Рей Бредбъри
Сбогом, лято (15)

15.

Момчетата седяха в кръг на верандата пред дома на Дъг и Том. Бледосинята боя по тавана отразяваше като огледало синевата на октомврийското небе.

— Ох… — промълви Чарли. — Не ми харесва, че го казвам, Дъг… ама съм гладен.

— Чарли! Не мислиш правилно!

— Нищо ми няма на мисленето — отвърна Чарли. — Маслен сладкиш с ягоди и голям бял летен облак от бита сметана.

— Том — попита Дъглас, — каква е разпоредбата за предателството в този твой никелиран бележник?

— И откога — попита Чарли — да си мислиш за маслен сладкиш е предателство?

Изчовърка ушна кал с показалеца си и я огледа много любознателно.

— Ти не мислиш, а го казваш!

— Прегладнях — натърти Чарли. — Виж ги и другите ни хора — само да ги пипнеш и ще ти захапят ръката. Така не става, Дъг.

Дъг огледа лицата на своите войници, все едно ги предизвикваше да добавят нещо към мрънкането на Чарли.

— В дядовата библиотека има книга, в която пише, че индуси гладуват по деветдесет дни. Не се безпокойте. След третия ден не усещаш нищо!

— Колко време мина? Том, погледни си часовника. Колко?

— Ами-и… час и десет минути.

— За Бога!

— Как тъй „за Бога“? Не си зяпайте часовниците, а вижте в календара. Постите продължават дни наред!

Поседяха още малко смълчани. И Чарли каза:

— Том, а сега колко време мина?

— Не му казвай!

Том гордо се взря в часовника си.

— Час и дванадесет минути!

— Стига бе! — Чарли изкриви лице така, че заприлича на маска. — Стомахът ми се е свил като сушена слива. Ще ме хранят с тръбичка. Мъртъв съм. Повикайте нашите. Кажете им, че ги обичах.

Затвори очи и се тръшна по гръб на дъските.

— Два часа — съобщи Том по-късно. — Дъг, гладуваме от цели два часа. Работата е опечена. Само ако можем да повърнем след вечеря, всичко ще е наред.

— Мой човек — сподели Чарли, — сега съм като оня път при зъболекаря, когато ми би упойката. Изтръпнал! Ако на останалите им стискаше, те също щяха да ти кажат, че примират от глад. Прав ли съм, приятелчета? Представете си сирене! А за соленки какво ще кажете?

Всички изстенаха, а Чарли нямаше спиране.

— Пиле по кралски!

Охкане.

— Пуешки кълки!

— Видя ли? — Том побутна Дъг по лакътя. — Накара ги да се гърчат. Е, какво става с твоята революция?

— Само още един ден!

— А после?

— Ограничени дажби.

— Пай с касис, ябълков сладкиш, лучени сандвичи?

— Затваряй си устата, Чарли.

— Сладко от грозде на филия бял хляб!

— Престани!

— Не, сър! — изсумтя Чарли. — Генерале, откъсни ми нашивките. Първите десет минути беше забавно. Но в корема ми се е заврял булдог. Ще си отида вкъщи, ще се настаня много възпитано, ще излапам половин бананов кекс и два сандвича с пастет и ще бъда прогонен позорно от тъпата ти армия, но поне ще съм живо псе, а не съсухрена мумия, която скимти за огризки.

— Чарли — примоли се Дъг, — ти си силната ни десница!

Изправи се със скок, свил юмрук, лицето му се наля с кръв. Всичко пропадаше. Какъв ужас. Планът се проваляше пред очите му, идваше краят на великото им въстание.

В същия миг градският часовник отброи бумтящо дванайсетте удара за пладне с протяжен железен звън. В тях беше спасението, защото Дъг се метна към края на верандата и зяпна градския площад, вдигна поглед към огромния грозен железен паметник и го сведе към затревената градинка, където всички старци бяха около шахматните дъски.

Необуздано прозрение озари лицето му.

— Ей — промърмори той, — почакайте… Шахматните дъски! Гладуването си го бива, помага ни, но сега видях къде е истинският ни проблем. Ей там пред съда, където ужасните старци играят шах.

Момчетата мигаха.

— Какво? — обади се Том.

— Ъ-ъ… какво? — повториха като ехо момчетата.

— Ние сме на дъската! — нададе вопъл Дъглас. — Онези фигури… това сме ние! Дъртаците ни местят по полетата — по улиците! Цял живот сме били там, затворени върху шахматните дъски на площада, а те ни слагат където им скимне.

— Дъг — каза му Том, — сече ти пипето.

Ехтящите удари на часовника секнаха. Настъпи ненарушима чудесна тишина.

— Да-а — издиша Дъг. — Май вече знаете какво ще направим сега!