Тад Уилямс
Реката на синия огън (19)

ШЕСТНАЙСЕТА ГЛАВА
КУПУВАЧИ И СЪНЛЬОВЦИ

МРЕЖА/НОВИНИ: Експерти обсъждат затворите „Бавно време“.

(Картина: Архивен материал със служител, който проверява клетките със замразените тела.)

Диктор: ООН финансира дебат между либертарианци и пенолози относно противоречивата технология, позната като „забавяне на времето“, при която, прилагайки терапия след, се забавя метаболизмът на затворниците, като същевременно те са подложени на хипнотично въздействие, вследствие на което една двайсетгодишна присъда минава сякаш за броени месеци.

(Картина: Телфер пред сградата на ООН.)

РеМел Телфер от групата за граждански права „Човечеството бди“ нарича това поредното доказателство, че сме се превърнали в така нареченото от него „манипулативно общество“.

Телфер: „Те твърдят, че искат да върнат тези затворници по-скоро обратно в обществото, но всъщност искат единствено по-послушни затворници и по-бързи капиталови обороти. Вместо превантивни мерки срещу престъпността, ние пилеем парите си за все по-скъпи и no-скъпи методи за наказване на хора — по-големи затвори, повече полиция. Сега пак искат да докопат някой нещастник, който е откраднал нечий портфейл, и да похарчат половин милион кредити на данъкоплатците, за да го поставят в кома…!“

Още едни лакоми щипци изскочиха над водата и се метнаха към тях, щраквайки с челюстите си като мечи капан. Подпалващия Всичко наред успя да избегне атаката, но щипците се треснаха в парапета от брезова кора, падайки обратно във водата, и Орландо и останалите подскочиха в дъното на кануто.

Поредното разтърсване търкулна Орландо по корем върху заоблената ръкохватка на меча, който вече мислеше, че е загубил, след което болезненият вик на индианеца го накара да седне. Една от щипките бе захапала ръката на вожда и се опитваше да го издърпа в реката; пред ужасения поглед на Орландо ръката се разтегли като карамел. Той грабна меча си и го стовари с все сила върху щипците точно между остриетата им. Ударът разтърси цялото му тяло, но шипците все пак пуснаха вожда и мятайки свиреп поглед към Орландо, потънаха обратно в размътените води.

Вождът Подпалващия всичко наред разтърка ръката си, върнала отново нормалната си форма и размер, и се обърна, за да продължи битката. Хор от тънички гласове накара Орландо да се запита дали някой не им се бе притекъл на помощ, но това бяха струпалите се по крайбрежната линия растения. Повечето от тях наблюдаваха изтръпнали от ужас нападението върху кануто, макар някои, и най-вече консервативното цвекло, да намираха гледката изключително забавна и да подхвърляха безполезни пиянски съвети едновременно и към пътниците в лодката, и към хищните прибори.

Нов удар на нивото на ватерлинията разтърси малкия плавателен съд. Орландо събра сили и вдигна меча над главата си. Знаеше, че кануто ще се преобърне всеки момент, и твърдо реши да отнесе със себе си поне едно от шарнирните твърдоглави същества. Фредерикс застана до него, като се опитваше да закрепи една стрела върху тетивата, а в това време кануто се залюля върху дръжката на един от нападателите, след което отново цопна във водата. Внезапно над врявата откъм брега се извиси нечий страдалчески вик.

Избутани от зяпачите от задните редици и десетките други, които се сипеха от преобърнатата цедка, за да видят какво става, някои от намиращите се най-напред растения бяха натикани в реката. Едно малко доматче виеше сърцераздирателно, носейки се все по-надалеч от брега. Една огромна маруля нагази с крясъци във водата след него.

Нещо разцепи водата край марулята. Кочанът подхвръкна във въздуха и цамбурна обратно в реката. Още и още челюсти проблясваха и изщракваха — дори от такова голямо разстояние Орландо чуваше хрупкащите звуци. Във всички посоки се разлетяха листа от маруля и цялото ято от щипци моментално се насочи нататък. Паникьосани от ужасяващата гледка, предните зрители на брега се заблъскаха едни други и в настъпилата бъркотия още няколко от тях цамбурнаха във водата. От озъбените челюсти потекоха парчета домати и кървавочервено цвекло. Един морков с престилка бе повдигнат над водата и прегризан на две.

Само за броени секунди водната повърхност около кануто се успокои, докато на хвърлей разстояние реката край брега кипна от тракащи щипци и парчета от зеленчуци. Вождът Подпалващия всичко наред вдигна греблото и обърна лодката към средното течение на реката.

— Извадили късмет — изръмжа той, — салата по-вкусна за тях.

— Това е… това е ужасно.

Фредерикс се бе облегнал върху парапета, зашеметен от кръвожадното насилие. По крайбрежната ивица бързо се образува кашообразна пяна от зеленчуци.

— Сами виновни — заключи коравосърдечно Подпалващия всичко наред. — Те първи насъскали щипци. Миризма на зеленчук подлудява тях.

На Орландо му бе безкрайно мъчно за дребното доматче. Бе заплакало също като изгубено дете.

— Никой не може откара теб до брега от онази страна — обясни по-късно на Костенурката Подпалващия всичко наред, докато се носеха бавно по течението. Над реката се бе спуснала лека мъгла и бреговете почти не се виждаха, а кухненските шкафове се извисяваха от двете страни като исполински силуети.

— Щипците отдавна не допускат никого да припари.

— Напълно ми е ясно.

Костенурката току-що се бе измъкнала от черупката си, в която се бе напъхала по време на нападението.

— А и нямам абсолютно никакво желание да бъда откарана на другата страна, която ми е непозната. Може би ще остана с вас за известно време, ако нямате нищо против, а по-късно ще ме оставите на брега.

Подпалващия всичко наред изсумтя и отново започна да гребе.

— Трябва да се измъкнем оттук, Орландо — обади се тихо I Фредерикс. — Всичко това направо се тресе. Поначало не е кой знае колко приятно да те утрепят, но пък да те накълца някакъв си кухненски прибор…?

Орландо се усмихна уморено.

— Ако ти помогнем да намериш своето индианче — обърна се към вожда той, — ще ни помогнеш ли да напуснем Кухнята? Нямаме работа тук, а и трябва да открием приятелите си.

Вождът се обърна и го изгледа с разположените над дългия му нос лукави очички, които отразяваха бледата електрическа светлина от крушката над тях.

— Никой не може да мине обратно през кран — отвърна той. — Трябва да минете през друг край на Кухня.

Преди да продължи обясненията си, над водата се понесе хор от писукащи гласове и за момент Орландо си помисли, че са на оцелелите от ужасяващата зеленчукова сеч — странното бе, че те се извисиха в сложна тригласна хармония.

Пеем ние, тримата гризачи,

безоки още от деца, не виждаме,

но пеем con brio

сляпо, вресливо мишо трио.

Сред мъглата изникна продълговат цилиндричен силует, върху който се бяха покачили три изправени фигури. Когато приближи към тях, видяха три мишока с еднакви тъмни очила, покачени върху една бутилка, която търкаляха с розовите си крачета като отсечено дърво, без да губят равновесие. С предните си крачка се държаха един друг за раменете; мишокът от единия край държеше тенекиена чаша, а този от другия — бял бастун.

Откакто мама ни роди,

почистваме всяка повърхност,

напълваме чашата догоре

и избърсваме петната и лекетата!

Три малки мишлета, които обичат да пеят,

но повече от всичко да почистват наред

и ако ни използвате, ще разберете,

че освен това можем да дезинфекцираме!

И за едноокия прилеп е ясно —

„Слепият, миши препарат за почистване“

ще ви свърши работа!

Грубоватата бръснарска мелодия беше толкова безукорна и глуповата, че когато песента свърши, Орландо не се сдържа да не изръкопляска; същото направи и Костенурката. Фредерикс я изгледа ядосано, но се присъедини с неохота. Единствено вождът остана съвършено невъзмутим. Трите мишока, които продължаваха да търкалят бутилката под себе си, се поклониха дълбоко.

— Отскоро достъпен и в семеен размер! — изписука този, който държеше бастуна.

Може би думата „семеен“ докосна някаква струна във вожда или той просто изчакваше благовъзпитано края на песента.

— Вие виждали лоши хора на голяма лодка? — попита той. — С малко пепъс?

— Едва ли биха могли да видят каквото и да е — обади се Костенурката. — Не е ли така?

— Наистина не виждаме много неща — съгласи се единият от мишоците.

— Но пък чуваме доста неща — добави другият.

— Може пък да сме чули точно това хлапе — заклати сериозно глава третият.

— Голям кораб мина покрай нас.

— Преди два часа.

— Но не харесаха нашето шоу.

— Плачеше някакво бебе.

— Това ни натъжи.

— Онези хора ни се сториха доста зли.

След кратка пауза този с бастуна отново изцвърча.

— А и не миришеха твърде приятно — прошепна конспиративно той! — От-ней у-тей ин-клей, ако разбирате какво искаме да кажем.

Подпалващия всичко наред се наведе напред.

— Накъде сте тръгнали?

Мишоците събраха глави и подхванаха задълбочен, но доста оживен диспут. Най-после отново се обърнаха към тях, протегнаха ръце и задвижиха синхронно крачка, поддържайки въртенето на бутилката с почистващия препарат — дори Фредерикс трябваше да си признае по-късно, че номерът бе много добър.

Бреговете на Гитчи-Гуми

може да са сенчести, зелени и прекрасни,

запяха отново те, —

но освен да кажеш: „Хай!“ на Хайавата,

не си струва да ходиш чак там.

Местенцето е близо —

щом преброиш до три, си там!

Тези крадци на деца

използват стари карти

към прочутата Ледена кутия.

Мишокът с тенекиената чаша я завъртя в кръг и добави:

— Не забравяйте, че иде пролет! Време е за пролетно почистване!

След което триото затанцува с розовите си крачка с такава скорост, че бутилката се завъртя, насочвайки гърло встрани от кануто. Докато течението ги отнасяше, Орландо забеляза, че нямаха опашки. След няколко мига отново потънаха в мъглата, но пискливите им гласчета достигаха още известно време до тях, подхванали поредния химн в прослава на якото жулене и грейналите лавици.

— Точно така, жената на фермера… — измърмори Орландо, когато детското стихче достигна слуха му. — Дребни нещастници.

— Какво дърдориш? — намръщи се Фредерикс, след което извика: — Хей, накъде отиваме?

Вождът бе започнал да гребе с удвоена енергия към неизследвания отдалечен бряг.

— Ледената кутия — обясни Костенурката. — Намира се в дъното на Кухнята и за нея се разказват сума ти легенди. Всъщност се говори, че някъде вътре в нея лежат Сънльовци — имало ги, откакто я има кутията, но спят непробудно и ако никой не ги безпокои, ще сънуват невъзмутимо до края на самото време. Понякога, изобщо, без да се пробуждат, предсказват бъдещето на този, който има щастието или нещастието да е наоколо, или отговарят на въпросите, които инак никой не би чул.

— Лоши хора не интересуват Сънльовци — обади се вождът, който се привеждаше при всеки удар на греблото. — Те интересуват злато.

— О, да. — Костенурката почеса с дебелия си пръст своя заоблен нос и закима. — Чули са, че един от Купувачите е оставил таен сандък със златно съкровище в Ледената кутия. Това може да е само една приказка — никой от тези, които познавам, не е виждал някога някой от Купувачите, за които се говори, че са огромни като божества и пристигат в Кухнята само когато нощта е свършила и всички, които живеят тук, са заспали дълбоко като онези в дълбините на Ледената кутия. Но независимо дали златото е легенда или истина, очевидно лошите хора са убедени, че съществува.

— Помогни ми, Гардино — пошушна Фредерикс. — Каква е тази ледена кутия, по дяволите?

— Предполагам това, което едно време са наричали хладилници.

Фредерикс се загледа в нескончаемите механични движения на Подпалващия всичко наред, който гребеше по посока на загубения си син.

— Това е наистина умопомрачително — каза накрая той. — И става все по-умопомрачително.

Мина най-малко още час, преди да стигнат сушата — или по-точно пода, както предположи Орландо. Очевидно размерите на реката почти не се съотнасяха с околните мащаби; ако се съдеше по размерите на умивалника и шкафовете, които вече бяха посетили, в реалния свят Кухнята би трябвало да е дълга стотици метри, за да могат да пътуват толкова продължително време из нея. Но той знаеше, че е безсмислено да си блъска главата с подобни размишления — както усещаше, Кухнята не биваше да се възприема по такъв начин.

Мястото, което избра вождът, беше къса ивица суша близо до основата на масивен крак, който беше или на стол, или на маса — беше доста мрачно, за да видят извисяващата се над главите им огромна мебел. В тази част на кухнята бе по-тъмно, изглежда, поради отдалечеността й от електрическата крушка.

— Останете тук — каза индианецът. — Аз отива търси лоши хора. Щом се върна, правим план.

Щом приключи с една от редките си многословни речи, той понесе кануто обратно към водата, докато тя стигна до идеално оформения му цилиндричен гръден кош, и се метна вътре в нея с елегантна грациозност.

— Е — обади се Костенурката, докато го гледаше да се отдалечава с равномерни движения на греблото, — не бих казала, че съм особено щастлива, задето се забърках в цялата тази работа, но предполагам, че трябва да направим всичко, което е по силите ни. Жалко, че нямаме възможност да запалим огън — нямаше да се чувстваме толкова самотни, докато чакаме.

Фредерикс като че ли понечи да каже нещо, след което поклати глава. Орландо усети, че приятелят му искаше да зададе въпрос, но му стана неловко да разговаря с рисунка. И се усмихна. Беше направо смешно да познаваш един човек от толкова време и в един момент да се окаже, че изобщо не си го познавал. Познаваше Сам Фредерикс вече от толкова години — още от шести клас, — а досега не бе зървал лицето му.

Лицето й.

И този път досещането го сепна. Отново се загледа в познатите черти на Питлит Крадеца — отсечената брадичка, големите, изразителни очи — и отново се запита как ли изглежда Фредерикс в реалността. Дали беше красива? Или приличаше на обичайните симове на Фредерикс, само дето беше момиче? А и какво ли значение има това?

Орландо не беше сигурен дали има значение. Но също така не беше сигурен, че няма.

— Гладен съм — обяви Фредерикс. — Какво ще стане, ако изядем нещо тук, Орландо? Имам предвид, че знам, че няма да ни нахрани или нещо подобно. Но ще се почувстваме ли по-добре?

— Не съм сигурен. Предполагам, че зависи от онова, което ни поддържа в системата.

Замисли се за момент — като мозък и тяло биха могли да бъдат заключени в един виртуален интерфейс, — но усети, че му е трудно да разсъждава задълбочено и логично.

— Уморен съм да мисля за това.

— Защо не поспите вие двамата? — предложи Костенурката. — С удоволствие ще остана да будувам, в случай че нашият приятел се завърне или нещо не чак дотам приятно се заинтересува от нас.

Фредерикс изгледа Костенурката с известно подозрение.

— Наистина ли?

Орландо се настани до огромния крак, широк колкото зърнен силоз в някакъв западен филм, и се облегна удобно гърба си.

— Хайде — обърна се той към Фредерикс. — Подпри глава на рамото ми.

Приятелят му го изгледа озадачен.

— Това пък какво значи?

— Просто… просто ще ти е по-удобно.

— О, нима? А ако не знаеше, че не съм момче, щеше ли да ми го предложиш?

Орландо не се сети какво да каже. Само повдигна рамене.

— Добре де, значи съм съвършен тъкач. Покажи ме по Правната мрежа на живо.

— Момчета, може би трябва да ви кажа приказка — прекъсна ги развеселената Костенурка. — Понякога ни помага да потънем в Пясъците на съня.

— Ти спомена нещо за Купувачите — заинтересува се Орландо, макар да не бе сигурен, че ще издържи да чуе цялата история. — Вярваш ли, че именно те са те направили? И всички… хора в Кухнята?

Фредерикс изпъшка, но Костенурката не му обърна внимание.

— Те да са ни направили? Не, за Бога.

Свали очилата си и започна да ги бърше енергично, сякаш изнервена от самото допускане, че подобно нещо е възможно.

— Не, разбира се, другаде сме направени. Но Купувачите, ако е вярно това, което се говори, ни докарват тук от онова място и прекарваме нощите си в Кухнята, жадувайки да се завърнем в истинския си дом.

— Истинския си дом?

— Магазина, както обикновено го наричат, макар че веднъж срещнах група вилици и лъжици, които принадлежаха към сектата на приборите за хранене, които наричаха великия дом „Каталога“. Но всички са единодушни, че какъвто и да е този велик дом, там ние не спим, освен ако сами не пожелаем, и в него Крушката е красива и ярка през цялата нощ, която никога не свършва. Твърди се, че там Купувачите се грижат за нас.

Орландо се усмихна и погледна към Фредерикс, но очите на неговия приятел вече бяха притворени. Фредерикс никога не проявяваше особен интерес, кое как е…

Костенурката продължаваше да си бърбори полугласно, а Орландо потъна в някакъв полусън, в който той и другарите му от Кухнята можеха да си живеят спокойно своя анимационен живот, без да ги е страх, че отново ще ги напъхат по чекмеджета и шкафове и в който цялото онова насилие от предишната нощ бе отминало с настъпването на мрака.

„Не би било зле да си живея постоянно тук — помисли замаян той. — Много забавно — и рисунките искат да са живи. Също като мен. Мога да си остана тук завинаги и да не боледувам, и да не трябва да ходя пак в онази болница, защото пак ще отида там, но следващия път няма да изляза оттам; може би и този път няма да изляза, маркучите и сестрите, всички се преструват, че не са тъжни, но на мен няма да ми се налага, ако това тук беше реално, и можех да си живея завинаги, и да не умирам никога…“

Той внезапно се надигна. Фредерикс, който вероятно въпреки неговото или нейното желание в края на краищата се бе гушнал до рамото му, запротестира насън.

— Събуди се!

Орландо разтърси своя приятел. Костенурката се бе унесла в полудрямка и го погледна втренчено над рамките на очилата си, сякаш го виждаше за първи път, след което отново затвори очи и потъна в дълбок сън.

— Хайде, Фредерикс — зашепна по-високо Орландо, стараейки се да не събуди Костенурката, — събуди се!

— Какво? Какво става?

Както винаги, на Фредерикс му беше много трудно да се събуди, но след миг явно си спомни, че се намират в едно не особено безопасно място, и ококори очи.

— Какво се е случило?

— Разбрах най-после!

Орландо беше едновременно въодушевен и потиснат. Смисълът на всичко преживяно напоследък — ужасяващата Сделка, която бяха сключили с онези хора — беше започнал да му се изяснява. То съвсем не би могло да има за Фредерикс онзи смисъл, какъвто имаше за него, и да засяга до такава степен когото и да е друг, но независимо че бе обладан от собствените си страхове и мании, самата мисъл за онова, което вършеха хората от Братството на Граала, го разгневи до мозъка на костите.

— Какво си разбрал? Ти сънуваш, Гардинър.

— Не. Не сънувам, кълна ти се. Току-що открих какво искат тези от братството — за какво е всичко това.

Фредерикс приседна, по-скоро притеснен, отколкото ядосан.

— Наистина ли?

— Само помисли. Ето ни тук и вече колко време обикаляме всички тези сим-светове, които са точно толкова реални, колкото реалният свят, прав ли съм? В които можеш да направиш каквото си поискаш, да бъдеш каквото си поискаш.

— Е, и?

— Защо, мислиш, са създали тези места? Просто да се мотаят из тях, както ние се мотаем в Средните земи?

— Може би. — Фредерикс разтърка очи. — Слушай, Орландо, разбирам, че това е изключително важно и всичко останало, но не можеш ли да ми го обясниш с няколко думи?

— Само помисли! Ти си някакъв изумително богат тип. Имаш всичко, което си поискаш, всичко, което може да се купи с пари. Но има едно нещо, което не можеш да направиш, независимо колко пари имаш — единственото нещо, което парите не могат да купят, което превръща всички къщи и самолети, и всичко останало в абсолютно непотребни неща. Те все пак ще умрат, Фредерикс. Всички пари на света не могат да го предотвратят. Всички пари на света няма да ти помогнат тялото ти да не остарее, след което ще умреш и ще изгниеш. До този момент.

Приятелят му го гледаше с широко отворени очи.

— Какво всъщност искаш да ми кажеш? Че те смятат да се предпазят от смъртта? И как?

— Не съм сигурен. Но ако намерят начин да живеят тук, в тази Адърланд, вече няма да имат нужда от тела. Могат да си живеят завинаги тук, Фредерикс, както са си живели винаги — не, по-добре! Могат да станат богове! И ако е трябвало да убият няколко деца, за да го постигнат, не мислиш ли, че биха заплатили тази цена?

Фредерикс зяпна. След което затвори уста и окръгли устни. Свирна неволно.

— Без майтап, Орландо, наистина ли го мислиш? Господи. — Той поклати глава. — Бива си ги. Тия наистина си ги бива.

Сега, когато най-после разбра какъв беше залогът, на Орландо му стана ясно, че не бе подозирал колко страшно е всичко.

Това беше черната, кошмарно черната сянка на Златния град.

— Именно — прошепна той — за това става дума. Наистина си ги бива.

 

 

Тъмнокожият мъж във военна униформа зад писалището не беше онзи приветлив сержант Кигън, който обикновено седеше там. Този не откъсваше очи от Кристабел, сякаш чакалнята на един офис не беше подходящо място за момиченце като нея, дори когато това беше офисът на баща й, който се намираше от другата страна на двойната врата. Сержант Кигън неизменно я наричаше „Криста-леле-бел“ и понякога й даваше бонбонче от една кутия в чекмеджето си. А човекът зад бюрото я гледаше намръщен и никак не й беше приятен.

Имаше такива хора, които винаги се отнасяха презрително към малките деца. Това беше направо сканско. (Тази дума обичаше да използва Порша и Кристабел не беше съвсем сигурна какво точно означаваше, но си мислеше, че значи „глупаво“.) А и наистина бе глупаво. Нима този човек не можеше да прецени, че тя се държи извънредно кротко?

Всъщност тя си имаше толкова много неща, които, да обмисли, че просто престана да му обръща внимание и го остави да продължи работата си с контролните ръчки. Твърде много неща трябваше да прецени.

За момчето, което се бе появило отвън, за господин Селърс. Когато се появи в тунела на господин Селърс и ужасно я изплаши, то размахваше в ръка нещо остро и тя бе абсолютно сигурна, че ще им направи нещо лошо и на двамата. Размахваше го и срещу господин Селърс и го наричаше с обидни думи, като чешит, но вместо да се уплаши, господин Селърс само се изсмя тихичко и попита момчето, дали не иска нещо за ядене.

Веднъж бе гледала едно предаване по мрежата, в което някакви хора се опитваха да заловят последния тигър някъде — не си спомняше дали беше последният тигър на света, или само на това място, но помнеше, че е последният, — тъй като тигърът си бе наранил крака и зъбите му бяха изпочупени, и неминуемо би умрял, ако го оставеха да се грижи сам за себе си. Но независимо че кракът му бе много зле и той едва ходеше и че му предлагаха храна, за да го накарат да влезе в един специален капан, тигърът не искаше да се приближи до тях.

Именно по този начин бе погледнало господин Селърс непознатото момче — сякаш искаше да му каже: „Няма да ме хванеш.“ И отново бе размахало ножа, изкрещявайки толкова силно, че тя отново щеше да се напишка, ако можеше. Но господин Селърс изобщо не се уплаши, макар да бе толкова слаб и безсилен — ръцете му не бяха по-големи от тези на момчето — и да не можеше да се повдигне от инвалидния стол. Само го попита още веднъж дали не иска да хапне нещо.

Момчето дълго време не каза нищо, след което се намръщи като мъжа зад писалището и попита:

— К’во имаш?

И тогава господин Селърс я отпрати.

Това й беше най-трудно да проумее. Ако господин Селърс не се страхуваше от момчето Чо-Чо, ако не смяташе, че то би му причинило нещо лошо, защо я бе отпратил? Само на деца ли причиняваше лоши неща това момче? Или господин Селърс искаше да направи или да каже нещо само на него, което тя да не чуе? От което се почувства зле, както когато Офелия Вайнер бе казала, че може да покани само трима души на заспалата си сбирка поради правилата на майка й, и покани Порша, Зиглинд Хил и Делфин Ригс, независимо че Делфин беше в тяхното училище само от няколко седмици.

След това Порша й каза, че било адска скука и че майката на Офелия ги накарала да разглеждат снимките от къщата им в Далас, в която имало басейн, но въпреки това на Кристабел й бе криво. Каквото изпитваше и сега, след като господин Селърс я отпрати, за да разговаря с момчето и да му даде нещо за ядене.

Мина й през ума да извади Приказните очила и да произнесе: „Румпелщилтскин“, след което да попита господин Селърс, защо бе постъпил така, но макар страшно много да й се искаше да го направи, знаеше, че е крайно неподходящо да ги използва тъкмо тук, в офиса на баща си, пред втренчения поглед на човека с каменното лице срещу нея. Но толкова й се искаше да разбере, че й се доплака.

Вратата към кабинета на баща й рязко се отвори, сякаш блъсната от силния глас на говорещия зад нея.

— …въобще не ме е грижа, майор Соренсен. Лично мен, така да се каже, но искам резултати.

Говорещият бе застанал на входа, а човекът зад бюрото подскочи така, сякаш се бе подпалил столът му. Човекът, който бе изрекъл, че не го е грижа, не беше така висок като баща й, но изглеждаше много силен и гърбът му опъваше сакото. Вратът му бе тъмнокафяв и набръчкан.

— Да, сър — отвърна баща й.

Други двама мъже се измъкнаха от кабинета и застанаха от двете страни на вратата, готови сякаш всеки момент да хванат човека с тъмния врат, ако той внезапно се строполи.

— В такъв случай действайте, да го вземат мътните! — отряза мъжът. — Искам да установите местонахождението му. Ако се налага, ще направя кордон в диаметър двеста километра около базата и ще претърся всяка къща — откриването му е от първостепенно значение. Предварително е трябвало да направите всичко необходимо, за да му попречите да открие скривалище за себе си, а генерал Пелъм трябваше да ви подкрепя по всякакъв начин. Но вие не го сторихте и сега е напълно излишно да разлайваме кучетата. Така че действайте, както намерите за необходимо… но се постарайте да го откриете. Ясен съм, нали?

Татко й, който непрекъснато кимаше, докато говореше другият, я видя над рамото му и за секунди очите му се разшириха. Мъжът се извърна. Лицето му бе така намръщено, че Кристабел беше сигурна, че ще започне да крещи да я изхвърлят оттам. Имаше сиви мустаци, много по-малки и добре оформени от тези на капитан Рон, и много светли очи. Известно време я гледаше така, както птица би гледала червей, който се кани да глътне, и тя изтръпна от страх.

— Охо! — изръмжа той. — Шпионин.

Кристабел се притисна към облегалката на стола. Списанието, което държеше, падна с разлистени страници на пода.

— О, Божичко, аз я уплаших.

Неочаквано мъжът се усмихна. Имаше ослепително бели зъби и щом се усмихна, ъгълчетата на очите му се набръчкаха.

— Не се плаши, шегувам се. Коя си, сладурано?

— Дъщеря ми, сър — отговори баща й. — Кристабел, поздрави генерал Якубиан.

Опита се да си припомни онова, на което я бе учил баща й. Но й костваше много усилия с този усмихващ се насреща й човек.

— Здравейте, генерале, сър.

— „Здравейте, генерале, сър“ — повтори думите й той и се разсмя, след което се обърна към мъжа зад бюрото на сержант Кигън. — Чухте ли добре, Мърфи? Поне един човек, който има нещо общо с армията ми, се отнася с елементарно уважение към мен.

Генералът заобиколи бюрото и приклекна пред Кристабел. Миришеше на нещо, което й напомни миризмите в дните, когато почистваха къщата — може би лак за мебели. И отблизо очите му приличаха на птичи, много светли и с бледи точици върху кафявото.

— А как се казваш, скъпа?

— Кристабел, сър.

— Обзалагам се, че си гордостта и радостта на тате. Протегна ръка и докосна за миг бузката й с два пръста с изключителна нежност, а след това се изправи.

— Истинска красавица, Соренсен. Дойде да помогнеш на татко, нали, скъпа?

— Съвсем не знам защо е дошла, сър.

Татко й тръгна към нея, сякаш искаше да е близо до нея, в случай че изтърси нещо не на място и се наложи да я прекъсне. Без да разбере причината, Кристабел отново се изплаши.

— Защо дойде, миличко? Къде е мама?

— Обади се в училище, че госпожа Гълисън е болна и трябва да дойда тук. Отиде на покупки в града.

Генералът отново се усмихна и се показаха почти всичките му зъби.

— О, един добър шпионин винаги си има алиби. — Той се обърна към баща й. — След три часа се връщаме във Вашингтон. В началото на седмицата, съм отново тук. Много бих искал да имаме някакъв напредък. Настоятелно ви го препоръчвам, Соренсен. Нещо повече, бих искал да заваря знаете кого с посменни часови в душегубка и готов за разпит.

— Да, сър.

Генералът и другите трима закрачиха към вратата. Той се спря, след като първите двама излязоха.

— Бъди добро момиче — обърна се той към Кристабел, докато тя се питаше кой би сложил на ръката си „часовник душегубка“. — Да слушаш татко, нали обещаваш?

Тя кимна.

— Татковците са най-умни.

Отдаде й чест и излезе. Начумереният се измъкна последен оглеждайки подозрително баща й, сякаш, ако го оставеше за миг без надзор, той би посегнал към генерала и би го фраснал по главата.

След като всички напуснаха стаята, баща й се отпусна върху бюрото, загледан към вратата.

— Все пак може би трябва да те приберем вкъщи — отрони най-после той. — Мама би трябвало да се е върнала, как мислиш?

— Кого трябва да намериш, татко?

— Да намеря? Ти чу ли какво си говорим? Приближи се до нея и разроши косата й.

— Остави ме, татко! Кого трябва да намериш…?

— Никого, миличка. Един стар приятел на генерала. — Той взе ръчичките й в своите. — Хайде. След всичко това мисля, че мога да си позволя няколко минути, за да откарам дъщеря си у дома.

 

 

Колкото и да бе невероятно, онова, което събуди Джеремая Дако, бе тишината.

А невероятното бе това, че като един от само двамата души, които блуждаеха из огромната, изоставена военна база, би трябвало да го сепне всичко друго, но не и тишината. Да живееш в Гнездото на осите единствено с Дългия Джоузеф, беше все едно да си последният обитател на някой от призрачните градове, разпръснати из Южен Трансваал, опразнени заради епидемията „Токоза“ толкова набързо, че много от побягналите жители бяха изоставили жалката си покъщнина — тигани, картонени куфари, дрипави, но все още годни за обличане дрехи, — сякаш собствениците им бяха изчезнали за секунда благодарение на някакво ужасяващо чудо.

Но все пак изоставените трансваалски работнически бараки оставаха открити за вятъра и дъжда, както и за нашествието на дивия живот. Из прашните улици все пак отекваше птича песен, а из бунищата ровичкаха плъхове и мишки.

Докато Гнездото на осите бе истински паметник на тишината. Защитена от природните стихии с тонове камънак, със замлъкнала машинария, с така плътно запечатани врати, че дори насекомо не можеше да се промъкне, и с толкова фини филтри на отдушниците, че никакъв жив организъм не можеше да проникне, базата напомняше на приказна измислица — някакъв замък на Красавицата, в който тя спеше под пластове вековен прах заедно с цялото си семейство.

Джеремая Дако не бе надарен с кой знае какво въображение, но имаше моменти, когато неговият компаньон Джоузеф Сулавейо изпадаше в накъсван от чести събуждания сън — прекъсван сякаш от собствените му приказни герои — и Джеремая се вторачваше в огромните циментови ковчези, за които сега той бе поел отговорност, питайки се в каква приказка бе попаднал.

И какво точно очаква от него Авторът. „Аз съм един от онези, за които в приказките не се разказва много-много — хрумна му една нощ, когато показанията не съобщаваха нищо особено и часовете се точеха прекалено мудно. Това малко го натъжи. — Човекът с копие до вратата. Онзи, който донася върху кадифена възглавничка някакво магическо нещо, когато някой от важните го поиска. Един от тълпата, който крещи: «Да живей!», когато всичко завърши щастливо. Винаги съм бил тъкмо този. Работех за майка си, докато порасна, работех за доктора цели двайсет и четири години след това. Можех да избягам от всичко това заради прекрасния Халид, ако го бе поискал, но всичко щеше да приключи с това да се грижа за къщата му. Просто щях да бъда в неговата приказка, това е всичко, вместо в тази на майка си или на доктора, или пък в тази налудничава приказка с машини и злодеи, и тази огромна празна сграда под някаква планина.“

Разбира се, ролята на копиеносец не беше лишена от известни облаги, както и присъствието му в този многоетажен призрачен град. Сега разполагаше с време за четене и размисъл. Каквото трудно можеше да отделя, докато работеше при семейство Ван Блийк. Цялото му свободно време отиваше, за да осигурява спокойствието на майка си, и макар Сюзън да не бе имала абсолютно нищо против да отделя по някой и друг спокоен час за четене или гледане на мрежата, докато тя се занимаваше с изследванията си, самият факт, че му гласуваше подобно доверие, го подтикваше към още по-голяма — и почти неизменно незабележима — всеотдайност. Но тук буквално нямаше какво друго да прави, освен да наблюдава показанията на V-басейните и да следи за нивото на течността. Не бе по-трудно от поддържането на скъпата кола на доктора — сега паркирана в най-долния паркинг на Гнездото на осите, — която отдавна би потънала в прах, ако не се качваше през няколко дни да я почисти с меко парче плат и да си пострада над строшената скара и спуканото предно стъкло.

Понякога се питаше дали изобщо щеше да му се наложи да я кара отново.

Макар да не го харесваше особено, на Джеремая му се искаше да прекарва по-голяма част от времето си в разговори с Дългия Джоузеф, но бащата на Рени (който никога не демонстрираше кой знае каква любезност) се затваряше в себе си все повече и повече. Прекарваше часове наред в мрачно мълчание или чезнеше в най-отдалечените ъгълчета на базата и се завръщаше със зачервени от плач очи. Джеремая предпочиташе проклетията му.

А и всеки опит на Джеремая за сближаване бе отхвърлян.

Отначало си мислеше, че това се дължи на горделивост или на безнадеждна провинциална предубеденост против хомосексуализма, но по-късно осъзна, че у Дългия Джоузеф Сулавейо има някакъв може би никога неразвързван възел.

На този човек му липсваше речник да даде израз на болката си освен по най-елементарния начин, но което беше още по-лошо, той сякаш изобщо не допускаше, че има изход само ако се опита да намери отговорите в себе си. Сякаш цялото двайсет и първо столетие бе минало незабелязано за него и той изстрадваше емоционалната си болка единствено според примитивните разбирания на предишния век, единствено като нещо, срещу което можеш или да беснееш, или трябва да понасяш.

Напоследък сякаш вътрешното напрежение бе достигнало точката на кипене и Дългия Джоузеф не спираше да крачи нагоре-надолу, като не само изчезваше за дълги часове, пътешествайки из базата — първоначално Джеремая си помисли, че търси алкохол, но нима досега не се бе отказал от вероятността да намери нещо такова, — но не спираше налудничавите си разходки нито за секунда дори когато се намираха в едно и също помещение. През последните няколко дни беше започнал и да си тананика, докато ходеше, запълвайки продължителните паузи между редките разговори с беззвучно мърморене, от което Джеремая вече започваше да изпитва усещането, че някой постоянно го почуква по тила. Песните, ако можеха да бъдат наречени такива, изглежда, нямаха никаква връзка със състоянието на Дългия Джоузеф. Бяха все популярни стари парчета, които повтаряше отново и отново, а понякога — лишени от оригиналната си мелодия и само измърморени или превърнати в безсмислени срички — едва-едва, но все така дразнещо разпознаваеми.

Джеремая изпитваше най-искрено състрадание към него. Беше загубил съпругата си по ужасен, мъчително бавен начин, синът му бе почти мъртъв от някаква мистериозна болест, а сега и дъщеря му се бе хвърлила сред опасностите, макар да си оставаше ужасяващо, измамно близо. Джеремая разбираше, че Дългия Джоузеф изпитва огромна болка и че липсата на нещо за пийване го лишава от едва ли не единствената му разтуха, но това съвсем не означаваше, че мърморенето, краченето и неспирното идиотско тананикане скоро нямаше да го подлудят далеч повече от Дългия Джоузеф. Именно затова, когато се събуди посреднощ, няколко часа преди да поеме дежурството, тишината — отсъствието дори на далечния шепот на познатото тананикане — го уплаши.

Джеремая Дако бе дотътрил военното походно легло до подземната лаборатория отчасти защото му се налагаше да остава все по-дълго и по-дълго до V-резервоарите вместо Дългия Джоузеф, докато той се скиташе из комплекса — понякога изобщо без да се връща. Поне тази причина изтъкваше, при това не без известна раздразнителност, когато Джоузеф Сулавейо настояваше да узнае причината за домъкването на леглото в лабораторията. Но в сумрачините на въображението си той бе започнал да изгубва доверието си в Дългия Джоузеф. Джеремая се боеше, че в пристъп на униние другият би могъл да повреди резервоарите или инсталацията, която поддържаше функционирането им.

И докато лежеше в мрака на импровизираната си спалня, заслушан в съвършено необичайната тишина, усети да го побиват тръпки. Нима се бе случило най-после? Или и неговите нерви бяха изопнати до крайна степен? Да останеш заключен седмици наред в една изоставена подземна база, заслушан единствено в шума от собствените си стъпки и в мърморенето на един побъркан, не бе най-подходящото средство да запазиш психическото си здраве. Може би се плашеше от собствената си сянка — или от невинната тишина.

Джеремая изстена тихичко и се надигна. Пулсът му бе съвсем леко ускорен, но знаеше, че няма да заспи, докато не види със собствените си очи седналия пред показанията на резервоарите Джоузеф Сулавейо. Или да ползва тоалетната — дори на Джеремая понякога му се налагаше да напусне стаята по време на дежурство, за да задоволи естествените си нужди или да направи кафе, или пък да поеме глътка свеж въздух от някоя вентилационна тръба.

Вероятно причината бе именно такава.

Джеремая плъзна крака в износените пантофи, които бе намерил в едно от шкафчетата — комфорт, който му позволяваше да се чувства като в домашна обстановка, — и тръгна към тясната стълбичка, която отвеждаше до нивото на контролните уреди.

Столът беше празен.

Запазвайки хладнокръвие с усилие на волята, той закрачи към стълбата. Дългия Джоузеф сигурно бе прескочил до кухнята или до тоалетната. Джеремая просто трябваше да остане да наблюдава резервоарите, докато се върне. Не че имаше кой знае какво за вършене освен обичайните дейности по поддържане на водното ниво, както и на останалите течности по разписание, почистване на отпадъчната система и поставянето на нови филтри. А и какво толкова би могло да се наложи да бъде направено, освен да извади Рени и !Ксабу от резервоарите — пряко изричните разпореждания на Рени, — и то само при пълна тревога? Комуникационната система бе излязла от строя още първия ден и уменията на Джеремая се бяха оказали недостатъчни, за да я поправи. Така че, дори Дългия Джоузеф да се бе запилял нанякъде, това съвсем не означаваше, че бе изоставил кораба без управление насред битката или нещо такова.

Всички показания бяха нормални. Джеремая ги провери още веднъж за по-сигурно. Докато плъзгаше поглед за втори път по таблото, забеляза слабото мъждукане на подвижния екран. До него лежеше стилото, единственото нещо, което не беше на мястото си, единствен и незабележим знак на безпорядък, но неизвестно защо го полазиха мравки и той се приведе да разчете екрана.

„НЕ МОГА ПОВЕЧЕ — гласяха трудно изписаните тъмни букви върху блещукащия екран. — ОТИВАМ ПРИ МОЕТО ДЕТЕ.“

Джеремая прочете съобщението още два пъти, опитвайки се да схване смисъла му, докато се мъчеше да се пребори със задушаващия го страх. Какво искаше да каже този човек с това „при моето дете“? При Рени? Нима смяташе, че може да отиде при нея просто като се изкатери в резервоара? Наложи му се да обуздае порива си да отвори огромните капаци, за да се увери дали този загубил разсъдъка човек не се е топнал в пихтиестия гел до своята намираща се в безсъзнание дъщеря. Знаеше, че е излишно да докосва V-резервоарите. Показанията на резервоара, в който се намираше Рени, всъщност и на двата резервоара, бяха нормални — отчитаха нормалните жизнени функции и на двамата.

Внезапно му хрумна зловеща мисъл. Джеремая се изправи, изтръпнал от ужас.

Ако през главата му бе минала мисълта, че неговото момче Стивън е мъртво — ако му се бе присънил някой от неговите кошмари или потиснатостта му бе стигнала дотам, че разликата между заспал човек и труп се бе стопила в помътеното му съзнание…

„Трябва да потърся това побъркано копеле. Господ да ни е на помощ! Би могъл да се завре къде ли не. Може просто да се е качил на горния етаж на лабораторията и да се е хвърлил оттам.“ Погледна неволно нагоре, но етажите над него бяха съвсем тихи и не забеляза никакво движение по тях. Огромното, оплетено като змии кълбо от кабели над V-резервоарите изглеждаше непокътнато, макар че един от провисналите кабели за момент смущаващо му заприлича на обесен човек.

Не видя тялото му и на пода под него.

— Слава Богу — каза високо Джеремая и избърса челото си.

Нямаше как — трябваше да го потърси. Щеше да му отнеме известно време, но не чак толкова много — все пак базата бе затворена херметически. Но се налагаше да остави резервоарите без надзор, а това никак не му се нравеше. Вероятно собствените му опасения бяха причина да изпитва усещането, че заспалите бяха ужасяващо уязвими. Ами ако им се случеше нещо, докато търсеше побъркания си приятел!… Не можеше дори да понесе подобна мисъл.

Джеремая се върна обратно до пулта и затърси сред комбинациите, докато намери онази, която помнеше — нещо, което Мартин бе демонстрирала преди две седмици, които сега му се сториха години. Когато смени комуникационния извод, пулсът на двете сърца (този на !Ксабу по-бавен, но и двата силни и не особено ускорени) се втурна от външните репродуктори и изпълни огромната зала на лабораторията: „би-бом, би-бом, би-бом“, не напълно синхронизирани, този на Рени съвпадащ с бушменския на всеки седми-осми удар.

Ако ги чуваше, Дългия Джоузеф сигурно би полудял окончателно, мислейки, че има нещо нередно, но тъкмо в този момент на Джеремая изобщо не му бе до това.

— Джоузеф, Джоузеф, къде си?

Докато преброждаше грамадната сграда, тътрейки се из изоставените зали, в които отекваше преследващият го пингпонгов двоен пулс, Джеремая не можеше да не си спомни завръщането си през онази ужасна нощ в дома на доктора. Светлините както обикновено бяха загасени, но не светеха и алармените светлинки по продължение на оградата; от момента, в който зави по широката алея, отвеждаща към мрачния силует на постройката, той започна да изпитва ужасяваща тревога. А докато прекосяваше тихите коридори, извиквайки от време на време името на доктора без какъвто и да е отговор, страхът се усилваше все повече и повече. Започна да изпитва такъв вцепеняващ ужас, че когато откри върху пода на лабораторията пребитата Сюзън ван Блийк, почувства едва ли не облекчение — сега поне ужасът бе придобил някаква форма. Най-лошото бе отминало.

Макар, разбира се, то да се случи едва когато се върна в болницата, след като бе откарал Рени, и завари санитарите да изключват животоподдържащата система до леглото й.

А сега обикаляше по чехли това наподобяващо разклонена пещера място заради слабоумието на този човек, сякаш отново преживявайки онази ужасяваща нощ, очаквайки всеки момент да се спъне в тялото му… Беше по-скоро вбесен, отколкото уплашен. Ако откриеше Джоузеф Сулавейо жив, наистина щеше да го пребие, независимо дали онзи беше по-едър от него или не.

Мисълта да пребие човека, тъй като той не бе успял да се самоубие, откърти от гърдите му невротичен и съвършено неконтролиран смях, който отекна твърде неприятно в ушите му.

Най-напред провери най-вероятните места. Леглото на Джоузеф в общата им спалня бе празно и единствено купчината одеяла на пода пораждаше усещане за безпорядък в иначе опустялото пространство. Кухнята, която той бе претършувал с влудяващо усърдие за капчица алкохол, също пустееше. Насили волята си да отвори вратите на помещенията за провизии и високия човешки бой фризер и да надникне дори в шкафовете, превъзмогвайки страха си да не види насреща си злобно ухиленото лице на Джоузеф с уста, преливаща от някаква пяна за почистване. Но не откри никъде нищичко освен смълчана изоставеност.

Обикаляше систематично всички места за живеене и офиси, като отваряше всичко, което бе по-голямо от чекмедже. Изминаха почти два часа. Придружаваха го единствено пулсовете на Рени и !Ксабу, все така укротени и равномерни, но все пак разнообразявайки тишината, което започна да му действа успокояващо: помагаше му да се чувства по-малко самотен.

„Би-бом, би-бом…“

След като обиколи всички жилищни и работни местенца, Джеремая се заизкачва към паркинга, хрумвайки му, че слабоумният глупак Сулавейо може да е решил да запали двигателя на колата, за да се отрови с въглероден окис, без да се досети, че горивото ще приключи далеч преди да успее да изпълни с газове просторния петстотин кубически метра гараж, макар и да не бе проветряван. Но колата беше празна, недокосната след последното почистване и точно толкова очукана и безполезна за момента, колкото се чувстваше самият Джеремая. Отвори вратата и извади джобно фенерче от жабката, след което продължи из гаража, осветявайки по-тъмните места със съмнението, че Джоузеф може да се е покатерил някак си до носещите греди, за да се обеси.

Гаражното ниво се оказа по-лесно за проверка — и четирите гаража бяха пусти. На най-горния Джеремая се спря да почине и да обмисли какво да прави, заслушан в ритмичния екот на пулсовете, сега най-малкото учетворен от каменните стени. Не можеше да го проумее — бе потърсил навсякъде. Освен ако онзи наистина се бе изкатерил в един от резервоарите. Ако се бе удавил, това би обяснило липсата на отчитане на жизнените му функции.

Джеремая потръпна. Помисли си за Ирене Сулавейо, която нямаше и понятие, че само на няколко сантиметра в злокобната чернота плува тялото на баща й…

Беше длъжен да провери. Беше кошмарно, но трябваше да провери. Запита се дали ако открехне резервоара, това би било достатъчно да пробуди потъналите във виртуалните си сънища заспали хора. Ами ако Джоузеф не бе там и прекъснеше експеримента ей така, за нищо…?

Изтръпнал от ужас, Джеремая се отправи към най-горната вентилационна шахта, за да поеме чист въздух и да избистри мислите си. Това свърши работа, но не така, както бе очаквал.

Решетката на вентилатора лежеше на пода.

За момент Джеремая втренчи глупав поглед в нея, след което вдигна очи към зеещия отвор на голямата квадратна тръба, тъмна дупка, отвеждаща към нищото. Отново насочи лъча на фенерчето към пода и видя шепа болтове, подредени внимателно в центъра на решетката.

Шахтата беше достатъчно широка, за да се провре човек, и достатъчно тясна, за да може да се прикрепва с рамене и крака, изкачвайки се по нея. Особено ако този човек бе твърдо решен да го направи. Или пък малко луд.

Пулсиращото туптене тук, в отдалечения от репродукторите край на гаража, бе по-тихо. Джеремая наклони глава към тръбата и извика името на Джоузеф, но в отговор отекна и замря единствено собственият му глас. Извика още веднъж, но отново не получи никакъв отговор. Провря раменете си в тръбата и насочи фенерчето нагоре. Няколко паяжини бяха провиснали на единия си край, сякаш нещо се бе промушило през тях.

Докато се взираше, стори му се, че дочу някакъв звук от вътрешността на шахтата, някакво тихо мелодично извикване — може би притъпен от болката вик за помощ. Наостри слух, за да чуе по-добре, но звукът бе съвсем тих и той изруга наум отекващите удари на сърцата, които само допреди броени секунди му бяха единствената компания. Напъха фенерчето в джоба си и се запромушва нагоре по тръбата, за да ги заглуши със собственото си тяло.

Сега вече го чу, стенещия звук. Миг по-късно разбра какво е. Някъде далеч оттук, на стотици метри пластоманен тръбопровод, профучаващият през Дракенсберг утринен вятър свистеше през оттатъшния край на тръбата.

Дългия Джоузеф бе решил да отиде при сина си Стивън. Не в преносния смисъл — като се самоубие, — а в буквалния.

Да, естествено. Джоузеф Сулавейо беше изключително буквален човек.

„О, Божичко, какво ще стане сега?“

Джеремая се измъкна непохватно от тръбата. Пулсовете на тези, които охраняваше, продължаваха да отекват в напомнящия пещера гараж, бавни и равномерни, сякаш не се бе случило нищичко.

„Проклетият му глупак…!“