Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Hit Them Where It Hurts, 1984 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Владимир Германов, 1992 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,9 (× 21гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Джеймс Хадли Чейс. Удряй където боли
Библиотека „Трилър“
Първо издание
Абагар Холдинг, София, 1992
ISBN 954-8004-77-1
Превод: Владимир Германов
Редактор: Боряна Стефанова
Компютърен набор: „АБАНОС“, София
Печат: ДФ „Абагар“, В. Търново
История
- —Добавяне
- —Добавяне на анотация (пратена от SecondShoe)
2
На следващата сутрин влязох във фоайето на банка „Пасифик енд Нешънъл“ с омекнала походка. Посрещна ме леденият поглед на мис Кърч.
— Ще уведомя мистър Аклънд — каза тя. — Вие бяхте мистър Уолъс, нали?
Старата крава започваше да ме отегчава.
— Каква добра секретарка сте — отговорих аз. — Името ви беше мис Кърч, нали?
Мис Кърч сви устни и натисна някакъв бутон.
— Мистър Уолъс е тук, мистър Аклънд.
Мистър Аклънд, който сега имаше вид на добре закусил епископ, излезе от кабинета си и ми стисна ръката.
— Можете да седнете ето там — посочи той. — Предупредил съм мис Кърч да ви даде знак, когато мис Торсън се появи.
Направих каквото ми каза и бях доволен, че имах възможност да седна на много удобен стол, не твърде близо до бюрото на мис Кърч.
Мъчех се да надмогна колосалния главобол, който въпреки грижите на Сузи и петте аспирина, които бях изпил сутринта, не искаше да минава.
Замислих се за предната вечер.
Сузи дошла да ме вземе и заварила вратата на апартамента ми отворена. Видяла надписа на стената и самия мен — влачел съм се по пода.
Сузи беше едно от рядко срещаните момичета, които умеят да запазват самообладание в почти всяка непредвидена ситуация. Помня, че ми помогна да се кача на канапето. После видя голямата колкото яйце подутина зад дясното ми ухо и, без да каже дума, изтича в кухнята, за да направи леден компрес, който внимателно постави на главата ми. След десетина минути такова лечение мозъкът ми започна да се прояснява и успях да се усмихна кисело.
— Съжалявам за случилото се, скъпа — казах й аз. — Имах неочакван посетител.
— Не говори. Отпусни се. Мисля, че трябва да си легнеш.
Идеята ми се стори добра. С нейна помощ се съблякох, сложих си пижамата и се напъхах в леглото.
— Имам чувството — казах аз и отпуснах болната си глава на възглавницата, — че един двоен скоч с малко лед ще оправи нещата.
— Никакъв алкохол — отсече Сузи. — Може да си получил сътресение на мозъка. Ще повикам лекар.
— Няма ми нищо. Не искам лекар. Просто получих удар по черепа. Професионална травма. Утре ще се оправя. Само ми дай нещо за Пиене.
Тя въздъхна и излезе. Чух я да налива и да подрънква с леда. Когато се върна, се чувствах по-добре. Зарадвах се, защото беше взела чаша и за себе си. Седна на леглото и ме загледа угрижено.
— Всичко е наред, бебчо — казах аз. — Не гледай толкова трагично.
Тя отпи голяма глътка и потрепери.
— Знаеш ли колко се уплаших, Дърк, какво беше всичко това?
— Нищо, за което да тревожиш красивата си глава. Работя по нов случай и изглежда някой не е много доволен от това.
— Аха — кимна Сузи.
Вече беше разбрала, че никога не говоря за работата си. Бях успял да я убедя, че служителите на нашата агенция не приказват за това, с което се занимават.
— И, предполагам, че нямам право да попитам коя е Анджи?
— Нямаш. И точка по въпроса.
— Добре. Ще ти дам три хапчета за сън и ще те оставя да се наспиш.
Тя отиде в банята, намери хапчетата и се върна.
— А сега бъди добро момче, Дърк. Имаш нужда от един дълъг здравословен сън.
— Не бих възразил, ако дойдеш да ми правиш компания.
— Няма да стане. Изпий хапчетата.
Черепът ми се пръскаше по шевовете, така че идеята й ми се стори добра и се подчиних.
— Утре ще изпратя приятелчетата бояджии да оправят стената. Как са успели да влязат, Дърк?
— Предполагам, че с шперц.
— Добре. Ще изпратя и ключаря, за да смени бравата. Ще пусна новите ключове в пощенската кутия — Тя се наведе и ме целуна. — А сега заспивай.
Отиде си.
Заспах и въпреки че главата все още ме болеше зловещо, на следващата сутрин успях да се добера до колата и да отида при Бил в девет и петнадесет. Той се качи в своята и подкарахме към банката. Имахме още доста време и му разказах за предната нощ. Слушаше ме и само от време на време кимаше.
— Мирише ми на неприятности, Дърк — каза той накрая.
— Аз ги усещам с главата си, Бил. Но такава ни е професията.
— Доста бърза реакция, а? Толкова скоро… Някой трябва да е казал на тези типове, които и да са те, че се занимаваш с Анджи. Въпросът е кой?
— Ще трябва да разберем.
Беше десет без петнадесет, така че се измъкнах от колата на Бил.
— Ще ти дам знак — казах му аз и влязох в банката. Поне беше спряло да вали. Седях на удобния стол и се правех, че чета „Хералд“, но не изпусках от поглед мис Кърч, която говореше по телефона с тих, недоловим глас, натискаше разни бутони и изглеждаше вкисната.
Тогава тя изведнъж стана и пусна в действие хладната си усмивка — с няколко градуса по-топла от ледената.
Реших, че големият миг е настъпил и погледнах към входа.
Влезе едно момиче, което портиерът поздрави. Прекоси бързо фоайето, но имах достатъчно време, за да го разгледам както трябва.
Анджела беше слаба като кибритена клечка — отпред нямаше нищо, отзад — също. На главата си беше сложила голяма сламена шапка, като тези, които използват мексиканските селяни, когато работят на полето. Периферията скриваше лицето й. Освен това имаше огромни слънчеви очила. Беше облечена с широка, тъмна памучна фланела и джинси — дрехи, които носят всички млади хора по света. Обутите й в сандали крака не бяха с лакирани нокти. С нищо не се отличаваше от което и да било друго момиче, тръгнало да попътува през време на отпуската си. Едва ли и Грета Гарбо би могла по-добре да прикрие коя е всъщност.
Мис Кърч я поведе към кабинета на мистър Аклънд.
Аз излязох навън, за да предупредя Бил.
— Мацката със сламената шапка и джинсите. Видя ли я?
— Така си и мислех — отговори той. — Таратайката й е през две коли напред. Фолксваген костенурка. Наистина гледа да не бие на очи.
— Добре, Бил. Оставям колата тук. Ще я изчакаме и ще я проследим с твоята.
Появи се след десетина минути. Носеше малко пластмасово куфарче, без съмнение осигурено й от мистър Аклънд и без съмнение съдържащо десет хиляди долара в едри банкноти.
Не беше проблем да я проследим. Шофираше с позволената скорост. По едно време излезе от булеварда и се насочи към пристанището. След това зави наляво, отдалечи се от кейовете, където хвърляха котва яхтите на милионерите, мина по малка странична уличка и се насочи към пристана на рибарите, край който живееха отрепките.
По това време там кипеше усилена дейност. Рибарите тъкмо излизаха от баровете, за да се отправят с лодките си в морето за втори път тази сутрин. Млади хипита пиеха кафе с подути за сън очи. Анджела паркира на едно свободно място, а Бил я задмина, намери пролука за олдсмобила малко по-нататък, спря и изключи двигателя.
Слязох от колата тъкмо навреме, за да видя как Анджела пресича пристанището и, избягвайки ръмжащите тежки камиони, се насочва към един ред барове, кафенета и долнопробни ресторанти оттатък. Влезе в една дупка със западнал вид, на чиято фасада с олющени черни букви беше написано:
„ЧЕРНАТА КУТИЯ: ДИСКО, НАПИТКИ, АЛАМИНУТИ“.
Отидох бавно дотам и спрях пред стъклената врата, изпоплескана с мазни отпечатъци от пръсти. На нея имаше табела:
САМО ЗА ЦВЕТНОКОЖИ БРАТЯ. БЕЛИ НЕ СЕ ДОПУСКАТ. ЯСНО ЛИ Е?
Поколебах се за миг и реших, че е твърде рано да си пъхам носа в нещо, което можеше да се окаже и гнездо на оси. Трябваше най-напред да науча някои работи. Върнах се при колата, където ме чакаше Бил.
— Само за черни е — казах му аз. — Изчакай тук и виж колко време ще се забави. Аз ще поразпитам наоколо.
Преминах отново през оживеното пристанище и спрях пред таверна „Нептун“. Бях сигурен, че там ще открия Ал Барни. Подобно на някакъв постоянен елемент от пейзажа, той седеше на едно връзвало за кораби, въртеше из ръцете си празна кутия от бира и гледаше тъжно към морето.
Ал Барни беше всепризнат доайен на пристанището. Твърдеше, и не без право, че ушите и очите му винаги са отворени на четири. Едва ли имаше пристанищна далавера, с която да не е запознат.
Беше плешив, носеше мръсен потник и протрити памучни панталони, а коленете му подпираха огромно бирено шкембе. Освен от пристанищните клюки, Ал Барни се интересуваше преди всичко от бира и от едни специални наденички, потопени в някакъв ужасно силен сос, за който просто умираше и който би смъкнал кожата от устата на всеки нормален човек.
Ал и агенцията често си сътрудничеха — колегите го снабдяваха с бира и наденички, а той тях — с ценна информация.
Когато ме видя, Ал се усмихна като гладна акула и хвърли празната бирена кутия в морето.
— Радвам се да те видя, мистър Уолъс! Много се радвам. Тъкмо си мислех, че е станало време за закуска — поздрави той и се вгледа в мен. — На теб закусва ли ти се?
— Хайде да влезем в „Нептун“ — отговорих аз. — Ще ти поръчам наденички и бира.
— Ето това са думи на джентълмен, какъвто си — каза той. Надигна тежкия си корем и се заклатушка към заведението, а аз го последвах.
Веднага щом влязохме в мрачната, мръсна кръчма, Барни махна на Сам — негърът собственик:
— Закуска, Сам. И се поразмърдай.
— Веднага, мистър Барни. Сър! — отговори Сам и ми показа широката си ослепителна усмивка. — А за вас, мистър Уолъс? Кафе или нещо друго?
Бях опитвал кафето му, затова поклатих глава:
— Може би по-късно, Сам. Току-що закусих. Барни вече беше седнал на любимата си маса в ъгъла. Отидох при него.
— Как я караш напоследък, мистър Уолъс? — осведоми се той. — Добре ли си? Изглеждаш добре. А как е полковникът?
Вече бях научил ритуала много добре. Никога не биваше да му се задават въпроси преди третата бира и преди да е изял поне една порция смъртоносни наденички.
— Полковникът е във Вашингтон — отговорих аз и запалих цигара. — Аз съм добре, а ти, Ал?
— Е, не ставам по-млад. Кой ли пък става? — Барни поклати плешивата си глава. — Но не се оплаквам. Туристите ще започнат да идват другия месец — Малките му очички светнаха. — Какви хубави хора са това туристите! Приказват си с мен, снимат ме. Аз пък им разправям неща, от които могат да подмокрят гащите. Хората много обичат да слушат скандални истории.
Барни отново се усмихна като акула.
Сам дойде и сложи на масата халба бира и голяма чиния с ужасни на вид малки наденички, които изглежда дяволът би могъл да измисли. Барни веднага мушна три в устата си, сдъвка ги, хлъцна и на очите му се появиха сълзи. Преглътна и изпи половината бира.
— Нямаш представа от какво се лишаваш, мистър Уолъс! — каза той. — Нищо не може да се сравни с тях! Опитай една!
— Не, благодаря.
Лапна още три и последва същата процедура.
— Чудесни са за храносмилането.
Той довърши бирата и Сам долетя с нова. Аз чаках търпеливо.
Най-накрая, когато приключи с наденичките и изпи още една халба бира, той се оригна така, че прозорците издрънчаха и попита:
— С какво мога да ти бъда полезен, мистър Уолъс?
— Какво можеш да ми кажеш за „Черната кутия“?
Барни вдигна нагоре остатъка от веждите си.
— Свърталище на негри. Танци, мизерия, но е доста популярно.
Аз чаках без да отделям поглед от него.
— Няма проблеми с полицията — продължи той. — Преди една година го взе някакъв черен. Направи нещо като клуб. Наоколо няма много негри, повечето са виетнамци и пуерториканци. Та той направи кръчма, където да се събират неговите хора и да им е добре, да танцуват и така нататък.
— Кой го взе, Ал?
Той се почеса по шията. Този знак вече ми беше познат и аз махнах на Сам, който веднага долетя с още бира.
— Тези малки сладурчета изострят жаждата на човек — обясни Барни. — Голяма работа си, мистър Уолъс!
— Кой държи кръчмата? — повторих въпроса си аз. Той отпи жадно.
— Един черен боклук — отговори Ал и се намръщи. — Чудя се откъде ли е взел мангизите. Пет хилядарки предплатен наем за десет години. Сигурно ги е смъкнал от баща си. С него навремето си попийвахме. Хубав старец. Идваше да си приказваме и ме черпеше бира. — Барни стана тъжен. — Преди една година изведнъж престана да идва. На моята възраст човек започва да тъгува за старите си приятели, мистър Уолъс!
— Как се казва съдържателят? — попитах.
— Той ли? Ханк Смедли. Нямаш работа с него, мистър Уолъс. Не си поплюва и е гадник. Не търпи да му се бъркат в работите.
Оставих лицето си безизразно.
— А как се казва баща му?
— Джош Смедли. Работи като камериер при онази богата, надута кучка, вдовицата на Хенри Торсън. Както разбрах, старият Джош е започнал да прекалява с пиячката. И как не! Да имаш такъв син, жена ти да те зареже, да се разправяш с кучка като мадам Торсън — и ти ще захапеш бутилката, разбира се.
— Жена му го е изоставила?
Барни кимна и отпи още една глътка.
— Точно така. Той ми разказа. Работата е, че мисис Смедли просто не можала да се примири със сина си. Той беше, и още е, луд-полудял, но горкият Джош го обичаше. С жена си вечно се караха заради Ханк. Най-накрая, когато мистър Торсън умря, те се разделиха. Джош остана при мисис Торсън, а Хана, жена му, отиде да се грижи за дъщеря й, която наследи от баща си цяла купчина пари. — Барни въздъхна. — Ех, как си живеят богатите! Но не им завиждам. С тези данъци, с такива деца и непрекъснатите им разводи… Не, благодаря, не е за мен. И така ми е добре. Нямам никакви проблеми.
— Радвам се за теб. А знаеш ли нещо за дъщерята, Ал?
— Не много. Чух, че не е с всичкия си. Когато била на шестнадесет или там някъде, Ханк я чукал. Но не го вземай много сериозно. Това е само слух. Може да е била от онези, които сами си го търсят. — Барни поклати глава. — Сега това е модерно. Когато аз бях хлапе, нещата бяха други. Трябваше наистина да се потрудиш за такова нещо.
Изведнъж в очите му просветна хитро пламъче:
— Анджи Торсън ли те интересува, Уолъс?
— Повече ме интересува Ханк Смедли.
— Е, казвам ти да внимаваш с него. Опасен е. Никак не си поплюва и е зъл.
— Анджела има брат. Терънс. Знаеш ли нещо за него?
Барни погледна замислено празната чиния, после мен. Разбрах намека.
— Продължавай, Ал — подканих го аз.
— Това ми е и за обяд, и за закуска — каза Барни в отговор и направи изискан жест с ръка, при което Сам веднага дотича с нова чиния, пълна с наденички, и нова халба бира. — Човек с моите килограми трябва да поддържа силите си.
Той мушна три наденички в устата си, сдъвка ги, изсумтя и кимна одобрително.
— Та какво ме питаше, мистър Уолъс?
— Дали знаеш нещо за Терънс Торсън.
— Не е като да не знам. С баща си не се разбираха кой знае колко. Тери се махна от къщи и си взе апартамент под наем на пристанището. В едно мръсно общежитие, нарича се „Брейкърс“. Не ти е работа да го знаеш. Беше преди около две години. Свирел на пиано като бог, така казваха, но аз не съм го слушал. Наели го в клуб „Последна спирка“, дето го държи Хари Рич. Сменил си името на Тери Зиглер. Разбрах, че увеличил клиентелата на кръчмата неимоверно. Хлапетата били луди за свирнята му. Работел всяка вечер от девет до два и не говорел с никого. Само свирел. Преди около три месеца се загубил някъде. Никой не го е виждал оттогава. Говореха, че отровният Ханк се опитвал да го купи, но ако Зиглер беше отишъл да свири в „Черната кутия“, всички щяха да научат. Това не е станало. Бас хващам. Просто не ми се вярва.
Помислих си, че е време да тръгвам. Не исках Барни да разбере колко са ми необходими сведенията му. Извадих портфейла си и измъкнах една двадесетачка, която бутнах към него.
— Ослушвай се, Ал. За Ханк, за Тери и дори за Анджи. Става ли?
Той отново ми се усмихна като акула и грабна банкнотата с бързината на гущер, който улавя муха.
— Знаеш къде да ме намериш, Уолъс. Ще се ослушвам.
— Довиждане, Ал.
Отидох при Сам, платих сметката и излязох навън на влажния, пълен с изпарения въздух. Имах чувството, че не съм пропилял сутринта.
Заварих Бил в колата да дъвчи дъвка и да попива потта от врата си. Седнах до него.
— Излезе ли?
— Преди десет минути. Не можах да реша дали да тръгна след нея, или да те чакам. Излезе без куфарчето и подкара към града.
— Добре. Аз пък научих куп неща.
Разказах му за разговора си с Ал Барни.
— Значи ще трябва да ходим тук и там — заключи Бил, — но след като изпием по една бира.
— Отиваме в „Брейкьрс“ — отсякох аз. — Преди бирата.
— Така си и помислих — отговори Бил и започна да попива потта от лицето си.
„Брейкьрс“ се намираше на една малка странична уличка. Беше типично бедняшко общежитие, като онези, в които живеят хората, които ежедневно ходят до града, за да обслужват богатите — запуснато, с олющена боя, заобиколено от множество магазинчета, в които се продаваше всичко — от риба до чорапогащници.
Тясната уличка гъмжеше от виетнамци и пуерториканци. Имаше по малко на брой негри и възрастни бели жени с пазарски чанти.
Бил с мъка намери място за паркиране и тръгнахме към входа.
— Чакай тук, Бил. Ще поговоря с портиера. Намерих го на приземния етаж. Държеше метлата, сякаш ръцете му бяха болни. Беше едър, дебел и космат бабанка, облечен с мръсна фланела и още по-мръсни панталони. Той се подпря на дръжката на метлата и започна да ме разглежда.
— Търся Тери Зиглер — казах аз и се втренчих в него като ченге.
— О’кей — отговори той. — Търси си го. Аз пък имам работа.
Започна отново да мете.
— Къде мога да го намеря?
Той отново ме погледна и попита:
— Ти ченге ли си?
— Търся го, защото е получил едни пари.
Портиерът спря изнемощялото си метене и по лицето му, което сякаш някое дете беше изрязало от буца свинска мас, изведнъж се изписа интерес.
— Много ли?
— Не знам. Никой не ми казва нищо.
„Колко е хубаво, че този стар трик все още върши работа!“ — помислих си аз.
— Ще има ли възнаграждение?
— Ако науча каквото ми трябва, може да достигне до двадесетачка.
Той почеса косматата си ръка и се замисли, след това отпусна масивното си тяло върху дръжката на метлата.
— Тери Зиглер?
— Точно така.
— Нае апартамент на последния етаж преди година и половина. Плащаше си наема редовно. Нямаше проблеми с парите, но изглежда работеше и денем и нощем. Преди два месеца напусна. Каза ми, че се маха, плати си наема, метна два куфара в олдсмобила си и тръгна. След това не съм го виждал.
— Не каза ли къде отива? — попитах аз търпеливо.
— Не. Какво ми влиза в работата? Наемателите тук непрекъснато се сменят.
— Олдсмобил, казваш… Помниш ли номера?
Имах чувството, че буцата мас ще ми бъде от полза, колкото ако си бях счупил крака, но сега реагира, дори в очите й се появи лъч на интелигентност:
— Помня го, разбира се. Беше много лесен, затова. Искаш ли да го запишеш? РС10001.
— Някой друг нанесе ли се на негово място?
— Аха. Едно момиче дойде има-няма час, след като Зиглер си отиде. Предплати за два месеца и се настани.
— Как се казва?
— Доли Джилбърт. Е, поне тя твърди така. Нищо не знам за нея. Освен че работи нощем.
Портиерът започна да нервничи с метлата и аз реших, че може би е време да го поуспокоя, за да ми каже нещо по-съществено. Извадих портфейла си, измъкнах петдоларова банкнота и му я показах.
Той я погледна и застана неподвижно.
— Това за мен ли е?
— Може и да е, ако ми помогнеш малко повече. Трябва да открия Зиглер. Все някой в това общежитие ще може да ме насочи.
— Аха… — Той замълча, за да си почеше ръката. Стори ми се, че чувам как мозъкът му пращи от напрежение. — Като се замисля, най-добре щеше да е да поговориш с мис Ангъс. Можеше да ти каже всичко за Зиглер. Живееше в апартамента срещу неговия. Симпатична бабка. На около осемдесет. Чистеше му и от време на време готвеше. Беше от тези старици, които обичат да са полезни. Нищо не й доставяше по-голямо удоволствие от това, да си побъбри с хората. С мен си приказваше, докато ми бръмне главата. Да. Тя можеше да ти каже за Зиглер.
— Можеше? — попитах аз. — Да не би да е напуснала?
Портиерът се размърда неспокойно, с очи, впити в петте долара. Дадох му ги. Той целуна банкнотата и я мушна в джоба на мръсните си панталони.
— Напусна и още как… С краката напред. Това стана три дни след като си отиде Зиглер.
— Напред с краката? А как по-точно?
— Когато чистех на нейния етаж, забелязах, че вратата й е открехната. Не я бях виждал от ден-два, така че надникнах. Мис Ангъс лежеше на пода. Беше мъртва. Извиках ченгетата и ги оставих да се занимават те. — Портиерът отново се почеса по ръката. — Не си падам кой знае колко по разговорите с тях. И без това не можех да им кажа нищо. Най-накрая решиха, че го е свършил някой наркоман, който е имал нужда от пари. Бяха я цапардосали по лицето, а стаята й беше обърната наопаки. На нейната възраст един такъв удар може да е смъртоносен. Сигурно щеше да знае къде е отишъл Зиглер. Често ми говореше за него и ми обясняваше колко добро момче бил. Просто не е възможно да не й е казал къде отива. Е, това е всичко. Не знам повече.
— Някой нанесе ли се в апартамента на мис Ангъс?
— Още не. Тя беше предплатила за три години и имаше свои собствени мебели. Адвокатът трябва да уреди нещата й. Веднага щом той свърши, някой ще го наеме.
— Знаеш ли кой е адвокатът?
— Някакъв евреин. Веднъж дойде да поговорим.
— Как се казва?
Портиерът отново се почеса по ръката, замисли се и каза:
— Соли Луис.
Реших, че повече не може да ми каже нищо интересно.
— О’кей, благодаря — казах. — Може би ще ти се обадя пак с още една петачка.
Той кимна.
— Нямам нищо против — отговори той. — Идвай колкото пъти искаш.
Качих се по стълбите във фоайето и излязох навън. Заварих Бил да дъвче дъвка, подпрян на колата. Беше влажно и горещо.
— Научих едно-друго — казах му. — Потърси адреса на един адвокат. Казва се Соли Луис. Ще се върна след малко.
Влязох отново в общежитието и се качих с асансьора на последния етаж. Там имаше само два апартамента. На десния пишеше: „Мис Доли Джилбърт“.
Натиснах звънеца. Почаках, после натиснах пак. Реших, че по това време, беше шест без десет, Доли би могла още да спи. Наложи се да позвъня трети път, преди да ми отвори.
Пред мен застана момиче на около двадесет години — къдрокоса блондинка, с лице, покрито от дебел пласт грим, и уста, която подсказваше, че е живяла тежко и продължава да живее така. Беше с отворен отпред пеньоар, под който освен малките розови бикини, нямаше нищо друго.
Огледа ме от горе до долу и ми се усмихна с една от онези подканящи и в същото време студени усмивки, които употребяват проститутките.
— Съжалявам, драги — каза тя. — Ела след два часа, става ли? Точно сега имам гости.
— И какво да правя? Да се мотая по улиците цели два часа? — Усмихнах й се възможно най-дружелюбно. — Един приятел ми каза, че можеш да се погрижиш за мен.
Погледнах към голямата стая зад нея, обзаведена с доста овехтели мебели. Видях врата, която вероятно водеше към спалнята. Тя беше открехната.
— Разбира се, че мога… Но не точно сега…
Изведнъж някъде отвътре избумтя мъжки глас:
— Кажи на този боклук да се разкара! Хайде! Да не мислиш, че имам цял ден за губене!
Момичето замръзна.
— Ей, човече! — възкликна то. — Този наистина не си поплюва! Ще се видим по-късно.
И затръшна вратата пред носа ми.
Бях напълно сигурен, че този дрезгав, бумтящ глас, излиза от устата на негър. Не можех да сгреша подобно нещо.
Момичето каза „не си поплюва“.
Имах едно предчувствие. Слязох с асансьора и отидох при Бил.
— Намери ли адреса?
— Да. Има го в указателя. „Сийкоум Роуд“ 67.
— Добре, Бил. След известно време оттук би трябвало да излезе един едър негър. Тръгни след него. Ще ти оставя колата. Искам да разбера, дали случайно не е Ханк Смедли.
— А какво ще правиш ти?
— Ще поговоря със Соли Луис.
Видях едно такси и го спрях.