Тад Уилямс
Реката на синия огън (15)

ДВАНАЙСЕТА ГЛАВА
ЦЕНТЪРЪТ НА ЛАБИРИНТА

МРЕЖА/РЕКЛАМА: ЕЛЕВСИНА.

(Картина: Щастливи, добре облечени хора на прием, забавен каданс.)

Диктор: „Елевсина“ е най-недостъпният клуб на света. Станете ли веднъж негов член, вратите за вас са отворени.

(Картина: Блестящ ключ върху кадифена възглавница в сноп светлина.)

Притежателят на ключ „Елевсина“ бива хранен, обслужван и забавляван по начини, за които всеки обикновен смъртен може само да бленува. И всичко това безплатно. Как бихте могли да станете членове? Невъзможно. Всъщност, ако чувате за „Елевсина“ за първи път, почти със сигурност никога няма да станете негов член. Нашите местонахождения са секретни и недостъпни, както и възможността да станете наш член. Тогава защо рекламираме? Защото, дори и да притежаваш най-най-доброто, това не е кой знае какво удоволствие, ако никой друг не знае за това…

Първата му мисъл, докато се мъчеше да изплува на повърхността на поредната река, беше: „Това би могло да ме изтощи много скоро.“

Втората, веднага щом показа глава над водата, беше: „Поне тук е по-топло.“ Пол ритна няколко пъти, опитвайки се да се задържи на повърхността, и видя над себе си мрачно сиво небе. Отдалеченият бряг бе забулен в мъгла, но само на няколко метра от него, също като в сценарий на детски приключенски сериал, се поклащаше празна лодка. Доплува до нея, преборвайки се с някакво слабо, но уморително за изтощените му мускули течение. Щом стигна до лодката, хвана се за борда, за да си поеме дъх, след което се покатери в нея, като на два пъти за малко не я преобърна. Усетил се в безопасност, той се просна върху покритото с около сантиметър вода дъно и потъна безпомощно в сън.

Сънува някакво перо, което блещукаше в калта дълбоко под водата. Заплува към него, но дъното се отдалечаваше и призрачното перо си оставаше все така недосегаемо. Налягането започна да се увеличава, притискайки гърдите му като гигантски ръце, и той изведнъж осъзна, че докато преследваше перото, него също го преследваше нещо — по-скоро чифт неща, две блестящи дори сред мрачните дълбини очи, които се стрелкаха хищно след него, докато перото пропадаше все по-надалеч от протегнатата му ръка сред все по-тъмните и непрогледни води…

Пол се събуди със стон. Болеше го главата. И това не беше никак учудващо, като се има предвид, че току-що бе прекосил някаква скована от ледников студ гора и се бе преборил с хиена с размерите на млад расов кон. Огледа ръцете си за белези от премръзване, но не откри такива. За негова огромна изненада нямаше нито следа и от ледниковите му одежди. Беше облечен в съвременно облекло, макар да не можа да прецени до каква степен съвременно, тъй като от тъмните му панталони, жилетката и бялата риза без яка все още се сцеждаше вода.

Пол надигна вцепененото си тяло и докато се изправяше, ръката му напипа гребло. Вдигна го и потърси второто, за да ги постави в празните скоби, но не намери друго. Присви рамене. Все пак по-добре, отколкото нито едно…

Слънцето бе разчистило част от мъглата, но все още не прозираше иззад надвисналите облаци. Успя да различи беглите очертания на някакви сгради по двата бряга и което беше още по-съществено, сумрачния силует на някакъв мост, който се простираше над реката недалеч пред него. Взря се и сърцето заби по-силно, този път обаче не от страх.

„Не може да бъде… — Присви очи, облегна се на носа на лодката и се наведе колкото можеше по-напред. — Това е… не, не може да бъде…“

Подкара лодката с единственото гребло, отначало непохватно, но постепенно все по-ловко, тъй че само след минути престана да се клатушка насам-натам.

„О, Боже мой. — Пол просто не смееше да погледне към силуета, страхувайки се да не се размие и да изчезне тъкмо пред очите му, превръщайки се в нещо друго. — Това е мостът Уестминстър! Аз съм си у дома!“

Все още си спомняше случката с известно неудобство. Той, Найлс и тогавашната приятелка на Найлс, Порша, стройна млада жена с рязък смях и светли очи, която учеше за адвокат, бяха се отбили да пийнат по нещо в една от кръчмите близо до колежа. Към тях се бе присъединил и някакъв субект от безбройната армия от приятели на Найлс. (Така както други хора събираха ластичета или уникални пощенски марки, Найлс събираше приятели, оправдавайки се с твърдението, че човек никога не знае кога би му дотрябвал някой от тях.)

Новодошлият, чиито лице и име Пол отдавна беше забравил, току-що се бе завърнал от обиколка из Индия и не спираше да описва скандалната красота на нощния Тадж Махал и как той бил най-съвършената сграда, построена някога и че всъщност днес неговото архитектурно съвършенство можело да бъде доказано и по научен начин.

На свой ред Порша намекна, че най-великолепното място на света без съмнение е Дордон във Франция и ако не се било прочуло с ужасните семейства, обитаващи електрифицирани каравани със сателитни антени по покривите, никой не би оспорил този факт.

Найлс, чието семейство пътуваше постоянно — толкова често, че дори не използваха думата „пътувам“, както и нито една риба не би използвала думата „плувам“, — изказа мнение, че докато присъстващите тук не са видели голите планини на Йемен и не са се докоснали до тяхната сковаваща дъха сурова красота, просто е безсмислено да продължават разговора.

Пол отпиваше от поредния джин с тоник, опитвайки се да проумее защо резенчето лимон ту се издига на повърхността, ту се спуска на дъното, както и защо винаги, когато беше заедно с Найлс, един от най-симпатичните хора, които познаваше, изпитваше неприятното усещане за себе си, че е измамник, и тогава непознатият (чието име, както би могло да се предположи, с положителност му бе съобщено) го запита какво е мнението му по въпроса.

След като бе отпил глътка от бледосинкавата течност, Пол бе отговорил:

— Мисля, че най-прекрасното място на света е мостът Уестминстър при залез-слънце.

След взрива от ироничен смях Найлс, вероятно надявайки се да замаже впечатлението от гафа на своя приятел, направи всичко възможно да им внуши, че Пол се бе пошегувал с тях по един блестящ начин. А гафът наистина беше сериозен: Порша и младият мъж го бяха помислили за абсолютен глупак. Същият би бил ефектът, ако беше татуирал на челото си „Провинциален селяндур“. Но той действително мислеше така и вместо да се усмихне многозначително и да замълчи, се впусна в най-подробни обяснения в защита на твърдението си, което задълбочи гафа още повече.

Ако Найлс беше изтърсил същото, щеше да го превърне или в изящна шега, или да защити твърдението по такъв остроумен начин, че онези щяха да забият носове в чашите си с мерло и да признаят, че е прав, но Пол изобщо не владееше изкуството на красноречието — особено, когато ставаше дума за нещо, което беше важно за него.

Започна да мънка, оплете се в собствените си обяснения и така се ядоса, че внезапно стана, като бутна, без да иска, чашата си, и напусна кръчмата, оставяйки ги с опулени от изумление очи.

Найлс все още го майтапеше от време на време по повод случилото се, но шегичките му бяха деликатни, сякаш усещаше, без напълно да си дава сметка, колко болезнена беше темата за Пол.

Все пак това беше самата истина — и тогава, и сега беше убеден, че това е най-красивото нещо, което бе виждал. Когато слънцето бе ниско над хоризонта, сградите по северния бряг на Темза сякаш грееха с някакво вътрешно сияние и дори зданията, издигани набързо през повтарящите се периоди на пошъл вкус, особено характерен за построените в последно време, придобиваха блясъка на вечността.

Ето това беше Англия, тъкмо на това място, такава, каквато винаги е била и каквато изобщо би могла да бъде. Мостът, Парламентът, едва провиждащото се в мъглата абатство, дори Иглата на Клеопатра и комичните викториански фенери по Кея — всички смешни до нелепост, преливащи от бутафорност, постижима само от човешкото въображение, и същевременно съсредоточили в себе си нещо, на което Пол дълбоко се възхищаваше, без да може съвсем точно да го определи. Дори прочутата кула с Биг Бен, чийто образ беше поевтинял от сантиментални и патриотични емоции, притежаваше своята прекалено натруфена и едновременно с това зашеметяваща с категоричността си красота.

Но всички тези неща не можеха да бъдат обяснени след три чаши джин с тоник, и то на хора като приятелите на Найлс, които кръстосваха невъзмутимо един овехтял свят, неуспял да ги обремени с чувство за отговорност, въоръжени с непоклатимата ирония на гимназиални възпитаници.

Но ако Найлс се завръщаше оттам, откъдето пристигаше Пол, ако бе преживял онова, което Пол бе преживял, и можеше да види моста в този момент — добрия стар познайник, който изплуваше от мъглата напук на всички премеждия, — сигурно дори той (син на член на парламента и сам изгряваща дипломатическа звезда, образец на изтънчеността) щеше да падне на колене и да целуне неговите каменни подпори.

Съдбата се оказа не чак дотам щедър изпълнител на желания, както можеше да се очаква. Първото разочарование — при това най-малкото — беше, че всъщност това не бе залез.

Докато продължаваше да гребе, обзет от идеята да акостира на самия кей, вместо да завие направо към брега и да търси място за слизане, слънцето най-после проби облаците или поне местонахождението му придоби поясни очертания: беше на изток и изгряваше.

Значи сутрин. Без значение; Ще се появи на кея, както бе запланувал, заобиколен, без съмнение, от зяпналите го туристи, и ще отиде пеша до Черинг Крос.

В джоба си нямаше пукната пара, затова ще се заеме с просия, оплаквайки несретния си живот, на което случайните минувачи едва ли ще повярват, но ще предпочетат да дадат лептата си и да се отдалечат колкото е възможно по-бързо. Когато събере достатъчно пари, за да си купи билет за метрото, ще го вземе до Кенънбъри. Душ в собствения апартамент, няколко часа заслужен сън, след което ще се върне на моста Уестминстър, за да се наслади на истинския залез, благодарейки на Бога, че след едно дълго странстване през хаотичната вселена най-после се бе завърнал във величествения и здравомислещ Лондон.

Слънцето продължи да се изкачва по небосклона. Духна източен вятър и довлече твърде неприятна воня. Пол сбърчи нос. В продължение на цели две хилядолетия тази река си оставаше неизменната жизнена артерия на Лондон, а хората продължаваха да се отнасят към нея с невежествената безотговорност на своите първобитни предци.

Усети миризма на канални нечистотии и промишлени отпадъци — включително и от производството на някакви хранителни продукти, съдейки по прокисналата воня на развалено месо, — но дори и най-отвратителните зловония не бяха в състояние да накърнят обхваналото го усещане на облекчение.

Някъде вдясно от него стърчеше Иглата на Клеопатра, черна черта сред мъглите, които все така пъплеха по брега върху килима от яркочервени цветя, привеждани от поривите на вятъра. Градинарите сериозно се бяха потрудили по Кея, съдейки по покритите с блестящо-алено площи. Пол възвърна увереността си.

По всяка вероятност предстоеше някаква официална церемония, нещо на площада „Трафалгар“ или пред Паметника на загиналите — в края на краищата той въобще не знаеше колко време беше отсъствал. Може би бяха затворили района около Парламента, тъй като крайбрежието наистина беше необичайно пусто.

Хрумването, което придобиваше все по-конкретни контури от гледката наоколо, бе последвано от осъзнаването на още едно странно обстоятелство. Къде беше изчезнал речният транспорт? Дори в неделите, когато се отбелязваше годишнината от примирието или други, не по-маловажни събития, търговските съдове не преставаха да кръстосват реката, не беше ли така?

Погледна напред, към отдалечения, но приближаващ се все повече и повече силует на моста Уестминстър, който не можеше да бъде сбъркан въпреки савана от мъгла, а и в мозъка му неочаквано възникна още по-ужасяваща мисъл. Къде беше мостът Хънгърфорд? Ако вдясно от себе си действително виждаше Кея, то старият железопътен мост трябваше да е точно пред него. В момента трябваше да се извисява точно над главата му.

Насочи лодката към северния бряг, оглеждайки около себе си с присвити очи. Съзря силуета на един от прочутите стълбове за фенери във формата на делфин да изплува от мъглата и почувства огромно облекчение: това наистина си беше Кеят, нямаше никакво съмнение.

Следващият стълб бе превит на две като фуркет за коса. От останалите нямаше и следа.

На двайсетина метра пред него от купчина разтрошен бетон стърчаха останките на отсамния край на моста Хънгърфорд. Напречниците бяха усукани като кълбо от коренища и натрошени. Надвиснала над главата му железопътна релса напомняше смачкана станиолова опаковка.

Докато се оглеждаше вторачено, а в главата му запрепускаха всевъзможни мрачни мисли, без нито една от тях да се задържи дори за секунда в съзнанието му, първата огромна вълна повдигна лодката и отново я свали.

Втората, третата и четвъртата, всяка следваща все по-висока от предишната, бяха отминали, когато Пол най-после откъсна поглед от разтърсилата го гледка и погледна към реката.

Нещо току-що бе преминало под моста Уестминстър, голямо колкото цяла сграда, което въпреки всичко се движеше и дори в момента продължаваше да се възправя в пълния си ръст, достигайки чак до горните подпори на моста.

Пол не беше в състояние да възприеме гигантското видение. Напомняше някакъв абсурден отломък от модерна мебел, някаква подвижна версия на Лойдс. Когато дойде по-наблизо, придвижвайки се на изток по реката, той видя трите му гигантски крака, които поддържаха огромна плетеница от подпори и платформи. Над тях се извисяваше грамадна метална качулка.

Докато се пулеше втрещен, за момент нещото спря да се движи и остана насред Темза като някаква ужасяваща пародия на къпещи се в картина на Сьора. Издавайки хидравлични съскания, които Пол успя да чуе дори и от такова голямо разстояние, механичното нещо леко се сниши, сякаш приклекна, след което огромната качулка се завъртя насам-натам подобно на глава, като че ли исполинската конструкция търсеше нещо.

Провисналите от горните части метални кабели се изопнаха и след това отново пльоснаха във водата, образувайки вълни от пяна върху речната повърхност.

Малко по-късно нещото отново се изправи в цял ръст и закрачи по реката сякаш върху кокили, съскайки и бръмчейки, докато се приближаваше към него.

Придвижваше се поразително бързо, като с всяка крачка изминаваше десетина-петнайсет метра: докато се бе вкаменил в нещо като парализа, потресен от кошмара, в който само за секунди се бе превърнала радостта му, нещото го подмина, разплисквайки вода, в посока срещу течението.

Вълните заблъскаха малката лодка и я запокитиха с такава сила в стената, че Пол загуби дъх, но огромното механично нещо обърна на Пол и плавателния му съд толкова внимание, колкото сам той би обърнал на тресчица в локва вода.

Отпусна се изтощен върху пейката. С напредването на деня мъглата започна да се разнася. Биг Бен вече се виждаше съвсем ясно точно зад моста. Мислеше, че върхът му е забулен в мъгла, но той просто липсваше. От рухналия покрив на Парламента беше останала само някаква обгоряла греда.

Вълните постепенно утихнаха. Хвана се за перилото и проследи с поглед отдалечаващия се надолу по реката метален урод. Спря за малко, за да извади от водата някакви останки от основите на моста Уотърлу, измъквайки със стоманените си пипала от дъното огромна кална маса от цимент и желязо, след това я изсипа като отегчено дете на същото място и изчезна в мъглата по посока на Гринуич и морето.

През следващите дни Пол се убеди, че има и други механични чудовища, и още, че не е нужно да полага особени усилия, за да ги избягва.

Те не обръщаха внимание на отделни човешки същества, така както един унищожител, който си бе свършил работата, но би губил времето си да стъпче някаква си самотна мравка на алеята. Но през първите няколко часа очакваше всеки момент някоя гигантска машина да го сграбчи и да го смачка.

Разрушителната им мощ бе очевидна. Лондон, или онова, което можеше да види от него от реката, бе опустошен и разрухата далеч надхвърляше онази от времето на Будика^[1]. Гигантските машини бяха премазали и изпепелили цели квартали, бяха сравнили със земята цели общини съвършено безпричинно.

А с положителност все още не беше видял най-лошото.

Понякога съглеждаше разхвърляни на открито по брега тела, а далеч повече се поклащаха покрай него, влачени от течението и когато вятърът се обръщаше и задухаше към него, миризмата на смърт ставаше наистина ужасяваща и той знаеше, че има още стотици хиляди трупове, които не може да види, струпани в превърналите се в огромни гробници станции на метрото или премазани сред отломките на срутените сгради.

Срещаха се и по-изтънчени средства на агресия. Онова, което първоначално възприе като червени цветя, засети върху викторианския Кей, се оказа чуждоземна растителност. Покриваше всичко, поклащайки алени стръкове, запълнили всяко кътче, всяко площадче по кръстовищата, превзели опустелите градини, окичили като гирлянди останките на мостове и стълбове; на километри и километри наоколо единствените помръдващи освен Пол и реката неща бяха листенцата на червения бурен, поклащани от вмирисания на гнило вятър.

Но колкото и покъртителна да бе гледката на агонизиращия Лондон, очакваха го и други, още по-невероятни изненади.

Само часове след срещата си с първия метален гигант Пол започна да осъзнава, че това не е неговият Лондон, а такъв, какъвто вероятно е бил поколения преди неговото рождение.

Табелите на магазините, които успяваше да зърне от лодката си, бяха изрисувани с някакъв странен, накъдрен шрифт и рекламираха безнадеждно отживели услуги: „Галантерия“, „Сушени плодове“, „Трикотаж“.

Малкото коли, доколкото можеха въобще да се нарекат така, бяха старомодни до нелепост, а и гниещите по улиците човешки трупове изглеждаха странно старовремски — особено тези на жените, които бяха облечени в шалове и дълги до глезените поли.

Някои от тези анонимни мъртъвци носеха дори шапки и ръкавици, сякаш смъртта беше събитие, което човек би трябвало да посрещне в официално облекло.

Изминаха часове след шока от срещата с първия нашественик, преди Пол да осъзнае къде всъщност бе попаднал.

Бе насочил лодката към някакъв пуст вълнолом срещу Батърси, за да си отпочинат ръцете му, които вече бяха започнали да го болят.

В другия Лондон — в неговия Лондон — прочутата електростанция, която се бе извисявала на това място, вече отдавна беше разрушена и общинските власти бяха започнали строителството на офисен фибронебостъргач, но в този Лондон очевидно станцията предстоеше да бъде издигната поне след няколко десетилетия. Но след като някакъв ужасяващ конфликт, изглежда, бе унищожил почти всичко живо, то електростанцията вероятно никога нямаше да бъде построена. Всичко бе така объркано!

Слънцето се бе спуснало ниско на запад и нащърбената линия на хоризонта бе придобила по-меки очертания, а апокалиптичният пейзаж изглеждаше малко по-поносим и Пол се опита да не мисли за онова около себе си, доколкото това беше възможно, и да потъне задълго в самовглъбено съзерцание.

Затвори очи, за да удължи момента, но усещането за непосредствено предстояща всеобща погибел беше така непреодолимо, че отново ги отвори. Всеки момент някоя от онези уродливи, раздиращи небосклона машини можеше да се появи на хоризонта, безпощадна като ловджийски пес трипод, размахала качулка насам-натам, докато най-после го зърне…

„Триподи.“ Пол се втренчи в кафявите води на Темза, които се носеха покрай вълнолома, без да ги вижда. Триподи, гигантски военни машини, червени бурени, които растат навсякъде. Беше срещал подобна история, не беше ли така…?

Мисълта го връхлетя като пристъп на студен вятър, но не като облекчителен отговор на труден въпрос, а като неприятно зараждане на още по-неразрешим проблем.

„О, Господи. Хърбърт Уелс, нали? «Войната на световете», както и да се нарича това нещо…“

Беше едно от произведенията, които някак познаваше достатъчно добре, макар всъщност да не бе чел книгата, нито пък да бе гледал някоя от многобройните адаптации (няколко версии, едновременно интерактивни и преки, можеха да се открият в мрежата). Но подобна версия, беше абсолютно сигурен, не съществуваше. Тъй като това изобщо не беше версия. Беше ужасяващо реално.

„Все пак как е възможно да бъда в някаква измислена история?“

Дори от секундния размисъл по въпроса го заболя главата. Съществуваха прекалено много възможности, коя от коя по-налудничави. Дали пък не беше някакво правдоподобно място, конструирано по подражание на известната история специално за него?

Но това бе невероятно — вече бе стигнал до заключението, че е пълна нелепост да се създава цяла една ледникова епоха, а колко ли по-умопомрачително скъп би трябвало да бъде този Лондон.

А и като се замисли колко различни места вече бе видял… не. Не беше възможно. Но в такъв случай какъв би могъл да бъде отговорът? Дали не беше някакво реално място, някакъв Лондон в друго измерение, в което бяха нахлули космически нашественици и в което Уелс бе успял да проникне по някакъв начин? Нима идеята на старовремския автор за алтернативната вселена се бе оказала действителност?

Или още по-невероятно — някоя от онези квантови фантасмагории, за които Мъклър постоянно бръщолевеше в галерията? Нима измислицата на Уелс бе превърнала това място в реалност, някакво нейно разклонение, което не бе съществувало, преди мъжът от Бромли да докосне с писалка хартията?

Въпросите се трупаха един подир друг, всеки следващ все по-стряскащ от предишния. Нима всяка съчинена история имаше своето реално покритие във вселената? Или само онези, които си заслужаваха? И кой правеше избора?

А и не беше ли той самият, вече напуснал собственото си минало, въвлечен в някакво вечно разклоняващо се пътешествие, все по-далеч и по-далеч от собствените му измерения?

В друг момент вероятно щеше да се надсмее над идеята за някаква си мултиплицирана вселена, основаваща се на писателски приумици, но абсолютно нищо в ситуацията, в която се намираше, не даваше и най-малък повод за насмешки. Беше заобиколен от една обезумяла вселена, непоносимо далеч от своя дом, останал съвършено сам.

 

 

Прекара нощта в един изоставен ресторант близо до Чейн Уок. Всичко, което дори съвсем бегло напомняше храна, бе отдавна плячкосано, но той не изпитваше особен глад, а още по-малко сега, когато всеки нов порив на вятъра донасяше до ноздрите му смрадта на разложение.

Всъщност изобщо не помнеше откога не бе усещал истински глад, а едва-едва си спомняше кога за последен път беше ял, но тази мисъл породи все нови и нови въпроси, а всички тези въпроси вече го бяха изтощили окончателно. Затова смъкна една драпирана завеса от прозореца и се омота в нея, за да се предпази от полъхващия от реката хлад, и потъна в дълбок, тежък сън.

Когато на другия ден пое нагоре по течението, вече движейки се по-бързо благодарение на двете гребла, които задигна от друга изоставена лодка, откри, че не е единственото човешко същество в този порутен Лондон.

От реката и при неколкократните му предпазливи слизания на сушата, преди слънцето отново да е започнало да залязва, той видя десетина-петнайсет души, които обаче всячески избягваха контакта: някои се правеха, че не чуват приветственото му подвикване, а други се скриваха още щом го забележеха.

Припомняйки си, че от ресторанта и от магазинчетата около него, които бе огледал, бе задигнато всичко, годно за ядене, се запита дали пък тези хора нямаха достатъчно основание да избягват останалите оцелели. А те очевидно бяха именно оцелели — в окъсаните си дрехи и почернели от праха и саждите лица, поради което от разстояние не можеше да прецени етническата принадлежност на нито един от тях.

На другия ден откри цяла комуна в Кю — петнайсетина души, облечени в дрипи, обитаваха кралските градини.

Пол не слезе на брега, а ги поздрави от реката и попита за новини. Малобройна делегация се спусна до водата и му каза, че чуждоземците — „механичните същества“, както ги наричаха всички тези оцелели хора — масово били напуснали Лондон, преследвайки загадъчните си цели в северна посока, но все още били останали достатъчно от тях, за да бъде животът в града твърде рисковано занимание.

Самите те били пристигнали едва преди седмица в градините Кю от Ламбет, който бил почти напълно разрушен, и вече били загубили няколко членове от компанията си, премазани очевидно по случайност върху откритите тревни площи от внезапно появил се трипод. Казаха му, че когато уловят и изядат последните катерички и птици, ще потеглят нанякъде.

Разговорът с други хора му доставяше удоволствие, но нещо в начина, по който го оглеждаха, го караше да изпитва неловкост. Един от мъжете го покани да се присъедини към тях, но той благодари и загреба нататък.

Най-странното, помисли си той, продължавайки нагоре по реката към Ричмънд, бе, че доколкото си спомняше, във „Войната на световете“ марсианците се бяха оказали уязвими към земните болести и бяха измрели само няколко седмици след началото на опустошителната си кампания. А оцелелите в Кю му казаха, че първите марсиански кораби пристигнали в Съри преди повече от половин година.

Пол искаше да научи нещо по повод това несъответствие с историята на Уелс и преглеждаше всяко парченце от вестник, което му попаднеше, но всички те бяха от последните дни преди нахлуването на марсианците и така и не успя да се добере до някаква текуща информация. Цивилизацията бе престанала да съществува в деня на пристигането на марсианците.

Именно това беше най-странното в цялата ситуация. За разлика от предишните спирки по време на принудителното му пътешествие тази похитена Англия сякаш бе изпаднала в някакъв стазис, след като играта бе приключила, и фигурите бяха останали върху дъската.

Ако Лондон въобще можеше да служи за пример, значи цялата страна, а може би и целият свят бяха в ръцете на нашествениците. Самите същества бяха оставили след себе си само една символична военна част. Нищожният брой оцелели човеци полагаха свръхусилия само да оцелеят. Всичко изглеждаше толкова… безпредметно.

Докато минаваше покрай малобройна групичка ровещи из боклуците хора, на които подвикна, без да получи отговор, му хрумна нова мисъл, която се разрасна с напредването на деня.

Всички места, които бе посетил, след като бе скъсал с обичайния си начин на живот, бяха толкова… толкова старинни. Това бяха ситуации и сюжети, които намекваха за съвършено други епохи — границата между две столетия в романа на Хърбърт Уелс, странната версия за един съвсем друг и различен Марс от онзи, който бе пръкнал тези нашественици, която мисъл бе интересна сама по себе си, както и Огледалното място, където срещна Гали.

Дори най-далечните му спомени като че ли бяха от някаква старовремска и отдавна приключила война. А и ледниковата епоха, която си беше направо древна. Но съществуваше и още един общ елемент, който го притесняваше и който не можеше да назове съвсем точно.

Срещна ги на четвъртия ден източно от Туикенхам.

Тъкмо бе отминал покрай един малък остров в средното течение и се насочваше към напомняща парк зелена площ върху северния бряг, когато видя някакъв мъж, който крачеше безцелно напред-назад по брега.

Помисли си, че и той бе загубил разсъдъка си поради нашествието, тъй като, щом го поздрави, мъжът вдигна поглед и се вторачи в него, сякаш виждаше призрак. Миг по-късно започна да подскача нагоре-надолу, мятайки ръце като болен от паралия сигналист, без да престава да крещи:

— Слава Богу! О, небеса! Слава Богу!

Пол се насочи към брега, а в това време странникът хукна към него. Предпазливостта взе връх над желанието да установи контакт с човешко същество и Пол спря лодката на известно разстояние от брега и го огледа бегло.

Беше на средна възраст, слаб и много нисък, не повече от метър и половина. Имаше очила и къси мустачки като онези, които следващите поколения щяха да отъждествяват с германските диктатори. Опърпаният черен костюм и сълзите на искрена благодарност му придаваха вид на застрахователен агент, току-що излязъл от вмирисаната на застоял въздух кантора.

— Слава на добрия Господ. Моля ви, елате да ми помогнете.

Мъжът извади кърпичка от джоба на жилетката си и избърса лице. Невъзможно бе да се каже какъв е бил някога цветът й.

— Сестра ми. Бедната ми сестра падна и не може да се изправи. Моля ви.

Пол го огледа внимателно. Видът му бе твърде необичаен за крадец. А ако беше изпратен от някоя банда крадци и убийци, то те демонстрираха завидно търпение, щом поставяха стръв за толкова редките пътници по реката. И все пак предпочете да не прибързва.

— Какво й се е случило?

— Падна и се нарани. О, моля ви, господине, направете едно добро дело като истински християнин и ми помогнете. Ако можех, щях да ви платя. — Той се усмихна измъчено. — Но това вече не означава нищо. Ще споделим с вас всичко, което имаме.

Не виждаше повод да се съмнява в искреността му, а и разликата във височините им беше една пушка. Пол не го видя да носи такава, а и от доста време беше само на един изстрел разстояние от него.

— Добре. Само да завържа лодката.

— Господ да ви благослови, господине. Дребосъкът запристъпва припряно от крак на крак като дете, което чака за тоалетната, докато Пол газеше към брега и привързваше здраво лодката. След това му кимна да го последва и се заизкачва към дърветата в странен, непохватен тръс. Едва ли някога преди нашествието му се бе налагало да бърза толкова, освен като хлапе.

Сякаш присъствието на непознат човек върна у него спомена за някогашно достойнство и дребосъкът в черния костюм забави ход и се обърна.

— Много любезно от ваша страна. Казвам се Сефтън Панки.

Приближи се, съсредоточил цялото си внимание да не се препъне в някой корен, и протегна ръка.

Пол, който наскоро бе стигнал до извода, че след като не може да се довери на собствения си разум, очевидно не би могъл да се довери и на нищо друго, пое ръката му и се представи с измислено име:

— Аз съм… Питър Джонсън.

— За мен е удоволствие, господин Джонсън. А сега, щом приключихме с формалностите, нека побързаме.

Панки го поведе по склона и двамата закрачиха по вездесъщата червена марсианска трева, покрила хребета като завоевателски флаг, а след като го изкачиха, се заспускаха през една букова горичка. Пол тъкмо бе започнал да се пита дали не го отвежда към някаква засада, когато дребосъкът спря на ръба на дълбока клисура и се надвеси над нея.

— Върнах се, скъпа. Добре ли си? О, надявам се, че си добре.

— Сефтън? — Плътният алт прозвуча по-скоро рязко, отколкото мелодично. — Бях сигурна, че си избягал и си ме изоставил.

— Никога, скъпа моя.

Панки се заспуска по стръмния склон, като използваше корените на дърветата задръжки, явно затруднен от непохватността си. Пол зърна на самото дъно свита на кълбо самотна фигура и забърза след него.

Жената се бе заклещила в една пукнатина с вирнати във въздуха крака в крайно неудобна поза, а тъмната лакирана коса и сламената й шапка се бяха оплели сред гъстите клони.

Беше много едра. Докато си проправяше път надолу, в един момент Пол успя да види зачервеното й, блеснало от потта лице и предположи, че е най-малко на годините на Панки, ако не и повече.

— О, Господи, кой е този? — възкликна тя с непресторен ужас, когато Пол стъпи на дъното на клисурата. — Какво ли си мислите за мен, господине? Толкова е отвратително, толкова унизително!

— Това е господин Джонсън, скъпа, и е тук, за да ни помогне. — Панки приклекна до нея, потупвайки я по обгърналата обемистото й тяло сива рокля, както се потупва по хълбока млекодайна крава.

— Излишно е да се притеснявате, госпожо.

На Пол всичко му стана ясно — сестрата на Панки тежеше поне три пъти колкото него. Щеше да е адски трудно само да я измъкнат, да не говорим за това, как щяха да я избутат по стръмния склон.

Въпреки това изпита съжаление към нея заради неловката ситуация — не му убягна аристократичната превзетост на случайните му познайници, абсолютен анахронизъм на фона на марсианските разрушения — и се захвана за работа.

Отне им почти половин час, докато я измъкнат от преплетените клони, а и тя изпискваше от болка при всяко подръпване на косата, колкото и деликатно да бе.

Когато най-после я освободиха, Пол и Сефтън Панки се заеха с грандиозното дело по изтеглянето й върху спасителния хребет.

Почти се бе стъмнило, когато, безумно раздърпани, мръсни и потънали в пот, най-накрая се изкатериха, залитайки, върху равното било.

Жената се строполи на земята като рухваща палатка и в продължение на няколко минути се наложи да я увещават да застане седнала. Пол се зае да стъкми огън от сухи клонки, докато Панки се въртеше около нея като птичка, която почиства носорог, опитвайки се да отстрани с кърпичката най-голямата мръсотия от нея (което за Пол беше връх на безсмислието).

Когато Пол бе готов, Панки измъкна няколко клечки кибрит, истинско съкровище в този момент. Използваха една от тях с прехапани от напрежение устни и когато слънцето вече бе потънало зад изтърбушения хоризонт зад отсрещния бряг на реката, пламъците заподскачаха високо във въздуха и настроението им се повдигна.

— Не бих могла да ви се отблагодаря, както заслужавате — обади се жената.

Облото й лице бе изподрано и сплескано с кал, но тя му отправи усмивка, която очевидно би трябвало да излъчва очарование.

— След всичко това може и да изглежда глупаво, но аз вярвам в спазването на етикета. Казвам се Ъндин Панки. — И протегна ръка, сякаш подаваше вкусен бонбон, на който му предлагаше да се наслади.

Мина му през ума, че вероятно очаква да целуне ръката й, но реши, че все някога трябва да сложи точка. Пое я и отново се представи с набързо измисленото си име.

— Думите не са в състояние да изразят благодарността ми — продължи тя. — Когато съпругът ми се забави така дълго, аз се уплаших, че са го нападнали крадци. Можете да си представите ужаса ми, заклещена съвсем самичка в това ужасно място.

Пол се намръщи.

— Извинете — вашият съпруг? — Той се обърна към Панки. — Казахте ми, че се нуждаете от помощ, за да спасите сестра си.

Той погледна отново към жената, но лицето й изразяваше съвършено спокойствие, зад което се опитваше да скрие своето раздразнение.

— Сестра? Сефтън, що за странности си наговорил?

Дребосъкът, който се опитваше безуспешно да подреди косата й, изхихика сконфузено.

— Нали, нали? Просто не знам какво ми стана. Всичко е от това нашествие, нали знаете. Направо ми е разбъркало мозъка.

Пол прие обяснението им — не откри в Ъндин Панки никакви признаци на гузност или двуличие, — но нещо го бе разтревожило.

Госпожа Панки се възстанови изненадващо бързо и посвети остатъка от вечерта на многословни описания на кошмарите на марсианското нашествие и ужасните лишения да живееш на открито в парка. Изглежда, за нея и двете несгоди бяха еднакво непоносими.

Ъндин Панки беше словоохотлива жена и когато Пол най-накрая помоли за разрешение да се оттегли, за да подремне, тя вече му бе разказала повече подробности за живота на дребната буржоазия в Шепъртън както преди, така и след нашествието, отколкото изобщо би желал да научи.

Оказа се, че господин Панки бил главен чиновник в земемерната служба в графството — пост, който съпругата му очевидно считаше далеч под възможностите му. На Пол тя му се стори убедена, че със старание и умели ходове един ден това би могло да се поправи — което бе малко вероятно, освен ако марсианците не вземеха да възстановят земемерната служба.

Но той познаваше потребността да се придържаш към нормално поведение в ненормални ситуации, така че, когато госпожа П. описваше коварствата на вечно недооценяващия съпруга й началник, той се постара да изглежда истински огорчен и все пак оптимистично настроен относно шансовете на господин Панки.

Самата госпожа Панки бе домакиня и, както повтори многократно, не само тя бе убедена, че това е най-високата длъжност, която би трябвало да заема и към която би трябвало да се стреми една жена. Плюс това, подчерта тя, поддържаше къщата си като аптека: дори скъпият й Сефтън, даде да се разбере тя без много-много увъртания, „се научи да стъпва на пръсти“.

На Пол не му убягна неволното потрепване на господин Панки.

Но в живота на Ъндин Панки имаше една голяма мъка, която се състоеше в това, че Господ бе решил да й отнеме радостта от майчинството, този най-велик от всички дарове, с който една жена би могла да възнагради своя съпруг. Имаха фокстериер Денди — тук за момент тя се смути, припомняйки си, че вече нямаха нито фокстериер, нито свой собствен дом, тъй като ги бе изпепелила мощната взривна вълна на един марсиански топлинен лъч, сринала блока им до основи, от която семейство Панки се бяха спасили само защото отишли у съседите да научат пресни новини.

Госпожа Панки изпълни задължението си да отрони няколко сълзи за малкия храбър Денди.

Пол си даде сметка за гротескността на ситуацията, след като бе видял толкова много разрушения, а сега пред него тази огромна, мека жена ронеше сълзи за някакво куче и го наблюдаваше с крайчетата на очите си, за да е сигурна, че той не пропуска да отчете колко безпомощна и чувствителна е тя.

И все пак имаше ли право той, който нямаше нито дом, нито най-малката представа, как да стигне до него, да съди другите за понесените от тях загуби?

— Денди ни беше като дете, господин Джонсън. Наистина! Нали, Сефтън?

Господин Панки кимна още преди да го попитат. Пол не бе убеден, че той изобщо я слуша — от време на време побутваше огъня, и се взираше в червеникавите отблясъци по клоните, — но очевидно имаше опит в проследяването на криволиците на нескончаемото й бърборене, които неминуемо отвеждаха до собствената му персона.

— Нищо не сме пожелавали така силно на този свят, както дете, господин Джонсън. Но Господ ни го отказа. Все пак се надявам, че е за добро. Трябва да приемаме неговата мъдрост дори когато не схващаме смисъла й.

По-късно, най-после легнал в очакване на съня под акомпанимента на двугласното похъркване на семейство Панки — нейното дълбоко и дрезгаво, неговото мелодично като флейта, — Пол се замисли, че казаното от нея бе прозвучало така, сякаш, ако й се отдадеше възможност да се срещне с Господа лице в лице, далеч не би била особено толерантна.

Всъщност Ъндин Панки беше от онези жени, които са в състояние да създадат куп неприятности и на самия Него. Тя сериозно плашеше Пол.

Странно, разсъждаваше той на следващата сутрин, докато лодката се носеше срещу течението по Темза, как и най-дребният знак за нормалност беше в състояние да прогони най-кошмарните и умопомрачителни страхове и да запълни деня с банални грижи. Човешкият разум не бе създаден да се зарежда прекалено дълго с химери, а се нуждаеше от твърдо гориво, простичките човешки рефлекси — да хванеш, да грабнеш, да измамиш.

Не бе изминал дори и един ден, откакто срещна семейство Панки, а те вече бяха успели да превърнат самотната му одисея в нещо като разходка с лодка. В момента двамата се препираха дали господин Панки би могъл да улови риба с конец и безопасна игла.

Съпругата му беше категорична, че е прекалено несръчен и че подобни фокуси са по силите на „ловкия господин Джонсън“ — последното бе изречено с такава обезоръжаваща усмивка, че на Пол тя му напомни no-скоро измамния чар на месоядно растение, отколкото нормално изражение на човешко лице.

Така или иначе беше неопровержим факт, че в момента са тук, и той бе така обсебен от неумолимата им и тесногръда дребнавост, че изобщо бе забравил за безизходното си положение. И за добро, и за лошо.

Когато се надигна сутринта, установи с известна досада, че издокарани според оскъдните си възможности, семейство Панки бяха, както сами се изразиха, „готови за тръгване“. Идеята, че им е предложил да ги вземе със себе си по реката, бе завладяла някак си мислите им, и то без абсолютно никакво участие от страна на Пол, за да потърсят нещо по-съответстващо на представите им за цивилизован живот от онова, което им предлагаше този парк в предградията на Туикенхам.

Опитите на господин Панки да го убеди в предимствата на колективния живот: „Ще бъде почти като ваканция, не мислите ли, като весело детско приключение?“ — бяха достатъчни сами по себе си да го накарат да побегне, но въодушевлението на двойката бе толкова спонтанно, че той не намери сили да им откаже.

Но след като се спуснаха по брега към лодката, която — слава Богу! — все още бе там, където я остави, се случи нещо странно. Беше избързал напред, за да я издърпа на брега — мисълта, да влачи Ъндин във водата и да се опита да я стовари в люшкащата се лодка, бе направо убийствена — и когато се обърна да види дали идват след него, при гледката на двете фигури, една масивна и една дребна, по тялото му премина тръпка на ужас, а внезапно обзелият го страх бе толкова мощен и ненадеен, че за момент си помисли, че ще получи сърдечен удар.

„Нещата от замъка!“

Видя ги ясно — двете фигури — на брега на реката, двете ужасни същества, които го преследваха от толкова време, едрият и дребният, и двамата коравосърдечни, й двамата безмилостни, две безпощадни същества, каквито едно нормално човешко въображение трудно би могло да си представи. И ето че го бяха хванали — не, той сам се натика в ръцете им.

Мигна и семейство Панки отново си бяха същите: двама злощастни обитатели на един злощастен свят. Присви очи, подпирайки се на парапета на лодката.

Сега, след като се поуспокои, нещата му изглеждаха доста по-различно от предишните случаи, когато двамата му преследвачи се бяха оказвали така близо до него: тогава бе изпитал панически страх от непосредствената им близост — едно усещане точно толкова осезаемо, колкото студът или гаденето.

В този случай, поне докато не бе видял приликата в силуетите, не изпитваше никаква друга тревога, освен от евентуалната възможност Ъндин Панки да не млъкне през цялата нощ.

Пък и ако тези хора действително бяха негови врагове, лесно можеха да го хванат, докато спи…

Госпожа Панки се облегна върху изнемогващия под тежестта й дребосък и размаха ръка, притискайки с другата смачканата си шапка върху главата, тъй като вятърът се усили.

— О, погледни лодката, Сефтън. Какъв прелестен малък плавателен съд!

Случайно съвпадение, реши той, нищо повече. Което го бе засегнало по слабото място, но все пак съвпадение.

Но дори и да не му бяха врагове, продължи разсъжденията си той, докато зелените площи на Хемптън Уик върху северния бряг се изнизваха покрай тях, семейство Панки със сигурност бяха успели да го забавят, а това би могло да се окаже фатално за постигането на крайната му цел. Истината бе, че той действително имаше нещо като цел и доколкото можеше да прецени, не се бе приближил до нея нито на йота, откакто се намираше в тази друга Англия.

Нейният глас — гласът на жената птица от сънищата — бе казал през устата на детето неандерталче, какво да направи.

„Ти каза, че ще дойдеш — бе го смъмрила тя. — Домът на Скитника. Трябва да го откриеш и да освободиш Тъкачката.“

Но коя или какво бе тъкачката? И къде в този или в който и да е друг свят да открие нещо толкова неясно като „Дома на Скитника“? Бяха му възложили да разгадае възможно най-трудната загадка.

„Може би аз съм скитникът — помисли си неочаквано той. — Но ако е така и открия своя дом, няма да ми трябва нищо друго, нали? Просто ще си бъда вкъщи.

Ами ако трябва да намеря своя дом тук, в този друг Лондон?“

Мисълта да направи нещо още сега го въодушеви. За миг се изкуши да обърне лодката и да натисне греблата към превърнатия в развалини център на Лондон. Къщата в Кенънбъри, в която се намираше апартаментът му, с положителност би трябвало да е построена по това време повечето сгради на неговата улица бяха в стил крал Джордж, — но възникваше въпросът, дали изобщо бе останало нещо от нея. А и по всяка вероятност труповете в центъра на града бяха много повече, отколкото тук.

Колкото се замисляше, толкова по-малко вероятна му се струваше подобна надежда — „скитник“ би могло да означава твърде много неща. Но пък имаше ли някаква по-добра идея…?

— Той отново усука конеца, господин Джонсън. Престани, скъпи, само ще го скъсаш! Наистина, господин Джонсън, трябва да помогнете на моя Сефтън.

Пол въздъхна тихо, а мислите му отново се разпиляха като останките на кораб в мътна вода.

Когато наближиха Хемптън Корт, Темза се стесни и Пол за първи път видя смътно подобие на английски начин на живот. Както скоро разбра, тези хора бяха тръгнали по стъпките на първия поход на триподите и няколко месеца след нашествието бяха сформирали тази изгнаническа общност.

Колкото и да бе невероятно, над преселническите селища се виеха пушеци; храбрите им обитатели поддържаха бивачни огньове и въртяха търговия под открито небе, охранявани от дълга километър и половина полоса от часовои, въоръжени със сигнални огледала и няколко безценни пушки.

Пол предположи, че имат и скривалища, в които — също като подскачащи по склона зайци — щяха да се изпокрият при най-малката опасност.

Госпожа Панки бе очарована, че вижда най-после нещо като поселища и когато спряха до първото от тях, изскочи с такава скорост от лодката, че замалко не я преобърна.

Един мъж с ръмжащо куче на въжена каишка размени краищник хляб срещу новини от източните райони. Когато Пол му разказа какво беше видял само преди няколко дни насред Лондон, мъжът поклати печално глава:

— Нашият викарий в Чизуик каза, че градът е изгорял заради пороците си. Но не проумявам възможно ли е да е чак толкова порочен един град.

Мъжът каза още, че в самия Хемптън Корт има нещо като пазар, който бил най-подходящото място да научиш някоя новина и шанс за семейство Панки да се присъединят към някоя от местните общности.

— Разбира се, никой не приема такива, които не могат сами да си мъкнат теглото — добави мъжът, поглеждайки недвусмислено към Ъндин Панки. — Времената са много трудни, така си е.

Въодушевена от възможността отново да подхване свое домакинство, госпожа Панки не обърна внимание на думите му. Когато се разделяха, Сефтън кимна със сдържана любезност на мъжа, давайки да се разбере, че нетактичността му не е останала незабелязана, но самият той е достатъчно добре възпитан, за да отвръща.

Иззад един остър завой на реката изплува замъкът с щръкналите под бледата слънчева светлина кулички. По моравите край Темза се забелязваха неочаквано малко хора, но когато Пол приближи лодката до брега и помогна на госпожа Панки да слезе, една седнала във фургона си жена му каза, че самият пазар е в пущинака зад двореца.

— Щото ето какво стана, когато се виждаше от реката и един от марсианските дреднаути мина оттук — посочи тя към превърнатата в ситен чакъл постройка на централната порта.

На десетки метри от рухналата стена земята бе гладка и блестяща като гланц.

Госпожа Панки се оказа изненадващо чевръста за мечешката си осанка и съпругът й заподтичва след нея, щом тя се разбърза през парка, докато Пол реши да се поразтъпче. Мина покрай петдесетина души, някои — явно цели семейства — натоварени на коли за сено.

Други караха малки състезателни двуколки и кабриолети, някога белег на благополучие, но сега само далеч по-неблагонадеждни транспортни средства в сравнение с фермерските фургони. Никой не му се усмихна, а само кимаха на поздравите му, но тези тръгнали на пазар хора му се сториха далеч по-нормални от всички оцелели, които бе срещнал досега.

Самият факт, че имат пазар, където да отидат след всички тези кошмарни месеци, бе достатъчен да повдигне духа им. Марсианците бяха дошли и човечеството бе една поробена раса, но животът така или иначе продължаваше.

Докато прекосяваше покрития с калдъръм паркинг пред парка Тилтярд покрай намиращите се там хора, си помисли, че независимо дали това бе мястото, за което бе споменала жената от сънищата, или не, тук поне бе Англия, а тя му бе липсвала. Ужасът все още бе надвиснал над главите на тези хора, които и без това бяха изтърпели жестоки страдания забравеше ли за миг онова, което те бяха преживели, срещу него веднага се изпречваше поредният лишен от крайници или с ужасяващи белези от изгарянията минувач, — но в съзиждането на нов живот върху руините поне имаше някакъв смисъл. А той далеч не можеше да се похвали с подобно нещо за досегашните си странствания.

Всъщност беше уморен — уморен от мислене, от странстване, от всичко.

Когато мина покрай червените тухлени стени и попадна сред зеленината на така наречения пущинак, оказал се изрядно поддържан парк от жив плет и тисови дървета, настроението му се пооправи, въпреки че и тук зеленият килим беше изпъстрен с петна от чуждоземната пурпурна трева.

Пазарът беше в разгара си. Камари стока задръстваха задните части на фургоните и търговията бе оживена. Накъдето и да погледнеше, някой ожесточено се препираше с някого. Ако присвиеше очи, гледката би заприличала на селски панаир от стара гравюра. Никъде не виждаше семейство Панки, което не бе кой знае каква трагедия.

Докато оглеждаше тълпата, която вероятно наброяваше двеста-триста души, забеляза един тъмнокос, тъмнокож мъж да го гледа с нескрит интерес. Щом погледите им се срещнаха, непознатият сведе очи и се обърна, но Пол остана с впечатлението, че мъжът го наблюдава от доста време.

Тъмнокожият мина покрай две жени, които се пазаряха за едно кученце в кошница — Пол не разбра точно за колко бе пазарлъкът, но предпочете Ъндин Панки да не вижда животинчето, — и изчезна в навалицата.

Пол сви рамене и продължи нататък. Освен азиатските черти, които дори в тези ранни времена не са били кой знае каква рядкост, мъжът не се отличаваше с нищо особено, а и видът му не предизвика у Пол усещането за опасност, което свързваше със своите преследвачи.

Мислите му прекъсна внезапната поява на семейство Панки. Госпожа П. бе цялата в сълзи, а съпругът й безуспешно се опитваше да я успокои. Пол реши, че е видяла сделката за кучето и си е спомнила за нещастния опечен Денди.

— О, господин Джонсън, това е толкова жестоко! — Тя се вкопчи в ръкава му и впи умоляващ поглед, завирайки огромното си лице в неговото.

— Може би искат само да го възпитат като куче пазач… — започна той, но тя не млъкна.

— Току-що я видях — нашата Виола щеше да бъде точно на нейната възраст, ако не бе… О, толкова е жестоко, толкова е жестоко!

— Престанете, госпожо Панки. — Сефтън се огледа нервно наоколо. — Не правете сцени.

— Виола?

— Нашето момиченце. Тя изглеждаше точно така. Исках да си поговоря с нея, но господин Панки не ми разреши. О, бедното ми момиченце!

Пол поклати глава.

— Вашето момиченце? Но нали казахте, че нямате…

— Измислихме си — прекъснато отсечено Сефтън Панки, но Пол усети тревога в гласа му. — Просто една шега. Измислихме си дете, не разбирате ли — и го нарекохме Виола. Нали така, госпожо Панки?

Ъндин подсмърчаше и триеше носа си с ръкав.

— Моята скъпа Виола.

— Е, а това момиченце там изглежда точно както… сме си представяли, че би изглеждала нашата дъщеря. Нали разбирате?

Той се опита да се усмихне, но усмивката му бе толкова измъчена, че на Пол му се приискала извърне очи. Каквото и да бе всичко това, налудничавост или преструвка, сякаш бе зърнал нещо, което не би трябвало да вижда. Госпожа Панки бе престанала да плаче, сякаш усещаше, че е прекалила.

— Толкова съжалявам, господин Джонсън. — Усмивката й не бе по-жизнерадостна от тази на съпруга й. — Сигурно ме мислите за глупачка. И май наистина съм си такава — една стара глупачка.

— Не, съвсем не… — понечи да каже Пол, но Сефтън Панки вече избутваше съпругата си настрана.

— Има нужда от чист въздух — подхвърли през рамо той, сякаш забравил, че наоколо няма нищо друго освен въздух. — Много тежко го преживя… много тежко.

Пол ги гледа известно време да се клатушкат сред тълпата, нейната едра фигура, облегната върху дребния му силует.

Стоеше изправен до високия плет, който ограждаше известния лабиринт и дъвчеше някакво месо на шиш, за което мъжът, който му го продаде, се бе заклел във всичко на света, че е козе. Продавачът го размени заедно с халба бира срещу жилетката на Пол, което в момента не му се струваше прекалено висока цена. Пол веднага пресуши бирата, усетил потребност от елементарен комфорт.

Мислите му препускаха хаотично, без да успее да ги подреди. Възможно ли бе да е толкова простичко — в своята самотност семейство Панки си бяха измислили едно въображаемо дете, което да запълва празнотата? А какво имаха предвид, споменавайки, че момиченцето е точно на възрастта, на която би била тяхната Виола, ако не беше? Ако не беше какво? Как би могъл да изгубиш — вероятно, защото бе починало — дете, което си си измислил?

— Вие не сте оттук.

Пол подскочи. Тъмнокожият мъж бе застанал под арката над входа на лабиринта и го наблюдаваше съсредоточено с големите си кафяви очи.

— Аз… да, не съм. Както и повечето хора по всяка вероятност. Такъв пазар не можеш да видиш на километри наоколо.

— Наистина не можеш. — Върху лицето му се мерна бегла усмивка. — Много бих искал да разговарям с вас, господине.

— Джонсън. Защо? И кой сте вие?

Мъжът отговори само на първия въпрос:

— Да речем, че разполагам с известна информация, която може да ви бъде от полза, господине. Като човек… който все пак се намира в особена ситуация.

Фактът, че се опитваше да подбира внимателно думите си, смути Пол още повече.

— Говорете тогава.

— Не тук — каза мрачно непознатият и посочи към лабиринта. — Няма да ходим далеч. Последвайте ме.

Трябваше да вземе решение. Мъжът не му вдъхваше никакво доверие, но както забеляза и преди малко, не изпитваше никакъв страх от него. А и подобно на господин Панки, макар и не до такава степен, размерите му в никакъв случай не бяха застрашителни.

— Добре. Но вие все още не сте ми казали името си.

— Не — отсече непознатият, подканвайки го с жест към въртящата се врата. — Не съм.

Сякаш, за да уталожи притесненията му, непознатият спазваше най-малко метър разстояние между тях, докато го водеше между стените на лабиринта. Но вместо да разкрие причината за странното си поведение, заразпитва Пол за местата, откъдето идваше — защото не знаеше или се правеше, че не знае от коя част на Англия пристига, — и на свой ред му разказа за възстановяването на района около Хемптън Корт след нашествието.

— Човешки същества. Винаги са готови да започнат отначало — обобщи непознатият. — Заслужават възхищение, нали?

— Може би. — Пол спря на едно място. — Вижте какво, ще ми кажете ли нещо най-после? Или ме домъкнахте тук, за да ме ограбите или нещо такова?

— Ако реша да ограбя някого, ще му кажа ли, че се намира в особена ситуация? — запита в отговор мъжът. — Защото ми се струва, че са много малко онези, които разбират това така добре като вас.

Усети мравките на страха да го полазват по гръбнака и в същия момент си даде сметка за едва доловимия му акцент: независимо от безупречния английски се усещаше, че е индиец или пакистанец. Пол реши, че е крайно време да го принуди да изплюе камъчето.

— Да предположим, че сте прав. И какво от това?

Вместо да захапе въдицата, непознатият се обърна и продължи. Пол побърза да го настигне.

— Съвсем близо сме — обясни мъжът. — Там ще поговорим.

— Още сега.

Непознатият се усмихна.

— Добре. Първото, което ще ви кажа, е, че вашите спътници не са такива, за каквито се представят.

— Сериозно? И какви са тогава? Поклонници на сатаната? Вампири?

Тъмнокожият сви устни.

— Не мога да ви кажа съвсем точно. Но знам, че не са една симпатична, забавна английска семейна двойка.

Завиха зад ъгъла и се озоваха в центъра на лабиринта.

— Пристигнахме — простря ръце той.

— Но това е нелепо. — Раздразнението на Пол трудно прикриваше овладелия го страх. — Не ми казвате нищо. Довлякохте ме чак тук и защо?

— Съжалявам, но ето защо.

Непознатият се хвърли отгоре му и го сграбчи през кръста, притискайки и двете му ръце. Пол се опита да се освободи, но мъжът се оказа изненадващо силен. Светлината в центъра на лабиринта внезапно започна да се променя, сякаш слънцето изведнъж се премести.

— Хей! — чу се пронизителният вик на госпожа Панки от друго място на лабиринта. — Хей, господин Джонсън? Тук ли сте? Намерихте ли центъра, умнико?

Пол не можеше да си поеме достатъчно въздух, за да извика за помощ. Наоколо му се разстилаше жълто сияние и обгръщаше в бледа прозрачна мъгла пейките, живия плет и покритата с чакъл пътека. Разпознал златната светлина, Пол удвои усилията си. Успя да освободи ръката си и докопа гъстата черна коса на мъжа, но другият го препъна с крак, за да изгуби равновесие, и го блъсна в светлината и ненадейното нищо.