Тад Уилямс
Реката на синия огън (24)

ДВАЙСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА
ВЪВ ФРИ3ЕРА

МРЕЖА/НОВИНИ: 44 ченгета закопчани от засада.

(Картина: Калън, Мендез и Оджи под арест.)

Диктор: Четирийсет и четирима калифорнийски полицаи са арестувани при мащабна полицейска операция. Според областния прокурор Омар Ханкок арестите са доказателство, че полицията получава пари от собствениците на големи универсални магазини и дори от сдружения на търговци на дребно за премахването на уличните хлапета, наричани „фасове“, от деловите райони на градовете.

Ханкок: „Разполагаме с видеоматериали за тези полицаи. Не искаме този случай да бъде покрит като случаите в Тексас и Охайо, затова материалите са пуснати навсякъде по мрежата. Това е преднамерено убийство — бихме могли да го наречем и геноцид, а убийци са хората, на които плащаме, за да ни защищават“

На Орландо и Фредерикс не им остана много време да се замислят за последиците от досещането на Орландо. Тъкмо се опитваха да си представят що за механизъм може да е открило Братството на Граала, който би му позволил да превърнат мрежата в свой постоянен и вечен дом, и вождът Подпалващия всичко наред приближи кануто си до парчето суша от линолеум до тях.

— Намерих лоши хора — обяви той.

Тъмното му лице изглеждаше още по-тъмно и начумерено като гръмотевичен облак, но говореше по същия кротък начин както преди.

— Време вземем пепъс.

Костенурката, която спеше по време на разговора между Орландо и Фредерикс, се разбуди. След като дълго време се пипка из черупката си, най-накрая сложи очилата си и заяви, че е готова да тръгне.

Орландо не бе напълно убеден. Припомни си думите на Фредерикс относно риска, който поемат заради някакви рисувани герои, сега придобили още по-зловещ смисъл поради обстоятелството, че може да е открил нещо изключително важно за Адърланд и Братството на Граала, и при това положение би било двойна загуба, ако той и Фредерикс не доживееха да информират Рени, !Ксабу и останалите.

Все пак, помисли си той, докато се покатерваше в кануто зад нарисувания индианец, сделката си бе сделка. А и ако не помогнеха на вожда, щеше да им се наложи да прекосят Кухнята пеша, едно Неизвестно разстояние, осеяно с неизвестни препятствия. Вече бяха срещнали отвратителните щипци за салата — нямаше никакво желание да узнае какви други чудати създания дебнат сред подовата настилка нощно време.

Вождът подкара бързо по тъмните води и равномерното движение едва не приспа Орландо отново. Може би успокоена от покривалото на черупката си, Костенурката задряма, чуваше се как лекичко подсвирква.

Реката пред тях се разшири едва ли не като океан: далечният бряг отстъпи на голямо разстояние, така че се виждаха само няколко огъня, запалени там. Дълго време Орландо не можеше да разбере, че белезникавата грамада зад огньовете не е кухненската стена, а огромен бял четириъгълник. Намираше се съвсем близо до брега на реката, но се извисяваше по-високо дори и от върховете на огромните бюфети.

— Ледена кутия — посочи нататък Подпалващия всичко наред.

— Да не би лошите хора да са вътре? — попита Орландо.

— Не — категоричен поклати глава вождът. — Те там. И размаха греблото си.

Скрита досега от мрака, в отблясъците от наблюдателните огньове на Ледената кутия изплува гора от мачти, щръкнали над някаква сенчеста грамада с извит като дъга корпус. Орландо тихичко изруга, изненадан и обезпокоен. Вождът натисна гребло във водата, за да забави скоростта, след което остави кануто да се носи безшумно по течението. Огромният съд тънеше в мрак с изключение на няколко от малките му прозорчета, които блещукаха като фенерчета — Орландо ги бе помислил за отражения на огньовете по брега.

— Това е някакъв пиратски кораб — пошепна с ококорени очи Фредерикс.

Докато вождът ги приближаваше към галеона, Орландо се чудеше на странния му силует: високите мачти и плътно свитите платна изглеждаха нормално поне доколкото можеше да прецени, но корпусът бе необикновено гладък, а близо до кърмата имаше някаква странна, наподобяваща дръжка халка, което не съответстваше на нито едно от изображенията на пиратски кораби, които бе виждал. Едва когато приближиха толкова много, че дочуха говор от палубата над тях, той успя да съзре редицата бъчви за баласт, закачени по дължината на корпуса. Върху най-близката прочете: „КОРСАР — висококачествен кондензиран кафяв сос“. По-малките букви го умоляваха: „Поддържайте помощник-капитана и екипажа в бойна готовност!“ Мрачният пиратски кораб беше съдина за сос. Докато се приближаваха към огромния съд, подслонявайки се безшумно до корпуса му като паднало от черпака морковче или резен от ряпа, Орландо прошепна:

— Екипажът трябва да наброява поне стотина души, за да може да обслужва толкова голям кораб. Как ще успеем ние четиримата да…?

Вождът Подпалващия всичко наред не изглеждаше склонен да провежда военен съвет. Той вече бе извадил отнякъде въжето, което бе използвал, за да ги измъкне от умивалника, и го привързваше като ласо. Когато приключи, метна го майсторски над един от фенерите на кърмата, опъна го да се изопне и започна да се изкачва покрай закривената задна част на съда за сос. Орландо изгледа безпомощно Фредерикс, забеляза начумерения му израз, но пъхна сабята си в колана и в края на краищата последва кибритения индианец.

— Не мислите ли, че е редно някой да остане в кануто? — прошепна Костенурката. — Наслука, момчета, или на добър час — каквото се казва там на някой, който отива да се сражава с пирати.

Орландо чу Фредерикс да отвръща с нещо не чак дотам любезно като „наслука“, след което усети въжето под него да се изопва, когато приятелят му се заизкачва.

Нито един от двамата не можеше да се катери със скоростта на нарисувания индианец. Докато стигнат до парапета на кърмата и се прехвърлят през него, Подпалващия всичко наред вече клечеше в сянката на задната палуба и поставяше стрела в лъка. Фредерикс отново направи кисела физиономия, но свали от рамото си лъка, който му бе дал вождът, и направи същото. Орландо опипа нащърбеното острие на сабята си и си пожела да не му се налага да я използва. Сърцето му туптеше по-бързо, отколкото би му се искало. Независимо от съвършената и абсолютна нереалност на сим-света, независимо от танцуващите зеленчуци и пеещите мишки, това му се струваше далеч по-опасно от което и да е от приключенията на Таргор из Средните земи… и вероятно беше точно така.

Повечето светлини и всички гласове бяха съсредоточени върху главната палуба. С индианеца начело, който според правилата на класическите клишета се движеше съвършено безшумно, те припълзяха по-близо до края на кърмата и погледнаха крадешком надолу.

— Какъв е обсегът, боцман? — запита някой от другия край на кораба с театрален по тембър и сила глас.

Босоног мъж в раирана риза прекъсна разговора си с друг моряк до перилата на главната палуба и извика:

— Двеста метра горе-долу, кап’тане.

Двамата моряци имаха необикновено противна външност, с омазнени дрехи, окапали зъби и проблясващи от злоба очи.

— Ще се спусна от предната палуба — обяви добре школуваният глас.

Миг по-късно един силует изцяло в черно се спусна от бака върху палубата точно под мястото, където се бяха скрили. Стъпките на капитана прозвучаха в странен синкоп. Чак когато стигна до главната палуба, Орландо забеляза, че единият му крак е дървен.

Всъщност не само кракът му бе изкуствен. На лявата му китка имаше желязна кука, а другата ръка завършваше още по-необичайно: когато пиратският властелин вдигна телескоп пред очите си, Орландо забеляза, че стиска тубата с нещо като метална скоба, която неприятно му напомни ненаситните щипци за салата. Но дори тези необикновени допълнения не заслужаваха чак такова внимание, колкото огромните абаносови мустаци на капитана, увиснали под извития като огромен клюн нос подобно на масури от двете страни на жълтеникавото му лице, за да полегнат навити като уморени пепелянки върху бялата дантелена яка.

След като се взира известно време през телескопа, капитанът се обърна към своите хора, които бяха застанали небрежно до главната мачта и го наблюдаваха с приповдигнато нетърпение.

— Настъпи уреченият час, мои морски вредители, моя мръсна пяна — обяви патетично той. — Вдигайте Веселия Роджър и пълнете Гръмовержеца — няма да си губим времето с по-ситни оръдийца.

При неговите думи двойка по-млади, но не по-малко омацани и зловещи корсари се втурнаха към такелажа да вдигнат пиратското знаме. Група мъже се разтичаха на предната палуба и изтикаха огромно оръдие от тайното му скривалище — колелата на лафета му бяха големи колкото маси, а то самото би могло да изстреля цял хипопотам. Почистиха оръдието, лъскайки цевта му с метла, чиято дръжка бе два пъти по-дълга от ръста на моряка, който работеше с нея, след което изсипаха в него цял чувал барут, а пиратският кораб се приближаваше все повече до брега. Ледената кутия надвисна над главите им като огромна канара.

Капитанът отметна черния си плащ, при което се показа кървавочервената му подплата, пристъпи към перилата и вдигна двете си не-съвсем-ръце пред устата.

— Хей, вие от Ледената кутия! — изрева той, а викът му отекна многократно над водата. — Аз съм Сграбчващия Джон Клещите, капитан на „Черният супник“. Дойдохме да вземем златото ви. Ако отворите голямата порта, няма да докоснем жените и децата и няма да убием нито един мъж, който се предаде.

Ледената кутия остана безмълвна като камък.

— В обсег сме, кап’тане — извика боцманът.

— Пригответе лодките и десантните екипажи. Сграбчващия Джон се приближи, куцукайки, до огромното оръдие, преди да заеме поза на стоическо търпение.

— И ми донесете огнебойния кибрит.

Орландо усети до себе си вождът Подпалващия всичко наред да се напряга. Един пират изскочи от някаква дупка, понесъл в ръцете си вързоп, а изпод одеялото се подаваше миниатюрна червена главица. Вързопът плачеше с тъничко, слабо гласче, което докосна сърдечните струни на Орландо.

— Всичко е готово, кап’тане — викна боцманът. Няколко души от екипажа затанцуваха със свити ръце, сграбчили ками в косматите си юмруци.

Гадни сме, гадни сме, гадни сме ние,

подхванаха те кошмарно фалшиво някаква веселяшка жига:

по-гадни няма да срещнете вие,

подлости всякакви вършим завчас

(виж, добрините не са хич за нас).

По проклетия най-първи сме ние,

наши кумири са срам и позор,

с леко сърце лъжем, трепем и бием

и се кълнем във самия порок!

Капитанът се усмихна снизходително и махна с куката. Морякът с ревящия вързоп се втурна напред и го подаде в скобата на Сграбчващия Джон. Вързопът ревна още по-оглушително.

— Да видим дали Гръмовержеца ще стопи вкочанената необщителност на вашата крепост, а, моя осолена свиньо?

Капитанът захвърли одеялото настрана и се показа една свита като червейче трепереща кибритена клечица, миниатюрно подобие на Подпалващия всичко наред и съпругата му. Очевидно възнамеряваше да драсне покритата със сяра детска главица в грубата повърхност на палубата, но преди да успее да го стори, нещо бръмна край ухото на Орландо и затрептя върху черния ръкав на сакото на Сграбчващия Джон. За миг цялата предна палуба замръзна смълчана. Пиратският капитан не изпусна бебето, но свали ръка, за да огледа забилата се в ръката му стрела.

— Някакъв мистериозник като че ли изстрелва разни неща по мен от кърмата — отбеляза равнодушно той. — Някой от вас, кирливци, да изтича и да го убие.

И докато десетина пирати с небръснати и покрити с белези мутри затрополиха нагоре по подвижното мостче, а Орландо и Фредерикс замръзнаха със свити стомаси в очакване, Сграбчващия Джон тръкна бебето по цялата дължина на масивното оръдейно дуло, при което главицата му пусна искри и пламна. Пеленачето ревна, а капитанът го вдигна и запали огромния оръдеен фитил.

Стенейки от ярост и болка, Подпалващия всичко наред скочи от кърмата. Приземи се сред група объркани пирати, които се пръснаха като кегли. За миг стигна до пиратския капитан и грабна лумналото в пламъци дете от металните му ръце. Пъхна бебешката главица в кофата с вода, използвана за охлаждане на дулото, после вдигна давещото се от рев пеленаче и го притисна към гърдите си.

Орландо извърна очи от трагичната сцена, когато първият от пиратите се появи на кърмата, размахвайки със свирепо изражение камата си. В следващите пет секунди се случиха няколко неща.

С рефлексите на Таргор, макар и забавени, Орландо се изплъзна от удара на камата, отстъпи встрани и замахна в широка хоризонтална дъга със сабята си; фрасна първия пират по гърба и го запрати над покрива точно в мига, в който татуираният разбойник зад него се строполи по стълбите с една от стрелите на Фредерикс в раирания си корем.

Вождът Подпалващия всичко наред скочи във водата през перилата с подгизналото си и скимтящо дете в ръце. Сграбчващия Джон наблюдаваше всичко с мрачно веселие, сучейки мустак с кранчето на куката си.

Фитилът на Гръмовержеца догоря, изчезвайки във вътрешността на дулото за част от секундата, преди да възпламени барута с рев, оповестил сякаш настъпването на Страшния съд. Оръдието блъвна огън и лафетът се метна назад, опнал веригите си. Целият кораб подскочи и Орландо, Фредерикс и атакуващите ги пирати пльоснаха на пода.

Грамадното оръдейно гюле изсвистя над водата и се заби в огромната дръжка на Ледената кутия, като я строши и проби вратата.

В течение на един кратък миг след всичко случило се, докато тътените от изригването на Гръмовержеца заглъхваха, се възцари спокойствие. След което гигантската врата на Ледената кутия, висока колкото планински склон, бавно се открехна.

Положението им никак не бе розово и Орландо отлично си даваше сметка за това. Макар поне половината от екипажа на Сграбчващия Джон да се качваше в лодките с явното намерение да дебаркира на брега и да нападне зейналата Ледена кутия, повечето от останалите изглеждаха твърдо решени да се съсредоточат върху ликвидирането на Орландо и Фредерикс. Първите шестима бяха понесли поражение, но други шестима или повече вече се катереха по мостчето, размахвайки заплашително всевъзможни остриета.

Вождът Подпалващия всичко наред бе изчезнал зад борда, успявайки да спаси раненото си индианче, и по всяка вероятност не проявяваше никакъв интерес към нарисуваните пирати или към каквото и да е друго. Охраняваното от Костенурката кану се намираше извън полезрението им под перилата на „Черният супник“, а дори да успееха да си проправят път до него през тълпата отвратителни разбойници, пиратският кораб се бе приближил толкова много до брега, че нямаше никаква гаранция, че кануто все още се поклаща откъм широката страна на кораба.

„Необходим е нов план — помисли си Орландо. — Какъвто и да е.“

Една от последните дебаркиращи лодки се полюшваше на гредата, докато шайка ръмжащи и ругаещи карикатури морски разбойници се мъчеше да я свали във водата. Орландо отклони безразсъдната атака на първия покатерил се по стълбата пират и извика към Фредерикс:

— След мен!

Приятелят му, останал или без стрели, или без необходимото за изстрелването им пространство, използваше лъка като някакъв неудобен щит, същевременно контраатакувайки с изоставената от един от предишните им нападатели къса сабя.

— Къде?

— Лодките!

Орландо спря за миг да си поеме дъх, напомняйки си, че макар да е много по-силен от собственото си крехко тяло, вече не притежава свръхчовешките мускули на Таргор. Вкопчи се в едно от въжетата на бизана, метна се над главите на блъскащите се един друг техни нападатели и скочи върху главната палуба. В бързината не успя да погледне дали Фредерикс го бе последвал и се втурна към лодката, като блъсна най-близкия пират през борда, преди онзи да го забележи. Двама от останалите трима се мъчеха да спрат люлеещата се лодка и Орландо нападна третия. Миг по-късно Фредерикс се появи до него и двамата светкавично се справиха с противника на Орландо. Другите двама, въоръжени само с ножове, прецениха ситуацията, след което скочиха от лодката и изчезнаха към предната палуба.

Орландо и Фредерикс бяха успели да разберат, че нарисуваните пирати съвсем не бяха толкова страшни, колкото изглеждаха, но явното им числено превъзходство ги правеше опасни засега.

— В името на Тортуга! — изрева Сграбчващия Джон от предната палуба с развято от надигналия се вятър наметало. — Те бягат! Няма ли поне един мъж на тази досадна сапунерка, който може да воюва? Всичко ли сам трябва да правя?

Орландо и Фредерикс пристъпиха към двата края на лодката и като преброиха до три, едновременно замахнаха със сабите и разсякоха въжетата, на които лодката висеше над перилата. Въжетата, както и всичко останало в симулацията, не се държаха, както би се държало едно въже в реалния живот, а се скъсаха с приятно за слуха „тванг“ само при докосването на остриетата. Лодката прелетя три-четириметровото разстояние до повърхността на реката и цопна сред пръските бяла пяна.

В първия момент Орландо не можа да прецени дали е по-добре да последват другите пиратски лодки към сушата в основата на Ледената кутия, или да се насочат навътре в реката. Фредерикс посочи група пирати, които търкаляха едно тежко оръдие към лафета откъм тяхната страна.

— След другите лодки — той няма да стреля срещу собствените си хора — обяви решението си Орландо.

Приведоха гърбове над веслата и се понесоха към брега, бързайки да настигнат дебаркиращата команда. Само след секунди, когато брегът бе все още на стотина метра разстояние, нещо черно профуча над главите им и удари лодката пред тях, запращайки пирати и парчета от пирати във всички посоки.

— Пак сбърка — подхвърли услужливо Фредерикс. Продължиха да гребат с приведени глави. Оръдието изтрещя още и още веднъж, а снарядите издигаха водни стълбове, от двете им страни. Когато усетиха, че водата става по-плитка, двамата се преметнаха през борда и заплуваха към брега.

Когато излязоха от реката, съзнавайки, че са се озовали в капан между оръдието на Сграбчващия Джон и неговата армия от нашественици, дочуха вой на тромпети и страхотни възгласи. Защитниците на Ледената кутия се изсипваха през разрушената врата на брега, за да отблъснат разбойниците. Облекчението на Орландо се примеси с известна доза изумление, тъй като човек трудно би могъл да си представи по-невероятна армия.

Авангардът, същинско пушечно месо, представляваше отряд от войнствени зеленчуци, самата антитеза на накълцаните домати и цвекло, които видяха неотдавна. Стълпотворение от безброй цветове и форми, над което се развяваха копия от аспарагус. Зад намръщените грудкови растения пристъпваше редица от патладжани, навъсени страшилища, сякаш диви слонове. Водач на тази войнствена салата бе един изящен морков, който размахваше сабя във въздуха и крещеше с тъничкия си, но патетичен глас: — В името на Бога и свети Гризан!

Когато първите зеленчуци посрещнаха атаката на пиратите, още необикновени защитници заизскачаха от Ледената кутия, току-що слезли от етикети и опаковки. Тълпа шотландци във фустанели и с широки мечове надуваха безстрашно гайдите си, както си маршируваха, и така даваха пример на отряд от клоуни (с придружаващата ги част от обучени да атакуват натруфени пудели) и банда червенобузести деца с блеснали очички, които пищяха като харпии и размахваха наточени лъжици. Имаше и салами, облечени като гондолиери, които размахваха прътовете си като соди, слезли от буркани с мед ревящи мечки, а също и всевъзможни по размер и форма крави от бутилки с мляко, чиято чупливост се компенсираше от закривените им полупрозрачни рога и заострени копита. Една камила, малка войска от джинове върху летящ килим и още някои същества, твърде отдалечени или твърде озадачаващи за представите на Орландо, допълваха армията на защитниците. Имаше дори няколко набрашнени и малко поизнервени квакери, вероятно в ролята им на бойни наблюдатели, за да следят дали воюващите спазват военните правила на някаква Кухненска конференция.

Задоволството на Орландо от внезапната поява на защитниците скоро бе помрачено, тъй като осъзна, че обитателите на Ледената кутия, изглежда, ги сметнаха за представители на пиратите — той и Фредерикс замалко не бяха обезглавени от размахващи прътовете си гондолиери, преди да им стане ясно, че облечените в раирани ризи суджуци пеят „О, sole mio“ по-скоро като боен вик, а не в израз на гостоприемно предразположение. Решиха да се оттеглят в покрайнините на бойното поле и добре че не закъсняха, защото една експлозия, която образува кратер в линолеума пред Ледената кутия, извести, че Сграбчващия Джон подновява обстрелването от „Черният супник“.

Откриха едно сенчесто кътче в основата на един шкаф близо до Ледената кутия, но все пак достатъчно отдалечено от военните действия, и се настаниха да наблюдават битката на спокойствие и при относителна безопасност.

Още от самото начало на Орландо му се бе сторило много трудно да проумее скритата логика на случващото се в Кухнята, а сега и комиксовото военно дело се оказа точно толкова непонятно. Някои неща изглеждаха съвършено произволни: една гърбица на камилския гръб просто изскачаше на друго място върху камилата, когато някой пират я цапардосаше с греблото си, докато, ударена с подобно гребло, една грудка моментално се разпадна на множество ромбоидни грудки мъничета. Когато биваха „убивани“ със силен удар или със саблен замах, саламите гондолиери се превръщаха в редица кокетни резенчета. Но пиратите, направени по всяка вероятност от кондензиран сос, изглеждаха доста монолитни дори когато се овлажняваха. Всъщност във всичко наоколо отсъстваше каквато и да е последователност, което на Орландо (той държеше на правилата) му се стори твърде обезсърчаващо. Хората — ако можеха да бъдат наречени хора — се разтягаха или издуваха, или разтрошаваха на парченца, но нямаше нищо като реална смърт, в смисъл някой да бъде убит по нормалния начин и да си остане узнаваемо мъртъв — дори пиратите, които бяха намушкали и посекли в лодката, просто се бяха търкулнали като акробати. В един момент Орландо осъзна с абсолютна убеденост, че всички тези воини, победители и победени, утре щяха да са си същите когато и да настъпеше това „утре“.

Това би трябвало да е напълно приемливо и дори любопитно, но за разлика от техните врагове той и Фредерикс не показваха никаква склонност да се разтягат или отскачат, или по друг някакъв начин да се приспособяват към чудатостите на това място и неговите заплахи. Орландо дълбоко се съмняваше, че биха оцелели, ако ги нарежеха на парченца с пиратските саби например, както току-що се случи с един патладжан. А ако той или Фредерикс загинеха тук, в този комиксов свят, или в някой от другите… тогава какво?

На този въпрос трябваше да бъде намерен отговор, реши Орландо, но се надяваше това да не стане за тяхна сметка.

Кухненската нощ продължаваше да се влачи и битката продължаваше да се разгаря. Първоначално защитниците отстъпиха до самите основи на Ледената кутия и зеленчуковата каша поизцапа белия емайл, когато последният сражаващ се патладжан отдаде живота си, след което ходът на събитията се промени и защитниците изблъскаха разбойниците обратно до брега, където завоевателите бяха натикани до колене в реката, биейки се на живот и смърт. Цели четири часа нито една от страните не успя да спечели решаващо преимущество. Атака и контраатака се редуваха една след друга напред-назад, докато повечето сражаващи се бяха осакатени или мъртви, поне доколкото можеше да бъде мъртва една рисунка. Увисналата врата на Ледената кутия бе надупчена на решето от оръдейни гюлета и напомняше карта на Луната, но Сграбчващия Джон отдавна бе привършил мунициите и оръдията мълчаха. В момента последните защитници се сражаваха тук-там с няколкото останали пирати върху нарязаните на тънки ивици останки на своите храбри другари.

— Как ще се измъкнем оттук, когато това свърши, Орландо? — попита Фредерикс. — Без онзи индианец… Трябва ли да изминем целия този път покрай реката?

Орландо поклати глава.

— Откъде бих могъл да знам? Предполагам. Освен ако има други изходи. Не каза ли Костенурката, че в Ледената кутия имало хора, които могат да отговарят на въпроси? Сънльовци или нещо такова?

Фредерикс го изгледа непреклонно.

— Не, Орландо. Няма да стане. Нямам намерение да се натрисам в това чудо, за да търсим някакви идиотски чудовища. Забрави го.

— Няма друг начин, Фредерико. Трябва да разберем какви са правилата. Щом искаме информация, трябва да си платим. Хайде. Ако има изход оттук и той се окаже точно до нас, не би ли предпочел дребната неприятност да го откриеш, вместо да изминаваш целия този път до края на реката, както ти го каза?

— Малката неприятност. Дрън-дрън. Винаги става както ти кажеш, Орландо, а аз винаги плащам. Ти с твоите гениални идеи. А ако възнамеряваш да се катериш из това нещо, давай, но нищо не е в състояние да ме набута вътре.

— Бих казал, че по-скоро грешиш — обади се трети глас. Сграбчващия Джон Клещите пристъпи иззад ъгъла на бюфета. Улучената от стрелата на индианеца ръка беше бинтована с широко парче бял плат, но нямаше никакви следи от кръв.

На китката му един завинтен вместо хващащото устройство пистолет с дръпнат затвор бе насочен към тях двамата.

— Нали разбирате, отчасти благодарение на вас ми остана съвсем нищожен екипаж. Тъй че, боя се, че се нуждая от известна помощ, за да изтегля своето злато от Ледената кутия.

И се наклони към тях с театрална преднамереност. От толкова близо се виждаше по-ясно, че не е реален човек — ъгловатото му лице бе преувеличено грубо, а чертите му — отблъскващо загладени, като кукленски.

— Значи пиратите ти победиха? — попита тъпо Орландо. Беше бесен на себе си, че са го издебнали в гръб.

Капитанът никога не би могъл да се добере на по-малко от петдесетина метра до истинския Таргор, без да бъде забелязан.

— Мисля, че я наричаха пирова победа. Сграбчващия Джон посочи с куката към стихналото бойно поле, задръстено с останките на нападатели и защитници. Нищо не помръдваше.

— Но пък това означава, че са останали съвсем малко оцелели, с които да споделя моята заслужена плячка. — Той насочи пистолета към тях. — Тъй че се вдигайте. А ти, човече — обърна се към Орландо той, — ако имаш нещо по-топло от този абсурден акробатски костюм, съветвам те да го облечеш. Вътре е доста хладно, както съм информиран.

Докато се промъкваха през зеленчуковата салата върху бойното поле, Орландо си намери една фланела и дълги до прасците панталони, чийто собственик не се забелязваше наоколо, явно ударен толкова силно от пшеничен снаряд, че направо бе изхвърчал от дрехите си. С капитан Клещите, никога на повече от метър-два зад тях, но постоянно нащрек да не се приближи достатъчно, за да бъде атакуван и обезоръжен, те се изкатериха върху най-долния рафт на Ледената кутия. Думите на капитана се оказаха пророчески: въздухът отвъд вратата наистина беше много студен и независимо от допълнителното си облекло Орландо се разтрепери, преди да бе изминала и минута от влизането им.

Долният рафт бе претъпкан с обиталища както всички останали кътчета в Кухнята, които бяха видели, но всевъзможните кутии, буркани и съдове бяха празни — един замразен призрачен град. Докато се придвижваха по главната улица между кутиите, вятърът подухваше през отворената врата, шумолейки в една захвърлена салфетка. Успяха да се прехвърлят на втория рафт от върха на най-високата картонена кутия, върху чийто опустял етикет се четеше: „Корабът на пустинята — пресни фурми“. Трагикомичната кончина на нейния гърбав обитател Орландо бе видял на бойното поле, когато един пират хвърли върху гърба й шепа слама и в резултат камилата се счупи наполовина.

Вторият рафт беше също така безлюден. На една улица зееха отворени изоставените картонени кутии за яйца, тъй като наредените доскоро в тях безстрашни воини се бяха хвърлили надолу от същия този рафт срещу завоевателите, когато в един критичен момент защитата щеше да се пропука и пиратите щяха да щурмуват самата Ледена кутия. Няколко от саможертвените камикадзета все още лежаха в основата на Ледената кутия, застинали на сантиметри от целта си и балсамирани в собствения си белтък.

Продължиха два рафта по-нагоре, без да срещнат друго живо същество, което им отне доста повече от час в едно пътешествие, което включваше няколко скока като върху батут върху опаковани в целофан бокали и едно страховито пълзене по люлеещата се дръжка на чекмеджето за месни и млечни хранителни продукти. Накрая, на най-горния рафт, близо до задната му страна, упорството на Сграбчващия Джон бе най-после възнаградено.

Върху синьо порцеланово блюдо лежеше хартиен чувал, от който се бяха изсипали детски коледни лакомства — овални дъвки като блестящи цветни перли, ментови пръчици, увити в хартия карамелчета… и купчина искрящи златни монети.

Сграбчващия Джон залитна напред с грейнало от алчност и възторг лице.

— Най-обикновен шоколад! — пошепна Фредерикс. — Имитация на златни монети за дечурлига!

— Съкровището! — тържествуваше пиратският капитан. — О, прелестна Фортуно, най-после ми принадлежиш! Ще си купя два кораба — не, три! Екипажи ще им бъдат най-гадните и отвратителни наемници изпод мивката и иззад боклукчийските кофи и ще си плячкосваме на воля. Ще стана господар на цялата Кухня!

Притисна между куката и пистолета една от монетите, голяма колкото капак на делва, вдигна я нагоре и след като заплаши с дулото Орландо и Фредерикс да не мърдат от местата си, закуцука към перваза на рафта, за да се наслади на блясъка й на светлината на Крушката.

— Винаги съм знаел, че ме очаква златна съдба — злорадстваше той.

Размаха-монетата във въздуха, след което я притисна здраво до гърдите си, сякаш можеха да й поникнат криле и да отлети.

— Знаех си! Нима един гадател не пророкува на моята майка, че ще умра като най-богатия и благороден мъж в Кухнята?

Докато стоеше така, застинал в безмълвен екстаз, слаб шум наруши тишината, някакво кратичко „туп“, като почукване с кокалчето на пръст по масата. Сграбчващия Джон се озърна на всички страни да открие причината, след което обърна очи надолу. Една стрела с пера бе поникнала в центъра на златната монета. Върху лицето на пиратския капитан се появи израз на умерена изненада, докато се извръщаше към Орландо и Фредерикс. Опита се отново да вдигне монетата, за да я огледа, но тя сякаш бе залепнала. Докато гледаше втренчено върха на стрелата, забола монетата върху гърдите му, изразът му се промени, сякаш започна да проумява какво се бе случило, олюля се, направи крачка назад и се строполи от рафта, а златното фолио проблесна в мига, в който изчезна от погледите им.

Докато Орландо и Фредерикс продължаваха да гледат слисани, две ръце се хванаха за ръба на рафта точно на мястото, където бе застанал пиратският капитан, след което един черен силует се изтегли нагоре и стъпи на рафта, обърнат с лице към тях.

— Лош човек вече умрял — поясни вождът Подпалващия всичко наред.

Орландо прилази до ръба и погледна надолу. Далеч под него Сграбчващия Джон Клещите беше едно дребно, тъмно, съвършено неподвижно петно върху линолеума в основата на Ледената кутия. С разпереното под него наметало приличаше на смачкана муха.

— Ние… ние мислехме, че си ни изоставил — започна да заеква Фредерикс. — Бебето ти добре ли е?

— Пепъс в лодка — отвърна вождът, което всъщност не беше отговор на зададения въпрос. — Сега отиваме.

Орландо се обърна и се запъти навътре по рафта.

— Първо искам да разбера дали наистина има някакви Сънльовци, както твърдеше Костенурката. Трябва да им задам един въпрос.

Индианецът го изгледа многозначително, но само подхвърли:

— Сънльовци там горе — посочи с палец той към тавана на Ледената кутия над главите им.

— Какво, горе върху покрива? — попита Фредерикс.

— Сигурно има нещо като фризерно отделение — предположи Орландо. — Можем ли да се качим оттук?

Вождът ги заведе до стената на рафта, в която редица от дупчици явно бе предназначена да служи за преместването на рафта на различни височини. Покатериха се малко нагоре; когато главата му опря в тавана, протегна ръка над горния ръб и потупа по нещо, което не можеха да видят.

— Тук.

С помощта на индианеца Орландо успя да се покатери покрай него и стъпи на тънкия перваз под една врата, която, изглежда, бе малко по-лека от главния портал на Ледената кутия. Докато седеше свит до нея, почувства прииждащия на вълни студ. Погледна към шеметния пейзаж под себе си и си помисли, че намерението му едва ли бе сполучливо. За да отворят портала, пиратите бяха използвали гигантско оръдие. Как биха могли той и Фредерикс да помръднат това нещо, ако нямаха поне пневматичен чук и взривни капсули? Без особена надежда да успее, той се подпря в ъгъла между перваза и ледената врата и пъхна меча си в цепнатината под долния край на вратата. Острието застърга по ледените кристали, но не срещна друга съпротива. Натисна дръжката и бе изумен от обстоятелството, че вратата поддаде толкова лесно.

— Какво си намислил, Гардинър? — извика отдолу Фредерикс. — Не виждаш ли, че висим на някаква стена само на десетина сантиметра от ръба, тъй че има по-приятни неща, с които бихме могли да се заемем.

Орландо събираше сили за следващия опит. Притисна пети в заскрежения перваз и напъна. В първия момент не се случи нищо друго, освен, че се плъзна към ръба, при което за един кратък миг сърцето му се разтупка от възможността да се размаже на пода до Сграбчващия Джон. След което вратата на Фризера се отвори със скърцане. Огромният й ръб замалко не го изхвърли от ъгълчето, където се бе свил. Постепенно го обгърна облак пара.

— Успях! — изкрещя той и се опита да се вмъкне вътре. Металният праг бе толкова студен, че кожата му залепна за него, и когато се опита да се освободи, почувства такава зашеметяваща болка, че едва не политна в нищото назад. След като успя да запази равновесие, притисна се към перваза и изчака пулсът му да се нормализира.

— Вратата се отвори! — извика на Фредерикс той. Дяволски студено е!

— Направо ме съсипваш, Гардинър — отвърна приятелят му. — И това ако не е изненада.

Орландо размаха ръка в стелещата се пред очите му мъгла. Непосредствено зад входа подът на Фризера бе застлан с дебела до глезените покривка от скреж, също студена при докосване, но далеч не толкова, колкото замръзналият метал. Вътре беше тъмно: проникваше единствено мъждукащата светлинка на Крушката над главите им. Орландо не виждаше нищо във вътрешността на Фризера — само на няколко крачки всичко тънеше в плътна сянка, — но беше изненадващо просторно.

— Идваш ли?

— Добре! Добре!

Главата на Фредерикс се показа в зейналия вход.

— Никога не си в състояние да се спреш, нали? Защо просто не се задоволим, че сме живи, и не се измъкнем оттук?

— Защото си мисля, че това място Адърланд има свои правила като всички светове игри.

Орландо пристъпи бавно обратно до ръба и подаде ръка на приятеля си, за да му помогне да се качи.

— Все още не знам какви са, но бас ловя, че съществуват по свой си начин. А имаме и въпроси, не съм ли прав?

— Доста при това — призна Фредерикс. — Но първият, който никога не съм те чувал да зададеш, е: „Защо си търсим белята?“

— Къде е вождът?

— Смята, че си позволяваш твърде много. Няма да дойде — дори не съм сигурен дали ще ни изчака, Гардинър. Всъщност не знам и…

— Шшшт. — Орландо вдигна пръст пред устата си. — По-тихо — май не бива да вдигаме шум. Както и да е, вече сме тук — дай да огледаме.

Фредерикс се опита да възрази, но усети, че Орландо внезапно бе станал сериозен, и замълча. Когато спряха на едно място, мъглата около тях се надигна, скривайки краката им, сякаш бяха затънали в облак. Фредерикс ококори очи, когато обгърна с поглед бялата пустош. Орландо го бе почувствал вече. Фризерът не бе като другите места в този нарисуван свят. Зад тишината се спотайваше някакво притаено внимание, сякаш нещо, вероятно именно мъглата и ледът, ги наблюдаваше с дремещо любопитство.

Орландо закрачи към вътрешността на Фризера и замръзналата кора под краката му се трошеше, пронизвайки тревожно възцарилата се миг преди това тишина. Приятелят му поклати глава, но го последва. След няколко крачки проникващата през отворената врата светлина зад тях се превърна в бледо сияние в мъглата. Фредерикс хвърли тъжен поглед през рамо, но Орландо бе непоколебим. Когато очите му свикнаха със странния дрезгав сумрак, започна да различава подробности, които не бе забелязал дотогава. Все още не се виждаше нито една от стените на Фризера, а дълбините му продължаваха да тънат в мъгла и сенки, но успя да различи покрива — леко заскрежена гладка бяла повърхност на разстояние около три пъти колкото ръста му над тях, — а неясните допреди малко очертания се оформиха като конкретни силуети в мъглата пред тях, струпани тук-там като могилки върху заледения под и покрити със сняг блокчета, сякаш надгробни плочи на древни мъртъвци.

Когато доближиха една от могилите, Фредерикс забави колебливо крачка. Орландо се чувстваше, като че ли бе навлязъл в чужда територия. Ако предназначението на останалата част от този комиксов свят бе най-вече да развлича създателите си, Фризерът бе май нещо съвършено различно, място, което не принадлежеше никому… по-скоро появило се, отколкото създадено.

Спряха пред вледенената гробна могила, заобиколени от облаците пара от собственото си дихание. Чувството, че са на чуждо място, че са чужденци тук, отново връхлетя Орландо. Накрая той посегна и внимателно почисти пласт скреж.

Появилата се отдолу бонбонена опаковка имаше неочакван комичен ефект. Сред безкрайната белота наоколо грейнаха шокиращо ярки цветове. Но под надписа „Лактови пуканки «Късметлийче»“ имаше снимка на дете, която с вцепеняващата си достоверност приличаше не толкова на щампа върху опаковка, колкото на истинско опаковано тяло. Момчето беше по къси панталонки и с карирана ризка, както и със старовремска причудлива шапка. Очите му бяха затворени, а устата леко открехната. В първия момент Орландо си помисли, че е нечия ужасяваща шега — опаковка със снимка на мъртво дете. Но Късметлийчето помръдна, очите под клепките леко заблещукаха, ноздрите потрепнаха и до слуха им достигна слабичък, унил гласец:

— Студено… тъмно… Къде…?

Орландо се запрепъва назад и замалко не събори Фредерикс. Без да се усетят какво правят, стиснаха ръцете си и се отдалечиха от гробната могила.

— Това е отвратително — прошепна най-после Фредерикс. — Да се махаме.

Орландо поклати глава, опасяваше се, че ако заговори, ще изгуби присъствие на духа. Задърпа Фредерикс все по-далеч от могилата и все по-навътре във Фризера, но не можеше да се отърси от гледката на спящото дете. Най-после успя и се върна да заглади скрежа върху бледото лице на Късметлийчето, и след това се завърна при Фредерикс. Продължиха мълчаливо нататък.

Около тях могилите ставаха все по-високи, някои колкото картонените къщи от долните лавици и всички до една непроницаеми и тайнствени поради покрилия ги лед. На някои места, където скрежът беше по-тънък, се показваха лица като през плътно, зацапано стъкло. Повечето, изглежда, бяха деца, както и стилизирани животни и други, по трудно разпознаваеми същества, всички потънали в хладна дрямка. Въздухът се изпълни с гласове, призрачни мърморения, които Орландо първоначално сметна за халюцинации — тихи ридания за отсъстващи майки, протести срещу мрачните блуждаещи звуци, безплътни като стенещ в комина вятър.

Заобиколен от тези жалостиви, ужасени гласове, Орландо вече не знаеше със сигурност, какво всъщност търси. Идеята, да се опита да зададе въпроси на тези Сънльовци, да ги върне към нещо като будно състояние, му се струваше отблъскваща. Започваше да си мисли, че Фредерикс отново бе прав и че проникването в това място бе една отвратителна грешка, когато видя стъкления ковчег.

Лежеше в центъра на кръга от могили, един полупрозрачен правоъгълник, посребрен от скрежа, но не потънал в бяло одеяло, както останалите обитатели на Фризера. Открояваше се, сякаш очакваше нещо — сякаш предназначението му бе да бъде забелязан. Другите гласове утихнаха, когато се доближиха до него. Всички с такава мъка придобити от Орландо инстинкти за сим-света му подсказваха да очаква клопка, а усещаше и напрегнатостта на Фредерикс до себе си, но мястото бе като омагьосано. Почувства странна безпомощност, неспособен да откъсне очи от предмета, докато се приближаваше към него. Когато осъзна, че е от онези старовремски съдини за масло със стъклен похлупак, усети същото облекчение, което изпита преди малко, когато видя бонбонената опаковка. По цялото дъно с големи букви, трудноразличими под скрежа, пишеше: „Спящата красавица — пречистено мандраджийско масло.“

Фредерикс също беше като под хипноза и нито се противопостави, нито възропта, когато Орландо се наведе и избърса стъклото на едно място. Вътре имаше нещо, както и предполагаше — не рисунка, а триизмерен силует. Разчисти по-голямо пространство и успяха да я видят цялата.

Беше облечена в дълга антична зелена рокля, върху която бяха подредени цветя — перлени кубчета лед. Ръцете й бяха скръстени на гърдите, стиснали стъбълцето на бяла роза, чиито цветчета бяха покапали по шията и раменете й, както и сред черния облак на косите й. Очите й бяха затворени, а дългите й клепки бяха посипани със скреж.

— Тя… тя изглежда… толкова тъжна — прошепна сподавено Фредерикс.

Орландо не бе в състояние да говори. Приятелят му беше прав, макар думата изобщо да не беше на мястото си, все едно да кажеш, че слънцето е топло или океанът мокър. Имаше нещо в извивката на устата й, в мрачната вкочаненост на бледите й черти, сякаш бе паметник на тихата печал; дори в смъртта скръбта я държеше далеч по-здраво от стъклото и леда.

Тогава тя отвори очи, тъмни, изумително тъмни, но премрежени от скреж, сякаш бе надникнала през замъглен прозорец. Сърцето на Орландо се разтуптя. Сякаш имаше някаква страховита бездна между тези очи и онова, което би трябвало да виждат.

— Вие сте… чужденци — въздъхна глас, който сякаш пристигаше отвсякъде и отникъде. — Чужденци…

Фредерикс пое въздух и замря. Орландо се опита да отговори.

— Ние… ние сме… — Той не продължи, не знаеше какво би могъл да обясни с прости думи. — Ние…

— Вие сте прекосили Черния океан.

Лицето й, както и тялото й, остана неподвижно, а тъмните й ириси бяха вторачени право нагоре, взрени в нищото, но на Орландо му се стори, че усеща усилията й, сякаш бе птица, заключена в стаичка.

— Но във вас има нещо по-различно от другите. Около ковчега внезапно се вдигна мъгла, скривайки я от погледите им.

— Защо дойдохте? Защо ме разбудихте? Защо ме връщате в това ужасно място?

— Коя сте вие? — попита Орландо. — Истински човек ли сте? Затворник ли сте?

— Аз съм само една сянка — въздъхна тя. — Аз съм вятърът на пустите пространства.

Думите й тежаха от изнемога, сякаш обясняваше нещо съвършено несъществено.

— Аз съм царицата на въздуха и мрака. Какво искате от мен?

— Къде…? — Фредерикс положи огромно усилие да овладее гласа си, за да не изпищи. — Къде са нашите приятели? Загубихме приятелите си.

Последва дълго мълчание и Орландо се притесни, че отново е потънала в дрямката си, но мъглата се поразсея и той видя, че тъмните й очи са все още отворени, втренчени в нещо, което не можеше да се види.

— Всички вие бяхте повикани — каза най-после тя. — Ще откриете това, което търсите, когато слънцето възседне Стените на Приам. Но друг един също ви очаква. Той е наблизо, но е и надалеч. Той пристига.

— Пристига ли? Кой пристига? — Орландо се приведе, сякаш близостта би могла да изясни нещата. — Кога пристига?

— Пристига сега. — От думите й, изречени с отчуждено равнодушие, Орландо почувства да го полазват тръпки, които нямаха нищо общо със студа. — Той е вече тук. Той е Оня, който сънува — ние сме неговите кошмари. Той сънува и вас.

— За какво говори тя? — попита Фредерикс, побутвайки ръката на Орландо с растяща нетърпеливост. — Кой пристига? Тук ли?

— Оставете ме отново да заспя — продължи гласът и в него се прокраднаха нотки на раздразнение, сякаш беше дете, измъкнато от леглото поради някакви непонятни нему родителски причини. — Оставете ме да заспя. Светлината е толкова надалеч…

— Ще намерим своите приятели на кое на Приам? — попита Орландо. — На стените на Приам?

— Той пристига. — Гласът й ставаше все по-слаб. — Моля ви, оставете ме да си вървя. Не ме ли разбирате? Аз… загубих… моята…

Останалото изрече твърде тихо, за да бъде чуто. Клепачите се плъзнаха надолу и скриха огромните тъмни очи.

Докато стояха в тишината, мъглата отново се надигна и скри напълно ковчега. Орландо се обърна, но едва видя Фредерикс, макар приятелят му да бе само на една ръка разстояние. Доста време Орландо се чувстваше угнетен от смазващо чувство на печал, мъка, която не беше негова собствена, но го накара да онемее.

— Мисля, че трябва да вървим — започна най-после той, но светлината се промени и внезапно всичко стана необяснимо различно.

— Орландо…?

Гласът на Фредерикс прозвуча от огромно разстояние. Орландо протегна ръка, но пръстите му, отначало опипом, а след това като обезумели сграбчваха въздуха, без да напипат нищо. Приятелят му бе изчезнал.

— Фредерикс? Сам?

Мъглата около него започна да проблясва, някакво дифузно сияние, от което целият свят стана полупрозрачен, сякаш беше хванат в капан в центъра на парче кварц. Светлината, която първоначално представляваше само една сравнително по-ярка белота, преля в някакъв неназовим цвят, отсянка, която в един невъобразим спектър, в който червено не съществува, би попаднала направо между виолетовото и оранжевото. Ужасяващ, наелектризирващ страх скова Орландо, лиши го от всякакво усещане за горе и долу, изтика стените и пода надалеч, вследствие на което самата светлина се превърна в празнота, в отсъствие и в него той бе единственото живо същество, което пропадаше безконечно в кошмарното оранжево-лавандулово нищо.

Нещо го сграбчи в себе си — нещо, което беше празнотата, но не беше празнотата. То заговори в главата му. Той стана неговите думи — оформянето на всяка една, от които беше болезнено, както и самото й помисляне, един нечовешки мощен страдалчески вой.

„Ярост“ — проговори то вътре в него. Мислите, чувствата изпълниха цялата вселена, обърнаха го наопаки, гол насред великата празнота. „Болят нещата“ — каза то и Орландо усети как то боли и каква болка би причинило и на други. „Сам“ — каза то.

Частицата от него, която все още беше Орландо, разбра внезапно и вцепенено, че има нещо по-страшно от смъртта.

„Черната планина.“ Думите също бяха привидение, черен шип, който се протягаше толкова нависоко, че самите звезди бяха изтласкани встрани върху нощното небе, нещо така зашеметяващо ужасно, което се преобразува от невероятност в абсолютно богохулство. „Убий всичко. Моите деца… моите деца… убий всичко.“

След което изчезна и празнотата отново се обърна наопаки с тих плясък, побрал сякаш в себе си всички мълнии. След това мъглата и белотата избухнаха отново около него. Орландо падна по лице върху заснежения под и зарида със сълзи, които замръзваха моментално върху клепките и бузите му.

Малко по-късно Фредерикс беше до него така неочаквано и напълно, че беше твърде трудно да се повярва, че приятелят му въобще бе изчезвал. Орландо се изправи. Погледнаха се един друг. Независимо че видяха Питлит и Таргор, въображаемите герои в една детска игра, и двамата знаеха, без да споменават дори една дума, че другият беше чул същите неща, беше усетил същото неописуемо присъствие. В момента нито имаха какво да си кажат, нито изпитваха нужда да го сторят. Разтреперани и мълчаливи, те се върнаха обратно покрай могилите през вече смълчания Фризер и накрая се дотътриха до мястото, където мъглата изтъняваше.

Вождът Подпалващия всичко наред ги очакваше до вратата на Фризера. Той ги изгледа и поклати глава, с огромните си ръце внимателно им помогна да достигнат до долния рафт, както и при дългото им спускане до основата на Ледената кутия.

И двамата едва пристъпваха. Вождът ги подкрепяше да не паднат, докато не оставиха бойното поле далече зад гърба си, след което намериха едно защитено местенце в основата на бюфета, където можеха да се прислонят, и накладе огън. Докато гледаха втренчено с тъпо изумление проблясъците на пламъците, той стана и изчезна в тъмнината.

Отначало мислите на Орландо бяха дребни и незначителни, не особено съществени, но след малко първата реакция от шока започна да отзвучава. Когато малко по-късно вождът се завърна с Костенурката и носеше в ръце спящото, увито в одеяло бебе (темето на Малка искра беше почерняло, но иначе му нямаше нищо), Орландо успя дори лекичко да се усмихне.

Заспа все така вторачен в огъня, чиито пламъци скриваха като завеса, но все пак не съвсем плътно, мрака отвъд тях.