Рей Бредбъри
Сбогом, лято (38)

ПОСЛЕСЛОВ
КОЛКО Е ВАЖНО ДА БЪДЕШ СТЪПИСАН

Начинът, по който пиша, може да бъде представен най-добре, ако си въобразя, че отивам в кухнята да изпържа две яйца, а накрая подготвям цял банкет. Започвам със съвсем прости неща, които после се навързват чрез думите с други неща, накрая вече работя на пълни обороти и горя от нетърпение да открия следващата изненада, следващия час, следващия ден или седмица.

„Сбогом, лято“ започна преди петдесет и пет години, когато бях много млад и нямах знания за романите, нито пък надежда да създам смислен роман. Наложи се да чакам години материалът да се натрупа и да ме понесе, без да се усетя, и както си седях пред пишещата машина, започнаха изблици на изненади, които се превърнаха в разкази или по-дълги повествования, а след това аз ги свързвах.

Основното действие на романа протича в дерето, което се простира през целия ми живот. Живеех на къса уличка в Уокиган, щат Илинойс, и дерето беше току до къщата ни, източно от нея, продължаваше няколко мили и в двете посоки, после завиваше на север и на юг, накрая и на запад. Тъй че на практика обитавах остров, откъдето можех по всяко време да се спусна в дерето и да преживея приключения.

Там си представях, че съм в Африка или на планетата Марс. Минавах през дерето всеки ден по пътя към училище, пързалях се с кънки и с шейни в него зиме, затова то остана средоточие на живота ми и беше естествено да се превърне в средоточие на този роман заедно с всички мои приятели от двата края на дерето и със старите хора, които бяха своеобразни хронометри на моя живот.

Винаги съм бил очарован от възрастните. Те навлизаха в живота ми и го напускаха, аз ги следвах и ги разпитвах, учех се от тях и това е съществена истина в романа, защото той е за деца и старци, които са чудати Машини на времето.

Много от най-прекрасните приятелства в живота ми бяха с мъже и жени на по осемдесет-деветдесет години и аз се радвах на възможността да им задавам въпроси, а после да седя кротко и безмълвно, за да се поуча от отговорите им.

В някакъв смисъл „Сбогом, лято“ е роман за ученето от срещите със стари хора, за дързостта да им зададеш някои въпроси, а после да седиш мирно и да слушаш отговорите им. Въпросите на Дъг и отговорите на господин Куотърмейн създават структурата на действието в главите и в завършека на книгата.

Важното е, че аз не се налагам. Не се опитвам да насочвам своите герои. Оставям ги да живеят живота си и да изричат своите истини колкото се може по-бързо. Слушам и ги записвам.

„Сбогом, лято“ всъщност е продължение на моята книга „Вино от глухарчета“, която завърших преди петдесет и пет години. Когато я предадох на издателите си, те казаха:

— За Бога, това е твърде дълго. Защо не издадем първите 90000 думи като роман, а втората част да оставим за друга година, когато прецениш, че е готова за публикуване.

По онова време бях нарекъл пълната — примитивна — версия „Сините хълмове на спомена“. Първоначалното заглавие на текста, който се превърна във „Вино от глухарчета“, беше „Лятно утро, лятна нощ“. Дори преди толкова години вече имах готово заглавие за все още неродената тогава книга — „Сбогом, лято“.

Трябваше да минат всички тези години, за да се развие втората част на „Вино от глухарчета“ до момента, когато реших, че е редно да я представя на света. През годините чаках тези части от романа да привлекат още идеи и други метафори, за да обогатят текста.

При мен всичко се свежда до изненадата. Когато си лягам вечер, си заръчвам да се стъписам, щом се събудя на другата сутрин. Това беше едно от най-големите приключения в развитието на романа — моите заръки вечер и стъписването от откровенията сутрин.

Влиянието на баба ми и дядо ми и на леля ми Нива Бредбъри личи навсякъде в повествованието. Дядо ми беше много мъдър и търпелив човек и знаеше колко е важно да показва, а не само да казва. Баба ми беше чудесна жена с вродената дарба да разбира подбудите на момчетата. А леля ми Нива отглеждаше метафорите, които се превърнаха в мен, и бдеше над тях. Тя се погрижи да бъда захранен с най-добрите приказки, поезия, филми и пиеси, за да бъда винаги трескаво привързан към живота и да описвам всичко. И днес, след толкова много години, още чувствам, докато пиша, как тя наднича над рамото ми и грейва от гордост.

Нямам какво друго да добавя освен радостта си, че дългият труд по написването на роман е завършил, и се надявам всеки да намери удоволствие в него. За самия мен беше голямо удоволствие да се върна отново в моя любим Грийн Таун — да вдигна поглед към къщата с духовете, да пробягам дерето, да чуя басовия звън на градския часовник, да бъда целунат от момиче за пръв път, да чуя и да се поуча от мъдростта на онези, които ме предшестваха.