Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- You Never Know With Women, 1949 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Веселин Лаптев, 1993 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,9 (× 40гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- hammster(2008)
Издание:
Джеймс Хадли Чейс. Внимавай с жените…
Първо издание
Издателство „ГАРАНТ-21“, София, 1993
ISBN 954-8009-24-2
Превод: Веселин Лаптев, 1993
Художник: Николай Янчев, 1993
Формат 84/108/32. Печатни коли 14
Печат: ДФ „Полиграфически Комбинат“
Panther edition published 1967
История
- —Добавяне
- —Добавяне на анотация (пратена от SecondShoe)
ПЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА
Когато над хълмовете изскочи яркият диск на слънцето, аз влязох във вътрешното помещение и взех дрехите си. Беше ставала, тъй като капакът на прозореца беше вдигнат, а самият той — широко отворен. Тя лежеше на нара с широко отворени очи. Хората казват, че любовта и омразата са разделени от тънко косъмче. След случката през нощта аз бях здравата разтърсен. Вече се страхувах от нея, а това чувство беше на крачка от омразата. Тя не пожела да срещне погледа ми и извърна глава. Очите й бяха жестоки.
— Не чух кога си станал — равно и спокойно промълви тя.
— Гледах да не вдигам шум — отвърнах. — Не можах да спя.
Лежеше и мълчаливо ме гледаше как си събирам дрехите. Развръзката беше близо Чувствах я.
— Стой тук — рекох. — Още е много рано. Ще направя кафе.
— Не се бави Вече е време да си поговорим, нали? — Гласът й звучеше любезно като на просяк, на когото току-що са пуснали нещо в паничката. И точно толкова искрено.
Ето, това е. Не й позволих да разбере, че сме стигнали до едно и също заключение.
— Веднага се връщам.
Облякох се и се избръснах, докато водата завираше. Ръката ми доста трепереше и като по чудо не се порязах. Сипах кафето, глътнах два пръста скоч в отделна чаша. Сякаш пиех отвара от киселец.
Тя се беше сресала, през косата й минаваше тясна копринена панделка Посрещна ме все така свита върху нара. Не изглеждаше добре — бледа и прекалено вглъбена в себе си. Очите й неспокойно подскачаха и това никак не ми хареса.
— Престанало е да вали — съобщих й аз. — Времето се оправя. — Страшно уместна забележка, особено на фона на ярките слънчеви лъчи, които свободно нахлуваха през отворения прозорец. Все пак изпитвах нуждата да кажа нещо, каквото и да е то.
Тя взе каната за кафе, без да ме гледа.
— Седни, ако обичаш.
Не можех да повярвам, че само допреди два дни се бяхме любили Гласовете са нещо много особено — ако ги слуша внимателно, човек може да научи от тях далеч повече, отколкото от изражението на лицето. А аз слушах внимателно, много внимателно. Излишно беше да се заблуждавам повече. Всичко е ясно.
Седнах по-встрани. Пропастта между телата ни беше толкова голяма, колкото и тази между чувствата ни.
— Помниш ли си думите, когато разговаряхме за Макс? — рязко попита тя.
— Казах куп неща.
— За разликата.
Отпих глътка кафе и отправих намръщен взор в пода. Значи това беше начинът, на който се е спряла.
— Предполагам, че си спомням — рекох. — Беше цяла реч: „Да допуснем, че го убия. Дори никой да не узнае, ще го знаем ние двамата. Ще живеем заедно, но тази мисъл ще направи всичко различно.“ Отначало може и да не й обръщаме внимание, но тя ще го направи „Нещо подобно казах…“?
— Значи и ти си го мислел?
— Да.
— И тя го направи различно, нали?
— Тогава казах, че само предполагам, но сега виждам, че наистина е така.
Настана мълчание Усещах неудобството й с онази яснота, с която усещах хладния утринен въздух, нахлуващ през отворения прозорец.
— Снощи сънувах, че те убивам — промълви тя. Никакво съжаление, просто установяване на един факт.
— Но не си го сторила — рекох, без да я гледам.
Ново мълчание.
— Време е да се махаме оттук — продължи след малко тя. — Не виждам смисъл да продължаваме да сме заедно. Поне засега. Ти ще се измъкнеш по-лесно, ако си сам.
Стана ми приятно, че мисли за моята безопасност, но не очаквах подобна насока на разговора. Явно топката остава у мен и аз ще съм този, който трябва да изясни нещата. Отдавна ми е омръзнало да бъда пренебрегван от жените, започваше да ми става навик.
— Добре, след като мислиш така — рекох. Допих кафето си и запалих цигара. Ръцете ми все още не бяха много стабилни.
— Хайде да не се преструваме. И двамата мислим по този начин. Ти, изглежда, не си даваш сметка с какво чувство каза онова, за разликата…
— Получавал съм награди за точно изразяване — рекох. — Някой ден положително ще бъде публикувана книга с мъдрите ми мисли.
— Мисля, че трябва да се обличам.
Това беше начинът й да ми покаже, че дискусията е приключена. И наистина беше така.
— Добре — рекох и минах в другото помещение.
Изправен пред огъня с очи във веселите пламъчета, аз се питах какво ме чака без нея. И с други жени бях достигал до тази фаза, но бе започнало да ми се струва, че с Вида ще бъде по-различно. Затова сега бях мъничко неподготвен. С блондинката, която ми даваше пари, го знаех през цялото време, същото беше и с червенокосата, която забиваше нокти в гърба ми, с всички останали… Но не и с Вида. Съзнавах, че това момиче ще ми липсва. Беше успяла да заеме място в живота ми и от това място дълго време ще лъха пустота.
Не след дълго тя влезе при мен. Носеше багажа си. Беше облечена с яркожълтите панталони и пуловера, с които я видях за пръв път. Колко отдавна беше това! Въпреки бледото лице и загриженото изражение върху него, тя пак беше приятна гледка.
— Къде отиваш? — попитах. — Няма смисъл сами да си търсим белята. Все още ни търсят навсякъде.
— Не се тревожи за мен.
— Да, ама се тревожа. Възнамерявам да притисна Горман. Докато не докажа, че той е убил Брет, примката ще бъде все около врата ми. А ако те прибере полицията, ти може би ще проговориш. Това е положението.
— Няма да ме прибере. Не съм вчерашна.
— Съжалявам, но докато не спипам Горман, ти трябва да бъдеш на безопасно място. Ще се върнеш при Мик.
— Не.
— Ще се върнеш, Вида.
— Казах не.
Гледахме се с блеснали от гняв очи. Искрицата, от която толкова се пазехме, беше вече в барута.
— Притисна ли Горман, ще бъдеш птичка волна. Така ще стане, Вида. Колкото по-бързо проумееш това, толкова по-добре!
— Искаш да убиеш и мен, нали? — трепна гласът й. Това не го очаквах. Тази сутрин тя беше пълна с изненади.
— Какви ги дрънкаш?
— Искаш да ме убиеш точно както уби Брет и Макс!
— Не започвай пак…
Ако не беше масата, сигурно щях да я изпреваря. Но тя първа се докопа до пистолета 25-и калибър. Бях забравил, че си стои там, над камината. Сграбчи го и го насочи в гърдите ми. Аз тъкмо преобръщах масата. Гледаше ме така, че моментално замръзнах на място. Лицето й ми беше съвсем чуждо — мрачно, зло, опасно…
— Такива сметки си правиш, нали? — дрезгаво извика тя. — Първо Брет, после Макс, а сега и мен! Добре успя да ме заблудиш! Повярвах на глупостите за Горман и сигурно щях да вярвам докрай, че той е убил Брет. Но ти премахна Макс! Премахна го напълно хладнокръвно! Само закоравял убиец може да направи подобно нещо. Той беше беззащитен, ръцете му бяха вързани, спеше дълбоко! Как можа?! — Гласът й стана почти истеричен. — И как аз можах да се доверявам на чудовище като теб? Сега ти преча, нали? Знам прекалено много. Твоят скъп приятел Кейси трябва да ме пази, докато измислиш как да ме ликвидираш! Няма да стане!
— Ти си луда! Не съм убил Брет!
— Хайде, продължавай! Кажи, че не си убил и Макс! — Подигравателният смях ме накара да подскоча. Добре, хубавице, ще си го получиш!
— Точно така, не съм го убил! — рекох. — Уби го ти! Уби го, докато се разхождаше насън! С очите си те видях! Е, какво ще кажеш сега?
Очите й се замъглиха от омраза и отвращение.
— Господи, по едно време мислех, че наистина те обичам! Бойд каза, че си долен мошеник и едва сега виждам, че наистина си такъв! Не, ти си нещо още по-лошо — ти си жалка отрепка!
— Добре де, отрепка съм! — ревнах аз. — Но ти казах истината! Мислех да не ти казвам, но сама си го изпроси! Ти отиде там и…
— Да не мислиш, че ти вярвам? — кресна тя. — Да не мислиш, че някой ще ти повярва? Подобно нещо може да роди само гадно и мръсно мозъче като твоето! Не ме е страх от теб, между нас всичко е свършено! Ясно ли ти е? Свършено!
Гледах я и усещах как ме напуска яростта. Беше права. Никой няма да повярва на подобна трева! Не трябваше да се изпускам, трябваше да се опитам да запазя последната частица от нейното уважение. Но вече е късно, твърде късно!
— Окей, забрави го! Забрави всичко! Ще ти трябват пари. Ще разделим парите на Бойд След като си сигурна, че можеш да се грижиш сама за себе си — направи го!
— Няма да пипна нито цент от гадните ти пари! Презирам те! Стой си на мястото и не мърдай! Само едно подозрително движение и ще си го получиш!
— Добре, след като искаш… Мислиш ли, че ми пука?
— Не мърдай и престани да дрънкаш!
Престанах да дрънкам и не мърдах. В този момент наистина не ми пукаше от нищо. Ако ченгетата бяха пред вратата, щях да ги поканя да влязат с цялата си сърдечност.
Тя взе в ръка двете си чанти, дулото на пистолета продължаваше да е насочено в гърдите ми.
— Ще ти оставя колата в началото на коларския път — рече. — Ако ти трябва, можеш да я вземеш оттам.
— Можеш да я откараш право в ада, ако искаш! — отвърнах аз и обърнах гръб.
Вратата се затръшна. Стоях като истукан и ми беше кофти. След минута отвън забръмча мотор. Отидох до вратата и надникнах. Буикът подскачаше по тревата и се спускаше към коларския път в ниското. Виждах фигурата й зад волана. Брадичката й беше решително вирната.
— Вида!
Не се обърна. Не зная дали ме чу, но втори път не извиках. Буикът набираше скорост. Гледах го, докато се превърна в едва забележима чертица на фона на зелените хълмове.
Все още нямаше седем и слънчевите лъчи още не прежуряха. Стана ми хладно. Първото ми движение беше по посока на бутилката с уиски. Докато я прегръщах, ми хрумна, че с всички жени е било все същото. Отлетят ли от клончето, аз се вкопчвам в шишето. Не, този път няма да стане така. Стига съм се правил на алкохолик заради жени! Поклатих бутилката в ръката си. На етикета пишеше, че това е аристократична напитка и сигурно беше така. Но това не можеше да ме спре. Запратих шишето в отсрещната стена. То се разби с трясък, разхвърчаха се стъклени шрапнели, по пода потече кафява вадичка уиски.
Заповядах си да изтрия Вида от съзнанието и наистина го исках. Имах да върша много работа. Трябва да пипна Горман. Разполагах с пари и излишък от пращящо здраве. Писна ми да бъда преследван от ченгетата. Ще пипна Горман и ще докажа своята невинност, само ченгетата да не пипнат Вида преди това! Защото тя ще пропее. Няма да си направи труда да Ме прикрива. Бях сигурен в това. Време за губене няма!
Влязох във вътрешното помещение и си събрах багажа. Огледах се. Доказателствата за престоя ни тук бяха изобилни, но нямах време да ги прикривам. Ако някой се натъкне на тази колиба, веднага ще разбере, че е била използвана за убежище. А след две минути размисъл ще се досети и кой точно се е крил тук. Както и да е. Досега никой не беше минавал насам, да се надяваме, че и за в бъдеще ще остане така.
Липсваха каквито и да било доказателства за присъствието на Вида тук. Ако не се брои едва доловимият аромат на парфюма й. Бях достатъчно сантиментален да потърся някакъв последен сломен от нея, но не го сторих.
Тя каза, че ще остави буика в началото на коларския път. Колкото по-бързо стигна дотам, толкова по-добре. Ще трябва да рискувам и да закарам колата обратно при Мик. Нямах друг избор. С малко късмет имах шанс да се промъкна покрай тъпите ченгета на Санта Медина.
Ето как стана всичко. Открих колата на половин километър от коларския път, скрита зад храсталаците. Вътре се усещаше още по-силно ароматът на парфюма й. Стана ми тъжно и самотно, но тръснах глава и прогоних тези чувства от душата си. Ключът за стартера беше в жабката. Акуратна, както винаги. Докато карах по пътя за Алтадена, се взирах във всяка срещната жена. Нито една от тях не беше Вида.
Влязох в една от градските аптеки и набрах номера на Мик. Никой не ми обръщаше внимание, никой не хукна да бяга. Гласът на Мик звучеше така, сякаш току-що го бях вдигнал от сън. Казах му, че се връщам, казах му, че сега се наричам Франк Декстър и че едва ли някой ще ме познае.
— Би ли изпратил Лу да ме посрещне на второто разклонение преди влизането в града? Ще бъде по-добре, ако той поеме буика, а аз взема неговата кола.
Мик каза, че ще го уреди.
— Чакам те. Мадамата с теб ли е?
— Сам съм.
Той изръмжа и затвори. Не беше от тези, които задават въпроси. Предпочита действието. Добра линия на поведение.
Когато стигнах разклонението, Лу седеше в кадилака и ме чакаше. Махна с ръка и се усмихна. Изглеждаше доволен, че ме вижда.
— Още ли си уморен от живота? — настани се до мен той. — Мислех, че отдавна си в слънчево Мексико. Къде е синеокото бебче? Не ми казвай, че си я изхвърлил в канавката!
— Разделихме се — късо отвърнах аз. — По-добре тръгвай, защото тази кола е гореща!
Навлязох в центъра на Санта Медина в блестящия кадилак и първият човек, който видях там, се оказа О’Рийдън. Качваше се по стълбите на полицейското управление. Изглеждаше смачкан и остарял, вече не се усмихваше. Не ме видя. Странно да срещна именно него, но изобщо не ми мигна окото. Добре се бях огледал там горе, в колибата. Как би могъл да ме познае О’Рийдън, след като сам не мога да се позная?
Спрях пред вратата на комарджийницата.
— Търся Кейси — рекох на пазача отпред. — Казвам се Декстър.
— Влизайте. Той ви очаква.
Мик не допускаше никакви изненади. Пазачът беше нов. За пръв път го виждах. Беше напълно равнодушен към мен.
Беше много рано за редовните посетители. В бара имаше само две негърки с прахосмукачки в ръце Хвърлиха ми по един кратък поглед и продължиха работата си. Бутнах вратата на Мик и надникнах вътре Той крачеше напред-назад из кабинета си. Ръцете му бяха натикани в джобовете, в устата му стърчеше угаснала пура. Вдигна глава и навъсено ме погледна:
— Изчезвай! Кой ти разреши да влизаш тук?
— Ти — рекох и затворих вратата зад гърба си.
Той скочи към мен и стисна ръката ми.
— Проклетите мустаци! Приличаш на латиноамериканец! Радвам се да те видя, да те вземат мътните! Сядай и казвай защо, по дяволите, се върна! Защо не си в Мексико?
— Върнах се да открия убиеца на Брет. Мисля, че го познавам Виж какво, Мик, беше лудост от моя страна да бягам! Мястото ми е тук. Ще открия убиеш на Брет и ще прибера обявената награда!
— Наистина си луд! Редфърн продължава да те търси. О’Рийдън отдавна се отказа, но при Редфърн е друго. Сан Луис Бийч кипи като кюмбе! Покажеш ли си носа там, с теб е свършено!
— Подай ръка, Мик, и ще си поделим наградата. Трийсет бона, какво ще кажеш?
— Ще ти подам ръка, но другото са глупости. Имам купища мангизи и не зная как да ги похарча.
— Мангизите никога не са достатъчни.
— Добре де, не ни чакат зад ъгъла. Кажи какво искаш от мен?
— Подозирам Горман. Само той знаеше, че отивам в къщата на Брет. Искам да разбера къде е бил по времето на убийството. Ако няма желязно алиби (а няма начин да има), аз ще го стисна за гушата и ще му изтръгна признанието!
— Трябва да внимаваш. Чух, че това момче не е от мекушавите.
— Не се безпокой.
— Добре — възобнови разходката си той. — Ще натоваря Лу с тази задача. Съгласен ли си?
— Да.
Позвъни за Лу, но му отвърнаха, че го няма.
— Крие колата — рекох.
— Да дойде при мен веднага, след като се появи! — нареди Мик и тръсна слушалката върху вилката.
— Проследиха ли оръжието на престъплението?
— Да. Било е личното оръжие на Брет.
— Тъй ли?
— Тъй.
Наместих се по-удобно в креслото.
— Много странно.
— Защо?
— Странно, че убиецът е получил достъп до него. Сякаш е бил добър познат на домакина. Питам се дали Брет е познавал Горман. Разбираш накъде бия, нали? След като пистолетът е бил на Брет, вече е съвсем ясно, че го е взел за в случай, че аз опитам разни номера. Той очакваше мен и просто е взел мерки да не бъде измамен Може би е сложил пистолета върху бюрото, за да му е съвсем подръка. Убиецът би трябвало да му е съвсем близък, за да може да го вземе изпод носа му. Разбираш ли какво искам да кажа?
— Да.
— Трябва да открия дали Брет и Горман са се познавали. Горман е изпратил Вида да играе в дома на Брет, но това не означава, че двамата са имали личен контакт. Всичко е било уредено чрез секретарката на Брет. — Спомних си за русокосото момиче, което се втурна в стаята миг след фаталния изстрел. — Някой споменава ли нещо за това момиче? Същото, което откри трупа на Брет и видя мен? Блондинка, много приятна на вид.
— Шейла… Не й помня фамилното име. Бъдещата госпожа Брет.
— Така ли? — вдигнах вежди аз. — Я се опитай да си спомниш името й!
— Пазя вестникарските изрезки, Ей сега ще го открия.
Докато той се ровеше сред внушителната купчина изрезки, аз мислех за пистолета. Не можех да допусна, че Брет ще позволи на Горман да се приближи толкова близо, че да го грабне. А тази мисъл никак не беше успокоителна. Възможно е Брет да е проявил известна небрежност, но едва ли беше така. Не беше от този тип хора. Факторът време също беше от първостепенно значение. По мои изчисления пазачът ме придружава до подножието на стълбите в рамките на десет-петнадесет минути. В тях влизаше и времето, което изгубих в търсене на пудриерата, чак до момента на изстрела. В същите тези рамки, т.е. десет-петнадесет минути, убиецът е трябвало да свърши куп неща — да приспи подозрителността на Брет, да се докопа до оръжието, да го застреля, да вземе парите и да изчезне. Прекалено много работа, освен ако… Чакай малко, рекох си. Нека допуснем, че убиецът не е Горман. Да допуснем, че бъдещата госпожа Брет е свършила цялата работа. Тя би могла да влезе при Брет и да вземе пищова, без да събуди подозренията му. Но по каква причина? Само ако в случай, че всичко между тях е било приключено. Тя е знаела, че идвам и се е възползвала от първия удобен шанс да си набави двайсет и пет бона суха пара.
— Шейла Кедрик — рече Мик и ми подхвърли изрезката. — Така се казва.
Материалът беше придружен със снимка. Изглеждаше отлично в скъпия си бански костюм. Което не означаваше, че няма да изглежда още по-отлично и без него. Информацията беше оскъдна. Дошла от Сан Франциско и щяла да стане бъдещата госпожа Брет, ако кандидат-женихът не беше хвърлил топа. Получила известност като балерина в мюзикъла „Шпионирам непознати“, към нея прибавила и две-три награди от конкурси на красотата.
Влезе Лу и аз хвърлих изрезката върху бюрото.
Мик му каза какво се иска от него.
— Тръгвай. Проверяваш алибито му, ако има такова. Проверяваш го до дупка! Ако свършиш работата както трябва, ще получиш петстотин долара.
Красиво извитите клепачи на Лу потрепнаха.
— Искам да разбереш дали се е познавал лично с Брет — намесих се аз. — Това е от първостепенно значение.
— Не бери грижа, скъпи — пропя Лу и помириса свежата метличина на бутониерата си. — Ще свърша работата, както трябва. Петстотин кинта са хубава пара.
— Направо ме убива! — рекох, когато вратата се затвори зад него.
— Убива много хора, но има мозък в главата си — отвърна Мик.
— Е, добре. Не мога да направя нищо, преди Лу да се върне. Ще ида да го чакам в скривалището, и без това прекалено много ти се пречкам в краката.
— Няма нужда. Стой тук. Никой не влиза в кабинета, ако не съм го повикал. Разполагай се удобно. — Предложи ми пура, но настроението ми не беше чак толкова празнично. — Какво стана с мадамата? — Този въпрос явно искаше да ми зададе още в мига, в който ме видя, но досега беше успял да потиска любопитството си.
— Разделихме се.
— Така ли? Малко съм изненадан. Мислех, че вие двамата… — Прекъсна се насред фразата и ми отправи една смутена усмивка: — Извинявай, май говоря прекалено много…
— Няма защо да се извиняваш — рекох. — Знаеш как се получава… Прекарахме една седмица заедно, но… — Дори на Мик не исках да спомена за Макс.
— Човек трябва да внимава с жените — поклати глава Мик. — Но изглеждаше страхотно тая твоя мадама. За съжаление външният вид често лъже, нали? Някога познавах една като нея — не слизаше от кориците на списанията… Но иначе беше като бучка лед! След нея се запознах с пълната й противоположност — лице като хамбургер, тяло, сякаш сковано от две сухи дъски. Но мадама, братко! Страхотна!
Бръкнах в джоба си за табакерата и напипах портфейла на Макс. Бях го забравил. Докато слушах Мик да разказва за мадамите, в живота си (той винаги обичаше да го прави), аз се заех да разглеждам съдържанието му. Банкнота от пет долара, автобусни билети, писмо от майка му, три неясни снимки. Подхвърлих ги на Мик. На гърба на плика имаше нещо написано с молив и съдържанието му ме накара да подскоча.
Спомних си ясно разкривения почерк на писмото, което открих под възглавницата на Макс. Тези няколко думи бяха написани със същия почерк:
„ЗА АЛМА ОТ ВЪРН: НАЙ-ДОБРИЯТ ПРИЯТЕЛ НА МЪЖА Е НЕГОВАТА СЪПРУГА.“
Бръкнах във вътрешния си джоб и извадих картичката на Брет. Същите думи. Стоях и мислех. Двама мъже разполагат с еднакво тайнствен текст и двамата загиват. Означава ли нещо това? Не ми ли убягва нещо особено важно?
Усетих погледа на Мик върху лицето си.
— Какво те мъчи?
— Не знам… Вероятно нищо…
Сгънах плика и го прибрах при визитната във вътрешния си джоб.
— Нещо май си притеснен…
— Май да — ухилих се аз. — Ченгето винаги си остава ченге. Извинявай, Мик, но мисля, че няма нищо особено…
— Играта си е твоя — сви рамене той. — Аз съм тук и съм на твое разположение.
Лу се върна надвечер. Вече си бях скъсал нервите и го хванах за реверите още от вратата.
— Какво стана?
— Чист е като сълза — поклати глава той. — Не е убил Брет. Цялата вечер е прекарал в казиното. Видя-ли са го поне сто човека. Не е мръднал оттам чак до два часа през нощта.
— А отчете ли възможността да се е измъкнал незабелязано и също така незабелязано да се е върнал?
— Няма такова нещо, проверих всичко до последната подробност. Играл е на рулетка и не се е отделял от масата. Направих толкова много контрапроверки, че чак свят ми се зави. Не е застрелял Брет, нито пък го е познавал лично. Дори не са разговаряли.
Ето каква била работата.