Стивън Кинг
Град Отчаяние (12)

2.

— Бях клекнала до момчето от сладкарницата и се мъчех да взема решение как да постъпя — дали да остана при него или да изтичам да повикам някого — когато откъм Котън Стрийт долетяха нови викове и изстрели. Чу се трошене на стъкла. Нещо изскърца на дърво, после издрънча на желязо. Колата отново изрева. Имам чувството, че от два дни насам друго не съм чувала освен рева на мотора. Онзи обръщаше и по звука разбрах, че приближава в моя посока. Имах само секунда за размисъл, но дори и две да бяха, едва ли бих сторила друго — плюх си на петите и избягах.

Исках да се върна в колата си и да подкарам извън града, но си казах, че времето няма да ми стигне. Мислех, че дори няма да успея да се скрия зад близкия ъгъл. Затова нахлух в бакалницата. Продавачката, Уенди Уоръл, лежеше мъртва до касата. Баща й — собственик и на бакалницата, и на месарницата — беше седнал на стол в малкия офис зад щанда, прострелян в главата. Беше гол до кръста. Навярно тъкмо се е преобличал, когато са го убили.

— Хю започва работа рано — рече Билингзли. — Много по-рано от останалите в семейството.

— Така, а през това време Ентрейджиън обикаля всички заведения и проверява — продължи Одри. Искаше й се да говори безгрижно, все едно си бъбри с приятелка на кафе, но всъщност беше на ръба на истерията. — Ей за това е опасен. Постоянно обикаля къщите и проверява. Може да се е побъркал, може да няма милост към никого, но същевременно е изключително педантичен.

— И все пак е смъртно болен — напомни Джони. — Когато ме докара в града, така кървеше, че малко му оставаше да припадне. А оттогава са минали шест часа. Ако кръвоизливите не са спрели… — Той вдигна рамене, без да довърши.

— Не се улавяйте в капаните му — едва не зашепна Одри, все едно издаваше голяма тайна.

Джони разбра какво има предвид. От това, което беше видял с очите си, знаеше, че е невъзможно, но също така си даваше сметка, че ако тръгне да я убеждава, само ще си изгуби времето.

— Продължавай — нямаше търпение Синтия. — Какво стана после?

— Опитах се да използвам телефона на господин Уоръл. Беше блокирал. Останах в задната част на магазина в продължение на около половин час. През това време колата на два пъти мина покрай къщата: веднъж по Мейн Стрийт, втория път зад гърба ми — или по Мескит, или отново по Котън. Изстрелите продължаваха. Качих се на горния етаж, където семейство Уоръл живеят. Надявах се там телефонът да е наред. Но не беше. Нито пък госпожата или момчето. Мерт, мисля, че така се казваше. Тя беше в кухнята с глава, завряна в мивката, и с прерязано гърло. Синът й така и не беше станал от леглото. Имаше кръв навсякъде. Стоях на вратата на детската стая, гледах плакатите на рокмузиканти и баскетболисти, а навън колата отново приближаваше.

Слязох до задния изход, но така и не посмях да отворя вратата. През цялото време си го представях как е застанал до стената и ме дебне. Точно преди минута го бях чула да отминава, но въпреки това бях убедена, че ме чака отвън.

Реших, че ще е най-добре да изчакам да се стъмни. Тогава може би щях да успея да се измъкна с колата. Може би. Човек никога не знае. Защото той беше толкова непредвидим. Вярно, не стоеше постоянно на Мейн Стрийт, нито пък постоянно слушах шума от двигателя, но тъкмо, да си кажа: ето, няма го, тръгнал е към хълмовете, и той се появяваше отново, подобно на заек от цилиндъра на фокусник.

В магазина обаче не можех да остана. Ако не за друго, то защото бръмченето на мухите ме подлудяваше. Освен това беше много задушно. По принцип горещината не ми прави впечатление, просто няма как, щом живея в централна Невада, но непрекъснато си внушавах, че усещам миризмата труповете край себе си. Затова изчаках да чуя изстрели от другата страна на автомобилния сервиз — на Дюмон Стрийт, кажи-речи в източния край на града — и излязох от къщата. Да прекося отново магазина и да изляза на тротоара, ми се струваше една от най-смелите постъпки в целия ми живот. Все едно бях войник и вървях през минно поле. В началото не можех да помръдна; бях замръзнала на едно място пред магазина като статуя. Спомням си как си повтарях, че трябва да вървя, че не трябва да тичам, иначе ще ме обхване паника, но все пак съм длъжна да вървя. Така или иначе не можех. Не можех. Все едно се бях парализирала. Тогава го чух отново да приближава. Странно. Все едно ме беше усетил. Може би не мен точно, но някого. Беше усетил човек да се движи зад гърба му. Все едно си беше измислил нов вид криеница, при която не само заплюваш противника, но и го застрелваш за по-сигурно. Моторът…, когато даде газ, е толкова шумен, мощен, направо оглушителен. Дори да не го чувам, си представям, че го чувам. Как да ви кажа, все едно котки се ухажват по улиците. Ей, това чувах — огромна разгонена котка, наближаваща в моя посока, и пак не можех да помръдна. Стоях на едно място и се вслушвах в усилващия се звук. Най-накрая се сетих за момчето от сладкарницата, как беше треперило досущ като сойката, която бях застреляла като дете, и това ме откъсна от тротоара. Влязох в обществената пералня и се хвърлих по очи на земята секунда, преди той да мине по улицата. Разнесоха се нови викове от север, но вече не знаех какво се случва, защото дори не можех да вдигна поглед. Бях се залепила за пода. Трябва да съм лежала поне двайсет минути, толкова зле се чувствах. Лесно е да се каже, че съм била повече от уплашена, по-трудно е да се обясни как точно се чувства човек, който е повече от уплашен. Лежах на пода, гледах кълбетата напластил се прах, захвърлените фасове и си казвах, че пералнята си е пералня дори когато си се проснал по очи на земята, дробовете ти вдишват само прах, а пред очите ти друго няма освен фасове с червило. Знаех, че не мога да помръдна дори ако дочуех стъпките му по тротоара. Щях да си лежа до момента, в който той опре дулото на пистолета до главата ми…

— Недей — изгледа я ужасено Мери. — Не го споменавай.

— Но аз само за това мисля! — изкрещя Одри и в този миг Джони Маринвил като че ли усети в гласа й нещо, което досега му беше убягвало. Тя направи видими усилия да се овладее и продължи разказа си: — Това, което ме извади от обхваналата ме летаргия, бяха гласовете от улицата. Надигнах се на колене и допълзях до вратата. По отсрещния тротоар, пред „Бухала“, вървяха четирима души. Двама мексиканци — онзи младеж, Ескола, дето работи на каменотрошачката в мината, и приятелката му. Не й знам името, но си спомням русия кичур в косата й — мисля, че е естествен, а тя самата е доста хубава. Беше доста хубава. Имаше една друга жена, доста пълна, не я бях виждала никога преди. Мъжът с нея, Том, беше един от твоите партньори на билярд, Флип някой си, доколкото си спомням.

— Флип Морън? Видяла си Флипера?

Тя кимна.

— Промъкваха се по отсрещния тротоар, опитваха бравите на колите, търсеха ключове. Сетих се за своята, за това, че петимата можем да се качим в нея и да избягаме. Вече се канех да се изправя. Четиримата тъкмо минаваха пред тесния проход между „Спукания барабан“ и голата фасада на някогашния италиански ресторант, когато Ентрейджиън даде газ и изхвърча с колата си от прохода. Все едно ги беше чакал. Най-вероятно ги е чакал. Блъсна ги всички наведнъж, но мисля, че твоят приятел единствен загина на място. Другите се разпиляха като кеглите на боулинга, когато не успееш да ги събориш, а само ги разместваш с топката. Хванаха се един за друг да не паднат и хукнаха да бягат. Ескола беше прегърнал момичето си. Тя ревеше на глас и държеше ръката си пред гърдите. Беше счупена. Личеше си отдалеч, все едно й беше израснал втори лакът. Лицето на другата жена се беше скрило като под було от кръв. Когато чу, че Ентрейджиън подкарва след тях — когато мощният двигател отново изрева — жената се извъртя с лице към него и вдигна ръце пред себе си, все едно беше пазач или кой знае… Той държеше волана с дясната си ръка и се беше провесил през сваленото стъкло като машинист на влак. На два пъти стреля в нея с пистолета, преди да я помете с колата. Едва тогава успях добре да го видя — да разбера със сигурност с кого си имам работа.

Одри огледа слушателите си, сякаш й се искаше да види какво впечатление е направила с разказа си.

— Той се хилеше. Смееше се на глас като малко дете, заведено в Дисниленд. Беше щастлив, разбирате ли? Щастлив.

3.

Одри останала да клечи до вратата на обществената пералня, докато Ентрейджиън гонел Ескола и приятелката му нагоре по главната улица. Настигнал ги и ги блъснал по същия начин, по който бил ударил възрастната жена — било му лесно да ги уцели двамата наведнъж, понеже момчето се опитвало да помогне на девойката и двамата тичали прегърнати. Когато ги съборил на земята, Ентрейджиън спрял, дал на заден ход, минал бавно през телата им (тогава нямаше никакъв вятър, уточни Одри, затова много ясно чула пукота на строшени кости), сетне слязъл от колата, доближил ги, клекнал над тях и гръмнал един изстрел в главата на момичето. След това махнал шапката на Ескола — тя като по чудо стояла на мястото — и пратил още един куршум в главата му.

— Най-накрая върна обратно шапката. Ако ми е съдено да оцелея след всичко това, сигурна съм, че ей това никога няма да го забравя, пък дори и изкуфяла бабичка да стана: как свали шапката на момчето, за да го застреля, и след това му я сложи обратно на главата. Все едно искаше да им докаже колко много им съчувства, та затова се опитва да си върши работата вежливо.

Ентрейджиън се изправил, извърнал се към другия край на улицата (в движение заредил пистолета) и се заоглеждал във всички посоки. Одри каза, че по лицето му била изписана широка, глупашка усмивка. Джони разбираше за какво точно говори. Беше я видял със собствените си очи. Без да знае как е станало това, беше убеден, че сам е бил свидетел на чутото, може би насън, може би в някой предишен живот.

Начинът, по който Одри беше описала ченгето, му напомняше за някои натряскани до козирката войници, с които се беше срещал, за истории, които се разказваха само късно посред нощ и само шепнешком: как някои наплашени момчета били видели своите другари да извършват неописуеми жестокости със същите невинни, непринудено весели изражения. — „Това си е то, Виетнам, налетял отново върху теб, ей така, изневиделица. Единственото, което ти липсва, е транзистор, който да свири «Хората са странни» или «Кибритени човечета».“

Но дали това беше всичко? Дълбоко в съзнанието му се обаждаше глас на скептицизъм. Същият този глас беше убеден, че и друго има да се случва, нещо, което няма връзка с избледнелите спомени на известен писател, хранел се с ужасите на войната подобно на лешояд или хиена… и написал като следствие една доста тъпа книга, както би могло да се очаква при подобно поведение. „Добре тогава: ако е не заради теб, защо?“

— Какво направи след това? — попита Стив.

— Върнах се обратно в офиса. Пълзях на четири крака. Когато влязох, се пъхнах под бюрото, свих се на кълбо и заспах. Бях капнала от умора. След всичко видяно… след тези непрекъснати срещи със смъртта… бях съсипана от умора.

Сънят ми беше лек и накъсан. Постоянно чувах шумове около себе си. Изстрели, експлозии, чупене на стъкла, човешки викове. Нямам представа колко е било истина, колко съм си въобразила. Когато се събудих, вече беше следобед. Всичко ме болеше, имах усещането, че се вдигам от продължителен сън. Може би дори си бях в палатката. Но отворих очи и видях къде се намирам. Надушвах прахове и сапуни, усещах, че ми се пикае до смърт. Освен това краката ми се бяха схванали.

Понечих да се измъкна изпод бюрото, убеждавах се да не изпадам в паника, ако се заклещя, изведнъж чух някой да влиза в магазина. Веднага се пъхнах обратно в скривалището си. Беше той. Познах го по стъпките: едър мъж с ботуши.

Той извика: „Има ли някой?“ и тръгна между пералните машини и сушилните. Все едно вървеше по следите ми. В известен смисъл точно това правеше, беше надушил парфюма ми. Обикновено не слагам парфюм, но проклетият костюм ме подсети за това; бях си казала, че ако се напарфюмирам, срещата с господин Саймс ще протече по-гладко. — Одри вдигна рамене, все едно се чувстваше неловко. — Целта оправдава средствата, нали така?

Синтия изобщо не реагира, но Мери кимна разбиращо.

— Мирише ми на „Опиум“ — казва той. — Познах ли, госпожице? „“Опиум" ли използвате?" Не му отговорих, само се сниших към земята с две ръце около главата. Той продължи: „Защо не излезете? Ако излезете сама, бързо ще свърша. Ако ме карате да ви търся, ще стане доста по-бавно.“ До такава степен ми въздействаше, че усещах желание наистина да се покажа. Ей до такава степен бях изгубила разсъдъка си от страх. Бях убедена, че той знае със сигурност за моето присъствие, че като хрътка ще проследи миризмата на парфюма ми, бях готова да изпълзя изпод бюрото и да се предам, само и само всичко да свърши. Все едно бях наркоман, а той пласьор — толкова силно напираше душата ми да се покажа. Но не бях способна. Отново бях замръзнала на едно място, повтарях си непрекъснато, че ако не се изпикая, ме чака мъчителна смърт. Обърнах внимание на стола — бях го издърпала, за да се намърдам на негово място — и си казах: „Щом види къде е столът, ще се сети къде съм и аз.“ Докато си мислех подобни неща, той влезе в офиса. „Има ли някой? — попита. — Излезте, нищо няма да ви сторя. Искам само да ви задам няколко въпроса какво сте видели. Имаме голям проблем.“

Одри се разтрепери и Джони си представи как по същия начин е треперила, свита като таралеж под бюрото, в очакване Ентрейджиън да направи последните няколко крачки, да я открие и да я застреля. С тази разлика, че сега се усмихваше, а човек трудно можеше да погледне подобна усмивка.

— Беше откачил напълно. — Одри трябваше да държи ръцете си една в друга, за да успокои треперенето им. — Веднъж ти казва, че ако излезеш сама, ще те възнагради с бърза смърт, само след секунда ти обяснява, че имал да ти задава въпроси. Лудост. Но аз, която вярвах и на едното, и на другото… Кой от двама ни беше по-лудият? А? Кой е бил по-лудият?

Направи две крачки навътре в помещението. Мисля, че бяха две. Достатъчно, за да се появи сянката му на пода откъм моята страна. Спомням си как си помислих, че ако сянката има очи, той вече ме е видял. Остана дълго време пред бюрото. Чувах всяко негово вдишване. Най-накрая изпсува и си тръгна. Минута по-късно чух как вратата към улицата се отваря и затваря. В началото бях сигурна, че е капан. Представях си как е отворил и е затръшнал вратата, но е останал до машината с пакетчетата прах за пране. Стои и не мърда с пистолет в ръка, готов да стреля в момента, в който се издам. И знаете ли какво? Продължих да си го представям, дори когато той запали двигателя на автомобила и се захвана отново да кръстосва улиците в търсене на нови жертви. Убедена съм, че и досега щях да си клеча под бюрото, ако не беше малката ми нужда. Трябваше да отида до тоалетната, иначе щях да се напикая, а това не трябваше да допускам. Щом беше способен да надуши парфюма ми, още по-лесно щеше да усети миризмата на урина. Затова изпълзях и отидох в клозета. Залитах като стара жена, защото краката ми бяха все така претръпнали, но се добрах.

И въпреки че Одри Уайлър продължи да говори още десетина минути, Джони си каза, че с отиването до клозета е свършило всичко интересно в разказа. Колата й била на няколко крачки, ключовете били в джоба на роклята й, но дори автомобилът да не е бил паркиран на Мейн Стрийт, а на Луната, все от същата полза щял да й бъде. На няколко пъти се местела от офиса до самото перално помещение (Джони добре си даваше сметка, че при обстоятелствата и това движение е проява на известна смелост), но по-далеч не намерила сили да отиде. Нервната й система била съсипана, капчица воля не й била останала. Всеки път, когато изстрелите утихвали и ревящият мотор замлъкнал, тя се навивала да опита да избяга, но в следващия миг си представяла как Ентрейджиън я настига по шосето, как я принуждава да отбие, как я издърпва от колата и я прострелва в главата. Освен това Одри била убедена, че все някога помощ ще дойде. Трябвало да дойде. Вярно, Деспърейшън се намирал встрани от главния път, но не чак толкова далеч — мината се готвела отново да заработи, та хора идвали и си отивали.

В интерес на истината хора били дошли отвън. Била видяла камион на Федерал Експрес около пет часа следобед първия ден, после, на другия, около обяд — пикап на областното електроснабдяване. И двете минали по главната улица. Одри чула музика от кабината на пикапа. Този път моторът на полицейската кола не се бил обадил, но пет минути, след като пикапът подминал пералнята, се разнесли нови изстрели и някакъв мъж започнал да крещи: „О, недей! О, недей!“ толкова високо, че можел да мине и за момиче. След това дошла нова безкрайна вечер, в която Одри хем се убеждавала, че не иска повече да стои, хем не смеела да излезе и да си опита късмета. Хранела се със снакс от автомата до сушилките пиела вода от мивката в клозета. Докато дошъл новия ден и Ентрейджиън закръжил отново из града като изгладнял лешояд.

Не знаела, каза Одри, че карал хора отвън да ги хвърля в ареста. Единственото, с което се занимавал мозъкът й, било да крои планове за бягство, но нито един не й се струвал достатъчно надежден. Пък и започнала да се чувства в пералнята като у дома… най-малкото била в безопасност. Ентрейджиън вече бил идвал веднъж, втори път не се бил показвал, може би изобщо нямало да се появи.

— Свикнах да се утешавам с мисълта, че няма начин да е убил всички в града, че из къщите все още се намират живи като мен — хора, които са разбрали навреме какво става, и са се спотаили в миша дупка. Все някой е успял да се измъкне от града, да повика щатската полиция. Продължавах да си повтарям, че сега-засега това е най-мъдрото решение — да стоя и да чакам. Най-накрая се разрази бурята и реших да я използвам за прикритие. Все някак щях да се промъкна до минното дружество. В гаража на скривалището има джип-влекач.

Стив кимна.

— Видяхме го, беше вързан за ремарке с проби от рудника.

— Планът ми беше да откача ремаркето и да подкарам право на север към шосе номер 50. Можех да си взема компас от склада, та да се ориентирам. Разбира се, знаех, че мога да попадна на някоя яма, но това не ми изглеждаше чак такъв риск, не и след всичко, на което бях станала свидетел. А трябваше да се махам. Да изкараш две денонощия в някаква си обществена пералня, нека някой опита какво е. Готвех се да тръгна, когато вие двамата се появихте.

— И аз за малко не ти строших главата — заключи Стив. — Извинявай.

Одри се усмихна вяло и промърмори:

— Останалото вече знаете.

„Не мисля — каза си Джони Маринвил. Болката в носа му се обаждаше настойчиво. Имаше нужда да пийне нещо, голяма нужда… И понеже това си беше чиста проба лудост — за човек в неговото състояние, най-малкото — той извади шишенцето с аспирина и с малко минерална вода изгълта две хапчета. — Не съм сигурен дали знаем всичко. Не и засега.“

4.

Мери Джаксън попита:

— А сега какво ще правим? Как ще се измъкнем от тази каша? Ще бягаме ли или ще чакаме да ни спасят?

Известно време никой не й отговори. Най-накрая Стив се размърда на креслото, което разделяше със Синтия, и заяви:

— Не можем да чакаме.

— Кое те кара да мислиш така? — попита Джони. Въпросът беше зададен по-скоро от любезност и любопитство, иначе си личеше, че отговорът му е вече ясен.

— Защото все някой вече е трябвало да се измъкне от града, да се добере до работещ телефон и да изключи машината за убийства. Но никой не го е сторил. Дори преди началото на бурята, никой не е излязъл от града. Тук действа могъща сила, ако се надяваме на помощ отвън, мисля, само ще увеличим шансовете й да ни унищожи. Трябва да разчитаме един на друг и да се опитаме възможно най-бързо да се измъкнем. Така поне смятам.

— Никъде не тръгвам, преди да разбера какво се е случило с мама — възрази Дейвид.

— Така не се разсъждава, синко — укори го Джони.

— Напротив.

— Не — поклати глава Билингзли. В тона му имаше нещо, което накара Дейвид да го погледне в очите. — Не и когато става дума за живота на други. Не и когато… си нещо особено, а ти си точно такъв. Ние се нуждаем от теб, синко.

— Не е честно — протестираше Дейвид.

— Не е — съгласи се Билингзли. Сбръчканото му лице беше застинало, сякаш беше от камък. — Не е.

Синтия също взе думата:

— Майка ти нищо няма да спечели, малък, ако ти — и всички ние с теб — загинем, само и само да я намерим. От друга страна, ако успеем да излезем от града, може би ще се завърнем с помощ.

— Правилно — подкрепи я Ралф с тих, немощен глас като на болен човек.

— Не, не е правилно — възпротиви се повторно Дейвид. — Говорите чиста проба лайнарщини, така да знаете.

— Дейвид!

Момчето ги изгледа, изражението му издаваше едновременно ярост и болезнен страх.

— На никого от вас не му пука за майка ми на никого. Дори и на теб, татко.

— Не е вярно — рече Ралф. — Нещо повече, само коравосърдечен човек може да го твърди.

— Така е — призна Дейвид, — но все пак си мисля, че е вярно. Знам, че я обичаш, ама мисля, че си готов да я изоставиш, само защото вече си приел, че е мъртва. — Погледът му се впи в лицето на Ралф, който гледаше виновно в краката си, докато сълзи се стичаха по насиненото му лице. Момчето се обърна към ветеринаря: — Ще ви кажа нещо и на вас, господин Билингзли: това, че се моля на Господ, не означава, че съм магьосник от книжките с приказки. Молитвата не е магия. Единствената магия, която знам, са два-три фокуса с карти, но и тях винаги ги обърквам.

— Дейвид… — понечи да каже нещо Стив.

— Ако сега си отидем, а после се върнем, вече ще е твърде късно да я спасим! Знам, че ще е късно! Сигурен съм!

Думите му огласиха цялата зала, все едно оратор бе застанал на подиума, но скоро заглъхнаха. Единствено вятърът невъзмутимо го аплодира отвън.

— Дейвид, вероятно и сега е твърде късно — отвърна Джони. Все още бе способен да говори спокойно, но нямаше сила да погледне момчето в очите.

Ралф хрипливо въздъхна. Синът му седна до него и взе ръката му. Лицето на бащата беше посърнало от умора и объркване. Изглеждаше много стар.

Стив погледна Одри:

— Каза, че си знаела друг път към магистралата.

— Да. Огромната купчина пръст, която сте видели на идване в града, е северната стена на рудника, който отваряме. Има два пътя: единият, който се изкачва по склона, прехвърля билото и се спуска към самата мина. Другият отбива на запад и излиза на шосето няколко километра по-нататък. Върви покрай пресъхналото корито на тукашната река. Нали знаеш за какво говоря, Том?

Той кимна.

— Този път — казваме му пътя по река Деспърейшън — започва от паркинга за камионите. Там има много влекачи. Най-големите побират само четирима души, но можем да хванем някое ремарке и да настаним останалите.

Стив, който от десет години се занимаваше с товарене и разтоварване, със светкавични решения й главоломни бягства (неизбежни, щом като в хотели четири звезди все така проявяваха неблагоразумието да подслоняват отрепки от музикалния бизнес), беше слушал внимателно всичко изречено тази вечер.

— Ето какво предлагам аз: ще изчакаме до сутринта. Ще си починем, може дори да поспим. До изгрев слънце бурята може да утихне…

— Мисля, че вятърът вече е отслабнал — прекъсна го Мери. — Може и да си внушавам, но мисля, че навън е по-спокойно.

— Дори бурята да продължава, ще успеем да се доберем до паркинга, нали, Одри?

— Определено.

— На какво разстояние се намира паркингът?

— На три километра от минното дружество, значи на два и нещо оттук.

Стив кимна.

— По светло ще виждаме Ентрейджиън отдалеч. Ако се опитаме да се измъкнем през нощта, кой знае дали няма да му налетим.

— Сега не сме сигурни дали няма да срещнем… и представителите на дивата фауна — подкрепи го Синтия.

— Ще се движим готови за стрелба — продължи Стив. — Ако бурята утихне, ще тръгнем към рудника с моя камион: трима отпред в кабината, другите в товарното отделение. Ако времето остане лошо — надявам се на това — по-добре е да отидем пеша. Така по-малко внимание ще привлечем. Той дори няма да разбере, че сме тръгнали.

— Предполагам, че Ескола и приятелите му са разсъждавали по същия начин, преди да ги блъсне с колата — напомни му Билингзли.

— Да, но те са вървели на север, при това по Мейн Стрийт — възрази Джони. — За Ентрейджиън не е било трудно да се досети. Ние ще тръгнем на юг, по посока на рудника, и ще напуснем града по черния път.

— Именно — рече Стив. — А след това, бам, и ни няма. — Стана от креслото, приближи се до Дейвид — момчето беше оставило баща си и седеше на ръба на подиума, загледано в празните редове на киното — и се надвеси над него. — Но ще се върнем. Чуваш ли, Дейвид? Ще се върнем за майка ти и за всички, които може би са още живи. Казана дума — хвърлен камък, повярвай ми.

Дейвид продължаваше да гледа пред себе си.

— Не знам какво да правя. Знам, че трябва да попитам Господ, само той може да ми помогне да си възвърна разсъдъка, но в момента съм му толкова ядосан, че не съм в състояние. Колкото пъти се опитам да събера мислите си, едно и също ми идва наум: Той позволи на ченгето да отведе майка ми! Защо? Господи, защо?

„Не знаеш ли, че преди малко си извършил чудо?“ — помисли си Стив, но не каза нищо: само щеше да накара Дейвид да се чувства още по-объркан и нещастен. Изправи се, пъхна ръце в джобовете си и без да знае как да утеши момчето, остана да го гледа безмълвно.

5.

Пумата бавно вървеше из прохода с присвити уши. Беше снишила глава към земята, та забеляза купчината празни консерви и железни отпадъци много по-рано от хората, минали оттук преди нея; за разлика от тях тя добре се ориентираше в тъмното. И все пак в дъното на тясната алея спря и тихо изръмжа. Цялата тази история не й се нравеше. Един от човеците беше силен, много силен. Усещаше силата му дори през дебелата тухлена стена на сградата, чувстваше как енергията му пулсира в нощта. Но не можеше и да помисли за неподчинение. Пришълецът, излязъл от дълбините на земята, се беше вмъкнал в съзнанието на звяра, неговата воля бе вкопчена в съзнанието на звяра като рибарска кука. Той говореше на езика на безформеното, на древния език, създаден още в дълбините на времето, когато всички животни без човека и без пришълеца бяха едно цяло.

И все пак това усещане за сила не й се нравеше. Това сияние в мрака…

Пумата повторно изръмжа — звукът проряза тишината и замлъкна. Голямата котка извърна глава и погледна зад ъгъла. Повей на вятъра разроши козината й, обонянието й долови далечния мирис на трева, бои, алкохол и тухли. Дори и тук се усещаше горчивият дъх на рудника на юг от града, миризмата, която беше плъзнала из областта, след като човеците бяха пробили новите дупки и бяха проникнали в дома на злото: онзи, който животните добре познаваха, а човеците се опитваха да забравят.

Вятърът стихна и пумата с бавни крачки продължи между дървената ограда и задната стена на киното. Спря да подуши щайгите: повече прекатурената, отколкото опряната в стената. Най-различни миризми се смесваха. Последният, който беше стоял върху дъските, беше избутал с ръка щайгата на земята, далеч от другата. Звярът усещаше на какво са лъхали ръцете му: миризма различна, по-натрапчива от всички останали. Миризма на кожа, на гола кожа, воняща на пот и на машинно масло. Принадлежеше на мъж в разцвета на силите си.

Звярът подушваше и оръжия. При други обстоятелства само това би било достатъчно да го прогони надалеч, но сега барутът нищо не значеше. Където и да я изпратеше създанието от миналото, пумата щеше да отиде, нямаше избор. Подуши и стената, сетне вдигна поглед към прозореца. Беше открехнат и се полюшваше от вятъра. Пумата можеше да влезе, нямаше да й е трудно. Прозорецът щеше да отстъпи пред силата й, както повечето творения на човешката ръка.

„Не — обади се гласът на лишения от форма. — Не можеш.“

През съзнанието й проблесна смътна картина: някакви лъскави предмети. Същите, с чиято помощ човеците утоляваха жаждата си, сетне трошаха на ситни парченца по скалите, щом не им бяха повече нужни. Пумата проумяваше (по същия начин, по който лаикът възприема сложно математическо доказателство, щом успеят да му го обяснят), че ако опита да скочи през прозореца в помещението, ще събори много от тези лъскави човешки вещи. Не знаеше точно какво ще последва, но гласът в главата й повтаряше, че човеците вътре ще чуят.

Като тъмна сянка животното подмина стъклото, спря се пред аварийния изход да подуши вратата и застана пред втори прозорец. Беше на същата височина като онзи с лъскавите предмети, боядисаното в бяло стъкло беше същото, но прозорецът беше залостен.

„И все пак точно този прозорец ще използваш — прошепна гласът в главата на пумата. — Когато ти кажа, че е време, ще влезеш оттук.“

Да. Може би щеше да се пореже, както веднъж в планината си беше наранила лапите на парчета от лъскавите вещи, но когато гласът й кажеше, че е време, щеше да скочи. Влезеше ли вътре, щеше да върши, каквото й заповядат. Това не беше естественият ред на нещата…, но засега друг нямаше.

Легна под залостения прозорец на мъжката тоалетна, прибра опашка до тялото си и зачака гласа на създанието от мината. Гласът на чужденеца. Гласът на Так. Когато той й заговореше, пумата щеше да се подчини. Дотогава щеше да лежи и да се вслушва в песента на вятъра, поемайки горчивия му дъх, както се приемат лошите новини от друг свят.