Аркадий Стругацки, Борис Стругацки
Обреченият град (10)

Глава втора

Измит и преоблечен, с превръзка на дясното око, Андрей се бе изтегнал в креслото и мрачно гледаше как чичо Юра и Стас Ковалски — също с бинтована глава — лакомо сърбат направо от тенджерата някаква димяща чорба. Обляна в сълзи, Селма седеше до него, въздишаше на пресекулки и все се опитваше да го хване за ръката. Косите й бяха разрошени, гримът от клепачите размазан по бузите, лицето й беше подпухнало и пламтеше цялото на червени петна. Идиотски изглеждаше и лекомисленият й прозрачен пеньоар, прогизнал отпред от сапунена вода.

— … Значи е искал да те пребие от бой — обясняваше Стас, като продължи да сърба. — Нали разбираш, нарочно така старателно те е обработвал, че сума ти време да ти държи влага. Знам го аз тоя номер, мене сините хусари веднъж по същия начин ме обработваха. Само че аз целия курс, нали ти е ясно, го изкарах — вече бяха почнали да ме тъпчат с крака, ама тогава, слава тебе, Света Богородице, стана ясно, че не съм този, който им трябвал…

— Носа ти са счупили, ама чудо голямо… — потвърди и чичо Юра. — То носът не е като оная работа… — и счупен, пак ще си го бива… А реброто… — Той махна с ръката, в която стискаше лъжицата. — Да знаеш аз колко ребра съм си чупил. Най-важното е, че коремът ти не е спукан, разните там дробове, далаци…

Селма въздъхна, хлипайки, и пак се опита да го хване за ръката. Той и погледна и каза:

— Стига си ревала. Я иди се преоблечи и изобщо…

Тя послушно стана и отиде и другата стая. Андрей размърда езика си, напипа още нещо твърдо в устата си и го изплю в дланта си.

— Пломбата ми е избил — каза той.

— Хайде бе? — учуди се чичо Юра.

Андрей му я показа. Чичо Юра я разгледа и поклати глава. Стас също поклати глава и каза:

— Рядък случай. А пък аз, когато се оправях след тая работа — три месеца да знаеш съм лежал, — та тогаз зъби повече изплювах. Жена ми всеки ден ми правеше баня на ребрата. После тя умря, пък аз, ей ме на, съм си жив и здрав. И пет пари не давам.

— Три месеца! — презрително рече чичо Юра. — На мене, когато ми откъсна задника край Елня, половин година се мотах по болниците. Туй — да ти откъснат седалищните части — е страшна работа, братче. Там, в седалището, разбираш ли, се преплитат всичките главни кръвоносни съдове. А пък мене как ме перна по допирателната!… Момчета, питам, абе какво става, къде ми е задникът? И ако щеш вярвай, ама ми беше отнесло панталоните чак до самите кончови, сякаш изобщо не съм имал панталони… е, в кончовите все нещо беше останало, ала нагоре — нищичко ти казвам!… — Той облиза лъжицата си. — На Федка Чепарев тогава главата му откъсна — съобщи чичо Юра. — Същият шрапнел я откъсна…

Стас също облиза лъжицата си и известно време те мълчаливо седяха и гледаха замислено в тенджерата. После Стас деликатно се изкашля и отново загреба с лъжицата от димящата чорба. Чичо Юра последва примера му.

Селма се върна. Андрей я погледна и отмести очи. Ама че се беше пременила глупачката. С огромни обеци беше се накичила, деколтето й до пъпа стигаше и пак се беше нацапотила като курва… То и курва си беше де… Не можеше да я гледа изобщо, да върви по дяволите. Отначало този срам в антрето, а после и срамът в банята, когато тя, ридаеща, смъкваше напиканите му гащи, а той гледаше синьо-черните петна по корема и по хълбоците си и пак плачеше — от жалост към себе си и от безсилие… И, разбира се, пак е пияна, всеки божи ден е пияна и сега, докато се е преобличала, сигурно си е сръбнала от бутилката…

— Този лекар — замислено рече чичо Юра. — Абе тоя, плешивия, дето беше тук преди малко — къде съм го виждал?

— Много е вероятно и у нас да сте го срещали — каза Селма с прелъстителка усмивка. — Живее в съседния вход. Сега като какъв работи, Андрей?

— Поправя покривите — мрачно каза Андрей.

Тя спеше на провала с този плешив доктор и цялата къща го знаеше. Той много-много не се криеше. Пък и изобщо никой не се криеше.

— Че как така ходи по покривите? — учуди се Стас и лъжицата му замря на три пръста от мустаците.

— Ами така — каза Андрей. — По покривите чука, жените чука… — Той се надигна с пъшкане, бръкна в скрина и извади цигари. Пак липсваха два пакета.

— За жените ми е ясно… — слисан мърмореше Стас, тръскайки лъжицата над тенджерата. — Ама туй с покривите? Че ако вземе да падне? Лекар е все пак…

— Абе тия в Града вечно ще измислят нещо — злъчно каза чичо Юра. Той понечи да пъхне лъжицата в кончова на ботуша си, но се усети и я сложи на масата. — Същата работа както при нас, в Тимофеевка, веднага след войната пратиха в един колхоз за председател грузинец, бивш заместник по политическата част…

Иззвъня телефонът. Селма вдигна слушалката.

— Да — каза тя. — Д-да… Не, болен е, не може да се обади…

— Дай тук слушалката — каза Андрей.

— От вестника те търсят — прошепна Селма, прикрила микрофона с длан.

Андрей протегна ръка.

— Дай слушалката! — повтори той, като повиши глас. — И се отучи да се бъркаш в хорските работи!

Селма му подаде слушалката и взе цигарите. Ръцете й трепереха, устните — също.

— Воронин на телефона — каза Андрей.

— Ти ли си, Андрей? — прозвуча гласът на Кенши. — Къде изчезна? Търся те навсякъде. Какво правиш? В града има фашистки преврат.

— Защо да е фашистки? — смая се Андрей.

— Ще дойдеш ли в редакцията? Или наистина си болен?

— Ще дойда, разбира се, ще дойда — каза Андрей. — Ти ми обясни…

— Тук имаме списъци — съобщи припряно Кенши. — Специалните ни кореспонденти и други подобни… Архивите…

— Разбрах — каза Андрей. — Ти ми обясни защо мислиш, че е фашистки?

— Не мисля, а знам — нетърпеливо отвърна Кенши.

Андрей стисна зъби и изпъшка.

— Чакай — раздразнено го прекъсна той. — Не вдигай толкова пара… — Андрей трескаво премисляше положението. — Добре, ти подготви всичко, а аз сега тръгвам.

— Хайде — каза Кенши. — Само внимавай по улиците.

Андрей тресна слушалката и се обърна към фермерите.

— Момчета — каза той. — Трябва да вървя. Ще ме закарате ли до редакцията?

— Че защо да не те закараме… — отзова се чичо Юра. Той вече ставаше от масата и в движение залепваше току-що свитата си цигара. — Хайде, Стас, да ставаме, какво сме се заседели. Ние с тебе си дремем тук, а пък в туй време те там, нали ти е ясно, вече вземат властта.

— Да — съгласи се със съжаление Стас и също се надигна. — Май празна работа излезе наш’то. Уж им светихме на тия маслото, всичките ги избесихме, ама слънцето пак го няма никакво… Брей, твойта кожа, къде съм пъхнал машинката си?…

Той затършува по ъглите да открие своя уродлив автомат, а чичо Юра, димейки с огромната си цигара, спокойно започна да навлича върху гимнастьорката съдраната си ватенка и Андрей тъкмо стана да се облече, но се сблъска със Селма. Тя беше му преградила пътя, много бледа и много решителна.

— Идвам с тебе! — заяви Селма със същия особен, нагъл и писклив глас, с който обикновено започваше всяка свада.

— Пусни ме да мина — Андрей се опита да я отстрани със здравата си ръка.

— Никъде няма да те пусна — каза Селма. — Или ще ме вземеш със себе си, или ще си останеш в къщи!

— Махни се от пътя ми! — изкрещя Андрей, който вече не издържаше. — Само ти ще ми липсваш там, глупачко!

— Няма да те пусна! — злобно изръмжа Селма.

Тогава Андрей, без да замахва, й зашлеви една силна плесница. Настана тишина. Селма не помръдна, само на бледото й лице с изпънати като струна устни отново избиха червени петна. Андрей се опомни.

— Извинявай — рече той през зъби.

— Няма да те пусна… — повтори Селма съвсем тихо.

Чичо Юра се изкашля два пъти и рече, сякаш на себе си:

— То изобщо в такова време сама жена в къщи да стои… май не е много хубава тая работа…

— Точно така — подхвана Стас. — Не бива сега да стои сама, а с нас кой ще посмее да я закачи, ние сме фермери…

Андрей продължаваше да стои пред Селма, вторачил очи в нея. Опитваше се поне сега нещичко да разбере, поне мъничко да проумее що за човек е тази жена и както винаги нищо не разбираше. Беше курва, курва по природа, курва по призвание — това го разбираше. Това го осъзна отдавна. Тя го обичаше, заобича го от първия ден — това също го знаеше, и знаеше, че тази обич не е никаква пречка за нея. И сега никак не й пукаше, че ще остане сама в къщи, тя изобщо никога от нищо не се страхуваше. Това също добре го знаеше. Знаеше и разбираше всяко нещо поотделно за себе си и за нея, но всичко заедно…

— Добре — каза той. — Обличай се.

— А ребрата не те ли болят? — попита чичо Юра, за да отклони разговора в друга посока.

— Няма нищо — промърмори Андрей. — Търпи се. Стига сме киснали тук.

Като се стараеше да отбягва погледите на всички, той пъхна в джоба си цигарите и кибрита и се спря пред бюфета, където в най-далечния ъгъл, под купчината салфетки и кърпи бе скрит пистолетът на Доналд. Да го вземе или да не го вземе? Представи си най-различни сцени и ситуации, когато пистолетът би могъл да му потрябва, и реши да не го взима. Да върви по дяволите, все някак ще се оправя и без него. Все едно, нямам намерение да се сражавам…

— Е, тръгваме ли? — каза Стас.

Той вече беше до вратата и внимателно провираше бинтованата си глава през ремъка на автомата. Селма стоеше до него в дългия си дебел пуловер, който беше навлякла направо върху роклята с дълбокото деколте. В ръката си държеше шлифер.

— Да вървим — изкомандува чичо Юра и силно тропна по пода с приклада на картечницата си.

— Свали си обеците — промърмори Андрей на Селма и излезе на стълбището.

Тръгнаха да слизат. Съседите, които си шушукаха в тъмнината на стълбищните площадки, уплашено млъкваха и се дръпваха от пътя им, щом различаваха въоръжени хора. Някой каза: „Това е Воронин…“, и му подвикна:

— Господин редакторе, няма ли да кажете какво става в Града?

Андрей не успя да отвърне, защото от всичко страни зашъткаха на онзи, който зададе въпроса, а някой зловещо прошепна: „Абе, глупак, не виждаш ли, че го прибират човека!…“ Селма истерично се изкиска.

Излязоха на двора, качиха се в каруцата и Селма наметна шлифера върху раменете на Андрей. Изведнъж чичо Юра каза: „Тихо!“ и всички се ослушаха.

— Стрелят някъде — прошепна Стас.

— Я какви дълги откоси пускат — добави чичо Юра. — Не жалят боеприпасите… И откъде ли ги вземат? Та десет патрона са половин литър първак, а я виж тоя как ги е зачесал… Ди-и-й! — изрева той. — Заприказвахме се!

Каруцата изтрополи под свода. На прага на портиерната с метла и лопата в ръце стоеше малкият Уан.

— Я гледай ти — Ваня! — възкликна чичо Юра. — Тр-р-р! Здрасти, Ваня! Какво правиш тука, а?

— Мета — отвърна Уан усмихнат. — Здравейте.

— Абе я го остави това метене! — каза чичо Юра. — Какви ги приказваш бе, човек! Тръгвай с нас, ние тебе министър ще те направим, целият в коприна ще се облечеш, с „Победа“ ще се возиш!

Уан учтиво се усмихна.

— Добре, чичо Юра — нетърпеливо го покани Андрей. — Да тръгваме!…

Болеше го хълбокът, в каруцата не можеше да си намери удобно място и той вече съжаляваше, че не тръгва пеш. Без да забележи, се беше облегнал на Селма.

— Тъй да е, Ваня, щом не щеш да тръгнеш — недей — реши чичо Юра. — Ама за министър се приготви! Вземи се среши, ясно ли ти е, и врата си измий… — Той замаяна с поводите. — Ди-и-й!

С грохот изскочиха на Главната улица.

— Имаш ли представа чия е тая каруца? — неочаквано попита Стас.

— Дявол знае — отвърна чичо Юра, без да се обръща. — Конят, като го гледам, трябва да е на оня, дребната душица… абе, дето под самата пропаст живее, един такъв рижав, сипаничав… канадец ли е, какъв е…

— Хайде бе? — каза Стас. — Кой го знае как псува.

— Ами — рече чичо Юра. — Убиха го.

— Тъй ли? — учуди се Стас и млъкна.

Главната улица беше пуста и забулена в гъста нощна мъгла, макар че часовниците показваха пет часа следобед. Напред, в далечината, мъглата придобиваше червеникав оттенък и тревожно мъждукаше. От време на време там ярко лумваха бели отблясъци — прожектори ли светваха, или нощни фарове — и през мъглата глухо отекваше стрелба, понякога я чуваха дори по-ясно от грохота на колелата и тропота на копитата. Там ставаше нещо.

В сградите от двете страни на улицата светеха много прозорци, но повечето на горните етажи. Пред затворените магазини и павилиони нямаше опашки, но Андрей забеляза, че в някои входове са се събрали хора — оттам плахо надничаха и отново се скриваха, а най-смелите излизаха на тротоара и поглеждаха нататък, където мъглата мъждукаше и където се стреляше. Тук-таме по паважа се открояваха тъмни силуети, сякаш някой беше нахвърлял чували. Андрей не разбра веднага какви са тия проснати туловища, но скоро с учудване се убеди, че са мъртви павиани. В градинката край потъналото в мрак училище пасеше самотен кон.

Каруцата дрънчеше и се тресеше и всички мълчаха. Селма нежно хвана ръката на Андрей и той, отпуснат от болката и умората, се сгуши в топлия й пуловер и затвори очи. „Лошо ми е — мислеше си той. — Ох, колко ми е лошо… И Кенши какво толкова се е разфучал, за какъв фашистки преврат ми разправя?… Просто всички са побеснели от страх, от злоба, от безизходицата… Експериментът си е Експеримент.“

В този миг каруцата подскочи и сред грохота на колелата се разнесе такъв див и пронизителен писък, че Андрей се обля в пот, изправи се и се заоглежда като обезумял.

Чичо Юра яростно псуваше и с все сили дърпаше поводите, за да задържи коня, хукнал някъде настрани, а отляво, по тротоара, надавайки нечовешки и в същото време съвсем човешки, изпълнени с болка и ужас писъци, тичаше презглава нещо горящо, някаква огнена топка, която оставяше подир себе си пламтящи пръски, но преди Андрей да успее да се опомни и да разбере какво става, Стас пъргаво скочи от каруцата и без да сваля автомата от врата си, с два кратки реда подкоси този жив факел — само стъклата на някаква витрина иззвънтяха. Огнената топка се преметна, изтърколи се на тротоара, жално изписка за последен път и замря.

— Вече няма да се мъчи, клетият — дрезгаво рече Стас и Андрей най-сетне разбра, че това беше павиан, горящ павиан. Щуротия някаква… Сега той лежеше, проснат на тротоара и на паважа и продължаваше бавно да гори, а от него по цялата улица се разнасяше тежко зловоние.

Чичо Юра отново шибна коня, каруцата затрополи и Стас тръгна до нея, като се хвана за дъсчената ритла. Източил врат, Андрей гледаше напред в мъждукащата, слабо просветляла и порозовяла мъгла. Да, нещо става там, нещо, което изобщо не можеше да проумее — някакъв вой идваше оттам, чуваше се стрелба, трещяха мотори, от време на време лумваха ярки алени отблясъци и тутакси угасваха.

— Слушай, Стас — рече внезапно чичо Юра, без да се обръща. — Я, изтичай, братле, напред да видиш какво става там. А пък аз ще карам полека подир тебе.

— Добре — каза Стас, мушна автомата чудо под мишница и изтърча напред покрай стените на къщите. След малко той вече не се виждаше в блещукащата мъгла, а чичо Юра все придържаше коня, докато той съвсем спря.

— Седни по-удобно — прошепна Селма.

Андрей се дръпна и се отмести от нея.

— Ама нищо такова не е имало — продължаваше да шепне Селма. — Беше домоуправителят, той обикаляше всички апартаменти да пита дали някой не крие оръжие…

— Млъкни — рече Андрей през зъби.

— Честна дума — шепнеше Селма. — Той се отби само за минута, тъкмо се канеше да си тръгва…

— Така, без панталони, ли се канеше да си тръгва, а? — мрачно подхвърли Андрей, като се мъчеше отчаяно да пропъди отвратителния спомен: той виси изнемощял на раменете на чичо Юра и на Стас и вижда как в антрето на собствения му апартамент един дребосък с белезникави очи крадешком се загръща с халата, под който се мяркат долните му ватени гащи. И отвратително невинното изражение на пиянското лице на Селма зад рамото на дребосъка. И как върху невинното й лице се изписва страх, а после — отчаяние.

— Ама той така си ходи по апартаментите — по халат! — шепнеше Селма.

— Виж какво, млъкни — сряза я Андрей. — Затвори си устата за бога. Нито съм ти мъж, нито си ми жена, какво ме интересува всичко това?…

— Ама аз те обичам, добричкият ми — отчаяно шепнеше Селма. — Единствено и само теб…

Чичо Юра се изкашля.

— Някой идва — рече той.

В мъглата отпред се появи огромен тъмен силует, който се приближаваше и нарастваше, блеснаха фарове — беше камион, огромен самосвал. Той се спря на двайсетина крачки от каруцата с боботещ двигател. Чу се креслив глас, който даваше команди, някакви хора наскачаха от каросерията и оклюмали се разпръснаха по улицата. Хлопна се врата, още една фигура се отдели от камиона, постоя малко, а после бавно тръгна право към каруцата.

— Насам идва — съобщи чичо Юра. — Ти, такова, Андрей… Ти не се меси в разговора. Аз ще приказвам.

Човекът се приближи до каруцата. Явно беше от така наречените милиционери — в късо тясно палтенце с бяла лента на ръкавите. На рамото му, с дулото надолу, висеше винтовка.

— А, фермери — каза милиционерът. — Здрасти, момчета.

— Здрасти, ако не се майтапиш — отвърна чичо Юра, след като помълча малко.

Милиционерът се смути, някак колебливо завъртя глава, после каза стеснително:

— Хлебец за продан нямате ли?

— Хлебец му се прищяло — рече чичо Юра.

— Е, може месце да имате, картофки…

— Картофки му се прищели — рече чичо Юра.

Милиционерът съвсем се обърка, подсмръкна, въздъхна, погледна към камиона и изведнъж с някакво облекчение изкрещя: „Абе там, ей там се въргаля още един! Очи нямате ли, задници такива! Ей там лежи един изгорял!“, след което хукна по паважа, шляпайки тежко с плоските си стъпала. Личеше как ръкомаха и се разпорежда, а умърлушените хора тихо и неясно му се зъбят, влачат нещо тъмно, после с мъка го разлюляват и го мятат в каросерията на самосвала.

— Картофи му се прищели — мърмореше под носа си чичо Юра. — Месо!…

Камионът тръгна и мина съвсем близо край тях. От него лъхна ужасно на опърлена козина и изгоряло месо. Каросерията беше пълна догоре, зловещи сгърчени силуети проплуваха на фона на слабо осветената стена на къщата и Андрей изведнъж усети, че го полазват ледени тръпки: сред ужасната камара стърчеше възбяла човешка ръка с разперени пръсти. Хванати един за друг и за борда на самосвала, оклюманите хора в каросерията се тълпяха край кабината. Бяха пет-шест души, прилични на вид хора с шапки.

— Погребална команда — рече чичо Юра. — Така е. Сега ще ги изхвърлят на бунището и шапка на тояга… Ехе, а там Стас вече ни маха! Ди-и-й!

В осветената мъгла отпред се мяркаше дългата нескопосана фигура на Стас. Когато каруцата се изравни с него, чичо Юра се наведе, вглеждайки се в Стас, и почти с уплаха попита:

— Какво ти има, братле? Какво става с тебе?

Стас, без да отвръща, подскочи, опитвайки се да се качи в каруцата, но се плъзна по ритлата, ядно изскърца със зъби, после се хвана с две ръце и започна да мърмори нещо със задавен глас.

— Какво му има? — шепнешком попита Селма.

Каруцата бавно трополеше нататък, където все по-силно ревяха мотори и гърмяха изстрели, а Стас крачеше редом, хванал се с две ръце за ритлата, сякаш вече нямаше сили да се метне вътре, докато чичо Юра най-сетне не се наведе да го вдигне на капрата.

— Какво ти е, бе? — гръмогласно попита чичо Юра. — Можем ли да вървим нататък? Абе, човек, говори по-разбрано, какво ломотиш?

— О, Света Богородице — каза Стас с ясен глас. — Ама защо правят това? Кой им е наредил такова нещо?

— Тпр-рру! — проехтя викът на чичо Юра.

— Не, ти давай, карай нататък — рече Стас. — Можем да вървим. Само дето не е за гледане… Пани — обърна се той към Селма, — вие изобщо не бива да гледате, извърнете се, гледайте натам… а най-добре ще е изобщо да не гледате.

Дъхът на Андрей секна, той погледна към Селма. Тя зяпаше като изтървана.

— Давай, Юра, давай… — мърмореше Стас. — Абе подкарай я по-бързо тая мърша, какво се мъкнеш едва-едва! Давай по-бързо! — изрева той. — В галоп! В галоп!

Конят препусна в галоп, сградите отляво свършиха, мъглата изведнъж се отдръпна, разсея се и пред тях се ширна Булевардът на павианите — шумотевицата явно идваше оттук. Редица камиони с работещи на празен ход двигатели беше заприщила в полукръг булеварда. В камионите и около тях стояха хора с бели ленти, а по булеварда, сред горящите дървета и храсти, бягаха с рев и писъци хора в раирани пижами и съвсем обезумели павиани. Всички те се препъваха, падаха, катереха се по дърветата, падаха на земята заедно с клоните, опитваха се да се скрият в храстите, а хората с бели ленти непрестанно стреляха с винтовки и картечници. Булевардът беше осеян с множество неподвижни тела, някои димяха и тлееха. Със съскане от един камион се изля дълга огнена струя, обвита с облаци черен дим, и още едно дърво, отрупано с черни гроздове от павиани, лумна като огромен факел. Някой изпищя с нетърпимо висок фалцет, надвиквайки целия този шум: „Аз съм здрав! Това е грешка! Аз съм нормален! Това е грешка!…“

Всичко това, като се тресеше и подскачаше, отекваше болезнено в ребрата, като ги облъхна със зной и задуши със смрад, като ги оглуши и блъсна в очите, премина край тях и след минута остана назад, блещукащата мъгла отново се сгъсти, но чичо Юра още дълго караше коня да препуска, яростно му подвикваше и плющеше с поводите. „Дявол знае какво става — обезсилен, тъпо повтаряше Андрей, облегнат на Селма. — Дявол знае какво става! Тия са пощурели, загубили са си ума при вида на кръвта… Безумци са завладели града, безумни кръволоци се разпореждат тук, това вече е краят на всичко, та те няма да спрат, та те после ще се захванат и с нас…“

Каруцата внезапно спря.

— Така няма да стане — рече чичо Юра, като се извърна с цялото си тяло. — Друго трябва за тая работа… — Той затършува из чувалите в каруцата, измъкна една голяма стъкленица, захапа тапата със зъби, изплю я и започна да пие на големи глътки направо от бутилката. После я подаде на Стас, изтри устата си и рече: — Трепете значи… Експериментът… Добре. — Извади от горния си джоб сгънат вестник, грижливо откъсна ъгъла и бръкна за тютюн. — Здравата пипате. Ох, че здравата! От яко по-яко!…

Стас предаде бутилката на Андрей, но той поклати глава. Селма я взе, отпи две глътки и я върна на Стас. Всички мълчаха. Цигарата на чичо Юра димеше и препукваше, гърлото му клокочеше като на огромен пес, после той неочаквано се обърна и оправи поводите.

Когато преминаха последната пресечка преди завоя на Клозетната улица, мъглата пред тях внезапно се озари от светлината и се дочу някаква глъч. На кръстовището, направо сред улицата, осветена от прожектори, пъплеше, бучеше и се люшкаше огромна тълпа. Такова гъмжило от народ беше, че изобщо не можеха да преминат.

— Митинг някакъв има — каза чичо Юра, извръщайки се към тях.

— Туй вече си е в реда на нещата — умърлушено се съгласи Стас. — Щом се заловиха да разстрелват, веднага почват и митингите… Никак ли не можем да заобиколим?

— Чакай малко, братле, а защо трябва да заобикаляме? — рече чичо Юра. — По-добре да чуем какво говорят хората, може пък да кажат нещо за слънцето… Я, гледай колко от нашите са тука. Пълно е.

Многогласният шум затихна и над тълпата се разнесе, усилван от микрофони, напрегнат гневен глас:

— … И още веднъж повтарям! Безпощадно! Ние ще изчистим Града!… От мръсотията!… От нечистата сила!… От всички всевъзможни търтеи и паразити!… Крадците — на бесилката!…

— А-а-а! — изрева тълпата.

— Който взема подкупи — на бесилката!

— А-а-а!

— Който тръгне срещу народа, го чака бесилката!

— А-а-а!

Андрей вече можеше да разгледа оратора. В центъра на тълпата се издигаше осеяният с нитове страничен капак на някаква военна машина, а над капака, вкопчил се с две ръце за него, озарен от синята светлина на прожектор, поклащаше назад-напред дългото си, пристегнато в черно, туловище и широко раззинваше изпръхналата си от викане уста бившият офицер от вермахта, а сега ръководител на партията „Радикално възраждане“ Фридрих Гайгер.

— И това ще бъде само началото! Ние ще въведем в града наш, истински народен, истински човешки ред! Пет пари не даваме за разните му там Експерименти! Ние не сме морски свинчета! Не сме питомни зайци! Ние сме хора! Нашето оръжие са разумът и съвестта! Няма да позволим на никого! Да се разпорежда с нашата съдба! Сами ще се разпореждаме със съдбата си! Съдбата на народа трябва да е в ръцете на народа! Съдбата на хората трябва да е в ръцете на хората! Народът повери съдбата си на мен! Той ми повери! Своите права! Своето бъдеще! И аз се кълна! Че ще оправдая това доверие!…

— А-а-а!

— Аз ще бъда безпощаден! В името на народа! Аз ще бъда жесток! В името на народа! Аз няма да допусна никаква вражда! Край на всякакви борби между хората! Никакви комунисти! Никаква социалисти! Никакви капиталисти! Никакви фашисти! Стига сме се борили един срещу друг! Ще се борим един за друг!…

— А-а-а!

— Никакви партии! Никакви националности! Никакви класи! Всеки, който проповядва вражда — на бесилката!

— А-а-а!

— Ако бедните продължават да се борят против богатите! Ако комунистите продължават да се борят против капиталистите! Ако черните продължават да се борят против белите! Нас ще ни смажат! Нас ще ни унищожат!… Но ако ние! Се изправим рамо до рамо! С оръжие в ръка! Или с миньорски чук! Или с дръжка на плуг! Тогава няма да се намери сила! Която би могла да ни разгроми! Нашето оръжие е единството! Нашето оръжие е истината! Колкото и страшна да е тя! Да, нас ни примамиха в капан! Но, кълна се в бога! Звярът е твърде голям за този капан!…

— А! — се накани да изреве тълпата и замлъкна стъписана. Грейна слънцето.

За пръв път от дванадесет дни насам грейна слънцето, златният диск пламна на обичайното си място, ослепи и опари сивите безцветни лица, блесна непоносимо в стъклата на прозорците, съживи и породи милиони багри — и черните стълбове дим над далечните покриви, и увехналата зеленина на дърветата, и червените тухли под изпадалата мазилка…

Тълпата неистово изрева и Андрей викна заедно с всички. Наоколо ставаше нещо невъобразимо. Към небето полетяха шапки, хората се прегръщаха и плачеха, някой стреляше във въздуха, друг, изпаднал в див възторг, замеряше с тухли прожектора, а Фриц Гайгер, извисил се над всичко това като господ бог, изрекъл: „Да бъде светлина“, сочеше с дългата си черна ръка слънцето, облещил очи и гордо вдигнал глава. После гласът му отново се възнесе над тълпата:

— Виждате ли?! Те вече се уплашиха! Те треперят пред вас! Пред нас! Късно е, господа! Късно е! Пак ли искате да щракнете капана? Но хората вече се измъкнаха от него! Никаква прошка за враговете на човечеството! За спекулантите! За паразитите! За разхитителите на народните блага! Слънцето отново е с нас! Ние го изтръгнахме от черните лапи! На враговете на човечеството! И повече никога! Няма да го дадем! Никога! На никого!…

— А-а-а!

Андрей се опомни. Стас го нямаше в каруцата. Чичо Юра, широко разкрачен, стоеше на капрата, размахваше картечницата и ако се съдеше по зачервения му врат, също ревеше като луд. Селма плачеше, блъскайки с юмручетата си по гърба на Андрей.

„Хитро измислено — сдържано си помисли той. — Толкова по-зле за вас. А аз какво правя тук? Трябва да бягам, а аз си седя…“ Превъзмогвайки болката в хълбока, Андрей се изправи и скочи от каруцата. Ревящата тълпа наоколо вреше и кипеше. Той се запровира напред. Отначалото се пазеше, опитвайки се да се защити с лакти, но нима човек можеше да остане здрав и читав в тази бъркотия!… Облян в пот от болките и пристъпите на виене на свят, той се тикаше, блъскаше се, настъпваше нечии крака, дори се ръгаше и накрая все пак се добра до Клозетната улица. И през цялото време след него гърмеше гласът на Гайгер:

— Омразата! Омразата ще ни води! Стига с тази фалшива любов! Стига с тези юдински целувки! На предателите на човечеството! Аз, самият, ви давам пример за свята ненавист! Аз взривих бронираната кола с жандармите кръвници! Тук, пред очите ви! Аз заповядах да обесят крадците и гангстерите! Тук, пред очите ви! Аз с желязна метла ще измета всичко нечисто и нечовешко от нашия град! Аз нямах милост към себе си! И получих свещеното право да нямам милост към другите!…

Андрей се шмугна във входа на редакцията. Вратата беше заключена. Той злобно я срита и стъклата издрънчаха. Започна да блъска с всички сили, като шепнеше ужасни ругатни. Вратата се отвори. На прага стоеше Наставника.

— Влез — каза той, като му направи път.

Андрей влезе. Наставника залости вратата и се обърна. Лицето му беше бяло като платно с тъмни кръгове под очите, той непрекъснато облизваше устните си. Сърцето на Андрей се сви — никога досега не беше го виждал толкова потиснат.

— Нима положението е чак толкова страшно? — попита Андрей с отпаднал глас.

— Нима я… — Наставника безизразно се усмихна. — Хубаво се наредихме.

— А слънцето? — каза Андрей. — Защо го изключихте?

Наставника сплете ръцете и започна да се разхожда из вестибюла.

— Та ние изобщо не сме го изключвали! — тъжно рече той. — Стана авария. Непредвидена. Никой не очакваше.

— Никой не очакваше… — повтори Андрей с горчивина в гласа. Той смъкна шлифера си и го захвърли на прашния диван. — Ако не беше угаснало слънцето, всичко това нямаше да се случи…

— Експериментът вече не може да се контролира — промърмори Наставника, като се извърна.

— Вече не може да се контролира… — отново повтори Андрей. — Никога и през ум не ми е минавало, че ще дойде време, когато Експериментът няма да може да се контролира.

Наставника го погледна изпод вежди.

— Ами… Ти донякъде си прав… На всичко това би могло да се погледне и по този начин… Експеримент, който не може да се контролира, също е Експеримент. Възможно е да се наложи някои неща малко да се променят… наново да се внесат известни корекции. Така че ретроспективно — ретроспективно! — тази непрогледна тъма вече ще се разглежда като неразделна част от програмата на Експеримента.

— Ретроспективно… — още веднъж повтори Андрей. Обзе го безразсъдна сляпа злоба. — А сега какво ще ни заповядате да правим, а? Да се спасяваме ли?

— Да. Да се спасявате. И да спасявате.

— Кого да спасяваме?

— Всички, които могат да бъдат спасени. Всичко, което все още може да се спаси. Та нали все още има някой или нещо за спасяване!

— Ние ще се спасяваме, а Фриц Гайгер ще провежда Експеримента, така ли?

— Експериментът си остава Експеримент — възрази Наставника.

— Ами да — каза Андрей. — От павианите до Фриц Гайгер.

— Да. До Фриц Гайгер и през Фриц Гайгер, и въпреки Фриц Гайгер. Та няма заради Фриц Гайгер да си теглим куршума, я! Експериментът трябва да продължи… Нали животът продължава въпреки някакъв си там Фриц Гайгер. Ако си се разочаровал от Експеримента, спомни си, че има и борба за живот…

— И борба за съществуване — криво усмихнат, рече Андрей. — Че то сега какъв живот ще е!

— Това ще зависи от вас.

— А от вас няма ли?

— Много малко неща зависят от нас. Вие сте много, вие ще решавате всичко тук, а не ние.

— Преди говорехте другояче — каза Андрей.

— Преди и ти беше друг! — възрази Наставника. — И също приказваше другояче!

— Страхувам се, че извърших сума дивотии — произнесе бавно Андрей. — Страхувам се, че просто бях глупав.

— Ти се страхуваш не само от това — с хитра усмивка отбеляза Наставника.

Сърцето на Андрей замря, както това става, когато човек пада насън. И той каза грубо:

— Да, страхувам се. От всичко се страхувам. Наплашен човек съм аз. Вас някога ритали ли са ви с ботуши в слабините?… — Хрумна му нова мисъл. — Ама и вие, самите, малко се страхувате? Не е ли така?

— Естествено! Нали ти казвам, че Експериментът вече не може да се контролира…

— Стига вече! Експериментът, та Експериментът… работата не е в експеримента. Започнаха с павианите, а после сме ние, а след това ще дойде и вашият ред, нали така?…

Наставника не му отговори. Най-страшното беше, че Наставника не обели нито дума по този въпрос. Андрей чакаше ли, чакаше, но Наставника продължи мълчаливо да кръстосва вестибюла, като безцелно местеше креслата от едно място на друго, бършеше с ръка прахта от масичките и дори не поглеждаше към Андрей.

Някой потропа на вратата — първо с юмрук, а после започна да я рита. Андрей отвори, на прага стоеше Селма.

— Остави ме там, без да ти мигне окото! — възмутено каза тя. — Едвам се промъкнах през навалицата!

Андрей стеснително се огледа. Наставника беше изчезнал.

— Извинявай — рече той. — Не можех да се занимавам с теб.

Трудно му беше да говори. Мъчеше се да сподави ужаса от самотата и чувството за беззащитност. Той тръшна силно вратата и побърза отново да я залости…