Тад Уилямс
Реката на синия огън (9)

ШЕСТА ГЛАВА
МЪЖЪТ ОТ ЗЕМЯТА НА МЪРТВИТЕ

МРЕЖА/ЛИЧНИ ОБЯВИ: Все още очаквам…

(Картина: Снимка на М. Дж. — женски вариант.)

М. Дж.: „О-о, наистина ще се ядосам. Чакам вече толкова време, но вие, приятелчета, дето ви мислех за големи мъже, се държите като момченца. Защо не се обаждате? Страх ли ви е? Защото, ако ви е страх, не си струва да се обаждате. Очаквам истински мъже и когато ги намеря, ще отведа умовете и телата им на такова пътешествие, което НИКОГА няма да забравят.“

Птицеловеца натискаше с каменното си копие корема на Пол Джонас толкова силно, че острието бе пробило кожата. Пол пое въздух и усети болката да раздира цялото му тяло. Беше като в капан, прикован към пода от надвисналия над него мъж.

— Какво искаш? — попита той, докато се мъчеше да не губи самообладание. Птицеловеца трескаво шареше с див поглед като крадец, който за първи път участва в обир на банка.

— Ако те убия, ще се върнеш в Земята на мъртвите и ще ни оставиш на мира.

— Аз не идвам от Земята на мъртвите.

Птицеловеца свъси вежди.

— Ти каза, че идваш.

— Не съм го казвал. Ти го каза, когато ме извадихте от реката. Аз просто не спорих с теб.

Птицеловеца го гледаше освирепял и объркан от чутото. Лъжата очевидно не бе позната на Човеците, което в друга ситуация би впечатлило Пол.

— Не — изрече най-после Птицеловеца провлечено и съсредоточено като съдия, който произнася присъда. Изглежда, бе изчерпал интелектуалния си лимит и се отказваше да разсъждава повече. — Ти идваш от Земята на мъртвите. Аз ще те убия и ти ще се върнеш пак там.

Пол повдигна ръце, стисна дръжката на копието и се опита да го отмести, но неандерталецът го притискаше между гърдите и ръката си и то не помръдна. Пол се напрегна максимално, но Птицеловеца се наведе напред и го заби още по-дълбоко. Пол почти усети острието да докосва вътрешностите му. Ръцете му трепереха от огромното усилие.

— Спри се!

Птицеловеца се извърна по посока на гласа. Тичащия Надалеч бързаше към тях с протегнати ръце, сякаш гневът на Птицеловеца бе нещо живо, което може внезапно да го нападне.

— Спри се! — повтори той. — Какви ги вършиш?

— Той идва от Земята на мъртвите — обяви Птицеловеца. — Идва за моето мъжко дете.

— Мъжкото ти дете? — Пол поклати глава. — Не знам нищо за никакво дете.

И други Човеци се бяха събудили и пристъпваха като неясни силуети в смътното блещукане на въглените.

— Той е дух — упорстваше Птицеловеца. — Дойде от реката да вземе моето мъжко дете.

Пол беше сигурен, че сега Тичащия Надалеч ще каже нещо мъдро и властно, но той само измърмори и потъна обратно в мрака. „Нещо не е както трябва — връхлетя го отчайваща мисъл. — Ако беше измислица, щях да съм му спасил живота или нещо такова и той щеше да ми помогне.“

Отново натисна копието, но нямаше опора. Двамата не помръдваха, вкопчени безмълвно в двата му края, но Пол усещаше, че няма да удържи дълго острия връх.

— Нека видя детето — помоли тихичко той, без да може да си поеме дъх. — Нека опитам да му помогна.

— Не. — Ужас прониза Птицеловеца, но натискът му не отслабна.

— Защо иска да пролее кръв в нашия дом Птицеловеца? Старчески треперещият глас на Тъмната луна ги сепна.

Не трепнал дори при появата на Тичащия Надалеч, сега Птицеловеца отмести върха на копието от корема на Пол и се дръпна назад. Древната старица пристъпваше към тях, подпряна на ръката на Тичащия. Очевидно тъкмо се бе събудила и редичката й разчорлена косица беше бухнала като облаче дим.

— Моля ви — обърна се към нея Пол. — Не съм никакъв дух. Не мисля лошо на Човеците. Ако искате да си тръгна, ще си тръгна.

Но още докато го казваше, си спомни смразяващия мрак навън, вероятно населен с чудовища, които бе виждал само по книгите. Саблезъби тигри? Не живееха ли подобни зверове в епохата на пещерните хора? Но каква беше алтернативата — битка до смърт с дивак от каменната ера?

„Аз не съм Тарзан. — Усети, че го изпълва безсилна ярост. — Какъв е смисълът на всичко това? Та аз съм само един служител в някакъв проклет музей, за Бога!“

— Казваш, че ще помогнеш на детето.

Скритото в сянка лице на Тъмната луна се надвеси и огромните й очи се втренчиха в него.

— Не. Казах, че ще се опитам да му помогна.

Млъкна, задъхан отново. Тези хора не го разбираха, независимо че говореха на един и същи език.

Тъмната луна протегна подобната си на птичи крак ръка към Птицеловеца и той се дръпна като опарен. Тя се приближи повторно. Този път той се остави да хване ръката му.

— Той ще отиде при детето — каза тя.

— Не — почти прошепна Птицеловеца, сякаш неспособен да говори от ужас. — Той ще ми вземе момчето.

— Ако мъртвите искат детето ти, ще го вземат — отвърна Тъмната луна. — Ако не го искат, няма да го вземат. Не можеш да спреш смъртта с копие. Не и такава смърт.

Птицеловеца метна поглед към Пол, сякаш, за да й напомни, че тъкмо това бе на път да направи, но ръката й стисна неговата и той сведе глава като сърдито хлапе.

Тъмната луна се обърна към Пол:

— Ела при детето, Речен дух.

Никой не му помогна и Пол се надигна с мъка. Усети пулсираща болка там, където го бе намушкал Птицеловеца. Докосна мястото и напипа влагата. Старицата и Тичащия Надалеч се обърнаха и тръгнаха бавно през пещерата. Пол тръгна неохотно след тях и съпротивата му нарасна, тъй като Птицеловеца го последва, допирайки леко, но красноречиво върха на копието в гърба му.

„Трябва да се махна оттук — помисли си той. — Това не са моите хора и което и да е това място, то не е моето. Не схващам правилата.“

Поведоха го към една от последните палатки, толкова отдалечена от главния огън, че пред нея гореше друг, помалък, който беше ограден с камъни. Пол си представи седналия пред пламъците Птицеловец, умислен за болното си дете. Разбираше мъката му и не му се сърдеше.

Едно рязко мушване по гърба, когато за миг се поколеба дали да продължи, възвърна предишната му неприязън.

Палатката на Птицеловеца беше по-малка от останалите. Трябваше много да се наведе, за да мине през входното платнище. Вътре го очакваха три деца, но само две от тях го погледнаха, когато влезе — загърнато в кожи опулено бебе и малкото момиче, което видя преди това. Зяпнали, те не смееха да помръднат, като подплашени катерички. Между тях лежеше увито в кожи дете, за което очевидно се грижеше по-голямото момиче. Виждаше се само главата му. Тъмната коса скриваше челото му, а под трепкащите клепачи очите му бяха обърнати назад и процеждащата се през входа светлинка осветяваше две едва забележимо пулсиращи белезникави цепки.

Пол коленичи и докосна с ръка челото на момчето. Не обърна внимание на гневното мърморене на Птицеловеца и не отмести ръката си, когато детето леко извърна глава на една страна; пареше като камъните, върху които Човеците приготвяха храната си. Десетинагодишното момченце натисна лекичко китката му и Пол махна ръката си.

Вгледа се в малкото, бледо личице. Още нещо, по което целият този налудничав кошмар фатално се различаваше от прекрасните старовремски приказки. Във всички филми и фантастични разкази пришълецът от бъдещето задължително познаваше модерната медицина и можеше да стъкми дефибрилатор от палмови листа или да изцеди от някъде скъпоценната доза пеницилин, за да спаси агонизиращия вожд. Но за лекуването на едно дете Пол знаеше по-малко и от майка си и баба си, възпитани според отмиращата традиция на женската компетентност по всякакви въпроси. Пеницилин? Май го имаше по мухлясалия хляб? Но кой можеше да гарантира, че детето има инфекция, а не нещо много по-сериозно, като шум на сърцето или бъбречна недостатъчност?

Пол смутено поклати глава. Сглупи, че изобщо предложи да види детето, макар да не даде на баща му каквито и да е фалшиви надежди. Усещаше зад врата си тежкото дишане на Птицеловеца и върховното му напрежение, което всеки миг можеше да се разрази във внезапна буря.

— Не мисля, че… — опита се да каже нещо Пол и в същия момент болното дете проговори.

Отначало чу само тих шепот, недоловимо хриптене между пресъхналите устни. Наведе се над него. Момчето се дръпна конвулсивно и отметна глава, опитвайки се сякаш да се освободи от нещо, което бе сграбчило врата му. Дрезгавият му гласец се усили.

— …Толкова тъмно… толкова студено… и всички си отидоха, всички се събраха, излязоха през прозорците и вратите и прекосиха Черния океан…

Някои от Човеците ахнаха и зашепнаха. Пол усети да го полазват тръпки по гърба, но те нямаха нищо общо с допряното копие. Черният океан… беше чувал тези думи…

— … Къде са? — Изпоцапаните пръстчета на момчето застъргаха по пода, без да напипат нищо. — Остана ми само тъмнината. Гласът, Единствения… ги отнесе през прозорците до един…

Гласът отново зашепна. Пол се приведе съвсем близо, но не схвана нищо от тихичкото шушнене, което постепенно замря. Спазмите се уталожиха. Втренчи поглед в бледите му черти. От отпуснатата уста отново се дочу хриптене. Тъкмо протегна ръка да пипне пак челцето, и момчето внезапно отвори очи.

Черни. Като дупки, като космос, като зейнал вход на килер. Блуждаещият поглед зашари да се фокусира върху нещо и Пол чу ужасен вик зад гърба си. Накрая зениците спряха върху него и го приковаха.

„Пол? Къде си?“

Беше нейният глас, болезнената музика от сънищата му. Стори му се, че сърцето му ще спре. Не можеше да си поеме дъх.

„Ти каза, че ще дойдеш — обеща.“

Треперейки, момченцето се пресегна и сграбчи ръката му с неподозирана за малките пръстчета сила.

„Преди да намериш планината, трябва да откриеш Дома на Скитника. Трябва да дойдеш в Дома на Скитника и да освободиш Тъкачката.“

Успя най-после да поеме дълбоко въздух, сякаш току-що изплувал от океанските дълбини. Дръпна ръката си, опитвайки се да се освободи от вкопчилите се в нея пръсти. Момчето се надигна в леглото, увисвайки на ръката му като риба, захапала въдица, но след миг пръстите му се отпуснаха и то падна безжизнено назад със затворени очи. Беше оставило нещо в ръката му.

Разтвори пръсти и видя перото в дланта си миг преди нещо да се стовари върху главата му и той да рухне на колене. Зад гърба му настана бъркотия, която чуваше като далечен тътен, а после нещо се сгромоляса отгоре му и нечии железни пръсти стиснаха гърлото му.

Не виждаше с кого се бори, а и не го интересуваше. Заблъска с юмруци, опитвайки се да отърси проклетия, подъл товар от себе си. Мяташе се сред светлина и мрак, връхлитан от неясни звуци, но бучащата в главата му тъмнина обгръщаше всичко. Усети прилив на неподозирана сила и едната ръка пусна врата му. Неуспяла да го докопа отново, тя се вкопчи в лицето му. Направи опит да се отскубне и се метна във въздуха, все едно плуваше в дълбока вода, но все така не можеше да си поеме дъх. Нещо остро го проряза встрани и вледеняващата болка го парализира за миг.

Търкулна се, докато най-после нещо го спря, и опита да се изправи на крака. Онова, което бе сграбчило лицето му, го пусна и нещо студено и остро отново прободе хълбока му. Хвърли се напред и онова, което му пречеше, отстъпи. Падна и светлината се промени, а околните шумове отекнаха в ушите му.

Точно до главата му грейна светлинка. Разтърсваше го дълго потискана ярост, намерила най-после изход. Когато осъзна, че светлината е от пламъка на огъня, който прегази, измъквайки се от палатката, Пол се търкулна към него и тикна вкопчилата се в гърба му непоносима тежест в каменния пръстен. Надавайки рев като падналия в ловджийската яма лос, тя го пусна и изпълзя настрани, удряйки с ръце по лумналите върху нея пламъци. Беше му все едно дали ще излезе жив от тази битка: метна се през огъня и събори противника си на земята, без да усеща пламъците, които пърлеха кожата му. За миг видя ужасеното лице на Птицеловеца под себе си. Напипа с ръка нещо обло, тежко и горещо — камък от огнището, проблесна хладна и безмилостна мисъл в съзнанието му. Издигна го, за да премаже Птицеловеца и всичко около себе си, и в този момент усети силен удар в тила, разтресъл като електричество цялото му тяло, запращайки го в нищото.

Гласовете като че ли се караха. Далечни и едва различими, което не го притесняваше особено.

Дали не бяха майка му и баща му? Не че се караха кой знае колко често — обичайното поведение на Джонас старши към майката на Пол бе граничеща с презрение почтителност, сякаш тя бе зле направен предмет, който не би издържал дори обикновено ръкостискане. Понякога все пак равното му безразличие се стопяваше, най-често когато някой външен човек отхвърляше негова идея, и се разразяваше придружена от крясъци кратка вихрушка, последвана от продължило часове наред затишие, което винаги събуждаше у малкия Пол усещането, че всички в къщата се ослушват той да произведе някакъв шум, който да сложи край на тишината.

В редките случаи, когато майка му отстояваше своето мнение и отвръщаше на нападките, макар и по своя си хрисим, оправдаващ се начин, крясъците не траеха по-дълго, но мълчанието се проточваше по цял ден, а понякога и по цели дни. През такива дълги, тягостни дни Пол не напускаше стаята си, лишен от желание дори да надникне в тишината отвън, и викаше на екрана си карти на далечни места, кроейки планове за бягство. А в безкрайните часове на някой кротък следобед си представяше, че къщата им е играчка в стъклена топка със сипещ се сняг и че коридорите зад вратата на стаята му бавно се изпълват с тихи, бели облаци.

Гласовете продължаваха да спорят, все така далечни и несъществени, но сега знаеше, че и двата са мъжки. Ако единият беше на баща му, то вероятно другият бе на вуйчо Лестър, брат на майка му, който правеше нещо, за да помага на банките да осъществяват контакти с други страни. Той и бащата на Пол никак не се разбираха по политиката — вуйчо Лестър смяташе, че всеки, който е гласувал за лейбъристите, изобщо не разбира накъде върви светът — и понякога спореха разгорещено с часове, а майка му кимаше и ту се усмихваше, ту се мръщеше в знак на престорено несъгласие, давайки вид, че я интересуват чудатите им твърдения. През това време Пол седеше, кръстосал крака, в ъгъла и разглеждаше някоя от безценните старовремски хартиени книги с репродукции на майка си, оставени й от дядо му.

Пол много харесваше една репродукция и докато слушаше препирнята на баща му с вуйчо Лестър, я разглеждаше за пореден път. Беше на Брьогел Стари или поне си мислеше, че е негова — в момента имената го затрудняваха, — и изобразяваше група ловци да се спускат по заснежен хълм, завръщайки се с богат улов за празника долу в града. Картината му въздействаше по начин, който не можеше да обясни, и когато постъпи в университета, я използваше като фон на видеостената. Когато съквартирантът му се прибираше при семейството си, Пол я оставяше включена цялата нощ, така че белият сняг и пъстрите шалове бяха последното, което виждаше, преди да заспи. Не знаеше защо я харесва толкова много — вероятно го впечатляваха празничното й настроение и близостта между селяните. Нямаше братя и сестри.

Спомняйки си онази картина, докато спорът ту се усилваше, ту затихваше, той почти усещаше пронизващия мраз на Брьогеловия сняг. Бяло, всичко в бяло, което се сипе и натрупва, превръщайки целия свят в едно цяло и скривайки всичко, което би причинило болка и срам…

Болеше го главата. Споменът за студа ли бе причината или нестихващото бърборене на онези хора? И кои бяха те всъщност? Бе си помислил, че единият от тях може да е баща му, но другият със сигурност не можеше да е вуйчо Лестър, който почина от сърдечен удар още преди десетина години по време на отпуска си в Ява.

Всъщност, усети Пол, болеше го не само главата. Сякаш го бяха ритали и блъскали по цялото тяло и сега го болеше всеки милиметър. А цялата тази болка бе скована от студа.

Пропадна надолу и се удари в нещо твърдо. Твърдо и студено. Беше сигурен независимо от замаяността си и жестокото главоболие. Земята беше много, много студена.

— … с неговата кръв — казваше единият от гласовете. — Ще ни докара проклятие. Да не искаш да те прокълне човек от Земята на мъртвите?

— Но това е копието на Птицеловеца — каза другият. — Защо да му го даваме?

— Не го даваме, а го оставяме. Защото по него е кръвта на Речния дух и не искаме той да се връща на нашата земя по зова на кръвта си. Майка Тъмната луна каза така. Всички я чуха.

Студът ставаше все по-вцепеняващ. Пол започна да трепери, но при всяко помръдване изпитваше усещането, че костите му се трият една в друга, и изстена болезнено.

— Събужда се. Да се връщаме.

— Оставяме го много близо до нашата земя, Тичащ Надалеч — каза вторият глас. — По-добре да го убием.

— Не. Майка Тъмната луна каза, че кръвта му ще ни докара проклятие. Не видя ли, че само капчица от нея докара болест на Птицеловеца? И как повика лошото нещо в детето на Птицеловеца? Вече няма да се върне.

Главата му пулсираше от болка, сякаш огромна подутина. Пол все още не смееше да отвори очи, така че по-скоро усети, отколкото видя някой да се привежда и да доближава лице съвсем до неговото.

— Вече няма да се върне — повтори Тичащия почти в ухото му като че ли искаше да му го внуши, — защото майка Тъмната луна каза, че ако се върне, тогава той ще бъде прокълнат, не ние. И тогава Човеците ще го убият, без да се страхуват от кръвта му.

Мъжът се отдръпна и нещо тупна до Пол. После чу ритмичен шум и след няколко секунди се досети, че са стъпките на Човеците, които се отдалечаваха по скриптящия сняг.

В главата му започна да се оформя смътна представа за случилото се, но далеч по-бързо започна да го сковава студът. Разтресоха го неконтролируеми спазми и той се сви като охлюв, сгушвайки се в собственото си тяло за мъничко топлинка. Нищо не помагаше — студът продължаваше да го пронизва от едната страна, изсмуквайки последните му сили. Обърна се по корем и с огромни усилия успя да свре крака под себе си. Подпря се плътно на ръце и направи опит да се привдигне. Зави му се свят и му прилоша, и за миг потъна в плътен мрак, изтласкал даже студа — но само за миг.

Постепенно тъмнината се проясни и Пол най-после открехна очи. В първия момент не усети никаква промяна. Над главата му бе зейнало нощното небе, невъобразимо черно кадифе, но щом очите му свикнаха с мрака, видя, че той бе пронизан от безмилостно блещукащи звезди. Иззад дърветата от едната страна на върха на хълма надничаше ръбчето на огромна жълта луна. Под небето се бе проснал обгърнат в белота хълм и целият свят бе разделен на две половини — черна и бяла. А той беше единственото друго нещо в него, заклещен в капана между черно и бяло.

„Защо аз? — запита се отчаян той. — Какво толкова сторих, Господи?“

Духна вятър. Един-единствен полъх, но като че ли го пронизаха хиляди ножове. Отново се разтресе и се надигна на крака. Олюля се, но запази равновесие. Главата му бумтеше, костите му сякаш бяха изпотрошени. Усети вкус на метал и изплю тъмна кървава топка, която направи малка дупка върху белия склон. Задави го вопъл. Далечен вой — като на вълк, но много по-плътен — се изви и затихна, отеквайки над лунния пейзаж, ужасяващ предвечен звук, появил се, за да му напомни за безнадеждната му самота.

„Оставиха ме да умра.“

Отново изстена ожесточено и безпомощно, но се овладя. Страхуваше се да заплаче, за да не рухне на колене. Не беше сигурен дали ще има сили да се изправи втори път.

Нещо дълго и тъмно лежеше в снета до краката му и това му припомни думите на Тичащия Надалеч. Копието на Птицеловеца. Вторачи се в него, но не се сети за какво би могъл да го използва освен за опора. Загърна се по-плътно в коженото наметало — каква ли смъртна присъда му бяха издали, щом му бяха оставили дрехата? — и се наведе внимателно. Едва не изгуби равновесие, но успя да се задържи и се зае със сложната процедура по вдигане на копието, а краката му всеки момент се огъваха и главата му щеше да се пръсне. Най-накрая обви пръсти около дръжката и бавно се изправи, като се държеше за нея.

Вятърът се усили. Пронизващ и брулещ.

„Къде да отида?“

Хрумна му да тръгне по стъпките обратно към пещерата. Ако не можеше да ги убеди да го пуснат на топло, може би щеше да успее да открадне огъня им както в историята, която разказа Тъмната луна. Но дори и с плувналия си като че ли в кръв мозък разбираше, че това са глупости.

Къде да отиде? Очевидно трябваше да намери подслон. Място, защитено от вятъра. И да изчака, докато отново се затопли.

„Докато се затопли.“

Усети черния хумор и се опита да се разсмее, но само се закашля, хриптейки.

„И колко ще продължи това? Колко трае един ледников период всъщност?“

Затътри се надолу по склона и всяка негова стъпка през дълбокия сняг беше малка, изтощителна битка в една война, която изобщо не се надяваше да спечели.

Луната се беше изкачила над върховете на дърветата и висеше пълна и дебела пред него, заела едва ли не цялото небе. Не мислеше, не искаше да се замисля какво би правил, ако нощта беше безлунна. Дори сега невинаги успяваше да види навреме множеството коварни вдлъбнатини в сребристия сняг, за да ги избегне, и всеки следващ път, когато пропадаше в някоя от тях, му отнемаше все по-дълго време да се измъкне. Беше обут в някаква дебела кожа с козината навътре, но въпреки това краката му бяха така премръзнали, че от известно време не ги чувстваше. Струваше му се, че свършват на десетина сантиметра над глезените. Не се изискваше университетско образование, за да се сети какво означава това.

„Сняг — не преставаше да си повтаря той, препъвайки се, затънал до кръста в него. — Ужасно много сняг.“

Тази и подобни влудяващо очевидни мисли бяха постоянните му спътници през последния един час. Трябваше да положи усилия, за да ги прогони и да се съсредоточи, но не му бяха останали никакви сили.

„Сняг, бял като сняг, снежна пързалка.“

Вдигаше крак — не беше съвсем сигурен кой от двата — и отново го отпускаше, за да потъне в снежната кора. Качулката се бе смъкнала от главата му и вятърът го щипеше по лицето.

„Снежна пързалка.“

Точно така, целият свят се носеше по пързалката. Тъкмо това беше правил цял живот и той. Носеше се по пързалката на живота, по пързалката на училището, на работата си в галерията „Тейт“, повтаряйки до втръсване едни и същи изтъркани номера по разни дамски сбирки. По едно време си мислеше, че от него ще излезе нещо по-различно, че ще стане необикновена личност. Без дори да го съзнава, още от дете се опитваше да се отърве от тази идея, неспособен да си представи какво би направила тази бъдеща изключителна личност, на какво би се посветила. И ето, като че ли самият бог на неудачниците бе забелязал безпътицата му и бе издал подходящо за престъплението му наказание, осъждайки го да се носи по пързалката на времето и пространството като загубен посетител след края на работното време в един безкраен музей.

Да, тъкмо това беше правил винаги — носеше се по пързалката, по течението. Даже тук, в това студено, първично място, възстановил най-после паметта си — или значителна част от нея, — бе позволил други да определят посоката му. Човеците го извадиха от реката, тъй като не можеше да се справи сам, и го нарекоха… как каза Тичащия Надалеч… човек от Земята на мъртвите. Прие го с безволево самосъжаление, като пътник в метрото, останал прав, защото някой си е сложил куфарчето на последната седалка.

Речен дух, така го нарекоха. И бяха по-прави, отколкото предполагаха. Навсякъде, откъдето беше минал в това налудничаво странстване, блуждаеше като бездомен дух. И навсякъде, където беше попадал, в един или друг момент се оказваше сред някаква река, май винаги една и съща съвършена метафора на безцелния му живот…

Сред блуждаещите му мисли проблесна внезапен спомен.

„Те ще те потърсят в реката.“

Някой му го беше казал. Дали не беше в един от странните му, необясними сънища? Не, това беше гласът от златния кристал — пеещата арфа от съня му, — но кристалът му бе проговорил тук, в ледниковата епоха.

„Те ще те потърсят в реката“ — беше му казал кристалът.

Значи бе истина — реката означаваше нещо. Затова не можеше да избяга от нея.

Пол се спря. Нещо ново проряза съзнанието му през болката и безпътицата — не спомен, а идея. И го изпълни с болезнена яснота, пропъждайки за момент всичко останало. Бе се носил по течението дълго, безкрайно дълго, но — дотук. Ако не искаше завинаги да се подмята като листо, подхвърляно от вятъра, трябваше да поеме нещата в свои ръце.

„Именно по реката преминавам от едно място на друго.“

Знаеше го със сигурност, макар да не беше му хрумвало досега.

„Огледалния свят, Марс, тук — във всички тези места попаднах по реката. Така че, ако я потърся…“

Ако тръгнеше да я търси, щеше да има някаква цел. Ако я намереше, нещата щяха да се променят и щеше да се приближи до някакъв отговор.

Напрегна се да си спомни откъде беше минала ловната група на Човеците, за да прецени къде се намира по разположението на луната, но в другия му живот никога не му се бе налагало да решава подобни задачи и усети, че се обърква още повече. Но пък знаеше със сигурност, че водата тече в ниското. Ще продължи да се спуска по хълма. Ще се спусне най-долу и ще се измъкне. Вече няма да се носи по течението. Никога.

Луната бе изминала по-голямата част от пътя си върху черната небесна сфера над главата му, но не чак толкова, че да очаква скоро да се съмне. Сега всяка стъпка беше агония, всеки милиметър напред — плод на поредната клетва по-късно да възнагради тялото си, макар дълбоко да се съмняваше, че ще му се отдаде възможност някога да го стори. Единствената му утеха бе, че най-после остави зад гърба си стръмния склон; след като прекоси, залитайки, храстовидната, покрита със сняг гора, земята пред него се оказа почти хоризонтална.

Но дори такъв незначителен наклон в момента бе непосилен за него. Пол се спря, облегнат на копието, изпълнен с безмълвна благодарност към Птицеловеца за това, че го бе пробол, превръщайки копието с полепналата по него кръв на Пол в табу. Но се замисли дали бе така всъщност. Пророчеството на Тичащия Надалеч и Тъмната луна за грозящата племето опасност го бяха спасили от сигурна смърт и му бяха осигурили топли дрехи и копие. Може би двамата по свой си начин искаха да му дадат шанс.

Не трябваше да го изпуска. Пое дълбоко въздух и закуцука нататък.

Мисълта, че може би дължи живота си на двама неандерталци, съвременници на неговите невъобразимо далечни предци, го порази. И че именно този бе обичайният им начин. Кои всъщност бяха те? Къде всъщност беше попаднал?

Пол Джонас все още си блъскаше главата над тези въпроси, когато вятърът промени посоката си и в ноздрите му плисна миризма на смърт.

Настръхна от полазилия го страх. Зловонието на гниещо месо беше примесено с миризма на животински мускус, пикоч, нечистотии и кръв. Върхът на отчаянието. Краят на пътя. Извърна се и погледна назад — една тъмна фигура по склона над него замръзна на мястото си и за част от секундата той си помисли, че се е заблудил в мрака и всъщност това е някаква скала. В този момент се размърда друга сянка, надигайки муцуна, за да подуши миризмите, докарани от променилия посоката сивятър, и Пол зърна в проблесналите жълтозелени очи отразената лунна светлина. Нов полъх на вятъра запрати противната смрад в лицето му и мускулите му се стегнаха като по команда, получили най-примитивния сигнал за опасност. Обладан от надигащата се в него паника, все пак успя да прецени, че бягството не е никакво спасение. Трета масивна четирикрака фигура се спускаше косо по склона. Ако тези страховити зверове все още не го нападаха, единствената причина бе, че не знаеха що за плячка е и каква опасност крие в себе си. Но ако побегне… Дори той, който бе виждал по-малко диви животни от повечето израснали на село деца, беше сигурен, че това би бил общоприетият знак, че вечерята е сервирана.

Пол се обърна, направи една незабележима крачица, после още една и продължи напред, давайки си сметка, че огромните черни силуети се промъкват все по-близо зад гърба му, и това беше може би най-смелото нещо, което се бе престрашавал да направи през целия си живот. Обхвана го абсурдното желание да подсвирне като герой от анимационен филм, самоотвержено защитаващ някаква позиция. Прииска му се наистина да е герой от анимационен филм, измислено същество, способно да надживее и най-кошмарните аварии и накрая да възвърне първоначалната си форма, цял-целеничък и готов за нови приключения.

Вятърът отново промени посоката си и задуха в лицето му, а на Пол му се стори, че дочува откъм хълма гърлено изръмжаване от задоволство, когато миризмата му достигна ноздрите им. Имаше един-единствен шанс, и то ако успееше да намери място, което да превърне във временно убежище — пещера или висока скала, или дърво, на което да се покатери. Нищо чудно, че Човеците използваха за жилища дупките по планинския склон. Обикновено прекарваше отпуските си по слънчеви плажове, а понякога и из шотландските планински райони или в Котсуълдс и никога не бе изпитвал ужасяващата, безнадеждна самотност на съществуването под открито небе. И ето че можеше да я изпита както никога досега.

Снежната покривка стана по-плитка и въпреки че му позволяваше да се придвижва малко по-бързо, крачките му станаха по-колебливи поради ледения пласт под снега. Пол изруга тихичко, но продължи. Трябваше да внимава да не се подхлъзне. За съществата зад гърба му едно негово падане би било равнозначно на побягване.

В десния ъгъл на периферното му зрение нещо помръдна. Изви глава възможно най-предпазливо. Сянката пристъпваше леко по заснеженото поле само на един хвърлей разстояние. Рунтавата глава и гърбът напомняха силует на куче, но някак деформиран. Муцуната издишваше пара на малки облачета.

Земята под краката му бе почти съвсем равна, но дори дребните дръвчета се срещаха все no-рядко. Пред него се бе проснала безкрайната белота — никакъв камък, никакъв заслон. Погледна през рамо, чудейки се дали не би могъл да се върне, заобикаляйки в кръг до някоя от скалите, които бе отминал, но двата спускащи се по склона силуета мигновено убиха желанието му. Бяха общо три, всичките някак неправилни по форма и размер — глутница, тръгнала на лов.

Беше голяма грешка да поглежда назад в движение. Пол се препъна и се подхлъзна. За един ужасяващ миг му се стори, че ще се сгромоляса, но копието на Птицеловеца застърга върху леда и успя да се задържи полуизправен, забил коляно в необикновено твърдата земя. Ако не беше почти замръзнал, щеше да го заболи ужасно. Но сега не почувства нищо освен нова слабост в ставата. Трите силуета, сега отново един до друг, се спряха, за да проследят опитите му да се изправи, а очите им проблясваха в тъмното като скъпоценни камъни и ту се скриваха, ту се появяваха иззад облачетата димяща пара.

Ръката му не успя да намери опора върху съвършено гладката и хлъзгава повърхност, поръсена със ситен сняг. Докато се мъчеше да се изправи на крака, той осъзна, че е паднал върху лед, обширно ледено пространство. Спонтанното му възмущение от поредната неприятност отстъпи пред внезапно избухналата надежда.

„Реката…?“

Като че ли усетил това и за да угаси на мига искрицата надежда, най-близкият силует се спусна към него с огромни скокове. Движеше се толкова бързо, че беше само на десетина метра, когато Пол разбра и вдигна копието.

— Хей! Я марш!

Размаха отчаяно свободната си ръка и насочи копието към тъмния силует, надявайки се, че той не е усетил дивия ужас в пискливото му гласче.

Звярът спря, но не отстъпи. Гледаше го с приведена глава и едно гърлено, накъсано ръмжене разтресе въздуха между двамата. В този момент в мозъка му сякаш проблесна светкавица и Пол осъзна какво във формата на тези същества го смущаваше. Беше някаква хиена, но значително по-голяма от тези, които бе виждал — висока колкото дребен кон, с едро, кокалесто тяло. Издишващите пара челюсти бяха достатъчно големи, за да налапат тялото му на ширина.

Звярът отново изръмжа и Пол изпита усещането, че мощният тътен разтърсва костите му. Краката му омекнаха и Пол стегна мускули, за да остане прав. Отново го облъхна миризма на развалено месо и мускус. Сърцето му сякаш препусна по склона, изтръпнало от страх пред опасността всеки момент да не се препъне фатално.

„Пещерна хиена.“

Името възникна внезапно, спомен от документален филм или естественоисторическа изложба — сякаш названието на чудовището имаше някакво значение. Пещерна хиена — дебнещият сред ледниковите степи ловец, подвижна машина за убиване, с която човек не се бе изправял лице в лице от петдесет хиляди години.

Пол отстъпи несигурно крачка назад. Хиената възстанови предишната дистанция, все така привела глава и втренчила в него тънките си като цепки, проблясващи жълтозелени очи. Двете й спътнички се разделиха от другата му страна със скърцащи крачки и с хладнокръвието на професионални убийци, действащи в екип. Пол отново повдигна копието си и го размаха. Опита се да извика, но от гърлото му излезе някакъв глух стон.

„Реката! — помисли обезумял той. — Аз съм върху реката!“

Но какво му помагаше това обстоятелство? Нямаше представа как би могъл да се прехвърли от едно място в друго. Но беше сигурен, че е по-вероятно да възседне и да пришпори някое от тези чудовища, отколкото да се спаси от тях.

Най-близката хиена изръмжа отново и се спусна. Докато приближаваше в тръс, Пол падна на колене и заби задната част на копието в хлъзгавата земя. Звярът увеличи скорост…

Вероятно хиената не забеляза копието на фона на дрехите му или не знаеше какво е копие. Усети горещия й като полъх от фурна дъх от няколко метра. Хищникът се наниза на върха на копието с такава сила, че ръцете му едва не изхвръкнаха от ставите. Изрева от болка и стисна дръжката, усещайки хрущенето при преминаването на острието на копието през мускули и хрущяли. Чудовището нададе вой и се стовари отгоре му. Пол отхвръкна встрани, сякаш блъснат от автомобил, и изпусна копието от премръзналите си ръце, когато хиената се сгромоляса до него. Беше се проснал по корем и дълго пълзя по леда, докато се върне до звяра и измъкне оръжието от плътта на животното.

Зашеметен, Пол остана да лежи секунда-две, опитвайки се да си спомни кое са ръцете и кое — краката му. Проехтя нещо като пушечен изстрел и в миг на умопомрачение му хрумна, че както в „Петя и вълкът“ ловецът с голямата пушка е дошъл, за да му спаси живота. След това надигна глава и видя как ранената хиена внезапно се плъзва назад и изчезва в една черна дупка върху бялата ледена повърхност.

Едно изръмжаване изотзад го накара да се обърне. Другите две хиени се приближаваха върху мускулестите си крака. Той залитна, размахал от отчаяние копието над главата си. Чу се нов трясък, след него още един, а после цялата земя около него се покри с концентрични черни линии, сякаш бе попаднал в центъра на паяжина. Ледът се разтресе и замря. За миг се учуди защо единият му крак е по-къс от другия и защо изведнъж стана още по-студено — или по-горещо, не можа да прецени. Тогава ледът под него се разтвори и лакомата черна вода го засмука.