Джеймс Хадли Чейс
Внимавай с жените… (9)

ДЕВЕТА ГЛАВА

До новата ми среща с Горман имаше цели три часа, но в град като Холивуд те преминават неусетно. Първия от тях употребих за обяд, който не бях си позволявал от години. Нищо не беше достатъчно скъпо и достатъчно качествено за любимия син на мисис Джак-сън през този слънчев следобед.

С още два свободни часа пред себе си аз излязох от ресторанта и подкарах кадилака към „Парамаунт“. Паркирах точно до главния портал. Ако не ви е известно, мога да споделя с вас, че това също е един добър начин за убиване на времето. През подобно място постоянно преминават купища готини мадами, които, общо взето, обичат да подсвиркват подпре им. Съществува вероятност оттам да мине дори самата Доръти Ламур с дългата до петите индийска дреха, но човек не трябва да бъде прекалено голям оптимист. Видях много мадами, които предполагаха добри забавления, но през този следобед бях станал много взискателен — Ламур или нищо. Накрая излезе нищо.

Докато зяпах от прозорчето на колата, в главата ми се подреждаха разни планове. Не след дълго в джоба, ми ще има буца на стойност двайсет и пет бона, а това са много мангизи. След кратък размисъл реших, че ще заведа Вида в Маями. Отдавна мечтая да ида в Маями и да се правя на милионер. Усещах, че това ще се отрази добре както на здравето ми, така и на дълбокото чувство за малоценност. Твърде дълго време бях останал беден и дрипав частен детектив.

Гледайки на нещата общо, бях пропуснал да забележа слабите места в предварителните си планове. Бойд ще трябва да върне кинжала, просто защото алтернативата е да се изтяга доста дълго време в пандиза. Брет ще ми връчи двайсет и петте бона, защото е обещал. А когато типове като него обещават, те обикновено спазват дадената дума. Представих си как се изтягам на златния пясък, а до мен лежи Вида в бански костюм. Тя има фигура само за бански. В момента, а който получа мангизите на Брет, отивам в най-близката туристическа агенция и си поръчвам билети за първия утрешен полет до Маями.

Времето ми почти свърши. Сигурно някой е прошепнал на Ламур, че седя отвън и я чакам. Жалко. Запалих двигателя на кадилака и потеглих. Часовникът на таблото показваше четири без две минути, когато отново спрях пред Уилтшайър Билдинг. Този път глупости нямаше да се дрънкат. Или си тръгвам с кинжала, или не знам! Закопчах ръкавелите, наклоних шапката си и прекосих широкия тротоар пред въртящите се врати.

Когато отново спрях пред стъклената врата на Горман, оттатък нямаше, посетителки. Русото коте се беше свило до телефона и устата му беше затворена. Подскочи от изненада, когато бутнах вратата и се надвесих над парапета и.

— Същото име, същият посетител — рекох, а вътрешно се питах какво я разяжда. Изглеждаше като току-що излязла от шок, лицето й имаше цвета на току-що изпран чаршаф. Или са я пипнали как обира дребните стотинки от касата, или адски се радва на новото ми посещение.

— Влезте — прошушна тя. Думите излетяха от устата и така, сякаш някой току-що я беше ритнал с подкован ботуш в корема. Махна по посока на кабинета, после грабна шапката и палтото си, които лежаха на масата до нея, и се втурна към остъклената врата на изхода.

Обърнах се да погледам бързия и полет. Не си направи труда да чака асансьора, а хукна по стълбите с такава скорост, сякаш долу пред входа раздаваха безплатно чорапогащници.

Без пея приемната изглеждаше много просторна и много тиха. Хвърлих поглед към вратата, от която се влизаше в кабинета на Горман, после очите ми пробягаха по четирите реда празни столове. Имах чувството, че нещо не е наред. Ръката ми се плъзна към колана, но още преди да стигне до дръжката на револвера, зад гърба ми се разнесе остър тенекиен глас:

— Не мърдай, хубавецо!

Хвърлих бавен и предпазлив поглед през рамо. Зад последния ред столове се беше надигнала висока слаба фигура, облечена в сив делничен костюм. Сега разбрах вълнението на русото коте. През цялото време тоя тип е клечал там и е чакал да се появя. Лицето под черната шапка с широка периферия беше гладко избръснато и голо като на плъх, но не толкова привлекателно.

— На мен ли говорите? — пожелах да се осведомя аз, като внимавах да не правя резки движения. Лицето на този тип беше доста нервно, а от побелелите му кокалчета стигнах до заключението, че луфтът на спусъка му е обран докрай.

— Влизай вътре! — просъска той и махна към кабинета на Горман. — И внимавай!

Мина ми през акъла, че може би няма да замина за Маями и бях доволен, че не отидох да купя билети. Не обичам да хвърлям пари на вятъра. Бутнах вратата на кабинета и влязох, следван по петите от новия си приятел.

В креслото на Горман се беше настанил Паркър, или по-скоро Бойд. Беше много сдържан, много хладен и много застрашителен, До прозореца се беше изправил още един грубиян и нежно поглаждаше синкав автоматичен пистолет в ръката си. Беше нисък, дебел и опърпан, съвсем като евтините наемни убийци, които произвеждаха местните филмови къщи. Отсъствието на Корнелиъс Горман се усещаше най-вече по простора в кабинета.

— Здрасти, приятелче — рекох на Бойд. — Как е бедната ти главица?

— Тоя път прекали с номерата, Джаксън — отвърна той и в гласа му се долови обилното присъствие на оцет. — Няма да си губя времето в приказки с теб. Няма да получиш кинжала, нито пък ще излезеш жив оттук. Първо ще отговориш на един въпрос, а после ще преживееш малък инцидент. Можеш да отговориш на въпроса доброволно, а можеш и да сториш това след известно насилие от моя страна. Който и вариант да избереш, резултатът ще бъде един и същ — след като отговориш, ще излетиш от този прозорец с главата надолу.

Идеята да литна от осмия етаж с главата надолу никак не се връзваше с представите ми за забавление, но очевидно нямаше смисъл да я споделям с Бойд.

— Това доникъде няма да те доведе — отвърнах аз с максимално спокойствие. — Казах на Шишко, че съм оставил писмени показания. Ако нещо се случи с мен, те ще попаднат в ръцете на Редфърн, а след това и на теб ще ти се случат някои неща.

— Не мисля така — презрително збърчи нос той. — Ще се оправим с тези твои показания, след като се оправим с теб, макар да съм почти сигурен, че такива няма.

— Защо ли пък толкова съм се загрижил за теб? — попитах седна единствена мисъл в главата — как да измъкна пищова си, преди дългият копелдак зад мен да ме е направил на решето. — Ти първо ще трябва да ги намериш, а после да установиш, че е станало твърде късно.

— Това ме навежда на въпроса ми. Къде е Вида Ръкс?

Дългучът май умее да чете мисли, защото ръгна пищова си в ребрата ми и посегна към колана ми да измъкне моя.

— Това вече не ти трябва, гнидо! — нежно прошепна в ухото ми той.

— Къде е Вида Ръкс? — повтори Бойд. Беше все така хладен и сдържан, но отсъстващото изражение в очите му никак не ми харесваше.

— Там, където не можеш да я докопаш — уверих го аз.

— Обичам да карам хората да се разприказват — рече той. — Някога да са те удряли с гумен маркуч по главата? Много боли и не оставя следи. Ако не отговориш на въпроса ми, главата ти ще стане на барабан!

Дебелакът до прозореца се раздвижи и в ръката му се появи тръба от дебела гума. Поклати я със замислено изражение и аз изпитах неприятното чувство, че ще я използва без никакви угризения на съвестта.

Хрумна ми, че това място едва ли е най-подходящото за пукотевица. Уилтиайър Билдинг е пълна с почтени люде, които биха проявили интерес към шум от подобен характер, а и видът на тия двамата започна да ме дразни. Прецених, че дългият има повече мозък в главата си, за да стигне до подобно заключение, затова се завъртях на пети и му треснах един в мутрата.

Следващата секунда беше наситена с действие. Върлината се просна с трясък на пода, дебелият връхлетя отгоре ми като разгневен бик, Бойд ритна стола и скочи на крака, а вратата отлетя с трясък и на прага се появи Лу Фаръл с пищов в ръка.

— Здрасти — любезно ме поздрави той. — Тия момчета май те притесняват, а?

Нямах време да му върна любезността, тъй като трябваше да се гмурна под гумения бич и да тресна дебелия с юмрук в жилетката. Беше силен, много силен удар. Онзи отлетя назад, препъна се в един стол и тежко се друсна по задник. Върлината пусна една сподавена ругатня и се опита да се изправи. В ръката му блесна дълъг нож. В същия миг се разнесе едно тихо „пук“ и ножът издрънча на пода. Онзи гледа в продължение на цяла секунда раздробената си ръка и едва тогава нададе рев, от който рамките на прозорците започнаха да дрънчат.

Лу насочи пистолета си към Бойд и дебелия. Към дулото му бе завинтен заглушител, който вдъхваше доверие.

— Не бъдете припряни! — предупреди ги той и клепачите над кукленските му очи невинно потрепнаха. — Вижте какво стана с приятелчето ви!

Втурнах се към Бойд и му друснах един.

Той се претърколи по гръб, настолната лампа с трясък се стовари отгоре му. Запратих в мутрата му тежкия ониксов пепелник, няколко снимки на полуголи мацета и се огледах с какво друго да го замеря. Бях в доста лошо настроение, защото си давах сметка, че щеше да ме изхвърли през прозореца, без да му мигне окото. Достатъчно като идея да ви се вдигне кръвното, нали?

— Не си изпускай нервите — рече Лу и тихо се подсмихва. Пищовът му беше насочен към дебелия, който бавно се изправи и се долепи до стената. Плътно като тапет.

Сграбчих яката на Бойд и го вдигнах на крака като чувал с картофи. Той ме наплю и се опита да издере лицето ми с дългите си нокти. Изплъзнах се и му друснах още един. После го разтърсих напред-назад, докато започна да му се вие свят, и го стоварих в креслото зад бюрото. Дишаше тежко, с широко отворена уста и не изглеждаше като човек, който има желание да продължи борбата. За всеки случай му друснах още един в челюстта и той направи, кълбо назад заедно със стола Вече беше готов. Приближих се да погледна отблизо безжизненото му тяло, после изтупах праха от дрехите си и се заех да закопчавам ръкавелите. Чувствах се далеч по-добре.

— Здрасти — отвърнах на поздрава на Лу. — Откъде изскочи?

— Мик рече да вървя подире ти — отвърна с пресилена усмивка той. — И така видях Доръти Ламур. Излезе точно две минути, след като ти си тръгна, придружаваше я онзи хубавец Кросби.

— С индийската си рокля ли беше? — попитах, превърнал се цял в слух.

— Не — озадачено ме погледна Лу. — Беше облечена в модерен костюм от обработена кожа на акула. Заслужаваше си да го видиш. — Замисленият му поглед се спря на дългия, който продължаваше да кърви върху килима. — Ще си ходим ли или ще пообработим още малко тези копелета? — невинно попита той.

— Мисля да си тръгвам — рекох и се приближих до Бойд. Вдигнах го на крака, а той се сви като дете, което очаква шамар.

Натиках юмрука си под носа му и попитах:

— Къде е кинжалът?

Разбитата му мутра беше разкривена от страх.

— У дома — промърмори той и отново се дръпна.

— Значи ти отиваме на гости — рекох и го помъкнах към вратата. Извърнах врат по посока на Лу и подхвърлих: — С теб започвам да се чувствам в безопасност, красавец. Хайде, идвай!

Оставихме дебелия тапет да гледа като шашардисан тялото на дългия си колега, сгърчено върху килима.

Никой от двамата не проявяваше интерес към нас.

Стиснах ръката на Бойд и го поведох към асансьорите, Лу вървеше на крачка зад нас.

— Още един номер и те прехвърлям на Редфърн! — предупредих лудия аз.

Облегнат на стената до вратата на асансьора, той дишаше тежко и се опитваше да почисти лицето си с носна кърпичка. Беше твърде пребит и твърде уморен, за да представлява опасност. Поне за момента.

Спуснахме се на нивото на улицата. Момчето в асансьора не сваляше очи от лицето на Бойд, но беше твърде добре възпитано, за да прави забележки. А може би и уплашено от израза върху моето лице.

Прекосихме тротоара и натиках Бойд на задната седалка на кадилака. Настаних се до него и се обърнах към Лу.

— Ти ще караш.

Бойд ми даде адреса с разтреперан глас още преди да съм го попитал.

Минахме по булевард „Уилтшайър“ и поехме по широкото платно на „Санта Моника“, което водеше към Бевърли Хилс. Бойд живееше на Мълхоланд Драйв. Поехме по дълга алея, край която се простираше поляна, достатъчна за игрище за поло с олимпийски размери. Къщата беше толкова внушителна, че ако имаше още някое и друго помещение, спокойно можете да я сбъркате с Бъкингамския дворец.

— Ела и ти — рекох на Лу, когато спряхме пред входа. — С тоя откачен трябва да внимавам. Почне ли да прави номера, веднага му забий един приклад в тиквата.

Но Бойд явно беше далеч от всяка мисъл за номера. Не можеше да се движи сам и двамата с Лу почти го пренесохме през широкото стълбище. Озовахме се и преддверие с размерите на самолетен хангар.

— Кинжалът! — напомних на домакина аз. — И побързай!

Появи се белокос джентълмен с обноски на иконом, но с външен вид на епископ. Той ахна при вида на Бойд и понечи да се втурне към него. Спря го тежкият ми поглед.

— Кажи му да вдига платната! — наредих на Бойд аз.

— Всичко е наред, Джон — махна с ръка Бойд. — Можеш да се оттеглиш.

Старият джентълмен се поколеба, после ни обърна гръб и тръгна по един от коридорите. Доста неодобрение се излъчваше от този гръб.

— Хайде, Доминик — сръгах в ребрата любезния домакин. — Да вървим за ножчето. Тази обстановка е прекалено пищна за мен.

Той ни въведе в една от близките стаи, отвори вградената в стената каса и извади отвътре кожената кутийка на кинжала. Подаде ми я, без да каже нито дума, но бялото му като вар лице криеше безкрайни монолози. Отворих кутийката и хвърлих едно око на кинжала. Затворих я, преди Лу да надникне зад рамото ми. Играчката беше доста красива и не ми се щеше хубавецът да възбужда фантазията си.

— Добре — рекох. — Ще предам това нещо на Брет и въпросът е приключен. Никога повече няма да чуеш за мен, освен ако не решиш да вършиш глупости. Но тогава ще кажа на Брет името на крадеца и сам можеш да си представиш част от неговата реакция.

— Махай се! — изстена Бойд, скри лице в шепите си и се стовари в близкото кресло. Така и го зарязахме. Беше от онези типове, които са страшно твърди, преди да им друснеш някой и друг юмрук, но после омекват като памук. След обработката ми приличаше на детска главоблъсканица, чиито елементи са пръснати из цялата къща.

Няколко минути преди седем бяхме обратно в заведението на Кейси. Преди да се кача при Вида, аз на забравих да отправя малка благодарствена реч към Лу, използвайки всички суперлативи в речника си. Той толкова се разчувства, че бях принуден да скоча в асансьора миг преди да ми увисне на врата.

Джо редеше пасианс в коридора. Когато ме видя, събра тестето, изправи се и се протегна.

— Радвам се пак да те видя — ухили се той. — Тази работа на болногледачка хич не е за мен, братче.

— Някакви неприятности? — кимнах по посока на заключената врата аз.

— Нищо особено — промърмори той и ми подаде ключа. — Отначало се опита да пърпори, ама си седна на задника, като й рекох, че ще и друсна един. Само по този начин можеш да успокоиш една истерична жена. С тях не може да се разговаря, просто им друсваш един и всичко е наред.

— Предполагам, че си прав — рекох. — В осем и половина имам едно излизане и ще те моля отново да поемеш поста си.

— Защо бе, човече? — изрази разочарованието си Джо. — Няма никакъв смисъл да вися тук, пред вратата. Тя не може да излезе!

— По този въпрос можеш да разговаряш с Мик. Искам те тук довечера, но не мога да те накарам насила.

Той само сви рамене, по лицето му бе изписано дълбоко отвращение.

— Добре, де. В осем и половина съм тук. — Тръгна към асансьора и за тръшна вратата подире си.

Вида лежеше на канапето. На масичката имаше чаша с коктейл, на пода бяха пръснати списания. Освен заплахи, Джо явно й беше предложил и пълно обслужване.

Все още носеше бледосинята пижама, която изглеждаше доста прозрачна под ярката светлина на настолната лампа.

— А, вече се върна — рече тя, остави списанието и спря поглед върху лицето ми.

— Да, върнах се. Как прекара?

— Малко се уморих от собствената си компания. Ще излезем ли тази вечер или ще продължавам да играя ролята на Монте Кристо в пещерата?

— Тази вечер не. Може би утре. Тази вечер трябва да свърша малко работа.

— Какво прави днес?

Заех се да си правя коктейл.

— Ходих нагоре-надолу. Разминах се е Доръти Ламур за някакви си две минути. Няма значение, защото не е била облечена в индийския си саронг.

— Можеш да се правиш на интересен колкото ся искаш, но трябва да ти кажа, че нямаш никакъв успех — свъси вежди тя. — В представите ми продължаваш да бъдеш дребно нещастно ченге с размътен от дългото надничане през ключалките мозък!

— До днес следобед моите представи бяха абсолютно същите — уверих я аз и седнах на крайчеца на канапето. — Не след това си промених мнението.

— Така ли? И защо?

Глътнах половината коктейл и оставих чашата на масичката.

— От дете ли ходиш насън, или това е станало впоследствие? — контрирах я аз.

В лазурните очи се появи метална нишка, пълните червени устни здраво се стиснаха.

— Пак ли се правиш на интересен?

— Може би. Не знам какво разбираш под интересен. — Довърших коктейла и запалих цигара. После извадих кутията с кинжала и я подхвърлих в скута й. — Я хвърли един поглед на това нещо.

Настъпи дълго мълчание. Тя не се докосна до оръжието, не помръдна, дори престана да диша.

— Май ще е по-добре да ми разкажеш всичко — рекох. — Видях се с Брет. Ако му върна този кинжал, никой няма да пострада. Довечера в десет трябва да съм там. Срещу тая играчка ще получа една доста закръглена сумичка. Ако се държиш прилично, ще те взема с мен на почивка. Единственото, което искам да зная, е какво точно е станало в оная къща, преди Горман да дойде при мен. Затова ти предлагам да ми кажеш истината.

Тя отблъсна кинжала и на лицето й се появи лека гримаса.

— Как се сдоби с него?

— Бойд ми го даде. Ти знаеше, че Паркър се казва Бойд, нали?

Тя кимна.

— Уверих го, че Брет не иска неприятности и той ми го даде. На Брет изобщо не му пука какво ще стане с теб, Горман или Бойд. Иска си ножчето и толкоз. Дори и до този момент не знае, че сте забъркани.

— Но когато открие моята пудриера, ще знае — притеснено отвърна тя.

— Няма да я открие. Взех я от сейфа и я скрих в крилете на каменния грифон на терасата. Довечера ще я прибера и можеш да разполагаш с нея, стига да я искаш.

— Наистина ли ще го направиш? — стисна бицепса ми тя.

— Защо не? И без това вдигна прекалено много шум около тая пудриера. Сега слушай какво ще ти кажа — харесвам те въпреки някои особености в характера ти. Затова си представих, че двамата ще заминем заедно за Маями да пръснем малко мангизи. Какво ще кажеш?

Тя дълго ме гледа, после внезапно се разсмя. Този път смехът й беше съвсем искрен.

— Защо не? — рече. — Стига да говориш сериозно!

— Сериозно говоря и ще ти го докажа.

Отидох до телефона и набрах номера на Пан Америкън Еъруеиз. Когато отсреща вдигнаха, аз бавно и отчетливо запазих два билета на името на господин и госпожа Флойд Джаксън за полета до Маями в единадесет часа.

Когато отново се върнах да седна до нея, очите й развълнувано блестяха.

— Ето, това е — рекох и взех ръката й. — Ако не ти стига — предавам се. А сега почвай с твоята история.

— Дай първо една цигара.

Ясно видях, че докато поднасяше огънче към цигарата, вее още изпитваше известно колебание. После изведнъж сви рамене и започна. Всичко станало точно така, както ми го предал Горман. Отишла у тях да изпълни номера си и Брет й показал кинжала. Ходела насън още от дете и винаги го вършела, когато е притеснена. Брет се нахвърлил отгоре й, тя го отблъснала. Легнала си с притеснението, че няма да си получи хонорара. Взела кинжала в ролята си на сомнамбул, а на негово място оставила пудрата си. Дотук историята й съвпадаше напълно с тази на Горман. Сутринта си тръгнала рано. Знаела, че Брет заминава за Сан Франциско. У дома открила на дъното на чантата си кинжала „Челини“, открила, че пудриерата й липсва. Разбрала какво е станало и я обзел ужас. Само Горман можел да й помогне да се измъкне от бъркотията и тя отишла при него. Разказала му всичко, показала му и кинжала. Той само се засмял и започнал да я успокоява. Щял да се обади на Брет и да му обясни всичко. Той положително щял да бъде, доволен да си върне кинжала и едва ли би се замислил за останалото. Доминик Бойд влязъл точно когато Горман се опитвал да се свърже по телефона с Брет. Кинжалът бил на масата и той веднага го познал. После чул цялата история.

Ако искате да направите малко пари, сега му е времето, рекъл на Вида и Горман той. Искал да притежава кинжала отдавна, но Брет го изпреварил. Казал им да не предприемат нищо, преди да помисли как да задържи ножа и никой да не пострада.

Вида била против, но Горман я убедил да приеме. Не след дълго Бойд вече бил готов с плана си. Някой трябвало да прибере пудриерата. Веднага, още преди Брет да отвори сейфа и да открие размяната. Този някой трябвало да постави вътре бомба, и то по време, за което самата Вида ще има желязно алиби — например да играе номера си в някой нощен клуб пред очите на десетки посетители. На Горман било възложено да намери баламата, който да вземе пудриерата и да постави бомбата. Той избрал мен.

— Ако пудриерата се появи, Брет ще знае, че аз съм отмъкнала кинжала, Бойд пък не би могъл да бъде сигурен, че няма да го върна, когато ме притиснат — обобщи тя. — Искаше да прибере пудриерата толкова силно просто защото любимата антика вече беше в ръцете му. Само тя ме свързваше с кинжала, а той знаеше, че не може да разчита на мен, ако ме прибере полицията. Затова се изплаших, когато ти се направи на умник и рече, че пудриерата е унищожена от взрива. Бойд знаеше, че е у теб. В случай че не успее да я измъкне, най-простото нещо беше да се отърве от мен. Започна да ме гледа по начин, който никак не ми харесваше. Той е откачен и аз знаех, че не се спира пред нищо. Затова ти помогнах да избягаш.

— Но защо не ми разказа всичко това? Защо измисли онази глупост — че пудриерата представлявала ценност за Брет?

— Защото обещах на Бойд да не го издавам. Страх ме беше от него. Сега вече това е без значение, нали? Защото вече знаеш истинската му самоличност.

Преобърнах няколко пъти историята в главата са, но въпреки това не успях да открия противоречия. Бях почти убеден, че този път наистина ми е казала истината.

— Значи от пудриерата не могат да се изкарат мангизи, така ли? — попитах я аз с поглед на алчен наемник.

— Не, разбира се. Тя си е моя и е съвсем естествено да си я искам обратно.

— Ще я получиш. А сега ще звънна на Брет, защото никак не ми се ще довечера отново да си имам работа с пазачите и полицейските му кучета. — Извадих картичката на Брет и с недоумение я погледнах. После я обърнах на обратната страна, видях името и номера му и се успокоих. Обаче за малко. Нещо ме накара пак да погледна гърба й и този път наистина се намръщих. Защото там, със ситен и равен почерк бяха написани доста странни думи: „От Алма на Върн. Най-добрият приятел на мъжа е съпругата му.“

— Да пукна, ако мога да си представя Брет да пише подобни неща върху картички! — рекох и я подхвърлих в скута на Вида. Докато тя я разглеждаше, аз вдигнах телефона и набрах номера. Връзката стана направо светкавично.

— Резиденцията на мистър Брет — обяви мелодичният глас, който вече познавах от сутринта.

— Обажда се Флойд Джаксън. Бихте ли предали на мистър Брет да ме очаква довечера в десет? Кажете му, че притежавам това, което иска.

— О, разбира се, мистър Джаксън — отвърна гласът, после се поколеба и добави: — Много се радвам!

— Значи станахме двама — отвърнах, после се запитах дали е толкова хубава, колкото звучи гласът й и затворих с лека носталгия.

Вида забъркваше два хайбола. Светлината беше зад гърба й и вече не изпитвах никакво съмнение в прозрачността на нощното й облекло. Малко преди да й обърна подобаващо внимание, аз още веднъж вдигнах картичката на Брет и намръщено я разгледах.

— Ти би ли казала, че най-добрият приятел на мъжа е съпругата му? — попитах.

— Откъде да знам — отвърна тя и се приближи с чаша в ръка. Очите й гледаха отнесено. — Никога не съм била съпруга.

Прещраках с картичката между ноктите си.

— Алма и Върн… Питам се кои са те? — После пъхнах картичката обратно в джоба си.

— Защо не го попиташ лично, след като ти е толкова интересно? — равнодушно рече тя.

— Знаеш ли, че тази нощница е прозрачна?

— Така трябва да бъде.

Това реши въпроса. Допихме си коктейлите и аз заключих кинжала в едно от чекмеджетата на скрива. До десет часа имаше още сума време.

Продължавах да гледам нощницата.

— Изглежда много по-добре от индийски саронг — внезапно рекох аз.

— Така трябва да бъде — повтори тя и бавно се насочи към спалнята.

Гледах подире й. Тя леко се обърна, веждата и едва забележимо потрепна. След малко я последвах.

Това също е добър начин да се убият няколко свободни часа. Казвам ви го просто така, ако случайно не го знаете.