Аркадий Стругацки, Борис Стругацки
Обреченият град (11)

Глава трета

В редакцията нямаше никой. Явно сътрудниците се бяха разбягали, щом бе започнала стрелбата около кметството. Андрей обикаляше по стаите, равнодушно оглеждаше разхвърляните книжа, обърнатите столове, мръсните съдове с остатъци от сандвичи и чашите с утайка от кафе. Някъде из дебрите на редакцията ставаше нещо странно — оттам се чуваше гръмка, бодра музика. Селма го следваше, като го държеше за ръкава. Тя постоянно му натякваше нещо, заяждаше се, но той изобщо не я слушаше. „Защо ли се домъкнах тука — мислеше си Андрей. — Всички до един са духнали и правилно са постъпили, то и аз можех да си седя в къщи, изтегнат на леглото, да си милвам нещастния хълбок, да дремя и да не ми пука за нищо…“

Той влезе в отдел „Градска хроника“ и видя Изя.

Отначало не разбра, че е Изя. Зад крайното бюро в ъгъла, наведен над разтвореното течение от подшити броеве на вестника, стоеше, небрежно подпрял се на широко разтворените си лапи, остриган външен човек с подозрителна сива, размъкната хламида и едва след миг, когато този човек по твърде познат начин се ухили и с познат до болка жест взе да пощипва брадавицата на врата си, Андрей разбра, че пред него е Изя.

Известно време Андрей стоя на вратата, загледан в него. Изя не го усети, когато влезе, изобщо той не чуваше и не забелязваше нищо — той четеше, а освен това точно над главата му от провесения високоговорител се разнасяха оглушителните акорди на триумфален марш. После Селма нададе страшен писък: „Та това е Изя!“, и като избута Андрей, хукна към него.

Изя рязко вдигна глава, ухили се още по-широко и разтвори ръце:

— Аха! — радостно изкрещя той; — Появихте се!…

Докато те със Селма се прегръщаха, докато той звучно и ненаситно я целуваше по бузите и в устата, докато Селма възхитено пищеше нещо неразбираемо и рошеше уродливо остриганите му кости, Андрей се приближи към тях, потискайки обзелото го мъчително неудобство. Беше почти забранил острото чувство за вина, болезненото усещане, че е предател, което едва не го подкоси оная сутрин в мазето, през миналата година, но сега то отново го прониза, и той се поколеба няколко секунди, преди да се приближи и да протегне ръка. Беше готов да възприеме като нещо съвсем естествено, ако Изя не забележи подадената му ръка и дори ако подметне нещо презрително, и убийствено — той самият сигурно би постъпил точно така. Но като се освободи от обятията на Селма, Изя сграбчи ръката му, стисна я горещо, и с неприкрит интерес попита:

— Къде са те разкрасили така?

— Биха ме — кратко отвърна Андрей. Изя го смая. Изгаряше от желание да му разкаже много неща, но само го попита: — А ти пък откъде се взе тука?

Вместо отговор Изя прелисти няколко страници от подшитото течение и, ръкомахайки, пламенно зачете:

— „… С никакви разумни доводи не може да се обясни яростта, с която правителствената преса хули партията «Радикално възраждане». Но ако си припомним, че тъкмо ервистите — тази млада и още неукрепнала организация, — тъкмо те най-безкомпромисно се изказваха срещу всеки случай на корупция…“

— Остави това — намръщен каза Андрей, но Изя повиши глас:

— „… на беззаконие, административна глупост и безпомощност; ако си спомним, че именно ервистите възбудиха «делото на вдовицата Батон»; ако си спомним, че ервистите първи предупредиха правителството колко безперспективен е блатният данък…“ Белински! Писарев! Плеханов! Ти ли си го писал това или твоите идиоти?

— Добре де, добре… — каза Андрей, вече леко раздразнен, и се опита да измъкне вестниците от ръцете на Изя.

— Не, чакай малко! — крещеше Изя, заплашваше с пръст и ги дърпаше към себе си. — Ето тук има още един бисер!… Къде беше? А, ето го. „В нашия град има безброй честни хора както във всеки град, населен с труженици. Обаче, ако става дума за политически групировки, само Фридрих Гайгер, единствен, може сега да претендира за високо звание…“

— Стига! — изрева Андрей, но Изя успя да изтръгне от ръцете му вестниците, скри се зад сияещата от радост Селма и като съскаше и пръскаше слюнки на всички страни, продължи оттам:

— „… Няма да говорим за речите, ще говорим за делата! Фридрих Гайгер се отказа от поста министър на информацията; Фридрих Гайгер гласува против закона, предоставящ големи привилегии на заслужилите дейци от прокуратурата; Фридрих Гайгер беше единственият виден деец, противопоставил се на създаването на редовна армия, в която му се предлагаше висока длъжност…“ — Изя запрати вестниците под бюрото и избърса ръцете си. — Ти винаги си бил същински овен в политиката! Ама през последните месеци просто катастрофално си оглупял. Хубаво са ти натрили мутрата, тъй ти се пада! Окото ти поне здраво ли е?

— Здраво е — бавно каза Андрей. Той едва сега забеляза, че Изя някак непохватно движи лявата си ръка и три от пръстите на тази ръка изобщо не се свиват.

— Абе изключи го това, дяволите да го вземат! — изрева Кенши, появявайки се на вратата. — А, Андрей, ти вече си тука… Чудесно. Здравей, Селма — той стремително прекоси стаята и изтръгна щепсела на високоговорителя от контакта.

— Защо го спря? — развика се Изя. — Искам да слушам речите на новите вождове! Нека да гърмят бойните маршове!…

Кенши само го изгледа гневно.

— Андрей, ела да ти разкажа какво сме направили — рече той. — И трябва да помислим какво ще правим по-нататък.

Лицето и ръцете му бяха целите в сажди. Той тръгна по коридора и Андрей го последва. Едва сега усети, че в помещенията здравата миришеше на изгоряла хартия. Изя и Селма вървяха след тях.

— Пълна амнистия! — съскайки и пръскайки слюнки, разпалено разказваше Изя. — Великият вожд разтвори вратите на тъмниците! Иска да освободи място за други затворници… — Той се затюхка театрално. — Всички криминални престъпници до един ги пуснаха, а аз, както знаете, нали съм криминален! Освободиха дори и тия с доживотните присъди…

— Отслабнал си — вайкаше се Селма. — Я как ти висят дрехите и един такъв проскубан ми изглеждаш…

— Че то накрая — цели три дни — ни да плюскаме ни даваха, ни да се мием…

— Сигурно си много гладен, а?

— Ами, никак даже, тука се натъпках здравата…

Влязоха в кабинета на Андрей. Вътре беше горещо като в пещ. Слънцето грееше право в прозорците, а огънят в камината знойно напичаше. Пред камината беше клекнала повлеканата секретарка — и тя омърляна колкото Кенши — и старателно подбутваше с ръжена купчината горяща хартия. Целият кабинет беше обсипан със сажди и черни валма книжна пепел.

Щом видя Андрей, секретарката скочи и му се усмихна раболепно и уплашено. „Виж, не съм очаквал, че тя ще остане“ — помисли си Андрей. Той седна зад бюрото си и някак виновно, насила й кимна и също й се усмихна.

— … Списъците на всички специални кореспонденти, списъкът с имената и адресите на членовете на редколегията — делово изброяваше Кенши. — Оригиналите на всички политически статии, оригиналите на седмичните обзори…

— Статиите на Дюпен трябва да изгорим — каза Андрей. — Той според мен беше главният антиервист при нас…

— Вече ги изгорихме — нетърпеливо рече Кенши. — И на Дюпен, и за всеки случай и на Филимонов…

— Какво сте се разтичали като луди? — весело каза Изя. — Че нали вас сега на ръце ще ви носят!

— То не се знае — мрачно отвърна Андрей.

— Виж го ти него — „не се знаело“! Искаш ли да се хванем на бас? За сто камбички по носа!

— Чакай малко, Изя! — каза Кенши. — За бога, поне за десетина минути си затвори устата!… Цялата ни кореспонденция с управата на кметството унищожих, а кореспонденцията ни с Гайгер засега оставих…

— Протоколите от редколегията! — сети се Андрей. — За миналия месец…

Той трескаво взе да рови в долното чекмедже на бюрото си, намери папката и я подаде на Кенши. Лицето на Кенши се изкриви, той прелисти няколко страници и, поклащайки глава, рече:

— Да-а-а… Тези ги забравих… А тука е изказването на Дюпен… — Той отиде до камината и запокити папката в огъня. — Разбъркайте го, разбъркайте го! — ядосан нареди Кенши на секретарката, която слушаше началството със зяпнала уста.

На вратата се появи, потен и много възбуден, завеждащият отдела „Писма на читатели“. Носеше камара от някакви папки, които беше подпрял с брадичката си.

— Ето… — изпъшка той, като стовари с трясък купчината до камината. — Тук има някакви социологически анкети, дори не съм ги разгледал… Видях, че има имена, адреси… Боже мой, шефе, какво ви е?

— Здрасти, Дани — каза Андрей. — Благодаря ви, че сте останали.

— Окото ви здраво ли е? — попита Дани, избърсвайки потта от челото си.

— Здраво е, здраво е… — успокои го Изя. — Ама вие унищожавате не това, което трябва — заяви той. — Че нали вас никой няма да ви пипне с пръст: вие сте леко жълто опозиционно либерално вестниче. Просто ще престанете да бъдете опозиционно и либерално…

— Изя — каза Кенши. — За последен път те моля: престани да плещиш глупости, иначе ще те изгоня навън.

— Никакви глупости не плещя! — с досада рече Изя. — Остави ме да се доизкажа! Писмата, писмата трябва да унищожите! Та на вас сигурно са ви писали и умни хора…

Кенши се втренчи в него.

— По дяволите!… — процеди той през зъби и изскочи от кабинета. Дани хукна след него, като в движение бършеше лицето и врата си.

— Нищо не разбирате! — каза Изя. — Вие всички сте кретени. А опасността е надвиснала само над умните хора.

— Че сме кретени, кретени сме… — съгласи се Андрей. — Тук си прав.

— Аха! Поумняваш! — възкликна Изя, размахвайки осакатената си ръка. — Тъкмо сега ли намери. Това е опасно. Там е цялата трагедия. Сега мнозина ще поумнеят, ама няма да поумнеят достатъчно. Няма да имат време да осъзнаят, че тъкмо сега трябва да се преструват на глупаци…

Андрей вдигна очи към Селма. Тя гледаше Изя с възторг. И секретарката го зяпаше с възторг. А той стоеше разкрачен в затворническите си панталони, небръснат, мръсен, нахакан, с измъкната риза, на цепката на панталоните му липсваше едно копче — стоеше пред тях с цялото си величие, такъв, какъвто беше винаги, ни най-малко не беше се променил — и философствуваше, и поучаваше. Андрей се измъкна иззад бюрото и отиде до камината, клекна до секретарката, взе от нея ръжена и се захвана да рови и да обръща трудно горящите картонени папки.

— … Та затова — поучаваше ги Изя — не трябва да се унищожават наред писанията, в които някой ругае нашия вожд. И да се ругае може по различни начини. Трябва да се унищожава това, което е написано от умни хора!…

Кенши надникна в кабинета и извика:

— Вижте какво, някой да беше ни помогнал… Ей, момичета, вие какво се мотаете тук без работа, я тръгвайте с мен!

Секретарката бързо скочи и като оправяше в движение полата си, извъртяла се на една страна, изтича навън. Селма почака малко, сякаш се надяваше да я спрат, после тикна угарката си в пепелника и също излезе.

— … А вас никой няма да ви пипне с пръст! — продължаваше да философствува Изя, без нещо да вижда или да чува, като разгонен див петел. — Дори ще ви благодарят, ще ви подхвърлят хартия да си увеличите тиража, ще ви повишат заплатите и ще разширят щата… И чак след това, ако изведнъж ви скимне да се опъвате, ще ви спипат по бели гащи и вече непременно ще ви припомнят всичко — и вашия Дюпен, и вашия Филимонов, и всичките ви либерално-опозиционни измишльотини… Ама защо трябва да се опъвате, напротив!…

— Изя — рече Андрей, загледан в огъня. — Защо не ми каза тогава какво имаше в папката?

— А?… В каква папка?… Ах, в оная…

Изя някак отведнъж притихна, приближи се до камината и клекна до Андрей. Известно време и двамата мълчаха. Най-после Андрей продума:

— Разбира се, тогава бях магаре. Държах се като кръгъл глупак. Ама нали никога не съм бил интригант и клюкар. Трябваше тогава да го разбереш…

— Първо, не беше глупак — каза Изя. — Беше нещо по-лошо. Правеха те на глупак. С теб изобщо не можеше да се говори човешки. Знам, нали и аз дълго време бях такъв… И после какво общо имат тука клюките? Съгласи се, че тия работи обикновените граждани няма защо да ги знаят. Иначе всичко може да отиде по дяволите, да му се не види макар…

— Какво? — объркано рече Андрей. — Заради твоите любовни писъмца ли?

— Какви любовни писъмца?

Известно време и двамата изумени се гледаха един друг в очите. После Изя се ухили до уши:

— Боже мой, ами да, разбира се… От къде на къде ми хрумна, че той ти е разказал всичко? Че защо трябваше да ти го разказва? Та нали той е нашият орел, нашият вожд! Който владее информацията, той владее света — това той добре го е усвоил от мене!…

— Нищо не разбирам — промърмори Андрей почти отчаяно. Чувствуваше, че сега ще научи още някоя гадост за тази и без това гадна история. — За какво говориш? Кой е той? Гайгер ли?

— Гайгер, Гайгер — кимна Изя. — Нашият велик Фриц… Значи любовни писъмца имало в папката, а? Или може би компрометиращи ме снимки? Ревнивата вдовица и женкарят Кацман… Точно така, и такъв протокол им подписах…

Изя, пъшкайки, се надигна и започна да се разхожда из кабинета, като потриваше ръце и се подхилваше.

— Да — рече Андрей. — Точно това ми каза. За ревнивата вдовица. Значи ме е излъгал.

— Ами да, разбира се, а ти какво си помисли?

— Повярвах — кратко отвърна Андрей. Той стисна зъби и взе ожесточено да ръчка огъня с ръжена. — А какво имаше там всъщност?

Изя мълчеше. Андрей се огледа. Изя стоеше, потривайки бавно ръце, и го гледаше със застинала усмивка и с изцъклени очи.

— Интересна работа… — рече той колебливо. — Може пък просто да е забравил? Всъщност не толкова да е забравил… — Той внезапно се оживи и отново клекна до Андрей. — Виж какво, нищо няма да ти кажа, ясно ли ти е? И ако те питат, така и ще отговаряш: нищо не ми каза, запъна се и край. Подхвърли само, че работата се отнася до някаква голяма тайна на Експеримента, и рече, че било опасно да знам тази тайна. И освен това ми показа няколко запечатани плика и като намигаше, ми обясни, че ще раздаде тези пликове на сигурни хора и пликовете ще бъдат отворени, ако Кацман бъде арестуван или, да речем, ако вземе неочаквано да умре. Ясно ли ти е? Имената на сигурните хора не пожела да назове. Така ще кажеш, ако те питат.

— Разбрах — бавно промълви Андрей, втренчил поглед в огъня.

— Така ще бъде по-добре… — рече Изя, също загледан в огъня. — Само че ако те бият… Да знаеш Румер каква гадина е… — Изя потръпна. — А може пък и никой да не те пита. Не знам. Тази работа трябва да се обмисли. Така изведнъж човек не може да прецени всичко.

Той замълча. Андрей продължаваше да разравя горящата, преливаща в червени пламъци купчина, а след малко Изя отново взе да хвърля в камината топове хартия.

— Самите папки не ги хвърляй — каза Андрей. — Нали виждаш, не горят добре… А ти не се ли страхуваш, че може да намерят онази папка?

— А защо трябва да се страхувам? — рече Изя. — Нека Гайгер се страхува… Пък и къде ще я намерят сега, щом веднага не я намериха. Аз я хвърлих в канала, а после дълго време се чудех дали съм улучил… А тебе за какво те дъниха? Според мен ти си в прекрасни отношения с Фриц…

— Не беше Фриц — сякаш насила издума Андрей. — Просто не ми провървя.

В стаята шумно нахълтаха жените и Кенши — те мъкнеха в един шлифер цяла камара писма. След тях, постоянно бършейки се, вървеше Дани.

— Е, сега вече май свършихме — рече той. — Или вие тука измислихте още нещо?

— Я се дръпнете! — подкани ги Кенши.

Сложиха шлифера до камината и всички започнаха да хвърлят писмата в огъня. Камината тутакси забуча. Изя бръкна със здравата си ръка дълбоко в купчината разноцветна изписана хартия, измъкна някакво писмо и ухилен до уши, жадно зачете.

— Кой е казал, че ръкописите не горят? — запъхтян рече Дани. Той седна зад бюрото и запали цигара. — Чудесно си горят според мен… Ама че жега. Да бяхме отворили прозорците, а?

Секретарката изведнъж изписка, скочи и изтича навън, повтаряйки: „Съвсем ми излезе от ума, ах, съвсем ми излезе от ума!…“

— Тя как се казваше? — припряно се обърна Андрей към Кенши.

— Амалия! — промърмори Кенши. — За стотен път ме питаш… Виж какво, сега се обадих по телефона на Дюпен…

— Е, и?

Секретарката се върна с цял куп бележници.

— Всичко това са ваши нареждания, шефе — съобщи пискливо тя. — Съвсем ги бях забравила. Сигурно също трябва да се изгорят, нали?

— Разбира се, Амалия — каза Андрей. — Благодаря, че се сетихте. Изгорете ги, Амалия, изгорете ги… И какво стана с Дюпен?

— Исках да го предупредя — рече Кенши, — че всичко е наред и всички следи са унищожени. А той страшно се учуди за какви следи става дума? Нима е писал нещо такова? Та той току-що бил завършил подробната си кореспонденция за героичния щурм на кметството и в момента работел върху обзорната статия „Фридрих Гайгер и народът“.

— Врътна си опашката като кучка — посърнал, рече Андрей. — Всъщност ние всички сме въртиопашки…

— Тия думи си ги дръж за себе си, недей да мислиш, че всички са от един дол дренки! — озъби му се Кенши.

— Е, извинявай — умърлушено рече Андрей. — Не всички са въртиопашки. Повечето.

Изя неочаквано се ухили.

— Ето на, един умен човек! — Той размаха листа. — „От ясно по-ясно е — взе да цитира Изя, — че такива хора като Фридрих Гайгер изчакват само да ни сполети някоя голяма беда, дори съвсем за кратко време, но чувствително да се наруши равновесието, за да раздухат страстите и на гребена на метежа да изплуват на повърхността…“ Кой го е написал това? — Той обърна листа. — Ами да, разбира се!… В огъня, в огъня! — Изя смачка писмото на топка и го запрати в камината.

— Слушай, Андрей — рече Кенши. — Не е ли време да помислим какво ще правим занапред?

— Че какво има да му мислим? — промърмори Андрей, ровейки огъня с ръжена. — Все някак ще преживеем и със скръстени ръце…

— Аз не говоря за нас! — каза Кенши. — Имам предвид бъдещето на вестника, бъдещето на Експеримента!…

Андрей го погледна учудено. Кенши никак не беше се променил. Сякаш изобщо нищо не беше се случило през тези последни, ужасно противни месеци. Той дори изглеждаше още по-склонен да се бие, отколкото преди. Готов бе веднага да хукне да воюва в името на законността и идеалите. Като запънато петле на револвер. А може пък с него наистина нищо да не се е случило?…

— Ти говори ли с Наставника си? — попита го Андрей.

— Говорих — предизвикателно отвърна Кенши.

— Е, и какво? — каза Андрей, преодолявайки смущението, което винаги го обземаше, щом станеше дума за Наставниците.

— Това не засяга никого и няма никакво значение. Какво общо имат тук Наставниците? Гайгер също си има Наставник. Всеки бандит в града си има Наставник. Това не пречи на никого да мисли със собствената си глава.

Андрей измъкна цигара от пакета, размачка я и, примигвайки от облъхналия го зной, я запали от нажежения ръжен.

— Омръзна ми всичко — тихо рече той.

— Какво ти омръзна?

— Абе, всичко… Според мен трябва да бягаме оттук, Кенши. И нека всички да вървят по дяволите.

— Как така да бягаме? Какви ги приказваш?

— Трябва да се измитаме, докато не е станало късно, и да се запилеем в блатата, при чичо Юра, по-далеч от целия този бардак. Експериментът е извън контрола, ние с теб не можем да възстановим контрола, а значи няма защо да се навираме. Там, в блатата, поне имаме оръжие, ще бъдем силни…

— В никакви блата няма да отида — неочаквано заяви Селма.

— А тебе никой не те кани — каза Андрей, без да се обръща.

— Андрей — рече Кенши. — Та това е дезертьорство.

— Според теб е дезертьорство, а според мен — разумна маневра. И изобщо прави каквото щеш. Ти ме попита какво смятам да правя занапред и аз ти отговарям: тук нямам работа. Редакцията така или иначе ще я разгонят, а нас ще ни изпратят да прибираме умрелите павиани. Под конвой. И това ще е в най-добрия случай…

— Ето още един умен човек! — с възхищение се провикна Изя. — Слушайте: „Аз съм отколешен абонат на вашия вестник и, общо взето, одобрявам неговата ориентация. Но защо постоянно защитавате Ф. Гайгер? Може би не сте достатъчно информирани? Абсолютно сигурно знам, че Гайгер има досиета на всички що-годе забележителни личности в Града. Негови хора има във всички сектори на кметството. Вероятно хора на Гайгер има и във вашия вестник. Уверявам ви, че ервистите съвсем не са толкова малко, колкото си мислите. Известно ми е, че те имат оръжие…“ — Изя обърна листа да види кой е подписал писмото. — Аха, ето кой бил… „Моля да не публикувате името ми…“ В огъня, в огъня!

— Човек може да си помисли, че познаваш всички умни хора в Града — каза Андрей.

— Между другото, те не са чак толкова много — възрази Изя, като отново бръкна в купчината с писма. — Да не говорим, умните хора рядко пишат до вестниците.

Настана мълчание. Дани, доизпушил с удоволствие цигарата си, също се приближи до камината и започна да хвърля големи купчини хартия в огъня.

— Ръчкайте го, ръчкайте го, шефе — каза той. — По-живо! Я ми дайте ръжена…

— Според мен, който днес офейка от града, просто е страхливец — предизвикателно рече Селма.

— Сега честните хора се броят на пръсти — подхвана Кенши. — Ако ние се махнем, кой ще остане? Или може би ще наредиш да предадем вестника на такива като Дюпен?

— Ти ще останеш — уморено рече Андрей. — Ето на, можеш да вземеш Селма във вестника… или Изя…

— Но ти се познаваш добре с Гайгер — прекъсна го Кенши. — Би могъл да използваш влиянието си…

— Нямам никакво влияние върху него — каза Андрей. — А дори и да имам, не искам да го използвам. Не ме бива за тия работи и не ги понасям.

И отново всички млъкнаха, само огънят бумтеше в камината.

— Поне да бяха дошли по-скоро, че то… — промърмори Дани, хвърляйки в огъня последната купчинка писма. — Така ми се пие нещо, а тук няма нищо за пиене…

— Толкова бързо няма да пристигнат — веднага възрази Изя. — Те отначало ще се обадят по телефона! — Той хвърли в камината писмото, което четеше, и взе да се разхожда из кабинета. — Вие, Дани, не ги знаете и не ги разбирате тия работи. Това е ритуал! Процедурата е разработена в три страни, изпипана е до съвършенство, проверена е… Момичета, няма ли тук нещо за ядене — неочаквано попита той.

Мършавата Амалия моментално скочи, изписука: „Ей сега, ей сега!…“, и изчезна в приемната.

— Между другото къде е цензорът? — ни в клин, ни в ръкав си спомни Андрей.

— Той много искаше да остане — каза Дани, — но господин Убуката го изхвърли. Този цензор ужасно крещеше. „Къде да отида сега? — викаше той. — Вие ме убивате!“ Наложи се дори да залостим вратата, за да не влезе отново. Отначало блъскаше вратата с цялото си тяло, а после се отчая и си отиде… Слушайте, аз все пак ще отворя прозореца. Изнемогвам от жега…

Секретарката се върна и със стеснителна усмивка върху бледите си, никога не виждали червило, устни връчи на Изя целофанов плик с някакви банички.

— М-м! — викна Изя и веднага започна да мляска.

— Ребрата болят ли те? — тихичко прошепна Селма на ухото на Андрей.

— Не — кратко отвърна Андрей, изправи се и като я отстрани, отиде към бюрото. И в този момент иззвъня телефонът. Всички извърнаха глави и се втренчиха в белия апарат. Телефонът продължаваше да звъни.

— Хайде, Андрей! — нетърпеливо рече Кенши.

Андрей вдигна слушалката.

— Да.

— Редакцията на „Градски вестник“ ли е? — делово попита някой.

— Да — каза Андрей.

— Господни Воронин, моля.

— Аз съм.

Отсреща се чу тежко дишане, после връзката се прекъсна.

С разтуптяно сърце Андрей внимателно остави слушалката.

— Те бяха — каза той.

Изя, примлясвайки, изрече нещо неразбрано, като ожесточено кимаше с глава. Андрей седна. Всички го гледаха — напрегнато усмихващият се Дани, навъсеният и разрошен Кенши, жалката изплашена Амалия и пребледнялата, стегнала се Селма. И Изя го гледаше, предъвквайки и хилейки се, като бършеше омазнените си пръсти в полите на куртката си.

— Какво сте ме зяпнали? — ядосано попита Андрей. — Я се пръждосвайте всички оттука.

Никой не се помръдна от мястото си.

— Защо се ядосваш толкова? — попита Изя, оглеждайки последната баничка. — Всичко ще мине мирно и тихо, както казва чичо Юра. Мирно и тихо, честно и почтено… Само че не трябва да правите резки движения. Все едно, че стоите пред кобра…

Отвън се чу боботене на автомобилен двигател, изскърцаха спирачки, нечий глас изкомандува рязко: „Кайзе, Зеличенко, след мен! Мирович остава тук, пред входа!…“, и някой заблъска с юмрук по вратата.

— Ще отида да отворя — каза Дани, а Кенши подскочи към камината и взе с всички сили да разравя димящото пепелище. Пепелта се разлетя из цялата стая. Дани излезе.

— Не правете резки движения! — викна Изя подире му.

Вратата долу се разтресе и стъклата жално издрънчаха. Андрей се изправи, сложи ръце на гърба си, стисна ги здраво и застана в средата на стаята. Усети, че пак му прималява както по-рано — виеше му се свят и краката му се подкосяваха. Блъскането и трясъците долу сгряха, чуха се недоволни гласове, а после множество крака строполиха по празните коридори. „Сякаш са цял батальон“ — мина му през ума. Андрей заотстъпва и се подпря на бюрото. Усети неприятно треперене в коленете… „Няма де позволя да ме бият — отчаяно си помисли той. — Нека по-добре да ме убият. Пистолета го оставих в къщи… Напразно не го взех… А може пък да е за добро?…“

Право насреща му решително прекрачи прага нисък, пълен човек с хубаво палто с бели ленти на ръкавите и огромна барета с някаква значка. На краката му блестяха великолепно излъскани ботуши, а палтото беше леко и много грозно пристегнато с широк колан, отляво на който тежко бе провиснал чисто нов жълт кобур. След него нахълтаха още някакви хора, но Андрей не ги виждаше. Той като омагьосан се бе втренчил в подпухналото бледо лице с неопределени разплути черти и малките възпалени очички. „Дали пък няма конюнктивит — мярна се някъде в дъното на съзнанието му. — И така е избръснат, та чак блести като лакиран…“

Човекът с баретата бързо огледа стаята и погледът му се спря върху Андрей.

— Господин Воронин? — изви се във въпросителна интонация високият му рязък глас.

— Аз съм — с мъка процеди Андрей, вкопчил се с две ръце за края на бюрото зад гърба си.

— Главният редактор на „Градски вестник“?

— Да.

Човекът с баретата сръчно, но небрежно козирува с два пръста.

— Господин Воронин, имам честта — наду се той като пуяк — да ви връча лично послание от президента Фридрих Гайгер!

Човекът с баретата явно възнамеряваше с ловко движение да измъкне от пазвата си личното послание, но нещо вътре се закачи и му се наложи доста дълго да се рови в дебрите на палтото си, леко изкривен на една страна и с гримаса, сякаш го хапеха някакви насекоми. Андрей го гледаше с вид на обречен и нищо не разбираше — всичко беше някак по-различно от представите му. Очакваше нещо друго. „А може пък да ни се размине“ — мярна се в главата му, но той веднага суеверно пропъди тази мисъл.

Най-сетне посланието беше измъкнато и човекът с баретата го подаде на Андрей с недоволен и малко обиден вид. Андрей взе шумолящия запечатан плик. Беше обикновен пощенски плик — дълъг, светлосин, със стилизирано изображение на сърце, украсено с птичи крила. С познатия едър почерк на плика беше написано: „До Главния редактор на «Градски вестник» Андрей Воронин — лично, конфиденциално. Ф. Гайгер, президент.“ Андрей скъса плика и извади обикновен лист за писма със сини краища.

„Скъпи Андрей! Преди всичко ми позволи от все сърце да ти благодаря за помощта и подкрепата, която непрекъснато чувствувах от страна на твоя вестник през всичките тези последни, решаващи месеци. Сега, както виждаш, положението коренно се промени. Сигурен съм, че новата терминология и някои неизбежни ексцеси няма да те смутят: думите и средствата се промениха, но целите си остават същите. Вземи здраво вестника в ръцете си — ти си назначен за несменяем и пълномощен главен редактор и издател. Набирай си сътрудници по свой избор, разширявай щата, искай нови полиграфически мощности — давам ти пълен картбланш. Приносителят на това писмо — младши адюторът Раймонд Цвирик — е назначен в твоя вестник за политически представител на моето Управление на информацията. Този мъжага, както сам ще се убедиш, не блести с кой знае какъв ум, но добре си разбира работата и особено на първо време ще ти помогне да бъдеш в течение на общата политика. В случай че възникнат някакви конфликти, обръщай се, разбира се, направо към мен. Желая ти успех. Ще покажем на тия либерали поплювковци как трябва да се работи. С приятелски поздрав, твой Фриц.“

Андрей прочете, личното конфиденциално послание два пъти, после отпусна ръка с писмото и се огледа. Всички отново бяха втренчили очи в него — бледи, решителни, напрегнати. Само Изя сияеше като излъскан самовар и тайно от останалите му натриваше носа от разстояние с въображаеми камбички. Младшият адютор (какво ли би могло да означава това, дявол да го вземе, думата ми е някак позната… адютор… коадютор… дали от историята… или пък от „Тримата мускетари“), младшият адютор Раймонд Цвирик също беше вперил очи в него — гледаше го строго, но покровителствено. А до вратата пристъпваха от крак на крак — и те загледани в него — някакви неясни типове с карабини и бели ленти на ръкавите.

— Така — рече Андрей, сгъна писмото и го прибра отново в плика. Не знаеше откъде да започне.

Тогава започна младшият адютор:

— Това ваши сътрудници ли са, господин Воронин? — делово попита той, бавно сочейки надясно и наляво.

— Да — потвърди Андрей.

— Хм… — леко се усъмни господин Раймонд Цвирик, загледан право в Изя, но в този миг Кенши внезапно го запита рязко:

— А вие всъщност кой сте?

Господин Раймонд Цвирик то погледна, а после, изумен, се извърна към Андрей. Андрей се изкашля.

— Господа — рече той. — Позволете ми да ви представя господин Цвирик, младши коадютор…

— Адютор! — с възмущение го поправи Цвирик.

— Какво?… Ах, да, адютор. Не коадютор, а просто адютор… (Кой знае защо, Селма изведнъж прихна и затисна устата си с длан.) Той е младши адютор, политически представител в нашия вестник. Отсега нататък.

— Представител на какво? — не мирясваше Кенши.

Андрей тъкмо се канеше да бръкне отново в плика, но Цвирик с още по-негодуващ тон заяви:

— Политически представител на Управлението на информацията!

— Документите ви! — рязко каза Кенши.

— Какво?! — възпалените очички на господин Цвирик възмутено замигаха.

— Покажете си документите. Пълномощията. Имате ли изобщо нещо друго освен вашия идиотски кобур?

— Кой е този? — пронизително изкрещя господин Цвирик, като отново се извърна към Андрей. — Кой е тези човек?

— Това е господин Кенши Убуката — припряно рече Андрей. — Заместник-главният редактор… Кенши, не са нужни никакви пълномощия. Господинът ми предаде писмо от Фриц…

— Този Фриц пък какъв е? — рече Кенши с отвращение. — Какво общо има тук някой си Фриц?

— Без резки движения! — извика Изя. — Умолявам ви, не правете резки движения!

Цвирик въртеше глава ту към Изя, ту към Кенши. Лицето му вече не лъщеше, то бавно се наливаше с кръв.

— Виждам, господин Воронин — каза тоя накрая, — че вашите сътрудници май не си представят много добре какво именно стана днес! Или напротив! — Гласът му все повече се извисяваше. — Представят си, но по някакъв странен, извратен начин! Виждам тука изгорена хартия, виждам мрачни лица, а не виждам никаква готовност да се пристъпи към работа. В този момент, когато целият Град, целият наш народ…

— А тези какви са? — прекъсна го Кенши, сочейки към типовете с карабините. — И те ли са нови сътрудници?

— Представете си — да! Господин бивш заместник-главен редактор! Това са новите сътрудници. Не мога да ви обещая, че…

— Ще видим тази работа — с непознат, дрезгав глас рече Кенши и пристъпи към Цвирик — На какво основание…

— Кенши! — безпомощно промълви Андрей.

— На какво основание се пените тук? — продължаваше Кенши, без да обръща никакво внимание на Андрей. — Кой сте вие? Как смеете да се държите така? Защо не си показвате документите? Вие просто сте въоръжени бандити, които са нахълтали тук да ни ограбят!…

— Затвори си устата, жълтогъза маймуно! — внезапно изрева Цвирик като луд, хващайки се за кобура.

Андрей политна напред, за да застане между двамата, но в този миг рязко го блъснаха в рамото и пред Цвирик се озова Селма.

— Как си позволяваш такива ругатни пред жени бе, гадино мръсна! — изкрещя тя. — Ти си дебелогъзо говедо! Бандит с бандит такъв!

Андрей съвсем се обърка. Едновременно крещяха и Цвирик, и Кенши, и Селма. С крайчеца на окото си забеляза, че типовете до вратата колебливо се споглеждаха и вдигаха карабините, готови да се намесят, но изневиделица край тях се озова Дани Ли, стиснал за крака тежката табуретка на редактора с метална седалка. Най-страшна от всички, просто да не повярваш на очите си, беше никаквицата Амалия — някак хищно прегърбена и оголила големите си бели зъби, изпъкващи твърде зловещо на издълженото й като на мъртвец лице, тя крадешком се приближаваше към Цвирик, вдигнала като стик за голф над дясното си рамо димящия ръжен… „Помня те аз тебе, к-кучи сине! — неистово крещеше Кенши. — Ти окраде парите за училищата, мръснико, а сега си станал коадютор, а?“ — „Аз вас, всичките, в лайната ще ви навра! Има да ми ядете лайна! Врагове на човечеството!…“ — „Млъкни, курвенска мутро! Млъкни, докато си още жив!…“ — „Без резки движения! Умолявам ви!…“ Безсилен да помръдне, Андрей като омагьосан следеше с очи вдигнатия ръжен. Усещаше, знаеше, че сега ще стане нещо ужасно и непоправимо, и това ужасно нещо вече не може да бъде предотвратено.

— На бесилката ще ви окача! — ревеше като освирепял звяр младшият адютор с лице, налято с кръв, и размахваше огромен автоматичен пистолет. Сред цялата тази врява в суматохата бе успял да измъкне пистолета и сега безразсъдно го размахваше и непрекъснато крещеше пронизително. Тогава Кенши се хвърли срещу него, сграбчи го за реверите на палтото, а Цвирик започна да го блъска с две ръце, внезапно проехтя изстрел, веднага след него втори и трети. Ръженът безшумно се мярна във въздуха и всички се вцепениха.

Цвирик стоеше по средата на кабинета и лицето му бързо посивяваше. С едната си ръка той разтриваше натъртеното от ръжена рамо, а другата му ръка, все още протегната във въздуха, трепереше. Пистолетът се търкаляше на пода. Типовете на вратата — всички зяпнали по един и същи начин — стояха със свалени карабини.

— Аз не исках… — с треперящ глас рече Цвирик.

На пода издрънча падналата от ръцете на Дани табуретка и чак тогава Андрей разбра къде са устремени погледите на всички. Те гледаха към Кенши, който някак странно, бавно-бавно политна назад, притискайки с две ръце гърдите под сърцето си.

— Аз не исках… — повтори с проплакващ глас Цвирик. — Бог ми е свидетел, не исках!…

Краката на Кенши се подкосиха и той меко, почти безшумно се свлече в купчината пепел край камината. От гърдите му се изтръгна неразбираем звук и той с усилие сви колене към корема.

В тоя момент Селма със страшен писък впи ноктите си в тлъстото, лъщящо, сивкавобяло лице на Цвирик, а всички останали се втурнаха, трополейки, към лежащия на пода, наобиколиха го, струпаха се над него, а после Изя се изправи, извърна към Андрей неестествено изкривеното си лице и с високо вдигнати от учудване вежди промълви:

— Мъртъв е… Убит…

Рязък телефонен звън разцепи тишината. Без да съобразява какво прави, Андрей като на сън протегна ръка и вдигна слушалката.

— Андрей? Андрей! — Беше Ото Фрижа. — Жив и здрав ли си? Слава богу, пък аз така се безпокоях за теб! Е, сега вече всичко ще бъде наред. Сега, ако има нещо, Фриц ще ни защити…

Той продължи да бъбри — за колбасите, за маслото, — но Андрей вече не го слушаше.

Клекнала и обхванала главата си с ръце, Селма ридаеше, а младшият адютор Раймонд Цвирик, размазвайки по сивите си бузи кръвта, бликаща от дълбоките драскотини, все повтаряше и повтаряше като развалена грамофонна плоча:

— Аз не исках. Кълна се в бога, не исках…