Джеймс Хадли Чейс
Внимавай с жените… (1)

ПЪРВА ГЛАВА

Дупката, която ми наеха за офис, се намираше на шестия етаж на стара и разнебитена сграда в затънтения край на Сан Луис Бийч. От изгрев до залез слънце през отворения прозорец долитаха крясъците на хлапетата от квартала, примесени с монотонния грохот на автомобилното движение.

По тази причина използвах сивото си вещество предимно нощем. И вече пета нощ, съвсем сам в офиса, вършех точно това — напъвах си мозъка да намеря изход от безизходицата. Съзнавах, че изход няма, но въпреки това ми бяха необходими два пълни сеанса, за да преценя загубите и да се оттегля.

Стигнах до това решение десет минути след единайсет в една душна юлска нощ, точно осемнайсет месеца след пристигането ми в Сан Луис Бийч. То ми донесе нужното облекчение, а заедно с това и желанието да бъде отпразнувано. По стълбите се разнесоха стъпки точно в момента, в който съзерцавах служебната бутилка на светлината на лампата, празна като джобовете на панталоните ми.

Останалите канцеларии на етажа бяха затворени през нощта. Също и тези на по-долния. Заключваха ги в шест следобед и ги отваряха в девет сутринта. В този промеждутък от време единствените обитатели на сградата бяхме ние с плъховете. Но при звука на стъпките плъховете се прибраха в дупките си. През последните месеци ме посещаваха единствено ченгетата. Не ми се вярваше полицейският лейтенант Редфърн да се е сетил за мен в тази късна доба, но човек никога не може да бъде сигурен. Редфърн вършеше куп странни неща, едно от тях спокойно би било решението най-сетне да се отърве от мен. Харесваше ме точно толкова, колкото би могъл да хареса една гърмяща змия, дори и още по-малко. Ако е решил да ме изрита от града, късният нощен час едва ли би го спрял.

Стъпките стигнаха коридорчето. Бяха бавни, спокойни и отмерени, стъпки на самоуверен човек.

Измъкнах цигара от джоба на сакото си и драснах клечка кибрит. Беше последната, пазех я именно за подобни случаи.

В коридорчето проблесна светлина, матираното стъкло на вратата се очерта на фона на тъмната рамка. Настолната лампа хвърляше блед кръг върху бюрото, останалата част от дупката тънеше в мрак. В осветения четириъгълник се очерта едра сянка, стъпките стихнаха. Беше наистина огромна, раменете се губеха извън рамката. На върха на голямата като тиква глава се поклащаше широкопола разбойническа шапка — от тези, които съм запомнил от далечното детство.

Нокът почука по рамката, бравата се завъртя, вратата се отвори. Аз насочих настолната лампа натам.

Мъжът на прага имаше вид на двутонен камион. Беше як като бик, кожата на широкото му лице беше опъната от дебел слой розова тлъстина. Под носа, наподобяващ клюн на октопод, се очертаваха тънки мустачки, насочените в лицето ми черни очички плуваха в няколко пласта мазнина като маслинки в захарна глазура. Не беше на повече от петдесет. Задъхан като всички дебелаци. Върхът на черната широкопола шапка опираше в горната рамка на вратата. Той леко се приведе, за да влезе в офиса. Черното му палто бе дълго и тясно, с яка от астраган. На краката му блестяха безупречно излъскани обувки с дебели поне три сантиметра подметки.

— Мистър Джаксън? — Гласът му беше писклив и едновременно с това дрезгав, звучеше доста странно от варел като него, поклащащ се на крака, масивни като мостови подпори.

Кимнах.

— Мистър Флойд Джаксън?

Пак кимнах.

— Уф — въздъхна с облекчение варелът, пристъпи още една крачка и бутна вратата, без да се обръща назад. — Ето картичката ми.

Бялото картонче кацна на бюрото. Офисът изведнъж стана тесен, трудно се дишаше.

Погледнах картончето, без да помръдвам. Не ми говореше нищо, освен името му. Без адрес, без професия. Две думи и нищо повече: „КОРНЕЛИЪС ГОРМАН“.

Докато очите ми изучаваха картичката, той придърпа стола за посетители — солидна, направена за век мебел, която отчаяно проскърца под тежестта му. Ефектът все пак беше положителен, въздухът в стаичката отново получи възможност за известна циркулация.

Дебелите му ръце се свиха около дръжката на бастуна, на малкото му пръстче проблесна брилянт, голям почти колкото топката на входната врата. Корнелиъс Горман може и да е шантав, но има мангизи. Надушвах ги, аз имам особено чувствителен нос, когато става въпрос за мангизи.

— Направих известни проучвания за вас, мистър Джаксън — рече той и малките му очички изпитателно зашариха по лицето ми. — И добих впечатлението, че сте доста особен тип.

При последното си посещение полицейски лейтенант Редфърн каза приблизително същото, използвайки обаче малко по-пиперлив език.

Мълчах и чаках. Питах се докъде ли са стигнали проучванията му.

— Разбрах, че сте умен и коварен — продължи дебелакът със стържещия си глас. — Много умен и много коварен. Казват, че главата ви работи добре и не сте прекалено принципен. С две думи, вие сте безскрупулен тип, мистър Джаксън, но притежавате достатъчно здрави нерви и твърдост. — Над огромния брилянт се появи усмивка. Без видими причини прашният офис изведнъж увисна някъде високо, високо над земята, нощта замря и се изпразни от съдържание. В главата ми неволно се появи обезпокоителна представа — имах чувството, че съм се натъкнал на свита сред храсталака кобра. Дебела, охранена и опасна кобра.

— Казват, че сте в Сан Луис Бийч от осемнайсет месеца — продължи кобрата. — Преди това сте бил детектив в нюйоркската агенция „Сентрал Бондинг“. Казват още, че всеки, който работи за компания, оперираща с ценни книжа, има прекрасни възможности за изнудване. Може би това е причината, поради която са ви помолили да напуснете. Не са ви били предявени конкретни обвинения, но очевидно сте харчили повече, отколкото сте получавали. Това ги накарало да се замислят, мистър Джаксън.

Човекът варел млъкна, очичките му изпитателно пробягаха по лицето ми, не откриха нищо и монологът продължи:

— Напускате и скоро ставате следовател в Асоциацията за защита на хотелите. Но след известно време един директор на хотел се оплаква и става ясно, че от време на време сте прибирали таксите, без да давате официална разписка. Случаят не може да се докаже, свидетели няма. Компанията няма основания да ви даде под съд, но ви моли да подадете оставка. Започвате да живеете на издръжката на една млада дама, с която поддържате близки отношения. Тя е само една от многото, с които сте в подобни отношения. Скоро обаче й писва да харчите парите й по други жени и настъпва раздялата.

Няколко месеца по-късно стигате до решението да откриете собствена детективска агенция. Лиценз от щатската прокуратура получавате с помощта на фалшиви препоръки, а избирате Сан Луис Бийч просто защото градът е богат и конкуренцията слаба. Ваша специалност са разводите и за известно време просперира-те. Но и при разводите се появяват възможности за изнудване, поне така ми казаха. Някой се оплаква и полицията започва разследване. Но вие сте хитър и коварен, мистър Джаксън, не ви е особено трудно да се измъкнете. Сега полицията иска да ви изхвърли от града, създава ви трудности от всякакъв характер. Патентът ви е отнет, нямате възможност да упражнявате професията си. Поне те така си мислят, но ние с вас сме на друго мнение.

Наведох се да смачкам фаса в пепелника и това значително скъси разстоянието между очите ми и брилянта. Струваше най-малко пет бона, ако не и повече. За такова камъче са рязали пръстите на доста по-умни типове от тоя дебелак. В главата ми започнаха да се оформят интересни мисли за брилянтчето.

— Макар да продължавате дейността си като частен детектив, вие не можете да давате обяви, нито дори да си сложите табелка на вратата. Полицията ви дебне и хване ли ви, че вземате комисиони, моментално ще ви даде под съд. Макар да сте пуснали слуха, че приемате клиенти, без да задавате никакви въпроси, вашите приятели сред съдържателите на бардаци не са ви осигурили нито един такъв. И в момента сте без пукнат цент. В продължение на пет дълги нощи обмисляте положението и се колебаете дали да остане те, или вече е крайно време да си вдигате чуковете. Прав ли съм, мистър Джаксън?

— Шах — кимнах аз и се облегнах в стола си.

Обзе ме любопитство. Нещо в този дебелак ме привличаше. Може би е измамник, може би размахва брилянта пред очите ми само за да ме впечатли, но вътре в себе си усещах, че е нещо повече от смешна шапка на някогашен благородник и минерал за пет бона. Малките черни очички сигнализираха, че мозъкът зад тях е бърз и съобразителен. Най-много го издаваше устата. Обърнете лист хартия перпендикулярно на погледа си и ще придобиете представа за дебелината на устните му. Представям си го на трибуната на арена за бикове, приятно затоплен от слънцето. Той е от онези, които умират от кеф, когато бикът намушка коня на тореадора и червата му се пръснат по арената. Макар да е тлъст, той притежава огромна сила. Имам чувството, че ако ме стисне за шията, кръвта ми ще избие през ушите като от фонтан.

— Не си дигайте чуковете, мистър Джаксън — рече той. — Имам една работа за вас.

Нощният въздух, галещ врата ми от отворения прозорец, изведнъж стана хладен. Някаква пеперуда се заблъска около настолната лампа. Брилянтът хвърляше ярки отблясъци по тавана. Гледахме се дълго в очите. За това време човек би могъл да се разходи до края на дългия етажен коридор и да се върне обратно.

— Каква работа? — най-сетне попитах аз.

— Тънка, мистър Джаксън — рече онзи. — Съвсем подходяща за вас.

Предъвквах това в продължение на няколко секунди. Е, добре, той знае какво купува. После може да обвинява само себе си.

— Защо избрахте мен?

Дебелият палец погали мустачето.

— Работата го изисква.

— Хайде, почвайте — рекох. — И без това съм обявил разпродажба.

Горман изпусна лека въздишка на облекчение. Вероятно е допускал, че може да има известни трудности. Би трябвало да знае, че не бих се опънал кой знае колко на тип с такъв камък на пръста.

— Нека ви предам нещата така, както ги научих днес, а после ще ви кажа какво искам от вас — рече той и ме обля с нов облак въглероден двуокис. След това добави: — Аз съм театрален агент.

Че какво друго можеше да е тип с шапка като неговата и кожена яка в тая жега?

— Грижа се за интересите на няколко звезди с международна известност, занимавам се и с по-малко популярни актьори. Сред последните е една млада жена на име Вида Ръкс Специалността й са забавните програми, по-точно стриптийзът. Много е добра, в противен случай не бих се занимавал с нея. Това, което прави, е изкуство в най-висша форма. — Очите му над брилянта изпитателно ме огледаха, а аз се направих, че вярвам на всяка дума. Едва ли успях да го убедя. — Снощи госпожица Ръкс изнесе програма пред тесен кръг бизнесмени, поканени от човек на име Линдзи Брет. — Черните очички отново се насочиха от брилянта върху лицето ми: — Може би сте чували това име?

Кимнах. Част от бизнеса ми беше да знам по нещичко за всеки гражданин на Сан Луис Бийч, чиито доходи надхвърлят петте цифри. Брет притежаваше голямо имение на няколко мили от града, в самия край на „Оушън Райз“ — булеварда на милионерите. Просторна и чиста пътна артерия, която се извива край брега, а от двете й страни се издигат палми и тропически храсти, отрупани с ярки цветове. Свършва в подножието на хълмове, край които е застроен градът. Къщите там са сред прекрасни имения, защитени от петметрови огради. За да живееш на този булевард, трябва да имаш пари, много пари. Брет беше от тези, които ги имаха в изобилие Притежаваше яхта, три коли, петима градинари и неутолима жажда за млади блондинки. Когато не беше зает с приеми, да се напива и да чука блондинки, правеше купища мангизи от двете си петролни компании и веригата магазини, простираща се от Сан Франциско до Ню Йорк.

— След като госпожица Ръкс изпълнила своя номер, Брет я поканил да остане на вечерята — продължи Горман. — По-късно същата вечер той показал на нея и останалите гости част от скъпата си антична колекция. Една от последните му придобивки бил особено прецизно изработеният кинжал „Челини“. Отворил сменния си сейф да го покаже на гостите, а госпожица Ръкс несъзнателно запомнила комбинацията, просто защото седяла непосредствено до сейфа. Тя притежава, бих казал, феноменална зрителна памет. Кинжалът й направил дълбоко впечатление — по-късно сподели с мен, че никога в живота си не е виждала по-прекрасна вещ.

Всичко това бяха пълни глупости, поне що се отнасяше до мен. Имах нужда от едно питие, спеше ми се. Но дебелакът тъй и тъй вече беше тук, нека поне видим какво може да излезе от приказките му. Мислите ми отново се върнаха към едрия блестящ минерал.

— По-късно, след приключване на увеселенията, Брет съпроводил госпожица Ръкс до определената за нея стая. Това било предварително включено в ангажимента й, тъй като се очаквало, че приемът ще продължи до зори. Останал насаме с нея, той станал агресивен, но тя го отблъснала.

— Защо? — раздразнено попитах аз. — Когато една дама е наета да забавлява баровци от подобен калибър, това си е част от програмата!

Той продължи, без да обръща внимание на забележката ми:

— Брет се ядосал и се стигнало до борба. Кой знае как щяло да приключи всичко, ако двама от гостите не дошли да проверят какъв е този шум. Брет бил бесен и засипвал госпожица Ръкс със заплахи. Казал й, че ще си оправят сметките, задето го била изложила пред приятелите му. Бил в отвратително състояние и тя се изплашила. Нямало никакво съмнение, че ще изпълни заканите си…

Размърдах се в стола си. Хич не ми пукаше, дори да й беше пребил. Никога не съм изпитвал симпатия към кучките, които си смъкват дрехите пред разни ококорени пияници.

— Когато най-сетне успяла да заспи, сънувала странен сън — продължи Горман, после изведнъж замълча, измъкна солидна златна табакера от джоба си и я плъзна по бюрото. — Виждам, че ви се пуши, мистър Джаксън.

Благодарих с кимване на глава и признах пред себе си, че съм съвсем прозрачен за дебелия си събеседник. Ако в този момент действително мечтаех за нещо повече от едно питие, то беше цигарата.

— И сънищата й ли ще обсъждаме? — попитах аз, докато току-що загасената кибритена клечка се присъединяваше към многобройните си посестрими на пода.

— Сънувала, че слиза по стълбите, отваря сейфа, взема кутията с кинжала, а на нейно място оставя пудрата си.

В основата на гръбначния ми стълб се появи лека тръпка. Пробяга нагоре и се закотви в корените на косите ми. Не мръднах, лицето ми остана все така безизразно, но някъде дълбоко в душата ми започна да се надига тревога.

— Събудила се непосредствено след този сън. Било шест часа сутринта. Решила да си тръгне, преди да е станал Брет. Събрала набързо нещата си и излязла. Никой не я забелязал. Късно следобед започнала да разопакова нещата си и едва тогава открила кинжала. Бил на дъното на чантата й.

Прокарах пръсти през косата си, душичката ми направо плачеше за едно питие. Тревогата не ме напускаше.

— Бас слагам, че не е открила пудрата си — промърморих, просто да му покажа, че го слушам.

— Точно така, мистър Джаксън — мрачно ме изгледа той. — Веднага разбрала какво е станало. Понякога, особено когато нещо я измъчва, тя ходи насън. Взела е кинжала „Челини“ насън, в лунатичен транс. Всичко се е случило в действителност.

Изплюл камъчето, той се облегна назад и мълчаливо ме изгледа. Бих могъл да кажа куп неща, все безполезни. Затова се задоволих с неопределено сумтене и го оставих да води топката. Той обаче мълчеше.

— Защо не е предала кинжала в полицията? — зададох най-логичния в случая въпрос. — Защо не е отишла да им обясни какво се е случило? Те биха се оправили с Брет без усложнения…

— Не е толкова лесно. Брет я заплашвал. А когато е ядосан, той става опасен. Госпожица Ръкс е сигурна, че той ще направи оплакване срещу нея.

— Не и ако върне кинжала. При подобни обстоятелства не важат никакви оплаквания.

— Брет би могъл да каже, че го връща, защото не е успяла да го продаде. Съвсем логичен ход от страна на една крадла, гарниран с историята за сомнамбулизъм.

— Но тази история се подкрепя от пудрата. Никой не би оставил своя вещ в касата, освен ако не е сомнамбул или луд.

— Ами ако Брет реши да й отмъсти и каже, че в касата не е имало нищо подобно?

Загасих фаса си с истинско съжаление. Това беше най-сладката цигара от дни насам.

— А защо не би могла да го продаде, след като е толкова ценен? — попитах аз.

— Просто защото е уникат. В света има само два златни кинжала, за които е доказано, че са произведени от ръката на Челини. Вторият се намира в галерията Уфици. Няма търговец на скъпоценности, който да не знае, че собственик на тази вещ е именно Брет. Продажба може да стане само в случай, че той лично го предложи.

— Окей, тогава нека я обвини официално. Но ако тя размаха пред съда оскъдното си стриптизьорско костюмче, никой няма да я осъди. Бас държа, че ще я оправдаят на момента.

Дори и на това имаше готов отговор.

— Госпожица Ръкс не може да си позволи подобен скандал. Ако Брет внесе официално оплакване, всичко ще се появи в печата, а това означава край на кариерата й.

— Е, какво ще стане? — предадох се най-сетне аз. — Ще го внася ли това обвинение или не?

— Ето че си дойдохме на думата, мистър Джаксън — усмихна се Горман. — Рано тази сутрин Брет е заминал за Сан Франциско и все още мисли, че кинжалът си е в касата.

Знаех какво ще последва, но все пак предпочетох да го чуя от него.

— И какво?

Въпросът ми най-сетне предизвика някакво действие от негова страна. Ръката му потъна във вътрешния джоб на сакото и когато се появи отново, в нея имаше пачка, достатъчна да задави дори кон. Пръстите му бавно отброиха десет стодоларови банкноти и ги пръснаха като ветрило върху бюрото. Бяха новички и шумолящи, почти усетих миризмата на печатарско мастило. Предположението ми, че е добре балиран, се оказа абсолютно вярно, но буцата все пак предизвика истинска изненада у мен. Дръпнах стола си напред и се надвесих да разгледам по-отблизо банкнотите. Нищо им нямаше, само дето стояха по-близо до него, отколкото до мен.

— Искам да ви наема, мистър Джаксън — понижи глас човекът-камион. — Естествено, ако този хонорар представлява интерес за вас.

Казах, че представлява с непознат дори на себе си глас, после несъзнателно опипах върха на главата си, сякаш да се уверя, че още е там. Желязното лице на президента върху банкнотите накара кръвното ми да хвръкне като балистична ракета.

Ръката му бръкна в другия вътрешен джоб и се появи с продълговата кутийка от фина червена кожа. Отвори я и я побутна към мен. Неволно примижах от блясъка на златния кинжал, поставен в ложе от бял сатен. Беше дълъг трийсетина сантиметра, от двете страни на острието бяха гравирани изящни цветя и животински фигурки, смарагд е големината на лешник украсяваше капията. Красива вещ за хората, които си падат по играчките. Аз не съм от тях.

— Това е кинжалът на Челини — рече Горман с меден глас. — От вас искам да го върнете обратно в сейфа на Брет и да приберете пудрата на госпожица Ръкс. Съзнавам, че в предложението ми се съдържа нещо не-етично, тъй като ще трябва да действате като крадец. Но вие няма да откраднете нищо, мистър Джаксън. И според мен си струва да опитате срещу подобен хонорар. Хиляда долара са добри пари, нали?

Знаех, че трябва да бягам далеч, през девет села в десето. В главата ми дрънчаха предупредителни звънци и ясно ми казваха, че този дебел продавач на плът ме прави на идиот. Бях убеден, че в цялата скалъпена историйка за кинжала на Челини, стриптизьорката, дето се разхожда насън, и пудрата в сейфа са толкова прозрачни, че дори малоумен би й се изсмял. Би трябвало да го пратя да скочи в езерото, дори в две — ако едно се окаже малко за огромното му туловище. Сега ми се иска да го бях сторил. Това щеше да ми спести куп неприятности, включително и обвинение в убийство. Но аз исках тези десет железни президента с такава сила, че не можах да устоя. Представих си колко съм умен, как ще надхитря всички и ще свърша работата по мой начин, без да се излагам на опасност. Ако не бях без стотинка и ако Редфърн не ме притискаше толкова жестоко, нещата положително биха се развили по друг начин. Да продължавам ли с мисли от подобен род?

Казах да, ще свърша работата.