Метаданни
Данни
- Серия
- Грийн Таун (3)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Farewell Summer, 2006 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Владимир Зарков, 2008 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- XX век
- Америка
- Магически реализъм
- Неореализъм
- Психологизъм
- Психологически реализъм
- Четиво за малки и големи
- Оценка
- 5,5 (× 23гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- sir_Ivanhoe(2008)
- Разпознаване и корекция
- NomaD(2008 г.)
- Корекция
- Mandor(2008)
Издание:
Рей Бредбъри. Сбогом, лято
Американска, първо издание
ИК „БАРД“, София, 2008
ISBN: 978-954-585-894-9
Превод: Владимир Зарков
Редактор: Иван Тотоманов
Художествено оформление на корица: „Megachrom“
Компютърна обработка: Десислава Господинова, ИК „БАРД“
Формат 84/108/32
История
- —Добавяне
- —Оправена грешка в първото изречение - Грион->Грийн.
22.
— Ама че щуротии чух ей сега. — Чарли се приближи, захапал цъфнала детелина. — Получих секретно донесение от едни момичета.
— Момичета ли!
Чарли се ухили — подхвърлената към приятелчетата му пиратка, дълга цяла стъпка, тутакси прогони ленивите изражения от лицата им.
— Сестра ми разказа как още миналия юли накарали старата госпожица Бентли да си признае, че никога не е била млада. Мислех си, че тази новина ще ви хареса.
— Чарли… Чарли!
— Важни са доказателствата. Момичетата разправят, че старата госпожица Бентли им показала някакви снимки, дреболии и други боклучета, които не доказвали нищичко. Истината е, мой човек, че като поумувате за това, на никой от онези дъртофелници не му личи изобщо да е бил млад.
— Дъг, а ти защо не се сети за това? — попита Том.
— А ти защо не вземеш да млъкнеш? — отвърна Дъглас.
— Май си заслужих да бъда лейтенант — обади се Чарли.
— Че ти едва вчера беше произведен в сержант!
Чарли задълго впери поглед в Дъглас.
— Добре де, добре, вече си лейтенант.
— Благодаря. А какво ще я правим сестра ми? И тя иска да е в армията… като специален шпионин.
— Я да се маха!
— Трябва да признаеш, че е измъкнала чудни тайни сведения.
— Брей, Чарли, бива си те да мислиш — обади се Том. — Дъг, а ти защо не мислиш?
— Да му се не види! — кресна Дъглас. — Кой измисли обиколката на гробището, онова с яденето, шахматните фигури и всичко?
— Задръж малко — отвърна Том. — Аз ти казах да отидем в гробището. Сладкишите… да, идеята си е твоя, но от мен да знаеш, че онзи експеримент с храната си беше провал. Да му се не знае, ти нищо ново не си изръсил поне от два часа. А на всички онези дъски пак е пълно с шахматни фигури и старците са се захванали да ги местят… значи нас. Всеки миг ще усетим как са ни сграбчили и сложили на друго поле и повече няма да можем да си живеем както си искаме.
Дъглас усещаше, че Чарли и Том са го издебнали, за да му измъкват войната от ръцете като зряла слива. Редник, ефрейтор, сержант, лейтенант… Днес лейтенант, утре — капитан. А вдругиден?
— Не само идеите са важни. — Дъг си изтри челото. — Важно е как ги наместваш. А този факт, дето ни го каза Чарли — чул го е от други. Ама че работа, момичетата са се сетили първи за това!
Веждите на всички се извиха.
Чарли посърна.
— Пък и аз — продължи Дъг — събирам и стъкмявам идеи за истинско потресаващо разкритие.
Всички го зяпнаха в очакване.
— Добре, Дъг, продължавай — помоли Чарли.
Дъглас затвори очи.
— Ето го разкритието: щом не изглежда старците някога да са били хлапета, значи никога не са били! И значи изобщо не са хора!
— А какво са те, Дъг?
— Друга раса!
Всички седяха зашеметени от избухването на този неимоверен слънчев протуберанс, от това невероятно прозрение. То се изсипа върху тях като огнен дъжд.
— Да, друга раса — повтори Дъглас. — Чужда. Зла. А ние… ние сме робите, които те държат да им вършат черната работа понякога, а и за да ни наказват!
На всички им омекнаха краката от тази вест. Чарли се изправи тържествено и изрече:
— Дъг, приятелю, виждаш ли това кепе на главата ми? Свалям ти кепе!
Повдигна го над темето си сред ръкопляскания и смях.
Всички се усмихваха на Дъг, своя генерал и водач, а той извади джобното си ножче и нехайно, с мъдро изражение, започна да го забива в земята до крака си.
— Само че… — запъна се Том, но продължи: — Последното, дето го каза, май не се връзва. Не съм против да говориш, че старците са от друга планета, но какво ще кажеш за дядо и баба? Познаваме ги, откакто се помним. Да не разправяш, че и те са пришълци?
Дъг се изчерви. Точно това не бе доизмислил, а тъкмо неговият брат — вторият по старшинство, младшият офицер в армията, се бе усъмнил в теорията му.
— И какво ново ще правим, Дъг? — не млъкваше Том. — Не може само да си седим тук. Какво ще правим сега?
Дъг преглътна сухо. Не остана време да отвори уста, защото Том, в когото бяха вперени всички погледи, проточи:
— Сещам се само, че можем да спрем часовника на съда. В целия град се чува тиктакането на тая проклетия. Бум! Полунощ! Дум! Вдигай се от леглото! Бам! Скачай в леглото! Нагоре-надолу, нагоре-надолу и няма край.
„Олеле… — мислеше си Дъглас. — Аз го видях снощи. Часовникът! Ех, защо не го казах пръв?“ Том невъзмутимо си изчопли нещо от носа.
— Защо не вземем да го разпердушиним тоя стар гаден часовник… да му видим сметката! И тогава ще можем да правим каквото си поискаме, когато си поискаме. Искате ли?
Всички се вторачиха в него. После се развикаха, дори Дъглас, който се мъчеше да забрави, че по-малкият му брат, а не той, е намерил изход.
— Том! — крещяха всички. — Браво, Том!
— Нищо особено — отвърна Том и погледна брат си. — Кога ще видим сметката на тая гнусотия?
Дъглас замънка, езикът му се скова. Войниците му го гледаха и чакаха.
— Тази вечер? — подсказа Том.
— След секунда щях да го кажа! — извика Дъглас.