Стивън Кинг
Град Отчаяние (19)

2.

„Настигам те, кучко!“ — предвкусваше то победата. В началото шансовете му изглеждаха повече от отчайващи. След като бе успяло да скъси преднината на жената до някакви си петнайсетина-двайсет метра — шейсет стъпки, — изведнъж се оказа, че мръсницата разполага с допълнителни сили и бе успяла да го изпревари при върха. Веднъж започнала да слиза по склона от обратната страна, Мери скоро успя да увеличи разстоянието между двамата — първо на трийсет, после на седемдесет метра. Защото тя можеше свободно да диша, можеше да осигури необходимото за организма си количество кислород. А тялото на Елън Карвър се оказваше все по-неспособно и за едното, и за другото. Вагиналният кръвоизлив се бе превърнал в същинска пробойна, напаст, от която Елън Карвър щеше да умре в близките двайсет минути… разбира се, ако Так успееше да настигне Мери, нямаше да има повече значение кърви ли Елън Карвър или не. То щеше да си намери нов дом. Докато се добере до билото обаче, нещо се разкъса в левия бял дроб на жената. При всяко издишване устата и носът й изхвърляха облаци от кървави пръски. А един бял дроб не можеше да осигури достатъчно кислород за тялото да продължи гонитбата.

Но ето, че се случи чудо. Понеже бягаше твърде бързо надолу по склона, а в същото време постоянно се обръщаше да види настига ли я преследвачът й, кучката най-накрая оплете крака, политна надолу по склона и заора в чакъла. Лежеше по очи, с разперени очи, цялото й тяло трепереше. На светлината на звездите двете й ръце напомняха на току-що уловени риби. Так я наблюдаваше как се опитва да се надигне на колене, но безпомощно се отпуска и се строполява повторно на земята.

„Най-после! Най-после! Так ах уан!“

Так успя да подкара тялото на Елън в бледо подобие на бяг, залагайки на карта последните сили на организма й, залагайки и своята собствена сигурност, след като не беше изключено и то да се препъне някъде по пътя, също както гадната кучка. Вместо да поемат и изпускат въздух, дробовете й се бяха превърнали в мехове с червена течност, които изпускаха кръв под налягане. Сетивните органи на Елън работеха с ограничени възможности, готови всеки момент да се изключат. Но Елън все щеше да изтрае още малко. Съвсем малко. Защото целта беше съвсем близо.

Сто и двайсет метра.

Сто и десет метра.

Так се затича към просналата се насред пътя жена, предвкусвайки радостта от новото си превъплъщение.

3.

Мери чуваше нещо да приближава, нещо, което нареждаше безсмислени слова с гърлен глас. Чуваше и стъпките на човешки крака по чакъла. Стъпките приближаваха, но като че ли всичко това нямаше особено значение. Бе убедена, че сънува, че това е само кошмар.

„Ставай, Мери! Трябва да станеш!“

Огледа се и видя нещо (едновременно и ужасяващо, и твърде реално, за да бъде сън), което я застигаше. Косата му се развяваше, едното му око бе изхвръкнало, при всеки дъх от устата му бликаше кръв. На лицето му беше изписано изражение на гладно животно, което изоставя всяка предпазливост и се нахвърля на първата възможна жертва. „СТАНИ, МЕРИ! СТАНИ!“

„Не мога, цялата съм ожулена, тъй и тъй е твърде късно“ — изстена тя мислено в отговор на гласа, но дори докато се оправдаваше, правеше всичко, което е по силите й, да се надигне от земята. Този път успя да прехвърли тежестта си на едното коляно, решена да надвие окончателно проклетата гравитация.

Нещото, което доскоро бе приличало на Елън, вече спринтираше. Изглеждаше така, сякаш всеки момент ще експлодира в дрехите си. Пищеше и крещеше като обезумяло: рев на ярост, който идваше от дълбините на зажаднялата му за кръв душа.

Мери се изправи и също закрещя и запищя в мига, в който съществото се нахвърли отгоре й. С изцъклени от ужас очи, с уста, разтворена в безгласен зов, тя с всички сили хукна надолу по склона.

Нечия ръка, толкова топла, че чак й призля при допира с нея, я удари между двете лопатки и се опита да сграбчи фланелката й. Мери се приведе и едва не падна. Но ръката вече не я докосваше.

— Кучка! — изкрещя дрезгав глас, който не принадлежеше на човешко същество. Гласът идваше точно иззад нея и този път ръката хвана кичур от косата й. Може би щеше да я задържи, ако косата беше суха, но от потта и мръсотията се бе омазнила. За миг си каза, че усеща пръстите на съществото върху врата си, но това продължи само за миг и тя отново се освободи. Запрепуска надолу по пътя, страхът се смесваше в душата й с чувство на опияняващо облекчение.

Чу нещо тежко да пада на земята зад себе си. Реши се да погледне през рамо и видя, че подобното на Елън същество се е строполило на чакъла и се е свило на кълбо. Ръцете му на няколко пъти се протегнаха, сякаш търсеха напосоки жената, която се бе измъкнала от обсега им.

Мери обърна гръб на съществото и съсредоточи цялото си внимание към мигащия светофар. Вече беше близо…

А в тъмното имаше и други светлини, сигурна беше в това, фарове от кола, които идваха в нейната посока. Хукна право към тях.

Така и не забеляза огромната сянка, която безшумно премина над главата й.

4.

Всичко свърши.

Беше стигнало почти до целта, даже се беше докопало до косата на кучката, но в последния момент онази бе успяла да се отскубне. В мига, в които се бе отдалечила на няколко метра, краката на Елън се преплетоха и Так се озова на земята. Оттам нататък започнаха да се късат кръвоносни съдове и тъкани.

Накрая Елън се озова по гръб, очите й се впериха в звездния небосвод, гласът й изстена в знак на болка и ненавист. Беше толкова близо до целта!

Едва тогава съществото забеляза черния силует в небето, застанал на пътя на звездите като движещ се кръст, и усети последен прилив на надежда.

Беше се сетило за вълка, но го беше отхвърлило заради голямото разстояние. Грешеше обаче, когато мислеше, че вълкът е единственият кан той, способен да понесе бремето на Так.

Имаше и друга възможност.

— Ми хим — промълви съществото със задушен от кръвта глас. — Кан де лах, ми хим, лин ен тоу. Так. Ела при мен. Ела при Так, при древния от древните, при сърцето на безформеното.

Съществото вдигна към небето ръцете на умиращата Елън и орелът се спусна към тях, вперил хищните си очи в безжизненото лице на Так.

5.

— Не гледай към труповете — посъветва го Джони, докато се бореше с ремаркето. Дейвид се опитваше да му помага.

— Не гледам, не бой се — успокои го хлапакът. — Нагледах се на трупове за няколко живота напред.

— Мисля, че така е добре — каза Маринвил и тръгна да заобикаля джипката, когато се спъна. Дейвид го хвана за ръката, въпреки че той можеше и сам да се задържи на крака.

— Внимавай, бабче.

— Мери си приказките, момче!

Беше се спънал в чука. Наведе се да го вземе, канеше се да го хвърли обратно на масата, но размисли и вместо това го пъхна в колана си.

Вдясно от металната спускаща се врата имаше малко командно табло. Джони натисна бутона „НАГОРЕ“, готов за всякакви изненади, но вратата се вдигна към тавана. В помещението нахлу въздух, свеж като в рая небесен, ухаещ на глина и индиански бои. Дейвид вдъхна дълбоко и се усмихна на Джони.

— Приятно е.

— Да, хайде, да се качваме, ще те взема за едно кръгче.

Момчето се качи на предната седалка на джипката, напомняща електрокарчетата, използвани по игрищата за голф. Джони завъртя ключа и двигателят моментално се включи. Докато излизаха през отворената врата, му мина през ума, че в действителност нищо от цялата тази история не се е случило. Всичко е било част от сюжета за бъдещата му книга: фантастична приказка, защо не и черен роман. И в единия, и в другия случай Джон Едуард Маринвил щеше да се докаже в неизследвана досега област. Вярно, подобни книги не можеха да минат съвсем за сериозни, но какво толкова? Стига на него самия да му харесва, нима не беше в правото си да погледне на нещата не чак толкова сериозно? Нямаше нужда да товари всяка своя книга с баласт от тежки мисли и да се опитва така да катери литературните върхове. Новобранците в занаята може би разсъждаваха по този начин, но той вече беше надживял периода.

Нищо не се случваше в действителност. Ставаше дума просто за една невинна разходка със стария кабриолет, в компанията на сина му, върнал се в детските си години. Отиваха в магазина за играчки в центъра на града. Щяха да паркират до количката за сладолед, щяха да се почерпят с по някоя фунийка, може би дори Джони щеше да му разкаже някой спомен от войната или от собственото си детство, без да прекалява — иначе би му доскучал, децата не се интересуват от истории, започващи, с „когато бях на твоята възраст“, това трябваше да го знае всеки баща, примирил се с факта, че светът не се върти около него… Най-добре щеше да разкаже за дебюта си като бейзболист и как онова говедо, треньорът…

— Джони? Всичко наред ли е?

Едва сега Маринвил установи, че отдавна е извел колата на пътя и двигателят работи на празен ход.

— Ъ? А, да, всичко е наред.

— За какво мислеше?

— За деца. Ти си първото дете, с което съм си имал работа от мига… Боже, от мига, в който малкият ми син се записа в Дюк. Ти си добро момче. Малко попрекаляваш с Господ, но иначе си момче на място.

Дейвид се усмихна.

— Благодаря.

Джони даде още малко на заден ход, обърна и превключи на първа. Щом фаровете на джипа осветиха Мейн Стрийт, две неща веднага му направиха впечатление: първо, железният ветропоказател от рекламата на „Жълтиците на Бъд“ беше паднал, второ, камионът на Стив го нямаше.

— Ако са сторили, както си поискал, предполагам, са някъде по склона — промърмори.

— Ще намерят Мери и ще ни изчакат.

— А дали ще я намерят, как мислиш?

— Почти съм убеден, че ще успеят. Мисля, че тя е добре. Макар да й се размина на косъм. — Дейвид отново се усмихна, личицето му грееше от радост. Джони си каза, че момчето има хубава усмивка. — Мисля, че и ти ще се отървеш. Може би ще напишеш книга за това.

— Обикновено пиша за нещата, които ми се случват. Поукрасявам тук-там ето я новата книга. Но това тук… не знам.

Подминаваха „Американският запад“. Джони се сети за Одри Уайлър, която сега лежеше под развалините на срутения балкон.

— Дейвид, докъде Одри говореше истината? Имаш ли представа?

— Повечето беше истина — отговори Дейвид. И той гледаше по посока на киното, дори се извърна, за да го проследи с поглед, преди да се отдалечат. Когато се обърна отново към Джони, лицето му беше замислено и — така поне си каза Джони — тъжно. — Тя не е била лош човек. Просто е попаднала, без да иска, на нещо като свлачище, което я е понесло.

— И това е било по волята на Господ.

— Да.

— На нашия Господ. На моя и твоя Господ.

— Точно така.

— И Господ е жесток.

— Жесток е.

— Как може на малко момче като теб да му идват подобни мисли?

Наближаваха общинската сграда. Мястото, където бяха убили сестричката на Дейвид и откъдето бяха отвели майка му към непрогледния мрак на злото.

— Идват ми повече, отколкото някога ми се е искало — призна момчето. — Знаеш ли какво е казал Господ на Йов, след като му писнало да слуша постоянните му жалби?

— Предполагам, казал му е да си гледа работата.

— Ъ-хъ. Искаш ли да ти разкажа една много гадна история?

— Целият съм слух.

Джипът преминаваше през пясъчни дюни, наредени като крепостни валове по шосето. Джони вече виждаше последните къщи на града. Искаше да увеличи скоростта, но да превключва на трета, му се струваше излишен риск, като се имаше предвид слабата видимост. Може би не беше лъжа, че се намират в ръцете на Господ, но за Господ се знаеше, че помага на онези, които сами си помогнат. Сигурно затова беше задържал чука.

— Имам един приятел, казва се Брайън Рос. Той ми е най-добрият приятел. Навремето двамата с него построихме Партенона от капачки за бутилки.

— Не думай.

— Наистина. Е, баща му ни помогна малко, но повечето работа свършихме сами. Двамата обичахме да се събираме събота вечер, за да гледаме стари филми на ужасите. Борис Карлов беше любимият ни актьор. Биваше го и във „Франкенщайн“, но в „Мумията“ още повече. Бяхме свикнали да си викаме един на друг: „О, по дяволите, мумията ни преследва, да вървим по-бързо.“ Глупости, нищо повече, но много се забавлявахме. Разбираш ли за какво говоря?

Джони кимна и се усмихна.

— Както и да е. Брайън го блъсна кола, докато отивал на училище с колелото си. Представяш ли си, в осем без петнайсет сутринта е бил пиян до козирката. Мен много-много не ми се вярва…

— Напротив — увери го Джони, — случва се всеки ден.

Дейвид го изгледа с известно недоумение, но кимна в знак на съгласие и продължи:

— Брайън си ударил главата. Черепът му се счупил, мозъкът му бил засегнат. Беше изпаднал в кома и никой не му даваше шанс да оживее, но…

— Нека да отгатна. Ти си се помолил на Господ приятелят ти да се оправи и два дни по-късно, ей така изведнъж, момчето почва да ходи и говори, слава на Исус, нашия Спасител.

— Не ми ли вярваш?

Джони се засмя:

— Напротив, вярвам ти. След всичко, което ми се случи от следобеда насам, подобно нещо ми изглежда напълно логично и правдоподобно.

— Отидох да се помоля на мястото, което двамата с Брайън винаги считахме за по-особено: дървена площадка, която си бяхме построили на едно дърво. Бяхме я кръстили „Виетконгската вишка“.

Джони сърдито го изгледа.

— Ти да не ме будалкаш?

Дейвид поклати глава.

— Не си спомням кой от нас измисли името, но така й викахме. Мислехме, че сме го взели от някой стар филм за виетнамската война, но не си спомням кой. Бяхме си направили табелка, за всичко се бяхме сетили. Това си беше нашето местенце, та точно там отидох тогава и казах… Той затвори очи, за да си припомни какво точно беше казал. — „Господи, помогни му да се оправи. Ако го сториш, и аз ще сторя нещо за теб. Обещавам.“ — Момчето отвори очи. — И Брайън се оправи почти веднага.

— А сега е времето да върнеш услугата. Това ли е гадното в историята?

— Не! Винаги си плащам дълговете. Миналата година с баща ми се обзаложихме, че Пейсърс ще спечелят първенството в НБА и когато изгубих, той се опита да ме освободи от задължението, под предлог, че съм само дете и съм се обзалагал, без да мисля. Може и прав да е бил…

— Много е вероятно дори.

— … И все пак му платих петте долара. Защото не е честно да не дадеш това, което дължиш, както е нечестно и да не си изпълниш обещанието. — Дейвид се примъкна до Джони и заговори по-тихо… Все едно се страхуваше Господ да не подслушва. — Гадното е това, че Господ още тогава е знаел, че ще имам път насам, вече е знаел какво ще поиска от мен в замяна. И е знаел какво трябва да знам, за да успея. Нашите не са религиозни — за тях вярата — това е Коледа и Великден — а до нещастието с Брайън и аз не бях религиозен. Всичко, което знаех от Библията, знаех го от надписите, които сектантите драскат по игрищата: „Евангелие от Йоана, глава трета, стих шестнайсети, Господ толкова възлюбил света“ и т.н.

Минаваха покрай мексиканския бар, чиято табела също беше паднала на улицата. Насреща им беше китайската мина, която напомняше на белосана гробница.

— Кои сектанти?

— Така ги наричаше отец Мартин. Мисля, че той… Мисля, че нещо му се е случило. — Дейвид се умълча за известно време и се загледа в шосето. — Както и да е. Никога не съм искал да знам за Яков и Исав, за пъстрата дреха на Йосиф или за жената на Потифар, не и преди катастрофата с Брайън. По онова време единственото, което искрено ме вълнуваше (Джони си каза, че по същия начин би се изразявал деветдесетгодишен ветеран от войната, спомнящ си отминали сражения), беше дали Албърт Бел някога ще успее да спечели купата.

Той отново обърна сериозното си лице към Джони:

— Гадното се състои в това, че Господ нарочно ме постави в положение да съм му длъжник, че за тази цел не се поколеба да нарани Брайън.

— Господ е жесток.

Дейвид кимна и Джони забеляза, че момчето едва сдържа сълзите си.

— Разбира се, че е жесток. Може и да е по-добър от Так, но пак си е подляр.

— И все пак жестокостта му може да бъде сломена… Така поне разправят, не мислиш ли?

— Ами… може би.

— Във всеки случай приятелят ти е жив, нали?

— Да…

— А може спасяването му да няма нищо общо с теб. Може би някой ден този Брайън ще се окаже екстрасенс и ще лекува спин или рак. Може би ще отбележи точки в шейсет поредни мача.

— Може би.

— Дейвид, нещото, което живее ей там, питам се какво представлява. Имаш ли някаква представа? Дали е индиански дух? Нещо като маниту, като уендиго?

— Не мисля. По-скоро е някаква заразна болест, отколкото дух, да не говорим за демон. Нищо чудно индианците да не са подозирали за съществуването му, а то да е било тук, преди те да дойдат. Много преди това. Так е много-много стар, той е сърцето на безформеното. А мястото, което обитава… Дори не съм сигурен дали това място се намира на земята, дали изобщо принадлежи на триизмерния свят. Так е стопроцентов чужденец, толкова е различен от нас, че мисълта ни е неспособна да го възприеме.

Момчето трепереше и още повече пребледняваше. Може би впечатлението се дължеше на бледата светлина от звездите, но на Джони не му се нравеше.

— Няма нужда да говорим за него, ако това те притеснява. Добре ли се чувстваш?

Дейвид кимна и посочи пред себе си.

— Гледай, това е камионът. Спрели са. Навярно са намерили Мери, не е ли страхотно?

— Страхотно е — съгласи се Джони. Ако съдеше по светлината на фаровете, камионът се намираше на седем-осемстотин метра разстояние. Двамата се умълчаха, всеки замислен за нещо свое. Джони най-вече си задаваше въпроси относно собствената си идентичност: вече не беше абсолютно сигурен кой е. Обърна се към момчето с намерение да го попита дали няма надежда да са останали още консерви със сардина (толкова гладен беше, че би се нахвърлил и на студен боб), когато изведнъж в главата му избухна ослепителна, но напълно безшумна експлозия. Облегна се инстинктивно назад и усети как рамене му конвулсивно потръпват. Нададе сподавен вик, устните му се изкривиха в болезнена гримаса, напомняща на маската на цирков клоун. Останал без водач, джипът заплашително поднесе.

Дейвид се пресегна и сграбчи кормилото секунда, преди, да излязат от пътя и да се прекатурят в пропастта. Джони вече беше отворил очи. Натисна машинално спирачките и от инерцията момчето политна напред. След секунда джипът закова на едно място, на някакви си двеста метра от камиона. Виждаха се обагрени в червено силуети на хора, които ги наблюдаваха.

— Да му се не види! — поемаше си дъх Дейвид. — Само секунда и щяхме…

Джони го изгледа замаян и смаян едновременно, сякаш го виждаше за пръв път през живота си. Лека-полека погледът му се избистри и той дори понечи да се засмее.

— Много си прав, момчето ми. Гласът му обаче бе някак безсилен — като на човек, който току-що е преживял шок. — Благодаря, Дейвид.

— Бомба, пратена от Господ ли беше?

— Какво?

— И то доста мощна. Като със Савел по пътя за Дамаск, когато пердето паднало от очите му и той отново прогледнал. Отец Мартин ги нарича бомби, пратени от Господ. Ти току-що стана жертва на такава, нали?

Джони установи, че за нищо на света не иска да погледне Дейвид, страхуваше се от това, което хлапакът щеше да прочете в погледа му. Затова се преструваше, че наблюдава хората около камиона.

Едва сега си даде сметка, че Стив не се беше възползвал от широкия път, за да обърне; камионът си стоеше обърнат на юг, към върха на склона. Разбира се. Стив Еймс беше хитър тексасец, навярно разбираше, че развръзката може още да не е настъпила. И беше прав. Както беше прав и Дейвид — наистина трябваше да отидат до рудника; с тази разлика, че момчето не беше толкова прав в някои други свои предположения.

„Овладей се — подкани го Тери. — Овладей се, че да издържиш погледа ми, без да трепнеш. Знаеш как, нали?“

Да, знаеше. Спомни си думите на един стар професор по литература, казани отдавна-отдавна, по времето, когато динозаврите бродеха по земята, а Ралф Хоук беше треньор на янките от Ню Йорк. „Лъжата е художествена измислица — беше казало старото влечуго с престорена, цинична усмивка — художествената измислица е в основата на изкуството, значи цялото изкуство е само една лъжа.“

„А сега, дами и господа, нека всички видим как ще упражня силата на изкуството върху този нищо неподозиращ млад пророк.“

Маринвил се обърна към Дейвид и отвърна на загрижения му поглед с небрежна, леко подигравателна усмивка.

— Никакви бомби, никакъв Господ. Съжалявам, Дейвид, но трябва да те разочаровам.

— Тогава какво се случи?

— Малък пристъп. Изведнъж пред очите ми всичко се възстанови и получих пристъп. Като млад ми се случваше веднъж на всеки три месеца. Вземах редовно лекарства и се отървах. Като започнах да пия на четиридесет — така де, на трийсет и пет, пък и не зависи само от пиенето — пристъпите се подновиха. Всъщност те са причината да се опитвам да откажа алкохола. Това, на което стана свидетел… — Джони се спря, сякаш пресмяташе, — е първият от няколко месеца насам. И не се дължи нито на алкохола, нито на кокаина. Само на големия стрес.

Подкара колата. Не искаше да поглежда повторно към Дейвид, иначе щеше да излезе, че сам не вярва на думите си. Подобни разсъждения може би бяха плод на преследващата го параноя, но Джони знаеше, че не е така. Момчето беше надарено със способността да вижда нещата около себе си… като същински старозаветен пророк, който се е родил в старозаветната пустиня.

По-добре да си гледа пътя, да пази тайните за себе си, поне на първо време.

С крайчеца на окото си виждаше, че Дейвид продължава да го наблюдава.

— Истина ли ми говориш, Джони? — попита най-накрая момчето. — Да не ме баламосваш?

— Самата истина — отговори Маринвил, без да се обръща към него. — Не те баламосвам.

Дейвид не каза нищо повече… Но продължаваше да му хвърля любопитни погледи. Джони си каза, че усеща очите му върху себе си, все едно нечии нежни, опитни пръсти се промушват през открехнатия прозорец, опитвайки се да напипат дръжката.