Рей Бредбъри
Сбогом, лято (1)

1.

Има и такива дни, които сякаш си поемат дъх, задържат го и цялата земя замира в очакване. Някои лета не искат да свършат.

А покрай пътя избуяват цветя и щом ги докоснеш, поръсват облачета от ръждивокафяв прашец. Навсякъде изглежда, че е минал съвсем овехтял пътуващ цирк и с всяко завъртане на колелата е оставял следа от прастаро желязо. Прашецът се е разстлал под дървета, по речни брегове, има го и при релсите, по които някога минаваше локомотив. Тъй изронените цветчета и релсите се преобразяваха заедно в изронения ръб на есента.

— Погледни, Дъг — каза дядото, докато пътуваха от фермата към града. Зад тях в пикапа „Кисъл Кар“ бяха наредени шест големи тикви от бостана. — Виждаш ли тези цветя?

— Да, сър.

— „Сбогом, лято“, Дъг. Така се казват. Усещаш ли във въздуха? Август се е върнал. Сбогом, лято…

— Ама че тъжно име — промълви Дъг.

* * *

Бабата влезе в кухнята и усети вятъра от запад. Замесеното тесто бухваше в купата като кръгла глава — глава на извънземен, надигаща се от реколтата на отминали години. Тя докосна издутината под тензуха. Това беше земята в утрото след идването на Адам. Това беше утрото, след като Ева се събрала с онзи непознат на ложето от цветя.

Бабата погледа през прозореца как слънчевата светлина огрява двора, как изпълва ябълковата градина със злато, и изрече като ехо същите думи:

— Сбогом, лято. Ето ти го и първи октомври. Двайсет и седем градуса. Сезонът просто не иска да си иде. Кучетата се излежават под дърветата. Листата все не пожълтяват. На човек му се приплаква, а пък се смее. Дъг, я се качи на тавана и пусни лудата си леля стара мома от тайната стаичка.

— А има ли луда леля стара мома на тавана? — попита Дъг.

— Няма, но би трябвало да има.

Облаци минаха над моравата. И когато слънцето се показа, в кухнята бабата почти прошепна: „Лято, сбогом“.

На верандата отпред Дъг стоеше до дядо си, надяваше се да прихване малко от неговата зоркост, достигаща отвъд хълмовете, от желанието да заплачеш, от древното веселие. Ароматът на тютюн за лула и лосион след бръснене „Тигър“ май стигаха. В гърдите му се завъртя пумпал — ту светъл, ту тъмен, в един миг побутваше езика му към смях, в друг пълнеше очите му със солена вода.

Плъзна поглед по езерото от трева — глухарчетата вече ги нямаше, по дърветата тук-там се показваше кафяво, а вятърът носеше от далечния изток миризмата на Египет.

— Я да си хапна поничка и да подремна — каза Дъг.