Тад Уилямс
Реката на синия огън (23)

ДВАЙСЕТА ГЛАВА
НЕВИДИМАТА РЕКА

МРЕЖА/ИЗКУСТВО: Разрушителна почит.

(Картина: Взривена сграда на Първа филаделфийска банка.)

Диктор: Художникът бунтар, известен само с прозвището По-големия Х, пое отговорността за взрива, който причини смъртта на трима и нарани двайсет и шест души в един от филиалите на Първа филаделфийска банка миналия месец.

(Картина: Архивни кадри — строшен прозорец в залата и щамповани с цветя чували за трупове.)

По-големия Х, предизвикал толкова полемики, започна с нашумелите си необичайни калъфи за трупове, които сам крадеше от моргата, после заплаши с отровени хранителни стоки във Флорида и Торонто, а сега пое отговорността за три сензационни, ужасяващи покушения. В официалното си съобщение до „артМЪСТартСМЪРТартСЪМ“ той заявява, че действията му са израз на почит към такива пионери в насилническите пърформанси, като Майки Негеско и ТТ Йенсен…

„Код Делфи. Начало.

Аз съм Мартин Дерубен. Продължавам своя дневник. Много неща се случиха от последния ми запис преди два дни.

Първото и може би най-важното е, че преминахме в нова симулация. Ще опиша това ново място, след като разкажа как напуснахме предишното.

Второто е, че научих още неща за тази виртуална вселена и всяка допълнителна информация може да се окаже опасна.

Достигнах фазата да «разчитам» физическата информация на заобикалящото ни, както и да дешифрирам знаците на мрежата на реалния свят, така че мога да се придвижвам наоколо почти толкова безпроблемно, колкото всеки от зрящите ми спътници — всъщност в много отношения моите умения като че ли започват далеч да превъзхождат техните. Поради което смятам за свое основно задължение да се опитам да проумея скритите зад тези светове механизми. Както вече казах, не съм оптимист относно шансовете ни за спасение, камо ли за успех, но докато усъвършенстваме знанията си, поне малко от малко увеличаваме възможностите си.

Дотук с приказките! Бих желала по-рано да бях намерила време да прошепна някои от тези думи сред слухтящия мрак.

И така, в предишната симулация нашата група — състояща се вече само от Куан Ли, Т4б, Сладкия Уилям, Флоримел и мен — тръгна след Орландо и Фредерикс. Без съмнение, ако бяхме потеглили веднага, би било по-добре, но когато реката ги отнесе, вече почти се бе свечерило и само пълни глупаци биха се, втурнали през една непозната местност в тъмното — при това на такова място, където паяците са колкото виенско колело.

Мъжете — за улеснение ще ги наричам така — искаха да построят друг сал като онзи, с който изчезнаха двамата ни спътници, но Флоримел бе категорична, че колкото и време да спечелим със спускането по реката, предварително ще сме го загубили за построяването на сала. Очевидно тя има организационен опит — донякъде прилича на Рени, но й липсва нейната откровеност и готовност да признае, че е сбъркала. Усещам, че непрекъснато я разочароваме, тя е като играч, принуден да се състезава с по-слаб противник. Но че е интелигентна, няма съмнение. Настоя да вървим покрай реката, докъдето стигнем. Така че, ако Фредерикс и Орландо са успели да излязат от реката или тя ги е завлякла до някоя плитчина, да не ги подминем и да можем да им помогнем.

Куан Ли се съгласи с Флоримел и с риск да разцепя групата надве половини по полова принадлежност, аз дадох своя решаващ глас в подкрепа на това предложение. И така, на другата сутрин се отправихме по брега на реката още щом първите слънчеви лъчи се показаха над дърветата на отсрещния бряг. Не ги виждах, разбира се, но ги усещах далеч по-осезателно от топлината, с която докосваха лицето ми — дори в един симулиран свят слънцето е източникът на много неща.

Първата част от пътуването премина без произшествия с изключение на едно спречкване между Сладкия Уилям и Флоримел, което Куан Ли се опита да предотврати. Флоримел каза, че ако не открием двамата младежи, трябва да направим опит да заловим член на Братството на Граала — да го заловим, докато сме в някоя от симулациите — и да употребим насилие или заплаха, за да получим необходимата ни информация за мрежата и дори да го заставим да ни съдейства. Според Уилям това щяло да значи сами да си натресем бедя на главите — далеч по-вероятно било не само да не успеем, тъй като знаем твърде малко за възможностите им вътре в мрежата, но и да опълчим цялото братство срещу себе си. И Куан Ли, и Уилям нямаха особено желание да привличаме излишно внимание. Флоримел отвърна презрително, че това си било страх и нищо повече.

Т4б запази мълчание и неутралитет през цялото време, no-скоро май съсредоточен как да промъква своята покрита с шипове броня между речните камъни и буците пръст, които бяха най-голямото ни препятствие. Но не го упреквам, че не взе страна.

Точно преди обяд, след като бяхме оставили зад гърба си няколко големи завоя на реката, се усетих обезпокоена от някакво необичайно, но не съвсем непознато усещане. Сетих се, че изпитах същите необясними вибрации онази сутрин, когато изскочихме на брега заради обезумелите риби. Тогава едва не полудях, парализирана от постъпващата в мен информация, поради което не можах веднага да съобразя какво ми съобщава това усещане.

Когато бученето се усили, спътниците ми се развикаха, че над водата кръжи някаква бяла фигура, съвсем близо до нас. Не бях в състояние да установя нещо толкова конкретно като цвета му, а и бученето така ме разстрои, че изобщо едва долавях странното явление.

Куан Ли каза:

— Това е мъж! Оня, дето ни заведе при Т4б, когато го изплю рибата!

Уилям се развика на пришълеца «да престане да се държи като кървящия Исус, за Бога» и да дойде на брега. Почти не обърнах внимание на всичко това, защото се опитвах да доловя точния смисъл на чудноватите сигнали. За разлика от спираловидно структурираната информация, която беше характерна за симовете на моите спътници, пришълецът беше по-скоро някакво отсъствие на информация — като черна дупка, която изпраща сигнали за астрономическото си присъствие чрез онова, което не пристига от нея.

Срещнахме един от Господарите на Адърланд, както по-късно разбрахме. Стигнах до извода, че онова, което бях усетила или по-скоро не бях усетила, е творение на сложна технология, която заличава знаците за виртуалното съществуване на нейния потребител, приблизително така, както мощните шумови заглушители неутрализират звука, излъчвайки контрастиращи, заглушаващи сигнали. Но възниква въпросът, защо някой, и то владетел на толкова сложна симулация, има нужда от такава несъмнено много скъпа маскировка. Вероятно тези собственици на виртуални пространства не си стоят постоянно във владенията. Вероятно им се иска да кръстосват градините и харемите на съседите си незабелязано.

Докато продължавах да си блъскам главата над озадачаващата липса на сигнал, пришълецът обяви отсечено:

— Аз съм Кунохара. Вие сте гости в моя свят. Невъзпитано е да не се представите на своя домакин, преди да тръгнете да кръстосвате неговите земи, но вероятно идвате отнякъде, където вежливостта е непозната.

Почувствах се много особено, тъй като гласът му сякаш извираше отникъде, като старомодна филмова музика. Другите пък бяха озадачени, че той се рее почти на метър над реката.

Както можеше да се очаква, Куан Ли побърза да поднесе извиненията си за неспазване на добрия тон. Останалите запазиха мълчание — дори Уилям след първоначалната си забележка не си позволи своеволия. Кунохара в образа на дребен азиатец, както казаха другите, се понесе към брега и спря пред нас, след което се приземи. Продължи със своите закачливи и неразбираеми забележки и явно се наслаждаваше, че знае повече от нас, като някое дете. Не обръщах толкова внимание на думите му, исках да доловя какво представлява или поне за какъв се представя. Ако той бе един от враговете ни, една от силите на тази виртуална вселена, то исках да науча колкото е възможно повече за него и най-вече как управлява околната среда, тъй като всички механизми за управление, използвани в Адърланд, бяха скрити за нас. Вероятно използваше заглушаващо устройство именно за да предотврати подобни разкрития.

Така или иначе успях да си открадна съвсем малко информация.

Скоро стана ясно, че ние нищо не знаем за този Кунохара, но той знае нещичко за нас. Знаеше, че сме избягали от симулацията на Атаско — Уилям, самоназначил се за наш говорител, предпазливо потвърди това, — и намекна за наши спътници, явно бе срещнал поне едните от тях, макар да заяви, че не знае къде се намират сега.

— Всичко се променя — каза той, сякаш това обясняваше нещо. — Повечето врати са напосоки.

След което ни зададе една гатанка, която ще се опитам да си спомня дословно. Каза:

— Граала и Кръга се противопоставят един на друг. Но и двата са кръгли — и двата са затворени системи, което ще направят и с тази нова вселена. Но може да бъде открито място, където двете окръжности съвпадат, и тъкмо там е мъдростта.

Сладкия Уилям, малко по-сдържано, отколкото обикновено, настоя да разбере какво означава всичко това. Припомних си думата «Кръга», но тъй като нямам достъп до обичайните си средства за информация, можех само да се ровя из собствената си претоварена памет, и то безрезултатно — което продължава и до този момент.

Кунохара, изглежда, се забавляваше с ролята си на загадъчен пророк.

— Не мога да отговоря какво — отвърна на Уилям той. — Все пак мога да подскажа вероятно къде. Навръх Черната планина ще намерите място, където двете окръжности са много близо една до друга.

Ядосана, Флоримел троснато го попита защо си играе с нас. Кунохара, за мен все така само глас и нищо повече, се засмя и каза:

— Нима игрите не учат децата да мислят? След което изчезна.

Последва ожесточен дебат, но аз не взех участие в него. Опитвах се едновременно да запаметя думите и да разсъждавам върху гласа с надеждата да открия в тях някаква информация, скрита за другите. Знам само, че наистина е собственикът на света, в който бяхме. Ако е така, би трябвало да е посветен в много от плановете на Братството на Граала. Може и да е негов член. Но ако е един от нашите врагове и знае, че сме противници на Братството, остава въпросът… защо не предприе нищо срещу нас? Ако пък не е наш враг, защо му бе нужно да ни се надсмива по такъв странен начин?

Не виждам смисъла на всичко това. Странни хора. Вярно е, че много богатите не са като мен и теб, както беше казал един американски писател.

След като Кунохара изчезна, ние продължихме покрай реката. Докато напредвахме, Уилям подхвърли с основание, но и с оскърбителна насмешка, че Флоримел бе пропуснала предоставилия й се шанс да подчини и да сплаши един от Господарите на Братството. Тя не го удари, но ми се стори, че й се дощя.

Следобедът дойде и отмина. Разговаряхме с Куан Ли за Хонконг и за осемгодишната й внучка Джинг. Разказа ми прочувствено за ужасната мъка, която болестта на Джинг причинила на цялото семейство — синът на Куан Ли, превозвач на суровини, си взел едногодишен отпуск от компанията, за да сменя жена си в болницата, и Куан Ли се опасява, че няма да може да започне работа отново. Самата тя едва не полудяла от случилото се с единствената й внучка, а убедеността й, че то е свързано с мрежата, първоначално била изтълкувана в семейството като старчески страх от технологиите, а по-късно като задълбочаваща се и обезпокоителна мания.

Запитах я как е успяла да остане в мрежата толкова време и тя плахо ми призна, че изтеглила спестяванията си — поредното доказателство за сина й и снаха й, че не е наред — и се регистрирала за удължен престой в една Палата за прехвърляне, нещо като курорт за ВР-ваканции край границата на Централната област. И добави, с усмивка на разкаяние, както ми се стори, че това допълнително време в мрежата Адърланд с положителност стопява последните остатъци от пенсионерските й доходи дори в този миг, докато двете разговаряме.

Уилям и Флоримел отново се бяха скарали, този път по повод думите на Кунохара — Уилям го нарече «боклук» и бе убеден, че е искал да ни обърка, дори да ни заблуди и че се е забавлявал на наш гръб — и сега и двамата не разговаряха с никого. Опитах се да поприказвам с Т4б, за когото знам по-малко, отколкото за останалите, но той се държа крайно необщително. Не изглеждаше ядосан, а сдържан, също като войник в моментно затишие между две ужасни сражения. Деликатно му задавах въпроси, но той непрекъснато повтаряше все същото — че един негов приятел бил поразен от болестта на братчето на Рени и внучката на Куан Ли. Когато то попитах как изобщо е научил за света на Атаско, отговори ми неясно и дори уклончиво. Не уточни къде живее в реалния свят, било някъде в Америка. Останах разочарована, но разговорът с него ме кара да подозирам, че въпреки мълчаливостта си знае доста неща за мрежата. Май че е поразен от Братството на Граала и от «силата и решителността», които би трябвало да притежават, за да построят подобно място, а това, предполагам, означава пари и власт.

През целия ден имахме късмет при срещите си с тукашните представители на дивата природа. Натъкнахме се на някаква речна птица, източена като кула и курдисана сякаш върху кокили, но се скрихме в една естествена пещера на брега и изчакахме, докато й омръзна да ни дебне и се отдалечи, чаткайки с крака по камъните. По-късно един огромен бръмбар ни принуди да се изкатерим панически по склона на едно дере, сякаш насреща ни по тесен път връхлиташе камион. Бръмбарът не ни обърна никакво внимание, но дерето беше толкова тясно, че можех да протегна ръка и да докосна твърдата му, покрита сякаш с камъчета черупка, докато ни отминаваше. Удивих се още веднъж на детайлната достоверност на тези светове.

Късно следобед усетих, че реката започва да се променя. Течащият хаос от информация, изпълнен с водни шумове, сложни като едновременна импровизация на стотици модерни композитори, започна да се преобразува в… структури. Трудно ми е да го обясня по-разбираемо. Предишната пълна произволност постепенно започна да се съчетава в по-отчетливи модели, сякаш скална маса, пронизана от кристални жилки, и аз получих първите сигнали за присъствието на една по-голяма и по-сложна структура в непосредствена близост до нас.

Казах на другите какво усещам, но те не виждаха никаква разлика в течащата покрай нас река. Всичко се промени след няколко минути. Най-напред Флоримел забеляза първите съвсем плахи проблясъци, напомнящи светещи водорасли в разпенена от кораб водна диря, но разпръснати равномерно по цялата повърхност на реката. Много скоро и другите забелязаха блещукането. Аз пък усетих нещо твърде необикновено, което бих могла да определя единствено като изкривяване на пространството. Трайното усещане за ширналата се пред мен река заедно с двата й бряга се замъгли, сякаш бяхме достигнали място, където пространството пред нас ставаше двумерно. Долавях също така нещо, което бих могла да нарека въображаема точка на пълно изчезване, каквато художник би използвал, за да създаде илюзия за допълнително измерение, но самото пространство като че ли не продължаваше отвъд тази точка. Другите твърдяха, че брегът и реката продължават в обозримата далечина, макар синкавото сияние, вече толкова ярко, че огрявало и лицата им, внезапно да избледнявало на няколко метра по-нататък.

Щом достигнахме ръба на пространството, който долових, случи се нещо странно. Движехме се по каменистия бряг в индийска нишка с Флоримел начело. При следващата стъпка Флоримел вече се движеше в обратната посока и подмина Куан Ли, която вървеше зад нея.

В резултат на този необикновен «кръгом марш» изумените ми спътници се завъртяха и последваха Флоримел. Липсваше каквото и да е усещане за преход, никакъв момент, в който да почувстват смяната на посоката. Сякаш бяха монтирани в старовремски видеозапис, кадър до кадър — напред, напред, напред, назад.

Не се изненадах колкото останалите. Бях усетила как субстанцията на Флоримел — всъщност излъчваната от нея информация — изчезва за част от секундата, преди отново да се появи в преобърнатата си форма. Очевидно единствено моите свръхсетива бяха в състояние да възприемат частицата от секундата, в която протече този призрачен ефект. Но това не помогна особено. Колкото и да опитвахме, с всякаква скорост и в различни комбинации, не можехме да продължим по речния бряг. Допускам, че това е номер на конструкторите да ограничат нуждата от входни и изходни пунктове. Не спирам да се питам дали в такъв пункт нечовешките Кукли не получават стандартизирана памет за случилото се от другата страна на бариерата, което по никакъв друг начин не биха могли да доловят.

Тези и други хипотези и разсъждения занимаваха съзнанието ми около час. Очевидно, ако беше писано да напуснем симулацията, това трябваше да стане през самата река. Не по-малко очевидно беше, че ако трябваше да построим лодка, бихме могли да тръгнем най-рано на другия ден, тъй като на запад слънцето вече залязваше. Необходимо беше ида решим дали да повярваме на твърдението на Кунохара, че вратите — единствените входове и изходи на симсветовете — наистина са разположени «напосоки». Ако наистина бе така, времето ставаше още по-важен фактор, тъй като шансовете да открием Рени и Орландо, както и останалите от другата страна, ставаха твърде нищожни.

В последна сметка решихме да не рискуваме. Флоримел предложи да ни поведе пеша през плитчините покрай брега на реката. Сладкия Уилям не беше особено доволен от предложението й и подчерта — не без известно основание, — че от другата страна на прохода реката може да е по-буйна и по-широка, поради което да ни отнесе и да се удавим. Освен това не знаем дали там вместо вода не тече сярна киселина, цианид или друго, не по-малко неприятно нещо. Съгласих се, но казах също така, че ако въобще съществува някакъв шанс да намерим загубените си спътници, експедитивността на действията ни е първото и най-съществено условие, което би трябвало да ни ръководи. Мисълта, да изкараме още една нощ в това място, ми се стори непоносима, макар че не им го казах. За първи път започнах да долавям нещо от структурите, скрити зад тази нова вселена, както я бе нарекъл Кунохара, и частица от безпомощността ми се стопи. Исках да продължа нататък. Да науча нови и нови неща.

Другите трима ме подкрепиха и Сладкия Уилям най-после се присъедини неохотно и с уговорката, че двамата с Флоримел ще се движат един до друг, за да могат да си помагат, ако обстоятелствата се окажат враждебни.

Намерихме място, където брегът се спускаше съвсем близо до реката — при нашите размери и най-малката песъчинка представляваше отвесен бряг, — и с помощта на един стрък трева се спуснахме във водата на една ръка разстояние от брега.

Беше дълбоко най-много до коленете, но течението бе силно и водата сякаш бе живо същество като че ли в нея вибрираха малки заредени частици. Куан Ли ми каза, че зрелището е изключително — «все едно сме нагазили във фойерверки», възкликна тя. На мен не ми бе особено приятно, тъй като симулираните енергии бяха подобни на разтърсващия свръхтовар от информация, който се сгромоляса върху ми, когато за първи път попаднах в Адърланд. Хванах се за лакътя на Куан Ли, за да запазя равновесие, докато се придвижвахме към един участък с гладка повърхност, сякаш леко развълнувана долина, която маркираше края на симулацията. Уилям и Флоримел стигнаха до нея и преминаха — в миг просто изчезнаха заедно с опознавателните си сигнали от възприятията ми. Двете с Куан Ли пристъпихме след тях.

Първото, което изпитах на отсрещната страна, началното усещане, докоснало сетивата ми, бе за огромно пусто пространство пред мен. Освен реката, която продължаваше да тече буйно до нас, стоях насред някаква страховита пустош и бях заобиколена от типичната за целия свят на Кунохара плътно пакетирана информация. Второто бе, че Флоримел стои на ръба на тази безгранична празнота заедно със застаналия на една-две крачки от нея Уилям. За моя изненада тя направи няколко крачки в по-дълбоката вода, сякаш за да види по-добре ширналата се пред нея гледка. Течението я теглеше с всички сили. Тя размаха безпомощно ръце, олюля се и бе отнесена.

Куан Ли извика изненадано и ужасено до мен. Сладкия Уилям посегна към мястото, където тя се намираше допреди миг. Усетих как реката я понесе, усещах и отчаяните й усилия да плува срещу течението, тъй че останах изумена от накъсания вик на Уилям: «Вижте, вижте! Тя лети! Какво е това, по дяволите?»

Докато я гледахме, Флоримел успя да възвърне донякъде контрол върху движенията си и се насочи към брега на реката, както я възприемах аз, но никой от другите не бе в състояние да я види. Измъкна се от течението, пристъпи към празното според мен пространство и движенията й неочаквано се забавиха. Започна да пропада, отначало бавно, след това все по-бързо и по-бързо.

Уилям изкряска: «Размахай ръце, Флоси!», и този съвет, който ми се стори изключително жесток дори за човек като него, се оказа добър. Флоримел протегна ръце и се издигна, сякаш бе разперила невидими криле. За наше изумление тя се понесе на една страна, пикираше като птица и описваше огромни спирали в очевидно празния въздух пред нас. След няколко минути се завърна високо над нас, носена от вятъра и потрепвайки нарядко с ръце.

— Великолепно е! — извика тя. — Пристъпете! Въздухът ще ви вдигне!

Сега усетих, че привидно празното огромно пространство има своя специфична информационна характеристика и съвсем не е така статично като току-що напуснатия от нас свят. Наложи се да направя известна… рекалибровка — поради липса на по-съответстваща дума, а една набързо проведена дискусия с другите ми помогна да завърша картината. Бяхме застанали върху хребет пред обширна камениста долина, чието дъно тънеше в сянката далеч под нас. Наоколо или се спускаше здрач, или бе ранно утро. Така или иначе над очерталите долината върхове бе надвиснало единствено синьосивото небе. Нататък по склоновете на каньона се забелязваха и други, по-дребни силуети, но бяха прекалено далечни дори за моите изострени сетива. Реката се бе превърнала в буен хоризонтален въздушен поток, невидим за другите, но не и за мен, една неспирна струя, която прорязваше каньона.

След кратко обсъждане двамата със Сладкия Уилям пристъпихме над бездната. Както ни каза Флоримел, щом разперихме ръце, все едно, че са криле, успяхме да се закрепим върху въздушните течения — имаше и по-леки ветрове от въздушната река, които въпреки това вършеха добра работа — и се понесохме, а дори се издигнахме на по-високо. Не беше лесно да придумаме Куан Ли и Т4б да напуснат сигурността на хълма. Т4б май мислеше, че неговата ризница, независимо че не бе по-реална от долината или въздушните потоци, може да го повлече надолу с тежестта си.

— Трябваше да помислиш за това, преди да се навлечеш като струг, не съм ли прав? — подхвърли му Уилям.

Най-накрая ги прикоткахме да пристъпят в опасния според тях въздух, а специално Т4б склони едва след като Флоримел и аз му подадохме ръце, за да се увери, че няма нищо страшно. Това едва не потвърди песимистичните му предположения, защото стиснатите ни в обща верига ръце не можеха да използват вятъра. Започнахме да пропадаме и се наложи да го пуснем. Т4б продължи да се спуска още стотина метра, докато най-после разпери ръце и ги размята обезумял, като кокошка. За негово огромно облекчение и той успя да се задържи във въздуха като нас и след около четвърт час всички ние пикирахме и се реехме с теченията като ангели сред райските облаци.

Най-много се забавляваше Уилям.

— Адски страхотно — коментираше той, — най-после нещо свястно, заради което си е струвало да бъде създадено това смешно място! Великолепно е!

Хрумна ми да предложа да започнем да изучаваме нашето ново обкръжение, понеже нямахме никаква представа, какви промени биха могли да настъпят. Предположих, че може да съществуват «въздушни наводнения», при които реката да излезе от бреговете си и да пропаднем стремглаво надолу, разбивайки се в каменните гребени. Другите приеха и се понесохме като някакви необикновени прелетни птици.

Нямахме криле, нито невидими, нито някакви други, но ръцете ни действаха до голяма степен като криле. Така или иначе бяхме навлезли в информационна сфера, не по-голяма от тази, която физическите ни тела позволяваха, поради което заключих, че новата ни обстановка е по-скоро въображение, отколкото научна екстраполация — дори да се намирахме в място с много слаба гравитация, не бихме могли да извършваме такива мащабни движения само с помощта на нашите телесни повърхности, изложени на въздушните течения, и не бихме пропадали с такава голяма скорост, когато преставахме да размахваме ръце. Този симсвят не създаваше илюзия за реалност. Беше недвусмислено летене насън.

Всъщност възприемах единствено, как да кажа, поетичността на това място, и започнах да се съгласявам с Уилям, че тук имаше нещо, което си заслужаваше създаването на такава скъпа мрежа. В този нов свят имаше нещо повече от камъни и въздух. Невероятни дървета в най-неочаквани цветове — с листа във всевъзможни нюанси на виолетовото, яркожълтото и бледосиньото — растяха направо от цепнатините по отвесните стени на каньона, някои от тях източили стволовете си почти хоризонтално, други със стърчащи корони. Някои от тях бяха толкова огромни и разклонени, че по тях биха могли да почиват цяла тълпа хора — което и правеха, както научихме по-късно. Имаше и други растителни видове, големи като подноси цветя също растяха в каменните пукнатини, по скалите пълзяха увивни растения, чиито дълги ластари достигаха реката, полюшвани от въздушните течения като океански водорасли. Имаше и кръгли кълбета, които се рееха свободно из въздуха като глухарчета, неприкрепени с нищо към земята. Всъщност въздушната река напомняше твърде много обикновена река, съсредоточие на множество разновидности на живот. Плаващите растения например се срещаха най-вече на ръба на въздушната река и сякаш се търкаляха покрай нейните «брегове». Всевъзможни птици и насекоми също кръжаха в близост до мощните течения, които, изглежда, носеха в невидимите си утроби големи количества жива материя, по-голямата част, от която очевидно бе годна за ядене. През тези първи часове много пъти ми се прииска да разполагам с достатъчно време, за да изуча подробно тази странна екосреда.

Скоро се изясни, че бяхме пристигнали сутринта, защото не след дълго горният ръб на слънцето се появи над оградилите каньона върхари. Щом въздухът се позатопли, още и още същества бяха привлечени от въздушната река и скоро бяхме заобиколени от облак от насекоми и птици, и други, още по-чудати екземпляри. Някои от тях бяха гризачи, наподобяващи летящи катерички, но други нямаха никакво сходство с което и да е земно животно. Едно странно създание, което се срещаше доста често, не можеше да бъде оприличено на нищо друго освен на издълбана кожена лодка с дребнички черни очи и ципести крачета като гребла. Куан Ли го кръсти «лодкар».

Летяхме часове наред, кръстосвайки реката. Каньонът си оставаше почти навсякъде, независимо че минахме покрай няколко водопада — не въздушни, а от истинска, падаща от скалните масиви вода. По стените на каньона имаше твърде много дупки и започнах да се питам какви ли по-едри създания обитават този свят и дали някои от тях бяха чак толкова безобидни като птиците и лодкарите. Сетивата ми все още не бяха привикнали с новата обстановка, за да разграничат сигналите на всичко, което се спотайваше из пещерите, от хаоса на прелитащи същества и фучащи във всички посоки въздушни течения около мен. Независимо че в последна сметка сетивата ми вероятно заслужават по-голямо доверие от тези на спътниците ми — например заради способността ми да «виждам» реката, което за тях е невъзможно, — аз страдам от неудобството, че сега се налага да свиквам с напълно нов комплекс от индикатори. Това е нещо, за което трябва да се подготвя, ако попаднем и в други симулации. Особено през тези първи няколко часа имах усещането, че съм прилеп, пуснат на свобода по време на карнавално шествие, над което летят серпантини.

Но пък другите можеха да разчитат само на своите естествени сетива и веднъж открили умението да летят, бяха изключително доволни. Особено Уилям бе неописуемо възторжен от това ново място, също като малко дете, и именно той го нарече Аеродромия. В момента като че ли напълно бяхме забравили за сериозните си проблеми и за нашите спътници, които бяхме изгубили. Всъщност този първи полуден в новия свят донякъде напомняше ваканция.

В късния следобед срещнахме първите човешки същества в Аеродромия. Бяха се струпали върху едно хоризонтално дърво близо до огромен водопад и наброяваха двайсетина души. Някои се къпеха във водата, други пълнеха кожени мехове, привързани към широките им колани. При нашето приближаване се укротиха и ако компаньоните ми не бяха зрящи, може би изобщо нямаше да ги забележа, тъй като за мен представляваха едно информационно стълпотворение.

По предложение на Флоримел се приближихме бавно и със заобикалки към тях, опитвайки се да покажем, че намеренията ни са миролюбиви. Хората, за които ми казаха, че са с тъмнокафяв цвят на кожата и заострени черти, наподобяващи нилско-хамитските земни раси, ни наблюдаваха внимателно, вторачили погледи иззад водните пръски, съсредоточени като бухали. Някои от жените придърпаха към себе си голите си деца. Няколко мъже надигнаха къси, тънки копия, но изглежда, не бързаха да ги употребят. По-късно разбрахме, че всъщност копията са харпуни, привързани към собствениците си с двайсет-трийсетметрово въже, сплетено от човешка коса, като самите въжета са далеч по-ценни от оръжията. Общо взето, нивото на цивилизоваността им е някъде между късната каменна и ранната бронзова ера, макар веднага да стана ясно, че не разполагат с никакви метални предмети.

Един мъж, жилав човек с посивяваща брада, се пусна от своя клон и се понесе към нас с такава грациозност, че веднага ни стана ясно колко малко понятие имаме от летене. Разпери широко ръце в последния момент, за да се издигне над нас като пеперуда, и ни попита на напълно разбираем английски кои сме.

— Пътници — отвърна Флоримел, изпросвайки си киселия поглед на Уилям, затова че е поела инициативата. Не мога да се начудя дали това съперничество за лидерство ще продължи завинаги. Искрено се надявам да не е така.

— Нямаме лоши намерения — добави тя. — За първи път сме тук.

Вождът, или главатарят или каквото там беше като че ли прие думите й за достоверни и последва кратък разговор. Флоримел го попита дали не бе срещал някой от нашите спътници и ги описа, но той поклати глава и отвърна, че никакви чужденци не са минавали през долината най-малко от «една дузина слънца», а такива, които да отговарят на описанието — никога. След което ни покани да се запознаем с неговите хора. Естествено, че се съгласихме.

Скоро научихме, че домакините ни се наричат Хората на Средния въздух, едно по-скоро декоративно, отколкото териториално описание, тъй като всичко под облаците и над най-отдалечените дълбини на каньона очевидно се смяташе за Среден въздух. Така или иначе конкретно тази група Хора на Средния въздух бяха един род от Племето на Червената скала, макар да бяха същевременно и «ловуващо ято». Отново изпитах усещането, че ще са ми необходими месеци и години, за да проумея що-годе нещо.

Предложиха ни питие и храна и докато преглъщахме с усилие прясната студена вода и се правехме, че отхапваме малки хапки от нещо, което според Уилям беше изсушен лодкар, имахме възможност да опознаем хората по-отблизо. Дрехите им бяха от кожа, вероятно от животните, които ловуваха, но по тях имаше копчета и някакви модерни бродерии, така че не бяха първобитни.

Щом се нахранихме, цялата група скочи от дървото и полетя във въздуха. Ние се понесохме след тях и веднага, но дискретно бяхме разпределени близо до децата и възрастните с намалени летателни възможности. Беше излишно да се чувстваме засегнати. Достатъчно бе да погледне човек грациозните и стремителни движения на възрастните членове на рода, за да разбере колко несръчни сме всъщност.

Описахме широка спирала надолу в каньона и продължихме по течението покрай въздушната река, летейки така в продължение почти на един час. Най-накрая стигнахме до оголените скали с цвят на ръжда, които бяха дали името на племето, и видяхме един сравнително уреден лагер поселището на цялото Племе на Червената скала, което се състои от пещери за спане и малко покъщнина, огромни гърнета за готвене, които те не мъкнат със себе си през деня. Учуди ме оскъдността на притежанията им, но след като проследих как един мъж наостри едно каменно копие, пикирайки много бързо успоредно на скалния масив, по чиято повърхност докосваше острието, а то оставяше следа върху отвесната скала, си дадох сметка, че тяхната околна среда с положителност им предоставя много неща, които нашите предци е трябвало да постигнат с дълги, изнурителни усилия.

Когато нашият домакин ни въведе, в лагера вече се бяха прибрали за нощуване няколко десетки родови групи — може би общо около четиристотин-петстотин Хора на Средния въздух общо. Нашият род размени ритуални поздрави с много от останалите, след което дълго време клюкарстваше с най-близките си съседи. Сякаш се намирахме на един от онези каменни острови в океана, върху който се струпват, за да свият гнезда, огромен брой птици, на пръв поглед абсолютно хаотично, но всъщност съвършено организирано.

Когато слънцето започна да залязва зад скалните масиви откъм нашата страна на долината, на почти всяка издатина бяха запалени огньове и родовете се събраха да вечерят и да побъбрят. Нашият род се прибра върху стволовете и по-дебелите клони на няколко дървета, които растяха перпендикулярно на скалната повърхност като някакви протегнати ръце. Изглежда, те бяха тяхната територия в рамките на лагера.

Когато всички се настаниха и запалиха огън върху една голяма каменна плоча, закрепена върху разклонения ствол на едно от най-големите дървета, една жена от рода запя някаква песен за дете на име Два сини вятъра, което избягало от дома си и се превърнало в облак за ужас на майка си. След това млад мъж изигра танц, който много развесели останалите членове на рода, а за мен бе толкова грациозен и атлетичен — с вътрешното си зрение сякаш наблюдавах хлъзгащ се и подскачащ живак в стъклен съд, — че очите ми се насълзиха.

Когато върху вечерното небе изчезна и последният цвят и звездите заблещукаха върху черната пустош, нашият домакин, който се казва Прави огън от въздух, подхвана някаква дълга история за един човек, който изял едно глухарче — местните хора ги наричат «предачи на въздух», точно, макар и не особено поетично име — и бил издухан надолу по реката. Преживял безброй приключения в земи, които изглеждали фантастични дори за това фантастично място — в Земята на триглавите хора и Земята на птиците с очи по крилете. Ядачът на глухарчета посетил дори тайнствената Земя на полегатите скали — може би описание на истинска равнина, остатък от родова памет, или просто възможно най-абсурдния пейзаж, който въображението им можеше да нарисува. Накрая се оженил за една красива жена с много «флечи», дума, която и досега не мога да проумея, вероятно означава богатство, но бил толкова измъчен от всичко преживяно, че погълнал един огромен камък, за да не бъде издухан никога повече, и прекарал остатъка от живота си върху скалните издатини, неспособен да лети повече.

Не можах да преценя дали краят е хубав или лош. Вероятно по малко и от двете.

Отново бяхме нагостени, този път с прясно месо и плодове, и всички ядохме достатъчно в знак на добро приятелство. Трудно е да се каже какво е въздействието на храненето върху нас в тази виртуална среда. Очевидно няма никакво въздействие върху физическите ни тела, но една толкова значителна част от вътрешните ни системи се влияе от онова, което ни задържа тук, че е невъзможно да не се учуди човек, колко плътна е връзката съзнание — тяло. Дали получаваме енергия, като се храним тук, както в някоя старовремска игра, в която човек не трябва да допуска енергийните му запаси да спадат под определено ниво? Невъзможно е да се отговори. Сладкия Уилям от време на време се оплаква, че му липсва удоволствието от храненето, Т4б — също, макар и по своя си не чак толкова красноречив начин, но никой от нас не е забелязал някакви други физически неразположения.

Когато приказката свърши, бяхме заведени в пещерата на Прави огън от въздух, където неговите съпруги — или сестри, така и не разбрах точно — ни настаниха удобно.

Спътниците ми заспаха сравнително бързо, но аз останах будна, обмисляйки всичко, което бях научила за себе си и за мрежата, задавайки си едни и същи въпроси, на които все още нямах отговор. Ясно е например, че никога няма да се върнем обратно така, както пристигнахме тук — срещу течението на въздушната река, следователно малко или повече сме обречени да търсим друга врата. Питах се и продължавам да се питам дали това не е част от плана на Адърланд — дали предназначението на речния поток не е да прехвърля посетителите последователно през мрежата.

Това, естествено, ме кара да се питам колко голяма е мрежата, колко симулации има общо в нея и най-вече какви са шансовете ни да открием Рени и останалите, щом търсенето им зависи изцяло от случайността.

След това сънувах и мисля, че отново се движех по затъмнените коридори на института «Песталоци», където търсех своите родители, а нещо пък търсеше мен, нещо, което не исках да ме намери. Събудих се обляна в студена пот. Тъй като не успях веднага да заспя, реших, че моментът е подходящ да се заема с този дневник…

Неочаквано навън се надигна голяма глъчка. Другите в пещерата се разбуждат. Трябва да изляза и да разбера какво става. Някои от гласовете са гневни. По-късно ще продължа записа.

Код Делфи. Край.“

 

 

Беше започнало в задната част на мозъка му, някакъв изкълчен ритъм от ония, които постепенно завладяват всичко и подчиняват музиката на себе си, натрапчиво туптене, поглъщащо цялото парче. Ако беше в Сидни, можеше да половува по своя си начин, което би начесало крастата му. Но вместо това трябваше да кисне в Картахена поне още една седмица, за да свърже краищата на проекта „Небесен бог“, без да посмее да направи каквото и да е, което би привлякло вниманието.

Вече бе имал причини да се разкае за случката с бордовата помощница, независимо как й бе името. Един от пътниците в самолета от Сидни бе станал свидетел на интимния им разговор и когато новината за нейното изчезване попадна в мрежите, пътникът бе сметнал за свое задължение да информира властите. Когато полицията застана пред вратата на хотелската му стая, Дред запази ледено спокойствие, но независимо че тялото на бордовата помощница отдавна бе унищожено, изненадата никак не му хареса.

Полицаите изглеждаха удовлетворени от разговора им с човека на име Дийдс и не намериха нищо подозрително в обясненията и в документите му. (Имената и документите на Дред бяха толкова добри, колкото можеха да го гарантират парите на Стареца, което означаваше твърде много, разбира се — фалшивият му паспорт всъщност беше истински, само че издаден на името на несъществуващ човек със снимката и ретиновите отпечатъци на Дред.)

Така че не произтекоха никакви усложнения, но все пак изненадата си бе неприятна. Не че се бе притеснил от възможен арест — дори ако сестрите Беина не успееха да уредят въпроса на място, връзките на Стареца в австралийското Министерство на външните работи бяха толкова могъщи, че ако се наложеше, вероятно щяха да го пуснат на свобода и да го изпратят с дипломатически чартърен полет дори стиснал смъртоносно оръжие в кървавия си юмрук. Но пък търсенето на каквато и да е помощ би довело до въпроси, на които не искаше или не би могъл да си позволи да отговори.

Полицията на Картахена в последна сметка насочи диренето в друга посока, но бе ясно, че независимо колко силно го желаеше, точно сега моментът не бе най-подходящият да утолява ловните си страсти. Поне не и в РЖ.

Вече бе опитал най-добрите версии на специфичната си мания, които предлагаше РЖ — Убийствен свят, Патка Гъска, Черна Мария бяха сред основните атракции, както и някои симулации, които всъщност бяха извън закона и им се носеше славата, че използват насилствено уловени хора. Но дори някои от жертвите да бяха реални, както категорично твърдяха слуховете, ефектът беше слаб и неудовлетворителен. Тръпката при ловуването на Дред се дължеше до голяма степен на усещането за нещата — ускорения пулс, покачването на адреналина, повишената чувствителност, която изостря сетивата до краен Предел, кънтящото, неспирно стържене на поемания дъх, блещукащия ужас във втренчените, ярки като неони в нощта очи на жертвата, вече предусетила щракването на капана. Мрежата предлагаше съвсем разводнени и неубедителни имитации. Но проектът „Граал“…

Идеята започна да се оформя в задната част на мозъка му още в мига, когато бе попаднал неочаквано на това нещо, от момента, в който осъзна, че съществуват стотици, може би хиляди земи вътре в мрежата, точно толкова заплетени и изтънчени, колкото Египета на Стареца, и далеч по-нерегулирани. Скоро след това идеята завладя изцяло съзнанието му, а неотдавнашното му сътрудничество с Дулси Ануин — Дред пръв си призна, че му бе приятно да натрие носа на хладнокръвната кучка — я накара направо да запулсира.

Работата беше в това, че тези създания в Адърланд не само се държаха така, сякаш са живи, но и май действително се мислеха за живи. Това придаде на цялата идея още по-голямо очарование. Разбра как са се почувствали неговите предци аборигени, когато са прекосили океана със своите канута и за първи път са стъпили на австралийски бряг. Един цял континент, който никога не бе познавал шума от стъпките на дебнещия ловец! Същества, които въобще не познаваха чувството на страх от човека и не се криеха от неговите камъни, тояги и копия. А ето че Дред бе открил цял подобен свят — не, цяла вселена.

„Самоуверен, нахален, мързелив, мъртъв“ — напомни му тих глас. Би било погрешно да си позволи да го обземе някакво чувство за величие — и то особено когато ключовете за цялата операция може би щяха да се окажат един ден в неговите ръце, ако не объркаше нещата. Но дотогава имаше много време — Стареца нямаше да бъде надхитрен или надживян лесно. А Дред изпитваше огромна нужда от това точно в момента!…

Възстанови връзката със сима в Адърланд, като изключи разклонението на Дулси и навлече тялото й върху себе си като костюм. Усети каменния под на пещерата под гърба си и дочу равномерното и забавено дишане на останалите пътешественици от двете си страни. Сви пръсти точно пред очите си, но не видя нищо. Почти абсолютен мрак. Много добре.

Надигна се от земята и изчака, докато се убеди, че може да пази равновесие, преди да прекрачи най-близкия си съсед. Между него и входа на пещерата лежеше тукашният главатар на племето, както му беше там името, и някои от най-близките му хора от семейството. Те също, изглежда, спяха непробудно, но все пак Дред измина разстоянието от стотина метра почти за четвърт час безшумно като никнеща трева.

Когато стигна до входа на пещерата, остана в прикритието му дълго време, изследвайки околността, за да се увери, че никой от другите родове не е станал и не се разхожда наоколо. Тъничкият лунен сърп вече се бе скрил зад надвисналите чукари; огньовете бяха изгаснали до един и се бе възцарила такава тишина, че чу изпляскването на крилете на птица в стаения мрак далеч някъде над реката от въздух. Придвижи се тихичко до ръба на най-близката издатина, пристъпи в нищото и след като преброи до двайсет, докато пропадаше със спряло сърце в бездната, разпери ръце и усети въздухът да го издига.

„Камбани — помисли си той. — Искам камбани. И бълбукаща вода.“

Музиката, кротко плискане и мек звън на метал в метал, се разля в него. Продължи да кръжи още няколко минути, за да може мелодията да го успокои и съсредоточи, след което се издигна по-нависоко обратно към местата за спане на Хората на Средния въздух.

Мястото е изумително, мина му през ума. Бе доволен, че не му се бе наложило да го споделя с Дулси през по-голямата част от деня, тъй като следващата й смяна започваше чак на разсъмване. Караше го да се чувства като дете този полет, този сим-свят — макар и не точно онова дете, което действително беше някога, дете, което не бе изпитало нито миг на чиста радост. Чак до първото убийство. Но тук и сега, усещайки въздухът да се плъзга покрай него, той се почувства изчистен от всичко земно, една съвършена машина, създание от черна светлина и чудна музика.

„Аз съм черен ангел“ — проблесна в главата му и той се усмихна сред звъна на камбаните в главата си.

Беше я зърнал, когато влитаха, светлокоса жена момиче, която се грижеше за по-малките си братя и сестри сред клоните наедно огромно дърво — вероятно мутант, албинос или някаква друга генетична шега. По-важна от пленителния й поглед бе възрастта й, бе достатъчно млада, за да се владее, но и достатъчно зряла, за да е сексуално привлекателна.

Дред никога не бе проявявал интерес към деца и изпитваше известно презрение към хората, които ги преследваха, сякаш жертви на собствената си недостатъчност. Бе сходно с презрението, което изпитваше към хората, които се преструваха, че практикуват неговото специфично изкуство, но го правеха само във ВР, и то със симулирани жертви — спестявайки си евентуално възмездие и преследване от закона. Така че не бяха подложени на преследване, на каквото бе постоянно подложен той, от дресирана глутница догове, която се носеше по петите му от името на простолюдието.

Сгъсти малко хармонията до нещо по-отсечено, подходяща тема за един безстрашен и самотен хищник. Не, онези псевдоубийци наистина не си вършеха работата както трябва. Бяха абсолютни трошки, но той самият бе един съвършен механизъм.

Нежната му, но драматична опипваща музика вече звучеше от доста време, когато той най-после установи пещерата на нейния род. Беше обърнал подробно, но дискретно внимание на това, къде се бе настанил всеки от тях, докато се спускаше нощта, но ориентирите, които бе набелязал — странно оформената скала, напомнящото моряшки възел дърво, кацнало върху скалния масив, — бяха труднооткриваеми в безлунната тъмнина. Но той бе изпълнен с възвишената приповдигнатост на ловуването и това му бе достатъчно, за да е сигурен, че ще успее; докато най-после откри онова, което търсеше.

Бе заспала между две по-малки деца, неясен силует, който разпозна само по едва доловимото сияние на звездните лъчи по косата й. Увисна над нея като паяк на ръба на мрежата си, олюлявайки се лекичко, докато се нагласи за единствения допустим удар. Когато се приготви, рязко протегна ръце. С едната стегна в скоба ларинкса й, другата мушна под нея и сграбчи ръцете й, докато тя се загърчи в просъница. Неговото сим-тяло бе много яко и тя не успя да издаде нито звук през стиснатото си гърло. С три крачки той напусна пещерата, оставяйки да изстива мястото й между двете деца, които спяха като къпани.

Тя се замята в ръцете му и той плъзна пръсти към сънната й артерия и прекъсна притока на кръв; когато тя най-после се отпусна, преметна я през рамо и пристъпи навън — както всички от нейния народ беше необичайно лека като че ли костите й бяха кухи. Това го разсея за известно време и той замалко не обърка пътя в тъмното. Изтича бързо до огромната скала, която бе забелязал преди това, изопната като трамплин над долината каменна издатина, извисила се по-навътре от върховете и на най-големите хоризонтални дървета, и спря в основата й, за да се подготви. Предстоеше най-трудното и ако бе объркал нещо, можеха да последват ужасни работи.

Премести тежестта на момичето малко по-напред, добави малко по-твърди барабани към звучащата в главата му музика и се приготви, подреждайки сцената. Небето сякаш се сниши, вторачено в очакване.

„Звездата — мина му през ума. — Аз. Невъзможният шанс. Контражур. Героична осанка.“

Вътрешната му камера огледа всичко — изопнатата стойка, изобретателността му, непоколебимостта му. Никакви дубли. Той самият.

Втурна се по дължината на скалата, ускорявайки виртуалните аналози на собствените си напрегнати до краен предел мускули на краката, докато затича с все сила. Скалата стърчеше като изопнат тъмен пръст пред него, сочейки към още по-плътния мрак. Почти не се виждаше къде свършва. Ако изчака прекалено дълго — гибел. Ако скочи прекалено рано — също.

Скочи.

Бе преценил точно и отскочи от самия ръб. Щом усети въздуха под себе си, разпери ръце, за да се спусне по-плавно, правейки всичко възможно да крепи момичето, но въпреки това почувства, че почва да пропада. Сам човек не можеше да лети, натоварен с тежестта на двама, дори и другият да бе толкова малък и деликатен като неговата пленница. След миг щеше да се наложи да я пусне, в противен случай той сам щеше да пропадне. Бе претърпял неуспех.

Усети вятърът да се усилва. Миг по-късно нещо го блъсна настрани, започна да се премята и се наложи да прибере ръцете си, притискайки момичето плътно до себе си. Бе достигнал въздушната река.

Музиката на Дред се извиси триумфиращо. Реката го стисна в прегръдката си и го отнесе от бивака на Племето на червената скала.

Когато тя се размърда в ръцете му, той се придвижи към по-кротките течения на въздушната река, докато усети, че тежестта й започва да го тегли. Щом прецени, че е настъпил моментът, пусна я и се сви, за да я последва надолу.

И този път не сбърка: вроденият й инстинкт я спаси дори преди да бе дошла напълно в съзнание. Докато кръжеше, объркана и уплашена, опитвайки се да разбере къде се намира и какво се бе случило, той обикаляше в кръг около нея в мрака и заговори.

Тъй като гърлото все още я болеше, за да може да каже нещо, тя само слушаше, докато той й описваше какво предстои да се случи. Когато паниката най-после я завладя и тя се извърна и се спусна към височините на каньона, той й остави съвсем малък аванс. Едно истинско преследване бе приятно занимание, но знаеше, че би било проява на лош вкус да я остави да го върне там, където почиваше нейното племе. Все пак, макар и наранена, уплашена и объркана, тя бе по-добър летец от него.

Преследването се оказа възхитително. Ако бе полетяла по прав курс, може би дори щеше да му се изплъзне, но в тъмнината тя така и не успя да разбере кой или какво точно беше той. Както бе предположил, тя предприе заобиколни действия, скриваше се в някоя дупка, той я подгонваше, тя стремглаво се понасяше към друга. На моменти летеше достатъчно плътно до нея, за да чува ужасеното й, насечено дишане, и в такива мигове действително имаше усещането, че се превръща в сянката на ангел, някакъв инструмент на мрачната страна на битието, чиято цел единствен той от всички смъртни отчасти осъзнава.

Момичето албинос започна да се уморява, движенията му ставаха все по-несигурни, но същевременно той знаеше, че се приближават към бивака. Вече почти цял час Дред не даваше воля на превъзбудата си, една протяжна игра, благодарение на която се бе докоснал до състояния, които дори музиката в главата му можеше само да загатне. Пред очите му изскачаха невероятни картини, сякаш преобърната виртуалност, в чийто еластичен мрак се проектираха най-сюрреалистичните му и порочни мисли. Счупени кукли; свини, разкъсващи своите малки; паяци в бутилки, водещи битка на живот и смърт; заклани овце, женски тела, издялани от дънери, разцепени и тлеещи — образите сияеха като ореол около главата му, сякаш облак от пламтящи мухи.

„Хората кучета, пищящите мъже, детеядците.“ Полузапомнени истории, разказани му с пиянско фъфлене от неговата майка. Разтапящи се лица, никнеща козина, пера и люспи от кожата на хора, които се правеха на нормални, без да помръдват от огъня на открито. Времето на бляновете, където нереалното бе реално, кошмарите бяха самата истина, а ловците се преобразяваха, в каквото им хрумне. Където малкият Джони също можеше да се превърне, в каквото му хрумне и всички му се възхищаваха или се разбягваха, крещейки, във всички посоки. Времето на бляновете.

Докато се виеше над губещата силите си и ридаеща плячка, очертавайки параболата на дълго затаяваното си желание, за да увисне на върха на своето извисяване и се подготви да връхлети, ослепително избухнала светлина прониза мозъка му, някаква безсловесна представа, която щеше да започне да придобива смисъл едва сред покоя след убийството.

„Това е Времето на бляновете, вселената, в която сънищата се сбъдват.

Аз ще застана в самия център и ще я усуча, и цялото мироздание ще се срути в краката ми. Ще бъда крал на Бляна. Ще погълна бленуващите.“

И докато мисълта лумтеше в него като огнена звезда, той се гмурна през черните ветрове към плътта и потръпващата кръв и ги натъпка в себе си, изгарящ като пламък, хладен като нищото, една мрачна вечна целувка.

След това му остана достатъчно разсъдък само колкото да скрие тялото или онова, което бе останало от него, в едно наистина скришно местенце. Задържа единствено ножа й, чудесен отломък вулканично стъкло, наточен като същински бръснач, но не от сантиментални съображения — не беше колекционер, — а инстинктивно. Независимо дали бе виртуално или не, все пак нямаше под ръка никакво оръжие.

Спря да се изкъпе в един водопад и изми следите, като остави ледените струи на водата да възвърнат част от здравия, му разум, но докато съхнеше сред ласките на въздушните потоци, остана все така изумен от смътната, но изцяло обладала го представа, която не напускаше съзнанието му. Когато достигна пещерата, в която спяха спокойния си сън спътниците му, за миг се разсея и бутна неволно един от тях в тъмното, докато се придвижваше към своето място. Когато онзи измърмори нещо, той замръзна с извити като нокти на хищник пръсти, готов да се бие до смърт — дори в този измислен свят никой не би трябвало да го хване в капана си, — но обезпокоеният му спътник само се обърна и продължи да спи.

На Дред изобщо не му бе до сън. Черепът му сякаш преливаше от сияйна светлина. Остави тялото на сима на автопилот и се обади на Дулси да го поеме, преди да е започнала смяната й.

Имаше толкова много неща да обмисли. Бе открил Времето на бляновете, истинското Време на бляновете, а не отвлечените дрънканици на майка му. Толкова много неща да обмисли. Изобщо не му се спеше и имаше чувството, че никога повече няма да му се доспи.

 

 

„Код Делфи. Начало.

Случи се нещо много тревожно. Един от Племето на червената скала — не от тези, които ни намериха, а от другите, които също използват тази мрежа от пещери — е изчезнал. Прави огън от въздух дойде да ни каже и макар да ни оглеждаше с нескрито подозрение, бе достатъчно вежлив да не ни обвини в каквото и да било. Млада жена на име Блести като сняг е изчезнала през нощта, очевидно след като е станала и е напуснала рода си.

Естествено, както Прави огън от въздух ни каза, подозрението пада върху нас. За наш късмет подобно изчезване не е нещо нечувано — и преди млади жени са побягвали или са били отвличани от мъже от други племена, а понякога някой от летящите хора претърпява злополука или попада на едър хищник нощно време навън, но е рядкост и всички са много притеснени.

Освен болката заради сполетялото ги нещастие тревожи ме и някакъв смътен спомен, че някой действително стана през нощта. Доколкото си спомням, вече споменах, че дълго след като всички бяха легнали, останах будна и се бях замислила. Когато най-после потънах в някаква просъница, смътно усетих някой да се движи. По-късно, може би след няколко минути, а може и след часове, отново чух някой да се движи. Мисля, че дочух някой тихичко да си поема въздух и да промърморва шепнешком с гласа на Куан Ли, но това абсолютно нищо не означава, тъй като може някой я е побутнал или нещо да е измърморила в съня си.

Задължително трябва да помисля внимателно по този въпрос, тъй като вероятно е нещо важно. Обсъдихме помежду си въпроса след излизането на вожда, но никой не каза, че е излизал през нощта, а и нищо не подсказва някой да лъже. Може и да съм сънувала нещо. Все пак всичко е крайно притеснително. Освен това се съмнявам, че ще имам шанс да задам някой от въпросите, на които така се надявах да получа отговор, тъй като Прави огън от въздух и неговият род са прекалено загрижени, а и въпросите само биха привлекли вниманието им към нас като към чужденци.

Така както съм се загледала покрай моите спътници, нервно скупчени на пода на пещерата, долавям отдалечения край на долината, скована маса от сравнително неподвижна информация, леко потръпваща от придвижването на утринната мъгла. Самите камъни вероятно са морави от сянката, тъй като слънцето, все още не се е издигнало над чукарите.

Очаква ни дълъг път, преди да се измъкнем само от този свят, а ако тези хора застанат срещу нас, няма да сме в състояние да избягаме, както не бихме могли да избягаме от балансиращи по високо въже акробати. Аеродромия е техен свят, не е наш. Не знаем на какво разстояние по течението на реката е следващата врата, нито пък дали има някакви други.

Струва ми се, че когато обмисляхме да влезем в мрежата Адърланд, ние — поне Рени, Сингх и аз — смятахме, че е като други симулирани мрежи и щом веднъж научиш правилата им, можещ да ги използваш винаги. Но всяка от тези симулации е отделен, самостоятелен свят и нещата, които откриваме в тях, непрекъснато ни спъват и задържат. А и не сме се доближили ни най-малко до решаването на проблемите, които ни докараха тук. Бяхме твърде самонадеяни. Адърланд си отмъщава.

Прави огън от въздух отново се приближава към скалата, този път придружен от шестима въоръжени воини — усещам хладната твърдост на техните копия и топори, различна от сигналите на плът и кости — и един превъзбуден мъж, вероятно бащата на изчезналото момиче. Самият вожд е смутен, тъжен, гневен — тези неща се излъчват от него и изкривяват информационното поле около него. Всичко това не вещае добро.

Тъй че отново прекъсвам. Това е всичко, преживяно от нас, макар и неясно описано. Ако враговете ни знаеха, щяха да се разсмеят — ако въобще си направеха труд да ни забележат. Толкова сме нищожни всички! И аз, дето трупам мислите си в борба със забравата и за да крепя все по-съмнителната надежда за успех. Всеки път се питам дали това не е последният запис и дали тези последни мои думи няма да се носят завинаги през информационното пространство — ненужни и нечути.

Прави огън от въздух ни маха да излезем от пещерата. Други от Хората на Средния въздух се събират да гледат. Страх изпълва въздуха като озон. Трябва да вървя.

Код Делфи. Край.“