Тад Уилямс
Реката на синия огън (16)

ТРИНАЙСЕТА ГЛАВА
СЪНИЩАТА НА ЧИСЛАТА

Мрежа/Документален филм: „Адъруърлд“ — окончателната мрежа?

(Картина: Замъкът в Нюшванщайн с издигаща се над Рейн мъгла.)

Диктор: Какъв свят биха сътворили за себе си най-богатите хора на Земята? ББН обяви, че подготвя документален филм за проекта „Адъруърлд“, симулационен свят, за който много се шушука във виртуалните инженерни кръгове. Съществува ли той? Много хора са убедени, че не е по-реален от Небивала земя или от Шангри-ла, но други са категорични, че дори ида е бил бракуван, действително е съществувал някога и е бил единственото величаво творение от този род…

Тя не мислеше. Тя не бе жива.

Всъщност не притежаваше нито една дарба, която да не бе сътворена от създателите й, и нито веднъж не бе достигнала съдбоносната граница — в класическия научнофантастичен смисъл — да се трансформира в нещо повече от сбора на отделните си части, а не да бъде проста амалгама на времето, усилията и най-съвършеното линейно мислене, на което бяха способни нейните конструктори. И все пак със своята разрастваща се сложност и неочаквана, но необходима идеосинкразия, и без всякакво зачитане на различията, заложени в нея от сътворилите я телесни разумни същества, програмата „Немезида“ бе разкрила известна автономност в себе си.

Програмата бе създадена от някои от най-брилянтните мозъци на планетата, Е-екипа на „Телеморфикс“. Цялото име на групата бе „Екип Ерихон“ и макар техният патрон и наставник Робърт Уелс никога да не им бе изяснил напълно какви стени им предстоеше да срутят с този или с който и да е от другите им проекти, те се залавяха с възложената задача с онзи esprit de corps, характерен за всички, които смятаха себе си за най-добрите и най-бляскавите. Избраниците на Уелс бяха до един надарени, ентусиазирани и ужасяващо целенасочени: имаше моменти, сред затъпяващото напрежение на някой краен срок, когато се чувстваха като някакъв безтелесен разум, а понякога не дори и като пълноценни, съзнателни същества, а единствено като самия проблем с всевъзможните му пермутации и варианти на решения.

Така, както собствените й създатели се отнасяха с безразличие към своите тела — задоволявайки се и в най-добрите времена да им нахлузят небрежно по някаква дреха или да ги нахранят, с каквото дойде, но зададеше ли се някой пусков срок, зарязваха съня си и всякаква хигиена почти изцяло, — програмата „Немезида“ до голяма степен беше обособена от матрицата, в рамките, на която функционираше, а именно проекта „Граал“ (или „Адърланд“, както го наричаха малкото посветени). За разлика от повечето обитатели специално на тази бинарна вселена, възсъздадени от мостри на изкуствени форми на живот, за да имитират действията на живи същества, „Немезида“ бе проектирана да имитира организми от реалния свят само заради плавността на движенията и ненатрапчивостта при осъществяване на наблюденията, но смяташе себе си за част от околната среда точно толкова, колкото грабливата птица се възприема като някой от клоните, на които от време на време каца, за да си почине.

Още повече че я ръководеше инсталирана в нея представа по-скоро за съществуване в нещата, отколкото за наподобяването им, един съвършено различен импулс от онзи, който бе зашифрован в останалите кодови структури, имитации на живот в мрежата. „Немезида“ бе ловец и макар появилата се напоследък в нея потребност да ловува по възможно най-ефективния начин да я бе накарала да се замисли за някаква промяна в методите на функциониране, тя все пак не можеше да действа нито като обикновените форми на изкуствен живот в рамките на проекта „Граал“, нито пък да прескочи границите на електронната вселена, прехвърляйки се в свободното открито пространство отвъд нея.

„Немезида“ обитаваше собствената си реалност. Не притежаваше физическо тяло, поради което бе лишена от телесни тегоби дори когато съпътстващият я облак от стойности се променяше, за да създаде нов достоверен организъм имитация вътре в някоя симулация. Наподобяването на жизнени форми бе предназначено единствено за наблюдателите — самата „Немезида“ не беше нито във, нито част от симулациите. Тя се движеше чрез тях, над тях, през тях. Разрастваше се из цифровото пространство като плътна мъгла, без да съзнава, че симулира безкрайно количество тела, възприемани като реални от сетивата на попадналите в нея човешки същества, така както дъждът не съзнава, че мокри.

След задействането на системата с първата команда, блеснала като светкавица над замъка Франкенщайн, „Немезида“ се бе впуснала да преследва необузданите си нужди по предписания й линеен модел — да открие аномалията, да определи най-голямата/най-близката аномалия, да се придвижи към нея, да изследва точките за сравнение и да продължи неотклонно нататък, все така неудовлетворена. Но вихрещият се информационен хаос, какъвто представляваше сама по себе си мрежата Адърланд, и океанът от променливи стойности, които човешките същества едва ли можеха да проумеят, макар самите те да бяха я създали, не съответстваха напълно на програмата „Немезида“. Разликата между предоставената на „Немезида“ концептуална карта на Адърлънд и Адърланд, през която тя се придвижваше, бе толкова колосална, че системата замалко не блокира още в първия момент поради простичкия и основен парадокс: ако преследваш аномалии, а си заобиколен единствено от аномалии, то началната точка се оказва и финална.

Но без дори да го съзнават, склонните да допускат грешки телесни разумни същества от Е-екипа на „Телеморфикс“ бяха вложили в своето създание повече приспособимост, отколкото им се искаше. В нейната ганглийна мрежа от практически умения — нагона да ловува, да се придвижва нататък, да открива различията — бе заложена способността да гледа на Адърланд като на нещо непознато, лишавайки я по този начин от абсолютно упование в първоначалната концепция. Което я принуждаваше първо да разучи структурата на тази нова, аномална версия на системата, а след това да потърси аномалии в самата структура.

Тази приспособимост обаче бе довела до нови, още по-значителни усложнения и до осъзнаването, че дори и да бъде заобиколен първоначалният проблем, задачата така, както бе поставена, е неизпълнима. Сравнително по-дребните аномалии в системата, които „Немезида“ бе създадена да изследва, бяха твърде много: така, както бе конструирана, „Немезида“ не бе в състояние да ги проучва и отчита със скоростта на възникването им.

Все пак несъответствието не бе непреодолимо. Е-екипът, тези божества, които „Немезида“ не можеше да си представи, поради което нито ги боготвореше, нито се страхуваше от тях, бяха допуснали минимална грешка в изчисленията. Тъй че, ако можеше да се осъществи известно понижение на перцепцията, без да се посегне на ефективността на ловуването, „Немезида“ би могла да се раздроби, за да постигне по-голям обхват. Макар в програмата да не бе вградена представата за аз, един контролен интелектуален център — всеобщо споделяна от създателите й самоизмама, — тя все пак функционираше като единен контролен център или единна причинно-следствена цялост. Подразделянето на този контролен център би понижило капацитета на отделните единици, но би осигурило по-голяма скорост при по-обемните проучвания.

Съществуваше и още един аргумент в полза на раздробяването, нещо твърде странно, което бе привлякло вниманието на програмата „Немезида“ и бе възбудило хладното й любопитство. През безкрайните часове на придвижване и проучване, носейки се върху цифрови ветрове, обработвайки информацията, получена от тяхната форма и сила, до нея бяха достигнали сигнали за нещо друго, нещо толкова различно от вградената в нея концептуална карта на обграждащото я, че се бе оформило като нова заплаха за логическата цялост на програмата „Немезида“.

Някъде — друго понятие, която не означаваше нищо за програмата, тъй като информационното пространство бе лишено от параметри за разстояние и посока, освен симулациите им, предназначени за човешките същества, — в отдалечения край на Адърланд нещата бяха… различни.

„Немезида“ нямаше представа, по какво се различаваха, както и не съзнаваше как така в една вселена без пространствено измерение нещо би могло да бъде отдалечено, но знаеше, че и едното, и другото бяха истина. И за първи път „Немезида“ изпитваше нещо, което не можеше да бъде изцяло обяснено от нейното програмиране. Това, разбира се, беше поредната аномалия, за която човешките й създатели дори не подозираха, но тази аномалия бе толкова необичайна по своя характер за тези, които бяха проектирали програмата за ловуване, че по всяка вероятност не я бяха забелязали, така както някой съвършено неподвижен обект остава незабележим за някои хищници. Но нещо в това отдалечено „място“, където всичко бе различно, където цифровите потоци се движеха по необичаен и според „Немезида“ непонятен начин, бе привлякло вниманието й, превръщайки се в един вид фикс-идея за това бездушно, безжизнено създание от кодове.

Така че една от многото нейни подверсии, които тя щеше да създаде, извършвайки нещо като самоубийствено саморазграждане на централния аз, щеше да има за задача да изследва тази грандиозна аномалия, отправяйки се по информационните потоци към това невъобразимо отдалечено не-място, и — ако е възможно — да достави обратно нещо, наподобяващо Истината.

„Немезида“ не мислеше. Тя не бе жива. И само някой, който нямаше никакво понятие от параметрите на един обикновен код и от хладната чистота на цифрите, би могъл да допусне, че тя може да мечтае.