Тад Уилямс
Реката на синия огън (11)

ОСМА ГЛАВА
ВОЮВАЩИ ЧУДОВИЩА

МРЕЖА/НОВИНИ: Смъртта на „един разгневен мъж“.

(Картина: Гомес отговаря на въпроси на журналисти пред сградата на съда.)

Диктор: Нестор Гомес, който по време на съдебния процес наричаше себе си „просто един разгневен мъж“, почина на деветдесет и осем годишна възраст в един приют в град Мексико. Пенсиониран работник над шейсетте, Гомес се прочу и бе почитан от мнозина като герой, след като застреля всички младежи в една кола на отбивка близо до Хуарес в Мексико. Според него младежите го тормозили.

(Картина: Овъглени останки от автомобил.)

Още по-смущаващо от самото убийство бе твърдението на очевидец, че Гомес подпалил колата, докато някои от жертвите били все още живи.

Съдебният процес срещу него в град Мексико завърши с неразбирателство между съдебните заседатели. На последвалите два процеса също не се стигна до произнасяне на присъда. Гомес така и не бе съден в Америка, независимо че и петте жертви бяха американци.

(Картина: Гомес, приветстван на летището в Буенос Айрес.)

Четири години след инцидента той вече се бе превърнал в основен говорител на митинги на антипрестъпните групировки в много страни, а поздравът „Са Гомес“ стана синоним на насилственото и дори превишаващото самото престъпление възмездие.

— Направо е сканско — подхвърли Фредерикс, любувайки се на сянката на някакъв стрък трева. — Знам, че нямаме нужда от храна или нещо подобно, но без закуска сутринта просто не е никаква сутрин.

Орландо, който се чувстваше далеч по-добре, отколкото в най-тежките моменти на треската, сви рамене:

— Може да има закусвалня надолу по реката. Или пък плантация със задушен ориз.

— Да не си го споменал още веднъж — изръмжа Сладкия Уилям. — Никакво кафе, нищо за смучене — цигари, имам предвид, че вие, янките, може да ме разберете погрешно, — това е адът, както е казал някой си Шекспир, и аз съм насред него.

Орландо се ухили, питайки се какво ли би си помислил Уилям, ако знаеше, че един от янките всъщност е момиче. Но пък откъде ли можеха да са сигурни, че и самият Уилям не е момиче? Или че Флоримел не е момче?

— Та какво ще правим? — попита Куан Ли. — Накъде да вървим? Няма ли да потърсим останалите?

— Можем да направим каквото ни хрумне. — Флоримел тъкмо се връщаше от разузнавателна разходка нагоре по брега заедно с Т4б, който свистеше и подрънкваше до нея. — Но засега по-добре да не влизаме в реката. Рибата се храни.

Дори разказите им за разплисканото безумие, което бе потопило тяхната лодка листо, не бяха успели да развалят настроението на Орландо. Изправи се с мъка на крака, усещайки все още слабост, но в много по-добро състояние, отколкото през последните няколко дни, и изтупа праха от грубо изтъканата препаска на Таргор. Наистина беше забавно, че дори пръстта, наблюдавана от толкова близо — или по-скоро, когато си толкова дребен, — беше покрита с прах. Съвсем миниатюрни прашинки, които изобщо не би забелязал в нормалните си размери, се блъскаха една в друга, стривайки се на още по-фини частици. Хрумна му, че това би могло да продължава до безкрай, докато проникнеш в самата молекула, в чиито гънки също щяха да се намерят късчета микроскопичен мъх. Направо сканско, както обичаше да казва Фредерикс…

— Имаме ли някаква представа къде са Рени и приятелят й — Кобу или както му беше името, — къде биха могли да бъдат изобщо? — попита Орландо. — Имам предвид дали ги е виждал някой, след като паднаха във водата?

— Все още са живи.

Всички се извърнаха към Мартин, която се бе сгушила до камъните — всъщност песъчинки, ако Орландо и останалите бяха в нормалните си размери, — които пътешествениците бяха струпали, за да им пазят завет през нощта. Симът й днес не изглеждаше чак толкова опърпан и измъчен, макар Орландо да се усъмни дали причината не е в собственото му приповдигнато настроение.

— Какво имаш предвид? — попита той.

— Просто… така мисля. Просто… ги усещам, струва ми се. — Мартин разтърка лицето си толкова силно, че едва не промени формата му, и Орландо за първи път си даде сметка, какво е да си сляп: надали един зрящ човек би прибягнал до толкова невнимателен жест. — Тези неща не могат да се обяснят, но аз винаги съм използвала незрителни методи за обработка на информацията, нали разбирате? Разбирате ли? Така е конструирана системата ми. Сега имам достъп до неща, до които по-рано никога не съм имала, някаква нова и изключително странна информация. Но придобива известен смисъл много-много бавно, защото процесът е твърде болезнен. — Тя се обърна към Орландо: — Ти например. Съставен си от звуци, да — чувам търкането на дрехите по кожата ти, пулса на сърцето ти, твоето дишане, придружено от тихичко, как да кажа, бълбукане в дробовете вследствие на болестта ти. Усещам миризмата на кожения ти колан и собственото ти ухание, както я на желязото на меча ти. Малко е ръждясал между другото.

Орландо сведе поглед смутен. Таргор никога не би изоставил меча си, след като бе престоял толкова дълго във водата, без да се погрижи за него. Гребна шепа фин микропясък и се зае да почиства острието.

— Но това е само една незначителна част — продължи Мартин. — Сега получавам друга информация, за която просто нямам думи. Поне засега, във всеки случай.

— Какво искаш да кажеш? — попита разтревожена Куан Ли. — Каква е тази информация?

— Искам да кажа, че все още не мога да изрека онова, което усещам. Все едно да се опитваш да опишеш цветовете на слепец като мен. — Тя се намръщи. — Не, сравнението не е точно, защото някога можех да виждам, тъй че помня цветовете. Но ако се опиташ да опишеш „червено“ или „зелено“ на човек, който никога не е виждал цветове, как ще го направиш? Теб, Орландо, усещам и като серия вълнички във въздуха, но това не са нито вълнички, нито пък е въздух. По-скоро са неща, които ми подсказват, че нещо с формата на Орландо би трябвало да е някъде наблизо. А тази гора я възприемам някак си… като числа. Малки твърди неща, милиони на брой, които пулсират и общуват помежду си. Трудно е за обяснение. — Поклати глава, притискайки с пръсти слепоочията си. — Цялата тази мрежа — все едно съм сред някаква река от информация. Тя ме подмята, върти ме и едва не ме удави. Но полека-лека започвам да се уча да плувам.

— Отврат! — издиша провлечено Фредерикс. — Ама и доста сканско в същото време.

— Значи си сигурна, че Рени и човекът бабуин са все още живи? — попита Орландо.

— Мога… да ги усетя, да. Едва-едва, като далечен звук. Нямам чувството, че са наблизо, а може би усещам само някакви… останки. — Лицето й помръкна. — Май се изказах твърде прибързано. Навярно вече ги няма, а усещам само къде са били.

— Значи можеш да ни различаваш един от друг с… нещо като ехолокатор? — В гласа на Флоримел прозвучаха нотки на гняв и дори на лека уплаха. — Какво друго знаеш за нас? Можеш ли да четеш мислите ни, Мартин?

Сляпата жена вдигна ръце, сякаш за да се предпази от удар.

— Моля те! Зная само онова, което усещам, а то ми позволява да разбера мислите ти точно толкова, колкото би ги разбрал някой, който наблюдава лицето ти, или някой, който чува гласа ти.

— Затова се успокой, Флоси — ухили се Сладкия Уилям.

— Името ми не е Флоси! — Изразът на виртуалното й лице можеше да пресече мляко. — Ако това е шега, значи е лоша шега.

— А коя си тогава? — попита Орландо. — Кои сте всички вие? — Всички се обърнаха към него. — Искам да кажа, че аз все още не знам кой от вас какъв е. Трябва да си имаме доверие един на друг, но не знаем нищо за хората, на които се предполага да се доверим.

Сега пък дойде ред на Уилям да се вкисне.

— Не е нужно да си имаме никакво доверие. Аз например изобщо не смятам да превръщам тази лудория в кариера и не ме интересува какви мрачни и ужасни неща е правил който и да било от вас в свободното си време.

— Това не ни върши работа — каза Орландо. — Вижте какво, ще ви кажа самата истина. Името ми е Орландо Гардинър. На петнайсет години съм.

— Ще станеш на петнайсет чак след три месеца — вметна Фредерикс.

— Тийнейджър? Каква изненада! — Уилям завъртя очи.

— Млъкни! Опитвам се да постигна нещо. — Орландо си пое дъх, подготвяйки се. — Почти на петнайсет години съм. Имам прогерия. Това е болест и ще ме довърши съвсем скоро. — Изпита същото облекчение, което изпита, когато направи това признание на Фредерикс — прохладния плясък на дълго отлаган скок от трамплин. — Но не казвайте „съжалявам“, защото не това е важно. — Уилям свъси вежди, но не каза нищо; Орландо избърза нататък: — Прекарал съм години в мрежата, във всевъзможни игри, и наистина съм добър. По някаква причина се натъкнах на всичко това и макар да не познавам никой, който да се е разболял по този начин, точно с това смятам да се занимая и… и това за мен е по-важно от всичко друго досега.

Приключвайки, той усети поруменяването да затопля истинската му кожа и почна да се надява то да не предизвика свой двойник и по виртуалното му лице. Никой не проговаряше.

— Аз съм Сам Фредерикс — отрони най-сетне приятелят му в неловкото мълчание. — И също съм на петнайсет, ама наистина на петнайсет. — Фредерикс се усмихна свенливо на Орландо. — Тук съм, защото Гардинър ме доведе. Но съм въвлечен също както ако бях дошъл тук, за да спасявам някого. Фенфен, май наистина съм тук, за да спасявам някого. Аз. Ние.

Въпреки изпитаното смущение от коригирането на собствената му възраст, Орландо не изтъкна пропуските на Фредерикс. Той, или по-скоро тя, можеше да носи каквото си лице иска, както и всички останали.

— А аз съм Мартин Дерубен — поде сляпата жена. — Изследовател съм. Сляпа съм от осемгодишна възраст. Злополука. Живея сама в Горен Лангедок, в южната част на Франция, близо до Тулуза. Тук пристигнах заедно с Рени, !Ксабу и Мурат Сагар Сингх, който бе убит при влизането ни в мрежата Адърланд.

Тя кимаше с глава, сякаш, за да подчертае сухото си изложение. Орландо долови празнините в разказа й, но пак не се намеси.

— Ама т’ва е направо сканско. — Т4б беше скръстил ръце на трънливата си гръд. — За какво ви е да знаете регистрационния ми номер? Ти, с мрежата?

— Божичко, дори и аз говоря по-добър английски — каза Флоримел, — макар да не ми е роден език.

— Просто ни кажи за какво си тук — помоли го Орландо. — Какво е истинското ти име?

— Ник’во име не казвам. — Той се смръщи, доколкото можеше да се смръщи един анимационен хромиран боен шлем. — Тук за мойта сянка съм, за мой авер.

— Какво означава това? — попита Куан Ли.

— Приятел, с когото се събират — преведе Орландо. Като момче от предградията, на него му допадаше езикът на Маската.

— Не ми е никакъв приятел — възмути се Т4б. — Той е мойта сянка, заедно сме от кашона!

— Те са… ъ-ъ-ъ… нещо като от една компания — продължи да обяснява Орландо на единствената утвърдена баба в групата. — Добре, Т4б, а какво се е случило с приятеля ти?

— Че нали съм в т’ва сканско място да науча — каза роботът. — Аверът ми е в болница. Почти се беше гътнал, кат’ го открих на пода до кревата му. Помислих си, че е изгорел, ама той си беше вързан в дъртата мрежа.

Орландо се чувстваше все по-нелепо, но продължи смело да се бори с превода си.

— Казва, че приятелят му е в болница също като брата на Рени. Когато го открили, помислили, че е удар от претоварване, но той бил свързан с редовната мрежа.

— Всъщност Т4б не е ли някакъв вид претоварване, скъпи ми Бум-Бам? — попита Сладкия Уилям.

— Нема лабаво! — Гласът на робота се изви в някакъв мрачен екстаз. — Яко друсване е т’ва, Т4б. Отиваш право на небето. Моето име — моя крепост, нал’тъй?

— Господ да ни е на помощ! — процеди Уилям. — Ама този е спец по ударите. Блестящо, няма що.

Т4б размаха юмрук, покрит с шипове.

— Ей т’ва е блестящо, смешник такъв.

— О, престанете вече. — Приповдигнатото настроение, с което Орландо бе започнал деня, вече почваше да избледнява, а слънцето още не беше стигнало зенита. — Куан Ли?

— Не чухте ли вече всички клетата ми история? — Тя се озърна наоколо, но никой не отговори. — Внучката ми пострада. — Куан Ли замълча, мигът се проточи. — Джинг, малкото ми котенце, скъпата ми тя! Потънала е… в сън като братчето на Рени, като… като приятеля на това момче. Дълго и упорито се опитвах да открия причината. — Изглежда, се чувстваше неудобно всички да слушат нея. — Живея в Ню Колуун, Хонконг — добави тя. — Това достатъчно ли е за някого като мен? Твърде съм стара.

Орландо се усмихна, но се съмняваше, че тя наистина е толкова срамежлива и вежлива, колкото си даваше вид. Никак не ще да е било лесно за нея да се блъска, докато открие това място, въпреки натякванията на цялото й семейство, че това е глупаво и безсмислено.

— Следващият?

— Аз правя това само защото реката все още не е безопасна — каза Флоримел. — По друго време не бих била склонна да говоря, когато имаме работа за свършване, и не смятам за кой знае колко важно какъв е всеки от нас. — Тя подигравателно натърти на думата. — Знаете името ми. Фамилията ми е без значение. От Баден-Вюртемберг съм, но понастоящем домът ми се намира близо до Щутгарт.

Орландо изчака, но не последва нищо повече.

— Това ли е всичко?

— Какво друго искаш да знаеш?

— По каква причина си тук? — Този път въпроса зададе Фредерикс. — И къде си се научила да правиш нещата, които направи с Орландо? Да не си нещо доктор или какво?

— Имам някакви медицински умения, но не съм лекар. Това е достатъчно.

— И си тук, защото…? — подкани я Орландо.

— Ама стига с тези въпроси! — Симът на Флоримел свъси вежди свирепо. — Тук съм, защото се разболя мой приятел. Може да продължиш да питаш, но няма да получиш други отговори.

Орландо се обърна към мъжа в черно.

— А ти?

— Знаеш всичко, което е нужно, за мене, пиленце. Как го каза Бум-Бам в своята безгранична мъдрост: „Моето име — моя крепост.“ Е, това и получаваш — това име и това лице. И само защото си прихванал някаква екзотична филмова болест и всички ние ти съчувстваме, това няма да ти осигури нищо повече.

Закачливата нотка в нормалния глас на Сладкия Уилям беше изчезнала. И двамата с Флоримел изглеждаха по-скоро готови да се бият, отколкото да разкрият нещо повече за себе си.

— Е, пак е по-добре от нищо, предполагам. И какво ще правим сега? — Орландо извърна поглед към буйната зелена река. — Да се спуснем по течението? Но ако ще е по вода — как, след като лодката ни, листото, е потънала.

— Може би трябва да се опитаме да открием Рени и приятеля й — каза Куан Ли. — Може да се нуждаят от нашата помощ.

— Не смятам, че група дребосъци като портокалови семки трябва да си губят времето в шляене насам-натам и в търсене на други дребосъци, които в крайна сметка може и да не са тук — обяви Уилям. — На вас може и да ви харесва да бъдете изядени от нещо, но аз предпочитам моите удоволствия, особено мазохистичните, да са по-изтънчени.

— Трябва да се придържаме близо до реката, нали? — попита Фредерикс. — Само така ще можем да се измъкнем от това място и да влезем в друга симулация.

— Е, поне съм изцяло за това, да си вдигаме чукалата оттук колкото може по-скоро — съгласи се Уилям.

— Първата ти умна мисъл. — Т4б закима енергично. — Айде да се омитаме. Не искам никакви риби повече да ме лапат.

— Просто така? — настоя Орландо вбесен. Собствената му уязвимост го бе направила по-чувствителен. — Изчезваме си и оставяме Рени и приятеля й изгубени, а може би и ранени?

— Виж какво, сладурче — изръмжа Уилям, — първо трябва да проумееш, разликата между реалния живот и твоите геройски приключения. Доколкото ни е известно, те са мъртви. Доколкото ни е известно, всеки момент някоя ужасна стоножка с размерите на автобус може да изскочи иззад ъгъла и да ни отнесе главите като едното нищо, и тогава и ние ще сме мъртви. Истински мъртви. Това не ти е някоя приказка като за „Айде наш’те“!

— Знам, че не е приказка! — В момента, в който го казваше, Орландо съжали, че не е така. Ако той наистина беше Таргор и това наистина бяха Средните земи, щеше да настъпи часът на истинските битки. — Именно там е работата. Загазили сме здраво. Рени и приятелят й са забъркани в това заедно с нас. И в случай че не си забелязал, никой в повече няма да ни е излишен.

— Смятам, че в думите на Орландо има смисъл — престраши се Куан Ли.

В спора се включиха и Фредерикс и Т4б, но вече беше трудно да се чуе кой какво казва в общата глъчка. Орландо се бореше с желанието си да навре пръсти в ушите си — за възрастни ли се имаха всички тези хора?

— Престанете! — Гласът на Мартин беше прегракнал. Останалите млъкнаха, възпрени както от думите й, така и от явната болка в гласа й. — Навярно ще можем да постигнем някакъв компромис. Както каза Орландо, лодка ще ни трябва. Неколцина от нас може да почнат да строят такава лодка, докато другите търсят изчезналите ни приятели.

— Чудно, м-да. Аз мога да работя по лодката — каза Фредерикс. — Правил съм го, като бяхме на острова. И се получи, нали, Орландо?

— Да, бе. Задържа се на вода почти до средата на пътуването.

Фредерикс му се отблагодари с юмрук в рамото.

— И така става — каза Мартин. — Колкото до мен, май по-добре да съм сред онези, които ще търсят останалите. Иначе само ще се пречкам.

Куан Ли изяви желание да я придружи, също както и Флоримел. След дълъг спор Сладкия Уилям и Т4б решиха да помагат със събирането на материали за лодката.

— В края на краищата — изтъкна Сладкия Уилям — няма кой знае каква разлика между това, да те изядат, докато търсиш, или да те изядат, докато правиш лодка.

— Ще се завърнем преди залез-слънце — обеща Мартин.

— Добре, но ако все пак се върнете по тъмно — каза Уилям, — опитайте се да не издавате звуци като великански буболечки, че може да ви ръгнем с нещо остро по погрешка.

Изработването на тръстиковия сал заедно с Фредерикс беше нещо различно — Орландо бе смъртно болен през по-голямата част от процеса и малкото работа, която свърши, бе под ръководството на Фредерикс. Сега обаче той отново се чувстваше добре и откри, че е част от една доста своенравна четиричленна комисия. Фредерикс искаше пак да построят сал, но Уилям изтъкна, и то, Орландо трябваше да признае, доста правилно, че дори и един голям сал не би бил достатъчно стабилен или висок, за да се задържи на вода тук. При техните размери дори лекото набръчкване на реката би било като ужасна морска буря. Но Фредерикс се заинати, както ставаше обикновено. Според него експериментът със сала веднъж беше успял — макар, както по-рано изтъкна Орландо, дори това заключение да зависеше от гледната точка, — пък и те не разполагаха нито със сечивата, нито с материалите да построят нещо по-съвършено. С последното основание Орландо нямаше как да не се съгласи.

Несъгласието бързо се изроди в порой от взаимни обвинения, докато внезапно Т4б не направи най-рационалното предложение за деня и започна да се оформя някакъв план. В един от мимолетните мигове на спокойно обсъждане Маската заяви, че онова, от което наистина се нуждаят, е старото им листо. Няколко минути по-късно, когато Орландо се беше уморил да посредничи между Фредерикс и Сладкия Уилям и зяпаше нагоре по протежение на гигантското стъбло на дървото, което се издигаше над брега като цилиндрична канара, думите на Т4б се върнаха в мислите му.

— Я чакайте — каза той, — май наистина се нуждаем от старото си листо. Или някое друго.

— Тъй, тъй — завъртя очи Уилям, — и при първия сблъсък то ще се преобърне точно като предишното, а пък ние ще преплуваме останалата част от пътя до реалния свят. Прекрасно, няма що.

— Само ме изслушай. Можем да направим сал, както каза Фредерикс, но да го поставим вътре в листото — като палуба. Това ще му придаде известна… как се казваше?

— Кичозна стойност? — предложи Уилям.

— Структурна устойчивост. Нали схващаш, ще го подпира. А освен това можем да направим и чифт странични опори като на хавайско кану. Поплавъци, нали така се казваха? Това ще го предпазва от преобръщане.

— Хавайско кану? — Уилям се усмихна въпреки нежеланието си и кранчетата на пиеровските му устни се извиха.

— Ама ти май наистина си мръднал. Вярно ли прекарваш цялото си време в измислени светове?

— Мисля, че е добре, аз… — внезапно се намеси Т4б. — Да направим тая смахната лодка, без майтап.

— Е, хайде. — Уилям повдигна вежда. — Странични поплавъци, значи? Да допуснем, че нищо няма да загубим, ако опитаме. Докато не се удавим, де.

Слънцето беше високо над главите мм, преминало най-високата точка на небосклона, и се насочваше към хоризонта, някъде зад отсрещния бряг на реката. Орландо постепенно проумяваше още колко дълго време трябва да изтече, докато си възвърне поне обичайната сила и издръжливост. Или настройката на такторите беше по-слаба тук, или някои от свръхчовешките качества на Таргор просто не се пренасяха в мрежата Адърланд. Прочутата неуморяемост на варварина съвсем определено липсваше — Орландо беше плувнал във виртуална пот и изтощен от съвсем истински болки във всички стави и мускули.

Фредерикс не беше по-въодушевен, или поне изражението на сима му беше зачервено и неловко. Той се изправи от мястото, където набиваше последната напречна греда, заклинявайки я в листото с помощта на едра колкото двата му юмрука песъчинка, която използваше като чук.

— Вече сме готови за подложката.

Орландо махна на Т4б, после внимателно се прехвърли на брега през ръба на листото. Бяха избрали едно по-малко листо от онова, с което бяха дошли дотук, но въпреки това им отне почти целия предобед само да го довлекат до брега на реката, а Орландо се чувстваше така, сякаш бе сякъл в продължение на дни с меча си, докато натрупа достатъчно от бамбукообразните стръкове за изграждане на вътрешната рамка.

Уилям, който съединяваше последните елементи на грубата подложка, беше принуден да нареже нежните стръкчета, използвани за направата и, с помощта на един назъбен камък и също не изглеждаше да се е наслаждавал на задачата си.

— Чия беше тази проклета идея? — попита той, докато Т4б и Орландо се влачеха към него. — Ако е била моя, вземете нещо тежко и ме фраснете с него.

На Орландо вече не му стигаха нито силата, нито дъхът за остроумия, дори и за тъпите шеги, които допреди малко му бяха помагали в работата. Той изсумтя, после се наведе и улови единия край на подложката. След него с подобаващо изпъшкване в отговор се наведе и Т4б и също улови своя край.

— За Бога, звучите като тасманийски перачки. — Уилям се изправи с мъка и заобиколи от другата страна. — Вие дърпайте, аз ще бутам.

Заедно те успяха да прехвърлят подложката през извития ръб на листото, а после, проливайки още пот, що-годе я наместиха.

— Край, това ли е? — с надежда попита Т4б.

— Не. — Фредерикс замислено хапеше долната си устна. — Ще трябва да я привържем. После трябва да отсечем нещо достатъчно дълго, за да направим поплавъците на Орландо.

— Това не са моите поплавъци — озъби се Орландо. Нямам нужда от никакви проклети поплавъци. Те са за лодката.

Уилям се надигна като катраненочерно плашило, а пискюлите и ресните му се ветрееха на бриза откъм реката.

— Вие двамата привържете подложката. Аз ще отида да потърся още тръстики за тези странични идиотщини. Но след като си починеш, Орландо, пиленце, ще трябва да дойдеш и да ги отсечеш. Все пак ти си оня, който донесе меч на забавата.

Орландо кимна уморено.

— А ти защо не дойдеш с мен, Бум-Бам? — продължи Уилям. — Така, ако нещо с твърде много крака се промъкне изневиделица към мен, ще можеш да го ступаш с големите си железни пестници.

Роботът поклати глава, но се надигна несигурно и се залюшка след отдалечаващия се черен клоун.

Орландо ги наблюдаваше как потеглят с почти пълно задоволство. Но все пак Сладкия Уилям беше прав за едно: ако това си беше приключенска игра, Орландо би могъл да разчита на съюзници с реални и полезни способности — бързина, ловкост, сила, магически умения. Докато в настоящото им положение, като се изключи новата дарба на Мартин, единствените реални умения на групата се състояха в това, да се обличат смешно.

Той се отпусна в очакване на неизбежния призив от страна на Фредерикс, но без да е в състояние да му се зарадва. Двойка великански мухи пикираха и се завъртяха като класни изтребители над нещо разсъхващо се малко по-нагоре по брега. Шумът от крилете им караше въздухът да вибрира до степен, правеща мисленето почти невъзможно, но в тях имаше и някаква красота — мъхнатите им тела светеха като дъги на слънцето, а бързите движения на крилете им оформяха почти невидим блясък.

Орландо въздъхна. В основата си цялата тази адърландска история беше ненормална. Ако беше игра, щеше да има правила, печелившите стратегии щяха да са понятни. В игрите имаше смисъл. Как го беше казал малкият Зуни от ужасното племе? „Убиваш звяра, намираш бисера, печелиш премия. Бим-бам-бум.“ Може би не съвсем като в реалния живот, но на кого му трябваше реалният живот? Или пък тази нелепа негова разновидност? Никакви правила, никакви цели, никаква идея дори откъде да започнеш.

— Ей, Гардино, ще продължаваш да работиш по тена си или ще ми помагаш да свършим?

Той се изправи и отново въздъхна. И какво бяха научили досега, което би ги отвело по-близо до целите им? Че по някакъв начин бяха попаднали в капана на мрежата Адърланд. Че трябваше да оцелеят, докато Селърс е отново в състояние да ги измъкне оттам. Че някъде, в някоя от кой знае колко многото симулации, обикаляше някакъв човек на име Джонас и Селърс искаше те да го открият.

— Игла в купа сено с размера на цяла идиотска галактика — мърмореше си той, докато се покатерваше върху листото.

Фредерикс се смръщи насреща му.

— Не трябва да седиш на слънцето толкова дълго. Размеква ти се мозъкът.

Измина още един час, а никой от останалите не се завръщаше. Слънцето бе потънало зад върховете на дърветата и хвърляше обширни петна ранен здрач по брега. Листото лодка лежеше в едно от тях, а въздухът наоколо хладнееше. Доволен от разведряването, Орландо влачеше към лодката ново дълго стъбло, което да използват като направляващ прът в по-плитките води, когато нещо голямо се показа със съскане изпод купчина камъни. Ужасен, Фредерикс изкрещя предупредително, но Орландо вече бе съзрял тъмното раздвижване с крайчеца на окото си. Той се хвърли настрани, претърколи се и се изправи. Без стъблото, но с разтуптяно сърце и изваден меч в ръката си.

Стоножката беше поне пет пъти по-дълга от неговия ръст, землистокафява и покрита с бучки ронеща се пръст. Носеше се към него по някакъв странен, леко заобиколен начин, което го принуждаваше да отстъпва. Като се изключи движението, беше трудно да се различи създанието на фона на заобикалящата го среда, но Орландо беше благодарен и на малкото останала светлина.

През съществото премина тръпка, нещо като вълна от защитни пластини, и в един миг цялата предница на стоножката се отлепи от земята. На Орландо му се стори, че забелязва движещи се напред-назад шипове точно под устата й, и го осени внезапен, влудяващо далечен спомен, че тези създания бяха отровни. Предните крака се отпуснаха и чудовището се понесе напред на няколко десетки членести крайници, устремено към него като зъбчата железница. Чуваше Фредерикс да крещи нещо, но не можеше да му обърне никакво внимание. Натрупаният с години опит като Таргор протече през него за част от секундата. Това не беше някое от онези високи създания като грифоните или някои дракони, под които да можеш да се промъкнеш. С всичките тези крака то би могло да напада бързо и настрани, навярно по-бързо, отколкото щеше да му е необходимо, за да се измъкне от пътя му.

Сред тропот като от малък табун коне стоножката се нахвърли върху него. Орландо отскочи нависоко в момента, в който предните крака се опитаха да го набутат в устата й. Метна се върху главата й и му остана време точно колкото да нанесе яростен удар върху предполагаемото око на чудовището, преди то да се извие ядно и да го отхвърли настрани. Приземи се тежко и се вдигна на крака толкова бързо, колкото му позволяваха треперещите мускули. Фредерикс се беше изправил върху листото и гледаше ужасено, но Орландо не можеше да си представи по какъв начин може да му помогне неговият невъоръжен приятел.

Докато отстъпваше, огромното насекомо се изви в полукръг и го последва с предницата си, при все че задните му части оставаха неподвижни. За разлика от силно антропоморфните същества от Средните земи това тук не проявяваше никакъв намек за чувства или мисли. Представляваше просто един ловец, машина за убиване, а той беше минал твърде близо до леговището му, и то по здрач.

Орландо се протегна надолу и грабна направляващия прът, който беше изпуснал — здрав стрък трева, двукратно по-висок от него самия. Съмняваше се, че ще се окаже достатъчно здрав, за да прониже защитната броня на стоножката, но би могъл да я задържи с него на разстояние, докато му хрумне нещо друго. Единственият проблем, както бързо откри, беше, че не може едновременно да крепи пръта и да държи меча си. Отпусна леко стъблото, докато чудовището начеваше ново заобиколно нападение, и затъкна меча в колана си.

Успя да повдигне пръта точно колкото да го ръгне в главата на стоножката. Той се заби толкова здраво в устните й органи, че ако Орландо не беше застопорил задния край в земята зад себе си, щеше да се плъзне нагоре по стъблото точно към отровните зъби. То се преви, но не се прекърши. Възпрепятствана от нещо което не можеше да види, стоножката се изправи, дращейки нагоре към небето, докато първите й три чифта крака не се отлепиха от земята. Стъблото се изправи и се откачи. Освободено, чудовището тупна тежко на земята, като съскаше още по-силно.

Орландо придърпа стръка назад в търсене на нова защитна позиция. Предният му край беше раздъвкан на меки трески. Стоножката отново запристъпва към него — по-внимателно този път, но без да показва каквито и да било признаци, че може да си тръгне в търсене на някое по-сговорчиво ястие. Орландо грохнало изруга.

— Виждам останалите! — крещеше Фредерикс. — Връщат се!

Орландо поклати глава, докато се опитваше да си поеме дъх. Освен, ако приятелите им не пазеха някакви големи тайни, той не можеше да си представи как който и да било от тях може да повлияе с нещо на изхода от схватката. Това си беше работа само за ловци на чудовища, а Орландо се явяваше един от най-добрите. Или един от най-добрите беше Таргор…?

„Ама я се чуй — помисли си той замаяно, докато отново издигаше пръта в защитна позиция. Остри неща прещракваха в сенките на чудовищната уста. — Не можеш да направиш разлика между един вид нереалност и друг…“

Замахна към главата на стоножката, но този път не успя да застопори оръжието си в земята. Насекомото се спусна напред и дългото стъбло се плъзна встрани по мръснокафявата броня, след което се запъна между два от краката му като прът между спиците на колело. Орландо увисна на пръта, който се отплесна рязко и го запрати на една страна. Стовари се на земята толкова тежко, че дъхът му изскочи. Огромната многокрака сянка свърна рязко, напредна пет-шест стъпки, после се извиси над него, краката й закривени навътре като протегнатите пръсти на две гигантски ръце. Орландо запълзя назад, но това беше съвсем безнадежден опит за бягство.

Стоножката се протегна и се извиси още повече — смъртоносната й паст застина над него като всяваща ужас производствена преса. Далечният глас на Фредерикс се беше превърнал в безсмислен писък, бързо чезнещ в надигащия се прилив от чист звук, силна буря и бавна експлозия, но всичко това беше някъде далеч и оставаше без значение, докато Орландо се напъваше да вдигне тежкото стъбло още един, последен път. В този забавен отрязък от време върху него се стовари смъртта. Вселената почти замря в очакване на този решителен миг.

А мигът го връхлетя сред чернота и вятър. Студен гръм лъхна изотгоре — отвесен вихър, който го просна на земята и изпълни въздуха с жилещ, заслепяващ прах. Орландо изрева в пръстта, уверен, че всеки миг ще почувства отровните шипове да пронизват тялото му. На всичко отгоре нещо го удари по главата и изкара искри от очите му.

Вихърът отслабна, чернотата намаля. Фредерикс все така пищеше.

Орландо отвори очи. Примижа срещу кълбящия се прах, изумен да открие, че е все още жив. Камъни с дебелината на бедрото му се търкаляха наоколо, докато някакъв невероятно огромен черен силует се издигаше в небето над него като негативен ангел. Нещо тънко и сравнително дребно се гърчеше неистово в ноктите му.

Нокти. Беше птица, птица, голяма като пътнически самолет, като ракета носител, че и повече! Бесният вихър от крилете й, който го приковаваше към земята под невидим въздушен стълб, внезапно се отмести, когато птицата се наклони настрани и отлетя, а стоножката продължаваше да се гърчи безпомощно в ноктите й, на път да нахрани пълно гнездо с пухчовци.

— Орландо! Ей, Орландо! — нареждаше тихо Фредерикс, несравнимо по-далечен и маловажен в сравнение със страховитата гледка на пометената във вечерното небе сигурна и неизбежна смърт. — Гардинър!

Той погледна към стръмнината над плажа, където Сладкия Уилям и Т4б, пуснали тръстиковите си вързопи, се взираха поразени в отлитащата птица. Обърна се към Фредерикс и лодката, но те бяха изчезнали.

След един миг, в който сърцето му сякаш замря, той откри, че само бяха запратени настрани, че новата им лодка, която с толкова труд бяха построили на едно място, сега се намираше доста далеч от него. Измина още един дълъг миг, преди замъгленото му съзнание да обработи информацията и да осъзнае, че листото се намира във водата, издухано там от крилете на птицата, и бавно се носи към силното течение. Останал сам в него, Фредерикс подскачаше нагоре-надолу, размахваше ръце и крещеше, но гласът му вече бе твърде далечен, за да се разбере какво точно казва.

Объркан, Орландо се озърна към стръмнината. Осъзнали най-сетне положението, в което се намираше Фредерикс, двете фигури там се спускаха с най-голямата възможна бързина по обраслия с мъх бряг, но се намираха поне на минута бяг от него, докато само някакви двайсетина секунди деляха Фредерикс от течението, което щеше да го отнесе завинаги.

Орландо грабна направляващия прът като копие и се втурна по брега. Устреми се към една издатина, откъдето се надяваше, че ще може да протегне дългото стъбло към Фредерикс, но когато се озова там, му стана ясно, че и с тройно по-дълъг прът не би успял да достигне приятеля си.

Листото се задържа за миг в едно въртопче, поклащащо се между бързото течение и малкия ръкав зад издатината. Орландо погледна към приятеля си, после назад към Т4б и Сладкия Уилям, които, все така малки и далечни, се носеха към него през плажа. Обърна се, спусна се по издатината, набра скорост и се хвърли във водата.

Размина му се на косъм, макар водата да се оказа сравнително топла. Изразходил бе почти всичките си сили и се чудеше какво става с краката му, които вече не усещаше, когато Фредерикс се наведе и вдигна носещия се на повърхността прът. Орландо тъкмо беше решил, че за неизлечимо болен човек като него това беше твърде заобиколен начин да умре, като се удави в една виртуална вселена, когато раздъвканият от стоножката край на пръта се стовари до него и замалко не му разби главата.

— Дръж! — изрева Фредерикс.

Улови се, после неговият приятел му помогна да се прехвърли през ръба на листото върху подложката, в изработването, на която бяха прекарали почти целия следобед. Беше му останала сила само колкото да се сгуши, треперейки, на дъното, на завет от нощния вятър, докато от него се стичаше вода, а реката ги пое и ги отнесе далеч от брега и от двамата им втрещени спътници.

 

 

— Твой е, Скурос — каза шефката й. — Мерапануи. Вече е въведен в системата ти.

— Благодаря. Ти си истински другар. — Калиопи Скурос имаше предвид точно обратното и за да избегне всякакви обвинения в притворство, сви устни презрително. — Този случай е погребан толкова отдавна, че вече смърди.

— Искаше случай — получаваш го. — Сержантът направи жест, с който показваше, че си умива ръцете. — Недей да обвиняваш мен за собствената си амбициозност. Направи един последен опит, привикай пак свидетелите…

— Ако все още са живи, разбира се.

— … привикай пак свидетелите и разбери дали някой от тях си е припомнил нещо повече. После, ако желаеш, пак го зарови в папката „неразкрити“. Както си решиш. — Тя се наведе напред, присвивайки очи. Скурос се зачуди дали резултатите от премоделирането на роговицата й не се бяха оказали по-незадоволителни от нейните очаквания. — И говорейки от името на цялата полиция на Голям Сидни, не казвай повече, че нищо не ти възлагаме.

Следовател Скурос се изправи.

— Благодаря ти за този изкуствен кокал, о, славна господарке. Размахвам опашка пред теб.

— Би ли напуснала кабинета ми?

— Вече е наш и безнадежден — обяви тя. Изпускателните клапи на стола й изсъскаха, когато отпусна мускулестото си тяло на седалката.

— В смисъл? — Стан вдигна поглед към нея над ръба на старомодните си очила. У Стан Чан всичко бе старомодно, дори и името му. Калиопи все още не можеше да проумее как през двайсет и първия век едни нормални родители биха могли да кръстят детето си Станли.

— Безнадежден. Сдухан. Идиотски. Скапан случай.

— Това трябва да е онзи — Мерапануи.

— Че кой друг! Най-после са го изхвърлили от разследването „истински убиец“, но не, защото са работили нещо по него. Вече пет години оттогава и смятам, че изобщо не са сторили нещо друго, освен да прехвърлят параметрите през моделчето си и после пак да го зарежат.

Партньорът й сключи пръсти.

— А ти вече разкри ли го, или може и аз да му хвърля един поглед?

— Сарказмът не ти подхожда, Стан Чан.

Тя включи с ритник стенния екран, после повика разклонената мрежа на архива. Случаят изскочи начело на дневника и тя го разпъна на целия екран.

— Мерапануи, Поли. Петнайсетгодишна. Живяла в Когара, когато е била убита, но иначе е от севера. Тиви според мен.

Той се замисли за момент.

— Остров Мелвил, оттам ли бяха те?

— Да. Безпризорна, откакто на тринайсетгодишна възраст е избягала от приюта. В досието й няма нищо кой знае какво освен арестите за скитничество. За кражба от магазин също няколко пъти, както и двукратно за неприлично поведение. Веднъж е лежала няколко дни за сводничество, но според данните на следствието в този случай може и да е била невинна.

Стан повдигна вежда.

— Знам, поразително звучи.

Калиопи извика една снимка. Изникналото пред тях момиче в мърлява риза имаше кръгло лице, което изглеждаше твърде голямо за тънката му шия, разширени от уплаха очи и тъмна, къдрава коса, хваната на прост възел от едната му страна.

— Това е от залавянето й.

— Изглежда доста светлокожа за тиви.

— Смятам, че вече изобщо не са останали някакви чистокръвни тиви. Дори и ние, чистокръвните гърци, сме съвсем малко.

— Мислех, че дядо ти е ирландец.

— Направихме го почетен.

Стан се облегна назад и отново сключи пръсти.

— И защо е било извадено от архива на екипа, работещ по „истински убиец“?

Калиопи щракна с пръсти и извика фотосите от местопрестъплението. Никак не бяха за пред хора.

— Просто бъди доволен, че не можем да си позволим пълен панорамен обхват — каза Калиопи. — Очевидно типът и броят на раните — според тях от голям ловджийски нож като Цайсинг — в някои отношения наподобяват работата на господин Истинския. Но този случай предхожда първото му известно убийство с три години.

— Някакви други причини, поради които да са се отказали?

— Никакво друго сходство, освен по отношение на раните. Всички жертви на Истинския са били бели и от европейски произход, средна или над средната класа. Всички са били убити на обществени места, където поне на теория е имало някаква електронна охрана, но по една или друга причина нито една не се е задействала. Не си криви така веждата, разбира се, че е нелепо, но не това е нашият случай, а този тук.

— Като си говорим за него, защо изобщо си я поискала тази Мерапануи? Искам да кажа, ако не е проститутка, премахната от клиент, остава да е убийство от ревност, изолиран случай. Ако искаш обикновени убийства, улиците редовно са пълни с такива.

— Тъй ли? — Калиопи протегна пръст и извика друг комплект фотоси от местопрестъплението, този път от ъгъл, който разкриваше цялото лице на жертвата.

— Какво й има на очите? — попита най-сетне Стан доста тихо.

— Не бих могла да кажа, защото това не са те. Това са камъчета. Убиецът ги е сложил в очните кухини.

Стан взе палците от нея и увеличи изображението. Взира се мълчаливо в продължение на десетина секунди в него и каза:

— Е, добре, значи не е обичайното нападение-опаа, убийство. Но това, с което все пак разполагаме, си е едно петгодишно убийство, което по погрешка е придобило гласност, защото са сметнали, че извършителят може да се окаже известният убиец, залял новините по цялата мрежа. Обаче, Скурос, този случай всъщност представлява само огризките на някое друго ченге.

— Сбито и въпреки това неимоверно описателно. Харесва ми стилът ти, момче. Да си търсиш партньор случайно?

Стан се намръщи.

— Предполагам, че ще е по-забавно от разчистването след кейк-дилъри или спецове по токовите удари.

— Не, няма да е. Това е един гаден случай. Но си е наш.

— Радостта ми, Скурос, е безпределна.

В работни дни никога не й беше лесно да избира между железницата и маломощния електромобил, предоставян й от отдела, но макар градското движение да правеше шофирането по-бавно, то все пак си оставаше и по-тихо.

Автопрочитът подбираше пътя си през бележките по случая, като правеше адска фонетична каша от аборигенските или азиатски имена на някои от свидетелите. Не че имаше кой знае колко свидетели на каквото и да било. Убийството бе извършено близо до „медените пити“, под един от основните отрязъци на Големия западен път, но дори да е бил обитаван преди убийството, при намирането на тялото той беше вече празен. Хората, които живееха на такива места, знаеха, че няма какво да спечелят от контактите си с полицията.

Докато подробностите я заливаха за пореден път, Калиопи се опита да изхвърли всички предубеждения от главата си и просто да се вслуша във фактите. Това, разбира се, беше почти невъзможно, особено при всички онези разсейвания, дължащи се на оплетените потоци от коли, които се влачеха със спирания и потегляния под яркия оранжев залез.

Първо на първо, тя вече си мислеше за убиеца като за „него“. Но трябваше ли изобщо да е мъж? Дори за краткото време на своята кариера Калиопи се бе занимавала достатъчно дълго с убийства в Сидни, за да знае, че жените също бяха способни да отнемат нечий живот, понякога с изненадващо насилие. Но такава абсурдна, изискваща железни нерви, маниакална игра с тялото — естествено, че само един мъж би бил способен на такова нещо. Да не би сега пък да изпадаше в предразсъдъци?

Неотдавна, само преди няколко години, някаква група в Съединените щати — Северозападните, ако си спомняше добре, беше заявила, че понеже огромната част от насилието в обществото е дело на мъже и понеже у някои мъже се откриваха специфични генетични индикатори, които биха могли да показват предразположеност към насилие, плодовете от мъжки пол трябва да се подлагат на вътреутробна генна терапия. Противопоставящите се групи пък бяха надигнали силни и продължителни протести, според които предлаганият закон се представяше като генетична кастрация, като наказание за престъплението да бъдеш мъж, а след това цялата дискусия се изроди в обидни подмятания. Според Калиопи това никак не беше добре. Тя беше видяла достатъчно от ужасяващо ежедневните кръвопролития, причинявани изключително от млади мъже, за да се усъмни, че зад предложението за такъв закон наистина се крият сериозни основания.

Когато спомена за това на Стан Чан, той я нарече лесбийка, мъжемразка и фашистка, но все пак успя да го каже по един мил начин.

Беше вярно наистина, че трябваше да избягва да прави предположения, без да се опира на фактите, но тя трябваше да се опита да проникне в личността на престъпника, трябваше да се опита да го разкрие, преди да го е разкрила — него или нея. Засега се налагаше да се доверява на инстинктите си. Изглеждаше като деяние на мъж, и то от най-извратения сорт, така че, освен ако не се натъкнеше на убедителни доказателства за обратното, човекът, когото издирваха, щеше да си остане „той“.

Но освен предположението за мъжкия пол на извършителя нищо кой знае какво не изпъкваше на преден план, поне не така, че да обедини късчетата информация. Нямаше и следа от сексуално насилие и дори това, че престъплението бе насочено срещу слабия пол, беше някак странно притъпено. В много отношения изглеждаше повече като ритуал, отколкото като изнасилване.

Ритуал. Думата притежаваше някакъв резонанс, а тя се беше научила да се доверява на тази част от себе си, която долавяше подобни трептения. Ритуал. Във всеки случай щеше да си го отбележи.

Освен това обаче не оставаше много. Убиецът не бе толкова последователен в избягването на всякакви улики, както Истинския, но на практика смъртта беше застигнала Поли Мерапануи на открито. Единственият заслон се състоеше от надвисналата бетонна лента, но ветровете брулеха отвсякъде, така че не оставаха никакви полезни за тях следи, дори и за адски скъпия микроабсорбер на отдела. Извършителят беше ползвал ръкавици, а ако Поли се бе съпротивлявала, не беше успяла да отнесе нищичко от него под ноктите си.

„Само да беше вярно старото суеверие — не за пръв път в своята кариера в отдел «Убийства» си помисли Калиопи, — само да можеха очите наистина да запечатват последното видяно нещо.“

Навярно убиецът почиташе това древно суеверие. Навярно това можеше да обясни и камъните.

Гласът на автопрочита продължи да се носи, безстрастен като часовник. Знакът, който указваше нейния разклон, изплува пред погледа й — неясно петно над реката от червени светлини. Калиопи се престрои вляво. Никакви улики, жертва, за която повечето биха се съгласили, че е толкова маловажна, колкото би могло да бъде едно човешко същество, шепа безполезни свидетели, предимно пътници и несговорчиви роднини, и един наистина обезпокоителен modus operandi, който не се бе повторил никъде другаде — Стан беше прав. Разнищваха нечий чужд, безнадежден случай и малкото му сокове отдавна бяха изстискани от него.

Но момичето, което не бе имало нищо освен собствения си живот, не можеше да е маловажно. Да заяви това, означаваше да заяви, че и самата Калиопи Скурос е маловажна, защото какво бе избрала да прави през собствените си дни и нощи, освен да защитава онеправданите и да въздава заради нежеланите?

„Това е насърчително, Скурос — каза си тя и се облегна на клаксона, когато някакъв малоумник, навярно на четири-пет бири след работното време, й отряза пътя, разбързал се към къщи, — но случаят си остава гаден.“

Фредерикс клечеше на носа на листото, ако, разбира се, то можеше да се приеме за истинска лодка, и се взираше напред над бързо помръкващата вода. Дотук реката ги беше довлякла без много сътресения, но за всеки случай той здраво се държеше за влакната на подложката. На Орландо му се пригади, докато наблюдаваше как главата на приятеля му се поклаща насам-натам в такт с движението на вълните, и сега лежеше по гръб и зяпаше първите появили се на небето звезди.

— Изгубихме ги всичките — унило процеди Фредерикс. Повтаряше за пореден път тази пораженска фраза, откакто бяха пометени от реката. Орландо не му отговори и вместо това съсредоточено почна да си внушава, че оскъдното му облекло изсъхва, а въздухът е почти топъл. — Изобщо ли не ти пука?

— Пука ми, разбира се. Но какво можем да сторим? Да не би аз да останах на тази тъпа лодка?

Фредерикс млъкна. Орландо съжали за думите си, но не чак толкова, че да си ги вземе обратно.

— Виж какво, те знаят накъде се движим — каза най-сетне той вместо извинение. — Ако… как се казваше, преминем оттатък, просто ще ги изчакаме от другата страна. Те ще намерят начин да се спуснат по реката и в следващата симулация пак ще си бъдем заедно.

— Да, предполагам — Фредерикс се извърна към него. — Ей, Гардинър…

Орландо изчака няколко секунди за края на изречението, после осъзна, че приятелят му желаеше да си приказват.

— Да?

— Мислиш ли… мислиш ли, че ще умрем?

— Не и в следващите няколко минути, ако имаме късмет.

— Престани. Не се будалкам, наистина го мисля. Какво ще се случи с нас? — Фредерикс се намръщи. — Искам да кажа… не знам, нещо ми липсват родителите ми. И ме е страх, Орландо.

— И мен също.

В сгъстяващия се мрак огромните дървета, които се носеха от двете им страни, се превърнаха в плътна стена от сенки като скалите, обграждащи дълбока клисура.

— Долината на смъртната сянка — промърмори Орландо.

— Какво?

— Нищо. — Той се изправи. — Виж какво, можем да направим единствено това, което правим в момента. Ако съществуваше лесен начин за измъкване оттук, някой от нас досега щеше да го е открил. Спомни си, че Селърс доста ни затрудни да стигнем дотук, така че дори понякога да изглеждат като от клуба на палячовците, Рени и останалите трябва да са доста печени. Затова просто ще трябва да устискаме, докато не измислим нещо. Представяй си, че това е някое от приключенията в Средните земи.

— Нищо в Средните земи не можеше да ти навреди. И не можеха да те убият. Поне не наистина.

Орландо се усмихна пресилено.

— Ами тогава предполагам, че на стария Таргор и на Питлит им е дошло времето за едно по-сериозно изпитание.

Фредерикс се опита да отвърне на усмивката му, но неговата се оказа още по-неубедителна.

— Ей, ти как изглеждаш всъщност? — внезапно запита Орландо. — В РЖ?

— Защо ти е да знаеш?

— Просто се чудех. Искам да кажа, висок ли си, нисък или какво?

— Не ми се говори за това, Орландо. Според мен изглеждам съвсем обикновено. Нека да си приказваме за нещо друго. — Фредерикс отклони поглед.

— Добре. Все още не си ми казал откъде идва Питлит. Името, де.

— Казах ти вече, че не си спомням.

— Фенфен. Не ти вярвам. Така че ми кажи.

— Аз…, ами добре… — Фредерикс срещна погледа му предизвикателно. — Но ако дори ти хрумне да се изсмееш, проклет да си завинаги.

— Няма.

— От герой в една книга. Детска книжка. Някакво плюшено животинче се казваше Пиглет. Като малък не можех да го произнасям правилно и така ме наричаха родителите ми. А когато се залових с мрежата, това си ми остана като прякор. Да не би да се смееш?

Орландо поклати глава със здраво стиснати зъби.

— Не. Никак… — И прихна. Един нарастващ в продължение на доста време шум сега вече бе ясно доловим над бученето и плискането на водата. — Какво е това?

Фредерикс се взря.

— Пак някаква буболечка. Трудно е да се каже. Лети твърде ниско.

Летящото насекомо, което бързо се носеше зад тях по посока на течението, се беше снишило толкова близо до повърхността на реката, че един от краката му разпени гребена на една вълничка. То се наклони, залюля се, после се извиси неориентирано, преди отново да поеме по предишния си курс. Премина под ъгъл покрай тях, при което се оказа, че е голямо почти колкото половината им лодка, после рязко зави далеч надолу по течението и се понесе обратно към тях.

— Ще ни нападне — каза Фредерикс и затърси пипнешком направляващия прът.

— Не съм сигурен. Изглежда ми ранено. Или болно.

Вниманието на Орландо бе привлечено от нещо във водата под завиващото насекомо.

— Виж! Това е синьото сияние!

Но Фредерикс се беше изправил и се опитваше да запази равновесие, съсредоточен върху снижаващото се насекомо. Вдигна пръта над главата си, докато го гледаше как наближава, сякаш искаше да го събори.

— Ей, ама ти скански си врътнал — свлече го Орландо. Фредерикс трябваше да пусне пръта, за да не падне, но след като се смъкна на колене, успя да го хване, преди да цопне зад борда. — То е десет пъти по-голямо от теб — скастри го Орландо. — Ха си го ударил, ха си паднал във водата.

Насекомото се приближаваше шумно. Наклони се за нов вираж, а Орландо се бе снишил на четири крака, готов да се просне по корем, ако мине твърде ниско над тях. Съществото представляваше някакъв тропически бръмбар, а заоблената му броня беше кафява със златисти оттенъци. Докато се изравняваха, Орландо забеляза, че предната част от бронята му се е отместила и нещо там мърда, шава…

— … Размахва? — изуми се той. — Там има някой!

— Това е Рени! — извика Фредерикс, докато насекомото профучаваше покрай тях. — Сигурен съм, че е тя!

Блясъкът вече ги обграждаше от всички страни. Водите сякаш се пенеха от греещото небесносиньо. Нагоре по течението насекомото правеше нов широк завой, но Орландо едва го забелязваше. Самият въздух се изпълни с танцуваща светлина.

— Откриха ни! — подскачаше нагоре-надолу Фредерикс. Летят в буболечка! Как е възможно?

— Нямам представа — викна в отговор Орландо. Шумът на реката беше вече като грохота на безкраен прибой, а по кожата му танцуваха сини отблясъци. Тъмната сянка на насекомото бе над главите им, следваше ги и също се носеше през пръски син огън. — Ще ги попитаме от другата страна…

След това ревът ги заглуши, светлината изпълни всичко и те преминаха на друго място.