Елена Колина
Дневникът на една нова рускиня (2)

ОКТОМВРИ

2 октомври, понеделник

 

В понеделник винаги започвам нов живот, затова реших твърдо още днес да кажа на Плешивия, че нямам никакво намерение да плащам сто долара за паркинг.

Прокрадвах се по двора към колата, като се оглеждах на всички страни. Улових неодобрителния поглед на Плешивия — той ме забеляза от прозореца и тутакси изскочи на двора.

Но не може да ме победи — сега ще пусна в ход целия си професионален психологически арсенал. Най-важно за продуктивното общуване е правилно да установиш контакт с другия. Много хора вече завършват общуването и даже са успели да се изпокарат, без да са влезли в контакт. Не като нас, психолозите.

Втренчено гледах Плешивия в очите и се усмихвах.

— Защо така сте ме зяпнали? — подозрително попита той.

Ама че глупак, изобщо не схваща, че влизам в контакт с него по всички правила на психологическата наука.

За добър контакт трябва да заемеш точно позата на събеседника, затова разкрачих широко крака, главата ми потъна в раменете, а ръката ми отиде зад гърба, сякаш държа пистолет.

— Ти какво, подиграваш ли се? Дразниш ме, а? — изръмжа Плешивия.

По принцип ние, психолозите, бързо улавяме неясната заплаха, идваща от събеседника, затова отстъпих към входа, без да преставам да се усмихвам и с преувеличена радост да махам с ръка.

Много скоро ще реша проблема с Плешивия веднъж завинаги.

…Макар че, ако човек не решава проблемите, те като че ли се решават от само себе си: или ще преразгледат това платено паркиране, или онова магаре ще пукне… не, нека си живее, помислих го само в смисъл, че ще ме забрави.

 

Точно в дванайсет часа, когато гръмна оръдието на Петропавловка и аз както обикновено се изплаших, че неочаквано започва война, всички колеги прекъснаха лекциите си, повикани спешно на извънредно заседание на катедрата. Завеждащата дойде бяла като платно, а по-възрастните преподаватели седяха уплашени, че са решили да ги уволнят.

Оказа се, че няма да уволняват никого, просто имахме извънредно произшествие. Трима наши студенти били арестувани за разпространяване на наркотици в особено големи размери. Казаха, че ще лежат двайсетина години. Като изброяваха имената, извиках високо: „Не може да бъде!“ Един от тях беше мой студент, много симпатично момче с расово лице и чисти очи, личеше си, че е от добро семейство. Целият семестър седеше на първата банка и задаваше умни въпроси. На миналата сесия получи на изпита при мен четири, разстрои се и отново се яви за петица. Нима за него разпространението на наркотици в особено големи размери е нещо толкова обикновено като да работиш като келнер в почивните дни, та изобщо не се е тревожел и страхувал? И как за него, пласьора на наркотици, може да е толкова важно четири или пет има по психология. Как е могъл? Ужас-ужас-ужас!

Бях толкова разстроена, че едва не забравих — трябва спешно да си направя педикюр и да се епилирам. Утре ще се срещам с Роман, а космите на краката растат бързо, за разлика от късата прическа, която после трябва да отглеждаш с години!

Четях си лекцията и изобщо не можех да се съсредоточа върху психоанализата, защото внимателно разглеждах студентите и през цялото време си мислех на колко ли от тези момчета и момичета онези тримата са се опитвали… да пласират… Щурах се между редовете и подозрително изучавах не са ли плувнали очите на някого.

— Какво ви е, да не би да се налага да излезете? — попитаха ме съчувствено.

Казах, че всичко е наред, освен една неизвестна за тях случка, за която нямам право да им кажа: трима наши студенти са пласирали наркотици, и им върнах въпроса:

— Кой от вас смята, че тежките наркотици са нещо лошо, а леките не са страшни?

Половината аудитория вдигна ръце.

— Глупаци, не разбирате — разгорещих се аз, — че ако човек употребява леки наркотици, това значи, че той вече е ПРЕСТЪПИЛ ЧЕРТАТА и по-натагьк няма да е толкова страшно да направи следващата крачка. И най-важното, той вече се е дрогирал и никога няма да забрави колко синьо е било небето, когато той… досещате се…

Разказах им за начините на защита, не в смисъл на палка или пистолет, а психологически. Основното е да отблъскваш неприятните мисли, сякаш картинката става все по-малка и по-малка, докато съвсем изчезне…

Бях страшно нервна, исках те да разберат, че когато само веднъж направиш нещо дори малко лошо, вече е много, много по-лесно да направиш и нещо много лошо! Помолих да вдигнат ръце онези, които са ме разбрали и са съгласни. Вдигнаха ръце само двама. Това е много малко. От друга страна, ако смятаме, че това са живи души — две души все пак е нещо.

Прибрах се с колата в двора, като размишлявах как да подплаша студентите си толкова сериозно, че да спася още поне няколко души, и изведнъж се сетих: педикюр! Епилиране!

На „Пушкинска“, не е далече, ако минеш напряко през дворовете, бях открила салона за красота „Нимфа“. Салонът е престижен и педикюрът им също е на съответното ниво, но реших да бъда истинска жена, която не жали пари за себе си. Винаги си правя педикюр през есента и зимата, защото се радвам на тайните ярки петънца лак под чорапогащника и обувките. А да си правя маникюр някак не ми е интересно, макар че ръцете ми с изрязани като на първокласничка нокти са винаги пред хора и за една сесия подписвам с тях по сто книжки на ден.

 

Момичето носи на гърдите си бадж „Татяна — специалист по маникюр и педикюр“. Защо ли всички Татяни са толкова педантични? Не може ли — раз-два, и готово?! Мечтаех да избягам с един напедикюрен крак. Момичето ме попита може ли да избере лак по свой вкус. Лакът по неин вкус се оказа ужасен, яркомалинов.

Татяна строго ми нареди да си направя и маникюр и ме научи как да се грижа за ноктите си. Много е просто, само трябва вечер да ги натъркваш с тоник, балсам и емулсия, да ги мажеш с крем (за различните нокти има различни течности и кремове) и да пиеш специални витамини, за да растат ноктите. Стана ми неудобно да я попитам защо трябва да отглеждам нокти като на граблива птица — нали не се защитаваме и не си набавяме храната с тях, но навреме съобразих, че тя си вади хляба от ноктите, тъй че колкото са повече, толкова по-добре.

В замяна на съветите за ноктите дадох на специалиста по педикюр и маникюр психологически съвет — какво да прави с детето си двойкаджия. Казах й да не се ядосва, при момчетата двойката е нещо нормално, дори много хубаво, нека се радва, че расте истински мъж — свободен и независим. Оказа се, че тя имала момиче.

След педикюра направих и епилация, много болеше! Помолих козметичката да ми остави малко косми отзад и отстрани, но тя не разреши, защото всичко трябвало да се прави както трябва, а не през пръсти. За да ме поразсее от болката, ми разказа за възможните методи за подмладяване на кожата. (Така ли изглеждам?!)

Масажът на лицето с богата на витамини маска подобрява тена, стяга кожата. Десет сеанса, всеки по 400 рубли. (Убедена съм, че го заслужавам.)

Електропроцедури, подобряват и стягат лицето. Десет сеанса, заедно с масажа, 950 рубли. (Дали заслужавам и него?)

Мезотерапия, подобрява всичко накуп, направо пред очите ти израстват нови дълги крака. Оказа се, че едната инжекция струва 2000 рубли, а са нужни пет инжекции.

И така, за 10 000 рубли ще вкарат някакъв колаген в тялото ми, при това не мога да изключа вероятността и с мен да стане както с нашата съседка Ирка.

С Ирка сме съученички. Беше училище с химически профил и специализираното обучение крайно много повлия на самосъзнанието й. Ирка се смята за вещество в епруветка. Измерва се, запарва се, потъва в утайката, нагрява се, суши се и претегля сухия остатък.

Миналата есен й обещаха, че ще изглежда като Катрин Деньов, и тя си постави златни нишки. През зимата се оказа, че на студа нишките прозират и лицето й стана на квадратчета. Тази година обещават мека зима, така че Ирка не се тревожи прекалено.

Но най-слабото й място са бръчките от носа към устата и не защото са особено дълбоки — просто на нея й се струва така. Ирка е привърженик на радикалните решения, но още не е успяла да реши въпроса с бръчките веднъж завинаги. Това лято наля в тях специален, много скъп гел и страшно се ядосваше, че действал само половин година. А този гел да вземе и да протече към бузите й, предимно към дясната. Мислех си, че я боли зъб, а то било от гела.

В подобна ситуация съм изпадала в десети клас в часа по химия. Трябваше да капна една малка капчица в епруветката („Само една!“, викаше химичката), а аз случайно или нарочно пуснах много и от епруветката изкипя страшна черна пяна, а аз продължавах да наливам като омагьосана, докато химичката не ме хвана за ръка и не ме прати в ъгъла. Я стой тук, вика, почини си от опита, че нещо се превъзбуди. И там, в ъгъла, разбрах, че в тази химия трябва добре да си отваряш очите.

 

Но Ирка няма време да седи в ъгъла и да мисли, затова сега й се налага да отвръща на Муриното „Ирка-карирания хамстер“ (съкратено Ирка-хамстера). Мура е в много близки отношения с нея. Ирка сама я разпусна, позволява й всякакви фамилиарности, тъй че сега нищо не може да се направи.

И при мен този колаген може да отплува накъдето му харесва. Към очите? Ще приличам на свиня с малки плувнали очички. Ако тръгне към носа — носът ми ще увисне като бяла гъба мутант… А може да ми провърви и гелът да се придвижи към ушите. Тогава ще нося поло с висока яка.

 

Дадох психологически съвет и на козметичката. Приятелят й искал да почива през есента в Турция, а тя — да се пързаля със ски през зимата. Посъветвах я да отидат в Турция през зимата: там е открит курорт за скиори и пистите стигали до плажа. Почти съм сигурна, че съм го чула някъде.

 

Не, явно никога няма да се разделя с Татяна — специалистката по педикюр и маникюр! Забравих си пръстена при нея. Търсихме из целия салон, извикахме чистачката и управителката, охотно се присъединиха и няколко клиенти, предвкусващи скандал. Пръстенът не се намери.

Управителката на салона искаше да викне полиция, а аз я разубеждавах с ленив глас:

— Оставете, момичета! Чак пък да викате полиция заради едно стъкълце!… Макар че… все пак ми е спомен, в пети клас с една приятелка го купихме от една галантерия… може пък полицията да го намери…

Пръстенът мълниеносно, като в мултипликационен филм, бе намерен на пода. Диамант в потъмняло сребро. Диамантите със старинна изработка са досущ като стъкълца, защото по-рано не са можели да ги обработват. Майката на Денис ми подари този пръстен за раждането на Мура.

Обясних на управителката и момичетата психологическия си подход към изчезването на пръстена и към живота като цяло, дадох им визитната си картичка и казах, че ако имат психологически проблеми, винаги могат да ми се обадят.

 

 

7 октомври, събота

 

…Към осем вечерта, тъкмо с Мурка бяхме почти умрели от глад, дойде мама. Донесе сарми с доматен сос и ябълков пудинг. Най-голямото щастие е да живееш на една ръка разстояние от мама и сармичките с доматен сос!

Изядох три сарми, после още една малка и незначително парче от пудинга (ще започна диета, когато тръгна на шопинг), а Мурка — две сарми и половината пудинг.

В осем и половина дойде Ирка-карираният хамстер с мъжа си Пьотър Иванич. Той просто има нюх за мамините сарми!

Познаваме се от сто години и сме много близки, затова Пьотър Иванич реши да разкаже на мама как ще продължи Иркиният живот, ако нещо се случи с него. Той е на четирийсет години, не е болен и не е в криминалния бизнес, просто е с три години по-голям от Ирка и смята, че тя ще го надживее точно с тези три години.

Пьотьр Иванич убеждаваше мен, мама и Мура, че човек трябва да влага пари в банка и в недвижими имоти, и „ако нещо стане“, Ирка ще може да го наследи, да се справи, да се огледа и така нататък. Мама седеше цялата почервеняла и ме гледаше с израза „ти живееш неправилно“ и „трябва да мислиш повече за бъдещето“. Загриза ме малкото неприятно червеиче, което се появява винаги, когато ми се стори, че другите имат всичко, а аз съм на ръба на живота. Къде впрочем е банковата ми сметка? Тоест аз нямам сметка, но ако си намеря паспорта, бих могла да си открия и да внасям в нея цялата си заплата.

Макар че… В световната литература има толкова примери, когато огромни състояния са се изпарявали за един миг, пък и от собствен опит знам, че със спестяванията не всичко е толкова просто… Веднъж имах хубава синя дебитна карта. Преведох в нея пари и си представих как навсякъде се разплащам с картата си — небрежно и с леко отегчение, с вид на човек, отдавна свикнал с банковите операции. С тази карта двете с Мура заминахме при Женка в Германия, но едва като пъхнах чудната си карта в банкомата, си спомних, че това парче пластмаса не е достатъчно, за да се посипят пари — необходим е и код. А точно кода бях забравила — мислех, че ще го запомня, и не го записах, но го забравих — с всеки може да се случи. И така ние с Мура се оказахме в чужбина без копейка, но затова пък с карта. Сега няма да си спомням всичките унижения, през които трябваше да минем, докато искахме пари отначало от питерската банка по телефона (банката реши, че съм луда просякиня, научила номера им отнякъде), а след това и от съседите на Женка.

Но най-неприятното беше в Питер, когато ми се наложи да обяснявам в банката, че едновременно съм забравила кода и съм загубила самата карта, а и паспортът ми се е дянал някъде…

Дълго, много дълго не можех да си получа парите обратно, а отгоре на всичко мениджърът на банката, отговаряш за клиентите, ми препоръча да проверя за сметка на банката дали съм вменяема…

…Тъй че по-добре изобщо да не мисля за бъдещето в смисъл на финансови вложения, защото далеч не винаги човек може да си ги получи толкова лесно.

Много по-важно е да мисля за бъдещето на децата си и взех решение да започна да мисля за Муриното бъдеще още отсега.

— Хайде да обсъдим съдбата на Мура — предложих аз. — Къде да следва, след като няма влечение към нищо, освен към лъжите, че всички имат двойки и на този фон личната й двойка изглежда почти като тройка?

— Мура има да учи поне още година, защо се сети сега? — учуди се Ирка.

— А кога?! — възразих аз и започнахме да обсъждаме съдбата на Мура.

— Накъде те влече, Мурочка? — попита я мама.

— Влече ме към „Бенетон“, към „Манго“ и към „Мекс“ — отговори честно Мура.

— Излишно е да обсъждаме — махна с ръка мама. — Нашата Мурочка ще постъпи във филологическия факултет.

Наистина това е най-простото решение. Че къде другаде може да постъпи момиче от интелигентно семейство?

По мое време (звучи ужасно, като че ли съм на двеста-двеста и двайсет години) такива лишени от всякакви заложби момичета постъпваха в техническите вузове, като коне с капаци. Даваха момиче без диплома, а в замяна получаваха момиче с диплома. И при това тези девойчета дори не се учеха лошо. Всеки човек със средни възможности може да учи навсякъде, и в металургичния, и в театралния. После, разбира се, могат да възникнат проблеми.

Сега например от тези момичета се оформи цяло поколение четирийсетгодишни лелки без свое място в живота… Да, филология. При това Мурка учи в най-престижната хуманитарна гимназия в града. Там са учили децата на всички, всички-всички — на Собчак и Гребеншчиков, на дипломати, артисти и т.н. И нашата Мура също получава там задълбочени знания по всички предмети.

— Разбира се, че филология. Хайде да проверим заедно знанията й — предложи мама. — Мурочка, кой е написал „Буря“?

— Не помня.

Мама нервно почеса зад ухото Лев Евгенич (обикновено те са в хладни отношения, защото мама не обича крадците) и притеснено се огледа, макар че освен нас с Ирка и Пьотър Иванич нямаше никого.

— А „Вишнева градина“, кой е написал „Вишнева градина“, Мурочка?

— Грибоедов — отговори Мура, но като видя израженията ни, моментално даде заден ход: — Не беше ли на Грибоедов? А на кого?

— А какво е написал Достоевски, Мура? — попита мама, като сломено се отпусна във фотьойла и затвори очи.

Мура е добро момиче и винаги иска да зарадва баба си.

— Знам! „Бесове“ и „Бащи и деца“… — ентусиазирано изстреля тя. — Не, само не ми казвайте, че не беше Достоевски! Нали в „Бащи и деца“ рязаха жабата? И бабата я клаха пак там! Не беше ли там? Затова пък знам, че Чехов е написал „Ванка Жуков“ и продължението, когато е вече голям, „Вуйчо Ваньо“.

— Мурочка! Сега ще си поговорим за поезия. Кои руски поети познаваш? — предпазливо попита мама и у мен веднага се появи усещането за агресия от нейна страна.

— Маяковски! Маяковски е написал „Човек в гащи“. И други руски поети знам — Пушкин, Лермонтов, Блок, Евтушонок.

— Кой е живял по-рано — Блок или „Евтушонок“? — подозрително попита мама.

Но не е лесно да объркаш Мура.

— Едновременно.

Мама си мисли, че Мура нарочно се прави на глупачка, но аз си знам — нищо подобно. Само съвсем-съвсем мъничко, за развеселяване на публиката. Цялата световна култура е префучала покрай нашата Мура. Трудно е да се каже кой е виновен — семейството или училището, но във всеки случай не съм аз и не е моята Мура! Значи остава училището. Тази елитна гимназия успя да сведе до нула влечението на Мура към познавателния процес.

За мен да не чета е все едно да не ям, да не пия и изобщо да не живея. Чета по всяко време — сутрин преди да стана от леглото, докато се храня, като попадна в задръстване с колата… Веднъж, докато стоях в задръстване на „Фонтанка“ и четях, шофьорът от съседната кола се надвеси от прозореца и ми каза: „Вие сте добре! Имате си автопилот!“

Само веднъж в живота си не съм чела цял месец. Когато умря баща ми. Тогава бях много малка. На трийсет и две години. Татко също не беше станал истински възрастен, беше едва на петдесет и четири. Вечерта всички заедно, с мама, Мурка и Денис, пихме чай и пяхме любимите си песни: „Стоях веднъж на «Невски», за джоба се държах…“, а после „Ципльонок жарений“ и „Крутится-вертится шар голубой“. Беше някак много топло, а може би това съм си го измислила по-късно и всъщност е било най-обикновено, и изобщо нямаше да запомня тази вечер, ако същата нощ не беше умрял баща ми. Когато стоях до него, вече мъртъв, като че ли бях петгодишна, така се чувствах. И щом някой ме попита за родителите ми, казвам: „Баща ми умря“, и веднага всичко в мен се напълва със сълзи, сякаш е било вчера и все още съм малка, на пет-шест години, не повече. Та тогава цял месец не можех да чета, посягах към книгата и моментално започвах да плача. А иначе през цялото време чета. И не разбирам как съм отгледала такъв грандиозен невежа като Мура.

Мурка забеляза израза на лицето ми и реши да се оправдае.

— Затова пък знам кой е написал „Дневникът на Бриджит Джоунс“, първия том… и втория също — похвали се тя и замълча, предвкусвайки похвала.

— Браво, Мурочка — мама се усмихна с печалната усмивка на последното островче на културата в нашия свят, — майка ти, кандидат на педагогическите науки, е отгледала много информирано момиче!

Откъде ли мама знаеше думата „информиран“? Да не е чела списание „Афиш“?

 

Мама си отиде, а Ирка-хамстера все така си седеше и седеше, просто като някакъв каменен гост! Излъгах я, че трябва да се готвя за лекции, но Ирка каза, че лекциите са дребна работа.

Тогава измислих, че сега у нас ще се отбие Роман с любовни намерения. Но Ирка се настани по-удобно и рече, че само ще му хвърли един поглед и няма да пречи…

Не се предадох и я уведомих, че трябва спешно да се намажа от главата до петите с морски водорасли за по-добър тен на лицето и тялото. Ирка-хамстера го сметна за уважителна причина и най-сетне изчезна, а аз се наканих да чета „Изследване на историята“, а не новото криминале на Акунин. Ужасната Мура е скрила новия Акунин в стаята си. Но ние с Лев Евгенич се промъкнахме там, разровихме се в Купа и намерихме всичко, което искахме — аз — Акунин, а Лев Евгенич — недояден сандвич с кашкавал.

Късно вечерта, почти през нощта, ми дойде наум блестяща, принципно нова революционна идея за Мура. Факултетът по международни отношения! Едва дочаках да съмне, раздрусах Мура и я попитах не иска ли да стане посланик.

— По-добре да се омъжа за посланик и да стана жената на посланика — заяви Мура.

Значи няма нищо против! Много добре, професията трябва да й е по сърце! Само не съм наясно дали Мура се ориентира в политиката… Тя каза, че се ориентира, и то много добре, че президентът на Франция е Як Цидрак, и моментално заспа.

Як Цидрак ли? Да е президент на Франция? Че какво, може и да е права, това име ми е познато…

 

Спомних си откъде знам името: „Живели някога трима японци… Ожени се Як за Ципа, Як Цидрак за Ципа Дрипа…“

 

Списък на задачите за утре

 

1. Да се обадя на Денис и да го убедя, че Мура ще става посланик, а за това са нужни по-големи инвестиции, преди всичко за частни уроци…

2. Да не забравя да си сложа бельото в цвят бордо, утре ще се срещам с Роман, ура-ура-ура!

 

 

9 октомври, понеделник

 

Сутринта.

Закъснявах за лекции, облякох се надве-натри, набързо разделих Лев Евгенич и Сава Игнатич (сбиха се на Муриното легло заради недояденото топено сирене), поколебах се дали да не се включа в борбата за парчето, не успях да закуся.

Епилирането и педикюрът не влязоха в работа, защото Роман не намери място, където да мога да ги демонстрирам.

Никога не можеш да отгатнеш ще стане ли НЕЩО или няма, само че е жалко, че не можеш да запазиш за следващия път вече направените процедури. А да се поддържаш непрекъснато в приличен вид е тежко усилие без сън и покой: тъкмо си направила педикюра и се почувстваш свободна и вече дошло ред да се боядисваш и така нататък.

Виж, ако мъжете трябваше:

1. Постоянно да си махат космите по ръцете и краката, че и в областта на бикините.

2. Да се хвърлят с пинсети към всяко случайно косъмче на лицето.

3. И между другото да си скубят веждите — и да ги плаши дори мисълта, че могат да се появят на обществено място с мустаци.

 

Е, хайде, много й здраве на напразно направената епилация, дори е по-добре, че Роман иска просто да ме види, а не само секс! И без това той може да направи от всяка среща празник! Подари ми цветя — огромен жълт букет.

Не обичам цялата тази целофанена пищност около цветята. И цветята не ги обичам. Струва ми се, че има нещо безнравствено в нежните им срязани главички, сякаш са момиченца със запретнати полички и дантелени гащички. Но няма да му го казвам, за да не ме помисли за неблагодарница.

— Обичаш ли суши? — попита ме Роман, отвърнах, че обичам.

Всъщност обичам италианска храна — спагети, все едно какви, пица, все едно с какво, най-добре с шунка, и мазни десерти — тирамису или пинакота… обичам и сладолед, за предпочитане със сладко. И американската кухня е добра — хамбургер или стек с пържени картофки. Може и морски дарове, само че поне да са скариди, защото разните там миди и всякакви подобни миришат като есенно блато. Но сега се предполага, че всеки напредничав и модерен човек обича суши, и ми стана неудобно да се покажа пред Роман като примитивна лакомница, която си мечтае да се натъпче с макаронени изделия, затова отидохме в суши бара на „Невски“ до Аничковия мост.

Не знам какво ми стана в този суши бар, на мен, кандидата на психологическите науки, майката на Мура и грижовната стопанка на Лев Евгенич и Сава Игнатич, преподавателката, която си стои преспокойно пред стотици студенти и т.н., но кой знае защо загубих ума и дума.

Не можах да си поръчам нищо, обхождах с поглед менюто и мънках глупости. С Денис не сме ходили в суши барове, защото по негово време още не бяха толкова много като сега. А след Денис почти всичките ми ресторантски експерименти бяха с Женка, а с нея, първо, винаги пестим, защото за всеки е ясно, че новата двайсет и пета блуза е за предпочитане пред един глупав обяд в ресторант, и, второ, тя също предпочита пици и мазни десерти.

Като човек, въоръжен до зъби с психологически знания, добре знам, че ако не си сигурен в себе си, е най-добре да не се притесняваш и честно да кажеш: „Това не го мога, помогни ми.“ Обикновено съм доста самоуверена, но този път не знам защо се уплаших да не реши Роман, че съм безпросветна глупачка, и просто посочих с пръст една картинка в менюто с надеждата, че няма да се окаже огромна порция за хипопотам…

А когато ми донесоха огромната порция за хипопотам, си помислих — сега вече Роман със сигурност ще реши, че съм или чревоугодничка, или използвачка.

Отначало се опитах да ям с пръчици, но те отхвръкнаха към тавана, като че съм виртуозен жонгльор, само дето не успях да ги хвана. А Роман се справяше с пръчиците си така, като че е отгледан в японска детска градина.

— Искаш ли уасаби? — попита ме Роман.

— Разбира се. Много обичам уасаби — отвърнах с уверения тон на човек, който не излиза от суши барове, видях какво прави Роман и също си взех някаква зелена паста от малка купичка.

И моментално очите ми плувнаха и ми потекоха сълзи.

— Много е вкусно — изписках, щом си поех дъх от това уасаби за диваци от племето на огнеядните.

Вътрешностите ми горяха така, че не се справих и с обикновената вилица и първо изпръсках белия пуловер на роман със соев сос, а после изтървах на полата си парче сурова риба (но той не забеляза, защото с небрежен жест под масата запратих парчето към панталона му).

А наоколо всички боравеха с пръчиците като истински любители на японската кухня и само аз бях като селско девойче, което си бърше носа с ръкав, докато другите ползват само носни кърпички.

Роман ми разказваше за работата си, тоест за телевизията. Той не смята да остава цял живот телевизионен водещ (че какво, според мен и това не е лошо, всички мечтаят да попаднат в телевизора, а той вече си седи в него всяка сряда в три часа следобед), все пак е продуцент, така пише и на визитната му картичка.

Мислех, че продуцентът е този, който дава парите за проекта, но не знаех, че такива продуценти има само в Америка. Оказва се, че продуцентът е точно обратното — стреми се да получи пари за проекта си. Роман също търси финансиране за своя проект, той има една суперблестяща идея за програма. (Страшно ми харесва думата „програма“).

Та значи сега търси финансиране за тази своя суперпрограма (нещо за музика, във всеки случай, предаването се казва „Музикални страсти“) и не може да намери, защото, както се оказва, това е най-трудното в работата на продуцента.

Прекрасно разбирам проблема на Роман, защото и за мен няма да е лесно да получа от Денис пари за финансирането на Мурините уроци (смятам, че идеята ми за бъдещето на Мура е просто блестяща).

Роман беше въодушевен и подробно ми разказа за плана си. Първо ще отиде при главния продуцент на канал СТС (канал! продуцент!) и ще му покаже своя синопсис. Ужасно ми харесва думата „синопсис“, звучи призивно почти като „сцена“, „антракт“ и „бюфет“. Не знаех какво точно значи „синопсис“, но реших, че няма да питам, по-добре после да го проверя в речника.

Роман сподели, че жена му изобщо не се интересува от проблемите му! Напразно. Най-важното за мъжа изобщо не са яденето и сексът, а да те изслушват и разбират. Като че ли е толкова трудно да изчака Роман да се вживее напълно в разказа си и тогава незабелязано да се приближи до телефона, да набере зад гърба му номера на най-добрата си приятелка и с израз на разбиране лека-полека да отплува от него в другата стая.

Като психолог съм винаги много внимателна към проблемите на Роман, защото всичките са свързани с телевизията и шоубизнеса! И аз имам отношение към шоубизнеса — в пети клас съм играла принцеса, като сложих една вехта яка от овча кожа върху дългия до пода син пеньоар на мама.

Тъкмо смятах да разкажа на Роман какъв успех пожънах с овчата си яка, когато той заяви, че трябва да се прибира.

Ох, все пак се надявах след суши бара да мога да му продемонстрирам, че съм епилирана, иначе до следващия път краката ми пак ще обраснат…

Добре, че съм психолог, та знам — пред женен любовник не трябва да се показваш обидена, че ти е отделил по-малко време от очакваното, защото е унизително!

— Вече ще се прибираш? Сега ли си тръгваш? — възкликнах аз. — Тогава и аз ще поемам към къщи, тоест към „Манго“, там има разпродажба на лятната колекция.

— Душице, „Манго“ вече не е за твоята възраст.

— О-о-о… — извих глас от изненада. — Защо пък, защо да не е за възрастта ми?!

А той откъде знае за „Манго“? Откъде?! Ами ако си има млада любовница? Та аз съм вече на трийсет и пет, а той е само на трийсет и пет, при това съм сигурна, че в телевизията гъмжи от млади мацки. Младата любовница на Роман си купува дрехи от „Манго“, си мислех мрачно и си представях как Роман стои до пробната, любува й се и тежко се произнася: „Много е хубаво, направо прекрасно“.

— Измислих ти занимание, да не се чувстваш самотна вечер — каза Роман, за да ми хвърли прах в очите. — Напиши книга.

Откъде му дойде наум, че се чувствам самотна? На врата ми висят Мура, мама, Женка, Лев и Сава, Альона, Олга, „Изследване на историята“…

— Книга ли? Последното, което съм писала, беше съчинение на тема „Образът на Наташа Ростова“. И за какво да пиша? И в какъв жанр?

— Много просто. Да вземем фразата: „Вера гледаше небето.“ В различните жанрове тя би изглеждала различно. Например в еротичен любовен роман: „Вера гледаше небето, докато ръката му настойчиво търсеше бикините й.“

— Какво има да търси? Като че ли бикините могат да са на носа й!

— Добре де, не се занасяй. Представи си, че са ти възложили съчинение, и пиши.

 

…Почти се научих да ям с пръчици, при това открих и още една тяхна функция — пръчиците се оказаха много подходящи за крадене, такива едни дълги! Накрая толкова ловко ги управлявах, че доста умело измъкнах цигара от пакета на Роман и кроях планове да отмъкна едно много симпатично суши с краставичка от съседната маса. Но Роман трябваше да тръгва.

Бавно се движех по „Невски“ в любимата ми безопасна лента най-вдясно и без да губя време, много сериозно работех над сюжета на бъдещото си произведение.

Всеки знае, че най-много се харчат криминалетата, затова ключовата фраза щеше да звучи така: „Вера гледаше небето и не обърна внимание, че съвсем наблизо стана двойно убийство.“

Освен това сега са на мода мистичните трилъри, в такъв случай трябва да започна така: „Вера гледаше небето и не забеляза как иззад дървото се появи таласъм.“ (Таласъмът може да е с пагони или някакъв друг.)

Дали пък да не бъде обикновена правдива история на съвременна тема? „Вера гледаше небето, а в това време покрай нея мина един свободен олигарх и я докосна с надеждния си гръб.“ Да, не е зле… Вече се чувствам писател! Интересно какъв ли ще е хонорарът ми! Ще направя ремонт, ще заминем с Мура за Лондон или по-добре за островите… а на мама ще й купя визонено палто, на Сава и Лев Евгенич — гумено петле.

Само че писателят трябва да познава героите си, а аз не знам абсолютно нищо за олигарсите! Реших, че всички олигарси са имали тежко детство, опирали са сополиви нослета във витрините и всичко им се е искало, искало, искало! Нека моят личен олигарх да е от пришълците от провинцията. Но как ли е станал олигарх?

Нищо, ще нахвърлям конспект, например: „Бедност. Мрамор, диаманти, нефтени кладенци. Олигарх.“

(Почти като Блок: „Нощ. Улица. Фенер. Аптека.“)

 

Докато работех над сюжета, някакъв побъркан катаджия тичаше пред колата ми по „Невски“ и размахваше някаква палка. Минах покрай него съвсем бавно и не щеш ли избих палката от ръцете му. Оказа се, че той бил тичал след мен и махал пак на мен.

— Разбирате ли, аз съм писател… обясних ви — оправдах се аз. — И нали знаете как става, замислих се за свои си литературни работи, а вие сега…

Катаджията се оказа мил и влюбен в литературата, не ми взе нито книжката, нито ме глоби и кой знае защо изтърси, че на лудите не им е мястото по пътищата. Защо ли?

Когато вкъщи си свалях панталона, от него изпадна черна топка. Помислих, че е нещо страшно и тайнствено, но се оказа чорапогащникът ми, който се беше затаил в панталона ми от вчера. Как ли съм могла сутринта да си обуя панталона заедно със смачкания на топка чорапогащник и да изкарам така цял ден?!

Добре, че днес не успяхме да се срещнем ТАКА! Представям си как би се учудил Роман, ако беше започнал да ме съблича и беше открил допълнителни части от облеклото за запас! Съдбата винаги си знае работата.

 

 

10 октомври, вторник

 

С Альона се уговорихме да се срещнем на ъгъла на „Невски“ и „Маяковска“ за едно кръгче по магазините (така и не успях да се отбия в „Манго“, бях затрупана с литературна работа).

…Роман не се обади, но не го преживях драматично — аз, дявол да го вземе, също си имам собствен живот до гуша, примерно утре ще ходя на гости — на нова къща у Альона. И няма да е обикновено, а много разкошно гости, така че моментално ще си купя истинска вечерна рокля от сезонната разпродажба в „Манго“.

 

В „Манго“ си загубих ума, носех се сред детските дрехи като тлъст стар хипопотам. Ох-ох-ох! Най-малкият възможен номер за мен е 46-и…

В този магазин продавачките са под всяка критика. Една ми донесе панталон и каза, че това е най-големият номер, просто огромен. Но и в този най-голям, просто огромен размер не можах да се напъхам.

Ситуацията е трагична. Изглежда, Роман беше прав — всички тези чудесни скъсени панталонки и ризчици просто не са за моята възраст…

След като изпробвах целия магазин, разбрах едно: няма тоалет за възрастта ми…

Човек никъде не изглежда толкова ужасно, колкото в пробната — много, прекалено много синкави тлъстини. Целулитът е повсеместен: по краката, по бедрата, кажи-речи и по ушите. Такъв човек въобще няма право да мечтае за дрехи. Защо са му дрехи, след като е такова чудовище?

Ако аз бях собственичка на магазин, бих поставила в пробните криви огледала, в които всички да изглеждат по-слаби, отколкото са. И тогава цялата ми стока би попаднала за нула време в лапите на разни тлъсти лелки, а аз щях да имам нечувана печалба! Но уви, не съм собственичка на магазин, а само писател…

Купих на Мурка две пуловерчета и панталон, а за мен всичко се оказа прекалено малко, при това в каре, в райе и с финтифлюшки. Альона казва, че с такива дрехи съм само за детските ясли.

Приятелката ми твърди, че самата ми концепция за дрехите е погрешна, че се обличам, като че съм дванайсетгодишна. Може би е права и трябва да си купя дълга черна пола, черно сако и бяло дантелено жабо.

Но дрехите за възрастни са скъпи, а още Коко Шанел е казвала: „Много скъпите дрехи състаряват.“ Дали пък не беше: „Скъпите дрехи състаряват МНОГО“?

Затова за вечерен тоалет избрах нов черен пуловер.

 

Списък на пуловерите

1. Черен ластичен пуловер, едно време им казваха „фиде“ (май че е прекалено младежки за мен?). Ще ми го запазят до 20,00.

2. Черен пуловер, вълнен, от онези, на които им викаха „чиста вълна“ (не ме ли състарява много?). Ще ми го запазят до утре.

Странно, защо ли толкова много искат да ми продадат този пуловер, че са съгласни дори да ми го пазят до утре? При това той струва сто долара, а това така или иначе е прекалено скъпо, и в такъв случай няма да мога да си купя и панталона, от който наистина имам нужда.

Човек като мен, който получава средна заплата 5650 рубли, може да си купува по един сантиметър от пуловера всеки месец.

3. Черен пуловер, много евтин, чиста синтетика, значи ще се заваля като куче.

Заключение: 1. Всички магазини в града са затрупани от хипотетично моите черни пуловери. 2. Мура има много нови покупки.

 

Едва се добрах до вкъщи, колата хич я няма, опитваше се да гасне при всеки удобен случай.

 

Вечерта разказвах на Женка за проблемите с финансирането на проекта на Роман. Женка ехидно отбеляза, че съм се превърнала в кокошка, която живее само с интересите на любовника си. Интересно защо е избрала именно кокошката за символ на преданост, дали тя наистина живее с интересите на петела и ако да, с кои по-точно? Ако вземем добива на червеи, то това по същество е пак същият проблем с финансирането…

Не е вярно, че живея само с неговите проблеми! А кой си търсеше пуловер като бесен? И утре ще ходи на гости?

 

Тъкмо с Мура бяхме вечеряли пред телевизора (котлети по киевски „Даря“) и се канехме да послушаме музика, се обади Олга. Новините й бяха лоши, направо катастрофални — уволнили са я от лъскавото списание. Олга с мъка изброяваше какво е загубила:

1. Много прилична заплата.

2. Плюс хонорари.

3. И най-важното — възможността да ходиш в редакцията към един часа на обяд и дори изобщо да не ходиш.

Олга каза, че може да отиде в което и да е „жълто“ вестниче, но тя е добър професионалист и за нищо на света няма да отиде, по-скоро ще гладува.

— Но как да гладувам, нали с мен е и Димочка… — печално завърши Олга.

Тактично премълчах, само й казах, че ще бъде най-добре, ако напусне Лежащия на мига.

— Той е гений, а ти си глупачка — отвърна Олга доста кротко.

И наистина — самата тя би могла и да гладува, но на ръцете й е и Лежащия, и трябва да го храни, да му купува цигари, да го облича… Добре поне, че наскоро му купи видеокамера и Лежащия точно сега има перфектен план за печелене на пари с художествени видеофилмчета…

 

Преди да заспя, страшно ме гризеше съвестта, че исках толкова много неща в магазините: и пуловери, и панталони, и ризи, и дори едно сако. Но, от друга страна, аз не се гримирам (а козметиката струва много пари), не си правя масажи и маски в салоните за красота и не се обвивам със скъпоструващи водорасли (като Альона).

Единственото, за което харча пари, са книгите (и то само защото в книжарниците ми пада пердето, за което нямам вина) и евтините младежки дрехи. Така че за какво става дума?

Спомних си, че всъщност не бях купила нищо, само ми се искаше. Единственото, което наистина ми трябва, са малки ботички, велурени, със стабилен ток. Макар че сега съм писател, все пак не съм Лев Толстой, та да ходя боса.

Почти бях заспала и изведнъж се сетих — бях си записала да видя в речника какво значи „синопсис“. Оказа се, че страшно важната непозната телевизионна дума означава просто интригуващо кратко съдържание. (За да заинтересувам и обнадеждя студентите, и аз в началото на някоя скучна лекция обявявам — днес ще ви разкажа за любовта и прочие, а им разказвам за теорията на познанието и прочие.)

 

 

14 октомври, събота

 

В събота сутрин винаги съм в много радостно и приповдигнато настроение. Ако знам, че вечерта съм на гости. Не мога да кажа, че съм си обещала в съботите всеки път да се веселя с хора: като човек, който си е самодостатьчен, винаги имам какво да правя — да почета „Изследване на историята“ или да си подготвя лекциите (особено пък сега, когато почти съм започнала да пиша книга), но ако не отида никъде, кой знае защо вечерта се озовавам пред изключения телевизор в пижама на зайчета, размишляваща, че някъде кипи истинският живот с премиери, клубове, коктейли, дискотеки, приятелски събирания и всичко това кипи без мен.

Тази сутрин трябва да отида спешно до сексшопа.

Към десет часа, тъкмо излизах от къщи, ми се обади Женка. Плачеше и се канеше да се върне в Питер.

— Защо-о ли дойдох тука! Ами в Германия изо-общо няма къде да се запознаеш с хора! Не е като в Питер!… — нареждаше ядосано.

Тя си мисли, че в Питер ме очаква разюздана вакханалия от интересни познанства нонстоп. Че къде ли според нея мога да се запознавам — в кино „Мираж-синема“ или в автосалоните? Или на конференциите, разширените форуми, на детските катерушки?

— Да-а, ти си добре, имате си клубове… — продължаваше да мрънка Женка.

Клубовете ни са много, вярно е, но с елитните клубове лесно можеш да се объркаш и да се озовеш в клуб за гейове, а в евтините нощни клубове се събират само тийнейджъри.

Като премислих въпроса от всички страни, предложих на Женка вечерта да отиде сама в стилно скъпо кафене и загадъчно да остане там цялата вечер пред чаша кафе, и тогава със сигурност някой, омаян от неземната й красота, ще седне при нея и… Или може да надникне в Интернет… че какво, според мен на Запад всички правят така.

— Я върви на…! — изрева Женка, а аз, решена да й помогна, напрегнах умствените си способности докрай.

— Казват, че е добре да се запознаеш на гробище — обадих се най-после аз, но Женка нервно ми тресна слушалката.

Реших, че няма да й се обадя за нищо на света. Не съм виновна, че от сутринта си седи съвсем сама в онази нейна Германия и си представя как в това време аз се забавлявам:

1. На боулинга — поразявам струпаната около мен възхитена публика с необикновената си ловкост при хвърлянето на топките.

2. С цигара или по-добре с пура, небрежно бодната в ъгълчето на устните, демонстрирам класа в билярда.

3. В стриптийз клуба пъхам банкнота в гащетата на стриптийзьора.

4. Веселя се безгрижно в залата с игралните автомати, докато играя с „едноръкия бандит“.

5. Потя се във vip сауната с последващо пеене в кариоке бар.

Май това е всичко, което предлага мегаполисът в лицето на списание „Афиш“ за моето развлечение.

Върнах се от пътя за сексшопа и се обадих на Женка — как можах да се държа толкова гадно, как? Съвсем ми изкочи от ума — ами аз си имам Роман, а Женка сега си няма никого…

Помолих Женка за прошка и я получих, обещах да й се обадя веднага, щом се върна от сексшопа, и изобщо през целия ден да поддържам връзка с нея. В събота хората просто са длъжни да се държат здраво един за друг, за да се избегне рязкото обостряне на синдрома не съм потребна на никого.

 

Най-сетне поех към сексшопа. Не че това е обичайният ми маршрут в събота — да проверявам не са ли докарали нещо ново, — просто Альона каза, че трябва да купя подарък за новата къща именно от сексшопа, и дори ми даде най-близкия адрес — на пет минути от нас, до Кузнечния пазар.

И тъй, трябва да подаря на Никита НАЙ-СЕКСУАЛНИТЕ БИКИНИ за Альона, а за него — специално хапче, което Альона сутринта след празнуването на новата къща ще му забърка в кашата, за да може стоте килограма живо Никитино тегло да се хвърлят настървено към нея, точно както след сватбата им преди петнайсет и половина години.

Не ми се щеше да ходя в сексшоп, но Альона каза, че е мой приятелски дълг да купя гащи, състоящи се от две малки триъгълничета, и възбуждащо хапче. Самата тя не можела да купи дяволските гащи и вълшебното хапче, защото:

1. Се кани да каже на Никита, че тези бикини, ха-ха-ха, съм й ги подарила аз, познатата на всички откачалка.

2. Ще умре от ужас в сексшопа, а на мене не ми пука.

 

…И къде го е съгледала проклетата Альона тоя сексшоп? Ето го пазара, срещу него е магазинът за канцеларски стоки, после хлебарницата…

Магазинът се оказа до хлебарницата. Качваш се на втория етаж, там на площадката има две врати, едната е за магазина „Рибарски такъми“, другата — за сексшопа.

Удобно е да купуваш всичко наведнъж: плодовете — от пазара, после в хлебарницата — там има кифлички с шоколад или сладкиши с маково семе, много са вкусни… после си купуваш нов вибратор, защото старият се е износил съвсем, и между другото, хапчета за възбуждане, и за себе си, и да раздадеш на познатите си…

Вратата на този сексшоп е доста опърпана. Все пак Альона е проявила такт, сигурно е съобразила, че някое по-лъскаво местенце няма да ми е по джоба.

Значи така: ще вляза с независим вид и смело ще кажа: „Само да не си помислите нещо, не купувам за себе си.“ Но продавачката сто на сто ще реши, че я лъжа и че всъщност от сутрин до вечер само това правя — мечтая за изкуствен член.

Ами ако продавачът е мъж?! Тогава изобщо не отивам!

Да разгледаме друг вариант. Най-лесно е да се каже истината:

— Дайте ми, моля, най-еротичните гащички и хапче стимулатор за рождения ден на приятелката ми.

 

В началото малко, само десетина минути, постоях на празната площадка, като се правех, че съм тук случайно, може и да чакам някого. После, като се озъртах виновно, още веднъж проверих дали някой не ме гледа и се насочих към опърпаната врата. Но щом чух, че някой се качва по стълбите, се озовах обратно на площадката и влетях в магазина „Рибарски такъми“.

А този някой влезе след мен и застана зад гърба ми.

 

Съгледах много мили рибки играчки. Продавачът каза, че се наричат воблери. Защо ли, за да хванеш една риба, са нужни толкова много малки и симпатични пластмасови рибки?

Този някой, изглежда, се беше заинтересувал от мен, защото продължаваше да стои зад гърба ми и да не отстъпва нито крачка. Обърнах се, за да го погледна, и разбрах че греша — той не сваляше влюбения си поглед от воблерите и изобщо, — ТАКИВА мъже не се запознават в магазини като „Рибарски такъми“…

Мъжествено изморено лице, леко набола вчерашна брада, издадена брадичка… има такъв тип мъже, не са красиви като артисти, а просто са мечтата на всички момичета. Не съм се приближавала до тях нито в училище, нито в университета. Тези мъжествени красавци сигурно само биха присвили мъжествено очи и биха казали: „Какво си мислиш, малката, между МЕН и теб никога не може да има нищо.“ Тогава защо да изпадам в унизителната ситуация на предварително програмиран отказ за любов, приятелство и познанство?

И все пак извадих късмет, че не се показах като нездрава маниачка, както ако бях влязла в сексшопа пред погледа на такъв мъж!

Но от друга страна — и тези мъже все на някого се падат! Например конкретно този обект на женските мечти не може да е свободен до трийсет и шест, седем, осем години — защо иначе ще си купува такава специална въдица и специално влакно за нея. За какво ще му е? Личи си, че разчита да нахрани семейството си с помощта на риболова. Значи има семейство, и най-вероятно, голямо.

 

Престорих се, че се любувам на изкуствените рибки, и крадешком разглеждах небръснатия красавец. Той гледаше с уважение и мен, и воблерите и беше толкова невероятно хубав, че ми се наложи да купя тези рибки, без да знам защо.

Червената с дългата опашка и синята със зелената глава купих по съвет на мъжествения красавец, но пък за жълтата мненията ни се разминаха. Красавецът каза, че това е глупав и съвсем излишен воблер, а според мен беше хубавичък. (Чувствах се стопроцентова жена, защото гласът му беше толкова нисък и пресипнал.) Все пак купих и жълтия воблер.

Мисля, че тези чудни воблери ще са прекрасен подарък за Никита, той със сигурност няма нищо против риболова.

А на Альона ще кажа, че съм ги купила в сексшопа (последното изобретение на сексолозите) — риболовът безспорно действа релаксиращо и насочва мислите на мъжа от рибата към секса.

Като се възползвах от това, че небръснатият красавец не можеше да си отдели погледа от воблерите, изскочих на площадката и оглеждайки се нервно, все пак се шмугнах в сексшопа и посочих с пръст първите гащи, които съгледах.

 

Небръснатият красавец остави въдицата си в паркирания пред магазина черен ландроувър, подобен на моя, само че вратите му не падаха и скоростният лост не беше омотан със скоч. Жалко, че не разбирам нищо от ландроувъри, иначе бих могла да определя по колата към кой… спада моят нов познат красавец.

Но към кой какво? Към коя класа ли? Че у нас няма класи, особено пък средна. Да предположим, че този ландроувър е скъп, и какво ни дава това? Мъжественият красавец може да се окаже:

1. Бандит със скъпа кола.

2. Преуспял търговец от Кузнечния пазар.

3. Скромен олигарх, който си има още много коли, но е взел ландроувъра от домашната си помощница, за да отскочи за воблерите.

4. Полярен изследовател и мениджър на отдел „Продажби“.

5. Вманиачен рибар.

6. Който си щете.

Не, нещо повече може да се определи само по лицето… Или по дрехите!

Черни дънки, бежово яке с кожена яка в стил „мачо“ — точно такава има и манекенът на витрината на магазин „Кемъл“.

 

— Хм-Хм… ъ-ъ-ъ… да ви откарам ли? — предложи небръснатият хубавец, а аз казах, мерси, ние с воблерите сме наблизо.

В семейството ни има закон, предаващ се от поколение на поколение — никога не сядай в колата на непознат. Защо ли върви с мен по „Владимирския булевард“? Дали не иска да си продължим завладяващия разговор за воблерите? За пръв път в живота ми до мен върви мечтата на всички момичета, така че бих могла да съм абсолютно щастлива, но защо мълчи и само от време на време покашля басово? А с продавача чуруликаше като славейче за въдиците и влакната!

И така, в мълчание стигнахме до нас. Тоест той мълчеше, но нали някой трябва и да говори? Лесно намирам теми за разговор с непознати — това ми е от професията, и онези, на които им е трудно, винаги ги съветвам да водят лек светски разговор на обикновени, близки до събеседника теми, например за политика, за новости в литературата и изкуството, а виж, да падаш до лични неща, интересни само за теб, е неправилно. Желателно е да се говори неангажиращо, безгрижно, но с тънък подтекст, благоприятстващ сближаването.

— Представете си, днес Сава Игнатич не се прибра през нощта, сега ще трябва да го търся из дворовете… — подхванах аз със светски тон аз.

Красавецът ме стрелна с поглед и премълча.

— А Лев Евгенич сутринта ми открадна сандвича по-майсторски от всякога, и представете си, какъв глупак, скрил го под възглавницата ми…

Красавецът някак странно потрепна, но не каза нито дума. Според мен реши, че имам двама съжители — единият ми кръшка, а другият е психопат и крадец.

— Това са моите животни — поясних смутено.

Все очаквах да каже — няма ли да ме почерпите кафе?

И си мислех какво да отговоря. За нищо на света няма да го пусна вкъщи — току-виж се оказал маниак? При това е толкова грамаден, стигам му до рамото. Ами ако е смятал да купи белезници и камшик от сексшопа? Обикновено маниаците умело се преструват на нормални хора.

Когато Мурка беше малка, веднъж реших да я сплаша повечко и й разказах за лошите чичковци, и то така страшно, че сама се уплаших. А Мура ми казва: „Всичко разбрах, само не разбрах как да позная, че чичото е лош. Ами ако очите му са добри?“

Точно така, очите!!! Ние с небръснатия красавец сме част от животинския свят, а аз съм наясно как е в животинския свят: ако Лев и Сава се гледат дълго един друг в очите, значи след малко ще се сбият. Оттук следва един важен за собствената ти безопасност психологически подход — не гледай непознат човек в очите, за да не провокираш агресия, та да се нахвърли и да те ухапе.

Реших, че ще проверя — ще го погледна в очите. Не се нахвърли. Сиви очи, внимателен поглед.

— Ами аз… ъ-ъ-ъ… довиждане, кхм-кхм…

— Искате ли кафе? — Казах го не защото исках да го примамя вкъщи и там да се запознаем, и не защото подозренията ми се бяха разсеяли, просто се уплаших — ами ако е отгатнал какви мисли бродят из главата ми.

— Не, хм-хм… бързам.

Красавецът мълчаливо ме изпрати до входа и не ми поиска телефона.

— Обадете се някой път — подхвърлих небрежно, просто от любезност, и записах телефона си на кутията му от цигари „Давидофф“.

— Всичко хубаво — каза красавецът.

Изключително приятен човек. Може случайно да си изхвърли пакета… Всичко е същото — като в училище, като в университета, — такива момчета не са за мен.

 

В началото Мурка все вадеше за мен от Купа си по нещо блестящо, раирано-карирано с рюшчета, с големи фльонги и малки копчета, но след бурен скандал в края на краищата си облякох черния панталон и черното пуловерче.

— Приличаш на прилеп — недоволно изръмжа Мура.

Ами нека!? Вместо да съм прекалено натруфен прилеп с разни финтифлюшки, предпочитам да съм скромен, но уверен в себе си черен прилеп.

Да се обличам ме научи една приятелка французойка (може би не е върхът, но на нас с нея ни харесва). Люсил пишеше дипломна работа на тема „Синоними на думата «пия» в руския език“ и заради тази своя научна работа се шляеше от гости на гости и събираше материал. Веднъж, като тръгвахме към поредното събиране, Люсил мина да ме вземе, облечена в безформена черна дреха, измачкана и малко прокъсана, и ме попита с прекрасния си френски акцент: „Не съм ли прекалено наконтена?“ А беше в някакъв парцал! Французойките най-добре знаят как да се държат, да се обличат и всякакви такива, и оттогава винаги внимавам да не съм прекалено издокарана.

 

Днес Альона за първи път ще посреща гости в новото жилище. Поводът е новият им дом, но гостито няма да е за близките приятели, а за всякакви нови познати. От близките приятели сме поканени само аз и Олга.

Не бяхме ходили нито веднъж у Альона след края на ремонта, затова някои неща бяха неочаквани за нас (антрето малко напомняше червената гостна в Зимния дворец), други — направо неразбираеми (мемориалната плоча на входната врата). На бялата мраморна плоча бяха гравирани цифри.

— Защо сте сложили тази плоча — уплашено попита Олга, сочейки с пръст вратата, — да не е умрял някой?

— Просто това са скъпи за нас паметни дати: датата на покупката на апартамента и датата на приключването на ремонта — обясни Никита.

— Но списъкът не е пълен! А къде са датата на заверката при нотариуса или завършването на техническите работи? — изсмя се Олга и ме ръгна с лакът, а някакъв злобар вътре в мен също ме ръгна с лакът и се подсмихна.

 

— С джипа ли си? — се поинтересува на висок глас Альона, като че ли всяка сутрин избирам от собствения си гараж ту джип, ту Мерцедес, ту волга. При това Альона прекрасно знае, че моят ветеран стои повреден на двора.

Олга направи физиономия и ме ущипа.

— Альона го каза нарочно, иска всичките й гости да разберат, че имаш джип!

 

Олга никак не е злобна, просто обича да поклюкарства с мен за Альона. Работата е там, че те двете са много различни. Олга е дребна, черничка, с пола до пода и сребърни синджирчета, а Альона е едра и пълна блондинка с фуркети и със слабост към розови чантички с камъчета. Альона ми е приятелка от училище, втория чин до прозореца, а Олга — от университета, затова им се наложи да се сближат, но разликата в светогледа на пищната блондинка с розови бузи и измъчената бледичка брюнетка постоянно се усеща.

 

Похвалихме дизайна на антрето и мемориалната плоча и направихме екскурзия из апартамента. Всичко беше ново, блестеше красиво и си подхождаше като в каталозите, навсякъде бяха подредени сувенири, донесени от Альона и Никита от различни страни. По-рано Альона работеше в туризма, уреждаше екскурзии в чужбина и обратно и сигурно е придобила комплекса на вечния изпращач: клиентите отлитат и отлитат надалеч, а той си стои на едно място и им маха с кърпичка… Затова Альона много често пътува по света, но за да бъдем справедливи, винаги си плаща екскурзиите на бившата си фирма.

Преди трите с Альона и Олга бяхме в абсолютно еднакво материално положение, в смисъл че покупката на дънки беше за сметка на икономии от кефир и хамбургски салам. Вярно, че Альона и Никита дълго време живяха в комунална квартира, а Олга наследи от баба си жилище на „Ржевска“, освен това Олга първа започна да пътува в чужбина на фестивали, командирована от различни списания.

А след това всичко се промени. Альона и Никита с твърда крачка се насочиха към богатството (в началото Никита имаше един магазин за хранителни стоки, след това — два, а сега — и аз не знам колко), а Олга лека-полека пое към бедността, но и богатството на Альона, и бедността на Олга от гледна точка на световната революция са съвсем условни, и ние винаги отбелязвахме с гордост, че само в Дивия запад хората дружат на принципа на еднаквото материално положение (богатите ИЗОБЩО не дружат с бедните), а за нас, хора на духа, няма никакво значение кой вече е бил на Малдивите и Сейшелите (това е Альона, а не ние с Олга), и кой — не. Но днес, в този нов разкош на Альона, ни стана малко чоглаво (нищо, скоро ще свикнем и всичко ще си дойде по местата).

 

В хола имаше картина с нарисуван ясен или дъб. Оказа се, че това е родословно дърво. Никита бил поръчал собственото си дърво на някакъв художник, и то специално за новия дом.

Откъде ли се е взело това дърво? Преди нямаше такова нещо, бяха само Людмила Ивановна и Сергей Николаич. Обикновено те живеят чак до зимата на вилата си в Мшинское и отглеждат зеленчуци. Днес самите Людмила Ивановна и Сергей Николаич ги нямаше, но пък беше тяхното дърво, и краставиците им, и доматите, и едрите червени чушки. Момчетата на Альона също бяха обозначени само на дървото, за почивните дни Никита ги беше пратил заедно с пудела в Мшинское за картофи и моркови.

Олга с висок, напрегнат глас попита Альона защо не е поканила приятелките си от туристическата фирма, с които беше работила почти десет години. Альона леко се изчерви и припряно обясни, че непременно ще ги покани отделно, и прошепна на мен и Олга:

— Представяте ли си как ще реагират, като дойдат тука? Пък и не е само това — те са много различни, това е съвсем различен кръг…

Олга тържествуващо ми изсъска на ухото: „Днес Альона за първи път взе историческото решение да раздели бедните от богатите. Виж, ти се вписваш в новата й концепция, ти си нова рускиня с джип и жилище почти на «Невски», че отгоре на това и психолог.“

— Аха, а теб Альона те е поканила, защото си киножурналистка и можеш да забавляваш публиката с разкази за актьори — отвърнах иронично. На Олга й е криво, че я из гониха от списанието, затова напада Альона: голяма работа, едно дърво, голяма работа, че не е поканила приятелките си от туристическата фирма…

— Альона толкова се е променила, толкова се е променила — мърмореше Олга, — преди любимата й фраза беше „Това е много скъпо“, а сега — „Това изобщо не е скъпо“.

Порових се в паметта си и си спомних, че наистина е така — Альона през цялото време страшно се радва, че килограм изчистени скариди изобщо не струва скъпо и чантичката от „Гучи“ не е скъпа. Направих блиц псих. анализ на личността й и разбрах: Альона просто се е страхувала, че макар материалното им положение да се бе подобрило значително, все още килограм скариди и чанта от „Гучи“ са скъпи за нея, и сега се радва, че не е така, че изобщо не са й скъпи!

 

Альона обяви, че храната днес ще е испанска, защото цялата вечер е испанска, тъй като те с Никита току-що са се върнали от Испания, а Испания е хубава страна и те са си харесали там доста евтина къща. И в този момент НЕЩО в мен се размърда.

Поразстроих се, като усетих, че това НЕЩО е червейчето на завистта, и го попитах наистина ли завижда. А то отвърна, че също иска къща в Испания (море, слънце, вино…).

Все пак съм психолог и това е много удобно — винаги мога да си окажа бърза псих. помощ и подкрепа. Така… Харесва ми чантичката на Альона от „Гучи“, и новите вазички също, особено тази, с украсата от преплетени листа… спалнята на Альона също ми харесва, толкова пищна, лакирана, е, може да е малко прекалено натруфена, но спалнята трябва да е малко пошла, с розова дантелена кувертюра и нощна шапчица под възглавницата…

Само че за нищо на света не бих искала като допълнение дебелия и капризен Никита, който, щом нещо не му е по вкуса, крещи и ругае Альона.

След като си дадох спешна псих. помощ, извиках Олга в кухнята да пушим и й казах, като я притиснах между бара и хладилника:

— Завиждаме на Альона и от научна гледна точка сме абсолютно прави.

— Аз да завиждам! — възмути се Олга.

— Защото завистта е да сравняваш себе си с околните, а човешкият ум, особено ако е много развит като моя и твоя, извършва тази операция непрекъснато. Но… кажи си честно би ли искала някой сега да вземе от Альона чантата й „Гучи“ и кралските скариди?

— Не, в никакъв случай! — развълнува се Олга. — Нека се радва! Тя е изкарала цялото си детство в една стая с брат си, а и Никита е постигнал всичко сам, никому нищо лошо не е направил, нека се гордее със своето дърво! А ти да не предлагаш да й вземем скаридите?

— Какво ти става, да не си откачила? — отвърнах с облекчение и се зарадвах — ние с Олга изобщо не сме злобни чудовища, ура-ура!

 

Както винаги си мечтаех за нещо сладичко, затова надникнах във фурната и се провикнах към хола:

— Ей, Альона, какво правиш за десерт — това целувки със сметана ли са?

— Не, това са алпухарски соплильос. Пак от белтъци, захар и бадеми — извика в отговор Альона.

Върнахме се в хола, напълно примирени с богатството й.

 

Да не забравя да разкажа на Женка, че основното ястие се наричаше паеля-марискада. Альона сервира паелята си по всички правила, в голям плосък тиган (специален тиган-паелера). Ориз, отгоре скариди, миди, калмари, още нещо зелено. Отделно беше пекла кокошка, пак със зехтин, отделно лук, чесън и магданоз, отново със зехтин. Добавяше домати, грах и скариди и ги смесваше с продуктите от първия тиган. Освен това беше задушила калмарите и мидите и беше прибавила ориз. Оризът също беше задушен отделно, с червен пипер и шафран. В Испания ние с Женка много пъти си бяхме поръчвали паеля с надеждата, че този път няма да е толкова гадна, но тя винаги си беше отвратителна, а марискадата на Альона беше много вкусна.

Гостите бяха три двойки плюс две момичета без кавалери на вид между двайсет и пет и четиридесет. Всичките ги виждах за първи път.

Един дебел чичко (по-дебел от Никита) разказваше за пътешествието си из Франция.

— Пристигнахме във Версай и решихме, че щом е Версай, трябва да се повозим с лодка из езерото. А то цялото езеро в лилии. Че като запрепускахме из тоя Версай! Пред очите ми все онези лилии се мержелееха!

Странно, изобщо не помня лилиите в езерото на Версай! Сигурно с Женка сме гледали други неща, например статуята на Луи Четиринайсети.

 

Крадешком оглеждах самотната блондинка. Току-що вдигнахме тост за новата й кола, бял мерцедес. Сигурно блондинката е високопоставен мениджър, защото през цялото време използваше английски думи. Много ми се искаше да я опозная по-добре, понеже за мен тя е съвсем нов, непознат тип жена — такава една лъскава, докарана, екзалтирана, като излязла от списанието „Топмениджър“. Но тя гледаше толкова строго и студено, че беше рисковано да я доближиш. Не знам защо й липсваше един страничен зъб, истинска загадка — защо? Сигурно няма време да отиде на зъболекар.

Блондинката каза, че след малко, веднага след като изяде паелята-марискада, заминава с белия си мерцедес на парти в Хелзинки. А до Хелзинки са четири часа с кола… Това се казва жена! Дори без да е опитала алпухарските соплильос!

По-добре да се заприказвам с втората жена, Стела, тя ми се видя по-обикновена.

Стела подробно ми разказа за хотела, който строи на Василевския остров, а аз предано я гледах в очите и кимах с глава.

Хотелът на Василевския остров е неин (на Стела), и съседната сграда също, и още нещо също е нейно. Стела има строителна документация, договор, краен срок — дет лайн, и дори изискваните температурни условия за съхраняване на строителните материали.

Усетих, че просто се прекланям пред Стела — как ли е успяла да направи така, че всичко това да стане НЕЙНО: и строителната документация, и договорът, и дед лайнът, и изискваните температурни условия за съхраняване?

Стела говори с мен час и дванайсет минути и аз почти изпаднах в транс — главата ми се поклащаше в такт с думите й, а усмивката ми се превърна в болезнена озъбена гримаса, това ми е професионално изкривяване. А и Стела направо няма съвест, аз все пак не съм на работа!

 

По време на десерта високопоставеният Мениджър и Стела обсъдиха екстремните спортове. Стела се борела с данъчната полиция, а Мениджърът управлявала самолет и катер. Много ми се искаше да се заприказвам с Мениджъра, затова реших да се включа в разговора.

— Като стана дума за екстрийм — светски отбелязах аз, — имам една позната. Веднъж й се приискало да се хареса на инструктора по скокове с парашут и заради това се качила на вертолет. Та тя, представяте ли си, още във въздуха се напишкала, да не кажа нещо по-лошо…

Като подчертах, че и аз имам отношение към екстремните спортове, се усетих равна на Мениджъра и тъкмо смятах да продължа разговора, Альона ме извика в коридора:

— Знаеш ли, макар и Мениджърът, и Стела да имат пари и мерцедеси, и двете са ужасно нещастни — нямат нито семейства, нито деца.

— Да не си полудяла! — възмутих се аз. — Казвам ти като психолог — те са си напълно щастливи и задоволени. Виж само какви неща имат — парти в Хелзинки, самолет, катер и изобщо…

Альона упорства, че такива преуспели дами крият тъгата и отчаянието си под маската на успеха, но подозирам, че си мисли така само защото самата тя няма никакъв успех, освен Никита и момчетата.

Към края на вечерта всички се сприятелихме истински и аз попитах Мениджъра как успява да бъде толкова нечовешки стройна.

— Случи ми се такава история! Не дай боже никому! — каза Мениджърът и подозрително алчно се вторачи в мен.

„Не! Само не това!“ — развиках се аз, но само наум, а гласно я окуражих:

— Хайде, разказвай (вече бяхме на ти), но подробно, много ми е интересна историята ти — Не дай боже никому…

Може би вече имам професионална деформация? Това е такава болест, при която прокурорът обвинява не само в съда, но и вкъщи. Или полковникът крещи на тълпата на трамвайната спирка: „Раз-два, строй се!“ Или началната учителка гледа всички възрастни ласкаво и строго, като че са дебили. А аз, изглежда, си слагам специалната психологическа физиономия, с която съобщавам на околните — хайде, разказвайте ми каквото си щете.

 

С две думи си прекарах чудно на гостито:

а) час и дванайсет минути изслушвах всичко, което себеше натрупало у Стела,

б) час и четиридесет и осем минути слушах как Мениджъра я напуснал мъжът й. А мъжът й я напуснал странно, като във виц, мислех, че в живота не става така. Този неин мъж отишъл до магазина и й се обадил по телефона след един месец. Казал й, че трябва спешно да разделят жилището. Оказало се, че докато мъжът бил в магазина, му се родило детенце. Той научил това и не се върнал вкъщи, а отишъл да види бебето, а на всяко бебе му трябва жилище, това е ясно. Затова и позвънил. Едва ли Мениджърът лъже — такава сериозна жена, която знае думата „бизнес план“, не би могла да измисли подобна пошла женска история. Мениджърът съобщи делово че във връзка с напускането на мъжа й сега има дет лайн за търсене на партньор, тоест в момента организаторските й способности са насочени към спешно търсене на мъж, вече огледала няколко кандидати.

Дали пък Альона не е права и тази преуспяла жена Мениджър не крие под маската на успеха тъга и самота? Понякога дилетантът може да се окаже по-проницателен от специалиста и неочаквано да открие нови закономерности, хипотези, теории или нещо от сорта.

По повод търсенето на мъж посъветвах Мениджъра да обърне по-голямо внимание на животинския свят. Та всички ние сме неразделна част от природата, а точно природата кой знае защо е отредила така, че всички самки имат скромно оперение или окраска, а и гледат да се скрият от самеца или в краен случай да се престорят, че се крият. Не е ясно защо й е това на природата (как тогава да привлечеш самеца?), но си е научен факт. (Препоръчах на Мениджъра да посети зоологическата градина, нека провери.) Един изследовател направил експеримент и променил рибките самки така, че не само да не бягат от самците както обикновено, а с кокетничене и намигане да плуват точно срещу тях.

— Сети се какво е станало с рибките самци? Да се хванем ли на бас, че няма да се сетиш?

Мениджърът не можа да се сети.

— Предаваш ли се? — попитах я тържествуващо. — Ами всичките самци до един станали импотентни.

Мениджърът разбра прекрасно всичко, закле се в най-скоро време да се приведе в скромния вид, отреден за самките от природата, и спокойно да чака самците сами да доплуват при нея.

 

Олга замина при Лежащия, а мен обеща да ме откара Стела, тя живее недалеч от нас, на булевард „Жуковски“.

— Е, дотук сме, аз съм направо, а ти — по „Фонтанка“, — каза Стела и аз объркано се изтърсих на улицата на две минути с кола от дома ми.

Странна работа, тя трябваше само да ме остави на „Владимирски“, да обърне и след три минути да си бъде вкъщи на ъгъла на „Литейни“ и „Жуковски“. Сигурно е имала дет лайн за прибирането си у дома.

Като треперех и поглеждах страховитите входове, тичах по тъмната „Фонтанка“. Затова пък докато тичах, прекрасно разбрах защо Стела има договор, нужните температурни условия за съхраняване на тухлите и хотел на Василевския остров.

 

На заспиване размишлявах за бъдещето на дъщеря си Мура. Дали пък да не запише мениджмънт? Хем е модно, хем престижно! Само че какво ще управлява… Трудно е да си представя област, която се нуждае от Муриното управление. Ами ако за да постигнеш успехи в мениджмънта, трябва да можеш като Стела да изхвърлиш човека посред нощ на две преки от дома му?

Защо й е на Мурка да се съревновава? Тя е непукистка само на пръв поглед, но всъщност е нежна и уязвима и въобще не е готова да се бори за място под слънцето. Моята Мура само ще се усмихне и ще се отдръпне, ще се престори, че и така й е добре, но няма да й е добре, знам си… ще преживява, че другите са станали мениджъри от високите етажи, а тя е от средните или съвсем ниските.

Дори насън ми беше жал за Мениджъра и Стела и благодарях на Бога, че си имам Мурка и че Женка си има Катка.

 

 

15 октомври, неделя

 

Сутринта се обади Альона, плачеше — бикините не свършили работа, хапчето стимулатор — също. Альона каза, че предпочита да мисли, че дефектът е бил в хапчето, а не в Никита.

— Това е просто безобразие — съгласих се аз. — Защо производителите не са съобразили хапчето си с теглото на Никита, дай да се оплачем…

Решихме:

1. Альона спешно да се сдобие с книгата „Всичко, което искате да знаете за секса, но се боите да питате“.

2. Да не казваме на Олга (приятно ми е, че Альона ме смята по-близка от Олга), че от бикините не е имало полза, а само че хапчето не е подействало.

 

 

23 октомври, понеделник

 

Вечерта имам среща с Роман, много се надявам да си оправя лошото, направо отвратително настроение (лошото настроение ме държи почти седмица, особено днес, защото животът ми е пълен крах). Но тази вечер пак ще почувствам, че животът е прекрасен, защото имам близък човек, който се интересува от мен, от всяка свързана с мен дреболия (много, много близките хора са затова, да се подкрепят един друг в този чужд и враждебен свят).

Списък на неприятностите — причини за лошото ми настроение:

1. Колата не пали (а това е въпрос не само на загубеното за ремонт време, но и на пари, колко?).

2. Не стига, че се налага да ходя пеша и да оставям ветерана съвсем сам, ами и Плешивия се дразни, че му преча на работата по благоустрояването на двора. (Плешивия се е развихрил и иска да построи още един фонтан, вдясно от контейнерите за боклук.) За какъв дявол му е още един неработещ фонтан? Може пък да не му дават покой градините в Петерхоф?

3. И къде да се дене ветеранът, след като не пали и не може да се изпари от двора, докато трае ремонтът?

4. Мура има двойка по физика, а общо са четири (четири двойки).

5. И всякакви други дреболии, примерно не съм се виждала с Роман повече от седмица. Е, добре, да кажем, че и сама съм си напълно достатъчна, но той как я кара без мен, просто ми е интересно.

 

Пиша преди да заспя.

Срешнах се с Роман в апартамента на негов приятел. Приятелят му го отстъпил от шест до седем и половина, но Роман каза:

— По-добре да си тръгнем към седем и двайсет и да не забравим да оправим всичко.

Сексът беше някак тъжен, но бърз. Или бърз, но тъжен.

…Разсъблеченият човек, ако го погледнеш с непредубеден поглед, е много смешен. Защо има таково смешно тяло по средата, отстрани — четири лапи, а на всяка лапа по пет малки израстъчета? Нагоре стърчи шия, от шията — глава, а на главата растат уши — не, наистина, погледнете с непредубеден поглед! И защо това същество с лапи и уши не разбира, че физиологичната реакция на секса е различна при мъжете и жените? И психологическата е различна!

Е, какво толкова, не бива да изискваме от мъжете да бъдат винаги на висота (съвсем нямам предвид безполезните, никому ненужни глупости, с които те се опитват да оценяват секса, от рода на колко пъти и др., а имам предвид единствено тяхната отдаденост, нежност и прочие).

И освен това е абсолютно недопустимо всеки път да се стремиш към някакви невероятни оргазми… И въобще към оргазми. В края на краищата, това е претенция, която може да бъде предявена само към собствения организъм, но не и към чуждия!…

Обидно е, но какво да се прави — за мъжете всичко завършва с фактическия финал, а на жената й се иска още нещичко, например да си поговорим за лошото ми настроение…

Роман беше вглъбен в себе си и разстроен. Има си неприятности — много разчиташе на петербургския канал, но там му казали, че програмата му не е от техния формат. (Страшно ме възбужда думата „формат“.)

Форматът е като размера, цвета и модела (ако вземем за пример една рокля), но взети заедно. Да кажем нашата завеждаща катедра смята, че любимите ми карирани панталони до коленете не са моят формат, защото карираните панталони не ми приличат на възрастта, на положението, на ръста, т.е., трябва да са по-дълги. А ние с Мура смятаме, че карираните панталони са тъкмо моят формат.

Но с това неприятностите на Роман не свършват. Отгоре на всичко му казали: „Програмата ти не е за нашата целева аудитория.“ От аудитория все пак разбирам нещо; на студентите редовно обучение разказвам за психоанализата, на студентите, които учат вечерно по програмата за ликвидиране на неграмотността, обяснявам, че всеки от тях притежава подсъзнание, врящ и кипящ котел от вродени инстинкти, а на задочниците просто показвам портрета на Зигмунд Фройд.

Много ми се искаше да разкажа на Роман за счупената кола и за Муркините двойки по физика, защото прекрасно знам основното правило на общуването — ако някой ви разказва за грижите си и вие трябва да му разкажете за своите, за да не си помисли той, че само неговите работи не вървят.

— А аз имам проблеми с колата, и с Мурка също — вметнах аз, но се оказа, че от другия телевизионен канал казали на Роман, че проектът му е проектът на мечтите им, че са направо възхитени от неговата гениалност по отношение на формата, аудиторията и синопсиса, и сега остава само да си намери спонсор. И защо се тръшка толкова, след като са го хвалили? Май че все още не разбирам всичко в телевизията и шоубизнеса.

Накрая на Роман му се прииска отново да обсъди с мен формата на програмата си и целевата й аудитория и аз се въздържах да го товаря с глупостите си, за да не излезе, че подценявам проблемите му за сметка на своите (още повече че поне за колата мога да се посъветвам с Денис).

Може пък да е за добро, защото в литературата се прилага и друг коренно противоположен подход при общуването — ако някой ви разказва за неприятностите си, в никакъв случай не му споменавайте за своите, за да може човекът да се зарадва, че поне на вас всичко ви е наред.

От седем без десет нататък Роман крадешком си поглеждаше часовника и аз реших да излъжа, че също бързам (за вечерна лекция), но не ми се удаде.

— Извини ме, миличко, време е да бягам — каза Роман точно в седем и ние си тръгнахме. Със сигурност забравих да измия чашките и да оправя покривката на дивана, но поне чайника, струва ми се, го изключих. Или не съм?

Добре, че не разказах на Роман за повредената кола и за двойките на Мура. Щеше да е неудобно — Роман можеше да си помисли, че чакам да ми предложи помощта си за ремонта и уроците. Още повече, че двойките и счупеният ветеран изобщо не могат да се сравнят с програмата, формата и целевата аудитория.