Рей Бредбъри
Сбогом, лято (7)

7.

Когато Дъглас вървеше, умът му препускаше, а когато се затичаше, умът забавяше крачка. Къщите падаха настрани, небето пламтеше.

От ръба на дерето той запрати пистолета с капси далеч над падината. Погреба го лавина. Ехото стихна.

Изведнъж отново почувства нуждата от пистолетчето, за да докосне очертанията на убийството, все едно би докоснал онзи пощурял старец.

Хвърли се надолу по склона, провираше се между бурените с овлажнели очи, докато не намери оръжието. То миришеше на барут, огън и тъма.

— Бум… — прошепна и се изкатери нагоре, и намери велосипеда си зарязан на улицата срещу мястото, където бе убит старият Брейлинг.

Буташе велосипеда като сляп звяр, накрая се качи върху него и закриволичи из квартала обратно към сцената на ужасна смърт.

Зави зад ъгъл и чу „Не!“, велосипедът налетя върху кошмарно плашило и го блъсна на земята, а Дъг натисна педалите с хленч и все се озърташе към следващото убийство, чиято жертва се просна на тротоара.

Някой извика:

— Това да не е старият Куотърмейн?

— Не може да бъде — изпъшка Дъглас.

Брейлинг падна, Куотърмейн падна. Нагоре, надолу, нагоре, надолу — две тънки месарски сатърчета, забити в твърдото дърво на верандата и в тротоара, застинали, за да не се надигнат никога.

Дъг фучеше на велосипеда си през града. Подире му не се втурваха тълпи.

Изглеждаше, че градът дори не знае как някой е бил гръмнат, а друг — блъснат. Градът си наливаше чай и промърморваше: „Ще ми подадеш ли захарницата?“

Дъг наби спирачки пред верандата на своя дом. Дали майка му чакаше, обляна в сълзи, дали баща му вече размахваше кожения ремък за точене на бръснача?…

Отвори вратата на кухнята.

— Ей, много закъсня. — Майка му го целуна по челото. — Винаги се прибирате, като огладнеете.

— Чудно, ама изобщо не съм гладен.