Стивън Кинг
Град Отчаяние (14)

2.

Одри ги слушаше как крещят от подиума в залата Дейвид Карвър… Как викат и нея. Скоро щяха да се разпръснат да ги търсят. Бяха въоръжени, а това ги правеше опасни. Мисълта, че могат да я убият, не я тревожеше — поне не я тревожеше много — но това, че можеха да я докопат, преди да е убила момчето, я плашеше. За пумата гласът на съществото, излязло от недрата на земята, беше като рибарска кукичка. В съзнанието на Одри Уайлър звукът беше придобил формата на змия, покрита със смъртоносна киселина, която пълзи нагоре-надолу из душата й и разтапя всичко, свързано с личността на жената, която беше обладал. Усещането за топене беше повече от приятно, все едно й бяха поднесли някоя захарна фантазия, галеща езика и небцето. В началото не беше така, тогава усещанията по-скоро я плашеха, все едно я беше покосила треска, но щом се сдоби с повече кай тих (беше се вживяла в ролята на малко дете, търсещо съкровища), отрицателните емоции бяха отстъпили пред положителните. Сега единственото, което я вълнуваше, бе да открие момчето. Так, безформеният, не смееше да го доближава, затова със задачата трябваше да се нагърби тя.

Жената, която при първата си задочна среща с Том Билингзли беше висока само метър и шейсет и седем, спря в горния край на стълбите и се огледа. В други случаи нямаше да вижда нищо в близост имаше един-единствен прозорец, а през мръсните му стъкла едва се процеждаше светлината от мигащия светофар и мъждивата улична лампа пред „Жълтиците на Бъд“, но откакто беше намерила кантахите — или откакто й ги бяха подхвърлили, — зрението й се беше подобрило значително. Беше се превърнала в същинска котка, затова нищо из покрития с боклуци коридор не можеше да й убегне.

Хората, които бяха населявали тази част от сградата, са били далеч по-нехайни и разхвърляни от Билингзли и неговата пиянска компания. Вместо да събират празните шишета на едно място, бяха ги трошили умишлено по ъглите, вместо с приказни риби и огнедишащи коне бяха изпъстрили стените с нелицеприятни графити, надраскани с обикновен маркер. На едно от изображенията, напомнящо по техниката на рисуване живописта от епохата на палеолита, личеше рогато и изгърбено детенце, овесило се на огромна женска гърда. Под картинката беше изписано следното духовито двустишие: „Малко бебе Смити, видях да смучеш мамината цица.“ От двете страни на коридора стояха неприбрани всевъзможни хартии: салфетки от сандвичи, обвивки от бонбони, торбички от пържени картофки, празни пакети от цигари или опаковки от презервативи. От дръжката на вратата с табелка „УПРАВИТЕЛ“ висеше отдавна засъхнала дъвка, напомняща на умрял охлюв.

Вратата за кабинета на управителя се падаше вдясно. Срещу нея беше стаята на разсилния. По-нататък вляво имаше още една врата, този път без надпис, след което идваше малка арка. На арката с поизтрити черни букви беше изписана някаква дума. От разстоянието, на което се намираше, дори котешкият й поглед не можеше да разчете какво пише. Трябваше да пристъпи две-три крачки напред, за да разбере, че изходът води към балкона. Проходът под арката беше закован с дъски, но някои липсваха. От свода висеше спаднала надуваема секскукла с руси коси, червено кръгче вместо уста и плешив полов орган. Около шията й бе пристегнато почерняло от времето въже. Закачена над провисналите гърди, висеше табелка с думи, изписани на ръка. Ако се съдеше по правописа, трябваше да е дело на някой „ученолюбив“ първолак. Отгоре табелката беше украсена с рисунка на човешки череп с червени очи а под него се мъдреха кръстосани кости. Надписът гласеше: „НИ ИЗЛИЗАЙ ОТУК МОЖИ ДА ПАДНИ. СЕРЬОЗНО“. От отсрещната страна имаше ниша, служила навярно за бюфет. Коридорът завършваше с друга стълба, водеща в мрачната неизвестност. Най-вероятно към кабината на оператора, предположи Одри.

Тя се спря пред вратата на управителя, хвана бравата и прилепи чело до дървото. Вън от сградата вятърът виеше като умиращо същество.

— Дейвид? — попита тихо Одри. Заслуша се, сетне повтори: — Дейвид, чуваш ли ме? Аз съм, Одри Уайлър. Искам да ти помогна.

Не получи отговор. Най-сетне се реши да отвори вратата и да влезе в празната стая. На едната стена беше окачен избелял плакат от филма „Бони и Клайд“, на пода лежеше изпокъсан дюшек. С все същия маркер някой беше написал под плаката: „НОЩЕМ ИГРАЯ, ДЕНЕМ СИ ТРАЯ.“ Одри провери и вратата на разсилния. Помещението беше тясно колкото килер и напълно празно. Вратата без табелка водеше към малка стаичка, служила навярно за склад. Носът й (както зрението, така и обонянието й се беше изострило) надуши отдавнашна миризма на царевица за пуканки. На пода лежаха умрели мухи, както и купчинки миши изпражнения, друго нямаше.

Тя се приближи до арката, отмести с ръка обесената кукла и впери поглед в тъмното. От мястото й не се виждаше подиумът, тя съзираше само горния край на екрана. Хърбавото момиче продължаваше да вика Дейвид, но останалите не се чуваха. Това може би не означаваше нищо, но не й харесваше да бъде в неведение.

Каза си, че предупреждението, закачено на гърдите на куклата, е сериозно. Седалките бяха махнати и се виждаше как е хлътнал подът: гледката й напомни за едно стихотворение от ученическите й години за някакъв рисуван кораб, плаващ по рисувани вълни. Ако хлапето не се беше скрило на балкона, значи трябваше да го търси другаде. Това другаде трябваше да е близо, нямаше как да е избягало далеч. Колкото до балкона — беше сигурна, че там няма никого. Седалките липсваха, следователно момчето не можеше да се скрие зад тях.

Отпусна ръка и куклата се полюшна. Празните очи се взираха в нея, а дупката, имитираща уста — уста с едно-единствено предназначение — сякаш й се хилеше. „Я се виж какви ги вършиш — подиграваше се палавата кукла. — Щеше да станеш най-високо платената жена геолог в щата, на трийсет и пет години щеше да притежаваш собствена консултантска фирма, може би докато навършеше петдесет, щяха да ти връчат Нобелова награда… Не бяха ли това твоите мечти? Специалистката по девонската епоха, чиято статия за тектонските пластове бе публикувана в «Джиолъджи Ривю», сега преследва малки деца по коридорите на порутени кинотеатри. При това не става дума за обикновени деца. Момчето е по-особено от обикновените хора. Доскоро ти се беше залъгвала, че ти си по-особена. Дори да го намериш, какво ще сториш? То е по-силно, отколкото изглежда.“

Одри грабна въжето с две ръце и го задърпа. То се скъса, заедно с него се отскубнаха и няколко кичура от русата коса на куклата. Сексиграчката се строполи в краката на Одри и тя гневно я изрита на балкона.

„Не е по-силно от Так — мислеше си Одри. — Не ме е грижа кое е хлапето, от Так не може да е по-силно. Не е по-силно и от кантахите. Това е нашият град. Хич не ме интересува какво е било в миналото, какви са били моите планове и мечти; живеем в настоящето, а то е извор на сладост и забрава. Сладостта да убиваш, да грабиш, да притежаваш. Сладостта да властваш, пък ако ще и над пустинята. Момчето е някакво си дете. Останалите са само храна. Тук е Так и той говори с гласа на отминалите времена; с гласа на безформеното.“

Погледна към стълбите в дъното на коридора. Кимна сама на себе си и пъхна ръка в десния джоб на сакото, колкото да се увери, че любимите играчки са на място, и да ги потърка по бедрото си. Момчето се беше скрило в прожекционната кабина. На вратата, водеща към подземието, висеше огромен катинар, така че къде другаде би могло да се приюти?

— Хим ен шоу — прошепна Одри и продължи напред. Очите й бяха отворени на четири, пръстите на дясната й ръка безспирно играеха с вещите в джоба на дрехата. Тайнствените предмети потракваха като камъчета.

3.

Децата устройвали купони на горния етаж на „Американският запад“ до деня, когато аварийната стълба се срути, си бяха падали по свинщините, но общо взето се бяха ограничавали да използват коридора и кабинета на управителя; останалите помещения бяха слабо засегнати от присъствието им, а малките покои на операторите — кабината, тясното служебно помещение и още по-тясната тоалетна — бяха кажи-речи непокътнати от онзи ден на 1979-а, когато петима мъже, захапали цигари, служители на „Невада Сънлайт Ентъртейнмънт“, бяха влезли, за да демонтират прожекционните апарати и ги откарат в Рино, където и до ден-днешен като статуи на развенчани идоли събираха прах в някой склад.

Дейвид беше коленичил. Стоеше със сведена глава, със затворени очи, с ръце, притиснати една към друга пред брадичката. Беше избрал най-чистото място от прашния линолеум, на две-три педи от другото по-светло петно — четвъртитата фигура, отбелязваща мястото на стария прожекционен апарат. Представяше си дрънчащия „динозавър“, който в летните нощи ще да е нажежавал помещението. Вляво от него бяха квадратните отвори, през които сноповете светлина като лазерни мечове пореха въздуха над зрителите. Във въображението му се редяха силуетите на Грегъри Пек и Кърк Дъглас, на София Лорен и Джейн Мансфийлд, а заедно с тях на младия Пол Нюман и застаряващата, но все така жизнена Бети Дейвис, тормозеща своята парализирана сестра.

Тук-там по пода бяха останали захвърлени киноленти, напомнящи на мъртви змии. По стените бяха закачени стари плакати и афиши, на един от тях Мерилин Монро стоеше над отдушника на метрото и се опитваше да придържа полата си, развяваща се от течението. Под снимката беше изрисувана стрелка, насочена към гащичките й, а до стрелката се мъдреше мъдро обяснение: „Лост А внимателно се пъхва в гнездо Б, като се проверява дали е застанал неподвижен без опасност да се измъкне.“ Из застоялия въздух се носеше тръпчива миризма, но не беше нито на плесен, нито на изгнила дървесина, по-скоро на нещо разложено, което отдавна е изсъхнало.

Дейвид обаче нито долавяше дъха на развалено, нито чуваше тихите подвиквания на Одри, която го търсеше из коридора на долния етаж. Когато останалите бяха хукнали към Билингзли, той се беше скрил тук — дори Одри ги беше последвала до вратата на залата, навярно, за да се убеди, че всички са тръгнали към тоалетната — понеже нуждата да се помоли на Господ се беше оказала по-належаща от всичко останало. Беше си казал, че този път му трябва само да се усамоти в някое тъмно помещение и да отвори вратата на съзнанието си — Господ сам щеше да го заговори, защото за разлика от друг път сега Той имаше какво да каже. А кабината беше подходящо място. След като затвори вратата между себе си и останалите, можеше спокойно да отвори онази, която водеше към Бог.

Не се страхуваше от любопитните погледи на паяците, плъховете и змиите: ако Господ държеше двамата да водят поверителен разговор, щеше да се погрижи никой да не ги подслушва. Жената, която Стив и Синтия бяха спасили, беше единственият проблем — по една или друга причина тя го притесняваше, а Дейвид имаше чувството, че и тя реагира по подобен начин спрямо него. Искаше да се скрие от нея, затова беше слязъл навреме от подиума и беше хукнал по централната пътека в залата. Докато Одри се увери, че останалите са в задния край на сградата и се обърне да го потърси с поглед, той вече се криеше във фоайето под балкона. Беше се качил на втория етаж, а там го поведе вътрешният му компас — или може би онова, което преподобният Мартин наричаше „тихия, нежен глас“.

Беше прекосил стаичката почти без да забелязва филмовите ленти на пода, още по-малко — плакатите по стените. Не обръщаше внимание и на миризмата, навярно резултат от въздействието на слънчевите лъчи върху целулоида. Избра си тъкмо това петно от линолеума, защото погледа му бяха привлекли големите дупки по ъглите на четириъгълното очертание пред него — там едно време бяха болтовете, с които бе прикрепен апаратът. Въпросните дупки му напомниха

(„Дупките ми служат за очи“)

за нещо, което затрептя за миг в съзнанието му, преди да изчезне обратно в небитието. Дали беше лъжлив спомен или истински, или само плод на интуицията му? Всичко едновременно? Нито едното, нито другото? Не знаеше, пък и в интерес на истината не го интересуваше. Беше си поставил най-напред задача да се свърже с Господ, ако успееше. Никога не беше изпитвал толкова силна необходимост да разговаря с него.

„Точно така — говореше отец Мартин със своя спокоен глас. — Сега му е времето да пожънеш плодовете на упорството си. Трябва да поддържаш връзка с Господ тогава, когато килерът ти е пълен, за да не те загърби Той, когато се изпразни. Колко пъти съм ти го повтарял през последните месеци?“

Много. Дейвид се надяваше Мартин, който пиеше повече от допустимото, следователно не можеше да му се има пълно доверие, да е говорил истината, не само да е нареждал празни приказки — както баща му се изразяваше: „заради нуждата да общуват“. От душа и сърце се надяваше това да се окаже истина.

Защото в Деспърейшън имаше и други богове.

Беше повече от сигурен.

Започна молитвата си като всеки друг път, не на глас, а наум, изпращайки импулсите на мисълта си в пространството над себе си:

„Виж в мен, Господи, бъди с мен. Говори чрез мен, ако това е волята Ти.“

Като всеки път, когато изпитваше истинска нужда от Божията помощи Дейвид бе раздвоен: по-повърхностната част от съзнанието му беше спокойна и уверена, докато по-дълбоката постоянно се бореше със съмнения и се ужасяваше при мисълта, че отговор може и да няма. Причината за това беше повече от елементарна. Дори и сега, след толкова време, прекарано в четене, молитви и напътствия, дори след случилото се с приятеля му, Дейвид продължаваше да се съмнява в съществуването на Господ. Беше ли Господ използвал него, Дейвид Карвър, за да спаси живота на Брайън Рос? Защо Бог би извършил подобна необмислена и налудничава постъпка? Не беше ли по-близо до истината определението на доктор Васлевски: че става дума за медицинско чудо и не беше ли това, което Дейвид смяташе за сбъдната молитва, само съвпадение? Хората бяха способни да създават сенки, приличащи на животни, но те си оставаха сенки, трикове със светлината. Не беше ли твърде вероятно и Господ да се окаже нещо подобно? Да се окаже една от многото легендарни сенки, съпътстващи живота ни?

Дейвид стисна по-силно клепачи, концентрира се над своята мантра и се опита да прочисти съзнанието си от зловредни мисли.

„Виж в мен. Бъди с мен. Говори чрез мен, ако такава е волята Ти.“

Мрак се спусна над него. Усещане, каквото никога не беше познавал през живота си. Залитна, опря се на дъсчената преграда, забели очи, ръцете му безжизнено се отпуснаха в скута. От гърлото му се изтръгнаха хрипливи звуци. После произнесе няколко думи като насън, толкова неясни, че само майка му би могла да ги разбере.

„По дяволите — промърмори. — Мумията ни преследва.“ След което се умълча, облегнат на стената. Тънка, сребриста лига се проточи подобно на нишка от паяжина от ъгълчето на устните му. От другата страна на вратата, която умишлено беше затворил, за да се усамоти с Господ (някога беше имало резе, но то беше изчезнало), ясно се дочуваха човешки стъпки. Спряха пред вратата и настъпи тишина, после някой натисна дръжката на бравата. Вратата се отвори и в рамката й се показа Одри Уайлър. Очите й се разшириха, щом погледът й попадна на изпадналото в безсъзнание момче.

Влезе в задушната стаичка и се огледа за нещо, с което да залости вратата. Дъска или може би стол. Подобно устройство нямаше да издържи дълго на напора им, случеше ли се да дойдат всички, но дори и няколко спечелени секунди можеха да решат успеха или провала на нейното начинание. За жалост не намери нищо подходящо.

— Да му се не знае — изруга под носа си. Погледна отново момчето и без особена изненада установи, че се страхува от него. Плашеше се дори при мисълта, че трябва да го доближи.

„Так ах уан!“ — обади се гласът в съзнанието й.

— Так ах уан! — повтори Одри на глас в знак на съгласие, по-скоро на безпомощно смирение.

Слезе по двете стъпала, водещи към самата кабина, като се мръщеше при всяко проскърцване на подметките си. Дейвид беше коленичил на земята и бе облегнал глава на стената с отворите за прожекция. Одри през цялото време очакваше да я стрелне с поглед. Дясната й ръка отново бръкна в джоба, за да стисне за сетен път кантахите, от които черпеше сила.

Надвеси се над Дейвид и протегна ледените си пръсти към него. Колко беше грозен! А миризмата, която излъчваше, още повече я дразнеше. Разбира се, че досега все е стояла далеч от него: в нейните очи той въплъщаваше горгоната Медуза с тази разлика, че вонеше на развалено месо и вкиснато мляко.

— Християнче — изсумтя тя. — Грозно християнче. — Гласът й се беше променил до неузнаваемост и не беше ясно дали принадлежи на мъж или на жена. По кожата на бузите и челото й се раздвижиха черни сенки, подобни на трептящи, източени крилца на малки насекоми. — Ето какво трябваше да сторя още в мига, в който за пръв път видях жабешкото ти лице.

Двете ръце на Одри — здрави и загорели от слънцето, тук-там дори белязани с драскотини от професията й — се плъзнаха по шията на Дейвид Карвър. Когато пръстите й стегнаха в хватката си гръкляна му и дъхът му спря, момчето примигна, но само веднъж.

Само веднъж.

4.

— Защо спря? — попита Стив.

Беше застанал в центъра на невероятната дневна върху подиума в киното, до елегантното барче. В момента от всичко най-горещо желаеше чиста риза. През деня се беше пържил на слънцето (климатикът на камиона, меко казано, не функционираше), но сега се плашеше да не замръзне от студ. Водата, с която Синтия промиваше раните по раменете му, се спускаше на ледени вълни по гърба му. Поне я беше разубедил да използва уискито на Билингзли, както беше гледала да правят танцьорките в уестърните.

— Стори ми се, че видях нещо — прошепна тихо Синтия?

— Белият заек с ръкавиците ли?

— Много смешно — ядоса му се тя и в следващия момент извика: — Дейвид? Деййй-вид!

Бяха само двамата на подиума. Стив искаше да помогне на Маринвил и Карвър, които търсеха момчето, но Синтия бе настояла най-напред да измие това, което наричаше „дупките в козината“ му. Двамата мъже се бяха изгубили във фоайето. Джони сякаш се беше подмладил след срещата с пумата и по начина, по който държеше пушката си, подсещаше Стив за един друг жанр стари филми — онези, в които побелелите, но все така способни на подвизи бледолики ловци преминават през хиляди препятствия в джунглата и в крайна сметка се сдобиват с изумруд с големината на яйце, окачен на челото на статуя на древно божество.

— Какво? Какво си видяла?

— Не знам със сигурност. Беше нещо странно. Там, на балкона. За секунда си казах, знам, че звучи смешно, че виждам летящо човешко тяло.

Изведнъж изражението на Стив се промени. Не му просветна, по-скоро му притъмняваше пред очите. Беше забравил за раните си, затова пък студена пот избиваше отново по гърба му. Толкова студена, че замалко не се разтрепери. За втори път през този ден си спомни за юношеските си години в Лъбък, когато целият свят застиваше неподвижен в очакване развигорът да се нахвърли над равнините, причинявайки понякога смъртоносни градушки.

— Не ми се струва никак смешно. Да се качим да видим.

— Може само да ми се е сторило.

— Не мисля.

— Стив? Нещо не е наред ли?

— Не, чувствам се по начина, по който се чувствах при влизането ни в града.

Синтия го изгледа с нескрита тревога:

— Добре, но нямаме оръжие…

— Майната му на оръжието — рече Стив и я сграбчи за ръката. Очите му се бяха изцъклили от напрежение, устните му бяха побелели. — Веднага. Божичко, става нещо лошо! Не го ли усещаш?

— М-може и да усещам нещо. Дали да не извикам Мери? Тя е отзад при Билингзли.

— Няма време. Идваш с мен или оставаш, както решиш.

Отново нахлузи комбинезона си, скочи от сцената, но в следващия миг залитна и трябваше да се хване за една от седалките, та да не падне. Щом се изправи на крака, хукна нагоре по централната пътека. Синтия го следваше по петите също като миналия път — без дори да се е задъхала. Мацката беше страхотна спринтьорка — не можеше да й го отрече.

В същия момент писателят и Ралф Карвър излязоха от помещението, където някога се е помещавала касата на киното.

— Оглеждахме улицата — обясни Джони. — Бурята определено… Стив? Какво има?

Без да отговаря, Стив се огледа, забеляза стълбите и се втурна към тях. Продължаваше да се учудва на бързината, с която инстинктът го беше предупредил за опасността. И добре, че имаше за какво да мисли, иначе щеше да умре от страх.

— Дейвид! — изкрещя. — Дейвид, ако ме чуваш, отговори ми!

Никой не отвърна. Сумрачен коридор, обсипан с всякакви боклуци, от едната страна — изход, навярно за балкона, от другата — ниша за продажба на закуски. В далечния край на коридора тесни стълби отвеждаха още по-нагоре. Наоколо не се виждаше никой. И все пак Стив усещаше следи от нечие присъствие, беше повече от сигурен, че някой е минал скоро оттук.

— Дейвид! — извика повторно.

— Стив? Господин Еймс? — обаждаше се отзад Карвър. Звучеше не по-малко изплашен от Стив. — Какво е станало? Да не би нещо да се е случило със сина ми?

— Нямам представа.

Синтия се шмугна под ръката на Стив и се затича към входа за балкона. Той я последва. От свода над вратата висеше парче скъсано въже. Като че ли се люлееше.

— Погледни! — посочи Синтия в краката си. В първия миг Стив си помисли, че вижда човешки труп, но по косите се досети какво е това. Кукла. При това с въже около врата.

— Да не би това да си видяла? — попита.

— Да. Някой го е откъснал от въжето и може би го е изритал. — Лицето на Синтия излъчваше безпокойство и недоумение. Снишавайки глас, така че самият Стив едва я чу, тя добави: — Бог ми е свидетел, тая работа не ми харесва.

Той отстъпи крачка назад, погледна първо вляво (шефът и бащата на Дейвид тревожно го наблюдаваха, притиснали пушките към гърдите си), сетне вдясно. „Там — подсказа сърцето му…, а може би по-скоро носът, доловил слабо ухание на «Опиум». — Там горе. Трябва да е в кабината на оператора.“

Стив хукна презглава към стълбите, Синтия отново го последва. Той вече беше изкатерил стъпалата и понечваше да завърти дръжката на бравата, когато момичето го накара да спре.

— Момчето носеше пистолет. Ако тя е вътре с него, може да му го е взела. Внимавай, Стив.

— Дейвид! — извика шофьорът по посока на кабината. — Дейвид, всичко наред ли е?

На Стив му идваше да каже, че вече няма време да внимава, че това време си е отишло още в мига, в който изгубили Дейвид… после се усети, че и да говори няма време.

Завъртя бравата и блъсна с все сила вратата, очаквайки отвътре да са залостили или с резе, или с някаква мебел. Нито едното, нито другото. Вратата зейна и той политна с нея.

В другия край на помещението, облегнати на стената седяха Дейвид и Одри. Очите на момчето бяха полупритворени, но ирисите му се бяха изгубили и само бялото се виждаше. Лицето му беше пепеляво-сиво. Под очите му се бяха появили петна като от йод, други се забелязваха по страните. Ръцете му удряха като в нервен спазъм бедрата. Издаваше тихи, сподавени звуци. Дясната ръка на Одри продължаваше да е вкопчена в гръкляна му. Доскоро красивото й личице се беше разкривило в изражение на ярост и омраза, каквито Стив не беше срещал никога през живота си. В лявата си ръка държеше тежкокалибрения револвер, с който Дейвид беше застрелял койота. Стреля на три пъти по посока на Стив, след което куршумите свършиха.

Можеше да се каже почти със сигурност, че ако не бяха двете стъпала към кабината, „козината“ на Стив щеше да се сдобие с поредната дупка, този път с фатални последици. Като човек, който не е преценил, че остават още стъпала до площадката, той се олюля в пространството и трите куршума прелетяха над главата му. Един от тях се удари в рамката на вратата, вдясно от надничащата Синтия, и поръси със стърготини екзотичната й прическа.

Одри изпищя от болка и разочарование. Запрати безполезното оръжие към връхлитащия Стив, който сниши глава и протегна ръка да се предпази. В следващия миг жената се обърна към припадналото дете и захвана отново да го души, тръскайки го като кукла. Ръцете на Дейвид изведнъж престанаха да се движат и се отпуснаха.

5.

— Страх… — изграчи Билингзли, Доколкото Мери си спомняше, това беше последната дума, която старецът успя да произнесе. Потърси погледа й, сякаш да сподели паниката и объркването си. Понечи да каже нещо, но от гърлото му излезе само хриплив звук.

— Не бой се, Том, нали съм тук?

— Ах… ах…

Очите му заиграха насам-натам, сетне се обърнаха отново към нея и сякаш замръзнаха. Билингзли пое дълбоко въздух, изпусна го, вдиша втори път, по-спокойно… и издъхна.

— Том?

Само вятърът й отговори, засипвайки прозореца с пясък.

— Том!

Мери го раздруса. Главата му клюмна встрани, но очите му все така я наблюдаваха. Тя усети кръвта да се смръзва в жилите й — все едно имаше пред себе си един от онези старинни портрети, които те преследват навсякъде с погледа си, независимо къде заставаш в помещението. В далечината — някъде из сградата, но вероятно в противоположния й край — се чуваше как шофьорът на Маринвил вика Дейвид. Неговата приятелка му пригласяше. Мери си каза, че ще е по-логично, ако и тя се присъедини към групата, може би Дейвид и Одри наистина се бяха изгубили, но сърце не й даваше да изостави Том, преди да се е уверила, че е мъртъв. Беше почти сигурна, че старецът си е отишъл, но едно е да гледаш криминален филм по телевизията, друго е да имаш труп в…

— Помощ.

Тя подскочи от уплаха и закри уста с ръка, за да не извика: гласът чийто и да беше той, едва се чуваше поради воя на вятъра и въпреки това я беше изплашил.

— Помощ! Има ли някой там? Моля, помогнете… Ранена съм.

Беше жена. Елън Карвър може би? Боже Господи, беше ли възможно? Макар да беше прекарала заедно с майката на Дейвид само половин-един час, Мери беше убедена, че е тя. Скочи на крака, докато хвърляше поглед за последно към изкривеното лице и изцъклените очи на Том Билингзли. Краката й бяха изтръпнали от дългото седене на пода и едва не залитна.

— Моля ви — простена жално гласът отвън. Идваше от тесния проход откъм гърба на киното.

— Елън? — попита на свой ред Мери, но в следващия миг съжали, че се е издала. В подобна ситуация не можеше да има никому доверие, дори на една ранена, изтерзана жена. — Елън, ти ли си?

— Мери! — отговориха й отвън. — Да, аз съм, Елън. А ти Мери ли си?

Жената отвори уста да й отвърне, но си замълча. Гласът наистина бе на Елън Карвър, не щеше и съмнение, и все пак…

— Дейвид добре ли е? — последва нов въпрос. — Моля те, кажи, че е добре.

— Доколкото знам, добре е. — Мери се приближи до прозореца, внимавайки да не стъпи в локвата от кръвта на звяра. Сетне погледна навън. Наистина беше Елън Карвър, при това не изглеждаше никак добре. Беше се прегърбила — навярно я болеше лявата ръка, защото я притискаше до гърдите си с дясната. Лицето й беше бяло като тебешир. От едната й ноздра капеше кръв. Взираше се в Мери с такава неописуема болка и отчаяние, че не приличаше на човешко същество.

— Как успя да избягаш от Ентрейджиън? — зачуди се Мери.

— Не съм бягала. Той просто… умря. Продължи да кърви и умря. Беше ме качил на колата си и ме водеше в мината, поне така предполагам. По пътя умря. Колата излетя от пътя и се преобърна. При удара една от задните врати се отвори. Късмет, иначе и досега щях да си стоя заключена като арестант. След това… след това се върнах пеша до града.

— Какво се е случило с ръката ти?

— Счупих я — обясни Елън и още повече, се преви от болка. В позата й имаше нещо крайно отблъскващо. Беше заприличала на трол от приказките, навел се над торбата с откраднато злато. — Ще ми помогнеш ли да вляза? Искам да видя мъжа си, искам да видя и Дейвид.

При самата мисъл жената да влезе в сградата, вътрешният глас на Мери извика от тревога. Усилено й натякваше, че нещо не се връзва, че в цялата тази работа се крие измама. И все пак, щом Елън подаде здравата си ръка, щом Мери видя с очите си кръвта и мръсотията по нея, щом усети как човешкото същество насреща й трепери от уплаха и изтощение, забрави за всякаква предпазливост и се хвърли да помага. Жената беше изгубила малката си дъщеря заради безумието на някакъв си полицай, после беше претърпяла катастрофа, докато онзи я е водел до мястото на собствената й екзекуция, беше се влачила със строшена ръка из бурята, беше я посрещнал град, пълен с трупове, а първият жив човек, когото среща, изведнъж се оказва параноик и не ще да я приюти…

„Нали?“ — говореше си мислено Мери. И за да бъде абсурдът пълен, добави: — „Ако не й помогна, ще бъде невъзпитано.“

— Не можеш да влезеш оттук. Целият под е покрит с натрошени стъкла. Нещо… някакъв звяр нахълта преди малко. Иди малко по-натам, ще стигнеш до прозореца на дамската тоалетна. Оттам е по-лесно, дори ще има щайги, на които да стъпиш. Ще ти помогна, става ли?

— Да, благодаря ти. Слава Богу, че те намерих.

Елън я дари с усмивка, достойна за най-ефектните филми на ужасите — израз едновременно на благодарност, на странно покорство и най-вероятно на дълбоко вкоренен страх, след което със сведена глава се затътри в указаната посока. Дванайсет часа по-рано беше въплъщение на идеалната майка-домакиня от предградията, тръгнала за почивка на езерото Тахо. Тогава навярно единствената й грижа е била в какъв ред да покаже на останалите курортисти новите си летни дрешки от „Талбот“, а на мъжа си — бельото марка „Викторияс сикрет“. През деня щеше да се пече на слънце с децата, през нощта щеше да се отдава на интимния си партньор, щеше да пише картички до приятели: „прекарвам си страхотно“, „въздухът е толкова чист“, „иска ми се да сте тук“ и т.н. Само след половин денонощие се беше превърнала в жалко подобие на бежанец от войната, в жена, състарена от мъки и страдания, търсеща изход от кървавата баня, в която я бяха натикали.

А Мери Джаксън, сладката принцеса, която гласува за демократите, дарява кръв веднъж на два месеца и пише стихове в свободното си време, се беше замислила дали да я пусне в сградата, или за по-сигурно да я остави да вие като куче на улицата, докато потърси съвет от мъжете. Какъв беше изводът? Че и тя беше участвала в същата война като Елън. Случи ли се нещо подобно на теб, и ти ще реагираш като другите, и ти ще се научиш да мислиш като тях. С тази разлика, че Мери нямаше да им се даде току-тъй.

Мина по коридора и се ослуша за викове, идващи от киносалона. Нищо не се чуваше. Изведнъж, точно в мига, в който отваряше вратата на тоалетната, иззад гърба й се разнесоха три изстрела. Бяха приглушени от голямото разстояние, но не щеше и съмнение, че става дума за изстрели. Тя замръзна на място, без да знае накъде да изтича. Може би щеше да се колебае още, ако не беше плачът на жената, застанала пред открехнатия прозорец.

— Елън? Какво има? Какво се е случило?

— Случи се, че съм голяма глупачка! Глупачка! Докато намествах щайгите, си ударих болната ръка!

След което силуетът отвън — на фона на боядисаното стъкло наистина ставаше дума за силует — заплака на глас.

— Дръж се, след секунда ще си вътре — успокои я Мери и се завтече към прозореца. Отмести бирените шишета и вече вдигаше прозореца, опитвайки се да измисли как Елън най-безболезнено да се качи, когато се сети за предупреждението на Билингзли: как ченгето било пораснало на ръст. „Мили Боже — беше възкликнал бащата на Дейвид, когато проумя най-сетне последните думи на стареца. — Станало е същото като с Ентрейджиън! Като с ченгето!“

„Може да си е счупила ръката — опитваше се да размишлява трезво Мери. — Може наистина да я е счупила. От друга страна…“

От друга страна Елън може би държеше да стои прегърбена, за да скрие истинския си ръст. Логично, нали?

Гущерчето, което обикновено дремеше в дъното на съзнанието й, сега изведнъж изскочи от малката си дупчица и нададе предупредителен писък. Мери си наложи да не бърза, да си остави секунда-две да обмисли нещата…, но преди да е успяла, желязна хватка я сграбчи за ръката. В следващия момент Елън разтвори широко прозореца със свободната си ръка и Мери усети как краката й се подкосяват при вида на ухилената физиономия насреща й. Лицето принадлежеше наистина на Елън, но значката, забодена на гърдите,

(„Виждам, че сте донор“)

беше на Ентрейджиън.

Това бе Коли Ентрейджиън, който по някакъв начин се беше вселил в тялото на Елън Карвър.

— Не! — изкрещя Мери и се дръпна назад, без да усеща болката от впилите се в плътта й нокти. — Не, пусни ме!

— Не и докато не ми изпееш „Заминавам със самолета“, мръснице — отвърна й съществото, приличащо на Елън Карвър. Изтегли я към рамката на прозореца, но от усилията кръв шурна през двете му ноздри.

Мери изпитваше смътното чувство, че лети из пространството, че главата й заплашително се доближава до дървената ограда насреща.

— Таксиджията надува клаксона… — пееше чудовището.

Мери успя да се предпази с една ръка, но не навреме.

Блъсна чело в дъските и докато камбаните звъняха в черепа й, тялото й се свлече на колене на земята. Нещо топло се стичаше по лицето и врата й. „Добре дошла и ти в клуба на кървящите носове“ — поздрави се мислено Мери и направи опит да се изправи.

— Толкоз съм самотна, че ми иде да запл-а-ача…

Успя да направи две широки, забързани крачки, но ченгето (защото за нея това си беше ченгето, само че с перука и грим) я хвана за рамото и я издърпа встрани.

— Пус… — понечи да извика тя, но нещото, приличащо на Елън, я стисна за брадичката и с един удар я зашемети. Подхвана я под мишниците и я задържа, преди да е паднала.

— Ама как обичам тая песен — заключи съществото и метна жертвата си през рамо, все едно беше житен сноп. — Иде ми да се разтопя от умиление. Так!

Изчезна зад ъгъла с товара си. Пет минути по-късно прашният каприс на Коли Ентрейджиън пое обратно по пътя към рудника и светлините на фаровете подновиха борбата си с непрогледния мрак. Докато минаваше покрай малкия сервиз на Харви и кръчмичката зад него, в небето се появи тънкият лунен сърп.