в тази химия всичко е много просто, трябва само да разбереш, че киселините започват с Н, а всички видове спирт завършват с ОН.

— Е, Мурка, кажи бързо на какво завършва всеки спирт?

— Спирт ли? — повтори Мурка. — Завършва на „т“.

Някои политици също не са се учили много добре в училище, пък вижте само каква кариера направиха! И с моята Мура ще е така — частните учители ще я научат да прави разлика между баба и жаба и работата е в кърпа вързана! При това каква професия само — чистичка, с бяла престилка, ако стане нещо, цялото семейство ще излекува! И винаги ще има за хляба.

 

Днес нещо не ми е добре, гади ми се и ми се вие свят. И гърло ме боли.

— Мура, гади ми се и ми се вие свят. Какво ли ми има? Кажи като бъдещ лекар!

— Имаш кариес — отвърна Мура и се понесе към училище.

Пак аз трябва да се разхождам с Лев Евгенич… а така ми се повдига…

И в този миг всичко в мен изстина и затрепери, а ръката ми сама посегна да набере номера на Женка. В Германия е седем сутринта, но проблемът не търпи отлагане.

— Женка, всичко свърши! Гади ми се, а и ми закъснява.

— Колко си глупава, не ти закъснява, това е климаксът! — рече Женка.

— Не, закъснява ми, закъснява ми! — развиках се аз. Тя просто е сънена и не проумява.

За какъв климакс може да става дума малко над трийсетте?!

Като се разбуди окончателно, Женка реагира на новината като изпечен гинеколог и започна да ми задава насочващи въпроси — кога е било за последен път това, кога — онова…

— Купи си тест за бременност — посъветва ме тя.

Не разбирам защо ми е тест. Зрелите опитни жени нямат нужда от него, и така е ясно, че всичко говори за бременност — и ми се гади, и ме боли гърлото.

Впрочем вече ми се гади ужасно, добре, че имам само вечерни лекции… Трябва да поговоря в деканата да ми променят графика, бременните се нуждаят от повече сън.

— За никаква бременност не може да става и дума. Ще направя аборт — отсякох аз.

— Правилно — одобри Женка.

— За нищо на света няма да абортирам — сама си противоречах. Срам ме е да си призная пред лекаря, че на моята възраст не мога да се предпазвам, и най-важното, по принцип съм против абортите. Това е убийство. По-рано всички правеха аборти, но сега, като се приближихме до всички религии едновременно, не искаме църквите, към които се числим, да ни осъждат.

Не смятам, че абортът е убийство, защото откъде мога знам? Просто ако някой вече си има Мурка или Катка, направи аборт е все едно да… с една дума, просто му е невьзможно.

Много ме е страх от мама.

— Представям си какво ще каже майка ти — подсмихва се Женка.

И аз си представям. Е добре, знам как да реша проблема с мама — нека сама види, че съм бременна, като се роди детето.

С отслабнал глас уведомих Женка, че не мога да говоря повече — трябва преди лекциите да си настържа моркови.

Домързя ме за морковите, но реших да съобщя новината на всички.

Олга взимаше интервю от някаква важна личност и дори не можа да си поговори с мен както трябва. Обеща да идва да се разхождаме два пъти в седмицата. Лъже, само ме залъгва! Тя е ту на филмови форуми, ту на прожекции за пресата.

Затворих телефона и си представих как си вървя с количката по „Владимирски“, сама. Ожесточено си гледам часовника на всеки пет минути и проверявам не са ли изтекли двата часа за разходката. Или стоя отегчено до пясъчника. Или водя детето за ръка в детската градина, пак сама. А най-ужасното е в първи клас, и пак всичко отначало — бастунчета, камшичета…

…А Роман го няма никакъв, сигурно е на работа.

 

Альона ми каза, че може още сега да обсъди с мен най-подробно всичко и че тъкмо вчера е видяла чудни дантелени пликове, не много скъпи, само двеста долара.

 

Затворих телефона и си помислих — Альона ще пътува в чужбина. Олга ще се развива професионално, непрекъснато ще ходи по купони, на театър или на боулинг, а аз ще се радвам да наблюдавам как расте мъникът.

Да раждаш на трийсет и шест е много опасно — ами ако след двайсетина години ме вземат за баба?

Отново се обади Женка и ме накара да се настроя позитивно с помощта на автотренинга. Автотренингът е много просто нещо, трябва само да легнеш, да затвориш очи, да отпуснеш ръце, крака и глава и да си повтаряш със задгробен глас, отпуснал и ченето си: „Много съм щастлива, дори прекалено, и Мура също много ще се зарадва, а най-много ще се зарадва Лев Евгенич (обожава да взема топките на децата и да си играе с тях).“

 

Случайно заспах, а като се събудих, се оказа, че автотренингьт ми е помогнал извънредно много — аз съм абсолютно щастлива и сега ще позвъня на Роман.

— Да се срещнем довечера. Имам лекции от осем, тъй че нека да е в шест и половина в Лятната градина — предложих аз. — Не-не, нищо не е станало (защо да плаша човека!), просто трябва МНОГО СПЕШНО да говоря с теб за нещо МНОГО ВАЖНО, не се притеснявай.

 

Винаги е важно предварително да обмислиш предстоящия труден разговор и аз много подробно обмислих как по-разумно да го проведа. Има няколко варианта, за улеснение ще ги разгледаме по точки.

 

Вариант първи

 

1. Уж случайно срещам Альона.

— Ох, колко хубава двойка сте! Какви хубави деца ще имате! — възкликва с умиление Альона сякаш между другото.

Предполагаема реакция на Роман: радва се, иска да има красивите деца веднага.

Забележка: Да не забравя да подуча Альона.

 

2. Уж случайно завеждам Роман в аптеката и се съветвам с него какъв тест за бременност е най-добре да си купя. Купувам теста.

Предполагаема реакция: изпълнен е с радостно нетърпение по-бързо да научи резултатите от теста.

Забележка: Да не забравя да мина през аптеката. И къде ли в Лятната градина мога да ползвам теста?

 

3. След покупката на теста игриво наричам Роман „тати“

Предполагаема реакция: умиление.

Забележка: Понякога може да го наричам и „татенце“

 

Вариант втори (обикновен разговор)

Кратки тезиси на разговора.

 

1. Аз чакам дете.

Предполагаем отговор на Роман: „Не ти, а ние!“

2. Аз съм самостоятелна жена и ще отгледам детето си сама.

Предполагаем отговор: „Ще отгледаме нашето дете заедно.“

3. Не искам да се омъжвам за теб, защото си женен.

Предполагаем отговор: не мога да си представя какво би казал. И това е много добре, защото във всеки план трябва да присъства елемент на неопределеност.

4. Помогни ми да си намеря лекар! (Забележка: Да не забравя да си сложа черна баретка и да седна на пейката.)

Предполагаем отговор: „Хубава работа, като на кино — тя чака дете, а той не го иска, той е подлец, а тя — светица.“ (Забележка. Ами ако Роман не знае текста на любимия ми филм „Москва на сълзи не вярва“?)

 

Разхождахме се в Лятната градина от шест и половина до осем без десет. Беше много тъжен разговор. Роман за първи път каза, че ме обича (мъжете гледат да избягват тези чудни думи „обичам те“ и може би са прави, защото след тях душата ти се изпълва с печал, сякаш нещо отлита завинаги), че след лятото съм му станала най-близкият човек, съм необикновена (ура!) и за нищо на света не иска да се раздели с мен. Не разбрах защо спомена за раздяла, не съм му казвала нищо такова.

— Ще помисля какво да правим — каза Роман много мъжки и отговорно. Но, от друга страна, подчерта, че още не познава дъщеря ми (това е вярно, аз по принцип не запознавам Мура, Лев Евгенич и Сава Игнатич с хората, с които имам връзки) и че ни предстоят много трудности, но дали ни е нужно това…

И аз проявих същото благородство и му изброих точки 1, 2 и 3. По точка 3 („Не искам да се омъжвам за теб, защото си женен“) Роман кимна с глава и отвърна „Да, да, естествено“.

Толкова ми дожаля за него! Ситуацията е толкова сложна…

Да предположим, че Роман ме обича и иска да имаме дете. И че не обича жена си, но пък те вече имат дете. Ако той и без това смяташе да ги напусне, всичко би се уредило, но до днешния разговор той изобщо не бе мислил да ги изоставя. Излиза, че интересите на новото му дете като че зачеркват интересите на старото му дете, а това не е редно, така не бива.

Успокоих Роман, казах му да не се разстройва, че всичко ще се нареди някак, че трябва да се отнасяме към това като към най-голямата радост на света и че тази наша радост в никакъв случай не бива да се превръща в нещастие за жена му и детето му.

Преди да се разделим, Роман ми разказа новините за проекта си. Искал да влезе при главния продуцент на един канал (още не бил ходил там), но информирани хора му казали, че продуцента ще го махат. Тогава Роман отишъл при заместника му, но пък от него нищо не зависело и сега трябва да се действа чрез художествения директор. Роман е много разтревожен, казва, че докато ходи насам-натам някой ще му открадне идеята и ще направи същата програма.

Уверявах го, че няма да стане така и всичко ще завърши благополучно.

На сбогуване Роман ме прегърна необичайно нежно (изпитал към мен допълнителна нежност като към майката на бъдещото си дете) и каза:

— Е, хайде, скоро ще се видим, не по-рано от петък, ще ти се обадя!

 

Отидох на лекцията много изтощена от проблеми и емоции, едва изкачих третия етаж — бременността напомняше за себе си.

 

Не разбирам защо студентките от първите чинове непрекъснато ми правеха страшни физиономии. След лекцията те ме заобиколиха, мълчаха и безмълвно страдаха. Помислих, че им се е случило нещо ужасно.

— Извинете, моля ви се, имате… — най-сетне се реши едно от момичетата и стрелна очички надолу към мен.

Опитах се да се погледна отзад. О, боже! Червено петно!

Едва не умрях от срам.

Обясних на момичетата, че ако изневиделица им се случи нещо ужасно, неприятно, не бива в никакъв случай да се паникьосват или да се извиняват, а да реагират с чувство за хумор — може да се случи с всекиго.

 

От тоалетната се обадих на мама. Винаги бързам да позвъня на мама, като имам неприятности, стига те да не засягат Мура и да не са свързани с пари, работа, моите любовни истории и прочие.

— Стана нещо ужасно — шепнех аз в яката на пуловера си, за да не чуе някой. — Най-ужасното, което може да се случи с човек, изправен пред дъската пред сто души. Не, не позна, не съм се напишкала. Подсещам: ако този човек е жена със светли панталони…

 

Реших, че в тези критични дни ще обличам за лекциите нещо непромокаемо, например купения в „Дисниленд“ червен дъждобран с качулка…

 

Вечерта се обади Женка. Купила специални витамини за възрастни бременни (това не е много обидно, тъй като възрастни бременни се смятат всички, които са над двайсет и пет) и сладко лигавниче с маймунка. Наложи се да й призная, че съм объркала датите.

— Нали ти казах, климакс — абсолютно нелогично реагира Женка. — Е, нищо, лигавничето с маймунката ще ти влезе в работа. Страдаш от пълна загуба на паметта и маразъм.

 

Роман не се обади. Странно, той не знае, че по-специалните нежности по повод бременността отпадат, и въпреки това не позвъни. Защо?

 

 

8 ноември, сряда

 

УРА-УРА, много щастлив ден! Но ще карам подред.

Рано сутринта Плешивия се опита да се скара с мен окончателно.

— Котката ви спи на моя мерцедес. Ами ако на него се и… (не мога да произнеса тази дума, нито пък да я напиша). После не мога да отмия вонята от колата си!

— Сава Игнатич ли? И спи? Ще му дам да се разбере, повече няма да го прави…

Плешивия ме изгледа гневно и каза, че тъй като е лично заинтересован от новия фонтан, предлага да ме върже на това, как се казваше… с една дума, да ме изтегли с въже до сервиза! Колко мило от негова страна!!!

…Ами ако Плешивия има коварен план — да ме примами и да ме изостави някъде заедно с колата ми, а сам той най-после да превземе мястото на моя ветеран на двора? И да издигне там патрулна кула.

— Защо взимате и кучето? — ме попита той.

— Лев Евгенич много обича дългите пътувания. При това искам да изчака в сервиза, докато оправят колата ми сам да я докара до вкъщи. Че нещо много се е разглезил и няма никаква полза от него.

Изглежда Плешивия реши, че съм луда, защото спря да задава въпроси, мълчаливо ме завърза с въже за колата си и се отправихме към сервиза.

Пътувахме дълго, много дълго, защото много се страхувах:

1. да не изостана от мерцедеса;

2. да не блъсна мерцедеса отзад;

3. от всичко.

Плешивия се подаваше от прозореца и викаше: „Ей, какво става, да не си умряла, давай по-бързо!“

Прекарах три незабравими часа в сервиза насред полето. Нямаше дори кафе, все пак самотната женска участ е стра-а-ашно тежка… а Плешивия кой знае защо остана с мен. Той се казва Марат.

Посъветвах го вместо да строи фонтани, да се захване с благотворителност, но той каза, че това е безсмислено, защото скоро в страната изобщо нямало да има бедни.

Как така няма да има бедни? Пенсиите са малки, а и учителите и лекарите получават миниатюрни заплати!

Отначало се изплаших, че Плешивия знае някакъв таен план на правителството: радикално да се отърве от бедните, например да изгони някъде всички пенсионери, учители и лекари, но излезе, че не съм разбрала добре, правителството имало съвсем друг план. Оказа се, че всичко добро за бедните ще дойде от някакво БНП. Плешивия каза, че БНП е брутен национален продукт. Не разбрах какво е това, но ме досрамя да питам, за да не си помисли, че съм икономически неграмотна гъска. Много се зарадвах, че правителството има много от това БНП, надявам се да стигне за всички.

 

За разлика от мен Лев Евгенич не беседваше на икономически и финансови теми, а си прекара един път — обикаляше из целия сервиз и си просеше храна. Майсторите крещяха — махнете това куче, много е страшно (боксерът бил страшен, ама че страхливци!), и за всеки случай го черпеха със сандвичи.

 

Роман не се е обаждал, сигурно действа по програмата.

 

 

10 ноември, петък

 

Още един щастлив ден!!! Защото хубавите работи винаги идват накуп!!! Или почти, поне едно след друго.

Тъкмо се бях върнала от университета, се позвъни. Мислех, че е Роман, но се оказа, че се обаждат от салон „Нимфа“. Искали да проведат в салона малка психологическа консултация само с мое участие и ме канят да ги консултирам! (Не напразно раздавах наляво и надясно психологически съвети.)

Просто са съобразили, че един психолог в салона за красота не е лоша идея. И позвъниха на мен!

Намирам за прекрасна идеята да имам платен прием в салон за красота!! Клиентката ще си седи с ролките и като види табелката „Посещения при психолог“, непременно ще си спомни, че мъжът й й изневерява. Или пък ще си протегне копитата за педикюр и ще си помисли — как да развие лидерските качества в себе си и защо да не започне още сега — тъкмо има табелка „Посещения при психолог“. Или други нерешени проблеми.

Още повече че у нас хората са много предубедени по отношение на психологическата помощ. Струва им се всички проблеми могат да бъдат решени и с приятели в кухнята, а ако се обърнат към психолог, значи са се срамували да се обърнат към психиатър. Но в един салон за красота е по-друго: между подстригването и педикюра се шмугваш в кабинета на психолога — никой няма и да забележи, а на самата теб ще ти се стори, че това не е сериозно, а просто така, глезотия.

Сигурна съм, че не съм си загубила квалификацията през лятото и всичко ще тръгне добре.

Посещението ще струва триста рубли — по-малко от педикюра. От друга страна, защо пък манипулациите с чуждите крака да са по-евтини от тези с чуждата душа? В такъв случай криминалето би трябвало да е по-евтино от една философска книга, а това не е така.

…А и салонът взима половината… Добре де, пазарът сам ще ми каже колко струвам.

 

 

На заспиване не четох нищо, само си прегледах „Психотерапията в практиката“ на Виктор Франкл, за да си освежа психологическите знания. В предговора пише, че по време на войната Виктор Франкл е бил в концентрационен лагер и там е съчинил тази книга за смисъла на живота и ценностите на съществуването.

По-нататък (след предговора) засега не стигнах. Дали бих могла в концлагер да размишлявам за смисъла на живота? Мисля, че не. Само бих се страхувала, бих мечтала за храна и бих се старала да изклинча от работа. Това е защото съм жена, а жените не са склонни към философски разсъждения, а повече мислят как да преживеят.

Дълго не можах да заспя, опитвах се да си спомня дали е имало жени философи, дали някоя от тях е живяла като Диоген в бъчва или в пещера, хранила ли се е с червеи, както не помня кой? Струва ми се, че не…

Роман не се обажда, а можех да го посъветвам да не се растройва така заради програмата, а да започне да мисли за смисъла на живота и ценностите на съществуването. Реших да тренирам силата на волята си — няма да пиша дневник, докато Роман не се обади.

Но ЗАЩО НЕ СЕ ОБАЖДА??? КАКВО ЛОШО СЪМ НАПРАВИЛА (освен че не се оказах бременна, но нали не го знае)???

 

 

12 ноември, неделя

 

Най-после Роман се обади, много тъжен и нежен, виновно попита как се чувствам.

Със слаб глас му отговорих, че засега не съм зле.

Не мога да обясня странното си поведение на никого, дори на Женка, но НЕ ИСКАМ да си призная, че бременността ми се е оказала мнима.

 

 

14 ноември, вторник

 

Обади се Роман, много минорен и нежен, и плахо попита как съм.

Отвърнах с небрежния тон на мъжко момиче, че съм горе-долу добре — малко ми се повдига, но се търпи. Не разбирам защо се държа така.

 

 

17 ноември, петък

 

Обади се Роман.

В първата минута на разговора си помислих — време е да кажа истината, защото подобна лъжа може да стигне много далеч.

На втората минута реших обратното — за нищо на света няма да си призная!

В края на разговора реших, че ще си призная след щес седем месеца.

Защо ли не мога да се разделя с мисълта, че бих могл да имам това абсолютно ненавременно дете? Сигурно е нещо подсъзнателно, много дълбоко, не мога да разбера какво точно.

Обсъждах с всички защо се държа така странно — като истинска шантажистка.

Альона високомерно заяви, че дълбоко в душата си копнея по истинско семейство с мъж и още едно дете. Смятам, че това са глупости, дрън-дрън, кой от нас е психологът, аз или тя? И освен това трябва да се каже не „дълбоко в душата си“, а „подсъзнателно“.

Олга е доволна, че не се налага да идва два пъти седмично за разходките с бебето.

Женка каза: „Я се разкарай, глупачке.“ Намирам го за грубо, тя изобщо не се съобразява с фината ми душевност.

Денис се тревожи как раждането на бебето ще се отрази върху Мура (не напразно се разделих с него, въпреки всичко той е страхотен егоист, дори не си е направил труда да разбере, че моята бременност е виртуална, чисто духовна).

Вечерта случайно намерих на дъното на гардероба първите Мурини обувчици.

 

 

24 ноември, петък

 

Днес към пет следобед ще ходя в „Нимфа“. Салонът работи до девет, така че ще успея да приема пет-шест човека. Може би дори седем.

 

Осем вечерта. Вече три часа седя в кабинета сам-сама като пълна глупачка. Ох, защо, защо ноктите и косите им се струват по-важни от собствената им душа? Нима наистина никой няма да влезе?! Но пък тук ми е много уютно. Донесох си от къщи лампата със зеления абажур (зеленото успокоява) и червената покривка (червеното възбужда).

Я, някой чука. Бързо да прибера книгата и да си сложа сериозното психологическо лице „Сега ще ви помогна“!

Влиза дама около четиридесетте, облечена скъпо и безвкусно, отгоре черно сако и отдолу също нещо като черно сако Насочва се към мен така, сякаш сега ще ме изгони и ще седне на мястото ми. В шкафчето имам приготвени чашки, чай и кафе за отпускане на клиентите.

— Искате ли кафе? Или чай? — питам мило аз.

— Нямам време за чай. Аз съм главен счетоводител в голяма фирма. Дойдох за къдрене и влязох просто… от любопитство. Иначе изобщо не бих дошла, защото съм свикнала да се справям сама с проблемите си.

Но аз разбирам: щом е дошла, значи има какво да сподели. Дано започне по-бързо, да не се обърне и да си излезе, че иначе кариерата ми в салона ще завърши безславно, преди да е започнала.

От страх мълча. И тя мълчи. Сама е влязла при психолога и ме ненавижда за това. Ще я попитам как се казва. За човека няма нищо по-сладко от звука на собственото му име. (При всеки конфликт, дори да е скандал в трамвая, си струва да се заинтересуваш от името на събеседника.)

Изглежда, главният счетоводител реши да поеме нещата в свои ръце. Сухо резюмира: живее с мъжа си от двайсет години, прибира се късно от работа.

— Винаги държа всичко под контрол. Мъжът ми ме посреща, вкъщи цари идеален ред.

За нищо на света не бих искала да съм й мъж. Трябва да жертвам мача по телевизията и да се строя в антрето за тържествено посрещане. Ами сега, какво да правя?! Впрочем интересно какъв е мъжът й. Ще я попитам завоалирано, за да не се усети.

— А какъв е мъжът ви?

— Съпругът ми е слаб, неуверен, не е като мен… всяка неприятност го изважда от релси…

И какъв ли проблем може да има тази толкова властна лелка? Мисля, че потиснатият до пълно мъжко унижение съпруг се е измъкнал изпод копитата й по единствения възможен начин — изневерил й е! И аз бих й изневерявал тихомълком.

— С една дума, подозирам, че мъжът ми не ми е верен.

„Ура, ура! Все пак съм гениален психолог! Справям се с хората като с орехи. Вярно, че случаят е от лесните, тази желязна лейди не е успяла да се сдобие с любовник, ха-ха! Сигурна съм, че освен с мъжа си никога не е била с друг, а и с мъжа си спи по строг план!“

— Не ви е верен ли? — питам. Това е любимият ми метод: ако не знаеш какво да кажеш, повтаряш като ехо, човекът със сигурност ще каже още нещо, а аз през това време ще мога да помисля.

Чудесно, проработи! Оттук нататък разказът се лее като поток. При главната счетоводителка са налице всички стандартни симптоми; в службата мисли какво прави сега мъжът й, вкъщи дава ухо на телефонните разговори, отворила някакви адресирани до него писма — оказало се, че са реклами. Слушам я малко разсеяно, защото още не знам какво да й кажа по-нататьк.

— А какво е изневярата за вас?

— Как какво? Каквото за всички хора.

Обяснявам й, че изневярата означава за всички различно нещо. За някои физическата изневяра не е толкова важна, както влюбеността без намек за секс, а за други е много болезнена именно физическата изневяра, не могат да я простят и това е.

Срещат се много ревниви хора и дори насекоми — това са бръмбарите ревнивци, които след като осъществят контакт със своята самка, много дълго седят над нея, за да не се приближи друг самец. Според мен това е много интересна информация, но тя не се понрави на Главната счетоводителка.

— Че какво общо имат насекомите? Ние, слава богу, не сме бръмбари! А изневярата си е изневяра, каквито и глупости да измисляте!

Това е пълен провал! НЕ ЗНАМ какво да правя по-нататьк!

— А самата вие изневерявала ли сте на мъжа си?

Е, сега вече ще направи кръгом и ще си отиде! Изтървах го случайно, честна дума!

Но не щеш ли, Главната счетоводителка се поизпъчи, наведе се към мен и докладва:

— Изневерих на мъжа си на двайсети август в седем и петнайсет вечерта. Точно преди три седмици. Но стана съвсем случайно, в службата…

Ха така, изобщо не съм очаквала такова нещо от нея, да е на работното й място! Добре де, всеки може да сбърка.

— А отдавна ли ви се струва, че съпругът ви изневерява?

Тя се замисли.

— Ами не… от около две седмици… но страшно се измъчих!

Мълча. Тя съзнателно ме обърква! Боли ме главата и вече не разбирам кой на кого е изневерил. Сега ще й кажа — извинете, не мога да ви помогна, довиждане… И ще се прибера вкъщи, за да не се върна повече тук. Ще си правя педикюра на друго място.

— Искате да кажете, че крадецът вика: дръжте крадеца? Че го подозирам, за да не изляза аз виновната, а да е той? — пита ме Главната счетоводителка.

Изобщо не очаквах, че така ловко ще проумее проблема си, браво на нея.

— Дали пък да не му призная? — облекчено въздиша тя.

Горката, нима наистина се измъчва, че е престанала да бъде безупречната жена, на която съпругът дължи всичко?

— А сигурна ли сте, че ако му признаете тази случайна връзка, после ще можете да му върнете спокойствието? Нали сама казахте, че той изпада в паника от всяко нещо? Не е ли по-добре да го щадите? Той е типичен меланхолик, живее, забил нос в стената.

— Да-да! Просто няма да го понесе, ако му кажа!

На бърза ръка решаваме, че мъжът й не й е изневерявал, че е измислила ревността си, за да не се чувства виновна, и че в никакъв случай не бива да си признава.

Дали да не разменим признания, щом вече ми е разказала толкова откровено всичко? В отговор и аз бих могла да й разкажа нещичко за себе си… Не, по-добре да не го правя, да не реши Главната счетоводителка, че трябва да ме отстранят от психолозите заради аморалност. По-добре на раздяла да й кажа нещо приятно:

— Вие сте много силна жена! Само вие можете да запазите щастието и спокойствието на мъжа си! Както винаги всичко е във ваши ръце.

Жената напуска кабинета със суров израз, забравила, че допреди миг двете сме били близки, на вратата се обръща и процежда през зъби: „Благодаря“.

— Моля — казвам аз. — Елате пак.

Според мен не мина лошо…

 

Прибрах се вкъщи толкова уморена, че почти не обърнах внимание на Мура.

— Как мина в салона? — ме попита тя.

— Нищо интересно, обичайната работа… Козметичната ме уговаряше да отида при нея за специален масаж — антицелулитен масаж на дупето.

Мура много се оживи и каза, че и тя ще дойде за масажа.

— Дрън-дрън! Това пък защо ти е? Още нямаш целулит.

— Не, ще дойда. Ще легна до теб, ще те избутам и ще й предложа своето дупе.

 

От умора почти никак не можах да говоря по телефона, само накратко разказах на Женка за Главната счетоводителка с всички подробности и професионални коментари.

Легнах си със скъсаната бархетена пижама, с която Мурка спеше от десетата до дванайсетата си година. Тя като че премахва умората.

Страшно изхабяват тези консултации! Защото се натоварваш с чуждите проблеми. Ами ако днес имах петима пациенти или пък двама? Докато заспивах, си мислех за Главната счетоводителка (при професионалните консултанти винаги е така) — представях си мъжа й: мисля, че не е висок, пооплешивял и с очила, добър.

 

 

25 ноември, събота

 

В единайсет и половина сутринта съботният ми синдром на пълна непотребност беше в апогея си. Само защото някои хора (обади се Олга, довечера ще ходи на тържество със сладкиши) напук на мен в събота водят светски живот по приеми, премиери, в бюфети и кулоари.

Не е справедливо възможностите за съботни развлечения често да зависят от местоработата. Олгината работа е да напише за приема по повод връчването на наградата „Лика“ или тържеството по повод връчването на наградата „Тефи“, а аз в събота често имам лекции.

В дванайсет без четвърт се обади Роман и ме попита внимателно, като че съм болна:

— Как си, добре ли си?

— Днес съм много добре.

Небрежно споменах, че съм записана в консултацията и че съм си харесала количка.

— Милинка… — Роман мълча толкова дълго, че се уплаших, че е припаднал и сега, без да помисли, ще изтърси нещо, след което ще трябва да мисля лоши работи за него, а аз не искам да мисля лоши работи, искам да мисля както си е, — РОМАН Е МИЛ И МЕ ОБИЧА.

В очите ми залютя.

— Вече не съм бременна, не се водя в консултацията, не съм си харесала количка — смотолевих с угаснал глас.

Какво да правя… Като проф. психолог прекрасно си давам сметка за всичко, ставащо около мен, включително и в Роман. Когато в един и същ човек бушува такава сложна гама от чувства (любовта му към мен, дългът пред съпругата, желанието да отиде вечер в „Тадж Махал“), той, този човек, просто не се решава да каже изведнъж цялата истина — как иска да има дете от мен! Това е нормално. (Не смятам, че мъжете трябва винаги, постоянно да бъдат герои, те също са хора и имат право на страхове.)

Но ето че Роман се държа геройски в сложната ситуация с бременността, та той можеше да ми каже да се оправям сама и каквото още се говори в подобни случаи от женените мъже, а той не каза нищо!

— Да отидем довечера в „Тадж Махал“? — предложи Роман, явно забравил, че току-що са ме снели от отчет в женската консултация и не ми е до развлечения. — Ще послушаме блус.

Страшно много ми се ходи в клуб! Макар че не обичам блус, дори го мразя! Но ще отида в клуба, ще отида, ще отида!

— „Тадж Махал“ ли? А-а-а, знам… кухнята там май че беше източна? — Никога не бях чувала за този клуб (всеки може да се досети, че в заведение, наречено „Тадж Махал“, не сервират борш с пирожки. Не проумявам защо се правя на човек, за когото клубовете са втори дом. Ако трябва да съм честна, целият този клубен живот прошумя покрай мен. С Денис се забавлявахме по студентски — събирания с приятели в кухнята, шишкебаб по вилите и детски рождени дни.

До дванайсет без петнайсет нямах никакви перспективи за светски живот, освен да поемем с Альона на опознавателна разходка из бутиците, а ето че сега ми предстои истинско светско събитие!!! Вярно е, че по време на екскурзията мога да се наговоря до насита с Алъона, с която говорих по телефона два пъти снощи и веднъж тази сутрин.

Към два и нещо реших да се подготвя за вечерта подобаващо и си намазах лицето с полезната за кожата синя глина.

В три часа се срещнах с Альона в рая на бутиците „Новият пасаж“, Мурка също се присламчи към нас (навремето след училище си водех дневник с лични наблюдения над природата, четях на френски и немски и пишех бели стихове, а тя се интересува от съвсем различни неща: привличат я ходенето по магазините и приятелките ми).

Пред входа Мурка се закова на място и ме огледа критично.

— Ще ни изгонят оттук като скитници — заяви уверено тя. — И какво ти е на лицето? Защото си сивосиня, особено носът.

За миг се уплаших, че точно днес изглеждам толкова зле, но бързо се сетих, че съм забравила да си измия подмладяващата синя глина. Но на мен ми е простено, аз съм кандидат на психологическите науки, а учените поначало са разсеяни. Една доцентка например дойде в университета без пола. В аудиторията си съблякла палтото, метнала го на първия чин и случайно погледнала надолу… Гледа — няма пола! Имала е късмет, че не е била със скъсан чорапогащник, че какво ли не се случва, после береш срам…

Полюбувах се на образа си във витрината. Хубавичка съм, не мога да си се нагледам — дълго черно палто, под него дънки, не си личи, че са стари, а под тях — супермодерни островърхи обувки!

Помотахме се из мраморната сграда, тук нещо съблазняващо, там нещо патетично и всичко без изключение скъпо. Според мен в салона със скъпи бутици трябва да е уютно и очарователно, освен това трябва да се предлагат множество дребни, достъпни стоки — шалове, кърпи, всякакви нещица. А този наш „Пасаж“ прилича на мраморна тоалетна в петзвезден хотел — красиво е и прави впечатление, но ако не ти се пишка, няма какво друго да правиш там.

Мурка смяташе да се отбие в „Ескада“, но се разколеба Убеждаваше ни, че нормалните хора избягват да влизат в скъпи магазини.

— Ти не се ли притесняваш? Продавачките усещат, че няма да купиш нищо.

— Защо да мисля за това? Че и те няма да си купят, при това аз не съм продавачка — отвърнах разсеяно и видях до стойката със закачалките Альона. А на закачалките ВСИЧКО Е ТОЛКОВА КРАСИВО, в дантели, камъчета и мъниста!

Докоснах едно розово сако с пера като на паун.

— Сако „Унгаро“, първа линия — реагира с готовност продавачката. — Цената е две хиляди долара. (Какво ли значи „първа линия“, може би първо качество?)

Дали някой може да се докара с това оперение, без да се почувства като паун? Нормалният човек трябва да се облича винаги с вкус, да кажем с дънки (по възможност стари) и черен пуловер.

— При това сакото е в разпродажба — продължаваше продавачката. — Намалението е осемдесет процента!

Аха! Провървя ми! Разпродажба! Незабавно ще се сдобия с тази розова опашка. Задъхана от възбуда, зашепнах на Альона:

— Как ти се вижда… само двеста долара? Не повярвах на късмета си! Че двеста долара пред две хиляди са направо подарък! При това розовото оперение е толкова красиво, и много ще ми отива, не като овехтелите дънки и черния пуловер!

Развълнувах се и съвсем забравих, че не нося двеста долара, за да го купя веднага.

— Това сако страшно ми трябва! Помисли си, кога друг път ще се сдобия с „Унгаропървалиниязадвестадолара“?

Алъона с Мура в хор ми викаха разни ужасни неща — колко нетактично от тяхна страна.

— С тази розова опашка ще си като полудял фазан! Къде ще си го облечеш? (Мура)

— Навсякъде, навсякъде!… И няма да си го облека, а ще си го сложа, колко пъти да ти казвам! Днес ще си го сложа в клуба „Тадж Махал“!

— Тая розова опашка ти е малка! (Альона)

От обида забравих, че се намирам в бутик, хванах Альона за рамото и я раздрусах.

Но се оказа, че напразно налитам на бой — така и не можах да вляза в розовото оперение, тоест почти влязох, особено ако си глътна корема и не си пъхам ръцете в ръкавите.

…Заради Мурка и Альона никога, ама никога няма да имам розова опашка „Унгаропървалиниязадвестадолара“… А би било добре — с 80 процента намаление…

Екскурзията ни криво-ляво продължи. Мурка се влюби едно кадифено костюмче с воланче, тайно поглаждаше полата и го налагаше на себе си. Альона се ядосваше и точно като в бедните стари времена всяка минута повтаряше, че всичко е много скъпо.

Пихме кафе с много вкусни пирожки в сладкарница „Аврора“ (изядох две и си отхапах от Альонината, Альона също изяде две, като отхапа от мен и Мурка), разделихме се с Альона и чак тогава забелязах, че Мурка е нацупена и още малко ще се разплаче.

— Кажи ми за кого е всичко това?

Не се сетих веднага какво иска да каже… Хм, едночасовата обиколка из разкошния живот не й е била от полза. Попита ме като петгодишно дете: тя, Мура, на фона на бутиците много бедна ли е или просто бедна?

Оставаха ми близо два часа до срещата с Роман и на бърза ръка обясних на детето, че „Армани“, „Версаче“, „Ескада“ и „Соня Рикел“ са нещо красиво, но предназначено за толкова тънка прослойка хора, че е почти невидима. И че повечето хора и в Русия, и в другите страни се обличат от нормални магазини, пътуват с нескъпи коли и веднъж в годината се веселят в „Дисниленд“ или на вилата в Мшинское. Точно това сме и ние с Мура — средна класа, надеждата и опората на обществото.

— Само не започвай да ми четеш лекция за новите руснаци, устремени към светлото бъдеще — сприхаво се сопна Мура, — искам да мога да си позволя конкретно онова кадифено костюмче с воланчето и това е! Хайде, за себе си разбирам, но защо ти не можа да си купиш онова сако с перата? На теб наистина ти се полага всичко най-хубаво!

— Мура, това вече е философски въпрос — защо един се ражда принц, а друг — просяк, и всеки си е горе-долу доволен от живота, независимо от дохода…

Не се сърдех на Мура. Смятам, че всеки на нейната възраст има право поне веднъж да се учуди — защо ЦЕЛИЯТ СВЯТ не е за мен? Но само веднъж.

Отровена от пайетите и мънистата из бутиците, Мура се залови да ме възпитава.

— Ти си на трийсет и седем години…

— На трийсет и шест…

— Скоро стават трийсет и седем. А дори не можеш да ходиш с токчета. Ако утре изникне някакъв прием, няма какво да облечеш, нямаш нито официални обувки, нито вечерна рокля. Само онези обувки за умствено изостанали, дънките и черния пуловер.

Какьв ти прием? Макар че… току-виж?!!

Мурка е права, не се осъществих като жена. Нямам си дори козметика, само едно червило, което ми даде Ирка-хамстера. То не й трябваше, защото Ирка си боядиса устните в малиново за три години напред (нарича се перманентен грим, прави се с иглички и боли). Ирка-хамстера изобщо не е алчна, но след три години ще й е приятно да си получи червилото недокоснато.

— Мура? И знаеш ли какво още си нямаме? — възкликнах трагично. — Порче си нямаме, Мура, абсолютно никакъв пор.

Сега последният писък на модата е да си отглеждаш пор. Пьотър Иванич подари на Ирка пор за миналата Нова година. Порът й изгриза всичко, до което се докопа — в началото се мъчеше да свие гнездо в гардероба, после между пружините на дивана. И след като направи дупка в дивана, се убеди, че не е попаднал където трябва, и започна да сондира следващото място.

Попитах Мурка как се чувства обикновено в Ермитажа, добре ли й е? Нали не започва веднага да си мечтае да спи на такива дивани, да се храни в такива съдове… На самата мен всеки път поне малко ми се приисква да живея в Зимния дворец, особено си мечтая да поживея в Малахитовата зала…

Поседяхме на една пейка в Каткината градина, аз пушех и не мислех за нищо, а Мура сама си разсъждаваше кой от познатите ни е беден и кой е богат. Изведнъж ме ущипа и каза:

— Уф, разбрах! Бедността и богатството не са само в парите, те просто са дадени на човека завинаги като цвета на очите. Ако нямам кадифен костюм, но не го и искам — значи, не съм бедна. Но ако имам костюм, но съм комплекарка и искам още един, значи съм бедна. Излиза, че човек е беден не защото има малко пари, а защото е беден. И ние с теб, мамо, не сме бедни, не сме!

Мисля, че моята Мура откри нов природен закон. Една наша американска приятелка винаги се оплаква от ужасно безпаричие, защото трябва да плаща за скъпа къща, скъпа кола, скъпа детегледачка и за самата нея не й остава нищо, а за нас с Мура винаги остава.

Днес ни остана за сутиен за Мура.

— Дай за благотворителни цели — протегна решително ръка тя, — трябва ми шумолящ сутиен.

Преровихме всички сутиени в „Гостиний двор“. Продавачката реши, че сме някакви фетишистки, а ние само проверявахме — шумоли ли сутиенът или не.

После с Мура ядохме чийзбургери в „Макдоналдс“ и се смяхме.

 

 

С Роман не се бяхме виждали от ерата на неуспешната ми бременност, затова срещата в дома на приятеля му мина много бурно, дори не успях да му разкажа, че в живота ми са настъпили големи промени и сега давам консултации в салон.

И ето че вече сме в клуба „Тадж Махал“. Аз, с черните си дънки, малкия си черен пуловер и в еуфория сред деколтета, пайети и боа — истински светски живот!

Блусът е някак електрически и отровен, страшно е задимено, източната кухня е представена от овнешки шишчета. Мразя миризмата на овнешко и ако клубният живот е това, искам да съм си в леглото още сега.

Роман не плащаше за нищо, защото в този клуб има бартер срещу реклама. Направих се, че разбирам — изглежда е направил нещо добро, заради което в клуба му разрешават да ме мъчи с шишчета безплатно.

Мнозина познават Роман, а мен никой не ме познава. Не е приятно, когато всички се ръкуват с всички, но не и с мен, сякаш съм човек от друг свят. Реших да се престоря, че се поздравявам с някого, които е в далечния край на залата. Махнах с ръка и се усмихнах. Мина прекрасно и след няколко минути пак махнах на някакъв човек с обица.

— Кой е този? — пита Роман. — Ей оня там, с коса до менете и обицата на устната?

— Онзи ли? А-а, това е… един наш професор от катедрата по икономика.

 

 

Около мен всички говорят за музика, а аз не знам нито една група и нито едно име.

— Повече обичам симфонична музика — казах на съседа си отсреща, само защото бях мълчала повече от час.

Той ме погледна като говорещ папагал (папагалът си говори, но кой ще тръгне да му отговаря!).

Добре, че мога да си пуша мълчаливо и да се правя, че съм дошла точно за това — просто обичам да си пуша сред хора.

Роман си приказваше с разни хора.

— Вземи си три минути рекламно време и донеси готовата програма…

— Той иска да ми тръсне не три минути, а всичките десет, от които седем са дънкови…

— Рейтинги, „Галъп“… (Това пък какво е?)

— Не можеш разбра програма ли прави или дънки…

Когато в старите съветски филми за войната в хода на действието се случваше да говорят на немски език, се появяваха титри: „Звучи чужда реч.“ От чуждата реч знаех (от Роман) само думата „дънки“ — това е платен материал, замаскирана реклама. Все едно ако случайно напиша учебник, да платя на всички лектори, за да казват, че именно моят учебник обяснява най-пълно материала, и да четат лекции само по него (би било добре, ако бях написала учебник, а лекторите…)

Изпуших артистично половин пакет цигари и смятах да пристъпя към втората половина, когато най-сетне ме запознаха с нормален, близък по дух човек. Работи като митнически началник, не се интересува от „Галъп“, рейтинги и дънки и ми се щеше да си поговорим за нещо близко и на двамата.

— Не обичам много блус, всъщност го мразя — признах си пред митническия началник. — Обичам класическа музика. А вие? Обичате ли Брамс?

— Брамс ли? Повече обичам природата — отвърна началникът. — Малко слънце, студена вода…

Той видимо се оживи, като разбра, че съм психолог — имал към мен едно въпросче относно неговата психология.

— Вчера ми се развали колата и се прибирах вкъщи с трамвай четиринайсет — започна митническият началник и се замисли. — Та пътувам си аз, гледам тълпата и си мисля — какво ли носят тия хора в чантите си?

За всеки случай придърпах чантичката си по-наблизо. Изобщо не мога да я дам за митническа проверка — там е пълен хаос: миналогодишни театрални програми, тампони, празна кутия от цигари, две-три хартийки от бонбони…

За да го отвлека от чантата си, му разказах ужасната история за нашите студенти, арестувани за разпространение на наркотици. Началникът ме посъветва да поставя пост при входа на аудиторията — да пребърква джобовете на студентите преди лекциите.

Дадох на митничаря една бърза консултация — казах му, че е цяло щастие човек така да обича работата си.

 

 

Вчера (петък, много тежък ден!) след три дневни и две вечерни лекции ми се струваше, че съм съвсем празна и олекнала от умора и че още малко и ще полетя към небето. А в този „Тадж Махал“ (вече е два часът през нощта!) ставах някак тежка и тясна, сякаш всички тези срещи с интересни хора стават направо върху мен, а отгоре на всичко са ме принудили да изпуша цял пакет цигари. Душата ми е странно противоречива — едната й половина си мечтае за нощни събирания, купони и клубове (НО НЕ В ТАКАВА СТЕПЕН), а другата — вече е УМОРЕНА ЗАВИНАГИ и въздиша за дома си, за стаята си, за леглото си (там можеш да си хапнеш ябълка или бонбон и да си почетеш книга).

Не напразно страдах (овнешко, блус, липса на бонбони и прочие.) Тази вечер обаче се оказа не просто мъчителна за мен клубна вечер, а МНОГО ПОЛЕЗНА ВЕЧЕР — Роман почти се уговори за програмата си, ура!

След толкова бурен светски живот на всеки му е нужно да заспи в старата си бархетена пижама със зайчета.