Тад Уилямс
Реката на синия огън (13)

ДЕСЕТА ГЛАВА
МАЛКИ ПРИЗРАЦИ

МРЕЖА/СПОРТ: Тигър на каишка.

(Картина: Кастро тренира с играчи на „Тайгърс“.)

Диктор: Епбатрос Кастро е поредният играч с проблематична биография, който се съгласи да му бъде поставен проследяващ имплант като едно от условията в неговия огромен договор — приспособление, което дава възможност на отбора да знае във всеки момент къде се намира той и дори какво яде, пие, пуши или вдишва, — но Кастро може би ще е първият, който ще използва засичащо устройство в импланта, поставяйки по този начин труден за разрешаване юридически казус пред Ай Би Ей и своя отбор „Бейтън Руж Генфуудс Байу Тайгърс“, миналогодишен шампион на Северноамериканската конференция…

Докато майка й се бе зазяпала в някаква жена фалшификат, Кристабел се обърна към огледалото и цъкна с език. Надянала тъмните си очила в магазина, тя си мислеше, че малко прилича на Хана Манкилър от „Потайни шпиони“.

— Румпелщилтскин — произнесе тя, колкото е възможно по-силно. — Румпелщилтскин!

— Кристабел, какво си мърмориш в огледалото? Не разбирам нито дума от това, което казваш.

Майка й я погледна, докато фалшификатът не спираше да говори. Някакъв забързан мъж мина през него и очертанията му се разлюшкаха като локва, в която са стъпили, без да престава да бърбори.

— Нищо.

Кристабел изду долната си устна. Майка й я изгледа с неодобрение и се обърна да доизслуша безплътната рекламна агентка.

— Не искам да ги носиш тук — подхвърли майка й през рамо. — Тези тъмни очила. Ще бутнеш нещо.

— Няма.

— Добре, добре. — Майка й я хвана за ръката и я поведе навътре в магазина. — Ох, тази нелицеприятна възраст…

Кристабел реши, че „нелицеприятно“ означава да издуваш устни, но би могло да означава и да не си свалиш Приказните слънчеви очила. Господин Селърс бе казал, че родителите й не бива да се досетят за специалните очила.

— Лицето ми си е приятно — отвърна тя, опитвайки се да замаже положението. — Просто слушам „Жабокът принц“.

Майка й се разсмя.

— Добре, ти печелиш.

Обикновено Кристабел обичаше да посещава центъра Сййуол. Винаги беше забавно ей така да се качиш в колата и да напуснеш базата, но центърът Сййуол бе може би най-любимото й място на земята. Само първия път, когато беше съвсем малка, не й хареса. Тогава си мислеше, че отиват „да видят центъра на Хубал“. Хубал беше името, с което Бухала наричаше себе си в любимата й приказка „Мечо Пух“, и тя цял ден очакваше да го види. Едва на връщане, когато се разплака, че не го е видяла, мама й обясни какво означаваше името.

Следващия път прекара много по-приятно, както и всеки път оттогава насетне. Татко постоянно твърдеше, че е тъпо да се изминава цялото това разстояние — три четвърти час само в едната посока, както неизменно повтаряше той: „Та това са три четвърти час само в едната посока!“ — при положение, че могат да се снабдяват с всичко, което си поискат, или по РХ, или просто като си го поръчат, но мама настояваше, че не е прав.

— Само един мъж може да прекара целия си живот без дори да докосне парче плат или да провери дали шевовете са здрави, преди да купи нещо — му отвръщаше тя. И татко всеки път ставаше „нелицеприятен“. Кристабел обичаше своя татко, но знаеше, че майка й е права. В центъра беше по-хубаво от РХ, а дори и от мрежата. Все едно се намираше в увеселителен парк — всъщност точно насред него действително имаше увеселителен парк. Както и един кръгъл театър, където можеше да гледа шоупрограми по мрежата, по-големи от цялата й къща. И да види анимационни герои, които се разхождаха или летяха край нея, разказваха смешки и пееха песни, а така също и хора фалшификати, които се появяваха и изчезваха, и вълнуващи шоупрограми, които се разиграваха по витрините, и всевъзможни други неща.

В центъра Сййуол имаше повече магазини, отколкото можеше да си представи. Имаше магазини, в които продаваха само червила, и магазини, в които продаваха само рокли „нану“ като тези на Офелия Вайнер, а дори и един, в който продаваха само старовремски кукли. Те нито се движеха, нито говореха, нито нищо, но бяха красиви по свой си начин. Всъщност магазинът с кукли бе любимият й магазин, макар да бе малко страшничък — всички онези очи, които те оглеждат втренчено още от вратата, всички онези невъзмутими лица. Майка й дори й беше казала, че може да си избере една от тях за следващия си рожден ден, която да си бъде само нейна и въпреки че дотогава оставаше още много време, всяко посещение на центъра Сийуол, за да поогледа и да поумува за пореден път, коя кукла да избере, бе определено най-хубавият ден от седмицата и в нощта преди настъпването му никога не можеше да заспи. Но днес беше много нещастна, а господин Селърс така и не се обаждаше и на всичкото отгоре наистина се страхуваше от онова странно момче, което отново видя предишната нощ зад прозореца си.

Намираха се в магазина за принадлежности за барбекю, когато Жабокът принц престана да говори и вместо неговия чу гласа на господин Селърс. Мама търсеше нещо за татко. Кристабел се отдалечи малко навътре в магазина, така че майка й да я вижда, и се престори, че разглежда някакво голямо метално нещо, което приличаше повече на анимационен космически кораб, отколкото на барбекю.

„Кристабел? Чуваш ли ме?“

— Аха. В един магазин съм.

„В момента можеш ли да разговаряш с мен?“

— Да. Горе-долу.

„Чудесно. Виждам, че няколко пъти си се опитвала да се свържеш с мен. Нещо важно ли е?“

— Да.

Искаше да му разкаже всичко. Думите напираха в устата й и искаше да ги изплюе всички до една: за това, че момчето я следи и че досега не бе казала на господин Селърс, защото тя беше виновната, че не можа да среже оградата сама.

Искаше да му разкаже всичко, но някакъв мъж от магазина се приближаваше към нея.

— Да, важно е.

„Чудесно. Може ли да го отложим за утре? В момента съм много зает, малка Кристабел.“

— Добре.

„Какво ще кажеш за 15 часа? Можеш да дойдеш след училище. Удобно ли ти е по това време?“

— Да. Трябва да вървя.

Тя свали Приказните слънчеви очила в момента, в който Жабокът принц заговори отново.

Мъжът от магазина — дебеланко с мустаци, който приличаше на приятеля на татко й капитан Паркинс, само дето не беше толкова стар — й се усмихна широко.

— Здравей, малка госпожице. Тази машина е доста привлекателна, нали? „Магна-Джет Адмирал“, върхът на изкуството. Храната изобщо не докосва барбекюто. Ще я вземеш ли за татко?

— Трябва да вървя — отвърна тя, след което се обърна и тръгна към майка си.

— В такъв случай, приятен ден — добави мъжът.

 

 

Кристабел въртеше педалите колкото можеше по-бързо. Знаеше, че няма много време. Беше казала на майка си, че след училище трябва да полее дръвчето, и мама разреши, но до три и половина трябваше да се прибере.

Всички ученици от класа на госпожица Карман бяха засадили дръвчета в Китайската градина на приятелството. Те все още не бяха истински дървета, а просто малки зелени фиданки, но госпожица Карман им бе казала, че ако ги поливат, някой ден непременно ще станат големи дървета. На път за училище тази сутрин Кристабел го бе поляла допълнително и сега можеше да се срещне с господин Селърс.

Въртеше педалите толкова бързо, че гумите на велосипеда свистяха. На всеки ъгъл се оглеждаше и в двете посоки, не толкова, за да проверява за коли, както я бяха научили родителите й (макар наистина да се оглеждаше и за коли), а за да се увери, че ужасното момче не е наоколо. Беше й казало да му носи храна и няколко пъти му занесе плодове и бисквити, а два пъти не изяде и обяда си в училище, но не можеше всеки ден да изминава целия този път до циментовите къщички, без мама да започне да й задава безброй въпроси, затова беше сигурна, че някоя нощ ще влезе през прозореца и ще й направи нещо лошо. Даже сънуваше кошмари, че я маже с нечистотии и когато се прибира, мама и татко не могат да я познаят, и не я пускат вкъщи, и тя остава в тъмното и студеното навън.

Когато наближи циментовите къщички, часовникът й „Отърланд“ вече показваше 15:03. Паркира велосипеда до една стена далеч от къщичките, след което се запровира съвсем тихо между дърветата, за да влезе от друго място. Въпреки че когато отново погледна часовника, Принц Пикапик държеше в лапите си 15:09, на всеки три-четири крачки спираше, за да се огледа и да се ослуша. Надяваше се, че след като цели три дни не бе носила храна на онова Чо-Чо момче, вероятно бе отишло да търси нещо за ядене другаде, но за всеки случай оглеждаше навсякъде, да не би случайно да се бе скрило сред клоните на дърветата.

Тъй като не видя и не чу нищо друго освен няколко птички, тя се приближи до вратата на осмата циментова къщичка, като ги броеше внимателно, както правеше всеки път. Отключи и след като влезе, дръпна вратата зад себе си, макар вътре мракът да бе не по-малко страшен от сънищата й за мръсното момче. Отне й толкова много време, докато ръцете й напипат другата врата, че почти се бе разплакала, когато вратата внезапно се отвори и отвътре се появи червена светлина.

— Кристабел? Ето те най-после, скъпа. Закъсня — започнах да се тревожа за теб.

Господин Селърс седеше в стола си в основата на металната стълба с малко червено фенерче в ръката. Беше си все същият — с дългата тънка шия, изгорялата кожа и големите ласкави очи. Тя заплака.

— Какво се е случило, малка Кристабел? Защо плачеш, скъпа моя? Слез при мен и ми разкажи всичко.

И вдигна към нея треперещите си ръце, за да й помогне да се спусне по стълбата. Тя го прегърна. Усетила под дрехите слабото като скелет тяло, тя захълца още по-неудържимо. Той я погали по главата и каза:

— Успокой се, хайде, успокой се. И го повтори още много пъти.

Успя най-после да си поеме дъх и избърса носа си.

— Съжалявам — отрони тя. — За всичко съм виновна аз.

Гласът му бе много нежен.

— За какво си виновна, моя малка приятелко? Какво си сторила, за да страдаш толкова силно?

— О, мъник, к’во крийш тук?

Кристабел подскочи и тихичко изписка. Обърна се и видя мръсното момче, коленичило на горния край на стълбата, и така се уплаши, че се напишка като бебе.

— Quien es, тоя стар чешит? — попита той. — Казвай, mija… кой е?

Кристабел не можеше да каже нито дума. Кошмарите й бяха оживели. Усети струйката да се стича по краката й и се разплака отново. Момчето също имаше фенерче и го насочи към господин Селърс, който го гледаше с присвити очи, помръдвайки увисналата си уста, без да може да издаде нито звук.

— Е, не е важно, mu’chita — добави момчето. В другата си ръка държеше нещо остро. — Нали схващаш, no importa. Пипнах те. Сега вече те пипнах.

 

 

— Естествено, че зная какво ще рече предпазни мерки — отвърна господин Фредерикс. И протегна ръцете си, като оглеждаше зелената хирургическа манта, която го принуждаваха да надене. — Но все си мисля, че е малко прекалено.

Джалил Фредерикс беше едър мъж и когато смръщеше тъмнокожото си лице, то заприличваше на буреносен облак.

Катур Рамзи на свой ред надяна маска на загриженост. Семейство Фредерикс не бяха най-важните му клиенти, но се нареждаха сред тях и плюс това бяха достатъчно млади, за да му гарантират успешен бизнес още години наред.

— Всъщност не е кой знае колко по-различно от онова, което се налага да изтърпим при посещенията на Саломе. Просто болницата взема предпазни мерки.

Фредерикс отново се начумери, вероятно поради споменаването на пълното име на дъщеря му. Като забеляза това, неговата съпруга Енрика се усмихна и поклати глава, все едно нечие капризно дете току-що бе разсипало храната си.

— Е… — промълви тя, но сякаш не й стигна въздуха, за да продължи.

— Но къде, по дяволите, са те?

— Телефонираха, че ще закъснеят няколко минути — отвърна моментално Рамзи и се учуди защо се държи така, сякаш той бе инициаторът на срещата. — Сигурен съм, че…

Вратата към заседателната зала се отвори и през нея влязоха двама души, облечени също в болнични манти.

— Съжалявам, че закъсняхме — каза жената.

Рамзи си помисли, че е красива, но тъмните сенки около очите и плахото й държане го накараха да си помисли също така, че идва направо от ада. Леко брадясалият й съпруг бе лишен от физическите прелести, с които бе облагодетелствана тя; беше просто изтощен и потиснат.

— Казвам се Вивиан Фенис — представи се жената, отметна дългия кичур коса от лицето си и подаде ръка на госпожа Фредерикс. — Моят съпруг, Конрад Гардинър. Истински сме ви благодарни, че се отзовахте на поканата ни. След като всички, включително и Рамзи, си стиснаха ръцете и семейство Гардинър — както Вивиан настоя да бъдат наричани за краткост — седнаха, Джалил Фредерикс остана прав.

— Все още не разбирам защо всъщност сме тук. — Той нетърпеливо махна с ръка към съпругата си, преди тя да успее да каже каквото и да било. — Зная, че вашият син и моята дъщеря бяха приятели, и зная, че нещо подобно му се случило и на него, на… Орландо. Но въпреки това не разбирам защо сме тук. Какво толкова не бихме могли да уредим по мрежата?

— Ще стигнем и до това — отвърна малко отсечено Конрад Гардинър, сякаш почувствал необходимост да защити собствената си значимост. Рамзи бе забелязал, че Фредерикс често предизвиква подобна реакция у околните.

— Но не тук. Именно затова искахме да се срещнем лично. Ще отидем някъде навън.

— Ще отидем на ресторант. Не желаем да разговаряме тук — добави Вивиан.

— За какво става дума, за Бога? — Буреносното изражение върху лицето на Фредерикс се завърна. — Направо ме обърквате.

Рамзи, който смяташе, че в момента е по-добре да не се обажда, бе заинтригуван, но и обезпокоен. От няколкото разговора семейство Гардинър му се бяха сторили напълно уравновесени, изключително настоятелни в желанието си да разговарят лично с господин и госпожа Фредерикс, но и доста потайни. Бе им се доверил по интуиция. Ако се окажеха някакви сектанти, поклонници на НЛО или проповедници на социална хармония, безкрайно щеше да съжалява, че накара клиентите си да долетят чак от Вирджиния.

— Знам, че звучи налудничаво — продължи Вивиан и се разсмя. — Не бихме ви упрекнали, ако си го помислите. Само нека първо проведем нашия разговор, моля ви. Ако и след това мислите така, ще заплатим пътуването ви дотук.

Господин Фредерикс настръхна.

— Въпросът не е в парите…

— Джалил, скъпи — намеси се жена му, — не бъди нелюбезен…

— Но, първо — престори се, че не забеляза комичната ситуация Вивиан, — бихме ви помолили да видите Орландо.

— Нали…? — опули се Енрика Фредерикс. — Той нали е… в кома?

— Ако се нарича именно така — усмихна се горчиво Конрад. — Бяхме…

Той млъкна и се загледа в ъгъла, където върху един стол бяха натрупани палтата. Това продължи твърде дълго и останалите също се обърнаха. Рамзи не видя нищо. Гардинър потърка чело с опакото на ръката си.

— Съжалявам, стори ми се, че… — И въздъхна дълбоко. — Това е дълга история. Стори ми се, че видях една буболечка. Много специална буболечка. Но не ме питайте — ще ни отнеме много време, а и предпочитам да ви обясня по-късно. Засега просто приемете, че сме луди.

Рамзи се развесели. Клиентите му се спогледаха крадешком, след което госпожа Фредерикс му хвърли дискретен поглед. Кимна й леко с глава, с което искаше да й каже: „Няма от какво да се притеснявате.“ В немалкия му опит с умопобъркани истинските перковци обикновено не твърдяха, че онова, което вършат, би могло да се стори някому налудничаво.

— Не ви принуждаваме да видите Орландо — надигна се Вивиан. — Но бихме ви помолили. Ще постоим само минутка. След като приключим, ще остана цяла вечер при него.

Когато излязоха в коридора на болницата, жените тръгнаха една до друга, мъжете след тях, а най-отзад остана Рамзи, което му позволи да зареже за известно време формалностите и да се попързаля върху картонените болнични пантофи.

Рамзи действително излизаше твърде рядко. Съзнаваше, че ако не вземе мерки да намали поне малко обема на работата, много скоро щеше да я докара дотам, че в най-добрия случай да сащиса някой клиент, избухвайки в неадекватен смях по средата на важен разговор, което на няколко пъти насмалко да му се случи през последните седмици, или в най-лошия да се гътне върху бюрото като баща си. Още десетина години — а вече и по-малко — и щеше да навърши петдесет. На тази възраст мъжете все още умираха от сърдечен удар въпреки всички съвременни лекарства, клетъчни технологии и сърдечни терапии.

Вечната история. Отстрани все ти се струва, че от едно можеш да се откажеш, друго да отложиш или пък да захвърлиш всичко, ако нещата прекалено се забатачат. Но отблизо беше по-различно. Това не беше просто работа, а вечната бъркотия в „Де Клейн Истейт“, превърнала се в безкрайна и ужасяваща сапунена опера и парализирала цели три поколения. Или старият Пърлмутър ще се опита да възвърне собствеността си над създадената от него и загубена по-късно при нечистоплътна административна машинация компания. Или вдовицата Гентиан Цуджимото ще поиска обезщетение за неправилното лечение на съпруга й. Или както в случая със семейство Фредерикс, ще започне съдебно разследване на зашеметяващо мистериозното заболяване на дъщеря им дори само затова, че някакво изясняване е все пак за предпочитане пред никакво.

Така че, ако реши да ограничи обема на работата си, кого точно би могъл да пренебрегне? Чие доверие, което през целия си активен живот бе полагал усилия да спечели, кое важно познанство, щекотлива загадка или разтърсващо предизвикателство би пожертвал?

Лесно бе да се каже, а и той, естествено, не искаше да последва баща си в първокласното спешно кардиологично отделение, но как да изхвърлиш на боклука най-важните компоненти на живота си, ако ще и в името на неговото съхранение? По-различно би било, ако извън работата имаше нещо, заради което си струваше да се съхрани…

Една част от Декатур — „моля-казвайте-ми-Катур-както-ми-казваше-мама“, Рамзи таеше надежди, че зад чудноватите подмятания на семейство Гардинър се крие нещо наистина толкова любопитно, колкото излизаше според думите на калифорнийската двойка. Казусът на цялата му кариера. Нещо, което те вкарва не само в учебниците по право, но те вплита в тъканта на масовата култура също като Кумелос и Дароу. Но другата част, прекарала безброй безсънни нощи с втренчен поглед в стенния екран, така задръстен с документи, че го заболяваха очите, диктувайки до пресипване, докато внимаваше да не се задави, преглъщайки набързо залък бирмански полуфабрикат, изпитваше сериозни съмнения, че противоположно на мнението му семейство Гардинър са си всъщност формени идиоти.

След като надянаха шлемовете и минаха през звуковия дезинфектант, господин Фредерикс получи нов пристъп на раздразнителност.

— Ако вашият син страда от същото, което порази и Сам, за какво е всичко това?

— Джалил, не ставай невъзможен.

Жена му не беше в състояние да прикрие безпокойството си. Рамзи я беше виждал до леглото на дъщеря й и знаеше, че зад елегантните дрехи и сдържания израз се спотайва една обикновена женица, която в момента се чувстваше като корабокрушенец в бурно море.

— Всичко е наред — каза Вивиан. — Не ви упреквам, че се учудвате. Проблемът при вашата Саломе е по-различен.

— Какво искате да кажете? — попита госпожа Фредерикс.

— Сам, не Саломе — не изчака отговора съпругът й. — Как можах да разреша на Енрика да й даде това име! Тя е била лоша жена. Според Библията имам предвид. Как е възможно да кръстиш така едно дете?

— Престани, скъпи — усмихна се широко жена му и завъртя очи. — Семейство Гардинър искат да видят момчето си.

По херметизирания коридор стигнаха до единичната стая на Орландо Гардинър, легнал в пластмасова кислородна кабина като мумия в музейна витрина.

Енрика Фредерикс се задъха.

— О! О, Господи! Какво… — Тя закри с ръка устата си, а очите й се разшириха от ужас — Това ли… ще стане със Сам?

Конрад, който бе застанал до задния край на леглото на Орландо, поклати глава, но не каза нищо.

— Орландо има заболяване — обясни майка му. — Много преди да се случи всичко това. Затова е в заразното крило. Предразположен е към инфекции.

Изразът върху лицето на Джалил Фредерикс беше като на човек, който гледа по новините репортаж за ужасно събитие — масов глад или терористичен акт.

— Проблем с имунната система?

— Отчасти. — Вивиан пъхна ръка във вградената в кабинката ръкавица и погали тъничката почти като на скелет ръка на Орландо. Изпод едва открехнатите клепачи като две цепнатинки се виждаше бялото на очите му. — Има прогерия. Преждевременно състаряване. Грешка при генетичните тестове — няма друго обяснение. Така и не успяхме да го докажем. Знаехме, че в моя род е имало такъв случай преди няколко поколения, но вероятността да се е случвало и в рода на Конрад беше толкова нищожна — така или иначе неговите тестове излязоха отрицателни и повече не помислихме за това.

Отново погледна сина си.

— Ако знаех, щях да направя аборт. — Тонът й бе категоричен. — Обичам сина си. Надявам се, че го разбирате. Но ако можех да се върна назад и да избирам отново, щях да прекъсна бременността си.

Тягостната тишина бе нарушена от Джалил Фредерикс, чийто плътен глас прозвуча по-деликатно.

— Ужасно съжаляваме.

Бащата на Орландо се изхили кратко и дрезгаво, сподавен звук, който явно изпусна неволно.

— Да, ние също.

— Знаем, че и вие се измъчвате — продължи Вивиан. — И колко трудно ви е било да оставите Сам дори за един-единствен ден сама, за да дойдете чак тук. — Тя извади ръката си от ръкавицата и се изправи. — Но искахме да видите Орландо преди разговора ни.

Госпожа Фредерикс не сваляше ръка от устата си; модерно подсиленият грим се стичаше от ъгълчетата на очите й.

— О, бедното момче.

— Той е чудесно дете. — На Вивиан й бе мъчително да говори. — Нямате представа колко смел е бил винаги. Винаги… се е различавал от другите деца. Всички се обръщаха да го огледат. И още от малък знаеше, че шансовете му да доживее… дори до юношеска възраст…

Тя не можа да продължи. Конрад я погледна от задния край на леглото, но не направи нищо, за да я успокои. Накрая Енрика Фредерикс се приближи и постави ръката си върху нейната. Майката на Орландо се опита да се овладее.

— Той не заслужава всичко това и винаги се е справял толкова мъжки, че… да ти се скъса сърцето. Всичко е така несправедливо. А сега и това! Ето защо исках…, ето защо искахме да узнаете истината за Орландо и за отвратителния му късмет. Като ви обясним защо ви повикахме.

Катур Рамзи пое инициативата да наруши настъпилото мълчание.

— Може би е време да отидем някъде и да поговорим.

 

 

— Е — обади се Енрика Фредерикс, — менюто изглежда прекрасно. — Зад демонстрираната приветливост прозираше огромната й напрегнатост. — Какво ще ни препоръчате, Вивиан?

— Никога не сме идвали тук. Избрахме го напосоки от указателя. Надявам се, че е прилично.

Тентата плющеше в тишината с все сила над главите им. Рамзи постави чашата за вино върху салфетката си, която заплашваше да излети, и се изкашля.

— Може би е по-добре да хванем бика за рогата, така да се каже.

— Именно затова седнахме отвън — неочаквано се намеси Конрад.

— Пак ме обърквате — измърмори Фредерикс. И хвърли поглед към менюто. — Мисля да си поръчам морски костур.

Той повика надничащия отдалеч сервитьор, който се бе сгушил на завет.

— Сигурен ли сте, че това е тихоокеански костур?

След като си поръчаха и сервитьорът побърза да се прибере на топло в закритата част на ресторанта, Вивиан заговори.

— Проблемът е — подхвана тя, очертавайки с пръст контура на едно едва забележимо петно от бяло вино върху масата, — че децата днес не записват нищо. Разговарят — Бог знае какво, — посещават заедно всевъзможни места в мрежата, но не записват нищичко.

— Нима? — възкликна Фредерикс.

— Положихме неимоверни усилия да разберем какво се е случило с Орландо — обади се отново Конрад Гардинър.

— В мрежата. Предполагаме, че тъкмо там се крие проблемът и при двамата.

— Това е невъзможно — обяви хладно Енрика Фредерикс.

— Няма такова въздействие. Нашият лекар ни каза. Освен, ако някой… някой не ги е заредил. — Изглеждаше измъчена и ядосана. — Това казват, нали? „Някой ги е заредил“?

— Може и това да е — отвърна Вивиан. — Но ако е така, става дума за зареждане, за което лекарите изобщо не са чували. Освен това би трябвало да злоупотребяваш с него години наред, за да се получи този ефект — но тогава симптомите щяха да са други. Вижте, вие самите го казахте — не можете да изключите Сам. Започва да крещи, бори се и сте принудени да я включите отново. Същото е и с Орландо с тази разлика, че е толкова болен, че съдим за неговите реакции по жизнените му показатели. Водихме го по невролози, невропсихолози, в центрове за лечение на пристрастените към зареждане, къде ли не. Никой дори не е чувал за подобно нещо. Затова се свързахме с вас.

Салатите и ордьоврите пристигнаха. Рамзи се намуси на брушетата си. Може би бе крайно време да започне да води по-здравословен живот. Имаше един списък за сърдечни транспланти, дълъг цял километър, заедно с новото поколение лекарствени средства против несъвместимост. По-добре да си беше поръчал зелена салата.

Той бутна брушетата настрана.

— Простете за нетърпението — намеси се Джалил Фредерикс, — но, изглежда, такава ще е ролята ми при това събиране. За какво всъщност става дума? Ние знаем за всичко това, макар и не чак с такива подробности.

— Става дума за това, чене смятаме случилото се с вашата Сам и нашия Орландо за нещастен случай.

Фредерикс повдигна вежда:

— Продължавайте.

— Направихме всичко възможно да отворим файловете на Орландо. Но за съжаление, както споменах, децата вече изобщо не използват поща за разлика от нас едно време. Има пътеки, но нито един запис, който би могъл да ни ориентира. И за да станат нещата още по-сложни, неговият агент е местил файлове. Всъщност това е една от причините за нашата тревога.

Заинтригуван, Рамзи се премести по-напред.

— Защо точно това?

— Защото не би трябвало да се случи — отвърна Конрад. Бе си поръчал само вода и спря, за да отпие голяма глътка.

— Домашната система е блокирана — по-точно частта на Орландо. Единственият начин неговият агент да премества файлове противно на желанието ни е с разрешението на Орландо, а… е, вие вече видяхте състоянието му. В такъв случай как става така, че нещото продължава да премества файлове и да изтрива други? На всичкото отгоре се е скрило някъде и не можем да го изключим, без да унищожим цялата система и доказателствата за случилото се с Орландо. Всъщност нещото самоволно се е отлъчило. Тялото на робота, с което обикаля из къщата, също е изчезнало. Тъкмо него ми се стори, че видях в болницата. — Той поклати глава. — Цялата история е направо зловеща.

— Все пак не разбирам — обади се унило Енрика. — За какво е всичко това? Ако някой крие файлове или ги унищожава или каквото и да било, защо го прави?

— Не знаем. — Вивиан си играеше с парче целина. — Но преди файловете да изчезнат, прегледахме достатъчно неща, за да разберем, че Орландо е бил в контакт с някакви странни хора. Той беше… той е изключително умно дете. Прекарваше цялото си време в мрежата. Ето защо искаме да знаем къде е бил, какво е правил и с кого го е правил. И не искаме никой да научи за това, именно поради което сме седнали на терасата на някакъв непознат ресторант.

— А от нас…? — бавно започна Фредерикс.

— Искаме вашите файлове. Сам и синът ни са вършили нещо заедно. Някой или нещо е развалило системата ни въпреки нашите изрични заповеди. Вашата може би все още е невредима — във всеки случай самите вие сте длъжни да разберете какво става, даже и да ни смятате за побъркани. Така или иначе искаме вашите файлове. А за да сме съвършено точни, файловете на Сам. — Вивиан го фиксираше с неочаквана непоколебимост. — Искаме да открием кой причини всичко това на нашия син.

Вивиан и Джалил не отместваха погледи един от друг. Партньорите им изчакваха да видят какъв ще е резултатът, но Рамзи вече го знаеше. Облегна се назад, едновременно въодушевен и отчаян. Все пак не бяха перковци. Поставяха един изключително интересен казус, който като нищо можеше да се окаже празна работа, но не и да бъде пренебрегнат. А това означаваше огромно проучване, тонове подробности и всевъзможни трудни за разрешаване проблеми.

Изглежда, че му предстоеше да отделя доста повече време за работа.

 

 

Олга Пирофски сложи последния пъпеш в чантата и понесе покупките си към касата за бързо обслужване. Всичко можеше да бъде произведено, но усещането, че държиш в ръцете си истински плод, бе нещо изключително. Връщаше спомена за окончателно изгубени из лабиринтите на човешката история инстинкти.

Тръгна към къщи както обикновено по улица „Кинмаунт“, прекосявайки разстоянието под огромната висяща железопътна линия на мотрисата за Торонто. Заливът Джунипър блестеше под слънчевите лъчи и тя усети приятна топлина върху тила.

Спря, макар да се бе зарекла да не го прави (знаейки, че ще го направи), пред детския магазин. Цяла тълпа холографски младоци се разхождаха благопристойно във витрината, а красиви бебета фантоми моделираха красива бебешка конфекция. Беше ранен следобед и децата бяха все още на училище, така че в магазина имаше само шепа млади двойки с колички.

Олга наблюдаваше през стъклото самоуверените им движения от щанд на щанд, поспирайки от време на време да успокоят някое капризно бебе или да разменят по някоя шега. Те обитаваха единствено настоящето — настояще, в което завинаги щяха да си останат щастливи родители с една-единствена грижа, че всичко закупено миналия месец вече е окъсяло. Прииска й се да потропа на стъклото и да ги предупреди да не вярват на подобни илюзии. Някога си мислеше, че ще стане като тези ужасяващо жизнерадостни хора, но сега изпита усещането, че е безприютен призрак, загледан завистливо отвън на студа.

Един флотер — играчка с постоянно променящи се магнитни полюси, поради което подскачаше между две бухалки — премина с бръмчене, подмятан между две холографски гаменчета.

„Но аз не съм призрак — мина й през ума. — Напротив. Тези въображаеми деца във витрината са призраци. Чичо Джингъл и неговите приятели са призраци. Аз съм реален човек и току-що си купих пъпеши, чай и дванайсет пакета кучешка храна. И имам куп неща за вършене.“

Без да е напълно убедена в това, но поне намерила сили да се отдалечи от детския магазин, продължи към къщи.

„Някой ден няма да събера сили да си тръгна — помисли си тя. — Ей така ще стоя и ще се взирам през стъклото, докато дойде зимата. Също като Малката кибритопродавачка.“

Дали щеше да й е по-зле?

„По-късно ще се върнем и ще помогнем на принцесата маймуна, деца. Но преди това Чичо Джингъл иска да се поразходим из Света на играчките.“

Фонограмата на ликуващи крясъци изпълни слушалките й.

„Ще изпеем песента «Да вървим да пазаруваме» — продължи тя и протегна възторжено ръце, — но първо искам да ви запозная с един човек. Казва се Търни Кит и е най-новият член на клуб «Нещастен случай». От нея ще научите много полезни неща и сега ще разберете какви.“

Децата — тоест техните мрежови въплъщения — заподскачаха и се разкрещяха. Клуб „Нещастен случай“ бе любима серия играчки и неговите зловещи представители Разчленяемия Кен, Обезглавенйта Кейт и други, смразяващи кръвта не чак дотам, бяха истински хит. Новата поредица от епизоди щеше да започне съвсем скоро, но Чичо Джингъл далеч не я очакваше с особено нетърпение. Тъкмо Търни Кит заобяснява как след изтръгване на крайниците й от нея бликва съвсем правдоподобен кървав фонтан, докато не притиснеш мястото, и четиричасовият тракт на Чичо Джингъл изтече и се превърна в Олга Пирофски.

„… По-скоро престанах да съм Чичо Джингъл — мина й през ума. — Понякога губя разликата.“

Един глас избръмча в слушалките:

„Чудесно шоу. Госпожа П. Макданиъл ги поема нататък.“

— Кажи на Роланд, че казах „счупи крак“. Но да не споменава пред тази група, защото може да му го изтръгнат, за да видят как шурти като фонтан правдоподобната му кръв.

Техникът се изкикоти и изключи. Олга също изключи. Миша седеше в другия край на стаята с наведена настрани глава. Тя шавна с пръсти по пода и мъникът дойде при нея, за да го почешат по бялото петно под брадичката.

Напоследък не бе имала пристъпи на главоболие. И слава Богу. Защото загадъчните болки я пронизваха до мозъка на костите, сякаш я режеха на парчета. През последните седмици все по-често осъзнаваше, че шоуто я разстройва със своята пищност и меркантилност, които не се различаваха особено от кланетата на животни и роби за придаване по-пикантен вкус на забавленията в Древния Рим. Не че шоуто се бе променило; променила се бе Олга: сделката, която бе сключила със самата себе си — да не обръща внимание на пошлото съдържание заради удоволствието от работата с деца, започваше да се проваля.

Но макар болките да не я навестяваха, не можеше да забрави нито за тях, нито за направеното онзи ден откритие. Сподели го с новия си лекар, както и с медицинския екип на шоуто, и всички я успокоиха, че главоболие в мрежата не е нещо необичайно. Изглежда, бяха забравили, че само преди няколко седмици именно те и правиха контролен преглед за тумор в мозъка. Щом е открила тази зависимост, казаха те, може само да е доволна, че причината е толкова лесноотстранима. Просто не бива да прекарва прекалено дълго в мрежата и сериозно да се замисли за почивка за известно време.

Подтекстът бе ясен: „Вече си малко старичка, а, Олга? Този конвейер «Чичо Джингъл» с всичките му премятания, песни и изтощително преиграване е за млад човек. Няма ли да е по-добре за теб, ако ги оставиш на някой друг?“

При други обстоятелства не би умувала много-много. Но тези главоболия не бяха нормални, както не беше нормален и изпъкналият пищял на Разчленяемия Кен.

Олга стана и се затътри към кухнята, без да обръща внимание на игличките по цялото си тяло от четиричасовия престой на стола. Покупките си стояха в чантата на бюфета. Миша, който много държеше на стриктното спазване на реда, чакаше в краката й. Тя въздъхна и изпразни пакета в купичката му.

Щом и лекари не й вярваха, какво можеше да направи? Естествено, обади се на този-онзи, обърна се и към други медицински (или свързани с медицината) специалисти, както и към Гилдията на интерактивните изпълнители. Помоли Роланд Макданиъл да поразпита пенсионирани колеги, дали им се е случвало нещо подобно. Дори наруши собственото си правило да не използва мрежата в свободното си време, за да се запознае със статии и монографии относно свързани с мрежата заболявания. Един симпатичен млад невробиолог от университета „Макгил“ се отзова на въпросите й и изпрати списък с хипотези от най-различни научни области, които биха могли да имат някаква връзка с нейния проблем. Но до този момент всичко бе безрезултатно.

Остави Миша да мляска над купичката и отиде да полегне на дивана. Специалният стол, обкичен с гирлянди от жици като уред за екзекуции, я упрекваше мълчаливо. Трябваше да направи още и още проучвания, много повече, отколкото досега. Но беше адски уморена.

А може би имаха право. Може би причината действително бе в прекомерната й заетост. Може би имаше нужда тъкмо от една дълга ваканция.

Измърмори нещо, спусна крака от дивана и се изправи. В такива дни усещаше годините си. Приближи се бавно до стола, намести се удобно и се включи. Моментално попадна в най-високото ниво на системата. Компанията й предоставяше най-доброто оборудване — жалко, че го прахосваха за човек, който почти не се интересуваше от съвременна техника.

Хлое Афсани се забави малко; когато се появи, избърсваше горната си устна, изцапана със сирене крема.

— О, съжалявам, скъпа. Прекъснах обяда ти.

— Никакъв проблем, Олга. Закусих късно — ще изтрая още малко.

— Сигурна ли си? Надявам се, че не те товаря прекалено много.

От известно време Хлое бе мениджър в отдела за проверка на фактите по мрежата, цял мравуняк от невидими прослушващи мрежата служители, което доста притесни Олга, когато отиде да я моли за помощ. Хлое започна като асистент на продукция в шоуто на Чичо Джингъл — „младшо петно“, както се наричаше сама — и Олга бе най-близкият й човек по време на разтрогването на първия брак на по-младата жена. Въпреки това на Олга й бе неприятно да я моли за услуги — това придаваше на едно приятелство привкус на сделка.

— Няма защо да се притесняваш. Имам добри новини за теб.

— Сериозно?

Олга подскочи, сепната от някакво странно докосване, но разбра, че Миша се катереше в скута й.

— Абсолютно. Изпращам ти всичко, но сега ще ти кажа най-важното. Трябваше да прегледам доста неща, тъй като са описани огромен брой частично свързани с мрежата здравни проблеми. Само в ергономията са с хиляди. Трябваше да огранича вариантите, за да намеря необходимото.

Ще ти кажа как го открих. Има тонове предполагаемо свързани с мрежата заболявания, като хроничен стрес, дезориентация, напрежение в очите, псевдо-ПТСС — забравих как точно се нарича, — но единственото, което би могло да отговаря на твоето описание — с други думи, единственото освен прекомерната ти заетост, — е нещо, наречено синдромът на Тандагор.

— Какво е Тандагор, Хлое?

— Човекът, който го е открил. Някакъв тип от Тринидад, ако се не лъжа. Както и да е, засега го оспорват — смятат, че не е достатъчно обосновано, но се споменава в няколко изследвания. Всъщност повечето лекари и болници не използват този термин. Отчасти поради наличието на голям брой разновидности — от главоболия и припадъци, та чак до комите и един-два смъртни случая.

Хлое Афсани забеляза променения израз върху лицето на другата жена.

— Не се притеснявай, Олга. Не е прогресивно.

— Не разбирам какво искаш да кажеш.

Миша притискаше стомаха й, но думите на Хлое я парализираха. Плесна мъника, опитвайки се да го укроти.

— Не прогресира от един към друг, по-тежък симптом. Ако все пак го имаш — а никой не казва, че го имаш, сладурано, и ще ти обясня защо смятам така — и страдаш от главоболие, вероятно това е най-лошото, което те очаква.

Мисълта да прекара останалата част от живота си в очакване да отмине поредният, за да настъпи следващият пристъп на зашеметяващата до гадене болка, беше дори по-ужасяваща от вероятността да си умре ей така.

— Това ли е добрата новина? — глухо попита тя. — Лекува ли се?

— Не, но не това е добрата новина. — Хлое се усмихна натъжена. Зъбите й, изглежда, бяха станали по-бели, откакто премина в управлението. — О, Олга, миличката ми, аз ли правя нещата по-лоши? Само ме изслушай. По всяка вероятност не е това, тъй като около деветдесет и пет процента от пострадалите са деца. А фактът, който доказва, че сигурно не е това, а много, много тежък случай на имам-нужда-от-почивка, е местоработата ти.

— Това пък какво значи?

— Ето я и добрата новина. Синдромът на Тандагор, изглежда, има връзка с мрежата, нали така? Тоест единственият общ елемент, като оставим настрана разпространението му предимно сред деца, е прекомерното използване на мрежата.

— Но аз през цялото време използвам оборудването на мрежата, Хлое! Такава ми е работата и ти го знаеш много добре!

— Разреши ми да довърша, милинка — смени тона тя и заговори като на сърдито дете. — От всички случаи на пострадали деца, които успяха да открият издирващите устройства, нито едно не е участвало в шоуто на Чичо Джингъл, нито пък в някоя от дъщерните програми. Съпоставих околосветските медицински файлове с тези на мрежата, така че съм сигурна. Помисли малко. Милиони деца години наред са участвали в шоуто и нито едно нито веднъж не е пострадало от това.

— Искаш да кажеш…

— Че по всяка вероятност ще се окаже някакво смущение в предавателните сигнали или нещо такова, което интерферира с мозъчните вълни. Такова е схващането и на Тандагор според статиите. Но каквото и да е, причината със сигурност не е в нашите предавателни сигнали, права ли съм? Ipso facto — важен термин, който всеки в моя отдел трябва да знае, не мислиш ли? — нямаш синдрома на Тандагор.

Олга погали Миша и се опита да схване смисъла на чутото.

— Искаш да кажеш, че не страдам от нещо, за което до днес дори не бях чувала?

Хлое се засмя, но в смеха й прозвуча известно смущение.

— Искам да кажа, че това нещо Тандагор е единствената друга възможност освен обикновения стар стрес или нещата, които твоят лекар вече е проверил. Той казва, че си добре. Не е възможно да е синдромът, тъй като никой от хората, дори косвено свързани с шоуто, никога не го е имал, следователно е обикновена преумора и излишни тревоги. — Хлое се усмихна широко. — Значи спираш да се тревожиш!

Олга й поблагодари по-искрено, отколкото го усещаше, и се изключи. Миша бе заспал, затова остана в стола. Слънцето се бе спуснало зад железопътната линия и дневната тънеше в полумрак. Заслуша се в чуруликането на птиците, една от причините, поради които предпочиташе залива Джунипър. Достатъчно голям, за да бъде оживено транспортно пристанище, и достатъчно малък, за да бъде все още населен с птици. В Торонто бяха останали само гълъбите и чайките, а веднъж някой по новините каза, че днешните гълъби са всъщност мутанти.

Значи беше или обикновен стрес, или какъв-беше синдром, какъвто не би могло да бъде. Хлое бе млада и интелигентна и разполагаше с най-добрите проучващи съоръжения, както каза самата тя. Което означаваше, че собствените й проучвания бяха излишни. А защо не изпитваше никакво облекчение?

Отсреща я наблюдаваше фигурката на Чичо Джингъл с кръглите си като копчета черни очи и подредените като клавиатура на ксилофон зъби. Огромната му усмивка й се стори някак си престорена. Ако човек се вгледаше по-продължително.

„Странно — помисли си тя. — Ако пострадалите от това нещо са действително милиони, как е възможно нито един от тях да не е попадал в шоуто. При положение, че едва ли има хлапе, което поне веднъж да не се е свързвало с Чичо Джингъл.“

В стаята захладня. Внезапно й се прииска слънцето да изгрее отново.

„Всъщност дори повече от странно. Направо… невероятно.“

Все пак с какво освен с чиста случайност би могло да се обясни обстоятелството, че толкова много деца имаха проблеми заради използването на мрежата, но нито едно от тези, които се бяха включвали в нейното шоу? Свръхкачествено оборудване? Или свръхздравословно?

„Или…“

Тя придърпа Миша по-близо до гърдите си. Кучето изскимтя и размърда лапички, сякаш заплува насън, след което отново се намести удобно. В стаята съвсем притъмня.

Или наопаки? Нещо толкова ужасно, че някой не искаше в никакъв случай двете неща да се свържат?

„Това е глупаво, Олга. Глупаво. Значи някой го прави нарочно. Главоболието ти преминава в параноя.“

Но чудовищната идея не я напускаше.