Тад Уилямс
Реката на синия огън (5)

ВТОРА ГЛАВА
ГРИМ

МРЕЖА/ИНТЕРАКТИВНА ВРЪЗКА: GCN, HR.7.0/Ев, САм — „Бягай!“

(Картина: Вкарват Зелмо тичешком на количка в хирургията.)

Диктор; Недра (Камчатка Т) и Зелмо (Колд Уелс Карлсон) отново са успели да избягат от Железния остров Академия, но лорд Лубар (Игнац Райнер) е задействал своя Смъртоносен удар със забавено действие върху Зелмо. 8 поддържащи, 10 свободна квалификация, предпочитан медицински стаж. За контакти: GCN. IHLIFE.CAST.

Една от гумите на зипи-запи-зумермобила се бе спукала и всички щяха да закъснеят за фантастичния пикник Пай в небето, организиран от крал Небесна маймуна. С помощта на децата Чичо Джингъл се опитваше да успокои един проплакващ Зумер Зиз, когато главоболието отново я връхлетя.

Тя намали чувствителността на лицевите си осезатели, когато болката я прониза като с нож — нямаше особено значение, дали Чичо Джингъл щеше да прекара малко по-дълго от обичайното с една замръзнала гримаса. Задържа дъх, докато установи как ще се почувства. Не беше така сериозно, както в други случаи. Вероятно щеше да оживее.

— Зумер продължава да плаче! — викна едно от по-малките дечица.

Невидима под електронната маска, Чичо Джингъл стисна зъби и се помъчи да произнесе по възможно по-нормален начин:

— Но това е глупаво, нали, деца? Ние ще му помогнем да поправи зипи-запи-зумермобила!

Одобрителният рев отново я накара да изтръпне от болка. Господи, какво беше това? Сякаш имаше тумор в мозъка или нещо от този сорт, но лекарите бяха категорични, че сканираните й изследвания са чудесни.

— Не-е-е! — занарежда Зумер. — Страш-ш-ш-но щ-ще закъснеем! Не, не, не! Ще изтървем пикника, крал Небесна маймуна. И за всичко съм виновен аз! — и раираната муцуна избълва поредния страдалчески вопъл.

Чичо Джингъл завъртя очи. Специално този Зумер Зиз, който и да беше — чичо Дж. имаше някакъв смътен спомен, че този път беше новото момче в Южна Калифорния, — наистина прекаляваше с цялото това мучене. Какво искаше — самостоятелно кръгче? Изглежда, не беше загубил контрол над краката си. (Това се бе случило с друг Зумер при един от епизодите, но онзи участник бе успял да го превърне в очарователен комедиен номер.) Проблемът беше, че тези новаци не знаеха да импровизират истински. Всички до един искаха да са звезди и всичко да завършват с ефектна фраза. А и нямаха понятие от работа с деца.

Главоболието се усилваше, сякаш зад лявото й око имаше забита нагорещена игла. Чичо Джингъл провери времето. Оставаха десет минути. Изтощена и изтръпнала от болка, тя не можеше да продължи.

— Предполагам, че си прав, Зумер. А и те надали биха искали някаква миризлива дърта зебра на пикника, нали така, малчугани?

Детският хор нададе одобрителен вик, но за кратко, тъй като не бяха сигурни какъв обрат вземат нещата.

— В същност може би е по-добре да те оставим да си ревеш край пътя, господин Раиран калкан. Ще отидем на пикника без теб и ще се забавляваме ли, забавляваме на воля. Но най напред да погледнем поканата за този специален прием, изпратена ни от крал Небесна маймуна и от кралица Облачна котка. Нека веднага погледнем поканата, съгласни ли сте? — Тя се изкашля подканващо. — Покана-още-сега.

Задържа дъх, докато един от инженерите улови сигнала и подаде поканата — запис на симов кралски двор от пеещи и танцуващи в бурлесков стил котки. Чичо Джингъл натисна алармения бутон и гласът на един от инженерите изчурулика в ухото й:

— Какво има, госпожо П.?

— Съжалявам. Съжалявам, но трябва да приключа. Аз… не се чувствам добре.

— Май наистина изритахте стария Зумер. Можем да го обясним като опит от ваша страна да му покажете, че е глупаво — така да се каже — да се самосъжалява.

— Несъмнено. Каквото и да е. Сигурна съм, че Роланд ще измисли нещо. — Роланд Макданиъл беше следващият дежурен чичо Джингъл и вече беше готов да започне; просто щеше да запълни няколко минути преди редовното си включване.

— Чиз. Утре ще можеш ли да се включиш?

— Не знам. Да, със сигурност ще мога. — Тя щракна, дръпна щепсела „Чичо Джингъл“ и отново стана Олга Пирофски. Освободи се от вцепенението, като разтърси ръце, и се спусна надолу, след което се дотътри до банята и започна да повръща, докато в стомаха й не остана абсолютно нищо.

След като се изкъпа и сложи вода за чая, тя влезе в спалнята да пусне Миша. Мъникът с прилепови уши я изгледа, без да помръдне от завивката, давайки ясно да се разбере, че закъснението й няма да бъде простено лесно.

— Не ме гледай така — вдигна го тя и го гушна в сгъвката на ръката си. — Мама имаше тежък ден. Мама я боли глава. А освен това ти се наложи да изчакаш само още пет минутки.

Мъникът не помръдна опашка, но, изглежда, обмисляше варианти за прошка. Тя разпечата пакет кучешка храна, изсипа съдържанието в паничката му и я остави на пода. Наблюдаваше го как лапа и за първи път от началото на работния ден изпита нещо подобно на щастие. Водата не бе завряла още и тя се запъти бавно към дневната — главата не спираше да я боли, макар най-лошото да беше отминало. Пусна тихичко радиото — станция с класическа музика от Торонто. На стената й нямаше екран — мястото бе запълнено от серия изображения на крайречната санктпетербургска алея и внушителна картина на Берлинската синагога на Ораниенбургерщрасе. На Олга й бе предостатъчна ежедневната доза модерен живот в работата, затова даже радиото й беше антика — с копче за търсене на станциите отстрани и червени цифри, които блещукаха като въгленчета върху скалата.

Изсвирването на чайника я върна обратно в кухнята. Изключи халогенната плоча и като наля вода над лъжичка с мед, напълни чашата си, после пусна вътре цедката, пълна с дарджилинг. Единствения път, когато посети административната сграда на канала, някой я почерпи с един от онези моментални самосваряващи се чайове и макар тя да се надяваше на повишение на заплатата и по тази причина отчаяно се опитваше да им се хареса, не успя да се насили да изпие такава помия.

Домъкна се в дневната. По радиото предаваха една от „Импровизациите“ на Шуберт, а газовата камина най-сетне бе позатоплила приятно стаята. Настани се в креслото, остави чашата на пода и потупа бедрото си. Миша подуши първо чая, после глезена й и накрая очевидно реши, че това няма да е вечер на недоволства, и скочи в скута й. След като тя се наведе и вдигна чашата си, мъничето завря муцунка под ръба на пуловера й, ритна няколко пъти, за да се намести, и тутакси заспа.

А Олга Пирофски се взираше в огъня и се чудеше дали не умира.

Главоболието започна преди около година. Първият пристъп я връхлетя точно в апогея на празненството по случай Вълшебния ден на веселието на чичо Джингъл, събитие, планирано в продължение на близо цял сезон и рекламирано с невиждана дотогава за детските ВР шоупрограми разточителност. Болката се появи толкова внезапно и с такава сила, че тя се изключи на мига, убедена, че нещо ужасно се е случило с тялото й в РЖ. Беше щастливо съвпадение, че по сценария на Деня на веселието чичо Дж. се разпадаше на дванайсет идентични на себе си копия — продуцентската компания любезно предостави възможност на всички чичовци да участват срещу допълнителни хонорари, — тъй че отсъствието й не се оказа фатално. Във всеки случай отсъствието й не продължи дълго — болката се появи и изчезна бързо, а и вкъщи не откри нищо необичайно, което да предполага, че се е случило нещо с беззащитното й физическо тяло.

Ако всичко бе приключило дотук, никога не би си спомнила за случилото се. Както се и очакваше, посветените на Деня на веселието програми надхвърлиха рекордите по приходи в мрежата, което й осигури прилична премия след начисляването на сметките. (Дори една серия експлозии, наречена „Господин Бум“, която импровизираха на живо заедно с Роланд и още един от чичовците, се превърна в нещо като краткотраен хит, започна да се появява в комедийните монолози и други игри в мрежата и създаде цяло поколение от вечно експлодиращи фланелки, чаши и играчки.)

Два месеца по-късно обаче получи нов пристъп, но този път той я отстрани от шоуто за цели три дни. Посети лекаря си, който го обяви за стресова реакция и й предписа лек курс с обезболяващи и серитолин. Когато я връхлетя още един, а следващите се заредиха почти ежеседмично и когато изследванията отново и отново не показваха физиологични отклонения, лекарят й започна да става все по-неотзивчив.

Най-накрая Олга спря да го посещава. Достатъчно неприятно беше да имаш лекар, който не е в състояние да ти помогне; но и да се възмущава, че си болна от непозната болест, вече беше непоносимо.

Тя почеса малката гънка, проточена по дължината на черепа на Миша. Мъникът кротко похъркваше. Поне в неговия свят всичко беше наред.

Пиесата на Шуберт свърши и говорителят подхвана някаква безкрайна реклама за домашни развлекателни уредби, която донякъде можеше да се преглътне — поне прозвуча в деликатните тембри на класическите радиостанции, а не в обичайното престорено пищене. Не й се искаше да става и да събужда кучето, затова притвори очи и се опита да не обръща внимание на рекламата в очакване отново да пуснат музика.

Едва ли стресът бе причината за тези ужасни болки. Немислимо бе да е това. Бяха минали години от истинските стресови моменти в живота й — всичко най-лошо, всичко непоносимо бе зад гърба й. Понякога работата й бе трудна, но бе прекарала по-голямата част от живота си пред публика, пък и електронният интерфейс можеше да скрие много пропуски. Във всеки случай обичаше децата, обичаше ги много и макар те наистина да я изтощаваха, не можеше дори да си помисли за друга работа.

Твърде много години бяха изминали, откакто загуби Александър и бебето и раните отдавна бяха зараснали в груби, безчувствени белези. Беше едва на петдесет и шест години, но се чувстваше много по-възрастна. Всъщност толкова дълго бе живяла като възрастна, че почти не помнеше дали може да се живее другояче. Стигаха й пръстите на едната ръка, за да преброи любовниците си след Александър, а и никой от тях не се задържа в живота й повече от няколко месеца. Рядко излизаше от апартамента, освен да напазарува, но не, защото се страхуваше от света навън, макар че кой ли не се страхуваше на моменти, а защото харесваше покоя и уединението на домошарския си живот. Предпочиташе го пред суетата на повечето хора, които живееха абсолютно безсмислено.

Така че, какъв стрес? Това не беше никакво обяснение. Сигурно я разяждаше нещо доста по-прозаично, което се спотайваше в мозъка или в жлезите й и лекарите просто не можеха да го открият.

Рекламата свърши, но започна друга. Олга Пирофски въздъхна. А ако наистина умираше, нима би било толкова лошо? За какво ли би могла да съжалява? Единствено за Миша, но сигурно някоя добра душа щеше да му осигури домашно огнище. Щеше да я прежали, стига някой да му дари обич и топла храна. Всичко останало, което притежаваше, бяха спомени, ада се отърве от тях, би било истинско блаженство. Колко ли дълго би могъл да скърби човек?

Изсмя се горчиво и тъжно.

— Колко дълго? Цял живот, разбира се — пошепна тя на спящото животинче.

Рекламната бърборилия най-после свърши и започна нещо от Брамс — концерт за пиано. Отвори очи, за да отпие от чая, без да залее доверчиво похъркващия мъник. След такива пристъпи не можеше да разчита на координацията си. Чувстваше се десетки години по-стара.

И тъй, ако бе дошъл моментът всичко да приключи, щеше ли да съжалява за нещо? Не и за шоуто. Не тя бе създала този персонаж и макар според нея да го беше обогатила с нещо непостижимо за който и да е от колегите й, а цирковите й умения да бяха до такава степен необичайни за този свят и епоха, че безотказно правеха силно впечатление, в края на краищата това нямаше кой знае какво значение. Завоалиран начин да пробутат на децата скъпи играчки и развлечения, това беше всичко. Като чичо Джингъл все пак успяваше да пообразова някого от време на време, а навярно и да развесели някое тъжно дете. Но тъй като зрителите не различаваха чичовците един от друг, а именно за това се харчеха милиони кредити всяка година — за костюми и филтри, тренировки по плавен преход и режисура, — почти липсваше личният контакт с публиката.

Пък и напоследък, откакто се появиха болките, й ставаше все по-трудно да се вживява в работата си. Беше й толкова трудно, толкова трудно да бъде с децата, когато болката дълбаеше черепа й. Понякога й се струваше, че се случва само когато работи.

Само когато…

Миша се заизвива недоволен и Олга осъзна, че от около минута го гали все на едно и също място. Обстоятелството, че досега не бе забелязала тази подробност, че лекарят и здравноосигурителният персонал на компанията също не бяха я забелязали, направо я изуми. Главоболието я спохождаше единствено когато се въплъщаваше в ролята на чичо Джингъл.

Във всяка компания години наред проверяваха само невроканюларния й имплант заедно с шунтовите вериги и отново ги тестуваха след появата на болките. Тези служители си знаеха работата. Канът си беше съвсем наред, както и резултатите от скенера.

Какво означаваше това? Ако схемите й бяха наред, значи нещо друго не беше. Какво по-точно?

Вдигна Миша от скута си и го остави на пода. Той изскимтя и се зачеса зад ухото. Стана и закрачи насам-натам и едва когато горещата течност плисна в дланта й, се сети да остави чашата.

Ако схемите й бяха наред, какво не беше? Да не би в края на краищата причината да се криеше в собствените й вътрешности? Не се ли вкопчваше в невероятни отговори само защото не беше напълно готова да посрещне неприятната истина, колкото и да се мислеше за непоклатима?

Олга Пирофски спря пред камината и се взря в един триизмерен чичо Джингъл — оригинална скица от дизайнерското студио на продуцентската компания, подарена й за нейния десетгодишен юбилей в шоупрограмата. Очите му представляваха ситни черни копченца и приличаше на невинна плюшена играчка, ала озъбената му усмивка би накарала Червената шапчица доста да се позамисли. Чичо Джингъл имаше еластични крака и огромни длани, които можеха да правят фокуси и да карат децата да зяпват или да се смеят с пълно гърло. Едно изцяло оригинално, изцяло изкуствено създание, известно в цял свят.

И докато се взираше в бялото му лице, а от радиото се носеха меките акорди на пианото, Олга Пирофски осъзна, че никога не бе харесвала особено това копеленце.