Стивън Кинг
Град Отчаяние (13)

2.

— Много преди някой да се сети да търси мед, по тия места вадеха злато и сребро — започна да разказва Билингзли. Намести се по-удобно в креслото и когато Дейвид му подаде чаша минерална вода, поклати глава в отказ. — Толкова отдавна, че откритите рудници изобщо не били измислени. През 1858-а някаква си фирмичка, наречена „Диабло Майнинг“ отворила „Гърмяща змия №1“ на същото място, където в момента се намира „Китайската мина“. Имало злато тогава, при това в доста прилични количества.

Мината била класически тип — с шахти и галерии (тогава всички са били такива) и като напипали жилата, започнали да дълбаят все по-дълбоко и по-дълбоко, нищо, че в дружеството добре знаели за опасностите. В южния край на сегашния рудник земният пласт е солиден — варовик, не знам к’во си и някакъв мрамор, дето само в Невада го имало. Среща се и воластонит, не е скъп, но радва окото.

Но те не започнали да копаят от южната, а от северната страна на сегашната мина, там се намирала старата „Гърмяща змия“, както викат на шахтата. Земята там е лоша. Неподатлива и за копаене, и за обработване. Шошоните я наричат „киселата земя“. На техния език думата звучеше много хубаво, всъщност всички думи на шошонски са хубави, но точно сега не мога да се сетя каква беше. Най-горните пластове са все от вулканичен материал, нали се сещате, нещо като лава, която недрата на земята са инжектирали в повърхността, понеже не е достигнала енергия да изригне истински вулкан. Имаше специална дума за тия магмени останки, ама и за нея не мога да се сетя.

— Порфир — извика му отнякъде Одри. Беше застанала в десния край на подиума и държеше хартиена кесия с гевречета. — Някой да иска? Малко намирисват, но на вкус нищо им няма.

— Не, благодаря — отказа Мери. Другите също поклатиха глави.

— Точно така, порфир — зарадва се Билингзли. — Скалата е пълна с ценни вещества, от скъпоценни камъни до уран, всичко има в нея, но не е стабилна. Теренът, на който започнаха да копаят „Гърмяща змия №1“, бил над много богата златна жила, но горните пластове са предимно фелдшпат, изпечена шиста, нещо такова. Шистата е седиментна скала, не е издръжлива, можеш с ръка да я натрошиш. Когато стигнали на двайсет метра дълбочина и миньорите започнали да чуват как стените на шахтата стенат и скърцат над главите им, решили, че са копали достатъчно. Излезли от мината и повече не се върнали. Не ставало дума за стачка или за искания за по-големи заплати; на хората просто не им се умирало. Тогава собствениците наели китайци. Натоварили ги на конски вагони от Фриско, вързани с вериги като каторжници. Седемдесет мъже и двайсет жени, все облечени в техните широки като пижами дрехи и с малки кръгли шапчици на главите. Предполагам, че собствениците са си скубели косите от яд как така не са се сетили по-рано: жълтокожите имат много предимства пред белите. Например никога не се напиват, та да крещят по улиците, не продават алкохол на шошоните или пайутите, не си харчат парите по курви. Но това са само незначителни подробности. Най-важното било, че китайците копаели, докъдето им се нареди: ако ще цялата земя да трепери около тях, те си гледали работата и не ги интересувало. Шахтата можела да се разраства по-бързо на дълбочина, защото не било нужно да я разширяват — китайците са много по-дребни от белите миньори, освен това нямали нищо против и на колене да копаят. Най-накрая, случи ли се да уловят китаец, че е скрил парче злато в дрехите си, надзирателите можели да го убият на място. Имало няколко подобни случая…

— Божичко! — възкликна Джони.

— Да, не е като в старите филми с Джон Уейн — съгласи се Билингзли. — Както и да е: стигнали до четиридесет и пет метра дълбочина — два пъти по-надълбоко от мястото, където белите миньори захвърлили кирките — и станало голямото срутване. Най-различни истории се разправят за него. Първата е, че китайците изровили „вайзин“, някакъв древен дух на земята, който разрушил шахтата. Другата е, че са разгневили подземните джуджета.

— Какви са тези подземни джуджета? — заинтересува се Дейвид.

— Пакостници — обясни Джони. — Таласъми, само че се крият под земята.

— Имам три забележки — намеси се Одри, без да помръдва от мястото си. Продължаваше да дъвче геврека си. — Първо на първо, мината се състои от галерии, не от шахти. Второ, галериите се прокарват по диагонал, а не се „дълбаят“ по вертикала. И трето, станало е чисто и просто срутване и никакви джуджета и духове нямат пръст в това.

— Ето, това е гласът на рационалното мислене — похвали я Джони. — Духът на нашето време, браво!

— Аз самата при подобна скална повърхност и на три метра дълбочина не бих посмяла да сляза — отбеляза Одри. Нито пък който и да е трезвомислещ човек. А те са се намирали на петдесет метра под земята, четиридесет души миньори, двама надзиратели и поне пет товарни понита. Ровят, къртят и се надвикват, само дето динамит не са заложили. Ако джуджетата наистина имат нещо общо със случая, то по-скоро са закриляли златотърсачите от собственото им безумие!

— Срутването обаче е станало в един от най-солидните участъци — възрази Билингзли. — Таванът паднал на не по-малко от двайсет метра от входа на галерията. Миньорите успели да се доберат дотам, когато ги спрели шест метра скали — шпат, девонска шиста и така нататък. Сирената се била включила и всички от града се струпали на хълма да видят какво се е случило. Дори проститутките и комарджиите били там. Чували как китайците отвътре крещели, как молели да ги изровят, преди и останалата част от галерията да се срути. Разправят, че се усещало как се биели помежду си под земята. Но никой не пожелал да им помогне. Шистовите пластове скърцали по-пронизително от всякога, като при земетресение. Между голямото срутване и входа на галерията земята вече на няколко места била поддала.

— А не е ли могло да поставят подпори? — попита Стив.

— Могло е, но никой не е искал да поеме отговорността. Два дни по-късно се появили президентът и вицепрезидентът на „Диабло“ заедно с няколко минни инженери от Рино. Седнали като на пикник да обядват пред входа на галерията и започнали да обсъждат проблема между две хапки. Знам го от баща ми: били си постлали ленени покривчици и си хапвали, докато вътре в шахтата, пардон, галерията, на по-малко от трийсет метра от тях, четиридесет души зовели за пощада в тъмното.

Имало и други срутвания навътре в мината. Според очевидци звучали така, все едно земята пърдяла и се уригвала, но китайците все още си били живи и здрави — е, за здрави не знам — след първото срутване и се молели да ги извадят. Представям си как са се нахвърлили да ядат понитата, но вече нямали вода или осветление. Минните инженери влезли в мината — по-точно застанали на входа, колкото да не е без хич, и казали, че всякаква спасителна операция би могла да крие още по-големи опасности.

— И какво направили тогава? — попита Мери.

Билингзли вдигна рамене.

— Заложили динамит в предната част на мината и я взривили. Запечатали я, така да се каже.

— Искаш да кажеш, че напълно съзнателно са погребали живи четиридесет души? — не вярваше на ушите си Синтия.

— Четиридесет и двама, ако се броят шефът на смяната и главният надзирател — уточни Билингзли. — Шефът на смяната бил бял, но се славел като заклет пияница и човек, говорещ непристойни неща на почтените дами в града. Никой не съжалил за смъртта му. Нито пък за надзирателя.

— Как са могли?

— Повечето жертви са били китайци, госпожице — обясни лаконично Билингзли — решението не е било кой знае колко трудно.

Вятърът отново задуха. Под грубоватата му ласка сградата потрепери като живо същество. Чуваше се как прозорецът на дамската тоалетна се блъска в рамката. Джони очакваше всеки момент да се разтвори широко от течението и да събори на земята „алармената инсталация“ на Билингзли.

— Но това не е краят на историята — продължи ветеринарят. — Нали знаете какво става със спомените за подобни събития в съзнанието на местните. — Долепи длани и размърда пръсти. На екрана се появи сянката на огромна птица, същински крилат дявол, който растеше пред очите им. — Спускат се като сенки над цялата област.

— Е, какъв е тогава истинският край на историята? — попита Джони. Дори на стари години, сблъскаше ли се с някоя хубава история, а тази си я биваше, държеше да я чуе непременно докрай.

— Три дни по-късно двама млади китайци нахлули в „Женско царство“ — стария бар, който се намирал на мястото на сегашния „Спукан барабан“ — и започнали да стрелят безразборно. Улучили седем души, преди да ги обезвредят. Двама от тях умрели на място. Сред убитите бил минният инженер от Рино, който препоръчал шахтата да бъде взривена.

— Галерията — отново го поправи Одри.

— Тихо — направи й знак Джони и подкани Билингзли да продължава.

— Едно от кулитата, нали така им викали на китайците, било убито в мелето. Най-вероятно са го наръгали с нож в гърба, но за много хора истинският убиец си оставал комарджията Харълд Брофи, който ей така, от стола си, хвърлил една карта за игра и с ръба й прерязал врата на китаеца.

Другият, който не бил убит веднага, бил прострелян на пет-шест места. Това не ги спряло на другия ден да го измъкнат от пандиза и да го обесят след показен процес, проведен пред импровизиран съд. Предполагам, че е било голямо разочарование за местната общественост: според това, което знам, китаецът до такава степен се бил побъркан, че дори не разбирал какво става. Бил с вериги и на ръцете, и на краката, но пак трябвало да се борят като с бик, за да го докарат до бесилката. През цялото време не преставал да нарежда на своя език.

Билингзли леко се приведе, сякаш говореше само на Дейвид. Момчето не отместваше поглед от него, запленено от невероятния разказ.

— През цялото време говорел само на своя проклет китайски, но всички присъстващи били обладани от мисълта, че с неговият приятел били излезли от мината и били дошли да си отмъстят на онези, които най-напред ги заврели в оная дупка, а после отказали да им помогнат.

Билингзли вдигна рамене.

— Най-вероятно са били младежи от така наречения „Китайски лагер“ южно от Елай, по-сърцати и непримирими от сънародниците си. Вече било минало време, мълвата за срутването се била разпространила, хората от лагера сигурно са я научили. Най-вероятно китайците са имали и роднини в Деспърейшън. Но да не забравяме, че онзи, който оживял след схватката и бил обесен на площада, не е могъл да каже и две думи на английски. Каквото са научили околните за него, разбрали са го по жестовете му. Хората обичат да доукрасяват подобни истории, колкото по-зловещ е краят им, толкова по-добре. Не била минала и година след катастрофата, вече се шушука, че миньорите са още живи, че се чували виковете им изпод земята, че все така се молели да бъдат извадени и горко се заканвали за отмъщение.

— А било ли е изобщо възможно онези двамата да са се спасили? — попита Стив.

— Не — отговори му Одри от вратата.

Билингзли хвърли един поглед в нейна посока, сетне обърна зачервените си очи към Стив:

— Кой знае. Може би докато останалите са се тълпели пред запушения изход, двамата са тръгнали в обратна посока. Не е изключено да са знаели и друг изход, шахта или комин, излизащи на повърхността.

— Глупости! — прекъсна го Одри.

— Не са глупости — тросна се Билингзли — и ти много добре го знаеш. Това е старо магмено поле. На изток от града дори можеш да се натъкнеш на порфир: голям къс черно стъкло с рубин или гранат по средата. А там, където има вулканични скали, трябва да има и шахта.

— Вероятността двама души да…

— Говорим само за теоретична възможност — опита се да успокои двете страни Мери. — В крайна сметка, убиваме времето.

— Теоретични глупости — пенеше се Одри и налапа следващия геврек.

— Както и да е, това е историята, която всички разказват — заключи старецът. — Миньорите остават заровени под земята, двама се измъкват, междувременно са полудели и се опитват да си отмъстят. По-нататък в затрупаната мина се заселват духове. И ако това не е сценарий за филм на ужасите… — Отново потърси с поглед Одри и по лицето му се изписа пиянска усмивка. — Ти самата си ровила там, госпо’йце. Запознавала си се с много хора, не си ли попадала на скелети на дребни хора.

— Ти си пиян, господин Билингзли — сряза го ледено тя.

— Не — възрази той. — Иска ми се да съм пиян, но не съм. Ще ме извините, дами и господа, като се разприказвам, мехурът ми се обажда.

Леко приведен и залитайки, старецът прекоси подиума. Сянката, която го следваше по стената, будеше усмивки и с огромните си размери, и с престорено героичното си излъчване. Токовете на ботушите му шумно тропаха по земята.

Ненадейно иззад гърба им нещо силно изплющя и всички подскочиха от уплаха. Синтия се усмихна гузно и вдигна крак, за да им покаже гуменката си.

— Извинявайте — оправда се тя. — Паяк, някой от онези цигулари.

— Цигулки — поправи я Стив.

Джони опря длани на коленете си и се наведе да погледне отблизо.

— Тц.

— Какво „тц“? — попита Стив. — Не е ли цигулка?

— Не е „някой“ — поправи го Джони, — а „някои“. Двойка. — Вдигна очи и без да се усмихва, подхвърли: — Може би са китайски цигулки.

3.

„Так! Кан ах уан ме. Ах лах.“

Пумата отвори очи и се надигна. Опашката й заигра наляво-надясно. Времето почти беше настъпило. Ушите й се изпънаха напред и затрептяха, опитвайки се да уловят човешките стъпки от другата страна, на боядисаното в бяло стъкло. Звярът се взираше в прозореца и преценяваше разстоянията. Трябваше с един скок да се озове вътре, не биваше да позволи и най-малката грешка, така заповядваше гласът.

Пумата зачака, от гърлото й се надигна същото тихо, дрезгаво ръмжене, с тази разлика, че нервно присвитата й муцуна беше изопнала тънките й устни и звукът излизаше не само през носа, но и през устата. Лека-полека животното се снишаваше към земята, изпъвайки мускулите си като пружини.

Моментът почти бе настъпил.

„Так ах тен.“

4.

Билингзли подаде глава през вратата на дамската тоалетна и се насочи с фенера към прозореца. Бутилките си бяха по местата. Беше се уплашил да не би някой по-силен порив на вятъра да отвори прозореца и те да паднат с трясък на пода, създавайки фалшива тревога, но навярно това нямаше да се случи. Стихията утихваше. Бурята, летен ураган, с какъвто той никога не се беше сблъсквал през живота си, все повече отслабваше своя напор.

Междувременно той трябваше да се справи с един малък проблем: да утоли жаждата си.

През последните години въпросната жажда все по-малко му се струваше като такава, по-скоро беше приела формата на тайнствен вътрешен сърбеж, все едно му се беше лепнала краста, не на кожата, а в мозъка му. Е, не че имаше голямо значение как точно ще се изрази… Знаеше само, че трябва да се погрижи за този свой проблем, това беше важното. И другото, че ако не беше проблемът, съзнанието му не би издържало да бъде толкова дълго нащрек. А отпуснеше ли се за миг, започнеше ли да разсъждава, навярно би се побъркал. Да беше някаква конкретна опасност, да ставаше дума само за вманиачен убиец, размахващ пищова си из целия град, това Билингзли можеше психологически да възприеме, въпреки годините си, въпреки алкохола… Но нещата не изглеждаха толкова прости и лесни за назоваване. През цялото време геоложката им беше натяквала, че цялата грешка била в Ентрейджиън, но Билингзли бе на друго мнение. Не за друго, а защото самият Ентрейджиън не беше същият. Беше го споменал пред останалите и Елън Карвър го беше определила за налудничаво, но… Но в какво точно се изразяваше промяната у Ентрейджиън? И защо той, Билингзли, беше толкова убеден, че промяната, настъпила у заместник-шерифа, ще се окаже важна, навярно жизненоважна за всички тях? Не можеше да каже. Трябваше да може, отговорът навярно се набиваше на очи, но напоследък, посегнеше ли към чашката, всичко започваше да плува в съзнанието му, все едно го обхващаше старческа склероза. Не можеше дори да се сети за името на кобилата с изметнатия крак…

— Напротив, спомням си — промърмори. — Спомням си, беше…

„Кое беше какво, стари пияницо? Дори не знаеш за какво говориш!“

— Да, сещам, се, кобилата се казваше Сали! — извика той, мина покрай закованата врата на аварийния изход и нахълта в мъжката тоалетна. Освети фенера портативния клозет… — Сали, точно така! — … след което насочи фенера към стената и препускащия кон с облаците дим, излизащи през ноздрите. Не си спомняше кога го е нарисувал — трябва да е бил мъртво пиян — но не щеше и съмнение, че творението бе негово. При това си го биваше. Билингзли харесваше непримиримата волност, която конят излъчваше, сякаш идваше от свят, където богини все тъй яздят без седло, препускайки десетки километри.

Изведнъж нещо просветна в паметта му като че картината на стената беше отворила заключена врата в съзнанието му. Точно така, Сали. Преди една година я беше лекувал, животното можеше спокойно да си отиде. По онова време слуховете, че отново ще отварят мината, придобиваха все по-голяма настойчивост и достоверност. Пред ламаринената постройка, служеща за централен офис на минното дружество, паркираха все повече и повече леки и тежкотоварни автомобили, над открития рудник откъм южния край на града летяха самолети и точно тогава, една вечер — в интерес на истината седеше на чашка с приятели тук, в „Американският запад“ — някой му беше подшушнал, че в къщата на стария Рипър се е настанила някаква жена-геоложка. Била млада, неомъжена, навярно хубава.

На Билингзли наистина му се пикаеше, не си беше измислял, но точно в момента го мъчеха по-належащи грижи. В един от умивалниците стоеше привидно захвърлен мръсен син парцал — от онези гадости, до които човек не би се докоснал, освен по неизбежност. Старият ветеринар го вдигна и отдолу се показа бутилка „Сетин Смут“ — долнопробно уиски, каквото рядко можеше да купи от магазините… но налегне ли те нуждата…

Том отвъртя капачката и като хвана шишето с две ръце — иначе щеше да разлее съдържанието с треперещите си пръсти — удари мощна глътка. Все едно облаци напалм се спуснаха през гърлото му в хранопровода. Вярно, гореше, но каква беше онази песен, която Пати Лъвлес пееше по радиото? „Нека ме заболи, любима, нека ме прониже истинска болка.“

Билингзли придружи първата глътка с втора, този път по-скромна (треперенето си беше отишло и той вече спокойно държеше бутилката), върна капачката на мястото й, а шишето — обратно в умивалника.

— Тя ме повика — измърмори. От другата страна на прозореца пумата наостри уши и заслухтя. Прилепи се още по-плътно до земята в изчакване той да се приближи повече до прозореца, та по-лесно да го докопа. — Жената сама ме повика по телефона. Каза, че имала кон, тригодишна кобила, наричала се Сали. Точно така.

Машинално скри бутилката под парцала и продължи да си припомня случките от онзи летен ден. Беше ходил до къщата на Рупър — приятно гнезденце горе на хълмовете, и някакъв служител от минното дружество — всъщност същият онзи негър, който по-късно щеше да стане секретар във фирмата — го беше отвел до коня. Беше казал, че Одри била повикана по спешност и трябвало да лети за Финикс, където било централното управление на дружеството: Докато вървяха към конюшнята, черният беше погледнал през рамото на Билингзли и му беше казал…

— Каза ми: „Ето я и нея“ — говореше си Билингзли сам. Отново бе осветил коня, препускащ в галоп по фаянсовите плочки. Зяпаше го с широко отворени очи и като че ли за известно време забрави за черния си дроб. — И й извика.

Точно така. Беше й извикал: „Здрасти, Од!“ и й беше махнал. Тя му беше махнала в отговор. Билингзли също бе направил някакъв жест, убеждавайки се, че слуховете се оказват истина: тя беше млада, нещо повече — приятна на вид. Не беше зашеметяваща красота, но можеше да мине за страхотно парче, особено в градче, където сама жена никога не би платила пиенето си в кръчмата, освен ако не страда от твърде големи скрупули. Том беше прегледал кобилата и беше дал на чернокожия някакъв мехлем, по-късно жената щеше да купи още от същия — това го знаеше от Марша, понеже беше отсъствал. Оттогава често я беше засичал в градчето. Не се познаваха лично, двамата се движеха с различни компании, но я беше виждал да вечеря в хотел „Антлърс“, в „Бухала“, дори веднъж в „Затвора“, заведение в Елай. Беше я заварвал да пие с други служители от дружеството в „Жълтиците на Буд“ или „Спукания барабан“ — имаха навик да хвърлят жребий кой ще плаща сметката; бяха се срещали и в бакалницата на Уоръл, в бензиностанцията „Коноко“, дори веднъж в железарията, когато тя си купуваше кутия боя и четка. Да, нямаше как, беше я срещал често — в малко и изолирано градче като това човек ще не ще, се разминава с всички.

„Защо трябва да си мъчиш главицата с всичките тия спомени?“ — питаше се Билингзли, насочвайки се най-сетне към клозета. Ботушите му изскърцаха по изпадалата от стените мазилка. Спря се на крачка пред мястото, от което по принцип се целеше чинията, и докато си сваляше ципа на панталоните, фенерът унило се сведе към краката му. Каква беше връзката между Одри Уайлър и Коли? Не се сещаше някога да ги е виждал заедно, нито беше чувал да се говори за някаква авантюра помежду им. Не, не беше това. Тогава какво? И откъде беше сигурен, че „крушката“, която ги свързваше, си има своята „опашка“ още в деня, когато преглеждаше кобилата й? Дори не можеше да каже, че я е видял този ден. Е… само за секунда… отдалеч.

Застана над клозета и извади престарялото си зайче. И то си искаше своето. „Изпий половинка, изпикай четвъртинка“, нали така беше поговорката?

„Махна ми отдалеч… бързаше да се качи в колата си… да потегли към самолетната писта… да отиде във Финикс. Носеше официален костюм, как иначе, нали не отиваше в оная барака насред пустинята, не, чакаха я на място, където подът е застлан с килим, където от прозорците се вижда целият град. Щеше да се срещне с големите клечки… Хубави крака имаше, не ще и дума… Може и да ме няма много-много по тия неща, но не съм дотам остарял, че да не оценя един крак по достойнство… хубави крака, точно така, и все пак…“

Изведнъж всичко си дойде на мястото: не просто му прищрака, направо му изгърмя в съзнанието. За стотна от секундата, преди пумата да изръмжи в тъмното, Том си помисли, че не друго, а шумът от строшените стъкла е отекнал в мисълта му, но после си каза, че става дума за същинско просветление.

Зад гърба му се разнесе животинско ръмжене, преминаващо в същински рев, и Билингзли наистина започна да пикае, само че от страх. В началото беше напълно неспособен да свърже смразяващия звук с което и да е същество на земята. Извъртя се на петите си, пръскайки урина по плочките, и забеляза голям силует със святкащи зелени очи. По козината му се бяха закачили парченца натрошено стъкло. На Билингзли не му трябваше повече, за да разбере с кого си има работа, фигурата насреща само допълваше ужасяващия звук, който животното издаваше.

Пумата — според това, което светлината на фенера показваше, ставаше дума за необичайно едра женска — впери поглед в лицето му и като оголи два реда големи, бели зъби, го поръси със слюнки. А хубавата карабина 30-ти калибър си стоеше опряна до белия екран в залата…

— О, мили Боже, не — прошепна Билингзли и запокити фенера уж към пумата, а всъщност умишлено встрани от нея. Когато ръмжащото животно извърна глава да види с какво са го замерили, старецът хукна към вратата.

Тичаше с ниско приведена глава, докато с дясната ръка се опитваше в движение да се загащи. Пумата нададе повторно своя жален, оглушителен писък — все едно крещеше жена, изправена на кладата или насилвана в дома си — и скочи да го догони. В момента, в който човекът посегна към бравата на вратата, ноктите се впиха през ризата в гърба му, прерязаха плътта му и се спуснаха надолу, образувайки нещо подобно на буквата „V“. Тежките лапи се вкопчиха за колана на панталона и докато старецът на свой ред крещеше, го изтеглиха обратно в помещението. Най-накрая платът поддаде и Билингзли залитна назад, стоварвайки се с цялата си тежест върху звяра. Човекът се завъртя във въздуха, удари се странично в засипания със стъкла под, но успя да се изправи само на едно коляно, преди пумата да се нахвърли повторно. Събори го на земята и понечи да го захапе за врата. Билингзли вдигна ръка да се предпази и зъбите на звяра хищно откъснаха парче от нея. По мустаците на животното затрептяха лъскави капчици кръв. Билингзли извика от болка и се опита да изблъска хищника от себе си. Усещаше топлия му дъх върху кожата си, все едно пръсти се прокрадваха към шията му. Погледна през главата на пумата и видя коня, своя кон, който все така волно и безгрижно препускаше из пространството. В следващия миг пумата разтърси ръката му между зъбите си и всичко се замъгли от болка. Цялата вселена се изпълни с неописуемо страдание.

5.

Синтия тъкмо си наливаше чаша вода, когато пумата изрева за пръв път. От звука всички нерви в тялото й се изопнаха до крайна степен. Пластмасовата бутилка се изплъзна от безжизнените й пръсти, удари се в земята и се взриви като същинска бомба. Не й трябваше да се замисля какво е дочула — това можеше да е само глас на дива котка, нищо, че освен на кино никъде не се беше сблъсквала с подобен звяр. Най-странното, помисли си тя, бе, че всъщност и в момента се намираше в кино.

После се разнесоха и човешки викове. Том Билингзли крещеше за помощ.

Синтия се обърна към мъжете: Стив гледаше към Маринвил, а Маринвил отместваше поглед встрани. Лицето му беше придобило цвят на олово, устните му трепереха, колкото и да ги прехапваше. В този момент прошарените коси му придаваха израз на женска слабост и нерешителност, все едно беше старица, забравила не само къде се намира, но и как й е името.

И все пак, ако в тези няколко секунди Синтия изпитваше някакви чувства към Джони Маринвил, то те бяха най-вече на дълбоко презрение.

Стив извърна поглед към Ралф, който кимна, грабна пушката си и хукна към левия изход. Последва го и скоро двамата мъже изчезнаха в рамката на вратата. Старецът още веднъж извика, но този път звукът беше по-различен: все едно се беше нагълтал с течност и едновременно с виковете се жабуреше. Скоро гласът му утихна и пумата на свой ред изрева.

Мери се приближи до шефа на Стив и му подаде пушката, която почти през цялото време бе държала.

— Вземи. Бягай да им помогнеш.

Той я погледна и отново прехапа устни.

— Слушай, аз наистина не виждам нищо на тъмно. Знам как звучи, но…

Дивият звяр измяучи толкова пронизително, че на Синтия й се стори, че някой бъркаше с игла в ушите й. Мравки я полазиха по гърба.

— Като пъзлив самохвалко, ей така звучиш — отсече и му обърна гръб. Това сякаш раздвижи Маринвил, но той и сега не бързаше, повече приличаше на човек, надигнал се от дълбок сън. Синтия забеляза пушката на Билингзли, опряна на екрана, и си каза, че няма време за губене. Стисна оръжието с две ръце и на свой ред се затича към тоалетната. Държеше пушката високо над главата си, подобно на борец за свобода от документалните хроники не защото й се играеше на революционерка, а да не би в бързината да се блъсне в някакъв предмет и да стреля, без да иска, пред себе си. Можеше да улучи някого по погрешка.

Подмина два-три покрити с прах стола, някакво електрическо табло, което, изглежда, не функционираше, и се озова в тесния коридор, по който бяха дошли. От едната страна стената беше гола, от другата бе облицована с дървена ламперия. Из въздуха се носеше миризма на стари мъже, чудещи се с какво как да си запълнят времето… затова пък все така мераклии, ако се съдеше по съдържанието на видеотеката им.

Последва нов животински рев — доста по-силен заради близкото разстояние, но старецът не се обади. Това не беше добър знак. Някъде се блъсна врата, но вместо трясък се разнесе само глух тътен — както би звучала добре уплътнената врата на обществена тоалетна. „И така — разсъждаваше Синтия. — Мъжката или дамската? Трябва да е мъжката, защото там е действащата тоалетна.“

— Внимавай! — едва не изпищя от уплаха Ралф. — Божичко, Стив…

Пумата изръмжа заплашително и отново от устата й се разхвърчаха слюнки. Дочу се приглушеният шум от сблъсъка на две тела. Стив извика, без да стане ясно от болка или от изненада, след което се разнесоха два мощни гърмежа. Двете цеви на пушката проблеснаха в тъмното като фенери и светлината се плъзна по стената на коридора, разкривайки пожарогасител с окачено парцаливо сомбреро на него. Синтия инстинктивно се сниши към земята и свърна към тоалетната. Ралф Карвър с тяло придържаше вратата отворена. Помещението се осветяваше единствено от захвърления на земята фенер на стареца. На фона на мъждивата светлина пушекът от двуцевката на Ралф напомняше на елемент от страшна приказка, където из пространството витаят серни изпарения… А може би по-скоро на кабинета по химия в училище.

Билингзли пълзеше към писоарите — главата му беше увиснала почти до земята. Ризата и потникът под нея бяха разкъсани, от гърба му се стичаше кръв. Според Синтия изглеждаше така, все едно маниакален садист го е шибал с камшик.

В средата на помещението се вихреше твърде необичаен танц. Пумата се бе изправила на задните си крака и се опираше с две лапи на раменете на Стив Еймс. От хълбока й течеше кръв, но раната изглежда не беше сериозна. Навярно единият от куршумите на Ралф изобщо не я беше уцелил; затова пък половината от изографисания кон на стената липсваше. Стив беше скръстил ръце пред гърдите си и с лакти се опитваше да държи звяра на разстояние.

— Стреляй! — крещеше той. — За Бога, стреляй пак!

Ралф, чието лице се губеше като зад маска в тъмния ъгъл на тоалетната, надигна повторно пушкалото, прицели се, сетне колебливо го сниши отново — страхуваше се да не улучи Стив.

Звярът нададе крясък и навря муцуната си в лицето на човека пред себе си. Стив отдръпна навреме глава и двамата се впуснаха в бясно танго. Пумата натискаше все повече и повече с ноктите си, докато опашката й се въртеше бясно. Едва сега Синтия забеляза струйките кръв, които се стичаха по раменете на приятеля й и мокреха горнището на комбинезона му.

После той се спъна в клозетната чиния, фаянсовото съоръжение с дрънчене се прекатури на една страна, а човекът едва запази равновесие, мъчейки се все така да удържи челюстите на звяра далеч от врата си. Зад тях Билингзли вече се беше добрал до стената, но продължаваше да пълзи, сякаш се беше превърнал в някаква механична играчка, неспособна да спре, преди пружината да се отпусне съвсем.

— Застреляй това проклето чудо! — изрева отново Стив. Успя да стъпи с единия си крак между металната рамка на тоалетната чиния и брезентовата торба, но повече нямаше накъде да отстъпва. Всеки момент пумата щеше да го събори на земята. — Стреляй, Ралф, СТРЕЛЯЙ!

Ралф вдигна за втори път оръжието и нервно задъвка долната си устна. В същия миг нещо нахълта иззад двамата и Синтия беше отнесена като от хала. Политна и успя в последния момент да се улови за средния умивалник, преди да разбие главата си в широкото огледало. Обърна се, колкото да види Маринвил, грабнал пушката на Мери и подпрял приклада в свивката на дясната си ръка. Чупливата му коса се развяваше. Синтия не си спомняше някога през живота си да е виждала толкова изплашен човек, но щом веднъж се бе задействал, Маринвил сякаш забравяше всякакво колебание. В следващия миг беше опрял двойната цев в черепа на животното и крещеше на Стив:

— Бутай!

И Стив, с колкото сили имаше, изтласка главата на пумата далеч от себе си. Очите на звяра блестяха в мрака подобно на динен фенер, запален за карнавал. Писателят тръсна глава, извърна я леко встрани и натисна двата спусъка едновременно. Разнесе се оглушителен грохот — в сравнение с тази пушка оръжието на Карвър приличаше на детска играчка. Огнени езици изригнаха от дулата и Синтия долови миризмата на изгорели косми. Пумата се строполи на една страна, от козината й се издигна пушек.

Стив разпери ръце, за да запази равновесие. Маринвил, който не виждаше почти нищо, понечи да го улови за ръката, но не успя и Стив — прекрасният нов приятел на Синтия — се просна по гръб на пода.

— О, Боже, май се насрах — отсъди делово, почти непринудено Джони, сетне добави: — Не, било е само шумът на върбите. Стив, добре ли си?

Синтия беше клекнала над помощника му. Той се надигна от земята, огледа се замаяно и когато момичето натисна с пръст кървавото петно върху комбинезона, се намръщи от болка.

— Мисля, че да — отговори и понечи да се изправи. Синтия го прегърна през кръста и му помогна. — Мерси, шефе.

— Не мога да повярвам — каза Маринвил, може би сам на себе си. За пръв път, откакто се бяха срещнали със Синтия, говореше естествено, не като актьор, опитващ се да играе роля. — Не мога да повярвам, че аз съм го направил. Оная жена ме накара. Стивън, всичко ли е наред наистина?

— Има няколко драскотини — обясни Синтия, — но това не е най-важното за момента. Да помогнем на стареца.

Мери се появи на свой ред на вратата. Носеше на рамо пушката на Маринвил — онази, без патроните. Стискаше с две ръце цевта, все едно се готвеше да използва оръжието като бухалка. На Синтия й се струваше, че жената се движи като насън. Мери огледа полесражението — тоалетната вече се беше изпълнила с дим и „декорите“ придобиваха все по-нереални контури — и се завтече към Билингзли. Старецът направи последен опит да мине през стената и цялото му тяло се отпусна безжизнено. Гърдите, ръцете, най-накрая и лицето се плъзнаха по фаянсовите плочки и той безпомощно се свлече на земята.

Ралф посегна да прегърне Стив през рамо, видя кръвта и за по-сигурно го хвана за бицепса.

— Не можах — оправда се той. — Исках да стрелям, но не можах. След първия залп се страхувах да не улуча теб вместо нея. Когато най-после се извърнахте така, че да стрелям, Маринвил вече беше дошъл.

— Няма нищо — успокои го Стив. — Всичко е добре, когато свършва добре.

— Дължах му го — похвали се с престорена скромност Маринвил. На Синтия й се струваше, че й прилошава от маниерите му. — Ако не бях аз, никога не би се наврял в тая…

— Елате тук! — повика ги с пресипнал глас Мери. — Боже мили, на човека ще му изтече кръвчицата!

Четиримата наобиколиха Мери и Билингзли. Тя беше успяла да го обърне по гръб и Синтия изтръпна при разкрилата се гледка. Едната ръка на стареца почти липсваше — всички пръсти с изключение на кутрето бяха оглозгани до кост — но не това бе най-страшното. И вратът, и едното му рамо бяха разпрани като с нож. Кръвта шуртеше като от спукана водопроводна тръба. И все пак Билингзли продължаваше да е в съзнание, широко отворените му очи възприемаха всичко наоколо.

— Полата — прошепна той едва-едва. — Полата.

— Не се опитвай да говориш, старче — опита се да го възпре Маринвил. Наведе се, вдигна фенера от земята и освети тялото на стареца, колкото да се уверят, че раните са по-тежки, отколкото предполагаха. Под главата на ветеринаря се беше образувала локва кръв. Синтия дори не можеше да си обясни как така е още жив.

— Трябват ми превръзки — подкани ги Мери. — Не стойте така, помогнете, ако не спрем кръвотечението веднага, човекът ще умре!

„Вече е късно, мила“ — помисли си Синтия, но не посмя да го изрече на глас.

Стив забеляза някакъв парцал, захвърлен в един от умивалниците, и го грабна. Сгъна го и го подаде на Мери. Тя кимна, сгъна го още веднъж и го притисна до зейналата рана на врата.

— Ела с мен — дръпна Синтия Стив за ръката. — Ако не друго, то поне ще ти промия раните с минерална вода.

— Не — прошепна старецът. — Останете! Трябва… да чуете.

— Не бива да говориш — възрази му Мери и притисна по-силно импровизирания компрес върху раната, фланелката вече потъмняваше от кръв. — Ако говориш, кръвта няма да спре.

Очите му се извъртяха в орбитите си и се спряха на лицето й.

— Много е късно… за лекуване. — И с пресипнал глас добави: — Умирам.

— Не говори така.

— Умирам — настоя Билингзли и се размърда, при което се разнесе ужасяващ пляскащ звук. На Синтия пак й се повдигна. — Елате всички при мен… всички, по-близо… слушайте какво ще ви кажа.

Стив се спогледа със Синтия. Тя вдигна рамене и двамата клекнаха един до друг в краката на стареца. До Синтия беше Мери Джаксън, а при раменете на умиращия застанаха Маринвил и Харвър.

— Не би трябвало да говори — държеше на своето Мери, но не чак толкова убедено.

— Нека каже, каквото иска — промълви Маринвил. — Какво има, Том?

— Много е къса за работа — промълви ветеринарят. Не сваляше поглед от лицата им, сякаш искаше с него да допълни това, което не можеше да изрече с думи.

Стив поклати глава.

— Не те разбирам.

Билингзли прокара език по устните си.

— Само веднъж съм я виждал с пола. Затова ми трябваше толкова време да се сетя… къде е грешката.

По лицето на Мери се изписа изражение на изненада.

— Ами точно така, нали каза, че имала среща с главния счетоводител на фирмата! Щял да идва чак от Финикс, за да чуе някакъв много важен доклад. При условие, че става дума за тлъсти пачки, кой на нейно място би си облякъл минижуп, та да й се виждат гащичките при всяко кръстосване на краката? Няма логика.

По бледите бузи на Билингзли се стичаха капчици пот, сякаш плачеше.

— Толкова съм тъп — изхленчи. — И все пак не е само в мен грешката. Не. Не се познавахме лично. Веднъж е идвала в службата да купи мехлем за коня си, но мен ме е нямало. Виждал съм я само от разстояние, а по тези места жените обикновено ходят с дънки. Но се бях сетил. Сетих се, а след това започнах да се наливам и забравих. — Отново гледаше към Мери. — Костюмът й е бил по мярка… когато го е облякла. Разбирате ли? Разбирате ли за какво говоря?

— Какво иска да каже? — недоумяваше Ралф. — Как би могъл да й е по мярка, когато го е обличала, а след това, за деловата среща, да се окаже изведнъж къс?

— По-висока — обясни старецът.

Маринвил погледна към Стив.

— Какво каза? Прозвуча ми като…

— По-висока — натърти Билингзли. Изрече думата внимателно, след което се задави от кръвта. Парцалът, с който Мери се опитваше да спре кръвотечението, беше подгизнал. Погледът на ветеринаря започна да обикаля лицата на хората, надвесили се над него. Извърна глава на една страна, изхрачи кръвта и се успокои.

— Мили Боже — най-после се сети Ралф. — Тя е като Ентрейджиън? Това ли искаш да кажеш? Станало е същото като с ченгето?

— Да… не — чудеше се какво да отговори Билингзли. — Не съм сигурен. Би трябвало… да е така… но…

— Господин Билингзли — попита Мери, — мислите ли, че може да е поела в малко количество същото, което е попаднало у полицая?

Той я изгледа с благодарност и стисна ръката и.

— Във всеки случай не кърви като ченгето — обади се Маринвил.

— Не и там, откъдето би личало — поправи го Ралф, — и засега.

Билингзли погледна през Мери.

— Къде… къде…

Отново се задави и не можа да довърши. Но не му и трябваше. Всички се спогледаха изненадани и Синтия извърна глава към вратата. Одри я нямаше.

Нямаше го и Дейвид Карвър.