Тад Уилямс
Реката на синия огън (17)

ЧЕТИРИНАЙСЕТА ГЛАВА
ИГРИ В СЕНКИТЕ

МРЕЖА/НОВИНИ: Феромоните включени в списъка на веществата под наблюдение.

(Картина: Мравки, приближили глава до глава, търкат пипала една в друга.)

Диктор: Същите химикали насекомите използват за обмен на информация, а търговците очевидно отдавна използват въздействието им, за да оказват натиск върху клиентите си, какво да купуват, и дори да им влияят да избягват конкурентните стоки. Според новите разпоредби на ООН те попадат под строг контрол независимо от протестите на правителствата на САЩ, Франция и Китай.

(Картина: Рауша пред сградата на ООН.)

Виктор Рауша от Отдела за защита на потребителите към ООН обяви регулационните промени.

Рауша: „Проведохме дълга и мъчителна битка с някои изключително могъщи лобита, но потребителите — гражданите — трябва да имат правото сами да решават без каквито и да са подсъзнателни въздействия, а атакуването на обонятелните органи е известно с изключително ефективното си въздействие. Щом на търговците на хранителни стоки бъде позволено да предизвикват усещане за глад у своите клиенти, какво би могло да спре полицията да принуди гражданите да се подчиняват или пък правителствата да ги накара да им бъдат благодарни? Докъде ще ни доведе всичко това?“

— Код Делфи. Начало.

Някога обичах дъжда. Ако нещо ми липсва поради факта, че толкова отдавна живея в своя подземен дом, то е усещането на дъжда върху кожата ми.

Да, и светкавицата — тази бляскава цепнатина в небето, сякаш за миг вселената се разтваря, за да разкрие трансценденталната светлина на вечността. Ако нещо ми липсва в това мое състояние, то е гледката на великолепния лик на Бога, който наднича през една пукнатина на вселената.

 

 

Казвам се Мартин Дерубен. Не мога да продължа дневника си по обичайния начин, причината, за което ще обясня по-късно, затова нашепвам тези думи в… в нищото, доколкото мога да преценя… с надеждата, че някой ден някак си ще мога да ги възстановя. Нямам представа, що за система лежи в основата на мрежата Адърланд, нито пък каква е степента на паметта й — може би тези думи наистина ще бъдат загубени завинаги, все едно съм ги изкрещяла срещу вятъра. Но за мен тези откровения и размисли са се превърнали от много години в ритуал и не мога да спра сега.

Може би някой друг ще изтегли тези думи от матрицата някой ден след много години, когато всички неща, които ме засягат сега и така силно ме плашат, ще са минало. Какво ще си помислиш, човеко от бъдещето? Ще имали въобще някакъв смисъл за теб онова, което изричам? Ти не ме познаваш. Дори аз понякога, макар да водя този дневник, откакто се помня, имам чувството, че слушам нечии чужди мисли.

В такъв случай с бъдещето ли разговарям, или като всички побъркани жени в човешката история мънкам на себе си, една самотница в своята собствена мрачина?

Няма отговор, разбира се.

По-рано ми се е случвало дни наред да не напиша нито дума в дневника си — дори седмици по време на някое боледуване, — но никога досега пропуснатото време не е съдържало в себе си такива изумителни промени като тези, които ми се случиха, откакто за последен път изложих мислите си. Не знам с какво да започна. Просто не знам. Всичко е съвършено различно.

Чудесно е, че отново мога да се заема с дневника си. Известно време си мислех, че никога повече няма да мога да разсъждавам свързано, но с отминаващите дни — или илюзията за дни — в това място ми е малко по-лесно да понасям потреса, на който човек е подложен в Адърланд, или проекта „Граал“, както го наричат създателите му. Физическото ми състояние също се подобри до известна степен, но все още съм по детски несръчна и объркана от света около мен, и почти все така безпомощна, както при загубата на зрението ми преди двайсет и осем години. Това бяха ужасни времена и се бях заклела никога вече да не допусна подобна безпомощност. Изглежда, Бог никога не пропуска да те накаже за самоувереността. Не бих казала, че ми харесва чувството му за хумор.

Но вече не съм дете. Тогава много плаках, плаках всяка нощ и го умолявах да върне зрението ми — да ми върне света, защото тъкмо това ми се струваше, че съм изгубила. Той не ми помогна, както не ми помогнаха и моите изнервени, некадърни родители. Не беше по силите им. Не съм сигурна дали е било и по неговите.

Странно, че си спомням за майка си и баща си след толкова време. Още по-странно е да си мисля, че са все още живи и в този момент се намират на някакви си стотина километра от физическото ми тяло. Разстоянието помежду ни беше огромно още преди да попадна в тази невъобразима Адърланд — тази въображаема вселена, тази играчка на чудовищни деца.

Моите родители не искаха да ми причинят болка. Срещат се и много по-тежки ситуации в живота, но това едва ли би могло да бъде някаква утеха. Те ме обичаха — и продължават да ме обичат, сигурна съм, и раздялата ни вероятно им е причинила огромна мъка, — но те не ме защитиха. А това се прощава трудно, особено след толкова тежко увреждане.

Майка ми Женевиев беше инженер. Както и баща ми Марк. И двамата трудно съжителстваха с други хора и се чувстваха далеч по-сигурни сред цифрите и схемите. Срещнали се като две плахи животинчета сред горските усои и осъзнали сходството на възгледите си, те решили да избягат заедно от мрачините. Но човек не може да избяга от мрака — колкото по-светло е, толкова повече са сенките. Спомням си го много добре от времето, когато светлината все още съществуваше за мен.

Почти не излизахме. Спомням си само как всяка вечер седим пред стенния екран и гледаме някое от онези научнофантастични предавания, така обожавани от тях. Все някакви безкрайни измислици — нищо друго не ги интересуваше. Освен работата им, общуването им един с друг и понякога с мен. Това изчерпваше ангажиментите им към света извън техните глави. Докато стенният екран мигаше, запълвах книжки за оцветяване или четях, или сглобявах играчки, а родителите ми седяха на дивана зад мен и пушеха хашиш — „дискретно“, както се изразиха веднъж, — бъбрейки за някоя глупава от научна гледна точка грешка или нелогичност в някое от любимите им предавания. Ако вече го бяха гледали, обсъждаха грешката по същия ентусиазиран и изчерпателен начин, сякаш я виждаха за първи път. Понякога ми се приискваше да им изкрещя и да престанат да дрънкат глупости.

Естествено, и двамата работеха вкъщи и повечето си професионални контакти осъществяваха по мрежата. Това бе една от най-важните причини за избора на професията им. Ако не трябваше да ходя на училище, може би въобще нямаше да излизам от къщи.

Родителите ми нямаха никакви ангажименти към външния свят и отначало гледаха на него с отегчено равнодушие, но с годините то се замени с растяща тревожност. Особено майка ми все по-мъчително изтърпяваше часовете, в които не бях пред очите й, сякаш бях някакво безразсъдно дете астронавт, напуснало безопасното пространство на домашния кораб, а тихите улици в предградието на Тулуза бяха някаква гъмжаща от чудовища чужда земя. Искаше ме обратно на борда веднага след училище. Когато навърших седем години, ако действително съществуваше някаква научнофантастична телепортираща машина, която моментално да ме прехвърля от класната стая в нашата дневна, тя би я закупила независимо от цената.

В ранното ми детство, когато работеха и двамата, те вероятно биха могли да си позволят подобно устройство, ако то съществуваше…, но нещата тръгнаха на зле. Инцидентните моменти на веселост у баща ми всъщност прикриваха една сковаваща го безпомощност и при най-малкото усложнение. Някакъв противен администратор най-накрая успя да го изхвърли от една компания, в чието създаване бе участвал, и-той бе принуден да се задоволи с по-нископлатена работа. Майка ми загуби работата си без каквато и да е вина — компанията загуби договора си с ЕКА, Европейската космическа агенция, и отделът й бе закрит — а за нея се оказа непосилно да тръгне да си търси нова. Постоянно си търсеше извинения, за да не излиза от къщи, и прекарваше все по-голяма част от времето си в мрежата. Родителите ми не помръдваха от къщата си в кроткото предградие, но с всеки изминал месец това удоволствие ставаше все по-скъпо за тях. Обтегнатите обсъждания понякога прерастваха в изострени и взаимнообвинителни спорове. Продадоха скъпата си процесорна станция на един свой приятел и я замениха с евтин модел, произведен някъде в Западна Африка и купен на втора ръка. Престанаха да купуват нови неща. Хранехме се евтино — майка ми приготвяше някакви супи, оплаквайки се като принцеса, която са превърнали в кухненска слугиня. И до днес свързвам миризмата на варени зеленчуци с нещастие и стаено недоволство.

Бях осемгодишна, когато дойде предложението — достатъчно голяма, за да знам, че вкъщи нещата не са наред, но без абсолютно никакви възможности да променя каквото и да било. Познат на баща ми спомена, че майка ми би могла да намери работа в някаква изследователска компания. Тя не прояви интерес — в този момент само пожар бе в състояние да я измъкне от къщата, а не знам дали и той би могъл, — но баща ми се възползва от предложението, надявайки се вероятно, че може да започне допълнителна почасова работа там.

Това не стана, макар че мина през няколко интервюта и се запозна сравнително добре с един от ръководителите на проекта. Тази жена, която, убедена съм, искаше да помогне на баща ми, спомена, че макар засега да нямат нужда от повече инженерни кадри, търсят хора, които да се подложат на някакъв експеримент и че компанията, субсидираща проекта, плаща много добре.

Баща ми пожела да стане доброволец. Тя му каза, че не отговаря на изискванията, но ако се съди по формуляра му, неговата осемгодишна дъщеря отговаря. Ставало дума за експеримент, свързан със сетивните възприятия, финансиран от „Клинсор Груп“, швейцарски специалисти по технологии в сферата на медицината. Проявява ли интерес?

За негова чест трябва да призная, че баща ми не се съгласи веднага, макар предложената сума да беше почти колкото едногодишната му заплата. Прибра се вкъщи доста объркан. Двамата с майка ми си шушукаха цялата вечер по време на безконечното предаване, говорейки малко по-високо едва след като ме сложиха в леглото. По-късно осъзнах, че макар нито един от двамата да не е бил категорично за или против, възникналите вследствие на предложението недоразумения между тях ги бяха докарали по-близо до развод откогато и да е до този момент. Типично за тях — дори при най-тежката криза в съвместния им живот те не знаеха какво точно искат.

Три дни по-късно, след няколко разговора за потвърждение с псевдоакадемичната организация, на която се заплащаше, за да извърши проучването — тук нито преувеличавам, нито обвинявам несправедливо, тъй като още тогава бяха останали съвсем малко университети, които да не бяха продали душата си на корпоративния капитал, — родителите ми стигнаха до убеждението, че всичко ще е за добро. Мисля си дори че странните им асоциални разсъждения ги бяха довели до извода, че от цялата тази работа биха могли да произтекат много важни последици за мен самата, много по-важни от припечелените за семейството пари — че някаква скрита моя способност би излязла наяве по време на проучването и аз бих се оказала далеч по-изключително дете, отколкото им се струваше на самите тях.

В едно отношение се оказаха прави — животът действително се промени завинаги.

Спомням си, че майка ми влезе в моята стая. Бях си легнала и четях някаква книга, защото техните странни, почти… сомнамбулни — тъкмо тази е думата — техните сомнамбулни караници през последните няколко дни ме бяха изнервили, и аз я погледнах виновно, когато влезе, сякаш ме беше заварила да върша нещо нередно. Одърпаният й джемпър бе просмукан от едва доловимата миризма на хашиш. Беше леко замаяна, както обикновено в този вечерен час, и отначало, докато обмисляше как да ми съобщи новината, се уплаших от неразбраното й, завалено бъбрене. Заприлича ми на някакво животно или на чуждоземен двойник от предаванията по мрежата, които бях гледала като дете.

Когато ми съобщи какво решение са взели, уплаших се още повече. Щях да прекарам известно време съвсем самичка, обясни ми тя, за да помогна на някакви хора в някакъв експеримент. Приятни мъже и жени — чужденци, искаше да ми каже всъщност тя — щели да се грижат за мен. Щяла съм да помогна на цялото семейство и щяло да ми бъде интересно. Всички мои съученици щели да ми завиждат, когато съм се върнела.

Как бе възможно една жена, дори погълната изцяло от себе си като майка ми, да предположи, че това би могло да ми въздейства по някакъв друг начин, освен да ме ужаси? Плаках цялата нощ и през следващите дни. Родителите ми се държаха така, сякаш ме беше страх да отида на летен лагер или да отида на училище в първия учебен ден, и ми повтаряха, че създавам главоболия, но дори и те май се досещаха, че има нещо съмнително в родителското им поведение. Всяка вечер ми предлагаха любимите ми десерти и цели две седмици изобщо не пушиха хашиш, така че спестиха пари и ми купиха нови дрехи.

В деня на пътуването облякох новото сако и новата рокля. Със самолета до Цюрих с мен дойде само баща ми — по това време майка ми не бе в състояние да отиде дори до пощенската кутия на ъгъла, без да се подготвя за това цели часове. Когато кацнахме, денят се оказа толкова мрачен, че запомних за цял живот този сив, металически цвят, както й чувството, че баща ми възнамерява да ме изостави също както бащата на Хензел и Гретел бе изоставил своите деца в гората. Хората от института „Песталоци“ ни качиха в голяма черна кола, точно от онези, които малките момичета никога не би трябвало дори да приближават. Всичко беше тайнствено и зловещо. Малкото, което успях да видя от Швейцария при пътуването до института, ме ужаси — сградите бяха много чудновати и земята вече бе покрита със сняг, макар в Тулуза все още да беше съвсем топло. Когато пристигнахме в комплекса от ниски сгради, заобиколени от градини, които положително бяха по-приветливи в по-приветливите сезони, попитаха баща ми дали би искал да прекара първата нощ преди началото на експеримента заедно с мен. Той вече си бе купил билет за вечерния самолет, загрижен повече за майка ми, отколкото за мен. Разплаках се и не го целунах за довиждане.

Странно, много странно… всичко беше много странно. По-късно разпитвах родителите си — не, настоявах да ми кажат как са могли да изпратят едно дете на такова място. Не бяха в състояние да ми отговорят по никакъв друг начин, освен че всичко им се е струвало чудесно. „Кой би могъл да предположи, че ще се случи подобно нещо скъпа?“ — повтаряше майка ми. Наистина кой? Вероятно някой, който би помислил за нещата отвъд стенния екран и всекидневната.

И до ден днешен побеснявам, като си спомня.

Хората в института „Песталоци“ бяха по своему мили и внимателни. Работеха с много деца, а швейцарците не обичат своите синове и дъщери по-малко от другите хора. Имаше и няколко сътрудници, чиято единствена грижа беше да правят всичко възможно обектите на изследванията — тъй като почти цялата дейност на института бе подчинена на развитието на децата — да се чувстват добре. Помня една госпожа Фюрстнер, която бе изключително внимателна. Често се питам какво ли е станало с нея. Беше не по-възрастна от майка ми и сигурно все още е жива и си живее в Цюрих. Все пак се надявам, че вече не работи в института.

Няколко дни ме оставиха да свикна с новата обстановка. Бяхме много деца в една стая, повечето от тях говореха френски, тъй че не се чувствах самотна в буквалния смисъл на думата. Хранеха ни добре и нашите опекуни ни предоставяха всевъзможни играчки и забавления. Гледах научнофантастични програми по мрежата, но те ми се струваха необичайно безинтересни без нескончаемите коментари на родителите ми.

Най-после госпожа Фюрстнер ме запозна с доктор Бек, която имаше руса коса и ми заприлича на принцеса от приказките. Докато тя ми обясняваше със сладкия си и успокоителен тон, какво ще трябва да направя, вярвах все повече и повече, че няма да ми се случи нищо лошо. Такава красива жена никога не би се опитала да ми причини болка. Дори и да станеше някаква грешка, знаех, че госпожа Фюрстнер не би позволила да пострадам. Разбирате ли, винаги бях живяла под закрила — макар и не в пълния смисъл на думата, както щях да разбера по-късно — и сега тези хора ме уверяваха, че поне в това отношение нищо нямаше да се промени.

Щях да участвам в експеримент по сензорна недостатъчност. И до днес не знам със сигурност, какво точно очакваха да научат. По време на следствието дадоха показания, че им било възложено да изследват първичните биологични ритми, а също и да установят как влияят факторите на околната среда върху процеса на обучение и развитие. Каква полза би извлякъл от това един медицински и фармацевтичен международен консорциум като „Клинсор“, така и не се изясни, но хората в него бяха отпуснали огромен бюджет за провеждане на изследванията и бяха замесени много интереси — институтът „Песталоци“ беше само един от многото облагодетелствани от тяхната щедрост.

Щеше да бъде нещо като необикновена ваканция, обясни ми доктор Бек. Щях да бъда оставена сама в една много тъмна и много тиха стая — като моята вкъщи, но със собствена баня. Щях да имам на разположение куп играчки, игри и упражнения, с които да се занимавам, но трябваше да го правя на тъмно. Всъщност нямаше да бъда сама, обясни ми докторът, тъй като тя или госпожа Фюрстнер непрекъснато щели да слушат звукопредавателите. Бих могла да им се обадя веднага щом ми се прииска, и те щели да ми отговорят. Щяло да продължи само няколко дни и когато всичко свърши, щели да ми дадат толкова торти и сладолед, колкото мога да изям и която си искам играчка. А и на родителите ми, не се притесни да добави тя, щяло да бъде заплатено.

Сега звучи глупаво и едва ли има някакво значение, но като малка не се боях особено от тъмнината. Всъщност, ако пишех разказ, щях да започна така: „Като дете никога не съм се бояла от тъмното.“ Разбира се, ако знаех, че ще прекарам останалата част от живота си в мрак, може би щях да се противопоставя на онова първо спускане в него.

По-голямата част от събраната от института „Песталоци“ информация от мен и другите подложени на експеримента за сензорна недостатъчност деца беше в основата си ненужна. Тя само потвърждаваше вече откритото при хора, прекарали продължително под земята, в пещери или кабини без осветление. При подложените на теста деца се проявиха известни разлики в сравнение с възрастните — те се приспособяваха по-добре в последна сметка, макар да се оказаха по-склонни към неблагоприятни увреждания при своето развитие впоследствие, но подобни очевидни открития са твърде нищожен резултат за такава скъпа програма. Години по-късно, когато се върнах и прочетох показанията на изследователите от компанията по време на съдебния процес, истински се вбесих, като разбрах заради какви незначителни познания съм загубила своето щастие.

Отначало, както ми бе казала доктор Бек, беше съвсем простичко. Хранех се, играех и прекарвах дните си в тъмнина. Лягах си при абсолютен мрак и се събуждах в същото черно нищо, много често от гласа на някой от изследователите. Започнах да разчитам на тези гласове, а не след дълго и да ги виждам. Те имаха цвят, форма — неща, които ми е трудно да опиша, както не мога да опиша и на настоящите си спътници, по какво се различават възприятията ми в този изкуствен свят от техните. Това, изглежда, бяха първите прояви на синестезията, предизвикани от ограничена сензорна информация.

Отначало игрите и упражненията бяха простички неща: звукоопознавателни тестове, проверка на чувството ми за време и на паметта ми, физически задачки, за да разберат как въздейства тъмнината на усещането ми за равновесие и на цялостната ми координация. Сигурна съм, че са наблюдавали всичко, което изяждам, изпивам и дори онова, което изхвърлям от себе си.

Не след дълго започнах да губя каквато и да е представа за време. Заспивах, щом се уморя, и ако изследователите не ме събудеха, можех да спя по дванайсет и повече часа или пък само четирийсет и пет минути. И нищо чудно, че се събуждах без абсолютно никаква представа, колко време бе изминало. Това не ме притесни особено хората започват да се боят от загубата на контрол над времето с възрастта, — но други неща ме притесняваха. Липсваха ми моите родители, колкото и безпомощни да бяха, и без да мога да го обясня, мисля, че започнах да изпитвам страх от възможността никога да не видя отново светлината.

За съжаление този страх се оказа пророчески.

От време на време доктор Бек ме караше да разговарям с някое от другите деца по аудиоканала на затъмнения екран. Някои бяха изолирани на тъмно като мен, други бяха на светло. Не знам какво научиха изследователите — бяхме деца в края на краищата и макар децата да обичат да играят заедно, те не са особено словоохотливи. Но едно от тях беше по-различно. Първия път, когато чух гласа му, се уплаших. Мънкаше и бръщолевеше — във вътрешното ми зрение звукът имаше заострена, ръбеста форма, като някаква старинна механична играчка, — и никога не бях чувала подобен акцент. Сега, като си припомням, ми се струва, че това бяха звуци от синтезатор, но тогава в съзнанието ми възникваха ужасяващи образи — какво или кой би могъл да говори по такъв начин.

Странният глас ме попита как се казвам, но не ми каза своето име. Звучеше някак неуверено и правеше големи паузи. Сега всичко ми изглежда доста странно и се питам дали не съм разговаряла с някакъв изкуствен разум или някое душевноболно дете, чиито недъзи са били лекувани с тази технология, но тогава бях едновременно впечатлена и объркана от този нов партньор в игрите, който се изказваше толкова бавно и изговаряше най-накрая думите по такъв странен начин.

Каза ми, че е сам. Че е на тъмно също като мен или поне няма възможност да вижда — никога не говореше за зрение освен с наизустени метафори. Може би беше сляп, както аз сега. Не знаеше къде се намира, но искаше да излезе — непрекъснато го повтаряше.

Първия път бяхме заедно само няколко минути, но при следващите случаи разговаряхме по-продължително. Научих го на някои от звуковите игри, които изследователите бяха прилагали в моите занимания, пеех му песни и му казвах стихчета, които помнех. Беше му невероятно трудно да проумее някои неща, а други схващаше поразително бързо — на моменти имах чувството, че се намира в черната ми като катран стая и наблюдава всичко, което върша.

При петата или шестата ни „визита“, както ги наричаше доктор Бек, той ми каза, че съм му приятел. Не бихте могли да си представите по-сърцераздирателно признание, което запомних завинаги.

Прекарах безброй дни от зрелия си живот в опити да открия това загубено дете — проучих всички възможни следи в архивите на института, открих всеки, който е бил свързан по някакъв начин с експеримента „Песталоци“, — но така и не успях. Сега се питам дали то изобщо беше дете. Не бяхме ли всъщност обекти на някакъв турингов експеримент? Подготовка на програма, която един ден би могла да се приложи безпроблемно върху възрастни, но засега можеше да се осъществи единствено чрез разговори с осемгодишни хлапета, при това не твърде успешно?

Каквото и да беше, повече не си говорихме. Защото се случи нещо друго.

Бях прекарала в мрака доста дни — над три седмици. Изследователите се подготвяха да приключат участието ми в експеримента през следващите четиридесет и осем часа. Тъкмо ми задаваха един изключително сложен и подробен финален диагностичен тест — госпожа Фюрстнер ми го обясняваше с псевдомайчинска нежност, — когато нещо се обърка.

Показанията на съдебния процес са неясни, тъй като самите хора от института „Песталоци“ не са сигурни какво се бе случило, но е било някаква много тежка авария, засегнала цялата му сложна система. Първото, което осъзнах, бе, че вече не чувам мекия, очарователен глас на госпожа Фюрстнер, секнал на средата на фразата. Жуженето на климатичната инсталация, което не бе прекъснало нито за миг, също спря внезапно, оставяйки ме в абсолютна тишина, от която ме заболяха ушите. Всичко бе спряло — абсолютно всичко. Всички окуражителни звуци, благодарение на които мракът не ми се струваше така безкраен и плътен, бяха секнали.

След няколко минути започвах да изпитвам страх. Помислих си, че може да е имало обир и лоши хора са отвлекли доктор Бек и останалите. Или пък някакво огромно чудовище ги е убило и сега души нагоре-надолу по коридорите и ме търси. Втурнах се към дебелата звукоизолационна врата на обиталището ми, но тъй като енергийната система не функционираше, бравата бе блокирала. Не успях да открехна и капака на процепа, през който ми подаваха храната. Ужасена, започнах да викам доктор Бек, госпожа Фюрстнер, но никой не дойде и никой не ми отговори.

Мракът се превърна в нещо — плътно и осезаемо. Имах чувството, че ще ми отнеме дъха, ще ме стисне и ще ме задуши, докато ме изпълни със своята непрогледност като удавник в океан от мастило. Безпределно нищо — нито звук, никакъв глас, самата гробовна тишина.

От показанията знам, че на инженерите са им трябвали почти четири часа, за да задействат системата. На малката Мартин, забравеното в мрака дете, те се сториха цели четири години.

И тогава, в последния момент, докато съзнанието ми се луташе край стръмните брегове на бездната, очаквайки всеки миг да се разпадне завинаги в много по-дълбоката от всяка слепота пустош, нещо застана до мен.

Внезапно и без каквото и да е предупреждение аз престанах да бъда сама. Усетих някого до себе си в тъмнината, но това не ми донесе облекчение. Този някой, който или каквото и да беше, изпълни пустотата с най-ужасяващата и неописуема самота. Дете ли чух да плаче? Чух ли нещо въобще? Не знам. И сега не знам нищичко, а тогава сигурно съм била луда. Но усетих нещо да идва и да присяда до мен, и да ридае горчиво в дълбоката черна нощ, някакво празно и студено, и съвършено самотно присъствие, най-кошмарното нещо, което съм изпитвала някога. Седях онемяла и вкаменена от ужас.

И в този момент осветлението се включи. На какви невероятни дреболии се крепи животът. Да попаднеш на кръстовището точно в момента на смяната на светофарите, да се върнеш за забравения портфейл и да изпуснеш самолета, да се окажеш под лъча на уличната лампа тъкмо когато някой непознат гледа натам — незначителни случаи, които могат да променят всичко. Колкото и да бе сериозна и невероятна, сама по себе си аварията в системата на института не би могла да бъде единствената причина. Но една от инфраструктурните подсистеми била неправилно кодирана — въпрос на няколко сбъркани шифъра — и трите помещения в моето крило били лишени от точната процедура на задействане. Тъй че, щом системата се включила, вместо от мъждукащото като от тънко резенче при новолуние сияние на светлините за адаптационния период трите апартамента били залени от хилядаватовата светлина на аварийното осветление като от нова звезда. Другите два апартамента били празни — единия не го ползвали от седмици, обитателят на другия бил откаран дни преди това в болницата на института с варицела. Аз единствена видях аварийните светлини да блясват като някакво Божие око. Видях ги за миг и това бе последното, което видях някога.

Всички специалисти до един — а те са безчет — твърдят, че увреждането не е физиологично. Травмата, колкото и да бе тежка, не би трябвало да е хронична. Не може да се установи никакво увреждане на очния нерв и тестовете потвърждават, че в действителност „виждам“, тоест онази част от моя мозък, която възпроизвежда зрителни представи, продължава да реагира на сигналите и да ги възпроизвежда. Но всъщност аз не виждам, независимо какво сочат тестовете.

Старото наименование е „истерична слепота“ — ще рече, че бих могла да виждам, ако имах желание за това. Ако е истина, то тя е чисто научна истина. Ако беше до собственото ми желание, нямаше да прекарам всички тези години досега в тъмница — нима някой би допуснал обратното? Но този изгарящ миг заличи от паметта ми способността ми да виждам, запращайки ме във вечния мрак и превръщайки ме в това, което съм сега, така както бе преобразен Савел при пътуването си към Дамаск.

Оттогава живея в тъмнина.

Съдебният процес се проточи почти три години, но си спомням съвсем малко неща. Бях захвърлена в съвършено различен свят, сякаш някаква зла фея ме бе омагьосала да загубя всичко. Мина дълго време, преди да си създам свой свят, в който да мога да живея. Родителите ми спечелиха няколко милиона от „Клинсор“ и института „Песталоци“ и похарчиха почти половината за мен. Тези пари ми дадоха възможност да уча в специализирани училища и да си осигуря обзавеждане, дом и усамотение, когато пораснах. В известен смисъл ми дадоха възможност да се отделя от своите родители — вече не се нуждая от тях.

Имам още много неща да разкажа, но времето тече много бързо. Не знам от колко време седя и шептя тук, но чувствам, че слънцето вече изгрява в това странно място. Така да се каже, поставих ново начало на своя дневник с тези изречени в нищото думи със съвсем смътната надежда, че някой ден ще мога да ги възстановя. Не казваше ли за себе си английският поет Кийтс: „тоз, чието име е написано върху вода“? Така. Ще бъда Мартин Дерубен, сляпата магьосница на един нов свят, и ще напиша името си във въздуха.

Някой ме вика. Трябва да вървя.

Код Делфи. Край.

 

 

Мелодичната секвенция от хармонични звуци се разпадна на множество подсеквенции, но главната тема продължи да се повтаря. Подсеквенциите също се умножиха, образуваха пласт върху пласт и след малко целият свят се превърна в мрежа от звуци, толкова заплетена, че бе невъзможно да отделиш един тон от нея, камо ли отделна секвенция. Накрая всичко се сля в една-единствена нота фа диез с милиони трептящи, вибриращи, бликащи и резониращи хармонии, сякаш звука на зараждащата се вселена.

Мисловната музика на Дред. Освен ловуването и адреналиновите дози от време на време, тя бе единствената му дрога. Не я използваше безразборно и настървено, както някой енергиен гладник, който би се натъпкал с вихрено парче на „черно“, а по-скоро с отмереното спокойствие на лекар наркоман, който приема ударна доза чист фармацевтичен хероин, преди да се върне към професионалните си задължения. Бе освободил следобеда си от ангажименти, окачайки цифрово „Не смущавайте“ на входния си канал, и се бе изтегнал по гръб в средата на килима в своя офис в Картахена, поставил възглавница под главата си и пластмасова бутилка пречистена вода до едната си ръка, заслушан в хора на сферите.

Докато този единствен тон ставаше все по-плавен и простичък, тъй като повторенията ставаха все по-натрапчиви, той изпита усещане, че се издига над тялото си в празното сребърно пространство, към което се бе устремил. Той беше Дред, но и Джони Вулгару, а така също и още нещо, свързано по странен начин с Пратеника на смъртта на Стареца — но беше и още повече. Всички тези неща едновременно, разраснали се до рамките на звездна система… празна, изпълнена с черен мрак, но същевременно заредена със светлина.

Усети как някаква гореща точка в центъра на съществуванието му започна да се разтяга. Както се носеше в сребристата празнота на музиката, усети силата му да се разраства. Можеше да протегне ръка и да скърши нещо далеч по-сложно и могъщо от някаква охранителна система. Под себе си виждаше Земята, забулена в мрак и обкичена със сферичната украса на електронни орбити, тъничка като косъм броеница от светлинки, и изпита усещането — в сребристото си, наситено от подлудяваща музика великолепие, — че ако пожелае, би могъл да прекърши целия свят.

Дред усети, че се смее някъде в себе си. Струваше си да се посмее. Наистина си струваше.

Дали това изпитваше Стареца? Такова ли всемогъщество усещаше постоянно? Че светът е негова собственост и може да прави с него каквото му скимне? Че такива като Дред са само някакви нищожни светлинки, по-незначителни и от светулчици?

Дори и така да бе, то не притесняваше Дред. Бе се отпуснал в своето сребристо самодоволство и не изпитваше никаква завист или страх от Стареца. Всичко щеше да се промени, при това съвсем скоро.

Но той имаше други неща за обмисляне, други мечти за мечтаене. Остави пулсиращият тон да го изведе отново от него. Промяната го сгря, завръщайки го в хладното сребристо пространство, откъдето можеше да вижда далеч напред и да обмисли всички дребни детайли, с които му предстоеше да се справи оттук нататък.

Дред се отпусна върху голия под на офиса и се заслуша в мисловната си музика.

Мина досадно много време, докато тя отговори на обаждането. Вече се бе включил в сим-линията и знаеше, че пътниците в Адърланд в момента спят. Какво се мотаеше тази жена, пак ли си вземаше душ? Нищо чудно, че така си падаше по котката си — самата тя бе една постоянно почистваща се котка. Тази кучка имаше нужда от малко дисциплина… може би от градивния тип.

„Не — напомни си той. — Не забравяй сребърното място.“

Въведе тиха музика — не мисловната (беше изчерпал полагаемата се седмична доза, а в това отношение бе непреклонен), а лека мелодия на спокойно плискаща се езерна вода. Нямаше да се остави на раздразнението да обърка всичко. Беше очаквал този момент цял живот.

Макар повикването да бе обозначено със собствения му код, гласът й прозвуча без изображение.

— Ало?

„Сребърното място — каза си той. — Всемирът.“

— Аз съм, Дулси. Да не би пак да излизаш от банята?

Луничавото лице на Дулси Ануин цъфна на екрана. Действително бе навлякла хавлиен халат, но червеникавата й коса беше суха.

— Бях забравила образа изключен след предишния разговор.

— Както и да е. Имаме проблем с нашия проект.

— Имаш предвид, че пак се разделиха? — Тя врътна очи. — Ако продължава по този начин, ще останем единственият сим. След като изчезнаха малките разбойници, останахме четирима — с нашия пет.

— Не е това, макар никак да не е приятно.

Дред зърна през отворената врата на кухнята зад гърба й да се движи някаква сянка.

— Има ли някой при теб?

Тя извърна уплашено глава.

— О, Божичко. Това е Джоунс. Котката. Наистина ли допускаш, че ще водя подобен разговор с теб, ако имаше някой друг?

— Всъщност не.

Засили леко плискащата се музика, за да потисне раздразнението си, и успя дори да се усмихне.

— Съжалявам, Дулси. Много работа ми се струпа.

— Действително много работа. Сигурно си планирал току-що приключилия… проект месеци наред. Кога си почивал за последен път?

Отнасяше се с него като към някакъв нищожен, треторазреден наемник. Стана му смешно.

— От известно време не съм и именно за това искам да поговорим. Имаме проблем. Не само че не можем да включим трети човек да управлява сима, но и не може да бъде управляван от двама отсега нататък.

Тя се намръщи.

— Какво искаш да кажеш?

— Изглежда, не ме слушаш внимателно.

Опита се да й обясни спокойно, но не му бе приятно, че трябваше да изтъква безспорно очевидни неща, особено като знаеше какво щеше да поиска от нея.

— Тази Мартин — сляпата жена. Ако казва истината, а не виждам причина да не й вярвам, то тя е сериозна опасност за нас.

Сякаш заварена в неловка ситуация, Дулси моментално прие сериозно изражение.

— Продължавай.

— Тя възприема информацията по неразбираем за нас начин. Твърди, че усеща неща във виртуалното обкръжение, които ти и аз — или останалите бегълци на Небесния бог — не могат да усетят. Ако досега не е забелязала, че нашият сим се населява от двама души, само въпрос на време е да го разбере.

— Ъхъ.

Дулси кимна, след което се обърна и се приближи до дивана си. Седна, вдигна чаша към устните си и отпи една глътка, преди да продължи.

— Наистина мислих за това.

— Сериозно?

— Стигнах до извода, че най-лошото би било, ако настъпи внезапна промяна в излъчваните подсъзнателни сигнали. — Тя отпи още една глътка и разбърка с лъжичка течността в чашата. — Може вече да си е изградила образ за нас, който да възприема като сигнала на нашия сим. Ако отново настъпи промяна, тя ще я забележи. Най-малкото съществува подобна вероятност.

Част от възхищението му към Дулсинея Ануин се възвърна. Казаното от нея беше абсолютна глупост, но доста смислено като светкавично скроена хипотеза. Не се стърпя да не се запита дали би била така спокойна и самодоволна, ако познаваше истинския му облик — ако имаше представа за истинската му същност, когато всички маски бъдат свалени… Прогони разсейващите го мисли.

— Хм. Схващам какво искаш да кажеш. Имаш основания, но не съм сигурен, че ще го взема изцяло предвид.

Той усети, че тя има намерение да се опита да упорства по отношение на току-що хрумналата й мисъл.

— Ти си шефът. А според теб как би трябвало да постъпим? Тоест какъв избор имаме?

— Каквото и да направим, трябва да вземем бързо решение. А ако не оставим нещата такива, каквито са в момента, единственият начин е един от нас да поеме изцяло сима.

— Изцяло? — Тя едва не загуби самообладание. — Но това е…

— Знам, че идеята не звучи привлекателно. Но може да се наложи да постъпим именно така — всъщност ти ще трябва да се заемеш, тъй като имам ужасно много други неща да върша. Но ще помисля върху това, което каза, и ще ти се обадя по-късно. Довечера в 22:00 твое време, става ли? Симът би трябвало да спи по това време или пък ще го изтеглим настрана, за да се изпикае, или нещо такова.

Зле прикритото й раздразнение го развесели.

— Ясно. В 22:00.

— Благодаря, Дулси. А, един въпрос. Знаеш ли много стари песни?

— Какво? Стари песни?

— Интересно ми е едно нещо, което чух. Почва така… Внезапно му се отщя да й я изпее — щеше да прозвучи, сякаш издава безпомощността си пред един човек, който в края на краищата му е подчинен. И все пак запя:

— „… ангел ме докосна, ангел ме докосна…“ Нещо такова. Повтаря се все едно и също.

Дулси се вторачи в него, сякаш го бе заподозряла, че се занимава със съвършено странични проблеми.

— Никога не съм я чувала. С какво те заинтригува?

Усмихна й се с възможно най-чаровната си усмивка, сякаш искаше да й каже: „С удоволствие ще те откарам.“

— Нищо особено. Стори ми се позната, но не помня откъде. Значи в 22:00 — и се изключи.

 

 

— Код Делфи. Начало.

Беше шумът на реката. Странно, че с такъв остър слух като моя, снабден с най-добрата слухова апаратура, закупена с парите от съдебния процес — която в момента обработва информацията от очевидно най-добрата звуковъзпроизвеждаща апаратура, закупена с парите на Братството на Граала, — може да ме заблуди шумът от течаща вода.

Замислих се за новия си дневник и разбрах, че началото му е твърде песимистично. Надявам се, че един ден размишленията ми ще могат да бъдат възпроизведени, но обстоятелството, че отделям толкова време за собствената си история, означава, че някой друг, а не аз, ще бъде техният слушател. Може и да са му от полза, но не предават точното ми настроение. Трябва да звуча така, сякаш се надявам да ги възстановявам някога за себе си. И когато го направя, ще искам да ми напомнят как съм се чувствала точно в този момент.

Не мога да споделя кой знае колко за това, как се озовах в тази мрежа, защото си спомням съвсем малко. Охранителната система, каквато и да е тя, изглежда подобна на програмата за ловене на деца с нейното дълбоко хипнотизиращо въздействие, която по такъв ужасяващ начин описа Рени, разказвайки за виртуалния нощен клуб. Изглежда, оказва въздействие на подсъзнателно ниво и причинява принудителни физически ефекти. Лично аз си спомням само за усещане за нещо яростно и злокобно. Това очевидно е програма или мрежа, въздействаща върху нервната система, способна да умалява неимоверно много познатите ми неща. Откакто съм в мрежата обаче, постепенно успях да възвърна разума си в ужасяващия и умопомрачителен шум, едновременно реален и метафоричен, което преди това ми се струваше невъзможно. И сега мога да върша неща, които никога преди не съм вършила. Превъзмогнах хаоса и проникнах в съвършено нова сфера на сетивни възприятия, подобно на опръскания от кръвта на дракона Зигфрид.

Чувам падането на листото и растенето на тревата. Мога да помириша трептящата върху листото капка. Усещам сложните и непредвидими обрати на времето и техните проекции. Всичко това е твърде увлекателно — също като кацнал на клона млад орел, който разперва криле срещу вятъра за първи път, и аз имам усещането за безграничността на възможностите си. Ще ми бъде непосилно да се откажа от тях, но се моля да успеем, разбира се, и да доживея, за да го направя. Предполагам, че ако настъпи такъв момент, ще го сторя наистина с радост, но просто не мога да си представя, че е възможно да се случи.

Всъщност е почти невъзможно да си представя, че ще успеем. Вече четирима от нас изчезнаха. Не сме в състояние да научим къде са Рени и !Ксабу, a чувството ми, че са тук, в това особено място, рязко отслабна; Орландо и младият му приятел бяха отвлечени от реката. Поне не се съмнявам, че момчетата са преминали в някоя от безбройните симулации.

Така че останахме петима. Четиримата изчезнали са именно онези, с които бих предпочела да остана заедно — най-вече Рени Сулавейо, която независимо от чепатостта си ми стана почти приятелка и ми липсва много, но ако трябва да бъда честна, това може би е така, защото все още не познавам достатъчно добре останалите. Все пак те са доста странна група, особено в сравнение с откритостта на !Ксабу и Рени, и ми е малко трудно с тях.

Сладкия Уилям е най-странният от всички, но ми се иска да вярвам, че зад мрачната му ирония се крие нещо съвсем банално като добродушие. Когато се върнахме на брега, той бе несъмнено покрусен от изчезването на Орландо и Фредерикс. Но за моите нови и не съвсем понятни за самата мен сетива той е някак си недовършен. На моменти ми се струва двусмислен, въпреки наглото си поведение сякаш се страхува да не бъде разкрит. Питам се какво ли се крие зад нежеланието да разкаже за себе си.

Възрастната Куан Ли като че ли не е толкова сложен характер, но вероятно само й се иска да изглежда такава. Тя е изключително деликатна и спокойна, но направи няколко изненадващо уместни предложения и с положителност вътрешно е по-силна, отколкото би искала да изглежда. На няколко пъти през този следобед, когато дори упоритата Флоримел бе готова да се откаже от търсенето на Рени и !Ксабу, Куан Ли успя да ни накара да продължим и ние я последвахме засрамени. Прекалено много ли се задълбочавам? Не е чудно, че човек с нейната националност и на нейната възраст би изпитвал необходимост да скрие способностите си зад маската на скромността. И все пак… не знам.

Флоримел, която е също така саможива като Уилям, ме тревожи най-много. Външно погледнато тя е самата деловитост, енергичност и сякаш изобщо не я интересуват останалите. Но в други моменти полага огромни усилия, за да не проличи слабостта й, макар може би никой друг освен мен да не го забелязва. В нея се сблъскват толкова противоположни… каква ли е точната дума? Емоции, струва ми се. Подвластна е на толкова чудати, но същевременно неуловими промени на настроението, че на моменти имам чувството, че се състои от няколко души. Но никога не съм чувала една разстроена личност да се стреми да изглежда цялостна. Доколкото ми е известно, при подобни хора всеки отделен аз се опитва да доминира над останалите.

Но тъй като способността ми да проумея всичко, което възприемам, е все още ограничена, може би греша или пък обръщам прекалено голямо внимание на малките странности в поведението й. Тя е силна и смела. Не е направила нищо лошо, а само добрини. Оценката ми би трябвало да се основава единствено на това.

Последният от тази малка група, състояща се навярно от всички оцелели участници в отчаяния опит на Селърс да разреши загадката Адърланд — в края на краищата можем само да се надяваме, че Рени и останалите са се спасили, — е младият мъж, който нарича себе си Т4б. Че той действително е мъж, е също само предположение, разбира се. Но безспорно има моменти, когато неговата енергичност и поведение ми се струват характерни за един мъж — понякога се държи като същински самохвалко, което никак не подхожда на една жена. Същевременно може да бъде и внимателен по един типично женствен начин, поради което допускам, че е по-млад, отколкото се опитва да се представя. Невъзможно е да се определи възрастта му или каквото и да е друго от уличния му жаргон, който се състои от няколко къси думи, изразяващи сума ти значения — нищо чудно да е и на десет или единайсет години, доколкото мога да преценя.

Та ето ме тук с четирима непознати човека, в някакво опасно място, заобиколено — изобщо не се съмнявам в това — от още по-опасни места. Враговете положително наброяват хиляди и притежават огромна мощ и богатство, както и контрола над тези миниатюрни вселени. Ние за разлика от тях намаляхме наполовина в рамките само на няколко дни.

Разбира се, че сме обречени. Ако успеем да стигнем поне до следващата симулация, ще бъде истинско чудо. Отвсякъде е надвиснала опасността. Вчера на няколко метра от мен един паяк с размерите на камион хвана някакво насекомо — чувах промяната на вибрациите му, докато животът изтичаше от него, едно от най-смразяващите неща, които съм изпитвала в реалния и във виртуалния свят. Ужасно съм изплашена.

Все пак ще продължа този дневник, сякаш това не е вярно, сякаш не съм престанала да вярвам, че един ден ще се завърна в своя дом и ще си спомням за тези моменти като за нещо отминало, като за героично и някак си смалено време.

Моля се на Бога да стане тъкмо така.

Този път някой наистина се размърда. Трябва да вървя, завръщайки се в това странно пътуване. Не ти казвам довиждане, мой въображаеми читателю. Казвам ти само: „Доскоро.“

Но се страхувам, че е лъжа.

Код Делфи. Край.

 

 

Котката с типичното й царствено равнодушие към всичко, което не я засягаше пряко, се почистваше в скута на Дулси Ануин. Господарката й събираше сили да се противопостави. Поне такова беше предназначението на първата неголяма чаша червено тангшан. След което изпи и втора — може би защото първата не й се стори достатъчна.

Не искаше да го направи. В никакъв случай не искаше и той трябваше да разбере това. Тя бе специалист и бе изгубила над десет години да усъвършенства уменията си, получавайки изключително рядко срещана професионална квалификация — последният й ангажимент в Картахена бе вероятно най-кървавият, поне за нея самата, но несъмнено най-необичайният и драстичният, — и би било проява на глупост от негова страна да се надява, че тя ей така ще захвърли всичко това и ще се превърне в целодневна детегледачка на някакъв си нелегален сим.

А и за колко време? Съдейки по заплетеността на цялата тази история, тези хора можеха да останат в мрежата още една година, ако поддържащите техните жизнени функции апаратури останеха в изправност. Щеше да й се наложи да се откаже от всякакъв социален живот. Почти от шест седмици не се бе виждала с никого, а от месеци не бе имала полов контакт, но това щеше да бъде направо абсурдно. Дред би трябвало да го проумее. Та той дори не й беше шеф в края на краищата. Тя беше наемник и той бе просто един от тези, за които работеше от време на време. Бе убила човек, за Бога! (При тази мисъл за миг я обхвана безпокойство. Имаше нещо кутсузлийско при това неволно съпоставяне.) И нямаше никакво намерение да се подмазва на когото и да било като някой младши асистент.

Все по-активното пощене на Джоунс започна да я дразни и тя го избута от скута си. Котакът я изгледа укорително и се отправи към кухнята.

„Спешен разговор — обяви гласът от стенния екран. Имате спешен разговор.“

— По дяволите.

Дулси допи виното от чашата си. Натика ризата в панталоните си — този път не възнамеряваше да остане по роба; това предразполагаше събеседника към неуважително отношение — и се изправи.

— Свържи ме.

Еднометровото лице на Дред цъфна на екрана. Кафявите му страни бяха току-що избръснати, а гъстата му, буйна коса беше прибрана на възел отзад. Този път изглеждаше по-съсредоточен за разлика от предишния, когато сякаш се бе заслушал в някакъв вътрешен глас.

— Вечер — усмихна се той. — Добре изглеждаш.

— Изслушай ме. — Само си пое дъх, нямаше смисъл да го усуква. — Не искам. Не и през цялото време. Знам какво ще кажеш и отлично разбирам колко много важни неща имаш за вършене, но това не означава, че можеш да ме заставиш да поема сама цялата работа. Не става въпрос за парите. Ти си изключително щедър. Но не искам да го поема през цялото време — и така ми е достатъчно трудно. И макар че няма да кажа нито думичка за това, каквото и да се случи, ако настояваш, ще се оттегля.

Пое дълбоко въздух. Лицето на работодателя й остана почти непроменено. След това отново се усмихна по особен начин: ъгълчетата на устните му бавно се раздалечиха, образувайки широка дъга, но остана с плътно затворена уста. Масивните му бели зъби не се показаха.

— Дулси, Дулси — проговори накрая той, поклащайки глава в знак на насмешливо разочарование. — Обаждам ти се, за да ти кажа, че не искам да поемаш сима през цялото време.

— Наистина ли?

— Да. Помислих върху думите ти и ги намирам за логични. Рискуваме, ако си позволим по-забележима промяна. Каквато и представа да сме създали у сляпата жена, действайки и двамата, може би тя вече е решила, че тъкмо така действа симът.

— Значи… ще продължим да си поделяме работата? — Посегна да хване нещо, за да не издаде изумлението си — беше се навела, очаквайки противопоставяне, и замалко не падна. — И колко ще продължи? Или не се знае точно?

— Засега продължаваме. — Очите на Дред проблясваха. — Ще видим как ще се развият нещата. Всъщност може да се наложи да поемеш малко по-голяма част от времето, отколкото досега, особено през следващите няколко дни. Стареца ми възложи нещо и ще трябва да му дам отговор, за да кротува. — Отново се усмихна, този път по-дискретно.

— Но си поемам моята част на равни начала. Просто свикнах с него, нали разбираш? Харесва ми някак си. А искам и да… пробвам някои неща.

Дулси изпита облекчение, но същевременно й се стори, че той не се доизказва.

— Значи всичко си остава по същия начин, така ли? Аз си върша работата. Ти… ти продължаваш да ми плащаш добри парички.

Усети, че смехът й е малко несигурен.

— Точно така. — Той кимна и картината изчезна.

Изминаха няколко дълги секунди, за да се успокои, след което лицето му отново се появи внезапно, принуждавайки я да изписка сподавено.

— А, и виж какво, Дулси.

— Да?

— Ти няма да се оттеглиш. Помислих си, че е добре да си го набиеш в главата. Ще се отнасям добре с теб, но ще вършиш само онова, което ти кажа. Само ако си помислиш да се оттеглиш или да изчуруликаш на някого, или пък да направиш нещо необичайно със сима без мое разрешение, ще те убия.

Сега показа зъбите си, които изпълниха екрана като редица огромни надгробни плочи.

— Но преди това ще потанцуваме, Дулси.

Гласът му прозвуча с кошмарното спокойствие на прокълнатите, които обсъждат времето в ада.

— Да, ще потанцуваме. По моя начин.

Дълго след като се изключи, тя гледаше екрана с широко отворени очи и потреперваше.