Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Hit Them Where It Hurts, 1984 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Владимир Германов, 1992 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,9 (× 21гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Джеймс Хадли Чейс. Удряй където боли
Библиотека „Трилър“
Първо издание
Абагар Холдинг, София, 1992
ISBN 954-8004-77-1
Превод: Владимир Германов
Редактор: Боряна Стефанова
Компютърен набор: „АБАНОС“, София
Печат: ДФ „Абагар“, В. Търново
История
- —Добавяне
- —Добавяне на анотация (пратена от SecondShoe)
7
Отвън ресторант „Трите рака“ не изглеждаше въодушевяващо. Дървената му фасада беше загубила цвета си и очевидно беше видяла много сезони. В заведението се влизаше през една тясна стъклена врата, закрита с червена завеса. Не представляваше туристическа атракция.
Когато бутнах вратата, се оказах в миниатюрно фоайе, в което имаше гардероб, обслужван от една виетнамка. Усмихна ми се приветливо.
— Имате ли запазена маса, сър? — попита ме тя.
— Очакват ме.
— Вие ли сте мистър Уолъс?
— Да.
Натисна един бутон на плота пред себе си.
— Един момент, сър.
Отнякъде изникна нисък, дебел човек с металносиво сако, бяла риза, черни панталони и тясна вратовръзка.
— Мистър Уолъс?
— Да.
— Мис Сандра Уилис ви очаква, мистър Уолъс — Отправи ми бляскава усмивка, която откри два реда бели зъби. — Моля последвайте ме.
Мъжът отвори някаква врата. В първия момент глъчката и тракането на чинии и прибори ме стреснаха. Последвах го в обширна, претъпкана от хора и маси зала. Някои от мъжете бяха с официални бели костюми. Жените до една носеха тоалети, предназначени да те усмъртят. Келнерите се движеха безшумно и умело.
— Доста добре върви бизнесът ви — казах аз, когато ме поведе покрай тълпата край бара и нагоре по някакво стълбище.
— Не мога да се оплача.
Изкачихме се, той почука на някаква врата и я отвори.
— Мистър Уолъс дойде, мис Уилис.
Тя седеше на маса, подредена за вечеря. Стаята беше малка, но добре мебелирана и с климатична инсталация. Сандра ми кимна и ме покани с жест да седна. Беше с тъмночервена рокля, а черната й коса беше прибрана назад с перлена диадема. Изглеждаше убийствено и още докато сядах срещу нея, усетих влиянието на сексапила й.
— Дай да хапнем, Уоли — каза тя. — Умирам от глад.
— Секунда, мис Уилис.
Човекът с металносивото сако се поклони и изчезна. Тя ме разгледа.
— Трябва да поговорим. Но най-напред ще вечеряме. От снощи не съм хапвала нищо. Работата при Джо е много тежка.
— Джо? Волински?
— А кой друг?
На вратата се почука и един келнер, с вид на мексиканец влезе забързано. Постави пред нас по едно плато миди „Рокфелер“, след това ни наля изстудено бяло вино и излезе с поклон.
Мидите бяха фантастични. Когато преполових порцията си, попитах:
— Изглежда, тук си си у дома, Сандра.
— Идвам много често. За една сама жена е по-разумно да вечеря на места, където няма много хора. Освен това тук ме познават.
— Не бих си помислил, че често оставаш сама.
Тя сви рамене.
— Работното ми време е абсурдно. Сега успях да дойда, единствено защото Джо Волински реши да се позабавлява в казиното.
— И искаш да разговаряш с мен?
— Да, но малко по-късно.
Приключихме с мидите и чух да звъни звънец. Предполагам, че Сандра натисна някакъв скрит бутон.
Келнерът се появи почти веднага и прибра празните чинии. След него влезе друг, който буташе добре натоварена количка.
— Нямаш нищо против морските деликатеси, нали?
— Нямам нищо против никакви деликатеси.
Келнерът започна да сервира от една голяма купа. Пред Сандра постави половин печен омар, панирани миди и огромни скариди пълнени с рачешко месо. Сервира и ориз, поръсен с червен пипер, който заля с някакъв гъст розово оцветен сос. Същото сложи и в моята чиния.
— Това се казва вечеря — отбелязах аз.
Едва, когато ни сложиха по още малко и приключихме с него, Сандра ме погледна.
— Кафе, моля — каза тя на келнера, който прибираше приборите. — Дърк, дай ми цигара, ако обичаш.
Подадох й пакета да си вземе, след това запалихме. Келнерът донесе кана кафе, наля ни и си отиде. Аз чаках и от време на време поглеждах към Сандра. Струваше ми се, че е прекалено качествена, за да е реална. Имаше всичко, на което повечето жени биха завидели, дори и светец не би могъл да й устои, но искрящите й зелени очи, твърди като изумруди, ме предупреждаваха, че не е безопасно да си имаш работа с нея.
— Та — казах аз, след като отпих от кафето, — за какво ще разговаряме?
— Ти си първият мъж в този скапан град, който има кураж. Трябва ми мъж с кураж.
— Какво те кара да мислиш, че аз съм такъв?
— Човек, който може да вдигне във въздуха вмирисана дупка като „Черната кутия“ и да подплаши маймуна като Ханк Смедли така, че да го накара да напусне града, не може да няма кураж.
— Откъде знаеш, че е заминал?
— Обади се половин час преди да дойда тук. Искаше да говори с Джо. Познах го по гласа и му казах, че Джо е зает и че ако желае, може да обясни за какво става дума на мен. Оплака се, че си го измъчвал, и си го принудил да признае, че Анджела Торсън му е платила, за да залее момичето с киселина. Накарал си го да се махне от града. Искаше Джо да му даде пари. — Тя замълча за малко и продължи: — Казах му да върви по дяволите и затворих. После изпратих едно от момчетата да провери. Смедли е издухал към Маями.
Аз седях и чаках мълчаливо. Знаех, че това не е всичко.
— Не казах на Джо, че знаеш за Анджела Торсън. За него тя е ценна. Ако беше научил, че стои зад историята с киселината, щеше да е сигурен, че рано или късно ще се разправиш с нея. Тогава нямаше да живееш и десет минути.
— Все едно, няма да я оставя на мира.
— За да си обясниш тази среща и този разговор с Джо — каза тя тихо, — трябва да си наясно с някои неща.
— Защо ме повика?
— Казах ти. Трябва ми човек с кураж. И сега, след като те намерих, не искам да се погубиш, докато гониш отмъщението си. Слушай, не можеш да помръднеш организацията. Джо Волински е един от големите босове във Флорида. Работата му е да събира пари. Този щат е златна мина. Всеки, който има богатства, има и някаква тайна. Хиляди са готови да плащат, за да ги оставят на мира. Големите магазини, казината, скъпите хотели, всички дават, каквото се иска от тях, за да имат защита. Волински живее в „Спаниш бей“ безплатно. Хотелът не желае да има неприятности с персонала си. Достатъчно е Джо да вдигне пръст и всички ще бъдат принудени да напуснат едновременно. Представи си скандала. От всичко това се събират много долари… Някъде около милион и половина на месец. Джо е длъжен да поддържа тази цифра или да я увеличава. Това го прави уязвим. Ако започне да не се справя, организацията ще го замени. Ето защо не иска да има неприятности в този град. От Анджела Торсън получава десет хиляди. Ако й направиш нещо, той ще загуби тези пари. Знам, че вече започват да не са много доволни от работата му. Искат по-големи приходи. В момента е като въжеиграч. Дърк, трябва да ти кажа, че единствената причина, да не те очисти веднага е, че хората те познават и си приятел с ченгетата. Не желае да се вдига шум. Разбираш ли ме?
— Защо ми казваш всичко това, Сандра? — попитах аз. — Доколкото знам, ти работиш за Джо Волински и той те цени високо.
Усмивката й беше зла и горчива.
— Ще стигна и до това. Джо те повика, защото искаше да те накара да повярваш, че ужасно съжалява за историята с киселината. Ти се хвана, че Мински е мъртъв и погребан. Джо Волински наистина лъже много убедително. Мински е дясната му ръка. Именно той, със шайката си, изравя мръсните истории на хората. Без Мински Джо е загубен. Да се отърве от Мински? Глупости! Все едно да си отреже ръката сам. Мински е жив и здрав и продължава да работи. Смедли е безмозъчен тип и организацията няма нужда от него. Ще изчезне още с пристигането си в Маями. Мински е експерт и в тази област — да отстранява нежелани хора.
Аз се наведох напред.
— Искаш да кажеш, че копелето, което лисна киселина в лицето на Сузи Лонг е живо?
Тя кимна.
— Точно това ти казах.
Поех си дълбоко въздух. Обзе ме гняв.
— Къде мога да го намеря?
— Не можеш. Дори не знаеш как изглежда.
— Нисък, широкоплещест, ходи с бяло сако и широкопола шапка.
— Е, и какво? — лицето й стана подигравателно. — Ще си махне широкополата шапка и бялото сако и ще си сложи сиво сако. Ще тръгне без шапка. Колко хиляди души в този град носят същите дрехи? Ако не ти помогна, въобще няма да разбереш кой е.
Аз я изгледах.
— А защо ти е да ми помагаш?
Лицето й заприлича на каменно, а зелените й очи се присвиха.
— Защото той уби баща ми. Каза го със съскащ шепот.
— Защо?
— За да може Джо Волински да заеме мястото му. Баща ми въртеше бизнеса във Флорида отлично. Бях му секретарка. Бяхме много близки.
Тя се отпусна назад и направи знак да й дам още една цигара.
— Ти си от мафиотско семейство?!
— Разбира се. Но сега съм червей, който гризе плода отвътре. Когато баща ми умря, се заклех над трупа му, че ще отмъстя за него. Затова ми трябва човек с кураж. — Тя се наведе напред, за да мога да запаля цигарата й. — Два червея ще свършат по-добра работа, Дърк.
Започнах да асимилирам чутото.
— И стана секретарка на Волински?
— Да. Той не разбра, че знам кой е наредил да убият баща ми. Беше го организирал много добре — блъсна го кола и шофьорът избяга. Но баща ми остави едно писмо. Бил е наясно, че Волински иска да поеме дейността му, и че Мински ще го убие. Бях секретарка на баща си повече от три години и познавах работата далеч по-добре от Джо. Можеше само да се радва, когато предложих да му стана секретарка.
— Защо го направи? На твое място нямаше да мога дори да го гледам.
— За да може хубавата му, излъскана ябълка да стане червива — каза Сандра със злата си усмивка. — Чаках шанса си повече от година. Без чужда помощ не бих могла да се справя с Джо и Мински. — Тя се втренчи в мен. — Сега намерих човек с кураж. Ще мога да отмъстя за баща си, а ти за момичето си. Имаме обща кауза.
— Според това, което ми каза, излиза, че ако Мински бъде обезвреден, Джо ще падне от въжето, върху което едва пази равновесие. Така ли е?
— Да. Естествено, бизнесът няма да замре. Джо веднага ще бъде заменен. Някой като Мински ще продължи да се рови в калта. Никой не е в състояние да спре организацията, но ние двамата можем да спрем Джо и Мински. Това ми стига.
Замислих се. Не ми се нравеше особено, че ще трябва да работя с мафиотка, но ако по този начин можеше да се добера до Мински, нямаше смисъл да бъда прекалено придирчив.
— Добре — казах след малко. — Можеш да разчиташ на мен. Какъв ще бъде първият ход?
Студените й зелени очи ме погледнаха изпитателно.
— Наистина ли, Дърк?
— Можеш да разчиташ на мен.
Тя кимна.
— Най-напред трябва да намерим Мински. Свързва се с Джо само по телефона. Крие се. Предполагам, вече се е чул със Смедли и знае, че е проговорил. Но си мисли, че го смяташ за мъртъв. Може да допусне невнимателен ход. Няма да се върне в наетия си апартамент. Плащаше наема на седмица, а не на месец. Ползваше го само, когато е в града, а Смедли беше прикритие, затова и го пусна да живее там. Трябваше да има някой, за да не бие на очи — никой не плаща за жилище, в което не живее. Както и да е, Мински лесно ще си намери друг покрив, но за нас няма да е лесно да го открием.
— Не би ли могъл да спи на яхтата „Хермес“?
Тя ме изгледа учудено.
— Кой ти каза за „Хермес“?
— Няма значение, Сандра. Поразпитах тук и там.
— Не, няма да отиде на яхтата. На нея стават разплащанията. Волински се качва само на първо число, за да прибере парите. После отива в Маями. Мински не обича яхтите. Предпочита големите пространства.
— Откъде знаеш?
— От баща си. На времето Мински работеше за него.
— Ти можеш да ми кажеш как изглежда, нали?
Сандра поклати глава.
— Никога не съм го виждала. С него съм говорила само по телефона. Има силен италиански акцент.
— Няма ли гадже?
Тя се замисли.
— Има. Веднъж Джо го попита по телефона как е някоя си Доли. Сигурно му е гадже.
Веднага си спомних за Доли Джилбърт — курвата, която живееше в „Брейкърс“. Ако тя е гаджето на Мински, нищо чудно, че толкова се изплаши, когато споменах Ханк Смедли. Май негърът също я чукаше и мамеше приятелчето си. Струваше си въпросът да се проучи внимателно.
— Знаеш ли къде ще се събират парите сега? — попитах аз като се стремях да изглеждам максимално безразличен. — След като дупката на Смедли вече не съществува, на изнудваните трябва да се каже къде да оставят доларите си.
— Не знам, но ще науча.
— Мински със сигурност ще се появи на първо число, за да ги прибере. Имаме още осем дни. Разбери къде е новото място. Ще го причакам там… Ако не го намеря преди това.
— Да — кимна тя. — Ще разбера и ще ти се обадя по телефона. Остави ми номера си.
— Има го в указателя. И още нещо, Сандра. Знаеш ли защо изнудват Анджела Торсън?
— Не, не знам. Цялата информация държи Мински. Джо Волински се интересува единствено от това, да получава парите навреме.
— Искаш да кажеш, че шефът ти не знае имената и прегрешенията на хората, от които всеки месец получава по милион и половина?
— Защо му е да ги знае? Разчита на Мински напълно. Не желае да се занимава с дребни подробности. Отделно се занимава с голяма мрежа за търговия с наркотици и тя му създава достатъчно главоболия. Шантажите са работа на Мински — Тя погледна часовника си, след това мен. — Трябва да тръгвам. Шефът ще се върне скоро. Мога ли да разчитам на теб, Дърк?
— Можеш.
— В този ресторант имам открита сметка — каза тя. — Излез пет минути след мен.
Сандра тръгна към вратата, но спря.
— Ако откриеш Мински, не го убивай. — Зелените й очи заблестяха и лицето й отново заприлича на издялано от камък. — Това удоволствие трябва да е мое.
Махна с ръка за довиждане и излезе.
Излязох от „Трите рака“ някъде към един. До сутринта нямаше какво да правя и се прибрах вкъщи. Бил вече си беше легнал, така че и аз направих същото. Задрямах неспокойно, защото в главата ми се въртеше разговорът със Сандра, но най-накрая заспах.
Сутринта седнахме да закусим към десет часа и разказах на Бил какво се беше случило.
Той разбърка кафето си и ме погледна въпросително:
— И какво сега?
— Смятам да си разчистя сметките с Мински, а после и с Анджела. Искам да науча повече за нея, отколкото знам сега. Заеми се, Бил. Разбери с какво се занимава, къде ходи. Не е възможно по цял ден да стои в онази къща. Искам да знам с кого се среща, с кого разговаря. Ще го направиш ли?
— Разбира се. А какво ще правиш ти?
— Ще отида до общежитието „Брейкърс“, за да поговоря с портиера. Може би Мински е при Доли. Каквото и да прави, където и да го прави, целта ми е да го намеря — Допих кафето си. — Добре, Бил, разбрахме се. Ще се залепиш за Анджи. До довечера.
Слязох долу и тръгнах към „Брейкърс“.
Беше към единадесет. Отново заварих портиера в приземния етаж, подпрян на дръжката на метлата и зазяпан в пространството. Когато ме видя, свинското му лице просветна.
— А, пак си ти — посрещна ме той. — Намери ли Зиглер?
— Не. Сега търся друг. Виждал ли си нисък набит човек с бяло сако и широкопола шапка?
Той се отпусна още повече върху дръжката на метлата.
— Много хора влизат и излизат от тази дупка.
— Не ме интересуват многото хора. Интересува ме един. Нисък, набит, с бяло сако и широкопола шапка.
— Може — отговори портиерът и ме изгледа продължително — и да съм го виждал.
Извадих портмонето си и му подадох десетдоларова банкнота.
— Това ще опресни ли паметта ти?
Той грабна банкнотата, целуна я и я мушна в джоба на мръсната си фланела.
— Аха. Той е сутеньорът на Доли. Отбива се при нея от време на време. Предполагам, че му дава пари — Портиерът направи няколко движения с метлата, ужким мете. — Не е редно да приказвам за наемателите, мистър. Това няма да им хареса.
— Ако сам не им кажеш, няма как да разберат.
Той се почеса по косматата ръка.
— Сигурно е така.
— Опиши ми по-подробно този човек.
— Не, мистър. Това няма да му хареса, а аз никак не искам да си имам неприятности с него.
Извадих още една десетдоларова банкнота, сгънах я и вдигнах вежди в очакване. Той впи поглед в нея.
— Това за мен ли е?
— Може би. Искам да ми опишеш как изглежда този човек.
Портиерът се замисли и кимна:
— Както каза ти. Нисък, зъл. Виждал съм го само два пъти, но ми е достатъчно. Като че ли някой го е настъпил по муцуната, когато е бил малък — плосък нос, ниско наклонено чело — всеки ще се изплаши от него.
Той отново впи очи в банкнотата.
— Това наистина ли е за мен?
— Каква е косата му? Тъмна, светла?
— Не знам. Той е от ония изчанчени типове, които си бръснат главите. Сигурно затова ходи с шапка. Темето му е гладко като яйце — Продължи да гледа банкнотата. — Даже и веждите си е избръснал.
„Най-накрая“ — помислих си аз. Сега поне знаех какво да търся. Дадох му десетте долара.
— Често ли идва тук?
Портиерът сви рамене.
— Не знам. Нямам много време да стоя на входа. Снощи беше тук. Дойде, когато изкарвах навън кофите за боклук. Може още да е при курвата си.
— Добре — казах аз, — ще се видим пак.
Оставих го и се качих до апартамента на Доли Джилбърт. Приближих се предпазливо, без да вдигам шум.
На дръжката на вратата беше окачена табела:
МОЛЯ, НЕ МЕ БЕЗПОКОЙТЕ!
Опрях ухо и се ослушах. Дочух гласове — първо мъжки, а после и женски. Бяха много слаби и предположих, че са в спалнята. Слязох по стълбите и излязох на улицата. Качих се в колата, запалих цигара и се приготвих за дълго чакане.
То продължи два отегчителни часа и когато часовникът ми показа два без двадесет, от входа излезе Доли, придружена от нисък, набит мъж. Тя беше с шал на главата и с тънък като хартия шлифер, имитация на леопардова кожа. Не я и погледнах. Вниманието ми беше приковано от мъжа.
Той беше с черна спортна шапка с остър връх, черно яке и бели памучни панталони. Без съмнение това беше Хюла Мински. Голото му, жестоко лице наистина вдъхваше страх. Широките рамене и късите, дебели крака му придаваха вид на неопитомена горила.
Гледах го, знаех, че той е убил Сузи, и ми се прииска да извадя пистолета и да го застрелям на място, но се овладях.
Повървяха няколко метра и спряха до един зелен „Кадилак“. Той отключи вратата откъм кормилото и се качи. Доли седна до него.
Запалих мотора, изчаках да потеглят и тръгнах след тях. Излязоха в долния край на булевард „Оушън“, а след известно време завиха по една малка уличка и спряха пред някакъв италиански ресторант. Портиерът веднага се спусна, за да отвори вратата на колата. Когато Мински излезе, той го поздрави. Бавно отминах нататък и продължих да гледам в страничното огледало. Мински и Доли влязоха в ресторанта.
Намерих място за паркиране малко по-надолу и се върнах пеша по отсрещната страна на улицата. Влязох в едно кафене. Седнах на бара, така че да мога да виждам какво става отсреща. Изядох два сандвича и си поръчах кафе. След още един час, вече бях изпил три кафета, видях Доли да излиза и да тръгва в посоката на „Брейкърс“. Платих сметката и излязох на улицата. Погледнах номера на кадилака и продължих към моята кола. Седнах вътре и зачаках, без да изпускам от поглед огледалото.
Мински се появи след половин час. С него излезе някакъв висок, слаб човек с тъмни очила. Беше с разкопчана риза и джинси. Косата стигаше до раменете му. На главата си беше нахлупил черна сламена шапка, която скриваше лицето му.
Двамата се качиха в кадилака. Караше Мински. Аз запалих мотора, изчаках ги да минат покрай мен и потеглих. Улицата влизаше в крайморския булевард, който беше задръстен от движение. Никой не искаше да ме пусне да мина и след около четири минути ругатни и седене на едно място, разбрах, че съм изпуснал Мински. След известно време се добрах до таверна „Нептун“. Видях Ал Барни да седи както обикновено на връзвалото, с кутия от бира в ръка и аз спрях направо до него.
Когато ме видя, очите му светнаха. Слязох от колата.
— Ал, много бързам — казах аз и направо напъхах двадесет долара в джоба на мръсната му фланела. — Висок, слаб човек с дълга черна коса и слънчеви очила. Знаеш ли кой е той?
Барни се сепна.
— Ау! Отрова! Стой настрана! Сол Хармас! Той се оправя с яхтата на Волински.
— Къде да го намеря?
Барни се огледа боязливо наоколо.
— Ще ми навлечеш белята, мистър Уолъс… — промърмори той. — Последната къща на крайморския булевард е негова. Когато не е на яхтата, стои там.
— Благодаря ти, Ал — казах аз, качих се на колата и подкарах назад. Доста трябваше да чакам, докато успея да изляза на булеварда. Десетки коли се бяха запътили към морето — момичета по бикини, момчета по плувки, отвсякъде гърмеше попмузика. Най-накрая успях да тръгна заедно с колоната, съвсем бавно, към плажа, палмите и морето.
При тази бавна скорост успях да разгледам последната къща преди плажа много добре.
Много приличаше на ранчо. Може би имаше пет стаи и голям хол. Беше оградена с висока телена ограда, а до портата се въртяха и дъвчеха дъвка двама здравеняци с бели спортни дрехи и пистолети на бедрата. Спрях на едно празно място и зачаках момчетата и момичетата да се източат към морето. При първата възможност обърнах назад и отново минах покрай къщата. Сега видях още един мъж, също облечен в бяло, който държеше полицейско куче и се беше облегнал на едно дърво.
Бях почти напълно сигурен, че Хюла Мински е отседнал именно в тази доста добре охранявана къща. Да се добера до него там беше невъзможно. Трябваше да го причакам навън. Накрая, когато се измъкнах от задръстването, спрях край една телефонна будка и позвъних в хотел „Спаниш бей“. Поисках да ме свържат с мис Сандра Уилис.
— Момент, сър — каза телефонистката. Линията изщрака и чух гласа на Сандра:
— Кого търсите, моля?
— Можеш ли да говориш?
— Бързо, на терасата е.
— Искам да се срещнем. Има ли как?
— Шест часа, „Трите рака“ — След това гласът й стана груб. — Съжалявам, сгрешили сте номера.
Затвори. Реших, че Волински е влязъл при нея. Качих се в колата, помислих малко и се отправих към полицията.
Заварих Том Лепски на бюрото си да чете някакъв доклад. На другите две бюра също имаше полицаи, които пишеха на машина.
— Здрасти, Том — поздравих го аз и му се усмихнах. Придърпах един стол и се настаних срещу него. — Зает ли си?
Изгледа ме сурово, като ченге.
— Къде беше снощи към полунощ? — попита ме той.
— Пълнех си търбуха заедно с една позната, щом те интересува.
— Коя е тя? Как се казва?
— Хайде, Том, не можеш да задаваш такива недискретни въпроси. Защо ти е да знаеш къде съм бил?
Том изсумтя.
— Току-що го получих — Той разклати листа в ръцете си. — Полицията в Маями е извадила тялото на Ханк Смедли от пристанището. Застрелян е бил в тила.
Усетих вълна на удовлетворение. Оставаха още двама — Анджела и Мински. Направих се на изненадан:
— Кой ли го е направил?
— Всеки друг, но не и ти, а?
— Разбира се — отговорих аз. — Е, за тази маймуна няма какво да се съжалява. Дойдох да те попитам нещо, Том. Най-напред, докъде стигнахте с разследването?
Лепски извърна поглед.
— Съжалявам, Дърк. Задънена улица. Казах ти докъде сме стигнали. След това няма нищо ново.
— Знаеш ли нещо за Сол Хармас?
— Капитанът на яхтата на Волински?
— Точно така.
— Няма досие при нас. Защо те интересува?
— Том, няма да оставя тази работа с киселината така. Сузи щеше да бъде моя жена. Засега събирам информация. Когато науча нещо по-определено, ще дойда и ще ти го кажа.
Той кимна.
— Ако ни дадеш някакви улики, ще действаме.
— А Хармас?
— Живее в разкош. Има охрана. Нямаме нищо срещу него.
— Следващ въпрос. Какво знаете за Хюла Мински?
Лепски се сепна и се вгледа в мен.
— Какво общо има това копеле с теб?
— Знам със сигурност, че той заля Сузи с киселината. Той отговаря на описанието и Ханк Смедли е живял в апартамента му. Те двамата са били в колата онзи ден.
— Имаш ли доказателства? — попита натъртено Лепски и се наведе напред.
— Още не, но когато имам, ще ти ги дам.
Том поклати глава.
— Слушай, Дърк. Нямаш представа с какво се захващаш. Мински наистина е опасен човек. Знам чувствата ти към Сузи. Може и да си прав, че Мински е свършил това. Това е точно в неговия стил, но имай предвид, че е много хитър. Изобщо няма да успееш да го пипнеш. Защо не зарежеш всичко това? Смедли е мъртъв. Малко или много сте квит. За Бога, стой настрана!
— Чувал ли си, че всеки месец изнудват стотици жители на този град? Може би не знаеш, че от тях получават чисти по милион и половина?
Той ме гледаше зяпнал.
— Знаем за шантажите… Но толкова голяма сума… Кой ти каза?
— Имам информатори, Том. Те не искат да говорят пред вас, но говорят пред мен. Сега ти ме чуй. На първо число всеки месец, всички изнудвани си плащат парите. Едрите риби досега са оставяли сумите при Смедли. Дребните се качват на яхтата на Волински около три часа сутринта и ги оставят там. По това време на пристанището няма никой, освен двете ченгета, но те получават пари, за да мълчат. Отърви се от тях и ги замени с две млади и почтени момчета. Дай им право да разпитват всеки, които се приближи до яхтата през нощта. Това може да се окаже полезно, Том.
— Е, дупката на Смедли вече не съществува. Тогава какво?
— Ще измислят друго място. Когато разбера къде е, ще ти кажа.
Лепски свали шапката си, прекара пръсти през косата си и отново си я сложи.
— Ще трябва да поговоря с шефа.
— Точно това искам да направиш. Време е да се задействате. Месецът свършва след седем дни.
Дръпнах стола си назад и станах. Лепски се вгледа в мен.
— Не се занимавай с Мински. Прекалено голяма риба е за теб. Дори и за нас — Той снижи глас и продължи: — В този град има много баровци, които предпочитат да плащат, вместо някой да изложи на показ кирливите им ризи. Не забравяй това!
— Като че ли не го знам. Кажи ми, Том, вашите хора правят ли нещо, за да пресекат този бизнес с шантажите?
— Това е много добре организиран бизнес, Дърк — каза Лепски тихо. — Извънредно трудно е да бъде пресечен. Знаем, че го управлява Волински, но това не означава нищо. За да започнем каквато и да била акция, е необходимо да ни се оплачат поне трима-четирима. Добре, да предположим, че имаме, късмет и няколко души дойдат да си признаят, че преди време са извършили нещо гнусно, а сега ги изнудват. Разбира се, никой няма да направи такова нещо, но дори и да го направи, тялото му ще бъде извадено от пристанището, като това на Смедли, далеч преди нещата да стигнат до съда.
— Значи не правите нищо?
— Точно така, Дърк. Не правим нищо.
— Смени тези от пристанището, Том. Можеш доста да разстроиш бизнеса.
— Ще говоря с шефа.
— Довиждане, Том.
Доста време ми отне докато се прибера вкъщи. Бил го нямаше. Предположих, че още наблюдава Анджела Торсън. Макар и отегчителна, тази работа не беше много уморителна, така че не изпитах никакви угризения на съвестта, когато направих нещо, което не бях правил от години — качих краката си на масата, затворих очи и престанах да мисля за каквото и да било… Може би само си представях как черни овци прескачат висока ограда. Отпочинах си доста. След това взех душ набързо, преоблякох се и тръгнах с колата към ресторант „Трите рака“. Пристигнах там към шест часа.
Посрещна ме Уоли, управителят, който отново ми показа блестящите си зъби.
— Мис Уилис ви очаква, мистър Уолъс — каза той. — Вече знаете къде, нали?
По това време почти нямаше клиенти. Единствени келнерите трескаво зареждаха масите и се готвеха за наплива в по-късните часове.
Аз кимнах, изкачих се по стълбите, почуках на вратата и заварих Сандра на масата, стиснала цигара между тънките си пръсти.
— Здрасти, Дърк — поздрави тя. — Този път ще трябва да бързаме. Джо ще се върне в седем.
Седнах срещу нея.
Още веднъж почувствах въздействието на сексапила й. В небесносинята си рокля изглеждаше зашеметяващо. Зелените й очи бяха все така хладни и пресметливи.
— Видях Мински и мисля, че знам къде мога да го намеря — казах й аз.
Тя реагира моментално. Зелените очи засвяткаха:
— Видял си Мински!? Как така?
Разказах й съвсем кратко какво ми беше казал портиерът в „Брейкърс“ как проследих Доли и широкоплещестия мъж с черната шапка, как стигнах до италианския ресторант, как Доли си отиде, а този, за когото бях сигурен, че е Мински, излезе с някакъв друг.
Казах й, че този друг вероятно е Сол Хармас и живее в една къща на края на крайморския булевард.
— Точно така! — възкликна тя. — Точно там живее! Къщата му прилича на ранчо. Волински я построи по предложение на баща ми. Охраняват я съвършено. Докато Мински е там няма никакъв шанс да се доберем до него. Никакъв!
— Добре. Ще почакаме. Все някога ще изпълзи. Тогава ще действаме. Ще го пипнем навън.
Усмивката й беше най-зловещото нещо, което някога съм виждал на женско лице.
— Ти не знаеш как изглежда. Аз знам. Какво предлагаш да направим, когато се покаже?
— Трябва да го пипнем. Искам го жив. Искам да се мъчи. — Лицето й отново се превърна в каменна маска.
— Знаеш ли, имам чувството, че да се опитваш да хванеш Мински е все едно да се опитваш да уловиш тигър с мрежа за пеперуди.
Тя стана.
— Винаги може да се намери начин. Ще измисля нещо. Джо заминава за три дни в Ню Йорк. Ще се видим тук в четвъртък.
Четвъртък беше денят преди първи. Кимнах.
— Добре. Тук.
Тя също кимна, потупа ме по рамото, усмихна ми се хладно и излезе.
Останах замислен в продължение на няколко минути, след това излязох на улицата, качих се на колата и подкарах към къщи.