Джеймс Хадли Чейс
Внимавай с жените… (12)

ДВАНАДЕСЕТА ГЛАВА

Събуди ме миризма на кафе. Все още беше тъмно. Седнах и усетих хладния ветрец върху лицето си.

Вида беше клекнала до примуса. Синкавото пламъче хвърляше бледи отблясъци върху лицето й, което изглеждаше тъжно и сурово. Фигурата й в яркооранжеви панталони и дебел пуловер изглеждаше по детски трогателна. Косата й беше вързана отзад с червена лента.

— Мирише чудесно — рекох. После се прозях и отметнах одеялото. Погледнах часовника си. Беше малко след пет сутринта. — Не можа ли да спиш?

Тя вдигна глава и се усмихна. Тъжното изражение беше изчезнало.

— Беше ми студено. Искаш ли кафе?

— Искам, разбира се.

Тя се зае да налива кафето в две големи чаши.

— Слушах радиото — рече. — Мислят, че сме тръгнали към мексиканската граница.

— Тъй ли? Много умно от тяхна страна!

Протегна ми чашата с усмивка, но очите й бяха разтревожени.

— Всички главни пътища са блокирани. Сигурни са, че не можем да се промъкнем.

— Май трябва да се откажем от Тихуана — рекох.

— Така е.

Отпих една бавна глътка. Представа нямах къде можем да отидем.

— Ще трябва да се насочим на север — подхвърли тя, сякаш в отговор на мислите ми. — Не можем да изкараме още една нощ на открито.

— Може би точно това се очаква да направим. Вероятно блъфират за Мексико. Редфърн не е глупак. — Изправих се и добавих: — Нека си поупражня малко мозъка. Ще се измия и обръсна, а после ще помисля…

Взех приборите за бръснене и се насочих към поточето, край което бяхме спрели. Водата беше ледена и бръсненето ми се превърна в истинско мъчение. Когато се върнах, видях, че се е заела да пържи бекон на примуса.

— Може би ще е най-добре да не мърдаме оттук — рекох и клекнах до нея. — Някога тези хълмове са били обитавани от нелегални производители на алкохол. Ако се поразтърсим, може би ще открием някоя изоставена барака или навес… Сигурно ще им писне да ни търсят, ако останем тук няколко дни. Най-много след седмица ще станат небрежни. Можем да изберем най-доброто време за измъкване. Освен това ми трябва малко време, за да си пусна мустаци. Мисля, че ако можем, наистина трябва да останем тук.

— Добре — кимна тя.

След като вече имахме някакъв план, напрежението я напусна. Докато хапвахме й разказвах за нелегалните производители на алкохол. Те криели из тези хълмове своите примитивни приспособления, а противната течност предлагали на клиентите си направо от волски каруци.

— Тук са скрити десетки казани. Положително ще намерим място да скрием и себе си.

Отидохме да измием чиниите на потока.

— През нощта се събудих и се заех с мислене — рекох аз. — Това беше първият ми шанс да се замисля наистина както трябва. Досега бях здравата раздрусан, може би по-раздрусан от всякога…

— И за какво си мислеше?

— Защо убиха Брет.

— Искаш да кажеш защо ти го уби? — неволно се изпусна тя и веднага прехапа език. Лицето й видимо пребледня.

— Какво искаш да кажеш? — втренчено я погледнах аз. — Нима мислиш, че аз съм го убил? Нали ти разказах как стана всичко?

— Да. Просто не зная защо го казах. Не исках, Флойд, извинявай.

— Какво ти става?

— Нищо. Наистина го казах неволно. Моля те, забрави го!

Очите й бяха сведени надолу. Изведнъж ми стана студено.

— Значи през цялото време си мислила, че аз съм убиецът! Така е, нали?

Тя вдигна глава и се вкопчи в ръката ми.

— Не ме интересува! — извика с дрезгав глас. — Искам да бъда с теб, нищо друго не ме интересува!

— Това е лудост, Вида. Значи наистина мислиш, че съм му пуснал куршума в черепа, а?

— Не ме интересува! — повтори тя и се отдръпна от мен. — Добре, не си го убил. Но на мен ми е все едно!

Насила задържах ръката й. Видях сълзи в очите й.

— Трябва да ми повярваш, дете — рекох. — Застреляха го, докато търсех твоята пудриера. Бях се покатерил на постамента, когато гръмна онзи пищов. Отидох да видя какво става. Той седеше зад бюрото си, пищовът беше точно пред него. Така беше. Трябва да ми повярваш!

— Разбира се, скъпи — преглътна сълзите си тя. — Разбира се! — Говореше с тон, с който обикновено се говори на дете, видяло таласъм.

— Но това е лудост! — изкрещях аз. — След като и ти не ми вярваш, какво остава за другите!

— Вярвам ти, не говори така. Моля те… Вече се разсъмва, трябва да тръгваме.

— Защо дойде с мен, след като мислиш, че наистина съм убил Брет? — изкрещях аз.

— За мен няма никакво значение какво си сторил и какво не си — отвърна тя. — Просто няма. И не ме интересува. Ти си всичко за мен!

Разроших косата си.

— Добре, мила, аз съм всичко за теб. Чудесно! Но не съм убил Брет!

— Добре, скъпи.

Гледах я как носи чиниите в колата и започва да прибира багажа. Най-лошото беше, че все още не ми вярва. Чувствах го. Продължава да е убедена, че съм гръмнал Брет, а после съм й скалъпил цялата история. Сигурно и Мик мисли като нея!

Стигнах до нея в мига, в който се готвеше да влезе в колата.

— Виж какво, Вида — рекох. — Ще ти дам единствения железен аргумент, от който ще разбереш, че не съм го убил. Забрави ли, че отидох у тях да прибера цели двайсет и пет хиляди долара? Е, прибрах ли ги? Нима си въобразяваш, че ще се лиша от толкова мангизи само да си направя удоволствието да го гръмна?

— Вероятно парите са те чакали. Но никой нищо не спомена за подобна сума. Не мислиш ли, че са ги откраднали?

Отстъпих крачка назад. Бях направо треснат.

— Ето! — ревнах. — Ето защо са го застреляли! Някой е знаел, че се готви да ми даде тези пари и се е постарал да му попречи!

— Да — каза тя, без да ме поглежда.

За момент не се ориентирах, но после я сграбчих за раменете.

— Значи мислиш, че съм ги взел? Значи мислиш, че съм отишъл там и съм застрелял Брет, за да взема и парите, и кинжала?

— Моля те, скъпи! Боли…

После изведнъж ми просветна.

— Горман! — извиках. — Той знаеше, сам му казах всичко! Само той знаеше, че ще ходя там! Само той знаеше, че Брет се готви да ми даде двайсет и пет бона! Какъв съм глупак! Дадох му възможност да организира цялата си игра! Той е убил Брет, сигурен, че аз ще отнеса последиците! Бил е Горман и никой друг!

Вълнението ми изведнъж се предаде и на нея.

— О, мили! — вкопчи се в ръката ми тя. — Кажи ми, че не си го направил! Не, не ми казвай! Вече виждам, че наистина не си! Каква глупачка съм била да си мисля, че… Няма значение! Бях разстроена. Прости ми, скъпи. Моля те!

— Няма какво да ти прощавам — притеглих я към себе си аз. — Бил е Горман и никой друг!

— Ще говорим по пътя, Флойд. Виж, вече е съвсем светло.

— Горман! — промърморих на себе си аз и поех по изровения коларски път. — Всичко съвпада. Какво знаеш за него, Вида? Не му ли стигаха парите?

— Понякога. Той е комарджия. Обикновено му помагаше Бойд.

— Дай да теглим чертата! Вече знаем, че Бойд му е платил добре, за да си трае за кинжала. Може би е станало така: когато казах на Горман да вземе кинжала от Бойд, онзи си е поискал парите. Той е опасен тип, а Горман вероятно не е бил в състояние да му се издължи. Сигурно ги е профукал. Опита се да измъкне от мен половината мангизи на Брет, ама аз не клъвнах. Бил е отчаян. После е видял единствената възможност да се сдобие с двайсет и пет бона и да се отърве от мен, като ми припише убийството. Отишъл е да гръмне Брет и да прибере парите миг преди моята поява.

— Би трябвало да е действал светкавично.

— Слизането от постамента, прекосяването на терасата и надничането през прозореца ми отнеха общо около три минути. Спокойно би могъл да се справи, особено ако парите са били на бюрото.

— И каква полза от всичко това? — горчиво попита тя. — Нищо не можем да направим. Никой няма да ни повярва.

— Ченгето винаги си остава ченге. Това е по моята част. Мога да отърва кожата само ако докажа, че убиецът на Брет е Горман. И точно това смятам да сторя!

— Но как? Не можеш да се върнеш там!

— След две седмици напрежението ще спадне. Тогава ще се върна.

— Не можеш да кроиш подобни планове, Флойд! Не знаем какво ще стане през тези две седмици.

Беше права, разбира се.

Видяхме колибата в момента, в който слънцето надникна иззад хълмовете. Ако не търсехме нещо подобно, положително щяхме да я пропуснем. Беше полу-скрита зад няколко дървета, намираше се почти на километър встрани от изровения път.

— Точно това ни трябва! — радостно извика Вида. — Отлично скривалище, дано да няма никой!

Спрях колата и слязох.

— Чакай ме тук, ще отида да надникна.

— Вземи пистолета, Флойд.

— Ти май наистина ме мислиш за гангстер — рекох, но все пак взех оръжието.

Колибата бе празна и явно необитавана от години. Иначе беше екстра, със съвсем здрав покрив и напълно суха вътре. Нуждаеше се само от едно здраво почистване. Зад нея имаше широк навес, под който все още стояха остатъци от казан за варене на алкохол, полусрутено огнище, стогалонов резервоар и купчина ръждясали тръби.

Махнах на Вида и тя докара колата.

Разгледахме вътрешността на колибата заедно.

— Чудесна е! — радваше се Вида. — Никога няма да им хрумне да ни търсят тук. В безопасност сме, скъпи! Вече съм сигурна, че сме в безопасност!

Настаняването ни отне цели два дни. Търкахме пода, бършехме прах, поправяхме койките, сглобявахме печката, сечахме дърва. Всичко това не ни оставяше да си мислим за Брет. Дори не слушахме радио.

На втората вечер седяхме пред колибата и гледахме как слънцето потъва зад хълмовете.

— Донеси радиото, Флойд — изведнъж рече Вида. — Живеем си тук като двама глупаци в рая!

— Истинска ваканция! — рекох. — Но ти си права. Май винаги си права…

Отидох до навеса, под който бяхме приютили буика, и извадих радиото. Занесох го пред колибата и го поставих на дървения сандък между двамата. Настроих го на вълната на полицейската радиостанция и в продължение на половин час слушахме за неща, които нямаха нищо общо с нас. Още половин час слушахме танцова музика, предавана от казиното на Сан Луис Бийч.

— Не го изключвай — не издържа Вида и скочи на крака. — Отивам да приготвя вечерята.

Седях и се вслушвах в стъпките й зад гърба си. При всяко прекъсване на музиката се вцепенявах от напрежение и си казвах: „Ето, сега ще прекъснат програмата и ще се захванат с нас!“ Но те не го сториха. Танцовата музика продължаваше да се лее, все едно че Флойд Джаксън никога не го е имало.

Вечеряхме. Радиото продължаваше да ни игнорира.

— Май са ни забравили — рекох. — Изгубили са интерес, точно както предположих. Бас слагам, че и във вестниците нищо не пише!

— Много странно — рече тя и стана да прибере чиниите.

Навън стана тъмно. Взех радиото и влязох в колибата. Вида разпалваше огъня. Нощем тук ставаше доста студено, вятърът откъм морето направо режеше. Тя коленичи пред пламъците, аз се настаних зад нея. Гледах отблясъците по лицето й и за пръв път от много години насам изпитах дълбок вътрешен покой.

Беше странно чувство и аз дори мъничко се стреснах. Какво ли не бях вършил в този живот — измами и лъжи, тъмни комбинации, правене и пръскане на пари, неразумни рискове. Винаги съм бил такъв и съм вършил само това. Много неща са вече забравени, много крайпътни камъни в живота ми маркират нещата, които все още помня, мразя или обичам. Повечето от тях маркират падение, много по-малко са светлите. Лица в мрака. Отдавна забравени лица, подсещащи ме за подлост, долна сделка, неспазено обещание. Сякаш прелиствах страниците на отдавна прочетена и забравена книга. Изнудване, лесни пари, прекалено много пиене, постоянно бягство от неприятности. Целта оправдава средствата, независимо колко долни са те. Егоист в джунгла на егоисти. Женя, извън фокус, полузабравени. Смях, елегантен жест с димяща цигара, дълги съблазнителни бедра, полуразтворена рокля, едва доловим аромат на парфюм, нежен пъп с формата на кръст, нокти в раменете ми, бяла плът по бельото: блондинки, брюнетки, червенокоси, сребристи перуки. „Винаги си бил глупак с жените“. „Блондинката е по-близо до тридесетте, отколкото до двадесетте, болезнено усърдна“. „Има неща, които мъжът не трябва да прави. Например да взема пари от жени.“ Дали е вярвала, че съм искрен? Скрита насмешка на лицето, пъха парите в джоба ми, по-късно ще ги открия там. Така е по-лесно… Дребен, незначителен, любовник срещу няколко долара.

„Това е последно! Няма да измъкнеш от мен нито цент повече, гадняр такъв!“ — Ръцете на евреина нервно поглаждат коженото палто. „Трийсет долара! Направо ме ограбваш!“ Изпращам й квитанцията. Романтична справедливост за онзи момент, окаян жест за следващия. Празни джобове. Мъчително желание за цигара и питие. Изнудване. „Писмото… плюс разноските, разбира се.“ Не мога да работя за слава. „А сега и убийство.“ Стъпалата водят само надолу, никога нагоре… „Убийте го като бясно куче“. Убийство. „Внимание! До всички патрулни коли… търсен във връзка с…“ Изненаданият израз в мъртвите празни очи, малката синкава дупчица в средата на челото. „Пипнат ли те, ще те убият!“ Вида. „Не ме интересува. Ти си всичко за мен!“ Светъл момент.

Странно ми е да се чувствам добре.

— Свършваме храната — обади се внезапно Вада.

Гласът и ме стресна. Все едно, че някой светва лампата в празна стая.

— Какво?

— Свършваме храната.

Не бях мислил за това. За нищо не бях се замислял, откакто сме заедно. Сами. В момента, в който проговори, душата ми отново се изпълни с напрежението на преследван беглец. Рай за глупаци, нали така беше казала? Точно така, рай за глупаци!

— Утре ще сляза до Алтадена — рече тя и протегна ръце към огъня.

— Не, ще сляза аз — рекох.

Тя ме погледна през рамо и се усмихна.

— Не ми създавай трудности. Търсят теб, а не мен. Аз съм само жената, която те придружава. Никой няма да ме погледне, когато съм сама. Ще ме закараш до черния път, оттам ще се придвижа пеша. Едва ли ще бъде повече от четири-пет километра до магистралата. Стигна ли там, лесно ще стигна до града. Вероятно на автостоп.

— Не.

Поспорихме още известно време, после тя стана и каза, че отива да си легне.

— Няма да ходиш в Алтадена — упорито повторих аз.

— Отивам да си лягам.

Сутринта я накарах да направи списък на нещата, от които се нуждаем.

— Първо ще насека малко дърва, после ще ида на пазар. Няма от какво да се тревожиш.

Когато се върнах с подпалките, нея я нямаше. Беше взела буика, на масата ме чакаше бележка. Ще се върне бързо, да не се безпокоя, обича ме.

Изведнъж разбрах какво означава това момиче за мен и се втурнах подире й. Извървях пет километра по коларския път и едва тогава се отказах. Съзнах, че само ще утежня положението, ако ни видят заедно. Съзнах, че наистина има шанс да стигне до Алтадена и да се върне обратно, но само ако е сама. Това беше най-дългият ден в живота ми. Когато слънцето най-сетне увисна ниско над хълмовете и от нея все още нямаше следа, бях готов да се хвърля от най-високото дърво надолу с главата.

Но тя се върна. Вече се готвех да тръгвам да я търся, когато забелязах фаровете по коларския път. Сграбчих я в прегръдките си още преди краката й да се докоснат до земята. Не беше необходимо да говоря. Всичко беше ясно.

— Съжалявам, Флойд. Исках да се убедя, че никой не върви подире ми, затова закъснях. В замяна на това взех всичко необходимо.

— Така ли?

— Да. Цигари, уиски и храна, която ще ни стигне поне за една седмица. Взех и вестници.

Нещо в гласа й ме накара да потръпна от мрачно предчувствие. Говореше делнично, прекалено делнично. Не казах нищо, преди да разтоваря колата и да я вкарам под навеса.

После влязох в колибата и затворих вратата. Лицето и изглеждаше бледо и напрегнато под острата светлина на ацетиленовата лампа.

— Мислят, че сме успели да се промъкнем през блокадата — рече тя, докато подреждаше продуктите. — Вестниците са на масата. Всички мислят, че вече сме в Мексико.

Прегледах ги без особен интерес. Първите страници бяха заети от тежка самолетна катастрофа. Убийството на Брет беше отстъпило до трета страница. Вестниците наистина мислеха, че вече сме в Мексико. В един от тях се споменаваше, че Брет е изтеглил от банката двайсет и пет хиляди долара в брой и че от тези пари няма никаква следа. Именно това бил моят мотив за убийството.

Четях, но продължавах да усещам, че нещо не е наред. Вида се правеше на прекалено заета с приготвянето на вечерята, но напрежението й си личеше съвсем ясно. Полазиха ме тръпки.

— Какво има, Вида? — рязко попитах аз. — Нещо лошо ли стана там, в града?

Тя се усмихна само с устни.

— Нищо лошо, скъпи. Всичко мина без грешка. Никой дори не ме погледна.

— Нещо премълчаваш. Какво е то?

— Видях Макс Отис.

Спогледахме се мълчаливо, напрежението над главите ни се превърна в буреносен облак.

— Шофьорът на Горман в Алтадена?

Тя кимна.

— Бях в супермаркета и купувах продуктите. Видях го през прозореца. Влезе в някаква кръчма. Не ме забеляза, в това съм напълно сигурна. Но здравата се изплаших. Какво прави той в Алтадена?

— Няма значение, след като не те е видял. Според мен не трябва да се тревожим за Отис. Ако беше Редфърн…

— Той ме мрази.

— Защо мислиш така? Аз пък се разбрах с него от половин дума. Той мрази Горман и Бойд, но защо трябва да мрази и теб?

Лицето й се изкриви в малка гримаса.

— Винаги си пъхаше носа, дето не му е работа. Хванах го да се рови във вещите ми и се оплаках на Бойд. Оттогава не може да ме понася.

— И това няма значение, след като си сигурна, че не те е видял. А ти си сигурна, нали?

— Да.

През следващите два дни бяхме доста неспокойни. Не си казвахме нищо конкретно, но и двамата се ослушвахме и подскачахме при всяко проскърцване на врата, внезапен порив на вятъра или трополене на мишка под навеса. Все пак се справихме с това. Преследването, започнало с толкова яростен ентусиазъм, беше се разпръснало като утринна мъгла. В това вече можехме да сме сигурни. Радиото също потвърди, че вече сме в Мексико и черното петно, естествено, беше лепнато върху репутацията на полицейския началник О’Рийдън.

Мустаците ми растяха със задоволителна бързина и след още една седмица вече бях готов да се върна в Сан Луис Бийч. Бях твърдо решен да открия убиеца на Брет и колкото повече разсъждавах по този въпрос, толкова по-сигурен ставах, че в дъното на всичко стои Горман.

Не споделих с Вида нищо от това, което бях намислил. Знаех, че тя е против връщането ми там, но не знаех друго — какво да правя с нея, докато съм в Сан Луис Бийч. Да ме придружи беше изключено, но не ми се искаше да я оставям сама в тази самотна колиба. Но проблемът трябва да бъде решен, иначе няма да мога да се заема с убиеца на Брет.

Стана на шестата нощ от престоя ни в колибата. Седяхме пред огъня и слушахме гласа на Боб Хоуп по радиото. Вида ми кърпеше ризата, а аз държах макарата. Съвсем идилична сцена. Вероятно във всеки дом може да се види такава. Засмях се на поредната шега на Хоуп, после вдигнах глава и смехът замръзна в гърлото ми.

Вида се обърна и също замръзна.

Той стоеше на прага с тъжно изражение във влажните очи. Носът му беше леко гърбав, устата презрително свита.

— Каква идилия! — рече. — Съвсем като у дома. Сетих се, че сте някъде тук, като я видях да ме зяпа през витрината. Реших да ви изненадам.

— Здрасти, Макс — рекох.

— Тя продължава ли да се разхожда насън? — попита той и затръшна вратата зад себе си.

Едва тогава видях дулото на пищова 45-и калибър, което мрачно проблясваше в ръката му.