Тад Уилямс
Реката на синия огън (7)

ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
В КУКЛЕНАТА ФАБРИКА

МРЕЖА/НОВИНИ: Минислончетата са не само мода.

(Картина: Кенън с миниатюрно слонче Джимсън.)

Диктор: Бизнесът на стопанството „Добри неща“ напоследък е наистина в цветущо състояние. Собственичката Глориана Кенън, която виждате с младо слонче Джимсън, отглежда и продава годишно стотина от слончетата, наричани на галено „половинки“. Бизнесът, започнал преди десетилетие като поредната мода за минилюбимци, надживя и най-оптимистичните прогнози на специалистите.

Кенън: „Това отчасти се дължи на обстоятелството, че тези малки приятелчета са изключително интелигентни. Те не са просто една новост, а истински компаньони. Освен това са далеч no-устойчиви от някои свои генетични минисъбратя — тяхната ДНК просто се справя по-добре или нещо от този сорт. Престани, Джимсън. Само като си спомня колко непредсказуеми бяха онези малки кончета, колко нещастни случаи имаше с тях. И онези миниатюрни диви котки, които се оказаха толкова опасни… как беше онова глупашко търговско наименование? «Оцемъници» или «оцелити», нещо такова…?“

Дулсинея Ануин постави ръка върху длан — разшифровчика и забеляза, че ноктите й са в ужасно състояние. Намръщи се, докато чакаше вратата да вземе решение, дали да й се довери. Трябваше да свърши твърде много неща. Сигурно изглеждаше ужасно, но в момента животът беше по-безумен и невъобразим от когато и да било.

„Последния път, когато минах през тази врата, все още не бях убила никого.“ Тази и подобни мисли не я оставяха на мира вече дни наред. Беше сигурна, че се справя добре, но нямаше достатъчно база за сравнение. Така или иначе не изпитваше чувство за вина. Допускаше, че би било по-различно, ако жертвата беше някой, когото наистина познаваше, а не някакъв второстепенен колумбийски механизъм, нает от Дред.

А и от години очакваше това да се случи. В нейния бизнес човек не можеше да успее, ако не се докосне лично до насилието, или поне не можеше вечно да го отлага. И все пак бе предполагала, че първото й съприкосновение с убийството щеше да се състои в това, да наблюдава как някой друг го извършва, а не в това, самата тя да го извърши. Отново пропъди мисълта, но споменът за невиждащите очи на Антонио Селестино както преди, така и след фаталния изстрел, изглежда, не възнамеряваше скоро да се оттегли…

Вратата на апартамента, неспособна да направи разлика между новата Дулси, която бе застреляла Селестино, и предишната Дулси, която не бе го сторила, се отвори, съскайки. Вратата се затвори зад нея точно секунда и половина след като бе пресякла лъча. Джоунс се появи на входа на спалнята, протегна се грациозно и без да бърза особено, тръгна към нея, сякаш господарката му не бе отсъствала почти цели две седмици.

Дулси пусна чантата и се наведе да погали котката, която се потърка в крака й, след което се обърна и бавно се отдалечи. Внушителната като на персийска котка пухкава задница на Джоунс, но в сиамска разцветка, която беше наследила от баща си, не показваше никакви признаци на отслабване поради немарливо гледане. Очевидно Чарли от долния етаж я беше хранила порядъчно.

Стенният екран пулсираше със слаба розова светлинка, но Дулси не му обърна внимание. Не беше получавала никакви съобщения, откакто се бе качила в самолета в Картахена, а и не бързаше да получи. Чувстваше се така, сякаш дни наред не се бе къпала, и съвсем скоро щеше да има достатъчно занимания.

— Важно съобщение — промълви мек мъжки глас, включен при отварянето на входната врата. — Има важно съобщение за вас.

— По дяволите! — Дулси отметна падналата пред очите й коса и разтърка чело. Нима би могъл отново да е Дред? Направо побесня. — Пусни съобщението.

Противното красиво лице на настоящия й работодател изплува в еднометрова височина върху екрана с гладката си, влажна коса. Приличаше на човек, който известно време бе дъвкал кат, шепнейки възбудено като кабелите на далекопровод.

— Дулси, обади ми се веднага щом се прибереш. Изключително, изключително спешно е.

— О, Господи, няма миг спокойствие. — Каза на екрана да отговори на повикването, след което се тръшна в леглото и метна обувките си във въздуха.

Появи се почти веднага.

— Имаме проблем.

— Устройството не задейства ли? — Преди да остави Дред, беше свързала няколко вериги, за да наблюдават колумбийското укрепление. Устройството позволяваше да напускат своя куклен сим за кратки периоди, през които той щеше да продължава да изглежда зает и функционален. Това по никакъв начин нямаше да разстрои щателното наблюдение, но им даваше възможност да се измъкват, докато висшестоящите спяха или се разсейваха за малко.

— Всичко действа отлично. Но групата се разпадна. Онази африканка и нейният приятел маймуна изчезнаха, може да са се удавили. Цяло стадо риби като че ли бяха полудели. Лодката се преобърна и останалата част от групата остана на брега.

Дулси пое дъх, за да запази хладнокръвие. Независимо от интелигентността на силата си мъжете много често заприличваха на хлапета, до такава степен обсебени от игрите си, че забравяха, че това са само игри. За разлика от тях жените никога не пропускаха да вземат душ и да поддържат чисти косите си.

— Но нашият сим нали е все още в групата?

— Да. Всички са заедно, с изключение на двамата. Но са в доста окаяно състояние и може всеки момент да ги загубим. Необходимо е да се заема с проверката на някои неща, които обсъждаха помежду си. А не мога да го направя, докато управлявам сима.

— Не може ли всичко това да почака един час? Сигурна съм, че си уморен, но току-що влизам и трябва да хапна нещо, за да не припадна.

Мъжете не бяха в състояние да схванат необходимостта от един душ, но обикновено схващаха необходимостта от храна.

Той я гледа втренчено дълго време. В погледа му се четеше надвисваща опасност или най-малкото остра критика, но накрая се ухили и зъбите му блеснаха на фона на мургавото му лице.

— Разбира се — каза той. — Съжалявам.

Дулси така и не успяваше да схване същността на този мъж — чудатите му реакции като този внезапен изблик на великодушие, а и хлапашкият му псевдоним не добавяха достатъчно ясни щрихи към цялостната картина. Неспособността й да го постави в точно определена категория я изнервяше.

— Наистина имам нужда от малко… — започна тя.

— Обади ми се, щом си готова. — И той прекъсна връзката.

Дулси погледна надолу към Джоунс, която се бе върнала и кротуваше до обутите й в чорапи крака.

— Бързай, бързай, бързай — заговори й Дулси. — Все бързай. Джоунс мигна с кръглите си очи; изглежда, беше съгласна, че всичко е наопаки.

 

 

Къдравата й червена коса беше опакована в хавлиен тюрбан, а най-меката й хавлия обгръщаше влажната й и най-после безупречно чиста кожа. Лежеше пльосната, с вирнати крака върху леглото, туба кисело мляко от манго в ръка и удобно наместилата се до бедрата й Джоунс — поне на Джоунс й беше удобно така.

„Погледни ме — мина й през ума. — Застрелях човек. Много мъже едва ли биха дръзнали да го направят. А погледни ме мен. Толкова съм спокойна.“

Огледа се дали позата й излъчва подобна хладнокръвна непоколебимост.

— Давай — нареди на екрана тя, — можеш да набереш отново.

Дред изплува три пъти по-едър, отколкото бе в действителност. Като че ли се беше поукротил малко.

— Всички спят и не е така напечено. Куклата изглежда великолепно — ту похръкне, ту помръдне. Отлична работа.

— Благодаря.

— Хапна ли нещо? — Тъмните му очи пробягаха по загърнатите й в хавлията форми с израз, който й се стори едновременно сексуален и някак пренебрежителен. — Бих искал да се възползвам от случая, за да те запозная с обстановката.

— Всичко е наред. — Тя размаха тубата с кисело мляко. — Давай смело.

Дред започна от момента, в който бе предала дежурството сутринта, докато цялата банда все още се носеше по водата в лодката, която се бе превърнала в листо, и стигна до настоящия момент, като обръщаше специално внимание на последователността в действията на участниците.

— На всяка цена трябва да се постараем да намерим някакво агентурно устройство, което да прави субвокални бележки в движение — каза той. — В противен случай, ако се струпат твърде много събития, бихме могли да пропуснем някой важен детайл след някоя смяна на дежурството и да издухаме защитата на куклата.

Дулси се запита колко ли щеше да продължи всичко това, но си спомни, че с премията, която вече бе прехвърлил на нейната сметка, и обещаната заплата за прекараното като сим време би могла да се оттегли най-малко за една-две години. Толкова много свобода си струваше известни неудобства.

Друга частица в нея се запита колко ли светкавично се бе превърнал Селестино в номер в кредитната й сметка.

А на глас каза:

— Няма ли възможност да намерим трети човек, който да ни помогне в тази работа? Дори тези хора да спят по осем часа дневно, това прави цял работен ден за нас двамата, по седем пъти седмично става адски дълго. Може би ще успея да намеря някого.

Дред не отвърна нищо, а лицето му неочаквано стана безизразно.

— Имаш предвид някого, когото би искала да включиш?

— Не, не. — До днес бе така възторжен и щастлив от резултатите на проекта „Небесен бог“, че почти бе забравила за резките скокове в настроението му, но сега си спомни за тях. Все пак, мина й през ума, поне не е досаден както повечето мъже. — Не, нямам никого предвид. Просто си мисля, че можем да се побъркаме от толкова много работа. А и сам каза, че имаш да вършиш и ред други неща с… с тези данни.

Едва не изрече името на Атаско: наистина беше уморена, даде си сметка тя. Съмняваше се някой да прослушва канала й — сам Дред й бе изпратил някакво суперзащитно устройство, което бе включила допълнително към собствената си защита — все пак беше глупост да си позволява каквито и да са излишни рискове, а и убийството на Атаско несъмнено бе световна новина вече дни наред.

— Ще помисля за това. — За миг лицето му запази каменния си израз. След това, сякаш някой наля вряла течност в студена чаша, жизнеността нахлу върху лицето му. — Има още няколко неща, които трябва да обсъдим…

— На вратата има някой — обяви домашният глас. — Някой на вратата.

Дулси завъртя очи.

— Интерком. Кой е?

— Аз съм, Чарли — последва отговор. — Значи наистина вече си тук.

— Коя е тази?

Дред отново беше свалил образа на нула градуса.

— Съседката от долния етаж. — Тя се надигна, прогонвайки безмълвната, но гневна Джоунс. — Храни котката ми. Ако искаш, пак ще ти се обадя.

— Ще почакам.

Дред изключи изображението и екранът опустя, но Дулси знаеше, че ще подслушва.

Русата до бяло коса на Чарли бе подредена в някаква сложна фризура: кичурите обкръжаваха главата й като електронни орбити на модел на атом, тъй че целувката й увисна във въздуха на около педя от бузата на Дулси.

— О, Господи, Дулси, къде ти е тенът? Какъв смисъл има да биеш път чак до Южна Америка, ако не направиш тен?

— Много работа. — Дулси беше сигурна, че за Чарли една ядрена експлозия си има добра страна — всичките онези лъчи, от които потъмнява кожата. — Някакви проблеми с Джоунси? Изглежда чудесно.

— Никакви, всичко беше просто велико. Майка ти намина един ден, когато бях тук. Тя е едно бижу.

— Да, наистина е бижу. Само да не ти е в къщата. Едва ли чувствата на Дулси към Руби О’Миара Малърн Епщайн Ануин и при най-добро желание биха могли да се определят като нежни, но другите винаги бяха склонни да я смятат за прекрасен човек. Дулси се запита каква ли беше причината да не го забелязва.

— Нещо друго?

— О, Господи, сигурно си изтощена. Всъщност се качих само за да се уверя, че наистина си тук. — Чарли внезапно се завъртя, повдигайки сребристата си, пъстра като мозайка пола, и откри дългия си, строен крак. — Харесва ли ти? Току-що я купих.

— Страхотна е. Благодаря ти още веднъж за грижите ти за Джоунс.

— Никакъв проблем. Мислиш ли, че ще можеш да даваш храна на Зиг и Заг през следващата седмица? Налага ми се да… пътувам извън града. Давай им само маруля и сменяй водата.

Чарли постоянно твърдеше, че е счетоводител в някаква козметична фирма — лъжа, чиито корени според Дулси се криеха в някое краткотрайно назначение през юношеските й години. Чарли си мислеше, че Дулси не знае, че е момиче на повикване — при това доста скъпо: нейният анимационен глас и ученическата й фигура несъмнено бяха твърде привлекателни за определен вид заможни клиенти. Чарли си вярваше, че професията й е абсолютна тайна, но Дулси направи необходимото, за да узнае всичко за съседите си, а Дулси умееше да узнава всевъзможни неща.

„Чарли си мисли, че е ужасно порочна. Тя не знае, че приятелката й от горния етаж е международен наемен терорист. И че храни котката на професионална убийца.“ Дори споделена насаме със себе си, шегата започваше да нагарча. Всъщност току-що бе решила да не мисли известно време за Селестино и да позволи на случката да заеме мястото си в ценностната система на Дулси Ануин.

Когато Чарли тръгна към асансьора с манекенската си походка, все едно някое прекомерно пораснало и натруфено момиче скаут, Дулси отново се обърна към стенния екран:

— Отиде си.

Лицето на Дред цъфна моментално, както и беше предполагала. Разбира се, че бе подслушвал. Вероятно бе и наблюдавал и през главата му бяха минали какви ли не перверзни мислички за русата, облечена в къса поличка Чарли. Но дори и да беше така, той не обели нито дума, нито пък намекна за нещо такова.

— Добре. И така, първото, което трябва да решим, е колко можем да си позволим, за да изведем тази малка група отвътре. — Дред се намръщи, а очите му гледаха с отнесен израз. — Ако мислех, че имат някаква цел въобще, не бих се помръднал, но те имат златна възможност да разберат всичко, а вместо това като че ли само… се носят по течението.

— Златна възможност да разберат всичко за теб — подсказа Дулси.

Той се усмихна самодоволно.

— Естествено. — Усмивката му се стопи. — Знаеш за кого работя, нали?

Дулси се поколеба какво да отговори.

— Никога не си ми казвал…

— Хайде. Не ме карай да си развалям мнението за теб. Вършиш си добре работата, караш си онази жестока червена спортна количка далеч над разрешената скорост, без някога да си имала свидетелство — ти обикаляш доста, Дулси. Би трябвало да си наясно кой ми е шеф.

— Така да е, мисля, че знам.

Всъщност, след като видя мрежата Адърланд отвътре, се досети, че слуховете, че Дред работи за почти митичния Феликс Жонгльора, сигурно отговарят на истината. Само Жонгльора и още съвсем малко на брой хора можеха да си позволят подобна технология.

— В такъв случай ти е ясно колко сериозно е това, което вършим. Крием съдбоносно важна информация от едни от най-подлите, хитри и всемогъщи хора на света. Тук сме точно в задния двор на Стареца. Ако разбере това, аз съм мъртвец. Същия този миг. — Той я изгледа с поглед, още по-втренчен от онзи, с който я бе изгледал преди малко. — Опитай се да го разбереш. Ако ме изработиш, дори и да не успея да те докопам, преди Стареца да ме накълца на парченца, самият той няма да те остави жива. Не и човек като теб, който знае толкова много неща за собствената му мрежа. Няма да останеш даже в историята. Само за двайсет и четири часа ще бъде унищожено и последното доказателство, че някога си съществувала.

Дулси отвори уста и пак я затвори. Беше обмисляла точно тези възможности, всички до една, но сега бяха изречени така категорично и с такава сигурност от Дред, че ги осъзна по начин, който собствените й размишления не позволяваха. Изведнъж й стана ясно, че се е изкачила на изключително високо и рисковано място.

— Искаш ли да се оттеглиш?

Тя поклати глава, защото в този момент изпитваше недоверие дори към собствения си глас.

— В такъв случай имаш ли някакви въпроси, преди да продължим?

Дулси се поколеба, след което преглътна.

— Само един. Откъде идва името ти?

Той повдигна вежда и избухна в кикот.

— Имаш предвид Дред? Сигурна ли си, че това е всичко, което искаш да ме попиташ?

Тя кимна. Когато се смееше така, ъгълчетата на устата му се изопваха като на животно. Като нещо, което, преди да те захапе, се ухилва.

— Измислих си това име още като хлапе. Онова момче там, където живеех… както и да е, това е без значение. Но той ме запали по тази стара музика от началото на века, ямайски парчета, наречени реге. В тях постоянно се използваше думата „дред“.

— И това е всичко? Изглежда някак… не знам, някак глупаво. Сякаш не става дума за теб.

За момент й мина през ума, дали не е отишла твърде далеч, но мургавото му лице отново се развесели.

— Има още едно значение — нещо, което влудява Стареца заедно с всичките му тъпотии от сорта на крал Артур, Граал и тъй нататък. Пълният вариант не е просто Дред, а Подред. Схващаш ли?

Дулси сви рамене. Всички тези средновековни глупости я отегчаваха до сълзи, когато беше ученичка, както и цялата останала история.

— Не съвсем.

— Добре, няма нужда да си блъскаш главата. Имаме си по-важна работа, сладурано. — Къдравата усмивка отново цъфна. — Ще забъркаме на Стареца голяма каша — страхотна каша.

Възстановила до известна степен самообладанието си, Дулси си позволи удоволствието да се наслади на пренебрежението си към него. Мислеше се за много лош, за отвратителен, за опасен. Всички типове в този бизнес бяха или абсолютни психопати, или студенокръвни техничари, или комплексари на тема екшън-звезди, мятащи унищожителни погледи наляво-надясно. Обзалагаше се, че Дред беше от последните.

— Никакъв проблем, Панчо — изтърси тя любимата фраза на Чарли. — Да се захващаме.

Празен поглед, погълнат изцяло от самия себе си… да, познаваше този тип мъже. Бе готова да се обзаложи, че беше минал през много жени, но връзката му с нито една не беше продължила особено дълго.

 

 

Кристабел се беше подхлъзнала и бе ожулила коляното си в училище предишния ден, докато се опитваше да демонстрира на Порша, как да направи един специален сервис в квадрат. Майка й беше казала да престане да олющва спрея, за да погледне какво има отдолу, затова спря колелото чак след като стигна края на улицата и зави зад ъгъла.

Спреят беше много смешен, кръгло белезникаво петно върху коляното й, също като паяжина. Седна на тревата и застърга с нокти по ръбчето на бялото вещество, докато то започна да се отлепя. Червеното възпалено петно под него беше започнало да пожълтява и да омеква. Учуди се дали така става, когато парчета от Стадното прасе в Джунглата на чичо Джингъл падат както миналата седмица, когато всичките носове на Стадното прасе се откъснаха едновременно, след като то кихна. И реши, че ако бе именно така, би било адски противно.

Когато мина покрай спортното игрище, нямаше никой, но на другата му страна видя няколко облечени в униформи военни, които маршируваха напред-назад, напред-назад върху пистата за моторни състезания. Днес не се чуваше музика и звукът от педалите й сам напомняше музика с тяхното „скръц-а-а, скръц-а-а“.

Носеше се по улиците почти без да поглежда знаците, тъй като вече познаваше пътя, докато най-после стигна до обраслия с рядка тревица край на базата с малките циментови постройки. Паркира колелото до едно дърво, натисна с всичка сила с крак стойката, за да я свали, и извади книжната чанта от коша на колелото, който татко й беше затегнал, за да не се клатушка на всички страни.

— Хей, пикло. Que haces?

Кристабел подскочи и изписка по-силно и от педалите. Обърна се и видя, че от дървото се спуска някакво същество, което за момент й заприлича на облечена маймуна, някаква ужасна маймуна убиец като в онова предаване, което майка й не й разрешаваше да гледа и се наложи да й обещае да не сънува кошмари от него. Прииска й се да изпищи, но всичко приличаше на лош сън, в който не можеш да направиш нищо, освен да наблюдаваш.

Не беше маймуна, а някакво момче с мръсно лице и без един зъб. Същото момче, което й беше помогнало да среже оградата, когато помагаше на господин Селърс, само че беше още по-мръсно и някак си по-дребно от предишния път. И беше отсам оградата! Отсам оградата, където се намираше и тя! Знаеше, че това не е нормално.

— Затваряй си устата, чу ли! — Момчето се усмихваше, но нещо сякаш го болеше. Кристабел отстъпи няколко крачки. — Хей, mu’chita, няма да ти направя нищо. К’во носиш в чантата?

— Н-не е за теб. — Кристабел я стисна силно до блузката си. — 3-за друг човек е.

— Verdad, пикло? — Момчето пристъпи съвсем бавно към нея, сякаш мимо волята си. — Нещо за кльопане, а? Носиш кльопачка на някого, нали? Знам аз. Мернах те.

— Мернал ли си ме?

Така и не можеше да проумее какво прави този кирливец наоколо. Имаше хора „отсам оградата“ и хора „оттатък оградата“ и той не беше измежду първите.

— Да, claro, отдавна си ми на мерника. Откак ме накара да срежа онази ограда, все си ми на мерника. Оградата се изключи и се покатерих. Мислех, че ще намеря нещо добро. Но оградата пак се включи. И двете. Метнах една пръчка, да видя к’во шъ стане, и се разтичаха разни хора — войничета. Качих се на едно дърво, ама замалко да ме ступат.

— Не можеш да се измъкнеш. — Осъзна го, докато го казваше. — Не можеш да се изкатериш обратно, щото… — млъкна уплашено тя. Едва не изрече името на господин Селърс. — Щото пак е включена. Щото е електрическа.

— Адски си права, mu’chita. Обаче намерих малко кльопачка — тук изхвърлят всичко на поразия, мой човек, тия locos — големи сладури, чат ли си? Но не изхвърлят редовно. И съм страшно гладен.

Той пристъпи към нея и Кристабел неочаквано се уплаши, че ще я убие и ще я излапа както в приказките за чудовища, които Офелия разказваше за приспиване, ще я сграбчи и ще я захапе с мръсната си уста със зееща дупка на мястото на липсващия зъб. Обърна се и хукна да бяга.

— Хей, пикло, върни се!

Тичаше, без да откъсва очи от земята, летяща под мятащите й се нагоре-надолу крачета. Сякаш нещо подскачаше в гърдите й, бумтеше отвътре и се опитваше да изскочи. Чуваше гласа на момчето все по-близо и по-близо, накрая нещо я блъсна в гърба и тя се затича по-бързо, отколкото беше по силите й. Залитна и се просна в тревата. Момчето застана над нея. Болеше я коляното, което беше ударила в училище, а сега и другото. Когато си пое дъх, Кристабел се разплака, а от страх дори се разхълца.

— Дива малка кучка. — Беше почти толкова нещастен, колкото и тя. — К’во ти става?

— Ако м-ме удариш, ще… ще кажа на татко!

Изсмя се, но изглеждаше ядосан.

— Тъй ли? Айде, пикло, кажи му. Пък аз ще му кажа какво криеш тука.

Кристабел продължаваше да хълцука, но спря да плаче, защото се уплаши още по-силно.

— Да к-крия?

— Казах, че си ми на мерника. К’во носиш? К’во криеш тук? Някаква кучешка храна или нещо друго? — Той протегна настоятелно ръка. — Fen, не ми пука дали е кучешка. Дай чантата.

Тъй като тя не помръдна, той се наведе и я взе от стиснатите й пръсти. Не я издърпа със сила и Кристабел отново си помисли, че това е само някакъв лош сън. Пусна чантата.

— Que…? — Той се вторачи в опаковката. — Ама това е сапун! Ти к’во, бъзикаш ли се с мен? — Той разгъна един от калъпите с чевръстите си мръсни пръсти, вдигна го до носа си и вдъхна шумно. — Fen! Сапун! Mu’chita loca! — И го хвърли на земята. Сапунът-отскочи настрана. Кристабел го проследи с очи до мястото, където остана да лежи върху тревата като великденско яйце. Избягваше да погледне момчето, което явно беше много ядосано.

— Така — промълви след минута той, — тогава ще ми носиш ядене, кучко. Всеки ден на това място, m’entiendes? Иначе татко ти ще научи, че се мъкнеш тук. Не знам к’ви ги вършиш с тоя сапун, но бас ловя, че переш нещо, което не е твоя работа. Ясен ли съм, малка vata loca? Знам те къде живееш, в къщичката на мама и тате. Виждам те през прозорчето. Някоя нощ ще вляза през прозорчето, ако не ми донесеш нещо за ядене.

Всичко друго би понесла, само не и крясъците му. Тя кимна с глава.

— Това е. — И отново размаха ръце като маймуна. — И да не забравиш, щото Чо-Чо е un mal hombre. Чу ли? Не се бъзикай с Чо-Чо да не се събудиш умряла.

Той продължи да бърбори такива неща още известно време. Накрая Кристабел разбра, че Чо-Чо беше самият той, момчето. Досега не беше чувала подобно име. Учуди се дали то има някакво значение „оттатък оградата“.

Остави й останалите сапуни, но дори след като се беше покатерил на най-близкото от потъналите в буйна зеленина дървета и се беше заврял в някое тайно скривалище, тя не посмя да остави чантата за господин Селърс. Сложи я обратно в кошчето на велосипеда й подкара към къщи. Когато преполови разстоянието, отново заплака. Щом стигна до тяхната улица, вече почти не можеше да види тротоара.

Сега и двете й колене бяха обелени.

 

 

Дред прекъсна връзката и се отпусна назад, изопвайки дългите си крака. Свърза се със сима в Адърланд и леко открехна очите му. Другите все още спяха и от тягостната гледка усети клепачите му да натежават. Разтърси глава, след което пъхна ръка в джоба си за стимулираща таблетка — адренакс от черните пазари на Южна Америка — и я глътна без вода. Подкрепи я с малко ударни по външната система, чийто ритъм да направи въздействието по-възбуждащо. Когато ритъмът затуптя в подходящите децибели, прескачайки от единия към другия край на главата му, той се върна към задълженията си. Остави прозореца към Адърланд открит, но притвори почти напълно очите на сима, за да не привлече ненужно внимание, ако някой от останалите се събудеше, и се облегна обратно в креслото, потъвайки в размисъл.

Ръката му се прокрадна към т-жака; загрубелите му пръсти опипаха гладката периферия на шунта. Имаме толкова много неясноти и толкова малко време за обмислянето им. Може би идеята на Дулси все пак не беше съвсем лоша. Сам той не би могъл още дълго време да прекарва по девет-десет часа в симулация дори да нямаше никаква друга работа, а и Стареца с положителност нямаше дълго да го остави насаме.

Ами самата Дулси? Доброто му мнение за нея, подплатено от светкавичната решителност, с която ликвидира онзи идиот Селестино, беше доста разклатено от настояването й да се върне в Ню Йорк. И всичко това заради една котка — една котка! Възможно най-изумителният технологичен напредък, цялата тази мрежа Адърланд, симулация, по-реална от самия РЖ, а тя се притесняваше да остави котката си на грижите на тази бледолика руса курветина от долния етаж за една-две седмици. Подобна глупост беше почти напълно достатъчно основание да извади госпожа Ануин от списъка на защитените видове.

И още по-отвратителното беше, че току-що намали с много хиляди собствената си лична сметка, пазена строго от вниманието на Стареца, за построяването на нов офис за двамата с нея в Картахена, а сега трябваше да се притеснява дали домашната й система можеше необезпокоявано да поеме подобна мощна връзка. Когато му каза, че си отива вкъщи, той сериозно се замисли просто да я убие и сам да се заеме с цялостното наблюдение на Адърланд. Но прецени, че това няма да е разумно — не и при сложилите се обстоятелства.

Затова отложи удоволствието за по-късно.

Така или иначе беше твърде унизително да зависиш от някаква жена. По правило не се доверяваше на никого освен за съвсем дребни поръчки и държеше всичко в собствените си ръце. Когато прехвърли отговорността другиму, нещата винаги се оплескват. Ето и тази гнойна пришка замалко да съсипе цялата работа.

Е, Селестино вече е отписан, нещо, с което дори той трудно би се справил.

Дред запали тънка пура Corriegas, една нищожно малка компенсация за престоя му в Южна Америка, и се замисли какво да предприеме. Трябваше да бъде готов, ако Стареца реши да му предложи друг ангажимент; моментът беше крайно неподходящ за каквото и да е колебание или съпротива. Същевременно трябваше да поддържа сима в Адърланд активен или със собствени сили, или с помощта на предани наемници. За сега Дулси все още беше подходящият вариант, но включването на още един човек би му струвало допълнителни усложнения, грижи по сигурността и възможности за сериозни гафове…

Прецени, че е по-добре да отложи решението за по-късно. Когато Дулси поеме дежурството след четири часа и ако останалите симуланти в неговата система му го позволят, щеше да се опита да подремне, след което вероятно би бил в по-добро разположение на духа, за да вземе необходимото важно решение.

Междувременно се налагаше да продължи собствените си проучвания. Онова, което попадналите в симулационната мрежа Адърланд хора бяха открили, му даваше твърде малко информация относно намеренията на Стареца; но това, което неволно бяха разкрили за себе си, беше далеч по-ценно. От една страна, ако привлечеше на помощ още сим-надзиратели, би могъл да се опита да отстрани и втори член на тази симпатична компанийка от речни пътешественици, в случай че настоящият му агент бъде изхвърлен от системата при следващото гигантско рибешко нападение или нещо друго.

Така или иначе за него представляваше още по-голям интерес да узнае кои са тези хора и защо тайнственият Селърс ги бе събрал заедно, а от всички тях африканката и нейният приятел бяха най-важните. Останалите в момента му бяха под око, но доколкото беше наясно, Рени както-й-беше-името бе изхвърлена от мрежата, което означаваше, че е твърде несигурна нишка.

Дред коригира силата на ритъм-пътеката така, че да съответства на задълбочения му размисъл, и изпрати колелце дим, което се завъртя нагоре към прихлупения бял таван. Стаята нямаше прозорци и беше част от полупразен офисен комплекс в крайните квартали на Картахена, но разполагаше със свръхмощни комуникации, а именно това беше най-важното.

Тази Рени беше африканка, можеше да го отгатне дори само по акцента й. Но някой бе споменал, че нейният спътник е бушмен, а светкавичната проверка установи, че повечето оцелели представители на племето обитават Ботсуана и Южна Африка. Това не означаваше, че жената не е от другаде или че не бяха се срещнали в мрежата, но му допадаше вероятността да са от едно и също място.

Значи Ботсуана и Южна Африка. Нямаше кой знае каква информация за нея, но знаеше, че брат й е в кома, а когато направеше справка с първото й име и възможните му варианти, това доста щеше да стесни кръга.

Все пак нямаше намерение сам да се заеме с това. Не и с черната работа. След като местенцето се очертаваше да е в Южна Африка, щеше да я възложи на Клекър и компания поне до откриването на гореща следа. За после не беше сигурен: хората на Клекър бяха предимно главорези, което понякога вършеше работа, но в този случай положението беше твърде деликатно. Щеше да реши, след като натрупа повече информация.

Дред изпусна още едно кръгче, след което го разпръсна с ръка. Адреналините го раздрусваха и заедно с прилива на енергия почувства някаква тъпа, идиотска болка в слабините и зад очите, каквато не беше изпитвал от нощта, в която се зае със стюардесата. Знаеше, че е само началото, което много скоро щеше да набъбне, но нямаше никаква представа как би могъл да намери време за безопасен лов. Намираше се точно на прага на най-голямото си начинание и този път искаше да се възползва от съвета на Стареца и да не подлага на риск успеха си заради личните удоволствия.

Дред се ухили. Дъртото копеле би се гордяло с него.

Хрумна му нещо. Спусна ръка към слабините си и ги притисна мечтателно. Не беше време за лов — поне не в РЖ. Но тази симулация бе тъй реалистична…

Какво ли би било да половува в Адърланд? До каква степен биха имитирали живот тези симове — и особено загубата му?

Стисна още веднъж и отново усили барабаните в главата си, докато в скулите му не затрептя саундтракът на някакъв съвсем нов, заплетен филм на ужасите и мрака. Веднъж припламнала, идеята започна да се разгаря.

Какво ли би било?