Тад Уилямс
Реката на синия огън (22)

ДЕВЕТНАЙСЕТА ГЛАВА
ДНЕВНИ ГРИЖИ

МРЕЖА/НОВИНИ: Пилкър апелира за нова законодателна камара.

(Картина: Пилкър пред сградата на Конгреса.)

Диктор: Преподобният Даниъл Пилкър, ръководител на християнската фундаменталистка група „Царство сега“, съди Съединените щати, настоявайки за създаването на четвърта камара на законодателната власт.

Пилкър: „Имаме Камара на представителите, имаме Сенат на индустриалците. Имаме какви ли не групи по интереси, което им гарантира възможност техният глас да бъде чут. Но кой представлява благочестивите американци? Докато не бъде създаден и сенат по вероизповеданията, който да кове и да обсъжда съобразени с Бога закони, една огромна част от американския народ ще си остане лишена от граждански права в собствената си страна…“

Предградията останаха зад гърба им. Изместиха ги хълмове и накацалите по тях селища, обитавани от работещи в града служители, както и полуразрушени постройки, пусти като музейна експозиция в бялата утрин. Меките сенки ставаха все по-къси с изкачването на слънцето към зенита, сякаш ярката небесна светлина постепенно изпаряваше мрака.

— Значи едно обаждане нямаше да свърши работа?

— Трябва да видя това място, Стан. Наистина трябва. Понякога няма как.

— Обясни ми го още веднъж — Поли Мерапануи пристига от север. Уличница от Когара, която е убита под една магистрала в Сидни. В такъв случай защо отиваме на съвсем различно място, в Сините планини?

— Защото е живяла там.

Калиопи изпревари един натоварен с натрошени бетонни отломки камион, който се тътреше едва-едва.

— Почти цяла една година, след като е напуснала Даруин. Знаеш го много добре — има го във файловете.

— Просто се опитваш да замотаеш главата ми. — Той сви устни, загледан в поредното потънало в прахоляк градче, което се изнизваше покрай прозорците. — Толкова ли не можехме да свършим работата с едно обаждане? Не си падам чак толкова да запълвам редките си свободни дни с полицейски занимания, Скурос.

— Кой знае какво ли пък щеше да правиш. Така или иначе мащехата й няма линия. Не можем да се свържем с нея.

— Селяндури.

— Ти си сноб, Стан Чан.

— Просто се опитвам да разнообразя това безкрайно пътуване.

Калиопи отвори прозореца. Бе леко захладяло, слаб ветрец полюшваше пожълтялата трева по хълмовете.

— Трябва да започна отнякъде, Стан. Трябва ми… не знам, нещо да усетя.

— Тези хора дори не са я погледнали цели две години преди да умре. А и щом нейното мамче няма линия в колибата си, значи бебчо дори не се е обаждал вкъщи, не съм ли прав?

— Ти си най-неубедителният любител на жаргона, когото съм чувала. Така е, нито са я виждали, нито са я чували, с изключение на едно или две безплатни съобщения до работното място на майка й. Но са я познавали, което не може да се каже за нито един от хората, с които говорихме в Когара.

— Не ти ли е минавало през ума, че всичко това може да се окаже напразно загубено време за един безнадежден случай?

Калиопи шумно изпухтя от раздразнение.

— По дяволите, Стан, непрекъснато го мисля. Остави ме да опитам още веднъж и ако не излезе нищо, ще помислим дали да не захвърлим цялата работа. Става ли?

— Става. Вече стигнахме ли?

— Млъквай.

Предпланините се бяха превърнали в отвесни върхари от ерозирали скали, обрасли с евкалиптови дървета и вечнозелени растения. Маломощната кола на Калиопи бе изостанала дори зад самосвала и бръмчеше по стръмното като натикана в ъгъла самоходна играчка.

— … Виж какво, Стан, просто искам да кажа, че човек не върши току-тъй онова, което е извършил този тип — камъните в очните кухини, всички тези прободни и прорезни рани, — освен, ако има зъб на някого или пък е класически садист, а такива не се задоволяват с една жертва, ако веднъж са успели. Следователно в нейното минало или има някой, когото сме длъжни да открием, или пък имаме работа с непознат сериен убиец. Никой в Когара не познава човек, който би могъл да й има зъб, не е имала дори и приятел. И в интерпол-мрежата не открихме нищо.

Тя допи съдържанието в пластмасовата бутилка и я метна върху задната седалка.

— И какво търсим, значи? Някой, който я е проследил до големия град, дебнал я е цели две години и накрая я е насякъл? Изсмукано от пръстите, Скурос.

— Знам, че е изсмукано. По дяволите, това не беше ли отклонението за Кутали?

— Търкулнало се гърнето и си намерило похлупак.

— За Бога, Стан, ще престанеш ли да дрънкаш като ченге? Не го понасям.

— Че като какво да дрънкам?

Той замълча, докато тя правеше явно забранен обратен завой, пресичайки двете платна на празната магистрала и зацапаната разделителна линия между тях.

— Калиопи Скурос, ти плени сърцето ми. Луд съм по теб. Моля те, позволи ми да те измъкна от това гадно полицейско блато…

— О, това би било изключително — една гъркиня лесбийка и едно китайско-австралийско педерастче.

Той оголи ослепително белите си зъби във възможно най-очарователната си усмивка.

— Готов съм да ти докажа, при това по безспорен начин, че нямам нищо общо с педерастчетата.

— Това май увеличава шансовете, Чан.

Тя му хвърли неочаквано тревожен поглед.

— Шегуваш се, нали? Не си хлътнал безнадеждно по недостъпната си партньорка, нали?

— Шегичка.

— О, добре.

Известно време тя шофира, без да каже нищо, очаквайки появяването на Кутали, чиято табела вече бяха подминали. По едно време включи музика, но след малко отново я спря.

— Добре — каза тя — чуй нещо старо:

Адам и Ева и Ощипи ме отидоха на реката да се изкъпят. Адам и Ева паднаха и се удавиха — кой от тримата се спаси?

— Вече стигнахме ли?

— Хайде, Станли, кой?

— Какво кой?

— Кой от тримата се спаси?

— Този път колко възможности имам?

— Ще престанеш ли да се правиш на задник, а? Адам, Ева и Ощипи ме.

— Според мен… Адам.

— Не! Ощипи ме! Ау! Голям си кретен, Чен.

— Току-що пропусна отклонението за Кутали.

— Мисля, че е крайно време да ти кажа — каза след петнайсетина секунди тя, докато пресичаше следващата разделителна линия, — че годежът категорично се отменя.

 

 

— Замина ли?

Жената, която надничаше през открехнатата врата на караваната, имаше огорченото изражение на несправедливо обвинен човек.

— Вече ви казах. Тръгна си преди около месец.

— Къде отиде?

Калиопи погледна към Стан Чан, който оглеждаше дънерите под караваната така, сякаш бяха някакъв архитектурен шедьовър, съперничещ на Пантеона. От своя страна жената наблюдаваше Стан Чан с огромно недоверие, сякаш очакваше всеки момент той да грабне същите тези покрити с мазни петна дънери и да побегне заедно с тях.

— Откъде да знам? Не познавах тази кучка, но от проклетото й псе не можех да мигна. Слава Богу, че се махна.

— Сега видя ли? — каза малко по-късно Стан, докато се измъкваха бавно от парка за каравани. — Селяндурка.

— Надявам се работодателят й да знае нещо повече — отвърна навъсено Калиопи. — В противен случай ще се окажеш отвратително прав за идването ни чак дотук. За първи път през целия си живот.

Адресът, който посочваше работното място на мащехата на Поли Мерапануи, се оказа скромна къща в отдалечения край на Кутали. Огромен евкалипт бе разпрострял клони над по-голямата част от двора. Две тъмнокожи деца крещяха и се пръскаха с един маркуч под разпокъсаната му сянка, а някакво кафяво кутре джафкаше и обикаляше около тях в пристъп на радостна превъзбуда.

Вратата отвори една аборигенка с очила и престилка. Изтри ръце в престилката, докато оглеждаше картата за самоличност на Калиопи, след което каза:

— Влезте. Ще повикам съпруга си.

Появилият се от задната стая мъж, който дозакопчаваше ризата си, имаше буйна, къдрава, черна коса, сресана по неуместен за възрастта му младежки маниер. Дългата заострена брадичка му придаваше вид на модел на фламандски художник.

— Здравейте, офицери. Аз съм преподобният Денис Бълърейм. С какво мога да ви бъда полезен?

— Този адрес е отбелязан като работното място на Лили Понегара, известна още като Лили Мерапануи. Искахме да поговорим с нея.

— О, боя се, че не е тук, но тя наистина работеше при мен. По-точно в църквата. Заповядайте в кабинета ми. Можете да вземете онзи стол със себе си.

Кабинетът на преподобния Бълърейм представляваше миниатюрна стая, в която нямаше почти нищо освен бюрото му, един евтин стенен екран и няколко обяви за различни църковни мероприятия — търгове, концерти, служби.

— Лили почистваше църквата, а понякога и тук.

— Използвате минало време — изтъкна Калиопи.

— Ами тя замина. Напусна града. Причината бе, че срещна един мъж. — Той поклати глава и се усмихна печално. — Нямаше кой знае какво да я задържи тук, така или иначе. Едва ли щеше да забогатее от службата си в църквата.

— Знаете ли къде отиде? Името на мъжа?

— Били, Боби, нещо такова. Това е всичко, което знам — надали би могло да ви бъде от особена полза, прав ли съм? А и тя не спомена къде отива, освен че двамата заминават. Да не забравя, извини се, че не е направила двуседмично предизвестие. Проблеми ли има?

Стан Чан разглеждаше афишите. Наложи се да отстъпи встрани, за да пропусне съпругата на преподобния през вратата с поднос лимонада и три чаши.

— Не. Просто искахме да й зададем няколко въпроса за нейната дъщеря.

— Нейната…? — Настъпи кратка пауза. — Поли? След толкова време? — Бълърейм поклати глава. — Ужасно. Но почти бях забравил. Странно е, че нещо толкова кошмарно е могло да остане в сянка. Лили беше смазана. Това момиче беше всичко, което имаше.

— Така и не успяха да го хванат, нали? — обади се госпожа Бълърейм. — Онзи сатанински мъж, който я уби.

— Задържахте ли някого? — Преподобният се наведе напред. — Затова ли сте дошли тук? Подготвяте процес?

— Не, опасявам се, не.

Калиопи отпи от лимонадата, която беше възкисела. След това овладя изражението си и запита:

— Някой от вас познаваше ли Поли?

— По-скоро не. Понякога я виждахме на улицата или в магазина, но по това време Лили не работеше при нас. Всъщност една от причините да реша църквата да бъде редовно почиствана, беше именно убийството, което направо я съсипа, ако разбирате какво искам да кажа. Да й осигуря някакво занимание. А и не беше в цветущо финансово състояние. Някои хора припечелиха добре от втората поземлена реформа, но други като Лили, които… както ида е, просто оставиха всичко да изтече между пръстите им.

Явният намек бе, че преподобният и съпругата му бяха сред тези, които бяха имали благоразумието да инвестират парите от реформата в една чудесна къща и домашна система, която да им осигури всички мрежи.

Калиопи въздъхна незабележимо. Вече бе сигурна, че ще чуят твърде малко полезни неща от този приятен, самодоволен мъж. Положи усилия да приключи набързо с останалите въпроси, докато Стан Чан отпиваше от лимонадата и се държеше така, сякаш на този свят нямаше нищо по-интересно от обявите за разпродажба на козунаци. Резултатите бяха точно толкова обезкуражителни, колкото бе предполагала: семейство Бълърейм не бяха чували за никакви евентуални приятели на дъщерята и дори не бяха в състояние да кажат дали мащехата имаше някакви приятели в града, които биха могли да знаят нещичко за семейните им взаимоотношения.

— Лили не излизаше много-много — обясни преподобният. — Именно затова този мъж — как да ви кажа, не мисля, че връзката им бе духовна, ако ме разбирате правилно. Тя е доста ограничена, Лили, Бог да я благослови — тревожа се, че лесно може да бъде подведена.

Калиопи му поблагодари за отделеното време. Той не стана. Докато съпругата му ги изпращаше през вратата, а Стан се бе намръщил при мисълта, че пак трябва да се крие от размахващите маркуча хлапета, Калиопи неочаквано се обърна.

— Казахте „онзи сатанински мъж“, госпожо Бълърейм. Какво точно имахте пред вид?

Съпругата на преподобния ококори кафявите си очи, сякаш Калиопи бе си позволила абсолютно нелеп въпрос — като, да речем, дали би искала да скочи гола на небето.

— О! Но това… то е от онази приказка, не е ли така?

— Приказка ли?

— Чувала съм я от баба си като малко момиче. За Улагару. Сатанинският мъж с крокодилски зъби. Някой го направил, издялал го от дърво, но той имал камъни вместо очи. Същото, което се случи с бедната малка Поли.

Час и половина по-късно, след като всички възможности за допълнителна информация пресъхнаха като полепналия по служебната кола на Калиопи прахоляк, те потеглиха от Кутали.

— Улагару — промълви тя. — Знаеш ли нещичко за фолклора на аборигените, Стан?

— Разбира се. Всъщност това беше съществена част от моето академично полицейско обучение, Скурос. Всеки ден часове наред сме чели за Бунийп и за това как кенгуруто се научило да подскача. Отделяхме и малко време за стрелба с пистолет. При теб не беше ли така?

— О, я млъквай. Ще ти го върна.

Тя пусна музиката, някакво популярно парче на композитор, чието име така и не можеше да запомни, беше го свалила от едно среднощно шоу. Музиката изпълни колата, някак разпиляна и горчиво-сладка, сякаш изпълнявана до японско декоративно езеро. Стан Чан притвори очи и свали облегалката си. „Улагару.“

Калиопи искаше да усети думата мълчешком. „Сатанински. Камъни вместо очи, също като в приказката, каза тя.“

Това не означаваше нищо, разбира се. Но все пак малко по-качествено нищо от всичко до този момент.

 

 

— Но след като сте адвокат, господин Рамзи, вие по-добре от всички разбирате, че ние не оповестяваме домашните линии на нашите изпълнители, нито пък каквато и да е лична информация за тях. Не може да става и дума за подобно нещо. Невъзможно.

Дори докато оборваше аргументите му, служителката от „Връзки с обществеността“ не престана да се усмихва нито за миг. Всъщност на фона на потрепващия въодушевен плакат на Чичо Джингъл, който покриваше цялата стена зад нея, и вътрешното прозорче, по което директно течеше шоуто, нейната неизменна професионална усмивка беше май единственото неподвижно нещо върху стенния екран на Катур Рамзи.

— Не настоявам за нейния домашен код, госпожо Драйбах. Но имам да обсъдя с нея един проблем от изключителна важност, а досега тя не е отговорила на нито едно от моите съобщения по нито един от другите канали.

— Това е нейно право, не мислите ли, господин Рамзи? — Усмивката й загуби частица от очарованието си, изглеждаше леко притеснена. — Щом въпросът е юридически, не е ли по-редно да се обърнете направо към правния ни отдел?

По директната програма в този момент един кит поглъщаше Чичо Джингъл, или нещо, което безкрайно приличаше на кит, само дето бе от тухли. През последните седмици Рамзи беше гледал достатъчно шоупрограми на Чичо Джингъл, за да знае, че това създание се нарича Ограждащия кит. Драматичните мъчения на Чичо Джингъл далеч не бяха приятни за гледане. Какво ли си мислеха дечурлигата за всичко това все пак?

— Вероятно не се изразих ясно — заобяснлва той, откъсвайки очи от умаления спектакъл. — Олга Пирофски не е сторила нищо нередно. Моите клиенти нямат никакви оплаквания нито срещу Джунглата на Чичо Джингъл, нито срещу Корпорацията за развлечения „Оболос“. Просто бихме искали да поговорим с госпожа Пирофски по един много важен за клиентите ми въпрос и аз умолявам за вашето съдействие, тъй като тя не отговаря на съобщенията ми.

Госпожа Драйбах приглади разкошния си шлем от изкуствена коса. Изглеждаше поуспокоена, но не съвсем убедена.

— Радвам се да чуя това, господин Рамзи. „Оболос“ е световният лидер в областта на детските развлечения, както знаете, и ние не бихме желали разпространението на каквито и да е необосновани слухове от юридическо естество по мрежите. Но не мисля, че мога да направя нещо, за да ви помогна. Не съм в състояние да принудя един наш служител да се отзове на вашите обаждания в края на краищата.

— Вижте какво, не бихте ли могли все пак да измислите нещичко? Не би ли могъл някой да предаде на ръка моето съобщение? Предайте моите уверения на госпожа Пирофски, че би помогнала на моите клиенти по един много важен въпрос, без това да й струва нещо друго освен няколко минути телефонен разговор с мен?

— Ами…

Служителката от „Връзки с обществеността“ бе успяла да потисне връхлетелите я съмнения и сега, изглежда, обмисляше евентуален начин за установяване на контакт.

— Не искаме да останете с впечатление, че ние от „Най щастливото място в мрежата“ не бихме направили всичко възможно. Предполагам, че мога да ви дам служебната линия на директора на шоуто. Може би тя… опаа, тази седмица е той!

Тя направи безпомощна физиономия, „ама-че-съм-глупачка“, което отне десет точки от коефициента й на интелигентност и прибави почти толкова години към възрастта й.

— Вероятно той би могъл да предаде вашето съобщение на Олга. На госпожа Пирофски.

— Благодаря ви. Би било чудесно, госпожо Драйбах. Не мога да ви опиша колко много ми помогнахте.

Тя отново се успокои, когато се вгледа в указателя си. На стената зад нея Чичо Джингъл правеше акробатични странични премятания, които така и не свършваха, и той продължаваше да се премята и да се премята, и да се премята.

Обаждането се състоя в десет без нещо тъкмо когато възнамеряваше да си върви вкъщи. Въздъхна и се отпусна обратно на стола си.

„Отговори.“

Входната връзка беше само звукова. Гласът прозвуча твърде неуверено, с едва доловим акцент, който никога не бе долавял в шоуто на Чичо Джингьл.

— Ало? Има ли там някой на име… Рамзи?

— Декатур Рамзи, госпожо Пирофски. Аз съм. Много ви благодаря, че се отзовахте на обаждането ми. Истински ценя обстоятелството, че отделяте от скъпоценното си…

— Какво искате?

Дотук с формалностите. Директорът бе споменал единствено че е чешит.

— Аз съм адвокат — надявам се, че са ви го съобщили. Бих желал да ви задам няколко въпроса от името на моите клиенти.

— Кои са те?

— Боя се, че не съм упълномощен да ви разкрия това засега.

— Никому не съм сторила нищичко.

— Никой не твърди подобно нещо, госпожо Пирофски. „Исусе — мина му през ума, — тази жена не е просто чешит, тя е направо уплашена.“

— Моля ви само да изслушате въпросите. Ако не желаете да отговорите, достатъчно е само да ми го кажете. Не ме разбирайте погрешно — ще направите на клиентите ми огромна услуга, ако наистина решите да помогнете. Изправени са пред много-много тежък проблем и са направо отчаяни.

— Как мога да им помогна? Аз дори не познавам тези хора.

Той си пое дъх, умолявайки бога на показанията да прояви търпение.

— Нека просто да ви задам първия въпрос. Запозната ли сте с нещо, наречено синдром на Тандагор?

Последва дълго мълчание.

— Продължавайте — отвърна най-после тя.

— Да продължавам ли?

— Нека чуя всички въпроси, след което ще реша дали да ви отговоря.

Катур Рамзи бе почти сигурен, че бе попаднал на някаква умопобъркана — от онези, които вярват, че правителството е скрило на сигурно място цяла банда малки зелени човечета или че службите за сигурност облъчват мозъците им със специални сигнали, — но тъй като самият казус на неговите клиенти бе дяволски странен, съществуваше поне смътна надежда да е попаднал на нещо.

— Всъщност не бих могъл да ви задам останалите въпроси, ако не знам отговора на първия — поясни той. — Те ще бъдат от сорта на: „Познавате ли някой, който да го е получил? Ако не, защо той ви интересува, както и произтичащите от него усложнения?“ Разбирате ли, госпожо Пирофски? От подобен характер. Но ми е необходим отговорът на първия въпрос.

Този път последва още по-дълго мълчание. Започна да си мисли, че бе прекъснала връзката безшумно, когато тя внезапно попита почти шепнешком:

— Как… как разбрахте, че се интересувам от заболяването Тандагор?

„Боже мой — помисли си той. — Уплаших до смърт тази нещастна жена.“

— Това не е тайна, мадам — искам да кажа, госпожо Пирофски. Няма нищо загадъчно. Проучвам тези синдроми за моите клиенти. Свързах се с много хора, които са търсили информация в медицинските мрежи или са публикували статии, или пък са имали заболявания в семейството с неустановена диагноза, напомнящи особеностите на Тандагор. При всички случаи вие не сте единствената, с която установявам контакт.

„Но безспорно сте измежду най-любопитните случаи — не произнесе на глас той, — тъй като работите в самата мрежа, и то директно с деца. А също така е и идиотски трудно да ви хване човек.“

— От известно време имам тези ужасни главоболия — отвърна тя и добави светкавично: — О, Господи, ще си помислите, че съм откачена. Или че имам тумор в мозъка, или нещо такова. Нищо подобно. Лекарите твърдят, че всичко е наред.

Тя отново замълча за момент.

— Сигурно ще ме помислите за още по-откачена, но не мога да разговарям с вас за това по телефона. — Тя се изсмя нервно. — Забелязали ли сте колко рядко употребяват днес думата телефон? Това сигурно означава, че действително остарявам.

Рамзи положи усилия да подреди в главата си безразборно изречените й думи.

— Не искате да разговаряме по… по телефона. Правилно ли разбрах?

— Може би ще ме посетите?

— Не съм сигурен, госпожо Пирофски. Къде се намирате? В близост до Торонто, така ли?

Бе открил някакво съобщение за нея отпреди пет години в едно мрежово списание.

— Живея…

Тя отново млъкна и тишината се проточи няколко секунди.

— О, не. Щом сте видели името ми, преглеждайки информацията, свързана с Тандагор, това означава… това означава, че всеки може да го открие.

Накрая гласът й съвсем отслабна, сякаш се бе отдалечила от микрофона или бе паднала в някаква дупка.

— О, Господи — измърмори тя. — Трябва да изчезвам. Не мога да говоря.

— Госпожо Пирофски, моля ви… — започна той, но линията изщрака.

Известно време остана вторачен в екрана, преди отново да въведе стенния вестник, питайки се в същия момент, какво би могъл да отложи заради едно пътуване до Канада и как би се чувствал, ако жената действително се окаже толкова лабилна, колкото му се бе сторило.

 

 

Джалил Фредерикс беше от хората, които винаги създават впечатлението, че току-що си ги откъснал от нещо наистина изключително важно — че дори и да се обадиш, за да му съобщиш, че къщата му изгаря до основи, той би останал леко изненадан, че си го обезпокоил в момент, когато толкова по-съществени неща занимават съзнанието му.

— Простете, Рамзи, но се чувствам уморен — отвърна той. — Всичко се свежда до това, че всъщност все още нямате какво да ми съобщите. Прав ли съм?

— По принцип, да.

Стратегията да го увърташ не вършеше работа с Фредерикс, но пък не биваше и да му се разрешава прекалено много. Катур Рамзи отдавна бе разбрал, че е добряк, но бе свикнал да се държи с околните така, както му бе удобно на самия него.

— И все пак човек би трябвало да се подготви, преди да се втурне в битката.

— Несъмнено. — Фредерикс се намръщи, когато съпругата му се обади встрани от екрана. — Не се обажда за това.

— След което отново насочи вниманието си към адвоката.

— Казва, че се е опитвала да получи правата за исканите от вас записи, но вероятно ще са й необходими още няколко дни. И дали сте получил нещата на Сам, които ви е пратила.

— Няма проблеми. А, да, получих файловете, но засега не съм имал време да ги прегледам. Ще се обадя пак в началото на седмицата, за да ви кажа докъде съм стигнал с проучванията.

Докато чакаше връзка със семейство Гардинър, Рамзи наблюдаваше потока от плъзгащи се коли по увисналата три етажа под прозореца на неговия офис въздушна магистрала, чийто хлъзгав от дъжда асфалт искреше от отраженията на фаровете. Знаеше, че би трябвало да поиска от семейство Фредерикс да го упълномощи за пътуването му до Торонто, но идеята да дава обяснения на Джалил Фредерикс относно дамата от „Чичо Джингъл“ далеч не му се стори привлекателна. Самият той не бе сигурен дали чувството му, че би могъл да открие нещо там, бе основателно.

Наложи се сам да се заеме с филтъра за входните канали чак след което се появи и Конрад Гардинър. Беше на неговите години или дори малко по-млад, но изглеждаше готов за пенсиониране, макар лицето му да излъчваше въодушевление.

— Какво можем да направим за вас, господин Рамзи?

— Тъкмо си задавах един въпрос. Все още ли стои проблемът с агента на вашия син и липсващите файлове?

— Да. Две компании идваха да видят какво би могло да се направи, но без резултат. — Той поклати леко глава. — Не мога да повярвам, че всичко това е изтеглено директно от системата ни чрез… чрез някаква програма. Устройство, което само да взема решения. — Смехът му не бе радостен. — Е, това е то двайсет и първи век, нали?

— Как му беше името?

— Говорите за агента на Орландо? Не знам. Беше някакво ПсИР — от „псевдоизкуствен разум“, разбирате ли? Остарял, но скъп модел, когато го взехме. Ако е необходимо, мога да погледна.

— Всъщност се питах дали Орландо го е наричал по някакъв начин. Прякор, така да се каже? Хората и особено децата често го правят.

— Господи, вие се шегувате. — Гардинър го гледаше изненадан. — Наистина не си спомням. Вивиан!

Съпругата му влезе в стаята, но почти не се виждаше върху екрана на Рамзи. В момента си събличаше палтото; предположи, че се връща от болницата. Съпругът й предаде въпроса и тя отвърна нещо, което Рамзи не чу.

— Бийзъл Бръмбара — съобщи му го Гардинър. — Точно така, бях забравил. Така го наричаше още от малък.

Устата му потрепна конвулсивно и той се извърна за момент. Когато се овладя, запита:

— Все пак за какво ви е нужно това?

— Просто се чудех — отвърна Рамзи. — Имам една идея. Ще ви я съобщя друг път.

Прекъсна връзката и се отпусна, за да помисли, докато гледаше следите от светлина, които колите оставяха върху магистралата под него.

Когато се прибра, вече бе полунощ. За трети път тази седмица, а беше само четвъртък.

 

 

Беше дори по-отвратително, защото съзнаваше, че сънува.

Все тези видения, населяващи студения мрак, в който изпадаше всеки път щом заспиваше — все същите отегчителни образи, все този неизменен срам и ужас. Понякога натрошени на отломъци и сглобени в неочаквани съчетания, но все едни и същи вече години наред, ако не и повече от столетие.

Старееха дори призраците на Феликс Жонгльора.

Трите момчета от горните класове стояха пред него, препречили стълбището и всякаква възможност за бягство. Олдфилд бе вдигнал яката на бялата си риза и държеше цигара в свитата си като чаша ръка. Пато и Халзал, които чакаха реда си, проследиха погледа на Олдфилд. Тримата се втренчиха в него като вещиците на Макбет.

— Какво се пулиш, Джингъл-Джангъл? — попита Олдфилд.

— Малък сополанко — добави Халзал. — Подсмърчащо жабарско копеле.

— Жоги иска да се присъедини — ухили се Пато. — Иска да си дръпне от цигарката ти, Оли.

Всичко беше така предсказуемо — минало и фантазия, оплетени в един невъзможен хаос. Онази част от състарения мозък на Жонгльора, която запазваше критична дистанция по отношение на съновидението, осъзна, че стълбището и площадката не са от пансиона в училището „Кранли“, а от къщата в Лиму, където бе живял като дете, и че този сънуван Пато приличаше не на истинския Пато, а на един човек, когото Жонгльора познаваше (и когото бе принудил да фалира) към края на предишното столетие, почти деветдесет години след тези смътно запомнени училищни дни.

Но независимо от безкрайните повторения унижението, което съпътстваше този и останалите му сънища, не ставаше по-поносимо.

Сега англичанчетата се нахвърлиха отгоре му като чакали върху паднала антилопа. Халзал изви ръката му зад гърба му, а Олдфилд го сграбчи за чатала и започна да стиска и извива, докато той не изкрещя от болка, всмуквайки въздух и дим от откраднатата цигара. Отново усети отвратителния вкус. Всяко вдишване изгаряше гърлото му като огън. Задави се и едва не повърна.

— Парлей-вуу, Жоги. — Пато изви ухото му. — Парлейвуу, шибано француско шпионче.

Но вместо да започнат да го ритат както обикновено, те го сграбчиха за лактите и го заблъскаха към дъното на площадката на втория етаж. Към прозореца.

„Това няма нищо общо! — помисли си той и досадният стар сън най-неочаквано го изпълни с изненадваща паника. — Само това не! Само не прозорецът!“

Но го тласкаха все по-бързо към него с приклещени ръце. Пред него прозорецът ставаше все по-голям и по-голям, кръгъл и без никаква решетка или преграда, със зейналия зад него абсолютен мрак, добре познат на сънуващия му аз, една ужасяваща черна бездна, от която го отделяше единствено най-тънкото стъкло.

Знаеше, че никога, никога, никога не би искал да разбере какво има отвъд.

„Не могат да го направят — помисли си ужасен той. — Те си мислят, че съм момченце, но аз не съм, аз съм стар — аз съм стар! Те не могат…“

Крещеше го и в съня си, крещеше, че е твърде крехък, но Олдфилд и останалите се смееха все по-силно и го изблъскаха до прозореца. С писъци той се удари в твърдата повърхност, но вместо да се строши стъклото, той, този остарял, съсухрен и трошлив старец, се раздроби на хиляди парченца.

Сънищата, действителността, спомените му се натрошиха, размесиха, разпиляха…

„… и се разпръснаха навън, сред слънчевата светлина, като капчици вода, всяка от тях се въртеше около оста си като отделна планета, дъгоцветен облак от някаква разпаднала се вселена, която се разбягва с огромна скорост.“

Виковете отекваха многократно както винаги, но този път бяха неговите.

Събуди се в мрак, лишен дори от виртуалното осветление на лампите в Абидос, което да го успокои. За един кратък миг остана в истинското си тяло, без нищо друго, но ужасът бе прекалено разтърсващ и той се гмурна обратно в системата. Едно сляпо, безпомощно същество, бинтован в марля плужек, който се плакне в мрачна цистерна — потръпна при мисълта, че трябва да съществува по подобен начин. И се завря още по-навътре в устройството си, сякаш то беше броня.

Завърнал се в системата, най-старият човек на света не проникна сред непоклатимото великолепие на своя създаден по поръчка Египет, а извика един далеч по-простичък виртуален свят, който не съдържаше нищо друго освен бледа, извираща неизвестно откъде светлина. Жонгльора се потопи в нея, милван от подсъзнателни звуци, и се опита да смири всеобемния си страх.

Младите не проумяваха ужаса на стареенето. Така природата ги закриляше от ненужното пакостно познание, както земната атмосфера създава синьото небе, за да предпази човечеството от вечното и безмилостно равнодушие на звездите. Старостта е поражение, предел, отхвърляне — и това беше само началото. Защото всеки миг бе и поредна стъпка към нищото, приближаване към смъртта, все по-близо и по-близо.

В цялото си детство Феликс Жонгльора бе сънувал някаква безлика, призрачна фигура, Смъртта — както му беше казал баща му, тя „очаква всички нас“. Но едва когато родителите му го изпратиха в онова отвратително училище в Англия, той най-после узна как изглежда тя. Една вечер, докато разлистваше някакъв изпокъсан вестник, оставен от по-големите ученици в спалното помещение, той видя някаква илюстрация — наричаше се „художествена интерпретация на енигматичния г-н Джинго“ — и моментално разбра, че именно това е лицето на натрапника, който го преследваше в сънищата му далеч по-неумолимо и от най-жестоките големи момчета, които го дебнеха из залите на „Кранли“. Мъжът на рисунката беше висок, загърнат в тъмен плащ, и носеше висока като кюнец старомодна шапка. Но тъкмо очите му, неговите хипнотизиращи, втренчени очи, и хладната му усмивка накараха сърцето на малкия Феликс да се разтупти — беше го познал. Материалът, който обясняваше кого изобразява художникът в тази зловеща рисунка, бе изгризан от плъховете и това щеше да си остане загадка; бе оцеляла само картинката, но това бе достатъчно. Оттогава насетне тези очи щяха да преследват Феликс Жонгльора постоянно. През всички изнизали се десетилетия той бе живял под втренчения поглед на онези насмешливи, бездушни, ужасяващи очи.

Те чакаха. Той — то — чакаше. Господин Джингъл чакаше подобно на търпелива акула, която, дебне изнемогващ плувец.

Тогава Жонгльора поведе битка срещу страха, който понякога завладяваше като паразит самотното му съзнание.

Всичко би могло да се нареди, стига човек да повярва в нещо извън себе си — в нещо любещо и добро, което да се противопостави на онзи противен, дебнещ поглед. Както бяха постъпили сестрите на майка му. Те бяха убедени, че ги очаква Небето — то явно беше като Лиму, с тази разлика, че в него добродетелните стари моми католички вече нямаше да бъдат принудени да понасят безропотно болните си стави и шумните деца — и затова бяха образец на спокойствието дори на смъртния си одър. Всички до една напуснаха живота с невъзмутимо и дори жизнерадостно смирение.

Но той знаеше повече. Бе научил урока си първо от печалното, уморено лице на баща си, а след това, при това по далеч по-брутален начин, в джунглата на английското общообразователно училище. Отвъд небето не съществуваше никакво Небе, а само мрак и безконечно пространство. Извън себе си нямаше на какво друго да се довериш, на какво друго да разчиташ. Мракът чакаше. Щеше да те погълне, когато си пожелае, без никой да си мръдне пръста, за да те спаси. Можещ да си крещиш, докато ти се стори, че ще ти се пръсне сърцето, и тогава някой просто ще тикне една възглавница в лицето ти, за да заглуши писъците ти. Болката ще продължи. Няма спасение.

А Смъртта? Смъртта с високата си шапка и с хипнотизиращия поглед бе най-големият мръсник. Ако не успееше да те сграбчи изневиделица изотзад, ако човек успееше да я заобиколи и да укрепне, просто се спотайваше в сенките и изчакваше, докато те повали самото време. И тогава, когато си вече стар, немощен и безпомощен, те издебваше като нахален вълк.

А младите с очарователната си глупост не можеха да проумеят това. За тях смъртта бе един нарисуван вълк, достоен единствено за присмех. Не разбираха, не знаеха какво ще стане в деня, в който чудовището ще се окаже реалност — когато и сламените, и дървените, и дори тухлените стени нямаше да ги спасят. Жонгльора потръпна, когато изтънялата му нервна система по-скоро долови, отколкото почувства нещо. Единствената му утеха беше, че откакто самият той бе вече стар, цели три поколения бяха познали този ужас, изпреварвайки го сред стенания и рухнали надежди, докато потъваха в нощта, а той все така успяваше да избяга от онази усмихната паст. Генна терапия, витаминозно пренасищане, нискорисково радиационно облъчване и всички подръчни трикове (ако не притежаваш неограничените авоари на Жонгльора и творческите идеи на Жонгльора) можеха само малко да отложат смъртта. Някои, no-късметлиите и по-заможните, напоследък навършваха вече по сто и десет години, но и те бяха все още хлапетии в сравнение с него. Всички други биваха поваляни, собствените му внуци и прапраправнуци се раждаха, остаряваха и накрая се предаваха — единствен той продължаваше да си играе с търпението на господин Джинго.

И ако бе рекъл Господ или който и да е, така щеше да бъде завинаги!

Феликс Жонгльора бе преживявал своите кошмари в продължение на повече от два човешки живота. Дори без да поглежда хронометъра и да проверява каквато и да е информация, която можеше да си достави само с едно трепване на мисълта, узна, че над Мексиканския залив, в който бе разположена неговата крепост, всеки момент щеше да пукне зората. Няколкото рибарски лодки, който бе допуснал в езерото Борн, ограждащо като ров крепостта му, скоро щяха да изтеглят мрежите. Полицаите в наблюдателните лаборатории в Батон Руж вече клюмаха пред мониторите с надеждата, че сутрешната смяна няма да забрави да им донесе нещо за хапване. На петдесетина километра западно от кулата му, в Ню Орлиънс, най-малко десетина туристи лежаха в канавките на Вийе Каре, загубили кредитните си карти, магнитните си карти и достойнството си… ако бяха късметлии. Други, с по-малко късмет, може би се пробуждаха дрогирани, с отрязана ръка и набързо обгорена китка, тъй като по този начин крадците можеха да избегнат смъртната присъда (повечето компании за даване на коли под наем се бяха отказали от четците на отпечатъци на длани, но някои все още ги употребяваха). А пък някои от захвърлените в канавките туристи нямаше да имат късмета изобщо да се събудят. Нощта преваляше.

Феликс Жонгльора беше бесен на себе си. Не стига, че се рееше безпаметно в някаква полудрямка — не помнеше от колко време, — но и да се събуди с разтуптяно сърце като подплашено момченце от някакъв си натрапчив и вече досадно отегчителен сън…

Реши да се захване с нещо. Единственото добро решение най-добрият начин да се изхрачи в лицето на мъжа с високата шапка.

Първият му импулс бе да се върне в Онова-което-беше-Абидос, да прегледа най-новата информация, удобно разположен в небесния си трон, заобиколен от уважението на своите жреци. Но кошмарът и най-вече необичайното съпоставяне на елементите в него го бе обезпокоило. Най-неочаквано домът му се оказа несигурен и въпреки че огромната къща, която физическото му тяло не напускаше никога, бе по-солидно защитена от повечето военни бази, той изпита необходимост да огледа наоколо дори и само за да се увери, че всичко е както трябва.

Със своите седем подземни етажа (над тристаметров вертикален цилиндър, буквално завинтен в тинята на делтата) кулата на Жонгльора се извисяваше още десет етажа над нивото на водата сред постоянната мъгла над езерото Борн, при това огромната постройка бе само част от импозантния комплекс, разположен върху изкуствения остров. Конструирана грамада от скали на площ около петдесет квадратни километра, островът бе приютил мъничко повече от две хиляди души — едно твърде малко градче, ако се съди по цифрите, но далеч по-влиятелно от повечето нации на света, взети заедно. И тук Жонгльора бе почти толкова бог, колкото и във виртуалния си Египет: с една полуизречена дума той извика всички видеоизображения, които показваха всяко кътче от неговите владения. За част от секундата стенните екрани навсякъде из кулата и околните сгради се превърнаха в еднопосочни прозорчета и по изображенията пред него потече искряща река от думи и цифри.

Започна от външните зони, проправяйки си път навътре. Разположените в източния периметър камери показваха първите признаци на изгрева, едно червеникаво сияние над залива, дори по-неясно от оранжевите светлинки, които маркираха петролните съоръжения. Пазачите в две от наблюдателните кулички играеха на карти, а няколко други не бяха в пълната си униформа, но дежурещите и в шестте кулички бяха будни и на поста си и Жонгльора остана удовлетворен; щеше да изпрати меморандум до командирите да следят за дисциплината. Останалите защитници на имението му — поне онези с човешки произход измежду тях — спяха в навървени едни върху други редици, редици, редици нарове. Казармите и парадните плацове заемаха почти половината от територията на изкуствения остров, върху който се издигаше кулата.

Прехвърли наблюдението във вътрешността на кулата, сменяйки панорамата с широкоъгълна гледна точка, из стотици стаи и десетки коридори, сякаш бе призрак, който живее, в огледала. Повечето офиси бяха пусти, с изключение на един малоброен екип, който беше на мястото си, приемаше запитванията от цял свят и изтегляше информация от мрежите, която щеше да бъде обработена от сутрешната смяна. Няколко охранители, чиято смяна бе приключила, местни мъже и жени, които нямаха никаква представа, колко подробно бяха проучени преди назначаването си, чакаха на площадчето пристигането на редовната совалка, която да ги откара до техните квартали в отдалечения край на острова.

Административният персонал все още не бе започнал работа и офисите бяха потънали в тишина и мрак, нарушаван единствено от блещукането на електронните монитори. Над офисите се намираха първите апартаменти в кулата, запазени главно за високи гости: малка част от тези жилища, предизвикващи много възхищение и завист, бяха постоянни резиденции на най-големите щастливци от пръснатия по всички точки на света екип на Жонгльора.

Дистанционното око на Жонгльора откри наметнатия в хавлия президент на един от неговите по-големи украински филиали, седнал на един балкон на своя апартамент да наблюдава езерото. Запита се дали мъжът не се е събудил толкова рано поради отпадналост от пътуването със свръхскоростен самолет, но си спомни, че има насрочено съвещание с него по-късно през деня. Разбира се, то щеше да се осъществи посредством вътрешните екрани; украинският администратор, един от най-богатите и могъщи мъже в своята страна, несъмнено щеше да се учуди защо, след като е бил толкова много път, не се среща лично със собствения си работодател.

Би трябвало да се смята за роден под щастлива звезда, че не му се налага да се срещне със своя господар лице в лице, помисли си Жонгльора. Украинецът щеше да отнесе със себе си една представа за своя работодател като ексцентричен, обсебен от мания за сигурност възрастен мъж, вместо отвратителната истина — че техният учредител и ръководител е едно чудовищно нещо, скрепено, за да не се разпадне, в медицинска обвивка под налягане, постоянно потопено в животоподдържаща течност. На гостуващия администратор никога нямаше да му се наложи да си припомня за надупчените с електроди очи и уши на своя работодател, свързани директно със зрителните и слуховите му нерви, за кожата и дори мускулите му, които с всеки изминал час омекваха като желе и заплашваха да се плъзнат по изтънелите и слаби като вейки кости.

Мислите на Жонгльора не се задържаха дълго над привичния ужас от собственото му състояние. Наместо това безплътната му проверка продължи от разположените в горните етажи частни апартаменти през най-ниските етажи на неговата светая светих, обхождайки набързо квартирите на многобройните телохранители и техници, сервизните помещения, в които бяха поддържани най-важните машини, та чак до камерата, заключена зад три отделни врати под налягане и пазена от два охранителни поста, в която лежаха цистерните в специалните тапицирани корита. Неговата лична животоподдържаща цистерна, херметическа капсула от блестяща черна пластомана, се открояваше като някакъв кралски саркофаг в центъра на помещението, а пипалата от многобройните преплетени кабели пълзяха във всички посоки. Още три цистерни бяха разположени в огромната кръгла зала, по-малките капсули встрани принадлежаха на Фини и Мъд, и — съвсем близо до неговото място за отдих — другият солиден правоъгълник, точно толкова голям и бляскаво непроницаем, колкото неговия.

Нямаше желание да задържа погледа си върху другата цистерна.

Нито пък да продължи проверката си. Най-горният етаж както винаги бе недостъпен дори — и вероятно най-вече — за него. Господарят на езерото Борн отдавна беше решил никога повече да не надниква в апартамента на върха на кулата. Но знаеше също така, че ако зависеше единствено от него, не би могъл да устои и както болният зъб привлича към себе си езика, и той би се измъчвал, ако не се опита да направи нещо. Затова бе препрограмирал наблюдателната си система и блокирал тази част за нея с код, който не притежаваше. Освен ако изрично не поискаше от главния надзирател да я препрограмира отново — изкушение, което бе превъзмогвал хиляди пъти, — тя щеше да си остане за него черна като пустошта между звездите.

Той се поуспокои, че е установил безопасността и сигурността на останалата част от феодалното си владение, и тъй като не искаше да се замисля по-дълго от необходимото над онова, което плуваше в четвъртата цистерна или което продължаваше да се случва на покрива на кулата, той извика своите виртуални владения и продължи проверката си там, сред сътворените от него светове.

На Западния фронт, близо до Ипр, продължаваше да бушува битката за Амиен. Човекът, пленен в окопите като в затвор, вече не беше там, но въпреки това симулантите продължаваха все така да се сражават и да умират. Когато тази най-нова версия на битката приключеше, труповете отново щяха да се вдигнат от калта като в пародия на Страшния съд; разпокъсаните тела щяха да бъдат преправени, осколките щяха да бъдат върнати на обратен каданс и сглобени в смъртоносни гранати и битката щеше да започне отначало.

На Марс воините на Ракс от Високата пустиня бяха нападнали цитаделата на Тиктубим. Сумбар бе постигнал временен мир с Хърли Бръмонд, за да включи легиона от земляни в защитата на града. Там всичко беше голям майтап.

Старият Чикаго честваше края на сухия режим с всеобщ запой, тъй че конкретно този цикъл вече приключваше. Атлантида се бе надигнала от водния гроб и се канеше да започне отново. Огледалният свят вече бе навлязъл в следващия цикъл и от всички страни на метафоричната шахматна дъска лежаха черни и бели фигури.

Жонгльора прехвърляше своите светове, като избираше напосоки отделни моменти и търсеше нови, ако първоначалната гледка не му предоставяше информацията, която го интересуваше. В един от тях испанската армада бе успяла да се справи някак с ураганите в Ламанша и сега испанците дори си проправяха път нагоре по Темза, за да плячкосат Лондон със своите превъзхождащи сили; обеща си да провери по-назад и може би сам той да се въплъти, за да проследи отблизо нещата, тъй като предишния път бе пропуснал този ценен развой на събитията.

Още едно нападение над Англия, този път в марсианската версия на Хърбърт Уелс, приближаваше своя финал. Тук нещата вървяха тягостно бавно. Мина му през ума дали не би трябвало да рекалибрира този сим-свят.

Всъщност, докато се придвижваше през следващите няколко симулации, установи, че май напоследък не отделя достатъчно внимание на виртуалните си владения. Ксанаду бе почти опустял, а градините в Палата на удоволствията изглеждаха изключително занемарени. Нарния вече от месеци бе все така покрита със снегове и нямаше никакъв алегоричен лъв наоколо, който да сложи край на зимата. Този пък хобит-свят, конструиран в знак на обич към един прапрапраплеменник, беше обхванат от всеобщи военни действия, което беше чудесно, но, изглежда, технологията бе ескалирала над адекватното ниво, което смътно си спомняше. И най-вече картечници и реактивни бомбардировачи му се сториха малко неуместни.

Имаше и други, по-неуловими проблеми в някои други симулации, но и те го притесниха. Асгардианите по-скоро пиеха, отколкото да воюват и макар да не беше необичайно да видиш един темпераментен норвежец внезапно да изпадне в меланхолия, дори Бифрост изглеждаше прашен и изоставен. Другаде пък, в императорски Рим, да речем, властта по време на последния от юлийклавдиевците бе узурпирана от някакъв главнокомандващ на преторианската гвардия, наречен Тигелинус, което само по себе си бе интересен обрат, но по-голямата част от лицевите черти на новия император просто липсваха. Кошмарният лик на вожда на Рим — без очи и без нос, а само гладка кожа — беше възпроизведен върху всички монети и официални бюстове, което бе достатъчно тревожно, но още по-невероятно беше обстоятелството, че на никой римлянин това май не правеше кой знае какво впечатление.

Жонгльора изщрака набързо останалите си имения и откри обезпокоителни неща почти във всяко едно от тях: град Додж, Страната на играчките, Арден, Гомора и много други до едно му се сториха някак разбутани, сякаш някой щателно бе променил основните характеристики на всеки от виртуалните светове.

Старецът изпита мрачно доволство, че кошмарът го бе събудил и благодарение на това направи тази проверка. Тези светове не бяха просто игрички — те узаконяваха неговата божественост, бяха райските градини, в които щеше да прекарва своята вечност. Не можеше да ги остави да се разпаднат.

Докато оглеждаше един от последно сътворените си светове, една сравнително овехтяла работа, основаваща се на серия английски комикси от епохата на неговата младост, той зърна лицето, което от толкова дълго време се надяваше да види — и се страхуваше, че някой ден може да види.

Мерна го само за момент сред тълпа официално облечени хора, но лицето литна към очите му като стрела. Усети древното си сърце да подскача като зайче, също както в съня; долови съвсем смътно истинското му тяло бавно да се гърчи в ограничителните ремъци и да поклаща заобикалящата го гъста течност. Втренчи се в него, забравил за миг, че може да се прехвърли направо вътре, да протегне ръка и да го сграбчи, но в това секундно колебание лицето изчезна.

Втурна се в симулацията и грабна първия попаднал му сим, но човекът, когото търсеше от толкова време, сякаш бе усетил приближаването му и вече не беше в просторната зала. Беше изхвръкнал навън, за да изчезне сред уличната тълпа. Спусна се след него, но веднага стана ясно, че твърде много хора препречваха пътя му и имаше твърде много пресечки за бягство. Гонитбата нямаше да доведе до нищо.

 

 

Бърти Устър, Тъпи Глосъп и другите членове на Клуба на търтеите бяха извънмерно уплашени от появата на една двуметрова полярна мечка насред годишния им благотворителен банкет. Последваха разгорещени дискусии и поръчките на бара незабавно се удвоиха. Няколко представителки на нежния пол (а трябва да се признае, и един-двама от по-мъжествените представители) дори припаднаха. Но и онези, които къркаха съсредоточено чисто уиски, без да се интересуват от нищо друго, и гледаха разсеяно как белезникавият досадник препуска с рев из залата и събаря половината духов оркестър на земята (тежко ранявайки един кларнетист), бяха неописуемо изненадани, когато полярният мечок излезе пред входа, рухна на колене на улица „Принц Албърт“ и се разрида.