Тад Уилямс
Реката на синия огън (14)

ЕДИНАЙСЕТА ГЛАВА
ПРИБОРИ

МРЕЖА/НОВИНИ: „Залепи или играй“ е алтернативата за пристрастените към зареждане.

(Картина: Чакалня в болницата на улица „Грейт Ормънд.“)

Диктор: Първото либералнодемократично правителство на Англия предоставя на пристрастените към зареждане в страната следния избор: или да запечатат своите невроканюли — „канове“, както ги наричат пристрастените, или „отрепките“ — с полимерно лепило, или да включат софтуерната платка „филтър за употреба“, която блокира всяко нежелателно програмиране, а може и да се настройва за излъчване на положителни подсъзнателни импулси. Съгласно новия закон всички регистрирани трябва да изберат една от двете възможности, ако искат да запазят социалните си привилегии. Организациите за граждански права изразяват гневния си протест…

Когато синята светлина помръкна, се оказаха заобиколени с вода. Бяха попаднали по непонятен начин насред нея и в същия момент си оставаха сухи, летейки стремглаво във влажния въздух, сякаш реката се бе огънала като тръба около тях. Шумът бе толкова силен, че когато извика, не само Фредерикс, но и Орландо не чу собствения си глас.

Стрелнаха се с огромна скорост в плавен завой, след което носът на листото лодка се насочи надолу. С последни сили Орландо се опита да се хване за нещо, но усети, че се издигна над лодката, която изостана назад, докато двамата продължиха да падат.

Светлината се промени. Миг по-късно се блъснаха в нещо, което ги разтърси толкова силно, че изминаха няколко секунди, през които усети като в просъница, че започва да потъва едва след което осъзна, че са паднали отново във вода. След още няколко секунди листото лодка изчезна. Реката или водопадът се спускаше почти направо отгоре му с такава сила, че не можа да се ориентира къде е горе и къде долу. В един момент зърна недалеч Фредерикс да пропада с главата надолу, но тъкмо да се опита да му извика, и бушуващите води подхванаха приятеля му и го скриха от погледа му.

Орландо пое дълбоко въздух и се гмурна след него, после се обърна и накрая забеляза неподвижното му тяло да се носи по течението. Водата беше кристално чиста и през нея се виждаше блестящото и съвършено бяло дъно на езерото. Орландо заплува с последни сили към приятеля си. Докопа качулката на мантията на неговия Питлит и се насочи натам, където предполагаше, че е повърхността на водата — едно по-тъмно петно в центъра на полегатия бял кръг.

Сякаш изминаха няколко дни. Отпуснатото тяло на Фредерикс беше най-тежкото нещо, което бе влачил някога. Когато вече му се струваше, че гърдите му всеки миг ще експлодират, изскочи на повърхността и издърпа главата на Фредерикс над водата. Приятелят му пое мъчително въздух и изкашля като че ли поне десетина литра течност. Стори му се някак странен, но не разбра защо, а и блъскащите ги по лицата вълни му пречеха да го огледа по-внимателно. Орландо зарита с крака, за да се задържат на повърхността, но водопадът бушуваше само на няколко метра от тях и усети, че с всяка следваща секунда става все по-слаб и по-слаб. Един мигновен поглед между вълните му разкри тягостната гледка на отвесния бряг, напомнящ гладки като стъкло бели стени.

— Можеш ли да плуваш? — попита, едва дишайки, той. — Няма да издържа дълго.

Фредерикс кимна незабележимо.

— Къде е лодката?

Орландо поклати глава.

Фредерикс заплува бавно кроул към най-близкия бряг. Орландо се напрягаше, за да плува близо до него, и отново изпита съжаление, че никога не бе ходил на уроци по плуване. Да плуваш в Адърланд, не беше като да преплуваш дълбокото планинско езеро или рова около замъка в Средните земи в сима на Таргор. Ако не друго, Таргор поне не се уморяваше толкова лесно.

Той застигна Фредерикс, който безуспешно се опитваше да се хване за гладката бяла стена.

— Какво е това? — изстена приятелят му. — Няма никакви дръжки.

Орландо погледна нагоре. Отвесната стена се издигаше няколко метра над главите им, а над нея…

— О, Божичко — промълви Орландо, а една вълна го удари в лицето и той нагълта още вода. Не беше солена, а сладка, което обясняваше всичко.

— Стига вече! — възмути се той, когато отново пое въздух.

— Какво?

Орландо посочи с пръст. Водопадът шуртеше от дълга сребриста тръба, прикрепена към бялата стена с два несиметрично назъбени кръгли фланеца. Батерия. Кранове.

Намираха се в мивка. Високо във въздуха над тях, блещукаща като луната и почти толкова голяма, висеше огромна електрическа крушка.

— Не! — простена Фредерикс. — Това вече е адски шибано.

Лошата новина бе, че лодката им или тъмното нещо, което приличаше на нея, не помръдваше на дъното на мивката под мощната струя, която шуртеше от гигантския кран. Добрата, както установиха след няколко секунди, бе, че май бе запушила сифона и нивото на водата се покачваше.

— Ако се задържим на повърхността, водата ще ни издигне. — Фредерикс махна прилепналата върху лицето му мокра коса и се обърна към Орладно. — Добре ли си? Ще издържиш ли?

— Не знам. Предполагам. Наистина съм уморен. Приятелят му изглеждаше все така особено — някак си опростен, — но Орландо нямаше желание да обмисля въпроса.

— Ще ти помогна, ако се наложи. — Фредерикс опипа порцелана. — Абсолютно е гладък. Сякаш са ни захвърлили завинаги тук.

На Орландо не му стигаха сили дори да отговори.

Водата се издигаше сантиметър по сантиметър покрай стените на мивката. За момент усети, че влиза в ритъм и движенията на краката не му причиняват прекалено силни болки, и погледна нагоре. Наклонът на стените му пречеше да види кой знае какво, но нещо в това място му се струваше твърде необичайно, без да се натрапваше с категоричността на непропорционалните му размери. Сенките падаха някак си причудливо, а електрическата крушка и мивката изглеждаха необяснимо нереални, макар и в двете да нямаше нищо призрачно или нематериално. Дори водата като че ли се движеше прекалено бавно и без онази съвършена натуралистичност, характерна за другите части на мрежата.

Погледна Фредерикс и най-после осъзна какво го смущаваше. Макар и триизмерни както винаги, чертите на приятеля му бяха някак по-плоски, сякаш нарисувани с далеч по-примитивна технология от онази, с която се бяха сблъскали в другите места на мрежата Адърланд. Но какво би могло да означава това?

Едва когато Индианския боец — комичен дивак с невероятно червено лице, нос като наденица и шарещи във всички посоки очи — се появи върху ръба на мивката и се вторачи в тях, Орландо проумя, че са заседнали в нещо като комикс.

— Ъ-ъ-ъ — изломоти индианецът. — Виждал пепъс?

Фредерикс се опули насреща му.

— Това не може да бъде.

— Ще ни помогнеш ли да излезем? — изкрещя Орландо. — Ще се удавим.

Индианецът ги оглежда известно време, без да могат да отгатнат нищо по свирепото му, но простовато изражение, накрая бръкна в елека си от еленова кожа и извади — отникъде — дълго въже. Като заогъва ръце по абсолютно неправдоподобен начин, той метна светкавично примка около един от крановете и хвърли другия край към тях.

Отне им доста време, но с помощта на индианеца, който теглеше въжето, докато Орландо и Фредерикс пристъпваха колкото е възможно по-плътно по хлъзгавата порцеланова стена, успяха да изкатерят последните няколко метра до спасението. Орландо се вкопчи с благодарност в ледения кран.

— Е? Бледолики виждали пепъс^[1]?

Индианецът бе прибрал въжето и стоеше със скръстени пред гърдите ръце. Орландо не можа да си спомни какво точно означава тази дума, но не искаше да рискува едно евентуално приятелство.

— He. Ho ти дължим живота си. Ще ти помогнем да го намериш. — Фредерикс го стрелна с поглед, но Орландо се престори, че не го забелязва. — Какво да направим?

Индианецът погледна в мивката.

— По-добре идва с мен в типи. Скоро вода стигне горе, излее и прави голямо езеро на под.

Фредерикс заоглежда Орландо от главата до петите.

— Направо си странен, Орландо. Приличаш ми на боец на капитан Комет или нещо такова.

Орландо също се заоглежда. Тялото му наистина представляваше триъгълник с върха надолу и с прекомерно широка основа. Как ли изглеждаха чертите на Таргор в този стенографски вариант?

— Да, ама и ти изглеждаш доста скански — посочи към Фредерикс с пръст Орландо. — Като някой от ония боклуци на Чичо Джингъл. Краката ти дори нямат пръсти.

Изглежда, на индианеца техният разговор му се стори или непонятен, или неуместен. Той се извърна и закрачи по ръба на мивката, след което най-неочаквано скочи в очевидното нищо.

— Бо-о-ожичко! — зяпна Фредерикс. — Той просто скочи!

— Хайде.

Орландо закуцука след техния спасител.

— Да не би…? Какво, да не би и ти да скочиш, защото той го направи? Та той е само някаква представа, Орландо!

— Знам. Герой от архивен рисуван филм. Огледай се наоколо. Всичко това е нарисувано, Фредерикс, една движеща се рисунка. От миналия век.

— Не ме интересува. Можем да тръгнем нататък — посочи с ръка Фредерикс.

На срещуположния край на мивката дълъг и гладък дървен плот отвеждаше нанякъде, а в сянката зад него се мержелееха няколко рафта.

— Поне ще виждаме накъде вървим — обоснова се той.

— Да, но той тръгна насам.

— Е, и?

— Ами това, че не знаем как да стигнем. Давай да вървим, преди да сме изгубили единствения човек в тази шибана мрежа, който се е държал свястно с нас.

Фредерикс се изправи на крака с явно усилие и от него шурна вода.

— Повече никога, ама никога няма да ме навиеш за каквото и да било. Абсолютно никога.

Орландо се обърна и закуцука натам, където бе изчезнал индианецът.

— И с основание.

Оказа се, че анимационният храбрец не бе скочил в небитието. Само на един човешки ръст от ръба на мивката имаше малка масичка — малка според размерите на онова, което ги заобикаляше, но за Орландо и Фредерикс площта й се простираше най-малко на пет квадратни километра, — отрупана с огромно количество кутии и бутилки. В ъгъла зад масата като някакво невероятно дебело черно куче се бе чучнала една невероятно старинна печка. През цепнатините на решетката й проблясваха червени светлинки.

Индианецът стоеше пред някаква правоъгълна картонена кутия, два пъти по-висока от него. На нея бе изрисувана стилизирана палатка, а над палатката имаше надпис „Пони бренд кибритени клечки“.

— Елате в мой типи — посочи към кутията той. — Изпушим лула на мира.

Фредерикс поклати с отвращение глава, но последва Орландо. Индианецът стигна до кутията и влезе направо през стената, сякаш грубият картон беше от въздух. Орландо сви рамене и направи същото, за всеки случай готов да блъсне лицето си в плоската рисунка на палатката, но вместо това изведнъж се оказа сред триизмерен и изненадващо просторен интериор. Фредерикс го последва миг по-късно с опулени очи. В центъра на конусовидното пространство гореше огън, чийто пушек се извиваше към отвора над него, където се събираха коловете на палатката.

Индианецът се обърна и им направи знак да седнат, след което също седна с лице към тях. От полумрака пристъпи една жена, чието лице бе изрисувано със същите яркочервени и преувеличени черти, и застана до него. Беше облечена в пончо от кожа на сърна, а в косата й стърчеше едно-единствено перо.

— Мен викат вожд Подпалващия всичко наред — представи се индианецът. — Това моя индианка Грижлива стопанка. Вие кои, бледолики?

Докато индианката им носеше одеяла, за да увият мокрите си и изстинали виртуални тела, Орландо представи себе си и Фредерикс. Подпалващия всичко наред изсумтя в знак на задоволство и извика на жена си да донесе лулата на мира. Докато я пълнеше от една кесия — появила се също изневиделица, — Орландо се опитваше да отгатне как ще я запали, тъй като самият вожд, съдейки по белезникавата му дървена шия и кръглата яркочервена глава, приличаше на старовремска кибритена клечка. Представи си как вождът тръква глава в пода и тя избухва в пламъци, но не позна, защото лулата сама започна да пуши, без изобщо да бъде разпалвана.

Димът беше горещ и противен, но Орландо се напъна да го задържи. Докато Фредерикс се мъчеше да направи същото, Орландо отново се замисли за невероятните възможности на мрежата Адърланд. Колко ли сложна би трябвало да е, за да възпроизведе усещането за вдишване на горещ дим? Дали това беше по-лесно или по-трудно от симулирането на гравитация на шуртяща от гигантски кран водна струя?

След като всички дръпнаха от лулата, Подпалващия всичко наред я върна на жена си, която направи ловко движение и тя изчезна. Вождът поклати глава.

— Сега ние приятели. Аз помага на вас. Вие помага на мен. Фредерикс се зазяпа в препълнената с горски плодове купа, която Грижлива стопанка постави пред него, и Орландо пое инициативата да поддържа разговора.

— Как можем да ви помогнем?

— Лоши хора взели мое пепъс Малка искра. Аз търся него. Вие идвате с мене, помагате намери пепъс.

— Разбира се.

— Помагате убие лоши хора.

— Ами… разбира се.

Той не отвърна на погледа на Фредерикс. В края на краищата това бяха само рисунки. Нямаше да убиват реални хора.

— Това добре.

Подпалващия всичко наред кръстоса ръце на гърдите си и кимна отново.

— Вие яде. После малко спи. После, кога полунощ, отива търсим.

— В полунощ? — възкликна Фредерикс с натъпкана с горски ягоди уста.

— Полунощ. — Нарисуваният индианец се усмихна непреклонно. — Когато всички в Кухня будни.

 

 

Все същият кошмар и както винаги, безсилен да се отърси от него. Стъклото се счупва, пръскайки се сред слънчевата светлина на хиляди парчета, въртящи се около осите си като безброй планети, и многоцветният облак — сякаш някаква изгубила равновесието си вселена, разлетяла се със светлинна скорост във всички посоки.

И кънтящите, както винаги, нестихващи викове.

Събуди се изтръпнал и докосна лицето си, очаквайки да напипа сълзи или избилата от напрежението по страните му пот, но усети само хладните и неумолими черти. Намираше се в тронната зала на яркоосветения огромен замък на Онова-което-беше-Абидос. Беше заспал и старият кошмар се бе завърнал. Дали бе извикал? Хилядата коленичили жреци бяха втренчили уплашени погледи в него като мишки в кухненски килер при внезапно светване на лампата.

Разтърка отново маската лице, почти сигурен, че щом махне ръцете си, гледката ще бъде друга. Но каква? Крепостта му на брега на езерото Борн в Америка? Вътрешността на резервоара, който поддържаше живота в грохналото му тяло? Или къщата от детството, замъкът в Лиму, където бе започнало всичко?

В съзнанието му възникна неочаквана картина, репродукцията на платното на Давид, която висеше на вътрешната страна на вратата на спалнята му — Наполеон I се самокоронясва за император под печалния поглед на папата. Каква необичайна картина за детска спалня! Но той самият бе необикновено дете и нещо от великолепието на нестихващата самоувереност на корсиканеца бе запленило въображението му.

Странно, че си спомняше отново за старата къща, че вижда с такава яснота тежките завеси на майка си и дебелите килими „Савонри“, когато всичко това — и всички тези хора, с изключение единствено на него — си бе отишло преди толкова много години.

Феликс Жонгльора беше най-старото човешко същество на Земята. В това поне нямаше съмнение. Бе преживял двете световни войни на предишното столетие, бе свидетел на възникването и разпадането на комунистическите държави на Изток и бе видял възхода на градовете държави по Тихоокеанското крайбрежие. Богатството му, първоначално натрупано от боксит, никел и сезал в Западна Африка, се бе разраствало с годините, разпростирайки се в индустрии, за които I’homme d’affaires Жан-Лу, неговият баща, не би могъл даже и да сънува. И макар богатството му да се самовъзпроизвеждаше, със самия Жонгльор нещата не стояха така и със залеза на столетието и на хилядолетието по-безпардонните новинарски агенции подготвиха некролозите му, подчертавайки тайнствените и необосновани твърдения, в които бе забулена дългата му кариера. Но некролозите останаха неизползвани. През десетилетията след настъпването на новото столетие постепенно изостави умиращото си тяло и се пресели във виртуалното пространство. Бе успял да забави физическото си стареене, прилагайки експериментални техники за дълбоко замразяване, а с разширяването на възможностите на виртуалността — до голяма степен благодарение на финансираните от самия него и съмишлениците му проучвания — се оказа прероден във втори живот.

„Също като Озирис — помисли си той, — Господаря на Западния хоризонт, заклан от своя брат, а след това възкресен от жена си за вечен живот. Господаря на живота и смъртта.“

Но и боговете сънуваха кошмари.

— Велик е този, който дава живот на зърното и зеленината — каканижеше някой наблизо. — О, господарю на двете земи, ти, който си всемогъщ в достойнството и безграничен в мъдростта си, умолявам те да ме чуеш.

Свали ръце от лицето си — колко ли време бе седял така? — и погледна навъсено сгърчилия се по корем в основата на стълбата жрец. Понякога ритуалите, които сам бе измислил, го дразнеха.

— Можеш да говориш.

— О, божествени, получихме съобщение от нашите братя в храма на твоя тъмен брат, изгорения, червения, недопечения. — И жрецът блъсна лице в пода, сякаш само споменаването на неговото име му причини болка. — Те желаят спешно да почерпят от твоята мъдрост, о, Велик храм.

Сет. Другия. Жонгльора — не, той отново стана изцяло Озирис: нуждаеше се от бронята на божествеността — се изправи пред трона.

— Защо не бях уведомен веднага?

— Те току-що се обадиха, господарю. И очакват божественото ти дихание.

Никой не би прекъснал медитацията му за проблем, свързан единствено със симулацията — подобно нещо бе немислимо, — затова се досети, че са инженерите. Озирис направи знак с ръка и във въздуха пред него се отвори прозорец. За част от секундата зърна обезпокоеното лице на един от техниците в Храма на Сет и картината замръзна. Гласът на техника изсъска и замря, след което отново из пиука като радиосигнал при повишена слънчева активност:

„… Нуждаем се от повече… показанията са… те умоляваме да ни дадеш…“

Гласът не се появи повече.

Богът се разтревожи. Трябваше да отиде там. Без да разполага с обичайното време за подготовка. Не можеше да отлага. Граалът — и всичко останало — бе в ръцете на Другия. И единствен той от цялото братство съзнаваше колко рискована е тази зависимост.

Отново направи знак. Прозорецът изчезна. Двайсет жреци, които носеха нещо огромно и плоско, изскочиха от полумрака в дъното на просторната зала, забързани към него. Останалите се заблъскаха да им направят път, но някои не смогнаха да го сторят навреме и бяха съборени и прегазени от помъкналите обемистия товар. Озирис пое дълбоко въздух, за да се успокои и да възстанови центъра на покоя, в който проблемите се разрешаваха от само себе си и дори самата смърт много често биваше надхитрявана, а в това време две групи от по двайсет жреци изправиха пред него излъскано бронзово огледало, стенейки под колосалната му тежест.

Озирис се възправи, наблюдавайки собственото си възправяне в огледалото, и даже в този момент изпита известно удовлетворение от великолепието на Господаря на Запада, застанал пред своя трон. Пристъпи напред и когато вече не виждаше нищо освен собственото си бронзово отражение, спря за миг и прекрачи.

В храма бяха останали само шестима мъже, облечени в пустинножълти мантии. Жреците техници бяха развълнувани до такава степен, че нито един от тях не се сети да коленичи при появата на Озирис, но богът превъзмогна негодуванието си за момента.

— Не разбрах съобщението ви. Какво се е случило? Главният инженер посочи вратата на гробницата.

— Не можем да влезем. То… той… не ни пуска.

Озирис забеляза, че инженерът е необичайно напрегнат и превъзбуден.

— Това метафора ли е?

Жрецът поклати глава.

— Отказва контакт, но показанията му са много-много ниски. Заплашително ниски. — Той пое дъх и прокара ръце през косата си, макар такава да не увенчаваше бръснатата глава на сима му. — Всичко започна преди около час, направо светкавичен срив. Ето защо Фрайман се опита неколкократно да установи контакт — просто за да разбере дали е способен на такъв и дали не е… не зная как да го нарека. Болен.

Гласът на жреца отново потрепери, сякаш всеки момент той можеше да се разсмее или да се разридае неудържимо.

— Някой да е разговарял с него?

Поклащането на главата този път бе по-категорично.

— Фрайман се опита. Казах му, че трябва да изчакаме, докато дойдеш. Но той беше служител горно ниво и не зачете становището ми. Опита словесен контакт по пряката линия.

— И не се получи нищо.

— Нищо? Напротив. Получи се това, че Фрайман е мъртъв.

Богът притвори очи за миг. Ето каква била причината за превъзбудата му. Дали нямаше да му се наложи да се справя с две критични ситуации едновременно — внезапното избухване на Другия и метеж сред наемниците лакеи?

— Разказвай.

— Няма много за разказване. Просто… включи линията. Попита дали… Другия е там. Дали то… съжалявам, дали той… дали иска нещо. Тогава Фрайман издаде особен звук и просто… млъкна. Симът му се вдърви. Кензо се изключи и го намери паднал на пода в офиса му с кръвотечение от носа и очите. Масивен мозъчен кръвоизлив, доколкото можахме да преценим.

Озирис преглътна неволно проклятие; стори му се неприемливо да намесва друго божество в собствения си божествен свят, пък дори споменавайки само името му.

— Някой грижи ли се за онова?

— Онова? — не успя да сподави смеха си техникът. — Имаш предвид Фрайман? Да, повикахме охраната. А ако имаш предвид другото, никой от нас не би се приближил до него. Категорични сме. Той не желае да разговаря с нас и ние не желаем да разговаряме с него. — И пак този смях, който заплашваше да се превърне в нещо друго. — Няма го и в длъжностната характеристика, както знаеш.

— О, я ела на себе си. Как се казваш?

Жрецът като че ли се изненада — да не би пък да си мислеше, че един бог има време да запомни имената на всички свои поклонници.

— Истинското ми име?

Маската на божеството Озирис скри гримасата му. Това вече бе пълен провал в дисциплината. Налагаше се да вземе мерки за затягане на целия този отдел. Мислеше, че е наел обиграни типове. Очевидно бе подценил ефекта от всекидневните им контакти с Другия.

— Египетското ти име. И по-бързо, да не се наложи охраната да навести и твоя офис.

— А-а! Сенеб, господине. Господарю.

— Сенеб, слуга мой, няма от какво да се боиш. Ти и другите оставате на своите постове.

Изкуши се да им даде следобедна почивка, докато се справи с поредния каприз на Другия, но не искаше да ги остави да подклаждат взаимно страховете си, споделяйки наблюденията помежду си.

— Сам ще разговарям с него. Отвори връзката.

— Той я затвори, господине… господарю.

— Това го разбрах. Но я искам отворена поне откъм нашия край. Ясно ли се изразих?

Жрецът се поклони разтреперан и изчезна. Озирис се понесе напред, докато увисна пред огромните врати на гробницата. Гравираните върху тъмния камък йероглифи припламнаха, сякаш събудени от присъствието му. Вратите се разтвориха.

Фините кодове на входящите връзки бяха изгърмели. Черният базалтов саркофаг лежеше хладен и непроницаем като буца въглен. Бяха изчезнали както обичайното напрежение във въздуха, така и усещането, че стоиш пред портала на не-съвсем-понятното другаде. Богът простря бинтованите си ръце пред огромния ковчег.

— Братко мой, ще проговориш ли? Ще ми кажеш ли каква е болката ти?

Саркофагът си остана безмълвен черен каменен къс.

— Ако имаш нужда от помощ, ние ще ти я дадем. Ако нещо ти причинява болка, ние ще я премахнем.

Нито звук.

— Отлично. — Богът доплува по-близо. — Нека ти припомня, че аз също мога да причинявам болка. Нима искаш да направим нещата още по-непоносими за теб? Или ще проговориш, или ще ме принудиш да ти причиня още по-страшни мъки.

Стаята леко потрепна, едва забележима корекция на ъглите или светлината. Когато Озирис се наведе напред, чу в ухото си гласа на Сенеб, жреца.

„Господарю, той е отворил…“

— Млъквай.

„Идиот. Ако не беше толкова трудно намирането на подходящи хора за тези длъжности, вече да съм го убил.“

Богът чакаше търпеливо.

Надигна се като че ли от някакво невъобразимо разстояние — пресекливо гласче от дъното на много дълбок кладенец. В първия момент долови само лек шепот и се уплаши, че е сгрешил и чува движението на пясъците на безкрайната пустиня отвън. После чу думи:

„… ангел ме докосна… ангел… ме докосна… ангел… ме… докосна…“

Напевът се повтаряше отново и отново, далечен и глух като надраскана грамофонна плоча от детството на Феликс Жонгльора. Едва доловимият ритъм подсказваше, че болезнено нечовешкият глас тананика някаква мелодия. Богът слушаше застинал, удивен и объркан, а и доста уплашен.

Другия пееше.

 

 

Помисли в съня си, че е самолет, изваден от архивен документален филм с всичките му подпорки, обтяжки и брезентови платнища. Докато отминаваше над него, от пилотската кабина някой му помаха, а от едната страна бе нарисувана усмихната маймуна и макар в момента да се отдалечаваше, пърполещият шум на двигателя ставаше все по-силен и по-силен…

Орландо открехна очи в тъмното. Чу шума точно до себе си и в първия момент си помисли, че и буден продължава да сънува, че Рени и !Ксабу летят към него и ще го върнат в реалния свят. Обърна се на другата страна, примигвайки с премрежени очи. Вождът Подпалващия всичко наред хъркаше толкова силно, че звуците действително напомняха бученето на малък самолет. Необикновено големият нос на индианеца подскачаше като балон от струята на издишвания въздух. Жена му се бе свила до него и похъркваше в колоратурен контрапункт.

„Това е рисуван филм — напомни си в просъница той. — Намирам се в рисуван филм.“

И сънят изплува в съзнанието му.

— Фредерикс — прошепна Орландо. — Къде са Рени и !Ксабу? Преминаха с нас, а защо ги няма?

Не последва отговор. Обърна се, за да събуди приятеля си, но той беше изчезнал. Зад отметнатата завивка платнището на палатката плющеше от могъщото хъркане на вожда.

Орландо се изправи на колене и запълзя към платнището, а сърцето му внезапно задумка. Навън се озова сред кутии и шишета и макар в полумрака трудно да разчиташе етикетите им (крушката мъждукаше едва-едва), ясно дочу техните шумни похърквания. Кухненският бюфет се възправяше вляво чак до мивката, невидима от мястото му, сякаш билото на високо плато. Нямаше и следа от Фредерикс, а не се виждаше и път, по който да се е изкатерил нагоре. Най-различни кухненски съдове препречваха гледката към другия край на масата. Тръгна натам, пристъпвайки внимателно покрай някакъв опакован калъп с надпис „Тоалетен сапун Синият ягуар“, който, вместо да хърка, по-скоро ръмжеше.

Най-напред видя блещукащи червени отблясъци, които очертаваха ръба на масата като миниатюрен залез. Минаха няколко секунди, преди да различи един тъмен силует. Не беше ли Фредерикс? Защо бе застанал толкова близо до ръба?

Облада го вцепеняващ страх. Забърза напред. Докато минаваше покрай буркан магнезиева сол „Капитан Карви“, нечий пиянски глас изруга:

— Я го виж ти! Кой ходи там? Кой час е?

Имаше нещо особено в позата на приятеля му, в отпуснатите рамене и приведения врат, но си беше Фредерикс или поне настоящият му анимационен вариант. Вече съвсем близо до ръба на черния плот на масата, Орландо запристъпва все по-бавно от страх да не се препъне в нещо и в този момент чу тих глас и реши, че Фредерикс говори сам на себе си. Чуваше се едва-едва, някакво мърморене, което ту се усилваше, ту затихваше, но след няколко крачки осъзна, че приятелят му не би могъл да издава подобни звуци. Гласът беше плътен и дрезгав и произнасяше шипящите съгласни като съскане на змия.

— Фредерикс! Махни се оттам!

Запристъпва още по-внимателно, за да не стресне приятеля си, но Фредерикс не се обърна. Постави ръка на рамото му, но реакция отново не последва.

„Ти ще умреш тук, нали знаеш? — изсъска вече съвсем ясно гласът, макар и все така тихо. — Не трябваше да идваш. Всичко е абсолютно безнадеждно и нищо не може да се направи, но аз ще ти кажа.“

Избухналият смях беше също толкова пресилен, колкото хъркането на вожда, но сърцето на Орландо отново затупка.

Фредерикс се бе втренчил в червените отблясъци отвъд ръба на масата с тъп израз и отворени, но невиждащи очи. В глъбините на черната желязна печка проблясваха пурпурни пламъци и се протягаха към решетката сякаш ръце на затворници, опитващи се да се вкопчат в затворническата решетка. Нещо далеч по-зловещо от пламъците помръдваше във вътрешността на печката.

— Хей, събуди се!

Орландо сграбчи ръката на Фредерикс и го ощипа. Приятелят му изстена, но продължи да се взира безпаметно в печката и, в танцуващите пламъци.

„Ето те и теб — изпращя гласът в печката. — Дойде да спасиш приятеля си, нали? Нямаше нужда. И двамата ще умрете тук.“

— Кой, по дяволите, си ти? — изкрещя Орландо, опитвайки се да издърпа Фредерикс от ръба на пропастта.

„Позна, сам дяволът!“ — изсъска гласът и отново се изкикоти. Изведнъж Орландо видя, че пламъците всъщност обрисуваха един червен дявол с рога, опашка и вила, все едно изваден от някаква старинна книга или опера. Дяволът ококори очи и зъбите му проблеснаха в огромна, налудничава усмивка.

„Вие и двамата ще умрете тук!“

Танцуваше в самия център на печката, мятайки огнени езици, сякаш цамбуркаше в локва, и макар Орландо да знаеше, че е само симулация, при това доста наивна, ужас скова цялото му тяло. Сграбчи Фредерикс и с все сила го задърпа от ръба, без да го пусне, чак докато не се запрепъваха обратно към палатката.

„Пак ще се срещнем с вас! — разкрещя се ликуващо дяволът. — Можете да заложите душите си, че ще се срещнем!“

Когато стигнаха до входа на палатката, Фредерикс дръпна ръката си и затърка очи със свити юмруци.

— Орландо? Какво… какво става? Защо сме навън? — И се извърна, за да огледа притихналата маса зад себе си. — Да не съм се разхождал насън?

— Да — отвърна Орландо. — Разхождаше се насън.

— Сканско.

Вождът беше буден и точеше огромна томахавка на каменно колело, което също се бе появило изневиделица, тъй като с положителност го нямаше преди това. Когато влязоха, той вдигна очи от вихрушката от искри.

— Вие будни. Това добре. Скоро полунощ.

Орландо нямаше нищо против да поспи още малко, но, изглежда, всяка част в Адърланд имаше свой собствен времеви пояс. С Фредерикс трябваше да наваксат съня си, когато им се отдадеше възможност.

— Току-що се сетих, че Рени и останалите не са преминали — каза тихичко на Фредерикс той, когато вождът и жена му започнаха да подреждат багажа в торба от еленова кожа. — Иначе щяхме да ги видим в мивката, не съм ли прав?

— Предполагам — подхвърли мрачно Фредерикс. — Но какво може да се е случило? Преминахме по едно и също време.

— Може би реката е с различни нива. Ако летиш, отиваш на едно място, ако плуваш — на друго.

— Значи никога няма да ги намерим! Кой знае къде са!

Вождът Подпалващия всичко наред пристъпи към тях и посочи меча на Орландо.

— Ти има голям нож. Това добре. А ти — обърна се към Фредерикс той — няма нож. Това лошо.

И му подаде лък и колчан стрели.

— Питлит никога не използва лък — прошепна Фредерикс. — Какво се прави с тия неща?

— Гледай да стреляш само по тези, дето не се казват Орландо.

— Благодаря за съвета.

Вождът ги поведе към изхода на палатката. Жена му пристъпи и отметна платнището.

— Намери Малка искра — каза тя. — Моля намери. Изобщо не приличаше на реален човек, но гласът й потрепна съвсем реално и Орландо отново усети да го полазват студени тръпки. Държаха се абсолютно като живи. Нищо че бяха герои в рисувано филмче! Що за лудница беше това?

— Ще… ще направим всичко, което е по силите ни, госпожо — измърмори той и последва другите двама, които се отдалечаваха върху масата.

— Мили Боже — дишаше на пресекулки Орландо. — Толкова е трудно. Чак сега разбирам колко силен е Таргор.

Фредерикс понечи да каже нещо, но вместо това стисна уста, тъй като въжето се олюля, отдалечавайки се от крака на масата, и двамата се завъртяха, вкопчени в него, сред пустия мрак. Подпалващия всичко наред се бе спуснал толкова бързо, че дори не знаеха дали вече не бе стигнал пода.

Въжето се люшна обратно и след няколко не особено приятни удара в крака на масата двамата продължиха да се спускат бавно надолу.

— Сякаш все още съм Питлит — обади се най-после Фредерикс, — но той никога не е бил толкова силен.

— Приемам го на доверие — отвърна задъхан Орландо. — Виждаш ли пода?

Фредерикс погледна надолу.

— Да. Май да.

— Кажи, че го виждаш, дори да не е така.

— Добре. Почти стигнахме, Гардино.

След още няколко минутите наистина се приближиха на безопасно за скачане разстояние. Сенките под масата бяха плътни и мрачни и те успяха да различат индианеца само по блясъка на очите и зъбите му.

— Има кану тук — каза той. — Отиваме по река. Много по-бързо.

— Река? — огледа се Орландо.

Напук на всякаква логика покрай краката им се виеше водна ивица, макар да би трябвало да се събере в локва. Независимо от това тя се лееше весело покрай назъбените стени на кухненския шкаф и извиваше покрай желязната печка в далечината. Там, където минаваше близо до нажежената до червено печка, водата лекичко се изпаряваше. Орландо си пожела дано да не тръгнат в тази посока.

— Но откъде идва тази река?

Подпалващия всичко наред се мъчеше да изтегли едно брезово кану откъм сянката.

Излезе изпод масата, обърна кануто и го вдигна на главата си, след което го понесе към блещукащата река, а Орландо и Фредерикс се затътриха след него.

— Защо река? — отекна гласът му в преобърнатото кану. Изглежда, въпросът го озадачи. — Мивка прелива.

Посочи към спускащия се пред бюфета водопад, който в основата си образуваше езеро, от което се изливаха потоци във всички посоки. Тътенът не съответстваше на височината, от която се спускаше водопадът.

— Мивка винаги прелива.

Орландо си даде сметка, че няма да му е лесно да разгадае защотата и закаквотата на това място; по-добре бе да се съсредоточи върху непосредствено предстоящото. Но школовката му като Таргор го караше да се чувства крайно неловко, че не познава основните правила.

Подпалващия всичко наред им помогна да се покатерят в кануто, измъкна едно гребло от въздуха и отблъсна плавателния съд от брега.

— Все пак кого преследваме? — попита Орландо.

— Лоши хора — отвърна индианецът и постави дългия си, лишен от стави пръст върху устните си — Говори тихо. Кухня събуди.

На лунната светлина от намиращата се високо над главите им крушка не се виждаше почти нищо. Орландо се отпусна назад, загледан в сенките на плъзгащите се покрай тях бюфет и шкафове.

— Защо го правим? — попита шепнешком Фредерикс.

— Защото той ни помогна. Някой е откраднал детето му. Печалните очи на Грижлива стопанка бяха за него неоспорим аргумент.

Фредерикс очевидно не мислеше така.

— Това е глупаво, Орландо. Та те са кукли!

Той приведе глава и зашепна в ухото му, опитвайки се да скрие неприятния факт от намиращата се най-близо до тях кукла:

— Загубихме единствените може би реални хора в това побъркано място и вместо да ги потърсим, рискуваме живота си за… за един код!

Възражението на Орландо увисна на върха на езика му. Приятелят му беше прав.

— Просто… просто ми се струва, че трябва да го направим.

— Това не е игра, Гардинър. Това не са Средните земи. Всичко е далеч, далеч по-необикновено.

Орландо само поклати глава. Плахата и абсолютно необоснована убеденост, че са на прав път, беше твърде съмнителна. Всъщност, мина му през ума, може би просто се самозаблуждава. Простият факт, че е свободен да обикаля наоколо, без да е заплашен животът му, засенчваше някои по-съществени факти и той автоматично се бе подчинил на игровия стереотип да приема всяко предизвикателство и да поема внезапни и очевидно несъстоятелни отговорности. Такава обаче бе логиката на играта, а това тук далеч не беше игра. Животът на реални хора беше поставен на карта. Хората, срещу които се бяха изправили, не бяха шайката инженери терористи и видиотени учени от Съдебната комисия. При положение че Селърс сам не беше измислил всичко това, то господарите на Адърланд бяха невероятно богати, могъщи и жестоки. Те всъщност бяха убийци.

И какъв бе неговият отговор на тази заплаха и на прекъснатия контакт с единствените хора, които схващаха опасността? Да се отклонява от целта, ангажирайки се с търсенето на някакво изгубено бебе заедно с някакъв индианец в някаква кухня в някакво рисувано филмче. Фредерикс беше прав. Всичко това не беше твърде умно.

Тъкмо отвори уста, за да направи признание за глупостта си, и вождът отново се обърна и постави пръст върху устните си:

— Шшшт.

Във водата близо до тях нещо се поклащаше. Индианецът изобщо не го удостои с поглед, докато маневрираше покрай него с кануто; вниманието му бе приковано в далечината пред тях. Орландо зърна една подгизнала кутия с полуизтрит, зацапан надпис, рекламиращ някакъв восък за подове, която потъваше много бързо, и в този момент чу бавно и тежко дишане.

— Какво е това? — попита уплашен Фредерикс.

Над водата постепенно изплува някакъв силует с извънредно причудлива форма. Подпалващия всичко наред насочи кануто към него, докато се приближиха на метър-два, но Орландо така и не можа да различи какво плуваше покрай тях. Сякаш имаше панти и приличаше на разтворена черупка на стрида, в която стоеше някаква слаба, изопната фигура, напомняща известната Венера, която бе виждал по безброй реклами и кръстовища.

Костенурка, сети се най-после той, застанала гола в собствената си черупка. И което бе още по-нелепо — духаше срещу изправената като платно половина на черупката, сякаш, за да я подкара.

— Направо невероятно — измърмори Фредерикс. — Това е… това е водна костенурка.

Слабата фигура се извърна към тях.

— Не съм — отвърна тя с високомерен, гъгнив глас. Извади чифт очила отнякъде, закрепи ги на върха на клюноподобния си нос и огледа обстойно новодошлите, след което добави:

— Аз съм сухоземна костенурка. Ако бях водна костенурка, щях да умея да плувам, не съм ли права?

Обърна се и издуха нова мощна струя, но черупката не помръдна дори на сантиметър. Кануто вече я подминаваше и Подпалващия всичко наред натисна греблата, за да го задържи на едно място.

— Така не стане — отбеляза сухо той.

— Забелязах — репликира Костенурката. — Други полезни коментари?

Явно обичаше да демонстрира превъзходство. Кожата й висеше като чувал, а главата й се подаваше едва-едва на края на набръчканата шия — напомняше стар ерген по бельо.

— Къде отиваш? — попита Подпалващия всичко наред.

— Обратно на брега и колкото е възможно по-скоро. Костенурката се намръщи. — Бих казала, че вече трябваше да съм по-наблизо. Макар и водонепроницаема, черупката ми не изглежда твърде пригодена за пътешествия по река.

— Качвай се в лодка. — Вождът доближи лодката. — Ние вземем теб.

— Изключително любезно! — За всеки случай го огледа подробно. — Имате предвид — обратно на сушата?

— Обратно на суша — потвърди индианецът.

— Благодаря ви. Направо не е за вярване. Един голям буркан прах за почистване „Бялото великолепие“ преди малко ми предложи да се кача на гърба му. „Просто се дръж здраво“, настоя той. Но нещо ми се стори не… както трябва, ако разбирате какво имам предвид.

Костенурката прекрачи от кадифения интериор на черупката в кануто, после се наведе и хвана раковината. Вождът насочи кануто към брега в подножието на долапа.

Костенурката понечи да влезе в черупката си, но забеляза, че Орландо и Фредерикс я наблюдават.

— Би било малко по-учтиво — поясни деликатно тя, — ако се обърнете, докато се облека. След като няма достатъчно място, можете поне да не ме фиксирате.

Орландо и Фредерикс се спогледаха и докато Костенурката се намъкваше във външната си обвивка, издавайки тихи, превзети възклицания, двамата положиха огромни усилия да овладеят гъделичкащия ги отвътре смях. Орландо захапа устната си до кръв и неочаквано се запита до каква ли степен предпазното устройство в невроканюларния му имплант възпрепятства пробиви на виртуално поведение в РЖ. Дали в момента не хапе истинската си устна? Ами ако родителите му или лекарите и сестрите чуваха онова, което казва, и виждаха онова, което върши? Щяха да изпаднат в абсолютно недоумение. Или щяха да си помислят, че окончателно е превъртял.

Възникналата в главата му невесела мисъл го порази с абсурдността си и той не можа да задържи дълго потискания смях.

— Радвам се, че се забавлявате — подхвърли хладно Костенурката.

— Не вие сте поводът — извини се Орландо, възвръщайки самообладанието си. — Просто си помислих нещо…

Той сви рамене. Не знаеше как да й обясни.

Когато наближиха брега, видяха блещукащи светлини и дочуха тиха, но жизнерадостна музика. До самата вода се извисяваше огромен купол. През стотиците му миниатюрни отверстия бликаше светлина, а през един по-голям отвор влизаха и излизаха всевъзможни невероятни силуети. Музиката зазвуча по-силно — нещо ритмично, но старомодно. Странните фигури като че ли танцуваха — някои от тях бяха застанали в редица пред купола и се кикотеха й блъскаха една-друга, размахвайки във въздуха тъпичките си ръце. Едва когато приближиха на около хвърлей разстояние от брега, започнаха да различават празнуващите.

— Айде, бе! — свирна Фредерикс. — Това са зеленчуци!

Всевъзможни зарзавати щъкаха напред-назад през главния вход под голяма осветена табела „Клуб Цедка“. Стръкове праз и копър в прозрачни плисирани рокли, тиквички в дълги сака и тесни панталони и всякакви други изискано облечени гуляйджии, представители най-малко на десетина зеленчукови растения, изпълваха клуба до пръсване; тълпата се бе изсипала върху потъмнелия крайбрежен линолеум като от рог на изобилието и беше във вихъра на веселието.

— Хм — изсумтя укорително Костенурката. — Доколкото схващам, някаква натъпкана със семена компания.

В тона й не прозвуча нито грам хумор.

Докато онемелите от възхищение Орландо и Фредерикс не откъсваха погледи от тях, силен удар разтърси кануто и го прекатури на една страна, почти изхвърляйки Орландо през борда. Костенурката падна върху парапета, но Фредерикс протегна светкавично ръка и я дръпна, а тя се стовари на дъното и размаха отчаяно крака.

Нов удар се стовари върху лодката и дървото изстена. Подпалващия всичко наред се мяташе от единия към другия край, стиснал с огромните си ръце греблото, с което се мъчеше да я задържи върху бушуващата водна повърхност.

Опитвайки се да запази равновесие, Орландо усети нещо да стърже по дължината на кила. Залази на ръце и колене да види какво бе станало.

„Пясъчен нанос — мина му през ума. Но се запита сам: — Пясъчен нанос насред кухненския Под?“

Надникна от едната страна на люшкащото се кану. Мерна за миг плискащите се нависоко вълни, блеснали от светлините на крайбрежния клуб, и в същия момент нещо огромно и зъбато се метна с гръм изпод водата към него. Орландо изпищя и се хвърли на дъното. Огромни челюсти изщракаха оглушително точно там, където преди миг беше главата му, и се блъснаха толкова силно в ръба на кануто, че щяха да го премажат, ако не се бе дръпнал навреме, след което хищникът се свлече обратно във водата.

— Нещо… нещо се опита да ме захапе! — извика той.

Докато лежеше разтреперан, видя други огромни челюсти, от които се стичаше вода, да се надигат иззад далечния край на кануто. Те се разтвориха и треснаха изтъпените си зъби, след което нещото се плъзна обратно, изчезвайки от погледа му. Орландо опипа пояса си за меча, но той бе изчезнал — вероятно зад борда.

— Много лошо! — изкрещя Подпалващия всичко наред сред грохота на бушуващите води.

Кануто устоя на поредния мощен удар, докато индианецът се опитваше да балансира.

— Щипки за салата! Много ядосан!

Орландо лежеше до Фредерикс и тресящата се Костенурка на дъното на кануто, което светкавично се пълнеше с вода, и постепенно започна да осъзнава, че е на път да бъде налапан от кухненски прибори.

 

 

Дред прослушваше първата партида данни на „Клекър и съдружници“ по повод запитването му за Южна Африка и се наслаждаваше на плътния тътен на най-новия хит на Адренакс, изпълващ цялото му тяло, когато една от външните линии замига в ъгъла на полезрението му. Намали малко галопиращия ритъм на ударните в главата си.

Входящият сигнал измести гласа на информатора и отвори прозорец. В рамката му се мъдреше аскетично кафяво лице, увенчано с перука от черен коноп, привързана със сърмен конец. Дред сподави възмущението си. Някой от лакеите на Стареца — дори не беше реален човек. Странен начин на унижение. Разбира се, мина му през ума, тънейки в своето богатство и уединение, Стареца надали съзнаваше, че го унижава.

— Господарят на живота и смъртта желае да разговаря с вас.

— Тоест ме кани да посетя сериала? — отвърна автоматично той и се вбеси на себе си, че се заяжда с някаква Кукла. — Пътешествие до V-Египет? До какво-беше-онова-там Абидос?

— Не. — Лицето на Куклата не трепна, но тонът бе по-официален и с нотка на укор заради лекомисления сарказъм. А може и да не беше Кукла.

— Той ще разговаря с вас веднага.

Дред дори не успя да се изненада и зеленикавата като смъртта маска на Стареца измести физиономията на жреца.

— Привет, пратенико мой.

— И на теб.

Смути го както готовността на Бога на смъртта да изостави формалностите, така и съзнанието за собствената му двойна игра, доказателство, за която бяха документите, които в самия този момент се мъдреха в най-горното ниво на системата му. Все пак Стареца не би могъл да се прокрадне ей така през защитата и да ги прочете, докато линията беше отворена, нали така? Внезапно изтръпна: всъщност беше невероятно трудно да предвиди какво би могъл или не би могъл да стори Стареца.

— Какво мога да направя за теб?

Необикновеното лице го оглеждаше втренчено в продължение на няколко безкрайни мига и на Дред страхотно му се прииска да не бе отговарял на обаждането. Нима беше разкрит? И не беше ли това увертюра към предстоящото ужасно и неизбежно наказание, което щеше да го сполети заради предателството му?

— Имам… имам работа за теб.

Въпреки необичайния тон на неговия работодател, Дред се поуспокои. Стареца нямаше причини да се церемони с някой, по-беззащитен от самия него, тъй че беше малко вероятно да знае или да подозира каквото и да е.

„А и няма да бъда вечно беззащитен…“

— Любопитно. Вече почти съм приключил с поставената от Бога на небето мисия.

Стареца продължи, сякаш не го чу.

— Не е свързано с обичайната ти… специалност. Но вече опитах други възможности и не успях… не успях да открия никакъв отговор.

Всичко в този разговор бе странно. За първи път Стареца се държеше наистина като… старец. Въпреки че в кръвта му бушуваше вироглавият адреналин, подтиквайки го да полети или да се сбие, Дред изпита усещането, че постепенно влиза в кожата на обичайното си арогантно Аз.

— Ще се радвам да помогна, Дядо. Пращаш ли ми го? Сякаш споменаването на омразния прякор събуди същинското му Аз и маската лице внезапно свъси вежди.

— Пак ли тая музика? В главата ти ли е?

— Съвсем слабо в момента…

— Изключи я.

Макар все още леко отнесен, гласът му прозвуча така, че Дред моментално се подчини. Тишината отекна в черепа му.

— А сега искам да чуеш това — започна Стареца. — Слушай много внимателно. И провери дали си на запис.

И за негово изумление Стареца запя.

Дред напрегна максимално волята си да не се разкикоти с пълен глас на цялата безумна нелепост. Хиляди мисли запрепускаха през главата му, докато тъпичкото, пресекливо гласче на неговия работодател заизвива някаква по детски простичка мелодия от няколко думи. Нима старото копеле се беше побъркало най-после? Не беше ли това първият симптом на старческо малоумие? Защо му бе притрябвала на един от най-могъщите мъже на света — в цялата му история — смешната детска песничка?

— Искам да разбереш произхода на тази песен, какво означава тя и всичко останало, което би могъл да откриеш — обяви Стареца, когато приключи със скрибуцащото си изпълнение. — Но не искам никой да узнае за проучването ти и всичко това в никакъв случай да не стига до вниманието на някой от останалите членове на Братството. Ако ти се стори, че следата отвежда към някой от тях, веднага идваш при мен. Ясно ли се изразявам?

— Разбира се. Както каза, това не е в рамките на обичайните ми…

— Вече е. Изключително важно е.

Дред остана като зашеметен дълго след като Стареца се бе изключил. В непривичната тишина в главата му постепенно изплува потрепващият глас, който повтаряше отново и отново: „… ангел ме докосна… ангел ме докосна…“

Това вече му дойде в повече. Наистина в повече.

Дред легна на пода на бялата стая и се кикоти, докато го заболя стомахът.