Тад Уилямс
Реката на синия огън (21)

ОСЕМНАЙСЕТА ГЛАВА
БУЛАТА НА ИЛЮЗИЯТА

МРЕЖА/БИОГРАФИЯ: „Човекът в сянка“.

(Картина: забавен каданс на Енфърд, който произнася реч на конгрес.)

Диктор: Рекс Енфърд, наричан някога Главнокомандващия-в-Отсъствия, или Прошарения, е обект на тази биография, която проследява възхода му от никому неизвестен провинциалист през появата му в новия Сенат на индустриалците като представител на АНВАК, „Машини и съоръжения“ и други мощни сенчести корпорации, чак до последвалия избор за президент на Съединените щати. Дискутиран е и спорният въпрос относно неговото здраве, а специалисти анализират огромната документация, опитвайки се да установят какви, ако такива въобще съществуват, са здравословните му проблеми…

Цял калейдоскоп цветове изгря от ослепителната златиста светлина — черно, огненочервено, а накрая и плътно неоновосиньо, преливащо към ултравиолетово, което сякаш проникна с трептенията си в него — и Пол премина, все така в ръцете на човека, който го отвлече. Понечи да се защити, но осъзна, че противникът му не употребява насилие, а само го придържа. Опря ръце върху гърдите му и го отблъсна. Мършавият тъмнокож мъж залитна назад, разпери ръце и успя да запази равновесие.

Земята под краката на непознатия се простираше само на два-три метра зад него, преди да се спусне по стръмен, обрасъл с трева склон. Далеч надолу през тесния каньон се виеше река, която се пенеше през множество водопади, преди да изчезне от погледа. Но Пол не обърна внимание на зашеметяващата гледка на реката, хълмовете и сплелите клони дървета под сияещите от слънчевата светлина небеса. Не откъсваше поглед от натрапника, който го бе отвлякъл от нападнатата от марсианци Англия — една изкривена версия на родния дом, но все пак най-близка до онова, което бе загубил.

— Сега — продума усмихнат непознатият — безспорно ви дължа изви…

Очите му се разшириха и той отстъпи уплашен, щом Пол се метна насреща му.

Пол не му нанесе удар, а го сграбчи в ръцете си и вкопчени един в друг, двамата се запремятаха надолу по склона на кълбо. Беше му ясно, че като нищо може да се сурнат по някоя урва и да си строшат кокалите на дъното на клисурата, но сега това изобщо не го интересуваше. Вече толкова дълго време бе подложен на преследване и тормоз поради съвършено непонятни за него причини, че когато най-после бе успял да докопа един от мъчителите си, бе твърдо решен да му натрие носа, ако ще и никой от двамата да не оцелее.

Нямаше никаква урва. След още няколко стръмни чупки тупнаха на дъното на клисурата. От удара телата им отхвръкнаха едно от друго. За миг двамата останаха на земята, опитвайки да си поемат дъх. Пръв се раздвижи Пол, претърколи се по корем и запълзя към своя противник, който видя това и моментално се изправи.

— Какво правиш?

Непознатият се дръпна назад и Пол не успя да го докопа.

— Искаш да се утрепем и двамата ли?

Пол чак сега забеляза, че другият не е в опърпаните средновековни дрехи, в които бе облечен допреди малко. Неизвестно как — като по някакво чудо, реши Пол — се бе сдобил с лъскава жилетка и провиснали панталони, сякаш току-що бе изскочил от „Хиляда и една нощ“. Пол се погледна и установи, че е облечен по същия начин — в копринени панталони и тънички чехли със заострени върхове, — но сега нямаше време да се замисля над този факт.

— И двамата ли? В никакъв случай — пое дъх той и се надигна. — Просто се опитвам да те убия.

От ударите го боляха ребрата и краката му бяха отмалели. Но знаеше, че ако е необходимо, ще се бие докрай и изпита известно удовлетворение от тази своя убеденост — удовлетворението на човек, който е избягвал битките в училищната си възраст и най-после е осъзнал, че не е страхливец.

„Да, ще се бия — помисли си Пол и това го накара да погледне другояче на себе си и на ситуацията, в която бе попаднал. — Няма да се предам ей така.“

— Спри се, човече — вдигна ръце непознатият. — Не съм ти враг. Исках да ти сторя добро, но бях ужасно непохватен.

— Да ми сториш добро ли?

Пол изтри потта от челото си и отново направи крачка напред, но не възобнови нападението.

— Ти ме отвлече. Подмами ме и след това ме бутна в тази, тази… — той махна с ръка към билото, откъдето бяха пристигнали — каквото и да е там. Що за добрина е това?

— Както вече се опитах да кажа — отвърна другият, — дължа ти извинение и ти го поднасям — ужасно много съжалявам. Ще ме удряш ли пак, или ще ми позволиш да ти обясня?

Пол го огледа. Всъщност вече не изпитваше желание да се счепква с непознатия. Независимо от крехкото си телосложение той беше як и жилав като щавена кожа и за разлика от Пол не изглеждаше нито ранен, нито дори натъртен.

— Обяснявай в такъв случай.

Непознатият седна с кръстосани крака на земята.

— Видях те на пазара. Не приличаше на местен човек и те проследих. След това видях и придружителите ти. Не бяха такива, за каквито се представяха, но ти не го забелязваше.

— Да. Веднъж вече го каза. И какво ще рече това?

— Не мога точно да кажа.

Върху лицето на непознатия се появи същата широка усмивка, до такава степен предразполагаща и благосклонна, че Пол изпита усещане, че не би трябвало да му се доверява безпрекословно.

— Имаха вид на обикновени англичани, типични за онова място, но нещо в тях, скрито под фасадата, ми напомняше дебнещи животни. Господарят Шива ми нашепна, че не са това, което изглеждат и че си изложен на опасност.

Той разпери ръце с дланите нагоре.

— Затова реших да те измъкна.

Пол си припомни собствените си опасения. Двамата Панки действително напомняха преследвачите му, макар по нищо да не бяха издали, че са те. Недоверието му към непознатия се поразсея.

— А защо чисто и просто не ме предупреди? Защо ме помъкна и какво е всичко това всъщност? Какви са тези неща, които ни прехвърлят от едно място в друго?

Непознатият го изгледа особено.

— Проходите? Портали, врати — наричат се по всевъзможни начини. Ти как ги наричаш?

Този път се намръщи Пол.

— Не ги наричам никак. Дори не знам за какво става дума.

Непознатият го изгледа продължително с втренчен поглед. Накрая поклати глава.

— Трябва да си поговорим. Но трябва и да се придвижим, защото това е страната на моя най-свиреп неприятел и не мога да остана дълго тук.

Изправи се и посочи с ръка към далечните води.

— Ще дойдеш ли с мен? Там, долу, има лодки и можем да разговаряме, когато поемем по реката.

Ако имаше намерение да му причини зло, правеше го по твърде заобиколен начин. Пол реши да е нащрек, но да го послуша. Вероятно би могъл да узнае нещо от него. Всяко нещо, което можеше да разсее мъглата от неизвестност и обърканост, в която се намираше вече от толкова време, си заслужаваше почти всеки риск.

— Много добре — отвърна той. — Ако отговориш на въпросите ми честно.

— Ще отговоря дотолкова, доколкото ми е позволено. Поверени са ми някои тайни, които не бих споделил с никого дори с цената на живота си.

Пол нямаше представа, какво би могло да означава това.

— Кой си всъщност? — запита той.

— Аз съм Нанди — отвърна непознатият и докосна длани пред гърдите си. — Нанди Парадиваш, на вашите услуги. Съжалявам, че се запознахме при такива заплетени обстоятелства. А ти?

— Пол — отвърна, без да се замисля той, и се изруга, че изрече истинското си име.

Опита се да си припомни някакво друго име, но се сети единствено за побъркания, който го беше мъкнал със себе си из дворците и пустините на Марс; надяваше се, че Нанди не бе го срещал.

— Пол Бръмонд. И още един въпрос. Къде се намираме, по дяволите?

Нанди, изглежда, не забеляза нищо нередно в името на Пол.

— Това ме изненадва! — възкликна той. — Англичанин си, нали? С положителност си спомняш един от катехизисите на английското училище.

Пол поклати глава.

— Объркваш ме.

— О? „Там, де цъфтят тамянови дървета — задекламира Нанди — и древни като хълмовете лесове, окъпани в зеленина и слънчев блясък.“ Ето ги лесовете, ето дърветата — сантал, смърч, — нима не усещаш уханията? А скоро ще се озовем и в река Алф, прекосявайки по всяка вероятност „неизмерими за човека пещери“…

Нещо в паметта на Пол зашава.

— Река Алф…?

— Да.

Нанди кимна и отново се усмихна.

— Добре дошъл, господин Пол Бръмонд… в Ксанаду.

Хълмовете преливаха от горски цветя, миниатюрни неподвижни експлозии в жълто и бледосиньо, посипано сякаш с белезникав прашец, а нежният вятър действително разнасяше екзотични аромати.

Докато си проправяха път надолу към реката от склон на склон, Пол полагаше усилия да не приспи бдителността си. Отдавна, или може би никога, не бе попадал в толкова великолепно място и поне за момента се чувстваше в безопасност. Напрегнатите му като пружина самозащитни рефлекси малко се поотпуснаха.

— Наистина е красиво — промълви Нанди, сякаш бе прочел мислите му. — Тези, които го конструираха, си свършиха добре работата, но все пак това въобще не е източен пейзаж. Това е образът на една идея — идеята на един англичанин за азиатски рай, ако трябва да бъда по-точен.

Отначало Пол помисли, че „тези, които го конструираха“, е поредната религиозна аналогия, подобно на цитирането на Шива, но след няколко секунди осъзна какво бе чул.

— Тези…, които конструираха това място?

Нанди наблюдаваше стрелкането на една яркозелена птица над главите им.

— Да. Дизайнерите и инженерите.

— Инженери? Хора?

Сега непознатият го погледна.

— Какво ме питаш, Пол?

Поколеба се, разкъсван между желанието да сподели всичко, страховете и неведението си, и порива да съхрани тайните си, своята защитна броня — една достойна за окайване крехка защита.

— Просто… просто ми кажи какво е това. Това място.

— Имаш предвид тази симулация? Или мрежата?

Краката на Пол омекнаха; Олюля се и бе принуден да приседне.

— Симулация ли? Това симулация ли е?

Повдигна ръка и я изгледа вторачено, след което я отмести и се втренчи в долината с цялата й сложност.

— Но това е невероятно! Толкова е… истинско!

— Нима не знаеше? — попита Нанди. — Как е възможно?

Замаян, Пол безпомощно заклати глава. Симулация.

Някой я бе имплантирал и след това я бе прикрил. Все пак не съществуваха чак толкова съвършени симулации. Просто бе невъзможно. Притвори очи, полуубеден, че когато отново ги отвори, всичко ще е изчезнало и пак ще е в палата мелница на гиганта или в замъка на Хъмпти-Дъмпти. Дори тези безумия бяха по-смислени от всичко наоколо.

— Това е невероятно.

Нанди се приведе до него със загрижен и изненадан израз.

— Не знаеше ли, че си в симулация? Трябва да ми кажеш, как попадна тук. По-важно е, отколкото си даваш сметка, Пол Бръмонд.

— Не знам как попаднах тук — а и не съм Бръмонд. Излъгах.

Вече не виждаше смисъл да лъже.

— Името ми е Пол Джонас.

Спътникът му поклати глава. Името не означаваше нищо за него.

— И не знаеш как си попаднал тук?

Вцепенен и равнодушен, Пол му разказа всичко, което можа да си спомни — безкрайните светове, неполучилите отговор въпроси, ужасяващата тъма, в която бе потънало непосредственото му минало. Сякаш разказваше друг човек. Когато свърши, Нанди отпусна брадичка до гърдите си и затвори очи, сякаш реши да подремне поради някаква приумица; когато отново ги отвори, бе очевидно разтревожен.

— И през цялото това време, Пол Джонас, ти си бил преследван през световете на моя враг. Това означава нещо, но не мога да си представя какво.

Той се изправи.

— Хайде. Трябва да побързаме да стигнем до реката. Подозирам, че колкото по-дълго останем тук, толкова по-опасно става за нас.

Пол последва слабия мъж надолу по хълма.

— Ти каза, че имаш враг. Кой е този враг? Искаш да кажеш, че той е притежателят на това място?

— Няма да говорим за него. Не и тук.

Нанди Парадиваш постави пръст върху устните си.

— В старите приказки се казва, че ако изречеш името на зъл дух, ще го призовеш, а това би могло да се окаже вярно в нашия случай. Не се знае кое име или какви думи биха задействали някой копой.

— Можем ли да разговаряме, когато стигнем реката?… Трябва да разбера много неща.

— Ще говорим, но внимавай какви думи произнасяш. — Той завъртя глава от удивление. — Би трябвало да предположа, че Танцуващия Танца не би поставил ръката Си над мен и не би ме насочил към един странник без някаква скрита цел. Само няколко мига под властта на Майя, отдаден на илюзии, и едва не забравих пушеците на горящата земя в своите ноздри, когато се научих да Му служа вярно.

Красотата на Ксанаду поразяваше Пол на всяка крачка, докато изминаваха последните километър-два до брега на реката. Не можеше да повярва на очите си: тези деликатно уханни цветя, това дърво, нежно шумолящата под краката му трева — всичко бе фалшиво. Представа. Не бе възможна такава съвършена симулация на живот. Не се смяташе за кой знае какъв експерт, но не беше и отшелник в края на краищата. Бе виждал шумно рекламираните „фотореалистични“ ВР-гледки от Китай по цялата мрежа, а и приятелят му Найлс му бе давал възможност да изпробва едно от по-качествените правителствени симулационни устройства, а именно дипломатически прием с наподобяващи реалността възможности за политическа кариера или провал. Преживяването действително впечатли Пол — актьорите марионетки можеха да проведат истински разговор, а миниатюрните предмети, наподобяващи сребърни прибори, звънваха достоверно, когато докосваха ръба на някоя чиния, — но дори най-новите модели бяха с километри, не, със светлинни години по-назад от тази симулация!

— Хората в тези… симулации — запита той — също ли не са реални?

— Някои са — отвърна Нанди. — Тази бе конструирана от богати и могъщи хора, така че те и приятелите им могат да се явяват в нея като богове в тленни форми. Но повечето хора, както ти ги наричаш, са Кукли. Същества без душа. Машинария.

Пол си спомни думите на професор Багуолтър от марсианската симулация и сега най-после проумя техния смисъл. Този човек бе участник — Гражданин — и искаше да разбере дали и Пол бе такъв. Но ако това беше вярно, може би жената птица Ваала…?

— Тук аз ли съм единственият, загубил паметта си?

Нанди се усмихна едва-едва. Току пред тях изникна зеленикавата повърхност на реката, набраздена като дантела от образуваните от подводните камъни бели вълнички.

— Не само това, ти си единственият, който не знае, че се намира във виртуална среда, доколкото съм чувал.

Той поведе Пол към един къс песъчлив ръкав. Миниатюрен док, издялан от бяла скала, беше частично прикрит зад наниз от котешки опашки. Течението теглеше малка, но елегантна лодка, вързана за кея — тя подскачаше като куче, което очаква да бъде изведено на разходка.

Нанди посочи на Пол седалката на носа на лодката.

— Моля те — каза той, — аз ще ти бъда кормчия, така както Кришна стана колесничар на Арджуна. Чел ли си „Бхагавадгита“?

— Имам я — отвърна Пол. — У дома, където и да се намира това.

Той не добави, че му я беше подарило едно от най-катастрофалните му гаджета малко преди да премине в лоното на онова, което Пол смяташе за религиозна вманиаченост. За последен път я срещна няколко месеца по-късно, когато я видя да бие един барабан и да припява монотонно на станцията на метрото в Кемдън Таун, ослепяла зад очилата и изпаднала в умопомрачителния унес на някаква мантра.

— А, добре — усмихна се Нанди.

Той откачи въжето на лодката и я насочи по течението.

— В такъв случай ти е ясно защо те сравнявам с Арджуна, този смелчак — велик герой! — който се нуждае от мъдър съвет.

— Боя се, че не я прочетох внимателно.

Всъщност изобщо не я беше чел и единственото, което си спомняше, бе, че Кришна е някакъв бог или може би самият Бог, и си помисли, че ако този Нанди си приписва ролята на Кришна, малко се надценява.

„Само се чуй — мина му през ума. — Сякаш слушам баба си.“

Съвършената във великолепието си гледка се плъзгаше покрай тях. Далеч в долината след множество извивки на реката над нея се издигаше облак от ситни водни пръски, увенчан от блестяща дъга. Пол се опита да си припомни прочутата поема на Колридж, но не стигна по-далеч от: „Във Ксанаду издигна Кублай хан за развлечения величествен палат…“

— Сега можем ли да разговаряме? — попита той. — Шумът на реката ще заглуши гласовете ни.

Нанди ги прекара покрай една островърха скала и пенливата водна диря зад нея.

— Опасни са не само звуците. Всяка произнесена дума бива преведена от няколко вида виртуални устройства, което също оставя следи. Хората, които търсим, са господари на това място така, както Тримурти е господар на реалния свят, и едните, и другите управляват своите владения до най-незначителната прашинка, до най-миниатюрната искрица на по-малките и от атома частици. Именно затова грешките на тези хора са толкова грандиозни — те се опитват да станат богове.

— Не прекъснато повтаряш „те“ или „тези хора“. Кои са те?

— Група мъже — а също и няколко жени, — обявили се за врагове на всичко. Нарекли са се Братството на Граала, злоупотребявайки с древния мит в своя собствена изгода — присвоявайки легендата, така да се каже. Те създадоха това място и живеят и се развличат тук като най-древните Небесни синове и дъщери. Далеч не цялата мрежа е така приятна като тази нейна част — не, голяма част от нея е по-зловеща от всичко, което си виждал. Симулации на робство и жестокост, както и на сексуална невъздържаност — всички те са създадени от тях.

— А ти кой си? Искам да кажа, как се замеси в това?

Нанди го огледа за момент, размишлявайки.

— Това бих могъл да ти обясня. Тези от братството се забъркаха в неща и причиниха пакости, които изобщо не са в състояние да проумеят. Затова има хора, които се обединиха, за да им се противопоставят. Ние сме от Кръга.

Той вдигна ръката си с присвити в окръжност пръсти и надзърна през нея със светлокафявото си око. Изглеждаше доста комично.

— Щом си с нас, значи си в безопасност, поне в степента, в която можем да ти я гарантираме, тъй като очевидно ти си враг на враговете ни.

— Защо?

Страхът, който бе успял да потисне, го завладя отново.

— Защо е нужно някой да се грижи за мен? Аз съм никой! Аз съм само един служител в музей на изкуствата, за Бога.

Реката се стесни и лодката увеличи скоростта си покрай извисилите се над главите им островърхи скали. Скрита зад провисналите клони на една върба, от една издадена над водите скала надничаше някаква изоставена японска чайна, сякаш забравено от някакъв гигант изящно бижу. Беше прекалено красиво, помисли си Пол, опитвайки се да потуши тревогата си. И за първи път усети нереалността на всичко наоколо.

— Не знам с какво си привлякъл вниманието им — призна Нанди. — Вероятно има нещо общо с времето, което не си спомняш. Но тези, които неотлъчно те преследват през няколко симулации, без всякакво съмнение са агенти на най-могъщия от братството, тъй като всички тези места са негова собственост. Както и това.

— Всички принадлежат на един човек? И Марс, и онова „Алиса в страната на чудесата“, всички до едно?

— Богатството е едно от нещата, които не му липсват. — Този път усмивката на Нанди беше горчива. — Създал е десетки такива.

— Как се казва?

Тъмнокожият поклати глава.

— Не тук. Когато преминем в друго място, ще ти кажа, но няма никакъв смисъл да произнасяме думи, които неговите агенти веднага ще разследват, тъй като само тези извън системата биха могли да разберат, че създателят на това място е човек.

Нанди рязко вдигна поглед, защото нещо се раздвижи над главите им, но беше само някакъв овчар, повел стадото си по извисяващия се хребет. Мъжът не погледна към тях, макар някои от овцете да го сториха. Пол се сети, че е първият човек, когото виждат, откакто бяха влезли в Ксанаду.

— Агенти — каза високо той. — Значи онези две… неща, които ме преследват от симулация в симулация, са агенти? На този от братството? — Той свъси чело. — Мислиш ли, че двамата Панки също са били агенти? Изобщо не усетих подобно нещо. А и прекарах цяла нощ в сън до тях, но нищо не се случи.

— И на това не мога да отговоря.

В продължение на няколко минути Нанди се съсредоточи върху управлението на лодката между скалите, които ставаха все повече и повече. Когато водната повърхност пред тях се изчисти, той продължи:

— Проучваме тези хора, но все още знаем малко за тях — в края на краищата те доста са се постарали и са похарчили бая пари, за да запазят стореното от тях в тайна. Но при онези двамата нещо не беше наред, мъжа и жената. Усетих докосването на ръката на моя Бог.

Каза го така простичко и убедено, както би съобщил, че пред магазина има паркинг.

— Ако не вярваш в боговете — ако не вярваш в Бог, — значи си се отрекъл от себе си.

Нанди отново се съсредоточи върху управлението. Пол се отпусна върху излъсканата пейка и се загледа в плъзгащите се покрай тях зелени хълмове и надвиснали скални масиви. Беше трудно да се намери дори местенце, където човек да се отдаде на размисъл над всичко това. Не ставаше дори и за сценарий на анимационен филм, камо ли за нещо действително преживяно от него. Същевременно всичко придобиваше някакъв ужасяващ смисъл: достатъчно бе да се съгласи, че е възможно една симулация да е до такава степен реална, много от останалите му въпроси получаваха логичен отговор. Дори изпита известно разочарование, когато си даде сметка, че не бе видял началото на историята в ледниковата епоха, а само нечия кодирана драматизация за нея. И все пак Човеците каквото и да бяха те в действителност, не само му се бяха сторили реални, но ако наистина бяха Кукли, те изглеждаха учудващо независими, абсолютно отдадени на собствения си измислен свят, на своите страхове, победи и ритуали. Може би, помисли си той, дори въображаемите хора имаха нужда от своя собствена легенда, която да придаде смисъл на нещата.

Но ако всичко това бе само код, само измислица, какво да мисли за жената, която му бе проговорила през устата на болното неандерталче? Крилатата жена, която го посещаваше в сънищата му? Беше го помолила да я намери… Беше твърде много, за да проумее всичко наведнъж.

— Щом тези хора са толкова всемогъщи — запита той, — то какво смятате да направите с твоите приятели от този Кръг? И какво толкова ви е грижа в края на краищата, че някаква банда богаташи си устройват частни оргии в своята ВР-мрежа?

— Де да беше само това, Пол Джонас.

Нанди вдигна мокрото гребло от водата, за да се обърне към него.

— Не мога да отговоря изчерпателно на въпроса ти, но трябва да ми вярваш, когато казвам, че онова, което вършат, заплашва всичко. Всичко. А дори и да се съмняваш в думите ми, факт е, че много хора са пострадали или загинали, за да построят те това… този свой театър на Майя. И ще ликвидират много още, за да го запазят в тайна толкова дълго време, колкото е необходимо. Всъщност от думите ти излиза, че и теб искат да убият — или да ти напакостят по някакъв начин.

Страхът се завърна и усети да го полазват мравки — наложи му се да потисне желанието си да изкрещи заради сполетялата го несправедливост.

Какво лошо бе сторил някому? Успя да се овладее.

— Не си ми казал какво възнамеряваш да направиш?

— Нито пък мога да ти кажа — отвърна Нанди. — И не само заради запазването на тайната. Имаш си достатъчно проблеми, Пол. Не е нужно да обременяваш съзнанието си с онова, което ни е известно. Ако някога те пипнат, ще има да признаеш едно нещо по-малко.

— Говориш, сякаш сме на война!

Този път Нанди не се усмихна.

— Наистина сме на война. — И след кратко мълчание добави: — Но макар да се мислят за богове, са си обикновени хора. И допускат грешки. Вече допуснаха няколко, а ще го правят и в бъдеще, независимо какви най-разнообразни форми приемат, независимо колко различни живота създадат за себе си в това място. Както казва Кришна на Арджуна: „Не тъжи за живота и смъртта на индивидите, защото това е неизбежно; телата идват и си отиват, но животът, който намира своята проява във всичко, е безсмъртен и невредим, той нито унищожава, нито може да бъде унищожен.“ Това е централен принцип на света, Пол. Кришна има предвид онова, което ти би нарекъл душа или същност. А сега тези престъпници от Братството, опитвайки се да подражават на боговете, са впримчени в умалена версия на същия този велик закон, сянка, хвърлена от сияйната му светлина. Разбираш ли, те не могат да се отърсят от онова, което са, колкото и пъти да сменят кожите си.

— Не разбирам.

— Да вземем този мъж, основния ни враг. Бил си в множество негови симулации, мечтаните светове, които е създал за себе си. Какво е общото между тях?

Неотдавна на Пол му бе хрумнала същата мисъл и сега се опита да си я припомни.

— Те са… изглеждат доста стари. Имам предвид идеите.

— Точно така.

Колесничарят изглеждаше доволен от своя Арджуна.

— Така е, защото той е твърде стар и копнее по своята младост. Ще ти кажа нещо. Човекът, чието име няма да ти кажа, е роден във Франция, но са го изпратили да учи в Англия по време на Голямата война, тъй като родителите му са искали да е далеч от унищожителните сражения. Едно самотно дете в една чужда страна, което се опитва да бъде като другите, поради което детството му е изпълнено с тези отломки от английска култура — Луис Карол, Хърбърт Уелс, комиксите с пътешествия до други планети…

— Чакай. — Пол се наведе напред. — Да не искаш да кажеш, че е живял по време на Втората световна война?

Нанди се развесели.

— Всъщност имам предвид Първата световна война.

— Но какво би могло да го…? Това е невъзможно. Немислимо е да е толкова стар.

— Той е. — Деликатната усмивка се стопи. — Превърнал е съхраняването на собствения си живот в обект на религиозно посвещение, а спомените му са митовете на тази религия. Но той не може да я сподели пълноценно с никого — нито едно друго същество не помни дните на детството му, чиито олтари са неговите виртуални светове. Ако не бе така неприкрито злонамерен, човек би могъл да му съчувства едва ли не.

Лодката внезапно пропадна и Пол бе принуден да се хване за седалката, за да не се катурне във водата, но след миг малкият плавателен съд отново цопна върху речната повърхност.

— Тук, точно преди пещерите, реката е по-опасна — каза Нанди, натискайки с всички сили греблото срещу течението. — Ще продължим разговора, когато стигнем по-безопасно място.

— Какви пещери…? — попита Пол и хлъцна от изненада при повторното пропадане на лодката, която се плъзна между две скали, за да се спусне по поредния водопад.

Следващите няколко минути прекара, притиснал двете си ръце в бордовете на лодката, докато Нанди умело управляваше между никнещите препятствия, а реката се спускаше все по-дълбоко и по-дълбоко сред гънките на каньона. Отвесните скали се извисиха от двете им страни и изрязаха съвсем мъничък къс небе, чиято светлина достигаше само горната четвърт на скалните масиви.

— Няма да успеем да видим Двореца на развлеченията — извиси глас Нанди над шума на водата. — Има ръкав, който минава пред централния портал, но вероятно нямаш особено желание да се мотаем наоколо, за да се любуваме на именията на нашия враг, рискувайки да срещнем някой от копоите му.

— Какво?

Пол бе успял да схване само няколко от думите.

— Ей, там! — посочи Нанди. — Виждаш ли го?

Мъглата, която бе привлякла вниманието му още преди това, сега се стелеше над по-голямата част от реката пред тях, носейки се на талази като блестящ облак. На около половин километър пред него, частично скрита от скалите, се виждаше гора от бели и златисти минарета, които напомняха назъбените бойни кули на приказния замък, който видя, след като се изкачи по огромното дърво. Бе невъзможно човек да не се възхити на цялото това изящество. Ако действително всичко това бе дело на човешки ръце, както твърдеше Нанди, тези ръце наистина бяха изключително изкусни.

— Вътре има ли хора? — попита Пол. — Имам предвид истински хора?.

— Един момент — надвика шума на реката неговият спътник.

Направиха голям завой и Пол видя зейналата черна паст в скалната повърхност, която поглъщаше реката. Успя само да възкликне изумен, преди дъното отново да пропадне под краката им и лодката да се плъзне по ревящия улей сред смразяващ мрак.

Дълго време не виждаше нищо, прилепнал към пейката, сигурен, че всеки миг ще се размажат в някой безмилостен камък или ще се преобърнат от мощните течения. Лодката подскачаше, блъскана безразборно от всички страни, и нито един от ужасените въпроси, които с крясък задаваше на мъжа, не получи отговор. Тъмнината беше абсолютна и постепенно го завладя парализиращата мисъл, че Нанди е паднал от лодката и той потъва в забравата самичък.

Дъното на лодката за пореден път се отлепи от водата и запропада. Според трескавите представи на Пол падаха поне десетина секунди, а всъщност надали по-дълго от секунда. Отново цопнаха в разпенената вода. Пол продължаваше да стиска здраво перилото, докато усети, че лодката най-после навлиза в по-спокойни води. Бурните вълни започнаха да се укротяват зад гърба им.

— Понякога е възбуждащо да си облечен в плът — обади се в тъмнината Нанди. — Дори и във виртуална плът.

— На мен… на мен не ми беше забавно — отвърна Пол.

— К-къде сме?

— В неизмерими за човека пещери, както се казва в поемата. Но почакай. Тепърва има да видиш.

— Д-да видя?

Зъбите му потракваха, и то не само от страх: лятната горещина не проникваше тук. Всъщност бе ужасяващо, ужасяващо студено.

— К-как да видя?

Нещо зад него изщрака и блесна светлина. Нанди бе създал и запалил един фенер, който закачи на високата извита кърма и всичко наоколо се освети от кадифеното му сияние.

— О! — възкликна Пол. — О!…

Черната река отново се бе разширила и се простираше от двете страни на разстояние колкото полета на стрела, плоска като кадифена покривка, набраздена едва-едва от достигащите от водопада леки вълнички. Намираха се в огромен леден тунел, чийто таван се издигаше най-малко на петдесетина метра над главите им. Но това не беше някаква ледена пещера, а абстракция от всевъзможни видове кристали.

Огромни колони като полупрозрачни свещи се извисяваха до тавана, покрити с пластове замръзнала от векове вода, а покрай брега лежаха струпани един върху друг големи колкото къщи блокове с шлифовани диамантени страни, сякаш захвърлени от нечии гигантски ръце. Всичко бе покрито със скреж — ситна, нежна плетеница в бяло, драпирана като фина копринена паяжина. През реката се протягаха блеснали ледени мостове, а там, където ледът се бе напукал и рухнал от стените, към водата се спускаха стръмни ледени склонове. Докато Пол и Нанди оглеждаха наоколо, едно малко парче се откърти от една стена пред тях, търкулна се бавно към брега и цопна в река Алф. Едва когато приближиха, Пол видя, че отломъкът е голям почти колкото половината му къща в Айлингтън.

— Това е… всичко т-това е в-великолепно — промълви той. Нанди чу, че гласът му трепери.

— Мисля, че под пейката има одеяла.

Пол откри две великолепни покривала, украсени с фантастични животни, свирещи на различни музикални инструменти. Предложи едното на Нанди, който се усмихна и поклати глава.

— Не усещам нито студа, нито горещината — каза той. — В последното място, където живях, привикнах към елементите.

— Не си спомням поемата за Кублай хан — призна Пол. — Къде отвеждат тези пещери?

— Все по-нататък и по-нататък. А самата река ги прекосява и се излива в морето. Но дълго преди това ние ще сме преминали през прохода.

— Не проумявам как действа всичко това.

За момент вниманието му бе привлечено от голям колкото лондонско въздушно такси леден блок, който се откърти от тавана и пльосна шумно в реката на стотина метра пред тях. Няколко секунди по-късно малкият им плавателен съд се залюля върху достигналите ги вълни.

— Тези проходи… защо са във водата?

— Това е представа. Естествено, че има и други проходи. Повечето симулации имат десетки проходи, макар и скрити — само хората, които пътуват с разрешението на собствениците на симулациите, имат способността да установяват местонахождението им. Но хората, създали тази гигантска мрежа, са искали да съществува нещо, което да я свързва в едно цяло, поради което Реката тече през всички симулации.

— Каква река?

— В различните места е различна — някъде дори не е река, а част от океан или канал, или дори нещо още по-странно, като поток от лава или широка цели мили маса живак. Но винаги е част от Голямата река: Предполагам, че ако човек разполагаше с достатъчно време — по-дълго обаче дори от живота на най-големия ни неприятел, — би могъл да премине целия път по Реката и да прекоси всички симулации, докато накрая Реката — като прочутата змия с опашка в устата — се срещне със себе си и се завърне там, откъдето е тръгнала.

— Значи навсякъде има врата в реката, във всяка симулация?

Увил одеялото около себе си, Пол се чувстваше по-добре и всяко късче информация го засищаше, както храната засища огладнял човек.

— Най-малко две — по една във всеки отсек на Реката през съответния симулиран свят.

— Но има и други — като онази в лабиринта Хемптън Корт, през която ме избута.

Нанди кимна.

— Да. Навъртах се там няколко дни и видях по един или по двама души да влизат в лабиринта, без да излизат обратно — членове на Братството или по всяка вероятност техни наемници. Така че проучих. Реших да проверя. Всички врати, дори речните, осигуряват възможност на облагодетелствания да премине там, откъдето пожелае, но за разлика от онези в двата края на Реката, останалите не въвеждат в мрежата в някакъв строго определен ред. Но почти всички врати имат настройка по подразбиране, обикновено към друг свят, принадлежащ на същия господар. Както и да е, за щастие мога да кажа, че скоро ще достигнем проход, който ще ни изведе окончателно от именията на този човек.

— Откъде знаеш всичко това?

Започна да го обзема чувство на безизходност — имаше да научава толкова много неща, преди най-важните въпроси дори да бъдат формулирани.

— Ние от Кръга отдавна изучаваме тези хора и направеното от тях. И макар лично аз да съм отскоро в тази мрежа, не съм първият от нашия вид, който пристига тук.

Нанди протегна ръце, сякаш, за да предложи нещо на Пол.

— Много мъже и жени загинаха, за да узнаят нещата, които сега чуваш.

Пол заопипва почти несъзнателно шията си с пръсти.

— Но ако съм в симулация, би трябвало да съм в състояние да се изключа. В такъв случай защо не мога да открия щепсела? Защо не мога просто да изключа проклетото нещо?

Спътникът му помръкна.

— Не знам как и защо си попаднал тук, Пол Джонас, нито какво те задържа тук. Но в момента и аз не мога да напусна, нито пък да ти кажа каква е причината за това. Лично мен това не ме засяга — знам, че така или иначе не ще мога да напусна, преди да приключа работата, за която съм изпратен, — но другите ги засяга. Това е една от причините, поради които решихме да се противопоставим на тези хора. Знам, че е много изтъркано клише — направи насмешлива физиономия той, — но Братството на Граала се е забъркало в неща, които не проумява в достатъчна степен.

Отломък пещерна стена се бе плъзнал в реката точно пред тях, натрошавайки се на множество дребни ледени буци, и Нанди насочи вниманието си към управлението на лодката. Пол се сви в одеялото, опитвайки се да преодолее неясното, но категорично усещане, че времето няма да му стигне — че има още много неща, за които би трябвало да попита, и че по-късно ужасно много би съжалявал, ако сега не го стореше.

Замисли се за жената, единственото нещо, което имаше значение за него в цялата лудост до този момент. Каква беше ролята й във всичко това?

„Все пак нужно ли е да споделям всичко с този човек, абсолютно всичко? Ами ако самият той всъщност служи на тези от Граала и просто се забавлява с мен?“

Загледа се в строгите му, изострени черти и осъзна, че никога не бе успявал да научи нещо определено за когото и да било само по израза му.

„Ами ако просто е луд? Може това да е симулация, но цялото това нещо с Граала може и да е някаква налудничава конспиративна теория? Откъде да знам, че и той не е Кукла? Може пък това да е част от пътуването?“

Пол се загърна още по-плътно в одеялата. Размишленията му не водеха до нищо. Допреди няколко дни сякаш плуваше в някаква мъгла; сега поне имаше нещо като база за размисъл, за вземане на решения. Можеше да се съмнява във всяко нещо и във всичко, но думите на Нанди Парадиваш имаха смисъл: ако той, Пол Джонас, не беше окончателно полудял, то само някаква симулация беше разумното обяснение на всичко, което бе преживял. Но симулации на такова ниво, действително неразграничими от действителността, бяха съвършена новост. Само хора с мощ като тази, за която бе споменал Нанди, биха могли да си позволят подобен енергиен скок.

— Какво искат те? — попита неочаквано той. — Тези хора от Граала, какво искат? Подобно нещо би трябвало да коства трилиони. Дори повече. Квадрилиони.

— Вече ти казах, че искат да станат богове. — Нанди протегна дългото гребло и избута един малък леден отломък. — Искат да живеят вечно в създадени от самите тях светове.

— Вечно? И как ще успеят да го направят? Ти, аз, и двамата някъде имаме тела, нали така? Човек не може да живее без тяло, независимо какво си мисли мозъкът му. Така че за какво става дума? Това е просто една невероятно скъпа игра. Подобни хора нямат нужда от нищо освен от повече време.

— Ако знаех отговорите на твоите въпроси, нямаше да ми се налага да идвам тук.

Подминал ледения отломък, той възстанови равномерното гребане.

Пол избута одеялата и седна по-напред.

— Значи не знаеш отговорите? А какво всъщност правиш тук? Споделих с теб толкова много неща. Ти какво би могъл да ми кажеш?

Дълго време Нанди не каза нищо, потапяйки и изваждайки отново и отново греблото, чийто тих плясък единствен нарушаваше тишината в огромната ледена пещера.

— Бях учен — отговори най-после той. — Инженер химик. Не кой знае какъв. Просто ръководех един изследователски отдел в огромна компания за фиброизделия в Бенарес, който е по-известен като Варанаси. Чувал ли си за него?

— Варанаси? Това… май беше някакъв важен град в Индия. Имаше някаква злополука, доколкото си спомням. С някакви отрови?

— Бенарес беше и с най-свещеният град. Винаги е съществувал, една перла на святост по бреговете на Ганг. Но когато бях учен, това не ме занимаваше. Вършех си работата, имах си своите приятели от службата и бивши съученици, скитах по улиците, както по истинските улици на Варанаси, така и по тихите виртуални улици в мрежата. Занимавах се с жени и дрога, и всичко останало, което занимава съзнанието на един млад мъж с финансови възможности. След това дойде злополуката.

Случи се в една правителствена лаборатория, но би могла да се случи и навсякъде другаде. Лабораторията беше малка според стандартите на правителствените интереси, далеч по-малка дори и от собствената ми лаборатория в корпорацията. Толкова малка.

В настъпилата тишина Пол промълви:

— Значи за тази злополука съм чувал?

— Да. Една много голяма грешка. А всъщност нещо съвсем незначително, случило се в една незначителна лаборатория. Срив в съхраняването на един вирусен агент. Лабораторията често работеше с такива неща, както всички ние, и всички потенциално смъртоносни вируси бяха проектирани така, че да не са в състояние да се репродуцират повече от няколко цикъла, достатъчно, за да бъдат проучени, но не повече. Но при произвеждането на този вирусен агент е била използвана погрешна процедура или съзнателно е била саботирана самата генетична манипулация, а може и самият вирус да е развил мутантна съпротива спрямо защитата. Никой не разбра. Развали се една центрофуга. Един контейнер се спука. За няколко минути загинаха всички в лабораторията. Защитата беше нарушена, тъй като една жена от предния офис оживя достатъчно дълго, за да достигне оградата, намираща се на няколко метра от една оживена градска улица. Вероятно някаква автоматично задействала аларма спаси живота на милиони. За един месец починаха двеста хиляди души, повечето от тях през първите няколко дни, преди да бъде създаден вирус убиец. Войската ликвидира хиляди други при опитите им да нарушат карантината.

— Да, Боже мой, видях всичко. По новините. Беше… ужасно.

Напълно беше ясна чудовищната неадекватност на реакцията му, но не се сети какво друго да каже.

— Живях в карантината. Не можеше да пресечеш улицата. Майка ми и баща ми живееха само на две преки от мен — две преки!, — но не можех да ги посетя. Умряха от отделяне на плътта от костите и бяха изгорени в обща яма заедно със стотици други. За един месец блокът, в който живеех, се превърна в джунгла. Хора, които съзнаваха, че ще умрат само след няколко часа…

Нанди поклати глава. В очите му, потънали в сянката, хвърляна от фенера, се четеше ужас.

— Видях страшни неща. Децата, които не можеха да се спасят… — Той млъкна, не можеше да намери думи. Когато продължи, гласът му прозвуча глухо и дрезгаво. — Дори сега не мога да говоря за това. Самият аз вършех ужасни неща. Гадни, налудничави. Вършех ги от страх, от глад, а смятах, че се защитавам. Но най-отвратителното ми престъпление беше, че наблюдавах какво вършат другите, без да се опитам да ги възпра. Или поне ми се струваше, че това е най-отвратителното ми престъпление.

Светлината в пещерата се бе променила едва доловимо и сега лицето му се очертаваше сякаш още по-отчетливо. По тавана пред тях Пол видя пукнатини; през тях като прожектори се промъкваха няколко лъча дневна светлина, ярки огнени колони, които се гмуркаха в мрачните води на река Алф.

— Отдавна не вярвах в религията на своите родители — продължи внезапно Нанди. — Не изпитвах никаква потребност от подобно суеверно невежество — нима не бях човек на науката, едно просветено същество на двайсет и първия век? Преживях карантината в състояние на умопомрачение, без изобщо да мога да мисля. Но след като карантината беше вдигната и минавах покрай струпаните по уличните ъгли тела, които чакаха да бъдат транспортирани, разумът ми се завърна и започнах да мисля, че вероятно съм допуснал твърде печална грешка, като живях така, както бях живял. Докато прекосявах улиците, изпълнени с пушека на пожарищата и останките от разрушенията и експлозиите — тъй като по време на карантинния хаос отделни части от града бяха заприличали на военни зони, — сърцето ми започна да долавя, че плътта на материалния свят има някаква рана, която никаква наука не може да излекува, и че всъщност науката не е нищо повече от успокоителна лъжа, разказвана на един агонизиращ.

След това стигнах до блока на родителите си и ямата, в която бяха изгорени телата им. Някой ми каза какво се е случило там и аз отново загубих разума си. Хвърлих се в ямата и заплувах в нея, ридаейки сред пепелищата на мъртъвците, а вонята на изгорените им кости и плът пронизваше обонянието ми и от мазнината и саждите от изгорените им тела целият станах черен. Накрая Божията ръка се протегна към мен и ме докосна.

Пол усети, че е спрял да диша. Той изпусна дъха си. Над главата му увисна облаче пара и бавно се разсея във въздуха.

— Тогава ме осени словото на мъдростта — бавно продължи Нанди. — Светът съдържа Майя и нейните була, тоест илюзията, като негова материална причина — илюзията, която разрешава на душите да разиграват своя танц на добри дела и зли дела и по този начин да въртят колелото на прераждането. Но това е само материалната причина на света. Шива, който е танцът, е първопричината, която винаги е била и винаги ще бъде. Казано е: „Тъй като Първопричинителят — някога наричан Ужасът и Разрушителят — танцува над мрака и извършва своите пет акта — на сътворение, съхранение, разрушение, преображение и избавление, той съдържа в себе си едновременно живота и смъртта на всички неща. Тъй че неговите служители живеят в полетата за кремиране, а сърцето на неговия служител е опустошено и неутешимо като тях, и там изгарят Азът и неговите мисли и дела, за да не остане нищо освен самият Танцуващ.“ Лицето му сякаш се бе променило, за да се превърне в нещо неумолимо и остро като каменен нож. Очите му проблясваха с хладна светлина и Пол изпита силно безпокойство.

— И в този момент, докато лежах сред пепелта на мъртъвците, аз се отдадох на Шива — на Бога. Така открих една наука, до която всички творения на човечеството могат само да се приближат. Всичко, което се случва, се случва, защото такава е Божията воля. Всичко е част от танца, поради което, независимо че моят жребий е да се възправя срещу Братството на Граала, същевременно знам, че не може да постигне успех онзи, който не възслави Небето. Разбираш ли, Пол Джонас?

Замаян, в първия момент Пол не отговори. Не беше в състояние да каже дали току-що беше чул някакво дълбоко прозрение, или бе станал свидетел на бълнуванията на религиозен маниак, човек, докаран до ръба на лудостта от преживяната трагедия.

— Не мисля, че разбирам нещо — отвърна най-после той. — По-скоро не.

— Питаш се с що за безумец си се събрал, нали? Нанди се усмихна уморено. Под засилващата се светлина той не изглеждаше чак толкова страшен.

— В ямата за кремиране, където бяха изгорени родителите ми, узнах кой е най-големият ми грях. Моят грях беше, че бях повярвал, че аз съм мярката на вселената. Години по-късно, когато се озовах в едно друго място за кремация, подготвяйки се според ритуала на Шива — за да стана агхори, както казваме ние — за тази задача, разбрах, че дори онези деца през карантината, така ужасяващо малтретирани и убивани пред очите ми, са били част от плътта на Бога. Дори техните убийци са били Бог, изпълняващи работата на Бога.

Пол усети тежест в главата си от струпалите се в нея мисли.

— Все пак нищичко не разбирам, а ако разбирам, не го приемам. Ако убийството е работа на Бога, тогава ти защо си подхванал битка срещу тези от Граала?

— Защото такава ми е задачата, Пол Джонас. И чрез моите действия и моята издръжливост ще се проявят и ще станат видими Божиите желания. Братството на Граала също върши работата на Бога, както и аз, макар те да не го вярват и очевидно смятат обратното за вярно. А съм сигурен, че и ти мислиш по този начин.

Малко преди това, отчаян от мисълта, че е преследван, Пол бе отхвърлял идеята за собствената си значимост. Но сега, докато слушаше този човек да го описва като още една прашинка в неумолимата небесна машинария, той усети, че се понася в противоположната посока. Някакво самолюбие, нещо, което не би могъл да не хареса или дори да (отдели от себе си, отхвърли идеята.

— Всички ли са като теб в такъв случай? — запита най-после той. — Хората от Кръга? Всички ли са поклонници на Шива?

Нанди за първи път се разсмя.

— О, за Бога, не. Или би трябвало да кажа: „О, небеса, не.“ Ние изповядваме различни религии и вероучения. Обединява ни само познанието ни за вечността и волята ни да посветим живота си да й служим.

Пол не се стърпя да не се усмихне.

— Екуменици. Баба ми непрекъснато повтаряше, че сте най-голямата опасност.

— Моля?

— Нищо. Малко семеен хумор.

Пол вдигна очи. Тук ледът върху пещерните стени малко бе изтънял поради позатоплилия се въздух. Той остави одеялото да се свлече и протегна ръце.

— И какво още? Какво ни чака, имам предвид? Накъде отиваме?

— Към следващата симулация — отвърна спътникът му, гребейки все така неуморимо с крехките си ръце, които се движеха почти като автомати.

— Там ще ти съобщя името на моя неприятел, който както изглежда, е и твой. След което ще продължа по собствения си път.

— Какво искаш да кажеш?

Лицето на Нанди отново придоби неумолим израз като заключена врата.

— Не можеш да пътуваш с мен, Пол. Беше предопределено да те срещна, в това съм сигурен, но не можем да пътуваме заедно дълго време. Ти трябва да играеш собствената си роля каквато и да е тя, а аз моята. Никой освен човек от Кръга не може да отиде там, където отивам аз. Съжалявам.

Шокът беше силен и изненадващо болезнен. След безкрайно проточилата се самота той най-после би могъл да нарече някого спътник, ако не и приятел, а сега контактът трябваше да бъде незабавно прекъснат.

— Но…, но къде ще отида аз? Завинаги ли ще блуждая през тези симулации? — Почувства очите му да се изпълват със сълзи и примигна ядосан. — Толкова съм уморен. Просто искам да си отида вкъщи. Моля те, помогни ми. Искам да си отида вкъщи.

Изражението върху лицето на Нанди не се смекчи, но той пусна с едната си ръка греблото и докосна Пол по рамото.

— Ще намериш пътя, ако такава е Божията воля.

— Не ме е грижа за Божията воля! Не ме е грижа за Братството или за твоя Кръг или за каквото и да било. Аз не съм оттук. Нямам нищо общо с това място.

— Ти наистина имаш общо с това място. Не знам как, но го знам.

Нанди стисна ръката му и отново хвана греблото. Пол се обърна, защото не искаше да показва повече слабостта си, и се вторачи в ширналата се пред тях река. Стените на тунела проблясваха в далечината, сякаш ледът бе грейнало злато.

— Това ли е проходът? — попита той.

— Не, само слънцето от външния свят. Но вратата не е далеч.

Пол се прокашля, а след това, все така загледан в мрачните води и приближаващата дневна светлина, каза:

— Една жена ме посещава в сънищата ми.

— Които сънуваш тук? В тази мрежа?

— Да. И я видях поне в една от симулациите.

Той разказа всичко, което помнеше от първите сънища до последните, без да може да спре напиращите думи. Описа личната си среща с нея в симулацията на Марс. Повтори онова, което му бе казала, проговаряйки през устата на детето от ледниковата епоха.

— Но всичко това няма никакъв смисъл — приключи той. — „Отиди в Дома на Скитника и освободи Тъкачката“ — това би могло да означава много неща.

Нанди дълго време мълча замислен. Светлината се засили, мятайки дълги сталактитни сенки върху тавана на пещерата. Най-накрая тъмнокожият мъж за втори път започна да се смее.

— Какво смешно има?

— Предполагам, причината е, че толкова дълго време завиждахме на всичко британско, което ни беше натрапено, от нашите завоеватели и на което никога не ни беше напълно разрешено да се порадваме. Сега, изглежда, едно образование по класическите езици в университета във Варанаси дава по-добра основа от едно образование в самата Англия.

— За какво говориш?

Пол се опита да обуздае гнева си, но този човек се присмиваше над собствения му живот. Колкото и покъртителен да беше той, а в момента и осеян с бели петна, той беше всичко, което притежаваше.

— Подозирам, че търсиш Итака, приятелю Пол. Домът на Скитника е в Итака.

Отверстието на пещерата беше пред тях, бълващо светлина, която превръщаше речната повърхност в позлатено фолио. Пол присви очи.

— Итака…?

— Човече Божи, нима не си чел Омир? Хаосът в английското училище е дори по-голям, отколкото си мислех.

Нанди, изглежда, се забавляваше. Той заработи бързо с греблото, прекарвайки ги помежду многобройните скали в отверстието на пещерата, докато най-после излязоха навън, под лъчите на най-яркото и ослепително слънце, което Пол бе виждал някога. Малко след това, когато заслепените му очи най-после започнаха да привикват, там, където свършваше лъкатушещата през обраслата с гора долина ивица на реката, той съзря просналата се в далечината плоска, тъмна и кротка повърхност на океана. Забеляза също така, че нещо с цвета на водата пред тях не беше както трябва.

В този момент се заби първата стрела. Пол зяпна от изумление, когато тя затрептя пред очите му на носа на лодката, само на сантиметри от ръката му. Сякаш това бе напълно нов и уникален предмет за него. Миг по-късно друга стрела се заби в дървото до първата и в този момент Нанди изкрещя зад него.

Пол се обърна и видя един поток, който пресичаше борова гора и се вливаше в Алф. Вероятно беше притокът, за който бе споменал Нанди. По тази малка река към тях с пълна скорост се приближаваха две лодки, все още на стотина метра разстояние, което скъсяваха светкавично, управлявани от по шестима гребци.

Стрелците, които стояха на носа на водещата лодка, бяха облечени в коприна, чиито крещящи, потрепващи цветове отразяваха слънчевата светлина. Единият опъна своя лък и пусна тетивата. Миг по-късно нещо изсвистя покрай главата на Пол.

Нанди се бе строполил върху пейката, една тънка черна стрела стърчеше от бедрото му, а широките му панталони вече бяха подгизнали от кръв.

— Изглежда, че Хана все пак е наоколо — каза той. Лицето му бе прежълтяло от изненадата, но гласът му беше силен. Мисля, че преследват мен, не теб.

Пол се сви колкото може по-ниско, без всъщност да се прикрива зад Нанди. Двете лодки бяха напуснали страничния поток и сега се движеха по Алф точно зад тях. Още няколко стрели бръмнаха покрай тях, без да успеят да улучат целта само защото течението беше буйно и трите съда се мятаха насам-натам.

— Какво значение има кого преследват? — попита Пол. — Така или иначе ще ни убият и двамата! Колко остава до прохода?

Нанди стисна зъби с такава сила, че жилите по врата му изпъкнаха, а вените по челото му се издуха, след което рязко счупи стрелата точно там, където стърчеше от тялото му.

— Твърде далече, за да стигнем, преди да са ни изтрепали като зайци. Но ако не съм тук, мисля, че нещата за теб ще са различни.

Той изпълзя до ръба на лодката, все така ниско привел глава.

— За какво говориш?

— Знаех, че ще се разделим, но не предполагах, че ще е толкова скоро — отвърна Нанди. — Мястото, което търсиш, не е в съседната симулация, нито пък е наблизо, но с малко късмет ще го намериш. Ти търсиш Итака, почти съм сигурен.

Той се преметна през лодката, но се хвана за нея с две ръце и увисна с потопени във водата крака, накланяйки малкия плавателен съд на една страна.

— Нанди, какви ги вършиш?

Пол се опита да го издърпа обратно, но слабият мъж отклони протегнатите му пръсти.

— Нямам намерение да се самоубивам, Пол Джонас. На воините на Хана ще им е по-трудно да ме хванат, отколкото си мислят. Остани в лодката. Течението ще те отнесе.

Поредната вихрушка от стрели изсвири над главите им.

— Името на твоя неприятел е Феликс Жонгльора — не го подценявай!

Той се пусна, метна се назад с широко разтворени ръце и цамбурна под водата. Когато отново се показа на повърхността, Пол вече се намираше на двайсетина метра от него, без да може да направи нищо друго, освен да проследи как Нанди Парадиваш доплува до брега и закуцука между дърветата.

Първата лодка се понесе в обратна посока, когато достигна мястото, където той беше изчезнал, и щом достигна плитчините, воините изскочиха от нея и хукнаха след Нанди, но втората лодка не забави темпо. Стрелците на борда, които досега бяха гледали колко добре стрелят техните другари, сега имаха шанса да демонстрират своето изкуство. Докато Пол лежеше свит на дъното на малката лодка, върховете на стрелите чаткаха по нея като градушка, цепейки дървото около него.

Успя само да види краткотраен син блясък над главата си, някаква проблясваща, трептяща синева, като облак колеблива светлина, след което нещо накара косите му да настръхнат, изпускайки искри, и той напусна Ксанаду.