Джеймс Хадли Чейс
Внимавай с жените… (8)

ОСМА ГЛАВА

Слязох пеш до улицата, платих на малкия убиец за охраната на кадилака и седнах зад волана. Закарах го в гаража на съседната улица, после с пъшкане поех обратно към шестия етаж. Тъкмо спрях да си поема дъх, когато до слуха ми долетяха забързани стъпки откъм коридора.

Да стигнеш от Оушън Райз до тази дупка само за двайсет и пет минути беше наистина постижение. Очаквах Брет да връхлети в офиса с емфизем на дробовете и сърдечна аритмия, но не стана така. Беше от онези типове, които отделят за спорт по няколко часа на ден и шест етажа бяха за него само лека загрявка. Човек като него може да тича от тук до Матерхорн и пак да му остане дъх да си подсвирква.

Нито почука, нито изчака покана да влезе. Връхлетя в офиса като циклон.

Беше висок над метър и осемдесет, здрав като бик. Малко над тридесетте и хубавец, ако харесвате добре гледаните и охранени лица на милионерите. Разбирах защо жените си падат по него. Беше властен и решителен тип, от него се излъчваше високо и малко заплашително напрежение. Очите му бяха остри и внимателни. Човек оставаше с чувството, че трябва да стане много рано сутринта, ако иска да го хване натясно, но и тогава шансовете му не са кой знае какви. От извивката на раменете и решителната му уста, от самия начин на изразяване си личеше, че този човек разполага с много пари.

— Ти си Флойд Джаксън, нали? — рече той и хвърли на бюрото шапката и бастуна си.

— Аха — признах си аз. — А ти сигурно си мистър Брет.

Той не си направи труда да отговаря, вместо това огледа с презрителен поглед бедното обзавеждане.

— Снощи вдигна във въздуха касата ми и уби двамата ми пазачи! — рече твърдо той.

— Аз ли? — попитах, после извадих цигара и бавно запуших. — И защо съм го сторил?

Той грабна стола за посетители, бутна го до бюрото и седна.

— Хич не си въобразявай, че алибито ти има някаква стойност! — предупреди ме той. — Знам всичко за О’Рийдън. Той е мошеник. Снощи не си играл покер с него, а си бил у дома!

Беше толкова убедителен, че бях склонен да му повярвам.

— Редфърн май не е на това мнение — подхвърлих, очаквайки спор.

Той извади пура, отхапа края и и я запали. Лицето ми потъна в облак ароматен дим.

— Пет пари не давам за мнението на Редфърн! — тросна се посетителят ми. — И никак не се впечетлявам от показанията на някакъв корумпиран полицейски началник! Искам си кинжала и съм дошъл да си го получа!

Изведнъж се превърнах в слух.

— Какъв кинжал, мистър Брет?

— Виж какво, Джаксън, не се прави на глупак! Знаеш за какво говоря. Снощи тя открадна от сейфа ми един кинжал „Челини“ и аз си го искам обратно! Предложението ми е съвсем делово и няма нищо общо с полицейското разследване.

По гърба ми пробяга лека тръпка на възбуда. Съзнавах, че трябва да действам с изключително внимание. Това, което чух, можеше да означава само две неща — бърз и кратък път към газовата камера или куп мангизи. Всичко зависеше от начина, по който ще разиграя картите.

— Защо да няма нищо общо с полицейското разследване? — полюбопитствах аз.

— Защото те не могат да направят нищо, а аз мога. Пет пари не давам за онези пазачи, пет пари не давам дали ще те пъхнат в пандиза, или ще се измъкнеш. Искам да си върна кинжала и ще направя всичко необходимо за това! Не си прави прибързани заключения, а първо чуй какво ти предлагам. Ако до десет часа тази вечер ми донесеш кинжала, ще получиш двайсет и пет хиляди долара в брой. Ако обаче не се появиш до този час, ще започна нещо, което наистина ще те изненада!

— Какво например, мистър Брет? — попитах аз.

— Ще прекърша О’Рийдън — мрачно и спокойно ме информира той. — Ще ми струва известно време и малко пари, но ще успея. А после ще проверим дали ще издържи в съда твоето желязно алиби. Ще те пратя в газовата камера, дори да ми се наложи да купя целия съдебен състав! — Приведе се напред и почука по изцапания с мастило плот: — Тогава ще откриеш, че не е трябвало да се захващаш с мен, Джаксън. Имам голямо влияние в близките околности и възнамерявам да го използвам. Избирай сам как да постъпиш. Аз си искам кинжала.

— За какъв кинжал става въпрос? — меко попитах аз.

Той ми отправи тежък и продължителен поглед. Не избухна, въпреки че беше на ръба да го стори.

— Кинжалът „Челини“ — отвърна с глас, на който можеш да си счупиш орехите. — Ако не са ти разказали историята му, ще е най-добре да ме слушаш внимателно. Този майстор получил поръчка да изработи два златни кинжала за кардинал Якобачи. Единият е запазен в галерията Уфици, другият изчезнал. Вероятно е бил откраднат. Появи се на бял свят едва преди няколко месеца и аз успях да го купя. Това с изключително рядка антика, затова си направих труда да уведомя когото трябва за своята придобивка. Никой не може да я продаде. Все едно да продадеш „Мона Лиза“. Ти си получил поръчка да го откраднеш от някой, безскруполен колекционер. Мога дори да назова името му, но няма да го сторя. Нямам доказателства, но съм сигурен, че това е той. Само един нечестен колекционер би рискувал да открадне подобна вещ.

Колекционерите са странни хора, Джаксън. Ако нещо е особено рядко, те още повече се стремят да го притежават. Макар да знаят, че трябва да го държат във вечна тайна. В едно съм сигурен — ти си откраднал кинжала и ти е било платено за това от някой запален колекционер. Приел си задачата, защото си бил натясно. Вчера сутринта си се въртял около къщата ми, а днес банковата ти сметка, на нула от доста месеци, изведнъж набъбва. Ето защо знам, че ти си крадецът.

— Как узна състоянието на банковата ми сметка? — все така меко попитах аз.

Той ме възнагради с бледа усмивка.

— Банката е моя, Джаксън. Просто наредих една малка проверка.

— Май ще се наложи да сменя банката, нали?

Той се изправи на крака.

— Чу офертата ми. Никакви въпроси, никакви неприятности и двайсет и пет хилядарки в брой. Не ме интересува как ще се докопаш до кинжала, но го искам. Ако до десет вечерта не се появиш у дома, ще трябва много да внимаваш. Твърде бързо ще разбереш, че си си играл с динамит!

— Да предположим, че си направя труда и открия този кинжал, да предположим дори, че го донеса у вас. Каква е гаранцията, че Редфърн няма да ме чака зад вратата с белезници в ръце?

— Моята дума — кратко отвърна той.

Разменихме си продължителни погледи.

— Окей — свих рамене накрая аз. — След като нямаш по-здрава гаранция, ще видя какво мога да направя.

Той измъкна портфейла си и пусна една картичка на бюрото.

— Това е телефонът ми. Звънни, след като вземеш кинжала. Ще наредя на охраната да те пусне.

Прибрах картичката във вътрешния си джоб.

— Може би ще те видя пак — рекох. — Но не обещавам.

— Но аз положително ще те видя! — мрачно ме изгледа той и тръгна към вратата.

— Нищо друго ли не е откраднато от тази каса, мистър Брет? — подхвърлих след него аз. — Може би ще приема и други оферти…

Наблюдавах го внимателно, не знаех дали трябва да подскочи, пребледнее, а дори и да получи удар. Според Горман, Паркър и Вида би трябвало да направи поне две от тези неща. Но той не направи нищо. Само се извърна и подозрително ме изгледа:

— Какво искаш да кажеш?

Дори да ме блъсне влак, не бих споменал за пудриерата, но все пак продължих да го подпитвам.

— Нямаше ли и нещо друго ценно за теб редом със златния кинжал?

Изглеждаше озадачен. Истински, а не престорено.

— На интересен ли се правиш?

Опитвах се да скрия собственото си озадачение.

— Сигурно — рекох. — Не ми обръщай внимание. Напоследък не съм си отспал.

Той ме възнагради с още един тежък поглед и излезе. Изчаках да заглъхнат бързите му стъпки надолу по етажите, измъкнах шишето с уиски и си сипах пет сантиметра във високата служебна чаша. Глътнах го почти всичкото, без дори да се намръщя. Долу, на площадката между блоковете, викаха и се биеха хлапетата. Изръмжа автомобилен мотор и потегли с пълна газ. Един мишок надникна от дупката си и ми хвърли презрителен поглед. Мадамата на плаката продължаваше да се усмихва. Вицът май й хареса.

— Наистина е смешно — признах й аз. — Много смешно и можеш да се хилиш до побъркване! Защото не ти, а аз съм в цялата тази бъркотия!

Вдигнах крака и внимателно ги изпружих върху бюрото. Трябваше ми малко време за размисъл. Значи все пак кинжалът. Пудриерата очевидно нямаше никакво значение за Брет.

— Как ти харесва всичко това? — попитах мадамата на стената. — Така става, когато човек се прави на умник. Вината е единствено на Джаксън — момчето-детектив. Шерлок Втори, нещастникът с парализиран мозък! Отново съм там, откъдето започнах, и Шишко май ще излезе прав. Може би оная загадка в рокля наистина се разхожда насън, може би наистина е взела Кинжала и си е пъхнала там пудрата! Вероятно тази е причината, поради която Шишко си иска пудрата обратно — нали Брет веднага ще разбере кой е свил ножчето? Май трябва да почна отначало. Може би трябва да си сменя дебелата глава за бутилка скоч. Само дето едва ли ще се намери някой навит на трампата. Аз самият — едва ли!

Потърках брада с овлажняла длан и преместих очи върху телефона. Имах чувството, че Брет не се шегува и наистина ще се захване с мен, ако не му доставя кинжала до десет часа. А пречупи ли О’Рийдън, аз съм затънал до гуша! Достатъчно богат и силен е този Брет, няма да му е кой знае колко трудно да смачка дребното ченге. Придърпах телефона, избрах един номер и зачаках.

След малко насреща вдигнаха и в мембраната дръпна глас, наподобяващ празна консервена кутия, търкулната по циментово стълбище:

— Холивуд Банър!

— Дайте ми Ал Райън.

Почаках доста дълга, докато накрая се появя гласът на Ал.

— Кой е? — кратко понита тоя.

— Флойд Джаксън — рекох. — Как си, Ал?

— Страхотно! — с дълбоко вътрешно убеждение отвърна Ал. — В момента не ме закачай, обади се през другата седмица. Тогава излизаме отпуска.

— Трябва ми малко информация, Ал — твърдо изрекох аз.

— Не ме интересува, зает съм. Бъди приятел и иди да се хвърлиш под някой влак! Никой няма да плаче за теб!

— Много смешно. Как е жена ти, Ал?

— И тя е страхотна. Какво общо има жена ми? — Гласът на Ал изведнъж започна да звучи подозрително.

— Ами онази малката с червените коси и трапчинки зад коленете, с която те видях миналата седмица на надбягванията „Браун“?

Дълго, обидено мълчание.

— Това е изнудване, Джаксън! Ти самият не обичащ да те изнудват, нали?

— Искам малко информация, Ал — нежно повторих аз.

— Добре де, защо не каза направо? Знаеш, че стига да мога, винаги съм готов да помогна. Какво искаш да знаеш?

Разменихме си по една усмивка с мадамата на стената.

— Всичко, което ти знаеш за един дебел търговец на задници, който нарича себе си Корнелиъс Горман.

— Не знам кой знае какво. Има офис на булевард „Уилтшайър“, от пет-шест години е в бранша. Има глава, ръководи един куп стриптизьорки и прави добри мангизи от тях. Миналата година имаше известни неприятности с Лигата на майките за здрав морал, преди два месеца се намъкна ох обвинеше по закона Ман. Но в неговия бранш това си е част от играта.

Намръщих се срещу мембраната. Нищо ново, нищо, което да ме насочи нанякъде.

— Играе ли и други игри, Ал?

— Не зная. Мисля, че не. Вади добри мангизи от момичетата. Но нищо не му пречи, разбира се.

— Чувал ли си за момиче на име Вида Ръкс?

— Как да не съм! — В гласа му се появи нещо като ентусиазъм. — Една от мадамите на Горман. Гледал съм я как си смъква парцалите. И трябва да ти кажа, че гледката си я биваше!

И тук нищо ново.

— Да знаеш случайно дали Горман има приятел колекционер на антики? — запитах без особена надежда аз.

— Антични мадами? — с недоумение попита Ал.

— Не, тъпако. Картини, бижута, неща от тоя сорт…

— Откъде да знам? Доста е гъст с Доминик Бойд, който е фрашкан с мангизи и има голямо имение в Бе-върли Хилс. Може би той си пада по антиките.

Наострих уши.

— Не е ли един дългуч със зализана руса косица и мутра на стара кобила?

— Напълно възможно. Облича се като мадама и май си пада малко педераст.

— Това е нашият човек! — Дойде мой ред да покажа ентусиазъм. — Кой е той, Ал?

— Не знам откъде се пръкна. Появи се изведнъж, беше преди пет-шест години. Един познат викаше, че бил бос на контрабандата с къркане някъде на Север. Направил милионче суха пара но време на сухия режим. От това, което съм чувал, мога да кажа, че е доста опасен тип. Същият познат добави още, че бил беглец от някаква лудница, но това вече не ми се вярва.

Замислих се над чутото, после рекох:

— Е, благодаря ти, Ал, мисля, че това стига. Извинявай за безпокойството.

— И забрави за червенокосата! — изсумтя Ал. — Имахме делова вечеря и нищо повече!

— Сигурно й е било студено, защото здравата я беше награбил! — отвърнах аз и затворих.

И тъй, Горман наистина е импресарио, а Вида наистина е танцьорка. Но моят някогашен приятел Доминик не е партньор на Горман; партньор му е кибритлията, бивш контрабандист на алкохол, наричащ себе си Бойд.

Подреждах събраната информация в продължение на двайсетина минути. Тази дейност в крайна сметка ме обогати с пълен комплект интересни теории, но с нищо, което бих могъл да отнеса в банката и да сменя за суха пара. Само в едно бях сигурен — довечера в десет трябва да занеса кинжала на Брет, тъй като съвсем не бях склонен да го проверя дали блъфира със своите заплахи.

Споменаването на газовата камера дълбоко ме разтревожи. Трябва да убедя Горман да се раздели с кинжала. Десетина минути си мислех как да постигна това. Имаше начини — най-лесният от тях беше да отида и да го свия от къщата на Бойд Отхвърлих идеята, тъй като си давах сметка, че този път трябва да играя абсолютно на сигурно. Помислих още известно време, после блъснах стола назад, затворих прозореца, огледах за последен път мизерната си канцеларийка и поех надолу по стълбището.

След час и половина бързо каране спрях пред офиса на Горман, разположен на булевард „Уилтшайър“. Сградата ме накара да си помисля, че има и много по-несполучливи начини да си изкарваш хляба. Офисът се намираше на осмия етаж на Уилтшайър Билдинг. Минаваш през въртящата се врата и влизаш в просторно фоайе с бяло-зелени плочки на пода и сума излъскан бронз край огледалата по стените. Вдясно са асансьорите, а право срещу теб — редица от скъпи бутици, в които можеш да си купиш както цвете за бутониерата, така и диамантена тиара — това зависи единствено от размера на банковата ти сметка или настроението. Вляво е рецепцията, дълга редица телефонни кабини и гише, на което можеш да си купиш билет за всяка театрална постановка. Блестяща табела над широкото, водещо надолу стълбище, те информира, че там можеш да бъдеш подстриган и избръснат, да вземеш една турска баня, а дори и да похапнеш, ако ти се катери нагоре-надолу.

Изкачих се до осмия етаж с експресния асансьор, походих няколко секунди по още бяло-зелени гумени блокчета, накрая спрях пред двойна остъклена врата. На едната й част пишеше КОРНЕЛИЪС, а на другата — ГОРМАН. Погледнах към спретнатата млада блодинка зад стъклото. Беше се настанила зад пулт на малка телефонна централа, а от разгневените ръце на евентуалните молители я делеше висока месингова преграда. Останалата част от помещението бе запълнена от четири реда столове. Повечето от тях бяха заети от издокарани млади госпожици, които очевидно чакаха нещо.

Бутнах едното крило и се помъкнах към рецепцията. Мадамите ме гледаха. Не бързах. Да чакаш да те наемат за стриптизьорка сигурно не е кой знае колко забавно, затова нямах нищо против да си поразнообразят гледката със стотина кила кости и мускули, които нехайно пристъпяха по мокета.

— Мистър Горман — рекох на русото коте и потънах в големите му кафяви очи.

То издържа погледа ми, без да проявява кой знае какъв копнеж, и попита дали имам предварително определен час.

— Нямам — отвърнах, — но той ще ме приеме. Кажете му, че иска да го види Флойд Джаксън и ще се уверите сама.

Хвърлих едно око през рамо да видя как мадамите приемат новината. Отвърнаха ми с напрегнати, пълни с очакване погледи.

— Съжалявам, мистър Джаксън — рече блондинката и май наистина съжаляваше. — Но мистър Горман не приема никого без предварително определена среща.

— Пробвайте все пак — настоях аз. — Звъннете и му кажете, че съм тук. Очаква ви огромна изненада, скъпа. Ние двамата с Шишко бяхме в една килия в пандиза. Питайте го!

Тя нервно се изкикоти.

— Шегувате ли се? Мистър Горман никак не обича да му нарушават спокойствието!

— Питайте го! — продължих да настоявам аз. — Изпитва към мен фатално привличане… Хайде, скъпа, прошепнете му добрата новина!

Тя вдигна слушалката, а мадамите зад гърба ми замръзнаха в трепетно очакване.

— Господин Флойд Джаксън настоява да ви види — притеснено промърмори в мембраната тя. — Твърди, че ще го приемете. — Послуша, разшири зеници и затвори. — Бихте ли почакали малко, мистър Джаксън? След секунда ще бъдете приет.

Благодарих и се насочих към младото стадо, но още преди да съм избрал къде да се настаня, вратата до бляскавия парапет се отвори и на прага застана слабо чернокосо момиче с хладно лице.

— Мистър Джаксън? — остро попита то.

Смених посоката и тръгнах към нея.

— Влезте, моля. Мистър Горман ви очаква.

Намигнах на блодинката, която ме зяпаше с отворена уста, и нехайно пристъпих прага на просторен и светъл кабинет, пълен е дим от пури и снимки на готини мадами с оскъдно облекло.

Горман седеше зад голямо бюро, покрито с документи, които можеха да бъдат договори, но можеха да са и всякакъв друг боклук. Между тях имаше още снимки и пепел от пури. Дебелото му кръгло лице беше безизразно като лицето на отегчен просяк, малките черви очички сред пластовете розова тлъстина ме гледаха обаче остро и с някакво добре прикрито безпокойство.

— Неочаквано посещение, мистър Джаксън — меко продума той. — Признавам, че не очаквах да се видим толкова скоро.

— И аз съм изненадан — рекох и се отпуснах в коженото кресло насреща му.

— Да не би да ми носите пръстена? — попита той и се изкиска като орангутан, който се готви да ви отхапе пръстите.

— Май го продадох — споделих аз с видимо огорчение. — Нещо бях закъсал за мангизи. Един тип ми обеща хиляда и петстотин, ама оттогава не съм го виждал…

— Ясно — кимна той, без да сваля очи от лицето ми. — Все пак имате важна причина да дойдете тук, нали?

— Разбира се — рекох. После се облегнах назад, запалих цигара и пуснах клечката в пепелника от оникс. — Действително не съм се отбил просто да си побъбрим. Как е Доминик?

Горман вдигна огромната си лапа и се зае да изучава безупречно подрязаните си нокти. Контролираше се напълно.

— Много е добре, мистър Джаксън. Няма съмнение, че той е един опасен тип и се страхувам, че точно в този момент изпитва към вае нещо като леко… хм… раздразнение. На ваше място бих се държал по-далеч от него.

— Цяло чудо е, че са го пуснали от лудницата — рекох. — Фамилното му име е Бойд, нали? И е колекционер на антики.

Горман се намръщи на ноктите си.

— Значи сте, се поразровили, мистър Джаксън?

— Преди време бях частно ченге. Все още не съм се отървал от навика да си завирам носа в чужди работи. — Тръснах цигарата си направо на бюрото, пепелта й с радост се присъедини към по-едрите си посестрими, останали от многобройни пури. — Вида ви изпраща поздрави. Добро момиче е тя. Малко повече темпераментно, отколкото трябва, но добро.

— Глупачка! — проскърца остро Горман.

— Е, знаете ги тези хлапета Не е направила кой знае какво Всяко момиче на нейно място би изпитала изкушението да хлопне по главата шантаво копеле като Доминик.

— Защо не минете върху същността на въпроса? — попита Горман. — Не сте дошъл да ми върнете пръстена, значи имате предвид нещо друго.

— Дойдох за кинжала — пуснах очарователната си усмивка аз.

Мълчание. Черните очички леко се разшириха.

— Май не ви разбирам — рече най-сетне той.

— Срещнах се с Брет — поясних аз, загасих фаса и запалих нова цигара. — Познавате ля Линдзи Брет?

Той каза, че не го познава.

— Жалко, много обаятелна личност. Тежка категория и не ви позволява нито за миг да забравите това. Притежава способността да бъде убедителен… бих казал, твърде убедителен! Иска си ножчето обратно, дори мен успя да убеди, че наистина си го иска] Ето защо реших да се отбия и да го взема.

Горман ме наблюдаваше внимателно.

— Какво ви кара да мислите, че е у мен? — запита най-сетне той все така тихо и спокойно.

— Не е у вас, а у Бойд — рекох. — Но вие сте му приятел. И понеже здравата сте затънал, аз си помислих, че ще мога да ви убедя да убедите него.

— Затънал ли съм? — Черните очички проблеснаха като две късчета цветно стъкло.

— Затънал сте и още как! — придърпах стола си аз. — Брет сложи картите на масата и аз разбрах, че трябва да ги изиграя, както той иска, за-да си нямам повече неприятности. Той ми дава сигурни гаранции. Иска си кинжала и нищо друго не го интересува. Не го ли получи, ще трябва да се готвя за висок скок. А той включва най-различни опасности, включително и газовата камера. Какво ми остава? Нищо друго, освен да ви направя същото предложение. Дайте кинжала или ще ви натопя. Достатъчно е само да разкажа на Брет цялата история. И без това вече подозира, че зад всичко стои Бойд. Скрил съм Вида на сигурно място, а тя е решаващ свидетел, надявам се, че разбирате това. За да отърве кожата, тя ще ви хвърли на вълците толкова бързо, че и двамата ще дишате цианид още преди да е завършил процесът! Обстоятелствата са изцяло във ваша вреда. Аз притежавам истинската версия, Вида и пудриерата. С гаранциите на Брет като безплатно приложение. Ако не убедите Бойд да върне ножчето, спукана ви е работата. И на двамата.

Той бавно извади цигара от златната си табакера. Запали я, без да сваля поглед от лицето ме. Показа завидно самообладание, но все пак си личеше, че не е много щастлив.

— Ще получите ли възнаграждение, ако върнете кинжала? — Въпросът беше зададен с много тънък и много скърцащ гласец.

— И още Как! — ухилих се насреща му аз. — Двайсет и пет бона!

— Ясно — кимна той и лицето му се поразведри. — Бихме могли да си разделим това възнаграждение, мистър Джаксън. На мистър Бойд не му пука за парите. Всичко ще бъде между нас двамата.

— Страхувам се, че няма да стане — облегнах се назад аз и реших да зарежа официалностите. — От тая работа няма да получиш нито цент, мой човек. Помниш ли какво каза преди известно време? Че съм пълен с номера и не се спирам пред нищо. Наистина съм такъв. Твоята работа е да измъкнеш кинжала от Бойд. А за нея няма да ти бъде платено по простата причина, че всички козове са в моите ръце!

Лицето му придоби цвета на замразен овнешки бут.

— Мисля, че ще е по-умно да си разделим парите — приведе се напред той. — Помислете още веднъж, мистър Джаксън.

Ритнах стола назад и се изправих.

— Ще се върна точно в четири, Шишко. Ако кинжалът не е тук, ще си носиш последиците. Достатъчно дълго ги позволих да ме правиш на глупак. Край. Ако в четири ножчето не е тук, двамата с шантавото ти другарче ще трябва да сверявате показанията си пред Редфърн. И хич не се опитвай да се измъкнеш. Цялата работа е написана на хартия и се пази при Вида. Ако до шест довечера не се върна при нея, тя ще изпрати пакетчето право на Брет.

Гледахме се втренчено в продължение на няколко безкрайни секунди, после аз се обърнах и излязох. Той си остана зад бюрото — мрачен, мълчалив и застрашителен като свита в храстите кобра.

Мадамите ме зяпаха. Всички без изключение потръпнаха от ужас, когато чуха и видяха с каква сила затръшнах вратата на кабинета. Русокосата администраторка все още не беше успяла да си събере ченето. Хладната брюнетка ме гледаше с преценяващ поглед.

Прекосих помещението, дръпнах летящата врата и излязох в коридора. Продължаваха да ме зяпат. Спуснах се с асансьора и излязох на улицата Преди да отворя вратичката на кадилака, вдигнах глава. Осем етажа над мене се отвориха няколко от прозорците. В рамките се появиха главите на кандидатките за слава, плюс тези на русото и черното маце. Ченето на русото се спусна още три сантиметра надолу.

Мина ми през акъла, че всички тези мадами ще ме запомнят добре и за доста продължително време Приятна, стопляща мисъл. Дори глупак с полупарализиран мозък се чувства по-добре, когато знае, че няма да го забравят.