Метаданни
Данни
- Серия
- Грийн Таун (3)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Farewell Summer, 2006 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Владимир Зарков, 2008 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- XX век
- Америка
- Магически реализъм
- Неореализъм
- Психологизъм
- Психологически реализъм
- Четиво за малки и големи
- Оценка
- 5,5 (× 22гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- sir_Ivanhoe(2008)
- Разпознаване и корекция
- NomaD(2008 г.)
- Корекция
- Mandor(2008)
Издание:
Рей Бредбъри. Сбогом, лято
Американска, първо издание
ИК „БАРД“, София, 2008
ISBN: 978-954-585-894-9
Превод: Владимир Зарков
Редактор: Иван Тотоманов
Художествено оформление на корица: „Megachrom“
Компютърна обработка: Десислава Господинова, ИК „БАРД“
Формат 84/108/32
История
- —Добавяне
- —Оправена грешка в първото изречение - Грион->Грийн.
18.
Откъм другия край на дерето имаше стара къща с духове.
Откъде знаеха, че е обитавана от духове?
Така казваха хората. Всички го знаеха.
Къщата си беше там от почти столетие и всички твърдяха, че макар духовете да не витаят в нея денем, има странни случки нощем.
Изглеждаше тъкмо мястото, накъдето да побягнат момчетата — Дъг водеше, Том тичаше най-отзад, — понесли чудатото си съкровище от шахматни фигури.
Прекрасно скривалище, защото никой (освен банда вироглави момчета) не би посмял да припари до къща с духове и посред бял ден.
Бурята още бушуваше и ако някой погледнеше отблизо къщата на духовете, ако рискуваше да влезе през скърцащите стари врати, да мине по мухлясалите стари коридори, да се качи по още по-силно скърцащите стари стълби, щеше да открие таван, пълен със стари столове, още вмирисани на прастар лак, пълен също и с момчета с румени лица. Те се бяха качили тук в грохота на стихията, съпроводени от накъсаните проблясъци на мълнии, под овациите на гръмотевици. Бурята сякаш се наслаждаваше, че ги заставя да катерят стълбите по-припряно и да се смеят по-силно, докато изскачаха на тавана и се настаняваха един по един в кръг на пода като индианци.
Дъглас извади угарка от свещ, сложи я в стар стъклен свещник на стената и я запали. Отвори торбата от зебло и подреди всички пленени фигури, наричаше ги поред на Чарли, на Уил, на Том, на Бо и на останалите.
— Това си ти, Чарли.
Изпращя мълния.
— Аха!
— Това си ти, Уили.
Затътна гръмотевица.
— И ти, Том.
— Много е малка и обикновена — възмути се Том. — Не може ли да съм цар?
— Затваряй си устата или ще си царицата.
— Млъквам.
Дъглас изчерпи списъка и момчетата се събраха по-наблизо, лицата им лъснали от пот в жадно очакване следващата мълния да отприщи електрическата си мощ. Гръмотевица се прокашля в далечината.
— Чуйте! — викна Дъг. — Почти свършихме работата. Още малко и градът ще е наш. Имаме всички шахматни фигури и старците не могат да ни местят насам-натам. Някой щеше ли да се справи по-добре?
Никой не би могъл. Признаха го с удоволствие.
— Само нещо да те питам — каза Том. — Как я уреди оная гръмотевица?
— Млъкни и слушай — скастри го Дъг огорчен, че най-голямата тайна ще бъде изкопчена насила от устата му.
— Важното е, че както и да е станало, накарах мълнията да порази старите моряци на Колридж и ветераните от Гражданската война на поляната. Сега всички са по домовете си и мрат като мухи. Като мухи…
— Само едно нещо не е както трябва — обади се Чарли. — Вярно, фигурите са наши, но… всичко бих дал за един вкусен хотдог.
— Не говори така!
В този миг мълния удари дървото точно пред прозореца на тавана. Момчетата се проснаха по очи.
— Дъг! По дяволите! Накарай я да престане!
Стиснал клепачи, Дъглас извика:
— Не мога! Вземам си думите назад. Излъгах!
Донякъде доволна, бурята се отдалечи с ехтящо мърморене.
И сякаш за да обяви важната вест за пристигането на някой или нещо, последен далечен удар на мълния и боботене на гръмотевица накараха момчетата да се озърнат към стълбата, спускаща се до втория етаж на къщата.
Някъде долу някой се прокашля.
Дъглас наостри слух, промъкна се над стъпалата и подвикна, воден от усета:
— Дядо?
— Аз съм, като гледам — отвърна глас отдолу. — Вие, момчета, не умеете да си прикривате следите. Стъпкали сте тревата по целия път от града. Вървях по дирите ви и разпитвах, упътиха ме и ето ме тук.
Дъглас преглътна тежко и пак промълви:
— Дядо?
— Градът май е малко разбунен — каза дядо му доста по-надолу от него, не можеше да го види.
— Разбунен ли?
— Нещо подобно — потвърди гласът на дядо му.
— Ще се качиш ли?
— Не. Но нещо ми подсказва, че ти ще слезеш. Искам да ме навестиш, за да си поприказваме. После ще изтичаш да изпълниш една заръка, защото нещо бе отмъкнато.
— Отмъкнато ли?
— Господин По е употребил тази дума и ако е нужно, прочети отново разказа му за писмото и си освежи паметта.
— Отмъкнато — повтори Дъглас. — А-а, да.
— Каквото и да е било отмъкнато, а в момента не съм съвсем сигурен какво е то — продължи дядото отдолу, — мисля, момче, че трябва да бъде върнато на мястото му. Чу се слух, че съобщили и на градския шериф, затова си мисля, че не бива да се помайваш.
Дъглас се отдръпна и впи поглед в съратниците си, които чуваха гласа отдолу и се бяха вцепенили. Не знаеха какво да правят.
— Нищо друго ли няма да кажеш? — попита го дядо му от далечния долен етаж. — Е, може би не тук. Аз трябва да тръгвам, знаеш къде да ме намериш. Ще те очаквам там скоро.
— Ъ-ъ… да, сър.
Дъг и момчетата слушаха смълчани стъпките на дядото в къщата с духовете — по коридора, надолу по стъпалата и навън, на верандата. После стъпките заглъхнаха.
Дъглас се обърна и Том вдигна торбата.
— Ще ти трябва ли, Дъг? — прошепна.
— Дай я.
Дъг сграбчи торбата и почна да загребва с шепа шахматните фигури и да ги пуска вътре. В чувала паднаха Пийт, Том, Бо и всички останали.
Разтръска торбата със сухо потракване като от старчески кости.
С последен поглед през рамо към армията си Дъг тръгна по стъпалата.