Аркадий Стругацки, Борис Стругацки
Обреченият град (14)

Глава трета

Ото Фрижа не излъга — килимът наистина беше разкошен. В тъмни багри, с дълбоки благородни отсенки, той зае цялата лява стена на кабинета срещу прозореца и придаде на кабинета някакъв особен облик. Беше дяволски красиво, беше елегантно, беше многозначително.

Изпаднал в неописуем възторг, Андрей млясна Селма по бузата и тя пак се върна в кухнята да командува прислугата, а той продължи да се разхожда из кабинета, като оглеждаше килима отвсякъде: ту фронтално, ту под око с периферното си зрение, после отвори съкровения шкаф и измъкна оттам грамаден маузер — истинско чудовище с магазин за десет патрона, родено в специалния отдел на „Маузерверке“ — любимото, прославило се през Гражданската война оръжие на комисарите с прашните шлемове, а също и на японските императорски офицери в шинелите с яки от кучешка кожа.

Маузерът бе излъскан, гарвановочерен и проблясващ, на пръв поглед изглеждаше напълно готов за бой, но за съжаление жилото на ударника му бе изпилено. Андрей го подържа с две ръце, залюля го във въздуха, наслаждавайки се на тежестта му, после стисна заоблената набраздена ръкохватка, отпусна ръката си, а след това я вдигна до равнището на очите и се прицели през прозореца в ствола на ябълката, както правеше Гайгер на стрелбището.

Сетне се обърна към килима, за да избере подходящо място. Събу пантофите си, качи се на канапето и намести маузера точно на това място. Притисна го с една ръка към килима, отдръпна се колкото се може по-назад и взе да се любува. Беше прекрасно. Андрей скочи на пода и както беше по чорапи, изтича в антрето, измъкна от вградения шкаф сандъчето с инструменти и веднага се върна при килима.

Закачи маузера, после люгера с оптичния мерник (с този люгер Керкенеза застреля двама милиционери в последния ден на Обрата) и вече се занимаваше с браунинга, модел деветстотин и шеста година — мъничък, почти квадратен, — когато познат глас рече зад гърба му:

— По-надясно, Андрей, малко по-надясно. И един сантиметър по-ниско.

— Така ли? — попита Андрей, без да се обръща.

— Точно така.

Андрей закрепи браунинга, скочи заднишком от канапето и се отдръпна чак до самото бюро, оглеждайки стореното.

— Хубаво стана — похвали го Наставника.

— Хубаво е наистина, но са малко — въздъхна Андрей.

Пристъпвайки безшумно, Наставника отиде до шкафа, клекна, порови вътре и извади един армейски наган.

— А този? — попита той.

— Няма я дървената обшивка на ръкохватката — със съжаление рече Андрей. — Откога се каня да го дам на майстора и все забравям… — Той обу пантофите си, седна на перваза до бюрото и запали цигара. — Горе ще бъде арсеналът за дуел. От първата половина на деветнадесети век. Много красиви екземпляри се срещат, със сребърна инкрустация и най-причудливи форми — от най-малки до огромни, с предълги цеви…

— Льопаж — каза Наставника.

— Не, льопаж са тъкмо малките… А долу, над самото канапе, ще окача бойно оръжие от седемнадесети-осемнадесети век…

Той млъкна, представяйки си колко прекрасно ще бъде всичко. Все така клекнал, Наставника се ровеше в шкафа. Навън, някъде под прозореца, бръмчеше машинката за подстригване на тревата. Чуруликаха птички.

— Добра идея е да окача тука килима, нали? — рече Андрей.

— Прекрасна — каза Наставника, изправяйки се. Той измъкна от джоба си носна кърпа и избърса ръцете си. — Само лампиона бих поставил в оня ъгъл, до телефона. И телефонът трябва да бъде бял.

— Бял не ми се полага — въздъхна Андрей.

— Нищо — каза Наставника. — Ще се върнеш от експедицията и ще имаш и бял телефон.

— Значи не съм сгрешил, като се съгласих?

— А ти имаше ли някакви съмнения?

— Да — каза Андрей и угаси цигарата си в пепелника. — Първо, не исках. Просто нямах желание. У дома ми е добре, животът се подреди, много работа имам. Второ, ако говорим честно, малко се страхувам.

— Я виж ти! — каза Наставника.

— Не, наистина. Вие например можете ли да ми кажете с какво ще се сблъскам там? Виждате ли? Хвърляш се в пълна неизвестност… Десетина страшни легенди на Изя и пълно неведение… Е, и като прибавим всичките прелести на походния живот. Знам ги аз тия експедиции! И на археологически съм бил, и на какви ли не други…

И тогава, както очакваше, Наставника попита с интерес:

— А кое в тези експедиции… не знам точно как да се изразя… кое в тях е най-страшното, да речем, или най-неприятното?

Андрей много обичаше този въпрос. Беше измислил отговора много отдавна и дори си го беше записал в бележника, и по-късно многократно го бе използвал в разговори с най-различни момичета.

— Най-страшното ли? — повтори той въпроса. — Ето какво е най-страшното. Представете си: палатка, нощ, наоколо пустиня, жив човек няма, вълци вият, град се сипе, буря… — Той направи пауза и погледна Наставника, цял обърнал се на слух. — Градушка, разбирате ли? Град като кокоши яйца… И трябва да отидеш по нужда.

Напрежението на лицето на Наставника се стопи, физиономията му разцъфна в леко смутена усмивка и той се разсмя с пълен глас.

— Много смешно — каза Наставника. — Сам ли го измисли?

— Сам — гордо рече Андрей.

— Браво, много смешно… — Наставника пак засмя, клатейки глава. После седна в креслото и се загледа в градината. — Хубаво е тук у вас, в Белия двор — каза той.

Андрей се обърна и също погледна към градината. Моравата бе обляна в слънчева светлина, над цветята пърхаха пеперуди, клоните на ябълковите дървета не трепваха, а някъде на двеста метра зад люляковите храсти се мяркаха белите стени и червеният покрив на съседната вила… И Уан — с дългата си бяла риза — кротко пристъпваше зад бръмчащата машина, а най-малкият му син припкаше ситно-ситно до него, хванал се за крачола му.

— Да, Уан най-сетне намери покоя, който търсеше — каза Наставника. — Той може би е най-щастливият човек в Града…

— Наистина, сигурно е така — съгласи се Андрей. — Във всеки случай не бих могъл да кажа същото за другите си познати.

— Ами такава е ориста на всички от твоя кръг — възрази Наставника. — Уан просто е изключение сред тях. Бих казал дори, че той изобщо човек от друг кръг. Не от твоя.

— Да-а — замисли се Андрей. — А пък навремето заедно товарехме боклука, седяхме на една маса и пиехме от една чаша…

Наставника сви рамене.

— Всеки получава от живота това, което заслужава.

— Това, към което се стреми — промърмори Андрей.

— Може и така да се каже. Но така или иначе, говорим за едно и също. Нали Уан винаги е искал да остане сред най-ниската прослойка на обществото. Изтокът си е Изток. Ние не можем да проумеем техния начин на мислене. И ето че пътищата ви се разделиха.

— Може да ви се стори смешно — каза Андрей, — но на мене и сега ми е толкова добре с него, както едно време. Винаги има за какво да си поговорим, има какво да си спомним… Когато сме сами, никога не се чувствувам притеснен.

— А той?

Андрей се замисли.

— Не знам. По-скоро май се притеснява. Понякога ми хрумва, че той прави всичко възможно да стои по-далеч от мене.

Наставника сплете пръсти и протегна ръце така, че ставите му изпукаха.

— Не е там работата — каза той. — Когато двамата с Уан седнете на бутилка водка и си спомняте как е било едно време, съгласи се, че Уан си почива. А когато седнеш с полковника на бутилка шотландско уиски, някой от вас почива ли си?

— Каква ти почивка — промърмори Андрей. — Няма такова нещо… Просто аз имам интерес да общувам с него, а той — с мене.

— А когато обядваш с Гайгер? А когато пиеш бира с Долфус? А когато Чачуа ти разказва новите вицове по телефона?…

— Да — рече Андрей. — Така е. Всичко това е вярно.

— Единствено с Изя си запазил предишните си отношения, ама и те са едни…

— Точно така — каза Андрей. — Ама и те са едни.

— Не-е, и дума не може да става! — решително каза Наставника. — Представи си само: тук седи полковникът, заместник-началник на щаба на вашата армия, стар английски аристократ от знаменит род. До него е седнал Долфус, съветник по строителството, някога известен инженер във Виена. И жена му — баронеса, чистокръвна потомка на пруски юнкер. А срещу тях — Уан. Портиерът Уан.

— М-да — рече Андрей. Той се почеса по тила и се засмя. — Има нещо неделикатно…

— Не-не! Остави деловата неделикатност, не е там работата. Представи си как ще се почувствува Уан в тази обстановка, на него какво ще му е?…

— Разбирам, разбирам… — каза Андрей. — Разбрах… Ами да, всичко това са глупости! Ще го извикам утре, ще седнем двамата, ще поседим тука, Мейлин и Селма ще ни измайсторят някой чифан^[1], а на момченцето ще подаря „Булдог“-а — имам тука един, без петле…

— Ще си пийнете! — подхвана и Наставника. — Ще си побъбрите за живота — и той има какво да ти разкаже, и ти си сладкодумен, а пък Уан нищо не знае нито за Пенджикент, нито за Харбаз… Ще бъде чудесно! Дори малко ви завиждам.

— Ами и вие наминете — засмя се Андрей.

Наставника също се засмя.

— Мислено ще бъда с вас — каза той.

В този момент някои звънна на входната врата. Андрей погледна часовника си — беше точно осем.

— Сигурно е полковникът — рече той и скочи. — Ще ида да го посрещна?

— Но, разбира се! — каза Наставника. — И те моля занапред никога да не забравяш, че такива като Уан в Града има стотици хиляди, а съветниците са общо дванадесет…

Наистина беше полковникът. Той винаги се явяваше точно навреме и следователно — първи. Андрей го посрещна в антрето, стисна ръката му и го покани в кабинета. Полковникът беше цивилен. Светлосиният костюм му стоеше като на манекен, редките сиви коси бяха грижливо вчесани, обувките му блестяха и гладко избръснатите бузи също лъщяха. Беше нисък на ръст, възсух, с добра стойка, но в същото време беше отпуснат, без онази вдървеност, толкова характерна за немските офицери, с които беше претъпкана армията.

Щом влезе в кабинета, той се спря пред килима и сложил сухите си бели ръце на гърба, известно време мълчаливо оглеждаше тъмночервеното великолепие, а сетне се взря и в оръжието, окачено на този фон. После полковникът рече: „О!“, и одобрително погледна към Андрей.

— Моля, полковник, разполагайте се — каза Андрей. — Пура? Уиски?

— Благодаря — каза полковникът, премествайки се. — Капка ободряващо питие не би ми навредила. — Той измъкна лулата от джоба си. — Днес беше голяма лудница — заяви полковникът. — Какво стана всъщност на площада? Наредиха ми да вдигна казармата по тревога.

— Някакъв дръвник — рече Андрей, ровейки се в барчето — получил от склада динамит и не намерил друго място да се спъне, ами точно под прозорците ми.

— Значи никакво покушение не е имало?

— Какво говорите, полковник! — каза Андрей, докато наливаше уискито. — Все пак тук, при нас, не е Палестина.

Полковникът се усмихна и пое чашата от Андрей.

— Прав сте. В Палестина никой не се учудваше на инциденти от този род. Впрочем и в Йемен беше същото…

— А вас значи ви вдигнаха по тревога? — попита Андрей, настанявайки се с чаша в ръка срещу него.

— Да, представете си — полковникът отпи, замисли се и вдигна вежди, после внимателно постави чашата до себе си на масичката за телефона и започна да пълни лулата си. Ръцете му бяха старчески, със сребрист мъх, но не трепереха.

— И каква се оказа бойната готовност на войската? — полюбопитствува Андрей, след като отпи от чашата си.

Полковникът отново се усмихна и Андрей изпита завист — много му се искаше и той да може да се усмихва по този начин.

— Това е военна тайна — каза полковникът. — Но на вас ще ви кажа. Беше нещо ужасно! Такова нещо не съм виждал дори и в Йемен. Какво да говорим за Йемен! Не си спомням подобно нещо дори когато дресирах онези черни задници в Уганда!… Оказа се, че половината войници изобщо не са в казармите. А пък половината от тези, които се явиха по тревога, бяха без оръжие. А тези, които дойдоха с оръжие, нямаха муниции, защото началникът на склада за боеприпаси сложил ключа в джоба си и отишъл да отработва своя час на Великия строеж…

— Надявам се, че се шегувате — рече Андрей.

Полковникът запали лулата си и като разпръскваше с ръка дима, погледна към Андрей с безцветните си старчески очи. Множеството ситни бръчици около тях караха човек да си мисли, че полковникът се смее под мустак.

— Може би наистина малко преувеличавам — каза той, — но преценете сами, съветник. Нашата армия е създадена без каквато и да е било определена цел само защото една добре позната и на двама ни личност не може да си представи държавна организация без армия. Очевидно е, че никоя армия не може да функционира нормално, ако липсва реален противник. Дори да е само потенциален… Цялата ни армия — от началника на генералния щаб до последния ротен готвач — в момента е стигнала до убеждението, че тази приумица е просто игра на оловни войници.

— А ако предположим, че реален противник все пак съществува?

Полковникът отново се забули в ароматен дим.

— Тогава ни го посочете, господа политици!

Андрей пак си пийна, замисли се и попита:

— Кажете, полковник, има ли генералният щаб някакви оперативни планове в случай на нахлуване отвън?

— Ами-и… всъщност не бих ги нарекъл оперативни планове. Представете си, да речем, дори вашия руски генерален щаб на Земята. Има ли той оперативни планове в случай на нахлуване примерно от Марс?

— Какво пък — рече Андрей. — Напълно допускам, че имат нещо такова…

— „Нещо такова“ имаме и тук — каза полковникът. — Ние не очакваме нападение нито отгоре, нито отдолу. Не допускаме и възможността да възникне сериозна заплаха от юг… като изключим, разбира се, някой успешен бунт на престъпниците, работещи в тамошните селища, но ние сме готови да предотвратим това… Остава северът. Знаем, че по време на Обрата и след това на север избягаха доста привърженици на предишния режим. Допускаме — теоретично, — че те могат да се организират и да предприемат някаква диверсия, дори да направят опит за реставрация… — Той отново засмука лулата си. — Но какво общо има това с армията? Очевидно е, че специалната полиция на господин съветника Румер е напълно достатъчна, за да се справи с всички тези заплахи, а в тактическо отношение и най-елементарният кордон може да свърши работа…

Андрей изчака малко и попита:

— Трябва ли да ви разбирам, полковник, че генералният щаб не е готов за сериозно нахлуване от север?

— Имате предвид нашествие на марсианци ли? — замислено попита полковникът. — Не, не е готов. Разбирам какво искате да кажете. Но ние нямаме разузнаване. Никой никога не е разглеждал сериозно възможността за такова нахлуване. Просто нямаме никакви данни за това. Та ние не знаем какво става дори на петдесет километра от Стъкления дом. Нямаме карти на северните околности… — Той се засмя, показвайки едрите си пожълтели зъби. — Началникът на градския архив господин Кацман предостави за ползване на генералния щаб нещо като карта на тези райони… Доколкото разбирам, тя е изготвена лично от него. Аз пазя този забележителен документ в сейфа си. Той създава впечатлението, че господин Кацман е нахвърлил схемата по време на обяд и неведнъж е изтървавал върху нея сандвичите и е разливал кафето си…

— Но, полковник — рече Андрей с укор в гласа. — Картите, които ви предостави моята канцелария, според мен не бяха никак лоши!

— Безспорно. Но това бяха преди всичко карти на обитаваната част от Града и на южните околности. Според основната директива армията трябва да бъде в бойна готовност в случай на безредици и смутове, а безредици и смутове могат да възникнат именно в споменатите райони. Така че извършената от вас работа е абсолютно необходима и благодарение на вас сме готови да потушим евентуалните безредици. Но що се отнася до нашествие… — полковникът поклати глава.

— Доколкото си спомням — многозначително рече Андрей, — моята канцелария не е получила от генералния щаб заявки за картографиране на северните райони.

Полковникът продължително се загледа в него. Лулата му изгасна.

— Трябва да ви кажа — бавно процеди той, — че с подобни заявки сме се обръщали лично към президента. Но, да си призная, отговорите бяха абсолютно неопределени… — той отново млъкна. — Значи вие, съветник, смятате, че в интерес на работата с такива заявки трябва да се обръщаме към вас?

Андрей кимна.

— Днес обядвах с президента — каза той. — Дълго беседвахме на тази тема. Въпросът за картографирането на северните райони по принцип е решен. Но и военните специалисти трябва да ни помогнат според силите си. Някой опитен оперативен работник… е, не се съмнявам, че ме разбирате.

— Разбирам ви — рече полковникът. — Впрочем откъде сте изровили този маузер, съветник? Ако не греша, за последен път съм виждал такова чудовище в Батуми някъде през осемнадесета година…

Андрей взе да му разказва къде и как е намерил маузера, но в този момент някой отново позвъни на входната врата. Андрей се извини и отиде да посрещне гостите.

Надяваше се, че е Кацман, но най-неочаквано пред него цъфна Ото Фрижа, когото Андрей всъщност изобщо не бе канил. Просто беше го забравил. Ото Фрижа постоянно му щукваше от ума, макар че като началник по админнстративно-стопанските въпроси в Стъкления дом този човек беше изключително полезен и дори незаменим. Впрочем Селма винаги се съобразяваше с това обстоятелство. И сега тя пое от Ото традиционната кошница, грижливо покрита с нежна батистена салфетка, и изящното букетче цветя. Ото милостиво бе допуснат да й целуне ръката. Той изтрака с токовете, изчерви се до уши и явно беше щастлив.

— А, стари приятелю — рече му Андрей. — Ето те и тебе. — Ото си беше все същият. Андрей си помисли, че от всичките му някогашни познати Ото се бе променил най-малко. Всъщност той изобщо не беше се променил. Все същите си бяха пилешкият врат, огромните щръкнали уши и изписаната вечна несигурност на луничавата му физиономия. И тракащите токове. Той беше в синята униформа на специалната полиция с малък квадратен медал „За заслуги“.

— Много ти благодаря за килима — Андрей го прегърна през рамо и го поведе към кабинета си. — Сега ще ти покажа къде съм го сложил… Направо за чудо и приказ, да се пукнеш от завист…

Но щом попадна в кабинета, Ото не обърна внимание на чудото, да не говорим пък, че през ум не му мина да се пука от завист. Той съзря полковника.

Ефрейторът от наказателните отряди на вермахта Ото Фрижа изпитваше към полковник Сейнт Джеймс чувства, граничещи с благоговението. В присъствието на полковника той загубваше ума и дума, закрепваше със стоманени болтове постоянна усмивка на физиономията си и бе готов да чука ток в ток всеки миг, непрекъснато и с все по-нарастваща сила.

Обърнат с гръб към знаменития килим, той застана в стойка „мирно“, изпъчи гърди, притисна длани към бедрата, разпери лакти и толкова рязко тръсна глава за поклон, че в целия кабинет проехтя изпращяването на шийните му прешлени. Лениво усмихнат, полковникът се изправи да го посрещне и му подаде ръка. В другата той държеше чашата си.

— Много се радвам да ви видя… — рече полковникът. — Привет, господин… м-м-м…

— Ефрейтор Ото Фрижа, господин полковник! — възторжено изпищя Ото, сгъна се на две и едва докосна върховете на пръстите на полковника. — Имам чест да се явя!…

— Ото, Ото! — укори го Андрей. — У дома можем да минем и без чинове.

Ото жално се ухили, измъкна кърпата и се накани да избърше челото си, но се сепна и започна да я тика обратно, като все не можеше да улучи джоба си.

— Спомням си, когато бяхме пред Ал-Аламейн — добродушно рече полковникът, — моите момчета ми докараха един немски фелдфебел…

В антрето пак се разнесе звън и като се извини отново, Андрей излезе, оставяйки нещастния Ото в лапите на британския лъв.

Беше пристигнал Изя. Докато целуваше Селма по двете бузи, докато триеше по нейно настояване обувките си, докато се подлагаше на обработка с четката за дрехи, се изтърсиха наведнъж Чачуа и Долфус с неговото Долфусище. Чачуа влачеше Долфусището под ръка, като в движение я обсипваше с вицове, а Долфус с бледа усмивка се мъкнеше след тях. На фона на темпераментния началник на юридическата канцелария той изглеждаше още по-сив, безцветен и незначителен. В ръцете си държеше по един топъл шлифер, в случай че през нощта се захлади.

— На масата, на масата? — плесна с ръце Селма и гласът й звънна като нежна камбанка.

— Скъпа! — басово запротестира Долфусището. — Но аз трябва да се пооправя?…

— Защо?! — артистично се смая Чачуа, въртейки светналите си с пиянски блясък очи. — Няма може нещо да се добави към вашата красота? Съгласно член двеста и осемнадесети от наказателнопроцесуалния кодекс законът може да възпрепятствува…

Вдигна се обичайната глъчка. Андрей не успяваше да се усмихне на всеки. В лявото му ухо клокочеше и бълбукаше Изя, който му обясняваше подробно нещо по повод ужасната неразбория в казармите по време на днешната тревога, а Долфус, още влязъл-невлязъл, взе да мърмори в дясното му ухо за клозетите и за главната канализационна магистрала, дето скоро щяла да се задръсти… После всички нахълтаха в трапезарията. Докато ги канеше и ги настаняваше, сипейки на ляво и на дясно закачки и комплименти, Андрей мимоходом забеляза как вратата на кабинета се отвори и оттам излезе, пъхайки лулата в широкия страничен джоб на сакото си, усмихващият се полковник. Беше сам. Сърцето на Андрей се сви, но в този момент се появи и ефрейтор Ото Фрижа — явно просто бе изостанал на предписваната от строевия устав дистанция от пет метра след по-старшия по звание. Започна гръмко тракане на токове.

— Сега ще пием и ще се веселим!… — изрева с цяло гърло Чачуа.

Зазвъняха ножове и вилици. След като настани с усилие Ото между Селма и Долфусището, Андрей седна на мястото си и огледа масата. Всичко беше наред.

— И представете си, скъпа, оказа се, че на килима има ето такава дупка! Тези камъни са във вашата градина, господин Фрижа, ужасно хлапе такова!…

— Разправят, че сте разстреляли някого пред строя, полковник?

— И помнете думите ми: канализацията, именно канализацията някога ще погуби нашия Град!…

— Толкова красива и с толкова малка чашка в ръка?!

— Ото, миличък, я остави този кокал… Ето ти едно хубаво парче!…

— Не, Кацман, това е военна тайна. Стигат ми неприятностите, които ми създадоха евреите в Палестина…

— Още малко водка, съветник?

— Благодаря ви, съветник!

И под масата тракаха токове.

Андрей изпи две чаши водка една след друга — за разгрявка, — хапна си с удоволствие от ордьовъра и се заслуша заедно с другите в безкрайно дългия и ужасно неприличен тост, който произнасяше Чачуа. Когато най-сетне стана ясно, че съветникът по правните въпроси вдига тази мъничка-мъничка чашка с огромно-огромно удоволствие не за да подтиква присъствуващите към всичките изброени вече полови извращения, а само „в чест на моите най-зли и безпощадни врагове, с които цял живот се сражавам и от които цял живот търпя поражение след поражение, а именно — за прекрасните жени!…“, Андрей облекчено се засмя с пълен глас заедно с всички и изпи на един дъх третата чашка. Вече съвсем премаляла, Долфусището охкаше и пъшкаше на пресекулки, прикривайки се със салфетката.

Всички някак много бързо се натряскаха. „Да! О, да!“ се дочуваше познатото възклицание от далечния край на масата. Надвесил потръпващия си нос над ослепителното деколте на Долфусището, Чачуа приказваше, без да млъква нито за миг. Напълно изнемощяла, Долфусището пъшкаше на пресекулки и игриво се отдръпваше от него, като с цялата си тежест се притискаше с широкия си гръб до Ото. Той вече за втори път изтърваваше вилицата си. Близо до Андрей, оставил най-после канализацията на мира, Долфус ни в клин, ни в ръкав изпадна в служебен ентусиазъм и взе да издава на провала държавни тайни. „Автономия! — заплашително мърмореше той. — Ключът към ан… авн… автономията е хлорелата^[2]!… Великият строеж ли?… Не ме разсмивайте. Какви дирижабли, по дяволите? Хлорела!“ „Съветник, съветник — взе да го вразумява Андрей. — За бога! Изобщо не е задължително всички да знаят това. Я по-добре ми разкажете как вървят работите в лабораторния корпус…“ Прислугата вдигна мръсните чинии и донесе чисти. Ордьовърът вече бе пометен и сега поднесоха месото по бургундски.

— Вдигам тази мъничка-мъничка чашка!…

— Да, о, да!

— Ужасно хлапенце! Как може човек да не ви обича?…

— Изя, престани да досаждаш на полковника! Полковник, искате ли да седна до вас?

— Четиринадесет кубически метра хлорела — това нищо не е… Автономия!

— Малко уиски, съветник?

— Бл’г’даря ви, съветник!

В разгара на веселбата внезапно в трапезарията изникна руменият Паркър. „Господин президентът моля да бъде извинен — доложи той. — На спешно съвещание е. Той предава горещите си поздрави на госпожа и господин Воронини, както и на всички техни гости…“ Накараха Паркър да изпие чаша водка — за целта му бе нужна помощта на съкрушаващия всяко сърце Чачуа. Вдигнаха тост за президента и за успеха на неговите начинания. Шумотевицата понамаля, вече бе поднесено кафето със сладолед и с ликьори. Ото Фрижа сълзливо се оплакваше от любовните си несполуки. Долфусището разказваше на Чачуа за любимия си Кьонигсберг, а той кимаше с нос и възторжено й пригласяше: „Ама да, разбира се! Спомням си… Генерал Черняховски… Пет денонощия с оръдия го рушихме…“ Паркър изчезна, навън вече се стъмни. Долфус жадно си пиеше кафето и развиваше пред Андрей фантасмагоричните си идеи за реконструкцията на северните квартали. Полковникът разказваше на Изя: „… Осъдиха го на десет денонощия арест за хулиганство и на десет години каторга за разгласяване на държавна и военна тайна.“ Изя пръскаше слюнки, бълбукаше и му отвръщаше: „Та това са стари истории като света, Сейнт Джеймс! У нас ги разказваха още за Хрушчов!…“ „Пак политика!“ — обидено се развика Селма. Тя все пак бе успяла да се мушне между Изя и полковника и старият воин бащински милваше коляното й.

На Андрей изведнъж му стана тъжно. Той се извини в празното пространство, стана и с изтръпнали крака се запъти към кабинета си. Там приседна на перваза, запали цигара и се загледа в градината.

В градината беше непрогледен мрак. През черния люляков шубрак ярко светеха прозорците на съседната вила. Нощта беше топла и в тревата блестяха светулки. А утре какво ще правя? — помисли си Андрей. — Е, да речем, ще отида на тая експедиция, ще разузная… ще домъкна оттам цяла купчина оръжие, ще го поправя, ще го лъсна, ще го окача… а после какво ще правя?

В трапезарията вдигаха врява. „Знаете ли, полковник? — крещеше Изя. — Съюзническото командуване предлага двадесет хиляди за главата на Чапаев!…“ И в съзнанието на Андрей тозчас изплува продължението: „Съюзническото командуване, ваше превъзходителство, би могло да даде и повече. Та нали зад тях е Гуриев, а в Гуриев е нефтът. Ех-ех-ей.“ „… Чапаев ли? — питаше полковникът. — А, това е онзи, вашият кавалерист. Но нали него, струва ми се, го разстреляха?…“ Изведнъж Селма проточи на висок глас: „Рано-рано мама… буди свойта Катя… Ставай, ставай, Катя. Корабите чакат…“ Но в същия миг я накара да млъкне кадифеният рев на Чачуа: „Аз донесох ти цветя… Чудно хубави цветя… Пък ти цветята ми не взе… Я кажи защо не ги прие?…“

Андрей затвори очи, спомни си за чичо Юра и го прониза необичайно остра болка. И Уан не е на масата, и чичо Юра не е… А за какъв дявол, питам аз, ми е притрябвал този Долфус?… Призраците го наобиколиха.

На канапето седеше Доналд с протритата си тексаска шапка. Беше кръстосал крака и обхванал с яко сплетени пръсти острото си коляно. Когато си отиваш — не тъжи, когато пристигаш — не се радвай… А зад бюрото се бе настанил Кенши в старата си полицейска униформа — забил лакът в бюрото и подпрял брадичката си с юмрук. Не гледаше осъдително към Андрей, но в погледа му нямаше и топлота. А чичо Юра потупваше Уан по гърба и му разправяше: „Нищо, Уан, не тъжи, ние тебе министър ще те направим, с «Победа» ще се возиш…“ И го лъхна познатият, предизвикващ нетърпима горест мирис на махорка, на силна пот и на първак. Андрей с мъка си пое дъх, потърка вцепенените си бузи и отново се загледа в градината.

Там се издигаше Зданието.

То стоеше здраво на земята, разположено съвсем естествено сред дърветата, сякаш бе тук отдавна, от край време, и смяташе да си остане тук за вечни времева — червено, тухлено, четириетажно — и както тогава прозорците на първия етаж бяха закрити с капаци, а покривът бе обшит с поцинкована ламарина и към вратата водеше каменно стълбище с четири стъпала, а до единствения комин стърчеше странна антена с няколко напречни пръчки. Но сега всички прозорци бяха тъмни и тук-таме на първия етаж липсваха капаците, а стъклата бяха зацапани, напукани и някъде съвсем потъмнели от мръсотия, на места вместо тях бяха заковани изкорубени парчета шперплат, а някои стъкла бяха облепени на кръст с широки хартиени ленти. И вече не се дочуваше тържествената и мрачна музика — от Зданието като невидима мъгла пълзеше тягостна непроницаема тишина. Без да се замисля нито за миг, Андрей прехвърли крака през перваза и скочи в градината. Тръгна към Зданието, крачейки по меката гъста трева, като разпръскваше светулките и все по-дълбоко се зариваше в мъртвата тишина, вторачил очи в познатата медна дръжка на дъбовата врата, която сега не блестеше, а бе покрита със зеленикава патина.

Той се изкачи по каменните стъпала и погледна назад. В ярко осветените прозорци на трапезарията, причудливо пречупвайки се, весело подскачаха човешки сенки, леко се носеше танцова музика и, кой знае защо, отново подрънкваха ножове и вилици. Андрей махна с ръка на всичко това, обърна се и сложи ръка върху влажната гравирана мед. В антрето сега цареше полумрак, спареният прогизнал въздух миришеше на мухъл, а виенската закачалка стърчеше в ъгъла гола като мъртво, изсъхнало дърво. Пътеката и металните пръчки на мраморното стълбище бяха изчезнали и по стъпалата самотно изпъкваха само зеленясалите пръстени, мяркаха се стари, пожълтели угарки и още някакъв боклук. Пристъпвайки тежко, без да чува нищо освен собствените си стъпки и собственото си дишане, Андрей бавно се изкачи на горната площадка.

От отдавна изгасналата камина го лъхна зловонен мирис на отколешно пожарище и амоняк, нещо едва доловимо шаваше, пъплеше и шумолеше. В огромната зала беше все така студено, в нозете му духаше, черните прашни, парцаливи платнища висяха от невидимия таван, по мрачните мраморни стени тъмнееха грозни, подозрителни петна и блестяха протекли следи от избила влага, златото и пурпурът се бяха оронили, а горделивите бюстове — гипсови, мраморни, бронзови, златни — сляпо и скръбно гледаха от нишите през валмата от прашна паяжина. Паркетът под краката му силно скърцаше и се огъваше на всяка крачка, по осеяния с боклуци под се ширеха лунни квадрати, а пред него чезнеше в далечината някаква дълбока галерия, в която Андрей досега не беше стъпвал. И внезапно цяло пълчище плъхове изскочи изпод краката му, понесе се с писъци и трополене по галерията и изчезна в тъмнината.

Но къде са всичките те? — хаотично си мислеше Андрей, бродейки по галерията. — Какво е станало с тях? — питаше се той, докато се спускаше в спарените плесенясали подземия по кънтящите железни стълби. Та как е могло да стане всичко това? — напрягаше ума си той, преминавайки от стая в стая, а под краката му хрущеше оронена мазилка, скърцаше натрошено стъкло, жвакаше кал, обрасла с мъхнати плюски от мухъл… и се носеше сладникав мирис на разложение, и някъде, процеждайки се капка по капка, водата сякаш отмерваше времето и по изподраните стени чернееха огромни картини в масивни рамки, но какво бе нарисувано на тях, вече не можеше да се различи…

Отсега нататък тук винаги ще бъде така, мислеше си Андрей. Сторил съм нещо, всички ние сме сторили нещо, заради което отсега нататък тук винаги ще бъде така. То повече няма да се помръдне от мястото си, ще остане тук завинаги, ще гние и ще се руши като най-обикновена къща, рухнала от старост, и в края на краищата ще го срутят с чугунени бойници, ще запалят боклука, а обгорелите тухли ще изхвърлят на сметището… Та нито един глас не се чува тук! И изобщо никакъв звук, само плъховете пищят от отчаяние по ъглите…

Той видя огромна кантонерка с плъзгаща се врата и неочаквано си спомни, че точно такъв шкаф има в стаичката му от шест квадратни метра, дето единственият прозорец гледа към вътрешния двор-шахта, а до нея е кухнята. Кантонерката е пълна със стари вестници и навити на руло плакати, които баща му колекционираше преди войната, и с още някакви непотребни, пожълтели кочани и топчета хартия… и когато капанът смаза муцуната на един огромен плъх, той някак се изхитри да се завре в този шкаф и дълго време мърдаше и шумолеше там, и всяка нощ Андрей се боеше, че ще се стовари на главата му, а веднъж взе бинокъл и отдалеч, чак от перваза на прозореца, погледна какво става там, сред купчините хартия. Видя — или му се стори, че видя? — стърчащи уши, сива глава и ужасен, блестящ, сякаш лакиран, мехур вместо муцуна. Беше толкова зловещо, че той изскочи като попарен от стаичката си и известно време, примрял, седя на сандъка в коридора, като чувствуваше, че му се повдига. У дома нямаше никой, така че не се стесняваше, но се срамуваше от страха си, и в края на краищата стана, отида в голямата стая, нави грамофона и си пусна „Рио Рита“^[3]… А след още няколко дни в стаичката му се появи сладникав, предизвикващ гадене мирис, съвсем същият като този тук…

В дълбоко като кладенец сводесто помещение странно и неочаквано засияха с мътни отблясъци редиците от оловни тръби на огромен орган, отдавна вече мъртъв, застинал, ням като изоставено гробище на музиката. Край органа, до стола на органиста, сгърчен, лежеше някакъв човечец, омотан в съдран килим, а до главата му бляскаше празна бутилка водка. Андрей разбра, че всичко наистина е свършено, и бавно тръгна към изхода.

Щом слезе по каменното стълбище в своята градина, той съзря Изя. Никога не бе го виждал толкова измъчен и разчорлен. Хванал се с една ръка за стъблото на ябълката, Изя едва се държеше на краката си, загледан в Зданието. Усмивката му бе застинала и оголените му зъби блестяха в полумрака.

— Това е — рече му Андрей. — Край.

— Неспокойната ни съвест бълнува! — неясно продума Изя.

— Само плъхове тичат — каза Андрей. — Гнилоч.

— Неспокойната ни съвест бълнува… — повтори Изя и се изхили.