Джеймс Хадли Чейс
Внимавай с жените… (5)

ПЕТА ГЛАВА

На влизане във всекидневната улових за миг образа си в огледалото над камината. Целият бях в мазилка, косата ми стърчеше, ръкавът ми висеше от-пран, през скъсания панталон надничаше голото ми коляно. Сякаш това не беше достатъчно, от цепнатата ми вежда течеше кръв, а вратът ми започваше да се оцветява в хубав пурпурен цвят от сабления удар на Мед. Бях метнал на рамо елегантния Паркър и сигурно не беше трудно да се разбере, че сме имали известни неприятности.

Горман седеше неподвижно в едно кресло с лице към вратата. Големите му ръце почиваха на облегалките. Когато ни видя, пръстите му побеляха — сякаш искаха да смачкат дървото под себе си. Но лицето му остана каменно.

До камината седеше Вида Ръкс Седеше изправена и малко вдървена, със силно стиснати устни и широко отворени, но някак празни очи. Беше облечена в рокля с гол гръб, чисто бяла, от онези, които се задържат върху тялото сякаш по някакъв каприз на съдбата. Рокля, която дори и най-разсеяният мъж поглежда внимателно.

Свалих Паркър от рамото си и го тръснах на дивана. Нито Горман, нито Вида проявиха желание да отворят уста. Напрежението в стаята просто можеше да се пипне с ръка.

— Нахвърли се отгоре ми и бях принуден да му друсна един — промърморих аз, без да се обръщам към никого конкретно, а след това се заех да изтупвам дрехите си.

— Взе ли я? — попита Горман, без да поглежда към Паркър.

— Не.

Отидох до бюфета, сипах си едно питие и се настаних в стола насреща им. Не трябваше да се връщам тук, много добре съзнавах това. Трябваше да се освободя от Паркър, да взема пудриерата, след като нещата се уталожат, и да действам сам. Беше далеч по-сигурно, но ме лишаваше от възможността да видя отново момичето в бяло насреща си. Все още изпитвах усещането, че не ми се иска да стане така.

Горман не се помръдна. Ръчките на креслото проскърцаха под натиска на пръстите му. Хвърлих бърз поглед към Вида. Беше поотпусната, бузата й леко потрепваше и издърпваше едната страна на устата й в нервен тик.

Пресуших чашата на един дъх Имах нужда от това питие. Едновременно с потракването на стъкленото дъно върху масата се размърда и Паркър. Тихо простена и направи опит да се изправи. Никой не му обърна внимание. Сякаш беше потънал в морето.

— Не успях да я взема и ще ви кажа защо — обърнах се към Горман аз. — Още от самото начало започнахте с номера. Двамата с вашия изнежен съдружник нямахте кураж да приберете пудриерата сами, затова измислихте този мъдър план. Избрахте мен за баламата, който трябва да бъде накиснат, в случай че нещата не потръгнат. Идеята ви не беше лоша, признавам това Малко сложна, но не лоша. Можеше и да се получи. Не стана, защото вие знаехте всички отговори, но ги запазихте за себе си. Избрахте мен просто защото съм в деликатно положение. Разбрали сте без особен труд, че ченгетата само чакат подходящ момент да ме спипат натясно. Открили сте, че съм на нулата и бих приел всяко предложение, което ще ми донесе някой и друг долар.

Единствената ви грешка беше, че не си направихте труда да проверите докъде бих стигнал, за да се докопам до тези пари. Знаели сте, че съм замесен в някоя и друга подозрителна сделка, но въпреки това не посмяхте да сложите картите на масата и да ми кажете направо, че искате да открадна нещо от касата на Брет. Вероятно сте си мислили, че при подобно предложение ще ми се подкосят краката и ще хукна да се оплаквам на ченгетата. Нямаше да го сторя, Горман. За хиляда долара щях да отворя сейфа, без да ми мигне окото, но вие не проявихте достатъчно прозорливост.

Вида направи рязко движение. Не успях да разбера какво означаваше то — предупреждение или просто нервен жест.

— Сигурно не си въобразявате, че преглътнах басните за сомнамбулски разходки и разни скъпи кинжали, нали? — продължих аз. — Бях сигурен, че пудриерата е собственост на Брет, а вие желаете да я притежавате по неизвестни за мен причини. Не ми пукаше, имах нужда от мангизите и толкоз. И тук не проявихте достатъчно прозорливост. Ако бяхте ми казали, че в калъфа на кинжала има бомба, аз щях да зная какво да правя. Но вие си траехте. Затова ми се вдигна кръвното, когато разбрах какво тиктака в джоба ми. Всичко стана много бързо. В момента, в който чух тиктакането, в кабинета връхлетя единият от пазачите. Тъкмо бях отворил сейфа. Мислех само как да се отърва от проклетата бомба. Хвърлих я в сейфа, затворих вратичката и се обърнах да посрещна пазача, който връхлиташе отгоре ми. Зърнах за миг пудриерата, но не успях дори да я докосна. Остана си вътре. Щях да се оправя с пазача, но се появи и другият.

Положението ми изглеждаше безнадеждно. Точно тогава гръмна играчката ви. Вратата на сейфа се откъсна от пантите и сряза двамата нещастници с лекотата, с която нагорещен нож реже бучка масло. Стаята бе изцяло разрушена. Не беше лоша бомбичка, Горман. Този, който я е приготвил, може да се гордее с работата си. Останах там достатъчно дълго, за да видя с очите си, че от сейфа не беше останало нищо. Пудриерата вече не съществува. Това е. После се измъкнах и ето ме тук.

Станах да си сипя още едно питие.

Паркър вече седеше на задника си, ръката му бавно опипваше подутата челюст. Злобните му очички не се откъсваха от лицето ми, беше блед и все още замаян.

— Лъже! — извърна се той към Горман. — Сигурен съм, че лъже!

Горман изпусна една лека въздишка.

— Надявам се да е така — проскърца гласът му.

— Можете да идете и да видите сам — свих рамене аз. — Не забравяйте да хвърлите един поглед и на двамата пазачи, Горман. Това си е чисто убийство.

— Пазачите не ме интересуват — отвърна Горман. — Става въпрос за пудриерата. Защо я оставихте в сейфа при приближаването на онзи?

— А да не би да искахте да я открият в мен? — спокойно го изгледах аз. — Разликата в присъдите е доста съществена, не можех да не се съобразявам с нея. Щях да я взема, след като елиминирам пазача.

— Има и друга възможност — спокойно възрази Горман. — Да я пъхнете в джоба си и да си опитате късмета.

Тоя дали не си въобразява, че съм се върнал с пудриерата в джоба? За толкова тъп ли ме взема? Ситуацията не е лоша. Дори да посинее от напъване, не може да докаже, че малката кутийка е у мен.

— Хайде, претърсете ме — рекох. — Огледайте ме внимателно, а после се успокойте.

Горман кимна по посока на Паркър.

— Претърси го!

Паркър изпълни нареждането с такава ярост, сякаш искаше да ме разкъса. Дъхът му пареше врата ми, докато ръцете му се плъзгаха надолу по изпомачканите ми дрехи. Не беше приятно. Очаквах всеки момент да ме ухапе.

— Нищо — призна си след малко той със задавен от ярост глас. — Нима си беше въобразявал, че плъх като него ще бъде толкова наивен?

— Я стига вече — дръпнах се крачка встрани аз. — Разбирам разочарованието ви, но ви моля да не си го изкарвате на мен. Направих това, за което ми платихте. Погребението ми едва ли би променило нещо.

Треперещ от гняв, Паркър се извърна към Горман:

— Казах ти да не се залавяме с него! През цялото време ти повтарях, че не ни трябва тип с неговата слава! И ето как ни подреди! Не знаем дали лъже, или казва истината. Не знаем дори дали пудриерата наистина е хвръкнала във въздуха, или това мръсно копеле се е сетило да я покрие някъде!

— Не се вълнувай, Доминик — успокоително рече Горман и се обърна към мен: — Той е прав, мистър Джаксън. Не знаем дали лъжете, или не. Но можем да разберем… — Ръката му се появи в скута, между дебелите му пръсти проблесна синкавото дуло на автоматичен пистолет, който изглеждаше като играчка в огромната лапа. — И не се съмнявайте, че ще се колебая да натисна спусъка, приятелю. Никой не знае, че сте тук. Ще ви заровим в градината и могат да минат години, преди да ви открият. А може и никога да не ви открият. Затова ви съветвам да престанете с номерата си.

— Казах ви какво се случи — рекох. — Ваша работа, ако не ми вярвате Доникъде няма да я докарате, като размахвате тоя пищов под носа ми.

— Седнете и нека поговорим, мистър Джаксън — спокойно рече Горман. После, сякаш едва сега забелязал присъствието на Вида, леко се извърна към пея. — Оставете ни сами, скъпа. Искаме да си поприказваме с мистър Джаксън.

Тя стана и излезе, стаята изведнъж опустя. Слушах как стъпките й заглъхват нагоре по стълбите. Едновременно с това нещо изсвири във въздуха и аз рязко се наведох. В главата ми избухна ослепителна светкавица и разбрах, че съм се навел твърде късно.

Миг преди Паркър да стовари колана си върху главата ми, стрелките на часовника над камината показваха единайсет и десет. Когато очите ми отново се спряха върху тях, те вече показваха единайсет и половина, а Паркър ме пръскаше с вода. Разтърсих глава и замаяно гледах стрелките. Гадеше ми се, скулите ми пулсираха. Това, което ме разтревожи обаче, беше фактът, че съм здраво завързан за стола.

Изправен до камината, Горман спокойно ме наблюдаваше. Надвесен над мен с кана в ръка, Паркър злобно се мръщеше.

— Сега ще поговорим за пудриерата, мистър Джаксън — тихо и спокойно рече Горман. — Но този път искам да кажете истината. В противен случай ще бъда принуден да я изтръгна със сила от вас.

— Нищо ново във вестниците по тоя въпрос, братко — рекох с необходимата доза твърдост в гласа. — Просто събитието няма развитие.

— Във версията ви се наблюдават очевидни слабости — приятелски ме увери Горман. — Човек ката вас никога не би оставил пудриерата, особено след като е успял да отвори сейфа. Човек като вас би я грабнал със светкавична бързина и би се опитал да изчезне. Или пък би я пъхнал някъде наблизо, докато се справи с пазача. Човек като вас никога не би я оставил в сейфа, мистър Джаксън.

Беше прав, разбира се, но нямаше как да го докаже.

— Там си остана — усмихнах се аз. — Тая ваша бомба страшно ме изнерви!

— Ще се опитам да ви убедя да промените версията си — рече Горман и пристъпи към мен.

Гледах го как се приближава и съвсем ясно разбрах какво съм имал предвид с мисълта, че всяка жена ти сваля гарда. Гледах право в тлъстото лице с каменни черти и още веднъж се проклех за глупостта да се върна в тази къща. Би трябвало да зная, че тоя тип ще стане груб. После се сетих за Вида с бялата си рокличка и изведнъж си помислих, че може би не съм бил чак такъв глупак.

Вече се беше надвесил над мен, очите му приличаха на влажни камъни.

— Ще ми кажете ли какво сторихте с пудриерата, или трябва да прибегна до насилие, мистър Джаксън?

— Огледах много внимателно всичко — уверих го аз. — Пудриерата се беше превърнала в прах! — Опичах се да се отдръпна от ръцете му, но въжето беше стегнато здраво.

Дебелите пръсти се обвиха около врата и брадичката ми.

— Помислете още веднъж, мистър Джаксън — прошепна в ухото ми той. — Къде е пудриерата?

Хвърлих поглед към Паркър, който наблюдаваше сцената откъм камината със злобна усмивка.

— Нямам какво да добавя, братко — въздъхнах и зачаках стискането. Вече ви казах какво си бях помислил, като видях за пръв път тези лапи. Че ако ме стиснат, кръвта ще избие от ушите ми като фонтан. Това почти се случи. Пусна ме чак когато вече бях сигурен, че черепът ми ще хвръкне във въздуха. Напълних дробовете си с въздух и тръснах глава да разкарам светлите точици, които се въртяха пред очите ми.

— Къде е пудриерата, мистър Джаксън? — Гласът му долетя някъде отдалеч и този факт не на шега ме разтревожи.

Не отвърнах нищо и пръстите му отново се стегнаха. Беше далеч по-лошо от бесене. Чух как долната ми челюст започна да пропуква под натиска. Притъмня ми пред очите, задушавах се като удавник.

Върху лицето ми плисна нова порция вода, изскочих на повърхността с жадно разтворена уста. Горман продължаваше да е до мен, дишането му бе доста ускорено.

— Държите се глупаво, мистър Джаксън — рече той. — Крайно глупаво! Кажете къде е пудриерата, за да ви изплатя остатъка от парите и да ви пусна по живо по здраво. Опитвам се да бъда почтен с вас. Къде е пудриерата?

Изругах и направих опит да се измъкна от железните пръсти, които отново се стегнаха около шията ми. След дълги минути на смазваща агония, придружена от нетърпима болка, отново припаднах.

Когато отворих очи, стрелките насреща показваха дванайсет и десет. Помещението беше тихо и спокойно. Светеше само една настолна лампа в дъното. Огледах се, без да помръдвам глава. Под лампата седеше Паркър и нещо четеше. От устните му висеше дебела цигара. От Горман нямаше следа. На масата, до лакътя на Паркър, лежеше кожена палка с каишка за китката.

Не направих нищо, за да му покажа, че отново съм с него, тялом и духом. Имах предчувствието, че ще започне да ме обработва в момента, в който открие, че отново съм изплувал. Вратът ме болеше така, сякаш върху него току-що се бе стоварил Емпайър Стейт Билдинг, от носа ми капеше кръв. Чувствах се жизнен и работоспособен като труп, оставен да почива от десет дни в моргата.

Вратата се отвори и аз моментално се направих на умрял. Затворих очи и замръзнах като гол манекен в празна витрина. Усетих парфюма й и разбрах, че се е отбила да ми хвърли едно око. После стъпките й се отдалечиха по посока към Паркър.

— Нямаш работа тук! — остро рече той. — Какво искаш, защо не си в леглото?

— Искам да разбера дали проговори! — твърдо отвърна тя.

— Още не, но няма къде да мърда.

Гласът му звучеше уверено, прекалено уверено.

— В съзнание ли е?

— Не знам и не ме интересува. Отивай да си лягаш!

Тя отново се приближи до мен. Бялата рокля я нямаше, беше пак с жълтите си шорти. Отворих очи и я погледнах. Беше бледа, с трескав поглед. Очите ни се срещнаха за кратка секунда, после фигурата й бързо се отдръпна.

— Продължава да е в безсъзнание — обърна се тя към Паркър. — Изглежда много зле.

По гърба ми пробяга тръпка.

— Когато Горман се върне, ще изглежда двойно по-зле — увери я Паркър със злоба в гласа. — Хайде, изчезвай, нямаш работа тук!

— Къде е Корнелиъс?

— Отскочи до къщата на Брет да види дали няма да открие нещо.

— Какво може да открие? Там вече сигурно е пълно с полицаи!

— Откъде да знам? — сопна й се той. — Отивай да си лягаш! Не те искам тук, около него!

— Сърдиш ли ми се, Доминик?

Леко изместих глава, за да ги наблюдавам. Беше застанала до него, тънките й пръсти си играеха с палката, очите й не слизаха от лицето му.

— Не ти се сърдя — отвърна той. — Но искам да си легнеш, тъй и тъй нищо не можеш да направиш…

— Мислиш ли, че той е скрил пудриерата?

— Там е белята, че не знам! — сви юмруци Паркър. — И точно това прави позицията му силна. Може наистина да е хвръкнала във въздуха и тогава жалко за труда и всичките ни планове… — Удари с юмрук облегалката на стола си и добави: — Корнелиъс беше луд да се довери на тоя дребен мошеник!

— Така е — съгласи се тя. Палката беше вече в ръката й. — Не мога да разбера обаче защо е отишъл там. Едва ли ще има възможност да влезе в къщата…

— Казах му, че нищо не може да се направи, но кой да ме чуе! Побеснял е и ако не открие нищо, положително ще види сметката на тоя Джаксън. Не ми пука. Вече от нищо не ми пука!

— Това там твое ли е? — посочи към пода тя.

Отлично. Въпросът беше зададен съвсем естествено, с най-обикновен тон. Заблуди Паркър напълно, почти успя да заблуди и мен. Той се наведе и тилът му подканващо се оголи. Миг по-късно беше проснат на пода, без да успее да издаде дори звук.

Тя отстъпи крачка назад и изпусна палката, после скри лице в ръцете си.

— Майсторски замах — рекох. — Хареса ми.

Тя рязко се обърна.

— И сега какво? — издържах на втренчения поглед аз.

Продължаваше да ме гледа, после изведнъж се развълнува.

— Какво друго можех да направя? Не мога да им позволя да те измъчват до смърт!

— Правилно — рекох. — Няма ли да ме отвържеш?

Тя се втурна към бюфета, намери нож в едно от чекмеджетата и се върна при мен.

— Отвън имам кола — зае се да реже въжето тя. — Ех, ако знаех къде да отида!

— Искаш да дойдеш с мен, нали? — Знаех, че не може да остане тук, след като беше халосала Паркър, но исках да го чуя от собствената й уста.

— Какво друго мога да направя? — нетърпеливо отвърна тя. — Ако Корнелиъс ме докопа след това, което сторих, сигурно ще ме нареже на парчета!

Хвърлих на пода остатъците от срязаното въже и с олюляване се изправих.

— Добра работа — рекох и леко попитах подутата си шия. — Още като те видях, бях сигурен, че двамата ще направим превъзходен екип. — После с мъка се довлякох до бюфета, хванах една висока чаша и я напълних с уиски. Преминаването му през хранопровода предизвика доста болка и неприятни усещания, но веднъж стигнало в стомаха ми, то ми даде силата, от която имах нужда в момента. — После ще говорим, сега ми кажи къде държи дрехите си Паркър, защото не мога да остана в този вид.

— Вратата на втория етаж: точно срещу стълбите. Той ще се оправи ли?

— Разбира се. Ще поспи няколко часа и ще бъде като нов. Чакай ме, няма да се забавя.

За десет минути успях да се измия и да облека един от най-скромните костюми на Паркър. Беше ми малко тесен в раменете, но вършеше работа. Изранената си шия прикрих с бяло копринено шалче. Главата ме болеше, имах чувството, че вратът ми току-що е излязъл от изстисквачка за бельо, но иначе бях окей.

Изтичах надолу по стълбите и се втурнах в дневната. Тя беше там и ме чакаше. Лицето й беше бледо и напрегнато. Хвърлих бързо поглед към Паркър. Беше все така неподвижен, още часове щеше да нанка.

— Готово — усмихнах й се аз.

— Къде отиваме?

— В Санта Медина. Там ще решим какво да правим по-нататък… Все още не знаем нищо един за друг… Ще си вземеш ли нещо?

— Сакът ми е в колата.

— Звучи ми като предварителна подготовка…

— Реших какво да направя в момента, в който Корнелиъс излезе…

Сърцето пак започна да блъска ребрата ми.

— Питам се защо направи всичко това? — рекох. Тя извърна глава и не отговори.

Изчаках необходимото време и подхвърлих:

— Май е време да тръгваме.

— Целуни ме — прошепна тя.

Това реши въпроса. Привличането й беше неотразимо. Когато ме отблъсна от себе си, краката ми съвсем видимо трепереха.

— Хайде — насочи се към вратата тя.

Принудихме се да прекъснем пътешествието още преди да сме го започнали. Сложил крак на най-долното стъпало, пред входа стоеше Горман и изненадано ни зяпаше. И нашата изненада не беше по-малка, но аз все пак го изпреварих с бъркането в джоба.

— Внимавай! — рекох. Гласът ми прозвуча така, сякаш някой зад мен сцепи на две сенника на прозореца.

Горман отпусна ръце. Малките му черни очички се изместиха върху Вида, лицето му беше безизразно.

Зад волана на колата му седеше Макс и ни гледаше с побелели от страх очи.

— Ей ти, я слез оттам! — рекох. — В десния му джоб има пистолет. Извади го.

Макс излезе от колата, мина зад Горман и измъкна пистолета от джоба му.

— Вземи го — кимнах на Вида аз.

Тя се спусна по стълбите и пое оръжието от ръцете на Макс.

— Глупаво момиче — продума Горман. — Ще съжаляваш за това!

— Млъквай! — рекох. — Тя идва с мен!

— Този път извадихте късмет, мистър Джаксън — спокойно ме погледна той. — Но аз пак ще ви пипна! Теб също, Вида! — Контролираше се напълно и това го правеше да изглежда особено опасен. — Можете да бъдете сигурни в това!

— Иди да правиш компания на Паркър — рекох. — Сигурно се чувства самотен. Но преди това ми подай пръстена си. Нещо съм позакъсал откъм мангизи.

Очите му се сведоха към брилянта, после отново се върнаха върху лицето ми.

— Ела си го вземи — рече и стисна пръсти в огромен юмрук.

— Забравяш пистолета, Горман — напомних му аз. — Който държи пистолета, той командва парада.

— Не и в този случай, мистър Джаксън — възвърна любезността си Горман.

— Хайде, приятелче, подхвърли го насам!

Той не се помръдна.

Усетих погледа на Вида върху лицето си. Разбрах, че ще изгубя много от обаянието си, ако отстъпя пред този дебелак. Освен това пръстенът наистина ми трябваше. И през ум не ми минаваше да се доближавам до него, защото знаех какво ще стане, ако успее да ме докопа.

— Съжалявам, Шишко — рекох и наистина се чувствах така. — Но пръстенът ми трябва. Давам ти три секунди, след което ще ти остане само един здрав крак.

Той се втренчи в мен, устата му се разкриви. За пръв път, откакто се познавахме, даде признаци на някакво раздразнение. Може би защото разбра, че не се шегувам.

— Добре тогава, мистър Джаксън, ето ви го — рече той и измъкна пръстена от дебелия си пръст. — Това ще направи още по-трудна за вас следващата ни среща.

Златото звънна в краката ми.

Наведох се и го прибрах в джоба си. Дадох си сметка, че съм искал да го притежавам още от първия миг, в който го зърнах.

Оставихме го да зяпа подире ни на стълбите. Зад волана седеше Вида. Колата й беше с открито спортно купе, пъргава и бърза. Коленичил на седалката до нея, аз държах Шишко на мушката, докато се скрихме зад първия завой.

Имах неприятното чувство, че това не е последната ни среща.