Тад Уилямс
Реката на синия огън (20)

СЕДЕМНАЙСЕТА ГЛАВА
В ЗАВОДА

МРЕЖА/МУЗИКА: „Ужасни животни“ се разделят.

(Картина: клип на „1Way4U2B“.)

Диктор: Близнаците Саския и Мартинус Бенчлоу, основатели на „Моето семейство и други ужасни, ужасни животни“, изпълнители на един от най-големите хитове на миналото десетилетие — „1Way4U2B“, които от известно време не са влизали в класациите, са взели решение да тръгнат по свои собствени музикални пътища.

(Картина: М. Б. и неговият импресарио на приема след раздаването на наградите „Гим“.)

М. Бенчлоу: „Саския, тя е велика, но имам нужда да поема в своя собствена посока, не толкова комерсиална. Не става въпрос за пари, ясно ли е? Уморен съм от суетнята. Ужасно, ужасно обичам джаза, всичко свързано с него. Имам тромпет, ясен ли съм? Познавам всяка мелодийка на Иийл Армстронг. Имам необходимост да разработя всичко това. Тя предпочете славата и парите, но си оставаме близки…“

Наистина й бе трудно да проумее онова, което виждаше пред себе си — странника Азадор на пода сред развалини от тиктаци, девойката Емили, пърхаща като птичка, докато го обсипваше с очевидно нежелани от него целувки, — а и Рени нямаше кой знае колко време за проумяване. По коридорите на щаб-квартирата на Плашилото се въргаляха труповете на летящите маймунки от топящата се армия на Новия Изумруден град и зеленобради войници. Други защитници умираха в същата тази секунда само на неколкостотин метра, опитвайки се да удържат товарителния док срещу връхлитащите тиктаци, и опасността с всяка секунда се увеличаваше. И все пак не можеше да се направи, че не е чула току-що казаното.

— Ти… ти си правил секс с нея?

Азадор се намръщи, освобождавайки се от момичето.

— Може би. Теб какво те интересува? — Но нали е Кукла?

Макар видът на Емили, щастлива като кутре, че току-що е намерила отново своя любовник, да опровергаваше подобно твърдение.

— Да? — Азадор се изправи. — И какво? Теб пък какво те засягат сексуалните наклонности — или да си го кажем направо, мастурбаторските наклонности — на другите? Имаш ли нещо против да обсъдим собствения ти сексуален живот?

— Но… но тя е просто една… програма. Как успя да го направиш? Как успя да се възползваш от нея?

Азадор поклати глава, възвръщайки малко от самообладанието си, независимо от обгърналото крака му момиче, което целуваше коляното му.

— Или е едното, или другото. Тя програма ли е? Или се възползвах от една млада жена?

Рени се обърна за помощ към !Ксабу, но бабуинът вече не следеше разговора.

— Чувам, че пристигат още от онези механични човеци, — Той посочи над обширния, покрит с плочки под. — От тази посока.

— Трябва да излезем през централния вход.

Азадор безуспешно се опита да измъкне крака си от вкопчилата се в него Емили.

— По дяволите! Той вдигна ръка.

— Ако я удариш — каза остро Рени, — ще те убия.

Азадор я изгледа продължително.

— Тогава ме отърви от тази глупава кучка. И по-бързо, ако не искаш да ни изтрепят.

Рени издърпа протестиращата Емили. Момичето започна да вие:

— Но нашето бебе…!

— Никога няма да се роди, ако не се махнем. В главата й проблесна внезапна мисъл.

— Какво каза ужасният тенекиен човек? „Вие сте открили Доротито“, нещо такова? За това ли говореха — за бебето?

Азадор нямаше никакво намерение да участва в подобни дискусии. Вече прекосяваше обширната зала, насочвайки се към коридор, разположен под прав ъгъл спрямо онзи, от който !Ксабу бе предупредил, че ще се излеят нападателите. Рени преглътна ругатнята и се спусна с подтичващия на четири крака до нея !Ксабу. Емили нямаше нужда да бъде подканвана да последва мустакатия мъж.

„Едно е да кажеш, че ще го убиеш, момичето ми — мина през ума на Рени, — но той е голям, а ти нямаш никакво оръжие.“

Упрекна се, че не отмъкна една от старовремските пушки на някой мъртъв войник, макар че от онова, което бе видяла на дока, дълбоко се съмняваше, че на някого от тях му бяха останали муниции.

Азадор крачеше с неотслабващо темпо, а Рени си оставаше все така замаяна от нескончаемите катаклизми в света на Кунохара и в тази изопачена версия на Оз. Мъжът ги водеше по някакъв лъкатушещ маршрут из сградата, по сякаш задънени коридори, в чийто край неизменно изникваше таен изход. Рени отново се запита откъде познава той така детайлно този сим-свят. Както и онзи номер с превръщането на стената във врата, спомни си тя.

„Кой, по дяволите, е този човек?“

Замъкът на Плашилото, безкраен функционалистичен лабиринт от бетонни стени и покрити с линолеум подове, би свършил отлична работа като комунална сграда в Дърбан или където и да е в третия свят.

Бе очевидно, че някога е бил свръхнаселен — навсякъде се въргаляха старовремски печатни материали и всевъзможни хартии, затруднявайки придвижването им, и имаше достатъчно бюра и столове за стотици хора само в помещенията, които прекосяваха, и поне половината от тях бяха за хора с далеч по-миниатюрни от нормалните размери, — но сега сградата пустееше също като нападнатия от рояка Кошер.

„Ентропия — мина й през ума. — Вероятно това е точната дума? Сякаш всичко това някога е било натъпкано догоре, след което е било оставено да се затрие, разпадайки се на съставните си части.“

Но досега бяха попаднали само в три симулации. Беше малко раничко за заключения.

Азадор се спря пред широка двойна врата и напрегна сили да я отвори. Двете крила се открехнаха, едва-едва, но нещо, изглежда, ги препречваше от другата страна. Рени му се притече на помощ; дори Емили се присъедини, без да отделя поглед от своя възлюбен, сякаш го наблюдаваше как разделя Червено море с едната си ръка.

Миг по-късно сравнението стана още по-подходящо, когато се сгромолясаха с трясък и през зейналия отвор се изля някаква аленочервена маса. За един кошмарен момент й се стори, че е поток от кръв, но беше суха и шумоляща и когато гребна с ръка, усети, че са…

— Конфети…?

Нагазиха в пласта хартиени точици и се заизкачваха по струпаните в срещуположния край бюра. На стената пред тях с едри букви бе написано: „Ще ни липсвате, Джелия Джамб! Щастливо оттегляне!“

— Това е приемната.

Азадор огледа купчините сгъваеми маси, които преграждаха два от останалите три изхода на стаята.

— Някой се е опитал да барикадира мястото.

— Твърде безуспешно — отбеляза Рени.

— Не са останали много защитници — изтъкна Азадор. Когато Рени се насочи към вратата, през която можеше да се премине, той изкрещя:

— Не! Не минавай оттам!

Тя се извърна ядосана.

— Как смееш да ми заповядваш?

— Не ти заповядвам. Оставили са я свободна. За да ни накарат да минем през нея. Сигурно има някакъв капан от другата страна.

Въпреки неприязънта, която изпитваше към него, тя изпита неудобство.

— Прав си. Съжалявам.

— Нека мина пръв — предложи !Ксабу, когато стигнаха до вратата. — Лек и пъргав съм.

Рени поклати глава.

— Не преди да отворим вратата. Азадор, не можем ли да минем край нея, както успя да ни изведеш от килията?

Той огледа мълчаливо стените и поклати глава.

— Не и в тази стая. Това не е — как се казваше? — щраккод. Някой се е постарал специално. Вероятно някога е изглеждало приятно.

Рени обгърна с поглед огромното, лишено от прозорци сивозеленикаво пространство и се усъмни в подобно твърдение. Очите й попаднаха на лозунга.

— Чакайте.

Тя откъсна от стената дълго парче хартия, пристъпи внимателно до вратата и го завърза на клуп за дръжката. Подаде двата края на Азадор, взе един от сгъваемите столове — това място наистина би свършило отлична работа като сиропиталище в Пайнтаун — и се приближи странично до вратата. Пресегна се със сгънатия стол към резето и го натисна, докато то щракна, а Азадор опъна краищата и вратата се открехна.

Не последва взрив. Нито пък върху им се изсипа дъжд от тънки остриета. !Ксабу пристъпи бавно към вратата с приведена към земята муцуна, като змия, дебнеща мангуста, Рени се помоли наум за безопасността на малкия човек.

Бабуинът не забеляза нищо обезпокоително, бавно мина през вратата и се скри от погледите им. Рени затаи дъх. Миг след това се появи отново с настръхнала по гърба козина.

— Елате бързо!

В стаята нямаше нищо друго освен купчина стари дрехи в центъра на пода, окичена с гирлянди от маркучета и тръбички. Рени тъкмо се канеше да попита !Ксабу, какво толкова го бе впечатлило, когато купчината стари дрехи надигна сплесканата си, смачкана глава. Емили изписка и отстъпи към вратата.

— … помощ… — измърмори нещото с немощен, сух глас, който заглъхна, преди да успее да довърши.

— Божичко, но това е Плашилото.

Рени пристъпи напред, но се поколеба. Нали тъкмо това нещо искаше да ги убие? Но пък вероятно можеше да им каже как да се измъкнат от тук. В противен случай ставаха изцяло зависими от Азадор, а с всяка изминала секунда това засилваше нейните безпокойства.

— Какво трябва да направим? — запита тя смачканото нещо на пода.

То вдигна пръст и посочи към една от вратите, които почти не се забелязваха върху стената. Дано само нещото да бе достатъчно на себе си, за да е сигурно коя от тях накъде води.

— Чувам металните мъже да се приближават — обади се !Ксабу. — Много силно. Съвсем близо са.

Рени грабна Плашилото, като внимаваше да не се препъне в омотаните като спагети маркучета. Кралят на Канзас се изви леко в ръката й — изключително неприятно усещане, сякаш я полази някаква змия от парцали.

„Като че ли всячески се стремят да дискредитират онзи чудесен филм «Оз»“, мина й неволна мисъл.

Вратата се отвори с едно докосване; зад нея една стълба отвеждаше нагоре. С окаменяло между благоговение и погнуса лице Емили грабна останалите по земята маркучи и единия обут в бота крак на Плашилото и забърза след Рени, последвана на крачка от Азадор и !Ксабу.

На върха на стълбата ги очакваше някаква наподобяваща котелно помещение стая, кръстосана от гъста мрежа тръби по тавана и по стените. Един-единствен стол, измъкнат като че ли от пилотската кабина на старовремски самолет, бе поставен пред шкафа от имитация на дърво, в който се намираше екранът и около който се извиваха всички тръби.

Главата на Плашилото се разтресе. Треперещата му ръка се насочи към една от тръбите, чийто край сключваше деветдесетградусов ъгъл с останалите и стърчеше на разстояние малко повече от метър над пода. Плашилото напрегна сили да си поеме дъх. Рени се приведе да чуе шепота му.

— … в гърдите…

Тя огледа накрайника, а след това и усуканата купчина от дрехи и фланелената риза, покрили тънките като ивици плат крака и празната глава. Напъха почти изпразненото му туловище върху накрайника между две копчета на ризата му, сякаш набивайки го на кол като някоя жертва, на средновековната Инквизиция, и го закрепи на мястото му. Не последва нищо. Едната ръка на Плашилото се заклати към един маховик. Когато Азадор го завъртя, стаята се изпълни със съскащ въздух.

Най-напред започна да се издува тялото на Плашилото, а след малко и главата му. Накрая кралят на Канзас се изтръгна от накрайника с лишените си като че ли от стави ръце, издути като балони, и се извърна вдървено към Рени и останалите двама. Извади пръста си от дупката в гръдния си кош и изпусна малко от въздуха, докато заприлича на предишното, отпуснато като чувал същество, след което напъха в отвора малко слама от вече неслужещия му за нищо крак.

— Имам мехури, каквито не бихте могли да си представите — заобяснява то с тънък и напрегнат глас. — С една хватка мога да ги напълня с въздух. А това тук е несъмнено Обирджийския град.

То намигна, но главата му бе така издута, че клепачът му не можа да се притвори напълно.

— Това няма да издържи дълго, но все пак достатъчно, за да се убедя, че нито едно от тези копелета не ще успее да завладее Изумрудия — освен, ако някой от тях не иска да се превърне на прах и пепел.

— Какви ги приказваш? — пристъпи към него Рени, почти готова да изтръгне отново сламената запушалка. — Да не смяташ да опожариш това място? А какво ще стане с нас?

Плашилото махна с ръка. Озъбената му усмивка изопна още повече издутите му черти, при което те изписукаха.

— Не би било твърде благородно от моя страна, след като ме спасихте, нали така? Напълно справедливо, първо ще ви пусна да се измъкнете. И добре ще е да го направите веднага, защото ми остават само няколко минутки, стари приятели. Тези парцали „Фермер Джон“ не осигуряват истински здрава изолация, ако разбирате какво имам предвид.

— Не знаем как Да се измъкнем оттук — отвърна Рени. — Има ли… има ли пресечен пункт? Както в реката?

— Проход? — Заоблената усмивка на Плашилото стана още по-широка. — Нима дори не знаете как се наричат? Вие наистина сте пришълци, прав ли съм?

— Знам какво е проход — прекъсна го Азадор. — И знам, че има такъв тук, в твоя замък.

— Замък! — Плашилото изхриптя и удари коляното си с облечената си в ръкавица ръка. Надигна се облаче прах. — Бива си го. Трябваше да видите колибата ми в истинския Изумруден град — това беше замък! Това тук — о, Господи, струва ми се, че е инженерна интерпретация на някаква старинна гвардейска хералдика или нещо такова. Купихме го евтино, когато създадохме всичко това.

— Все пак има ли… проход тук? — настоя Рени.

— Имаше. Ако нямате нищо против да прегазите още около двеста от тези проклети механични човеци. Намира се в тронната ми зала, зад стенния екран. Но сега са притежание на торнадата на Тенекиения човек — разполагат с почти всичко. Защо, мислите, се домъкнах чак тук в този достоен за окайване вид? — То повдигна няколко от тръбичките и ги разклати опечалено. — Не мога да повярвам, че всичко приключи.

— Чувам тракащите човеци съвсем наблизо — обади се !Ксабу. — В голямата зала под нас са.

— Няма да успеят да проникнат тук — каза пренебрежително Плашилото. — Затворим ли тези врати, ще им са необходими дни наред, за да се промъкнат.

— И как да се махнем? — попита отново Рени.

Тъй като вратът му бе все така издут, на Плашилото му се наложи да се обърне с цяло тяло към нея.

— Трябва да помисля. Значи ви е необходим проход, така ли?

То подпря безформената си брадичка с длан и постави показалец върху бледото си слепоочие.

— Мамичката му! — изкрещя в ъгъла Азадор. — Отървете ме от това същество!

Рени се обърна и видя Емили да отстъпва с разтреперани устни. Изглежда, момичето най-после бе проумяло, че ухажването й е нежелателно. Рени се вмъкна между двамата.

— Стой близо до мен — каза на момичето тя.

— Но той беше моят специален хенри — отвърна с треперещ глас Емили. — Наричаше ме сладък мъничък пудинг.

— Нима? — стрелна към Азадор презрителен поглед Рени. — Случва се много често в РЖ — понякога мъжете там са абсолютни боклуци.

Обектът на описанието врътна очи и скръсти ръце пред гърдите си.

Плашилото плесна с меките си длани.

— О! Разбира се! Можете да отидете в Завода. Там има проход, където Реката напоява обработваемите растения.

— Завода? — попита Азадор. — Та нали Тенекиения човек е най-могъщ тъкмо там!

— Да, но в момента не го е грижа за задния му двор, тъй като цялото му внимание е насочено тук. Където се разиграва финалът на играта.

Кралят на Канзас бе започнал да спада. Подпухналите му черти придобиха тревожно изражение.

— Но не бива да му позволявате да хване това момиче. Ако се докопа до Доротито, цялата игра приключва.

— Това за теб игра ли е? — поклати глава разстроената Рени. — Всичките тези мъртъвци, страданието, всичко е просто една игра, така ли?

Плашилото полагаше усилия да държи главата си изправена.

— Просто? Нима наистина си толкова ограничена? Бил съм вън от тази симулация само в продължение на две години — колкото да сменят течностите и филтрите ми в РЖ, и толкоз. Загубих най-малко петнайсет процента от костната си маса, за Бога, или както го наричате, атрофия на мускулите! Дал съм всичко, което имам, на този сим-свят и останах в него дори след като онези, които-и-да-са, доплуваха от някаква друга симулация и избутаха моите партньори. Сега смятам да се самовзривя заедно с цялата сграда, така че това копеле Тенекиения човек и тлъстият му приятел да не могат да сложат ръце върху нея — което означава, че ще ми отнеме няколко седмици, докато открия обратен път, — а ти наричаш всичко това „просто една игра“? — Той потърка отпуснатото си лице. — Явно ти не си на себе си.

— Бил ли си наскоро навън? Вън от мрежата?

Той присви очи срещу нея.

— Преди два-три дни. Но се надявам на кратка ваканция, независимо дали ми харесва или не. Защо питаш?

Рени сви рамене.

— Няма конкретен повод.

В същото време си помисли: „Чака те изненада, приятелю“, но осъзна колко безсърдечно е това.

Животът му може би бе изложен на риск — те все още нямаха представа, какви биха могли да бъдат последствията от очевидно променените правила в Адърланд.

— Не, не е вярно — продължи тя. — Има много важен повод. Предполагаме, че нещо не е наред в цялата мрежа. Хората имат… се сблъскват с много странни проблеми. Не могат да се изключат. А… нещата, които се случват тук, може би им оказват въздействие и когато се изключат от мрежата.

Не беше възможно да изясни притесненията си набързо, но се налагаше да се опита да го предупреди.

— Мисля, че ако съм на твое място, ще се опитам да изляза по нормалния начин, преди да извърша виртуално самоубийство.

Плашилото ококори очи в престорена изненада, но зад гърба му се появи разтревоженият Азадор.

— О, хиляди благодарности, малка госпожице. А когато ми се случи да попадна в твоя свят, също няма да пропусна да ти дам цял куп ненужни съвети.

И се обърна към Азадор, сякаш решил, че е единственият, с когото си заслужава да разговаря.

— Над тази стая има вентилационна шахта — точно зад решетката, ето там. Ако искате, можете да се измъкнете по нея на покрива или да се смъкнете в мазето, макар вероятно да нямате желание да заседнете в някаква вертикална шахта, ако бихте могли да си го спестите. Разбра ли ме?

Азадор кимна.

— Щом излезете навън, можете да прекосите града в посока към Реката и така да стигнете до Завода. Или пък направете каквото ви хрумне, по дяволите. Но по-добре тръгвайте, защото не мога вечно да чакам. Около петнайсет минути след като видя последния задник да изчезва в шахтата, това място ще хвръкне във въздуха като фойерверк по случай Деня на Обединените нации. По-дълго не бих могъл да чакам. Разпадам се на парчета.

!Ксабу направи няколко крачки и застана на задни крака пред сламения човек, който клюмваше все по-бързо.

— Не можеш ли да напомпаш пак въздух в себе си? — запита бушменът.

— Не мисля, че шевовете по това тяло ще издържат на налягането, а ако се разпорят, преди да направя онова, което искам да направя, всичко е свършено. Затова изчезвате оттук, по дяволите, ясно ли е?

— Кажи ми само едно нещо — настоя !Ксабу. — Каква е Доротито, за която спомена? Каза да пазим момичето.

— Част от начина, по който е създаден този сим-свят. — Гласът на Плашилото ставаше все по-писклив и тънък. — Следапокалиптичен. Ядрена война. Оцелелите не могат да се размножават. Много лелки емилита, чичковци хенрита, до един стерилни. Оттук митът за едно момиче дете, което една от емилитата ще роди. Доротито, разбра ли?

Той втренчи хлътналите си гримирани очи в !Ксабу, който явно не разбираше.

— О, хайде — простена той. — Махайте ми се от лицето.

Щракна към стенния екран, върху който се появи обсаденият Нов Изумруден град, няколко от тумбестите сгради бяха обхванати в пламъци, а тиктаците трополяха по опустошените улици като двукраки танкове.

Докато най-напред !Ксабу, а след него и останалите се вмъкваха във вентилационната тръба, Плашилото вдигна високо отпуснатите си ръце.

— Виждал съм неща, каквито вие, хората, не бихте повярвали, че съществуват — произнесе патетично той. Говореше или на себе си, или на екрана. — Атакувах горящи кораби далеч от бреговете на Несъществуващия океан. Видях магически пушки да проблясват и да искрят в тъмнината близо до замъка на Глинда. Всички тези мигове ще изчезнат с времето както сълзи в дъжда.

Главата му клюмна, изпускайки въздуха със съскане.

— Време… за умиране…

Последна в шахтата, Рени се спря, за да направи още един опит.

— Плашило който и да си, нищо не си измислям. Убедена съм, че хора умират заради неща, които се случват в мрежата. Умират наистина. Има нещо много объркано в нея.

Сламеният човек бе извадил един скрит в стената плот и с огромни усилия се мъчеше да хвърля с непослушните си пръсти малки клечици една след друга.

— Да — въздъхна той. — С положителност знаеш каква реч да произнесеш на тръгване.

— Но това наистина е важно!

Той затвори очи и постави ръкавиците си там, където трябваше да се намират ушите.

— Някой говори ли? Защото не чувам нищо…

Рени въздъхна и се обърна, за да запълзи след другите.

Минути по-късно се изтърколиха от шахтата върху посипания с чакъл покрив. Трудно можеше да се отгатне, че е ден. Зловещи черни облаци задръстваха небето, а горещият спарен въздух излъчваше миризма на електричество и Рени допусна, че е имало още няколко торнада, докато са били вътре. Упорита струйка пот се спусна между гърдите й към стомаха.

Реката се оказа доста навътре в Завода, мрачни, гъсто разположени една до друга цистерни, плетеница от тръбопроводи и грубо застроени ниски сгради. След кратък спор решиха да минат през депото, след което да прекосят Завода по възможно най-прекия път, пребивавайки на територията на Тенекиения човек само толкова време, колкото им бе необходимо, за да стигнат до Реката. Макар да видяха малки групи обезсърчени хенрита, охранявани от тиктаци пред бетонния замък на Плашилото, сервизният двор под тях беше пуст и те се спуснаха по една водосточна тръба на земята и забързаха по едно разклонение от главната алея, минавайки покрай няколко изоставени вагона.

Бяха се прислонили зад високите колела на един открит товарен вагон, за да поемат дъх — впрочем !Ксабу вече се бе прислонил, а останалите се приближаваха към вагона, — когато мощен и същевременно глух тътен разтърси земята под краката им. Дори масивният товарен вагон подскочи и колелата застъргаха по релсите; за миг ужасената Рени помисли, че ще се килне отгоре им и ще ги премаже.

Когато земята престана да се тресе, изпълзяха до ъгъла на вагона и погледнаха назад. Вътрешните секции на щаба на Плашилото бяха сравнени със земята, а голяма част от останалите бяха скрити от издигащ се облак прах и черен пушек. Отгоре им се спусна дъждец от дребни отломъци и пепел.

— Исусе Христе — промълви Рени. — Направи го. Той се взриви.

— Така ли? — Азадор плю на земята. — Само един идиот си губи времето в игри. Докато противникът му се опитва да разбере какво се е случило, ще се измъкнем по-лесно.

Сякаш като потвърждение на думите му тиктаците, които взривната вълна не бе успяла да повали, бяха започнали да се струпват около сринатия замък и сноповете светлина от прожекторите им проблясваха в сумрака.

— Ще се промъкнем през Завода, без изобщо да ни забележи Тенекиения човек.

— Все пак откъде знаеш за Завода? — настоя Рени. — И всъщност откъде знаеш толкова много за целия този сим-свят?

Азадор повдигна рамене.

— Обикалям наоколо. — Той се навъси. — Стига въпроси. Ако бях на твое място, щях да се държа по-мило. Кой ви измъкна от килията? Кой познава тайните на това място?

Азадор.

Той извади цигара и заопипва за запалката си.

— Нямаме време за губене. — Рени посочи към небето. — Погледни облаците — всеки момент може да се появи ново торнадо и да се стовари върху нас на открито.

Азадор се намръщи, но мушна цигарата зад ухото си.

— Добре. Тогава да вървим.

„Като че ли съм тръгнала на екскурзия — мина й през ума. — Хиляди благодарности, господин Азадор.“

Пресякоха огромното железопътно депо за повече от час. Откритите пространства бяха изключително опасни и на няколко пъти успяваха да се прикрият само секунди преди да ги забележат мотаещите се шайки механични човеци. С притъмняването на небето из депото заблещукаха оранжеви охранителни светлинки, очертавайки контурите на товарни вагони, кантони и изоставени локомотиви. Рени така и не проумяваше защо Плашилото и неговите приятели бяха изразходвали толкова голямо количество енергия за подобно място, дори и да бяха успели да се снабдят с евтини съставни елементи. Разбираемо бе да се построи светът на Оз, но канзаската гара?

Тъкмо там бе едно от различията между богатите и всички останали, реши тя. Тези хора в Адърланд можеха да си позволят да прахосват пари и да отделят внимание на всяко нещо, което поразяваше вниманието им. За разлика от обикновените хора те можеха да си позволят всевъзможни налудничави идеи.

Бегълците спряха да отдъхнат в един закрит товарен вагон. Облакът от взривения замък на Плашилото се бе разстлал по хоризонта и бе трудно да се прецени къде свършва той и къде започва настръхналото небе. Независимо от сгъстяващия се мрак сега въздухът бе по-горещ, отколкото преди половин час.

Скрит от чужди погледи зад стените на вагона, Азадор бе запалил цигара и издухваше димни колелца към ниския таван. Той демонстративно не разговаряше и дори не поглеждаше Емили 22813, свита на няколко крачки от него и следяща всяко негово движение с нескрита болка.

— Той знае много неща — пошепна !Ксабу на Рени. — Дори и да не ти харесва, трябва да разберем дали може да ни помогне да открием приятелите си. Мисля, че ако останем разделени, ще се изложим всички на още по-голяма опасност.

Рени проследи боязливото промъкване на Емили към Азадор, стиснала в юмрук бледата си ръка. В първия момент Рени предположи, че възнамерява да го удари (което не я притесни ни най-малко, ако се изключеха опасенията й, че това би предизвикало агресивна реакция от негова страна), но Емили само пъхна ръка пред мустакатото лице на Азадор. Нещо проблесна в разтворената й длан.

— Виждаш ли? — попита го умолително момичето. — Аз го спасих. Каза ми да не го губя и аз не го загубих.

— Ами да — пое въздух Рени, вторачена в миниатюрния златен предмет. — Съвсем забравих за това. Той й го даде, нали? Тя каза именно това. — Тя се изправи. — Къде го намери, Азадор?

Той не погледна към нито една от жените.

— Какво съм намерил?

— Скъпоценния камък. Откъде се появи?

Той се нахвърли върху нея, издишвайки дим от устата и ноздрите си.

— Коя си ти? И каква си, побъркана жено? Не съм длъжен да отговарям на въпросите ти! Ходя, където си искам, и върша, каквото ми скимне. Аз съм от ромите и ние нищо не казваме на джорджитата.

— Ром? — помъчи се да си спомни Рени. — Искаш да кажеш циганин?

Азадор изсумтя и се извърна. Рени се наруга наум заради нетърпеливостта си. !Ксабу беше прав — трябваше да научат какво знае той. Беше й противно да моли за извинение, но трябваше да го направи.

— Азадор, съжалявам — наистина задавам много въпроси. Но тук ние сме чужденци и не знаем какво да направим. Нямаме никаква представа за онова, което ти знаеш.

— Самата истина — измърмори той.

— Затова ни помогни! Прав си, че не си длъжен да ни казваш каквото и да било, но се нуждаем от помощта ти. Това място — тази мрежа Адърланд, — наясно ли си какво се случва в него?

Той я изгледа с крайчеца на окото си и пое дълбоко от цигарата си.

— Каквото се случва винаги. Богати идиоти играят игрички.

— Но това вече не е така. Системата се… променя по някакъв начин.

Чудеше се до каква степен можеше да бъде откровена, без да му даде възможност да разбере за техните затруднения — смущаваше я това, че скъпоценният камък се намира у него.

— Чу какво казах на Плашилото — продължи тя. — Знам, че го чу. Ще ти задам същия въпрос. Опитвал ли си да се изключиш от мрежата?

Той я погледна. Емили се сви до стената, сякаш уплашена да не я изгори нещо, промъкнало се помежду им.

— Чух какво каза на Плашилото — отвърна най-после той. — Да, опитвал съм.

— И?

Той помръдна рамене и отметна гъстата коса от лицето си.

— Така е, както казваш. Не можах да изляза. Но за мен е все едно — добави безгрижно той. — Не бързам за никъде.

— Сега разбираш ли? — Рени се отпусна на пода и кръстоса крака. — Трябва да обменим информация.

Азадор се подвоуми, след което изражението му стана непристъпно като заключена врата.

— Не. Не е толкова лесно. Плюс това не можем да седим тук и да си бъбрим. Може би, когато преминем на следващото място.

Значи смяташе да тръгне с тях. Рени не беше наясно дали това й харесва особено, но вероятно Азадор пазеше тайните си именно поради тази причина — като скрит коз срещу евентуално изоставяне.

— Добре — изправи се Рени. — Тогава да вървим.

Периферните зони на просналото се във всички посоки железопътно депо бяха гъсто опасани от тръби, цистерни и електрически мрежи, докато навлизаха все по-навътре в територията на Завода.

Виещите се навсякъде като змии тръби, които осигуряваха вода и гориво на подвижния състав и транспортираха всевъзможни течни товари, постепенно се превърнаха в основна характеристика на пейзажа.

Огромните тръби станаха още по-огромни, а свързаните в общи системи тръбопроводи и конвейери образуваха все по-големи и по-големи агрегати, а накрая масивните възли като че ли изместиха обслужваните от тях влакове, обект на всички страхове и въжделения.

Парцаливото небе, надвиснало като мокро одеяло над депото на Изумрудия, бе разграфено на квадрати от провиснали жици и неизменните тръби, разчертано на още по-ситни секции от все по-гъстата инфраструктурна плетеница, превърнала се най-накрая в труднопроходим лабиринт. Дори равната, допреди малко напукана от горещината кална покривка на депото с всяка следваща крачка все повече напомняше на заводски двор с неравния пласт бетон и локвите застояла вода с пъстри като трептяща дъга мазни петна. Същото си остана единствено почти невидимото над главите им мрачно небе, което сякаш се сливаше с напомнящия огромна пещера сивкав Завод с глухия трясък на клокочещи тръби, през чиито ръждясали уплътнители и съединения се процеждаше вода, а през износените изолации на преплетените жици прескачаха синьо-бели електрически дъги.

Придвижването през този объркан лабиринт от пластмасови кабели и разяден от корозията метал напомняше лутане из търбуха на огромен звяр. Всъщност, помисли си уморено Рени, всичките им преживявания в мрежата бяха съпътствани от подобно усещане. Проблемите, които възнамеряваха да решат, трагедиите като тази на Стивън, за които се опитваха да отмъстят, преди известно време изглеждаха съвършено ясни, но постепенно тя и останалите се оказаха все по-дълбоко и по-дълбоко въвлечени в игрите и идеосинкретичните мании на създателите на Адърланд, докато накрая престанаха да съзнават дори какво е реално, камо ли кое е важно.

Гората от вертикални цилиндри, както и изкуственият свод от хоризонтални тръбопроводи поне осигуряваха множество скрити места, което не беше никак лошо: както установиха скоро след стъпването си на територията на Завода, те далеч не бяха единствените му обитатели. Веднъж попаднали сред хаоса от тръби, видяха изненадващо много тиктаци — огромните, неповратливи механични човеци вероятно не бяха приспособени да маневрират из твърде тесните на места пространства, — но забелязаха твърде много други подобни на часовникови механизми същества, също така малко или повече човекоподобни, но далеч по-дребни и неугледни. Много от тях напомняха старовремски играчки от зъбни колела и пружини, разположени в евтин ламаринен корпус, чиито две половини бяха свързани една с друга посредством метални закопчалки. В крещящите цветове, с които бяха боядисани, те изглеждаха още по-бездушни от тиктаците.

Скрита зад туловището на няколко вертикално преплетени тръби, Рени проследи една клатушкаща се покрай скривалището им грубовата играчка — неподвижен, безизразен поглед и нарисувана безчувствена уста — и по тялото й преминаха тръпки. Тревожеха я не толкова самите същества, а представата затова, що за личност би трябвало да бъде Тенекиения човек, за да разполага с подобни бездушни, безразсъдни поданици, все едно виртуални или не.

Имаше й няколко човешки същества, хенрита и емилита, до едно с бръснати глави и целите омотани в мазни парцали; Рени предположи, че са вербувани поданици на Плашилото. Повечето мъкнеха тежки товари, а някои бяха така претоварени, че тя недоумяваше как въобще успяваха да се по мръднат, но дори и онези, които не носеха нищо, не откъсваха очи от краката си. Пристъпваха през локви мръсна вода и заобикаляха всевъзможните препятствия, без да вдигнат очи, сякаш бяха минавали по един и същи маршрут толкова често, че можеха да се движат и слепешката.

— Накъде продължаваме? — запита едва чуто Рени, почти заглушена от шума от капещата върху асфалта вода.

Намираха се под плътната сянка на няколко бетонни колони, всяка дебела колкото огромно многовековно дърво. Във всички посоки наоколо им се простираше монотонната плетеница на катакомбите на Завода.

— Трябва да открием Реката.

Азадор свъси вежди.

— Трябва да е… нататък.

Посочи с ръка, но не изглеждаше убеден. !Ксабу се бе изправил на задни крака, душейки като ловно куче ту въздуха, ту земята.

— Нищо не подушвам — призна той. — Отвсякъде мирише на едно и също — на градски зловония. Но оттук вятърът като че ли е малко по-хладен.

И протегна тънката си космата ръка под прав ъгъл спрямо току-що указаната от Азадор посока.

Рени вторачи поглед в присвитите очи на Азадор и си даде сметка, че е настъпила криза в управлението. Лично тя се доверяваше на инстинктите и уменията на !Ксабу, но пък циганинът, ако наистина беше такъв, можеше да реши да ги напусне всеки момент — в яда си просто можеше да тръгне в избраната от него посока. Бяха ли в състояние да го оставят да си тръгне и да рискуват да не узнаят онова, което би могъл да им каже? Ако беше само до номера в килията, би рискувала, но съществуваше и неизясненият случай със скъпоценния камък на Селърс.

— Добре — обърна се към Азадор тя. — Води ни натам. Надяваше се, че !Ксабу ще я разбере.

Навън слънцето бе залязло или пък буреносните облаци бяха станали напълно непроницаеми, тъй като Завода тънеше в сумрак. Под тръбите и усуканите кабели мъждукаха зеленикаво-жълти светлинки иззад напукани панели, чиято светлина от време на време се усилваше от проблясващи електрически светкавици. По коридорите отекваха призрачни стенания и слаби викове, сякаш с настъпването на нощта Завода се събуждаше за живот.

Рени ненавиждаше това място. Напомнянето, че то представлява само сбор от кодирани шифри, не й помогна особено, след като продължаваше да не е наясно дали двамата с !Ксабу биха оцелели при евентуална смърт в мрежата. Единственото, което знаеше със сигурност, бе, че рядко бе изпитвала толкова силно желание да се измъкне от някое място.

Прекосяваха едно от огромните открити пространства, където се събираха няколко галерии, сякаш изградена от жици катакомба, когато силуетът изникна току пред тях.

Сърцето на Рени замалко не спря, но постепенно възстанови ритъма си, щом тя видя, че е един от хенритата, препъващ се дрипльо с метната през рамо метална кутия. Преди да успеят да се прикрият в сянката на един коридор, той вдигна поглед и ги видя. Очите му едва не изскочиха от орбитите си върху бледото му, покрито с рядка брада лице. Рени пристъпи към него с пръст върху устните си.

— Не се плаши — каза му тя. — Няма да ти сторим нищо.

Човекът се ококори още повече. Отметна глава назад и преглътна, а адамовата му ябълка така се изду, че разтегли врата му, след което устата му зейна широко, разкривайки нещо като високоговорител, натъпкан дълбоко между челюстите му, и Рени ужасена забеляза, че онова, което бе помислила за брада, всъщност бяха стърчащи през бузите му жици. От говорителя зави оглушително сирена с такава сила, че Рени и останалите се люшнаха назад, запушили уши с ръце. Хенрито завибрира безпомощно от силата на звука, който извираше от гърлото му.

Не им оставаше друго, освен да побягнат. На воя се отзоваха и други сирени, не чак толкова настоятелни, но все така парализиращо мощни. Една Емили зави иззад ъгъла пред тях, видя ги да връхлитат върху й и нададе собствения си нечовешки писък, не по-слаб от първия.

Секунди по-късно две от недодяланите тенекиени човечета се появиха в подгизналия коридор малко зад тях и техните предупредителни клаксони също нададоха истеричен вой.

„Преследват ни, искат да установят местонахождението ни“, мина й през ума.

Емили се клатушкаше и Рени я сграбчи и я помъкна след завилия по едно отклонение Азадор.

„Ще се струпат там, където вият най-силно, докато ни обградят.“

Още един дрипльо изскочи така внезапно пред тях, че Рени не успя да определи мъж ли е или жена. Докато призрачното същество изпускаше товара, който бе помъкнало, за да зейне широко с уста, Азадор го събори с рамо на земята. Когато притичаха покрай него, мършавите му ръце и крака се гърчеха безпомощно във въздуха, а от гърлото сирена изскачаха хриптящи стонове.

„Само тичаме безцелно — даде си сметка тя. — Наникъде. Така ще ни убият.“

— !Ксабу! — изкрещя Рени. — Води ни към Реката!

Приятелят й не отговори, но се понесе на четири крака с вирната опашка пред тях. Стигна до едно разклонение на пътя, намали темпо, за да се увери, че го следват, и отново препусна.

Сега аларменият вой се надигна от всички страни и макар обитателите на Завода, които препречваха пътя им, изобщо да не се опитваха да ги спрат, а дори се оставяха да бъдат изблъскани, всички до един надаваха мощни писъци, докато Рени и останалите профучаваха покрай тях, и така отбелязваха посоката на бягството им. Врявата беше направо влудяваща.

На всеки завой изскачаха все нови и нови лица, втренчени човешки погледи, празни, грубовати гримаси на тенекиени същества, дори мрачните туловища на няколко тиктаци. Много скоро цялата тази навалица от метални тела и съсухрена плът щеше да препречи един по един всички пътища за бягство.

Емили се плъзна в една мазна локва и отново се олюля, но този път и двете с Рени се строполиха на земята. Докато се мъчеха да се изправят, !Ксабу заподскача като обезумял на едно място, въртейки муцуната си насам-натам.

— Подушвам нещо, но мисля, че е там.

!Ксабу изпъна глава към едно от тесните разклонения. Пое дълбоко въздух и притвори за миг очи, сякаш без да забелязва целия хаос наоколо. Зашава с пръсти, опита се сякаш да хване нещо във въздуха, след което отново отвори очи.

— Там е — потвърди той. — Усещам го.

Неравният проход се изпълваше бързо с тенекиени играчки, които се олюляваха насреща им като сомнамбули.

— Заградили са пътя към Реката — отбеляза Рени със замряло сърце.

Азадор я изгледа, след това погледна !Ксабу и плю на земята.

— След мен! — изрева той.

Втурна се и се блъсна в първата вълна от метални същества. Поваляше ги встрани като кегли, едно тресна в земята и то се строши на две като орехова черупка, от която се разхвърчаха зъбни колела. Рени поведе Емили, като се мъчеше да прикрива момичето зад широкия гръб на Азадор. Воят на десетките механични гърла стана по-мощен от ракетен двигател. Рени усещаше грубия допир на твърди ръце, които се опитваха да я сграбчат, и размахваше освирепяла ръце, удряйки с юмруци във всички посоки. В един момент Емили се оказа под нея, но Рени се провря през мелето от тела, напипа крехката момичешка ръка и я издърпа. Сега и Емили заблъска паникьосана с ръце около себе си, шамаросвайки с отворени длани тенекиените създания, изкривила уста в крясък, който Рени не чуваше. Рени залитна напред, вцепенена от изтощение и с ръце, изцапани целите в кръв. Пред нея изникна поредното изрисувано лице и забръмча, включвайки алармата. Изрита го в заоблената коремна област и го катурна настрани. Зад него нямаше нищо освен Азадор и мрака.

Той извърна към тях лицето си, сега цялото червено, и им махна с кървава ръка. Коридорът пред него беше пуст, очертан от мъждукащи светлинки, които потъваха в тъмнината. Бяха успели да се промъкнат.

— Исусе Христе — задави се Рени. — Ти… ти…

Чу някакво потракване зад себе си и се обърна. Тенекиените създания, които не бяха напълно осакатени, шаваха като преобърнати бръмбари, за да се надигнат и да подновят преследването. Усети, че й се свива стомахът.

— Къде е !Ксабу?

— Побързайте!

Рени се обърна рязко и видя любимия силует на бабуина, изникнал като Светия дух в коридора пред тях.

— Почти до Реката сме! — извика той.

Закуцукаха след него. След миг клаустрофобичните пространства се разшириха и цилиндричните колони внезапно се източиха на десетки метри височина. Огромната черна маса на Реката се просна пред тях. Товарителният док беше пуст и Рени се досети, че всички създания са сред тълпата, през която току-що се бяха промъкнали. Все още чуваше зад гърба си оцелелите, все така готови да подновят гонитбата, виейки и тътрузейки се върху изпотрошените си крайници.

— Изходът някъде наоколо ли е? — попита тя, опитвайки се да нормализира дишането си.

— Не ставай глупава — изръмжа Азадор. — Цял живот няма да ни стигне да го открием.

— В такъв случай ни трябва лодка.

Два огромни товарни кораба стояха на котва, единият с полуразтоварена стока — кошове с хранителни припаси и сандъци смазочно масло. Рени и останалите се затичаха по дока, за да намерят нещо по-съответстващо на собствените им размери, и го откриха. Беше малък речен влекач, не по-голям от шлеп, облицован отстрани с гума. Качиха се на борда. Рени намери някакъв прът и откачи с него придържащото въже, след което Азадор включи двигателя и се понесоха бавно върху тъмната река.

Зад тях тълпата от виещи хора и механични същества се бе придвижила върху дока, но отвратителният им вой ставаше все по-тих, докато влекачът се носеше навътре в Реката.

Азадор стисна щурвала, мрачен и мълчалив, с ръце, по-кървави от лицето му. Емили рухна разплакана на носа. Рени я отнесе в каютата с помощта на !Ксабу и я положиха върху тънкия сламеник, който явно бе служил за легло на капитана.

Докато Рени шепнеше успокоителни думи на момичето, които и двете едва можеха да чуят поради все още болезнено пищящите им уши, нещо до тях изпращя. Това, което Рени бе помислила за огледало, започна неочаквано да излъчва трепкаща светлина и върху екрана се появи безокото лице на Тенекиения човек.

— И така — възкликна развеселен той, — всички вие, чужденци, все още сте живи — както и най-специалната, мамчето на бъдещото отроче, нали? Великолепно, великолепно. Нищо не е в състояние да помрачи радостта ви, а? Отлично! В такъв случай би трябвало да ви кажа: „Предайте Доротито!“

Вратата на устата му затрака нагоре-надолу, тъй като Тенекиения човек даде воля на отвратителния си, стържещ смях.

— Става, нали? И се надявам, че вие няма действително да капитулирате и да развалите удоволствието…

Рени сграбчи пръта и го стовари върху екрана, който рухна, превърнат на сол. След това се отпусна на пода изтощена и запреглъща сълзите си.