Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Адърланд (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
River of Blue Fire, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,8 (× 5гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
nqgolova(2008)

Издание:

Тад Уилямс. Тайната река

ISBN 954-527-173-6

Тад Уилямс. Гласове в мрака

ISBN 954-527-174-4

Издателство „Дамян Яков“, 2001

Превод: Камен Костов, 2001

Художник: Веселин Праматаров, 2001

Редактор Нина Иванова

Коректор Даниела Славчева

Компютърен дизайн София Делчева

Печат: „Симолини“ 94, София

 

Останалата част на книга втора не е преведена на български.

История

  1. —Добавяне

ДЕВЕТА ГЛАВА
КУХИЯТ ЧОВЕК

МРЕЖА/РАЗВЛЕЧЕНИЯ: „Папа Диабла“ ми хареса, но можех да мина и без топъл Газпачо.

(Поглед към ресторанта „Световен Хор Ефулгенция“, Оклахома, САЩ.)

(Картина: „Игуана кон баяс“ върху поднос.)

Диктор: … Другото ми основно оплакване от СХЕ навярно няма да притесни повечето посетители. СХЕ е един от последните, които се присъединиха към развлекателната верига „Случаен ресторант“, и я използват, по един агресивен начин — по време на нашия обяд имаше поне шест превключвания, което почти не ни оставяше време да попитаме новопристигналите, от кой ресторант са, да не говорим за това, какво ядат, дали им харесва или нещо друго, преди да изчезнат и на тяхно място да се появи следващата партида. Дори когато излезе на мода, това развлечение никак не ми допадна, но СХЕ явно залага на по-млади, no-хрупкави и по-луди посетители от искрено вашия… — дори изцъклената панирана игуана издава това…

Светлината бързо гаснеше. Рени, която от излитането на бръмбара не бе се чувствала уверена нито за миг, започна да опипва командното табло за буболечешкия еквивалент на фарове. Осъзнавайки колко много копчета може да натисне и после да съжалява, тя се отказа и се съсредоточи в управлението на малкото превозно средство през поразителната, чудовищна гора.

— Изглежда жив все още — каза !Ксабу, клекнал до Кулен. — Но понеже няма кръв, трудно е да се каже колко точно е бил увреден, когато онова същество откъсна ръката му. За всеки случай съм овързал куртката му около раната и сега пак спи.

Рени кимна, максимално съсредоточена в това, да не допусне съдбоносна грешка в управлението. Лесно можеше да вземе някой тъмен клон за част от общия мрак, а от перспективата на собствените им изкривени мерки земята се намираше на неколкостотин метра под тях. Първоначално тя възнамеряваше да се опита да се издигне по-нависоко, да полети над върховете на дърветата, но не знаеше дали от тази машина можеше да се очаква безопасен полет на височина, равняваща се на няколко километра пък и смяташе, че шансовете й да не се удари в нещо бяха по-големи тук, в ниското, където дърветата се състояха предимно от стволове.

— Сигурен ли си, че той каза, че реката е в тази посока? — попита тя.

— Той каза на запад. Чу го, Рени.

Тя кимна отново и осъзна как е стиснала зъби толкова здраво, че я боли челюстта. Отпусна я. Съвсем допреди малко бе съзирала отблясъци от слънцето между дърветата достатъчно, за да се чувства уверена, че летят на запад, но й трябваше нещо, за което да се притеснява, а това, дали летяха в правилната посока, за огромна разлика от всичките им останали затруднения беше проблем почти по силите им.

Докато се носеха през здрача, тя успя да събере толкова увереност, че почти успяваше да се наслади на зрелището. Веднъж профучаха покрай катеричка, огромна като небостъргач, която ги изгледа с огромно и влажно кафяво око. Разни други насекоми, една едра нощна пеперуда и няколко комара, запътили се всеки по своите пътища, подминаха бръмбара им, без да му обърнат внимание, като отегчени пътници на железопътен перон. При този размер нощната пеперуда беше прекрасна с мъхнатото си сиво одеяние, а всяко от очите й наподобяваше букетче тъмни огледала.

Разстоянието между дърветата беше нараснало на десетина и повече секунди от един гаргантюански дънер до друг. Воали мъгла се издигаха от земята, виеха се около клоните и намаляваха видимостта, но преди Рени да успее да прибави това към списъка си от безпокойства, гората внезапно се оказа зад гърба им. Проблясна плажна ивица, а после отдолу остана единствено сивозелената вода.

— Реката! Пристигнахме! — Тя не се осмели да пусне щурвала, за да изръкопляска, затова заподскача на мекото си кресло.

— Добре се справи, Рени — каза !Ксабу. — Ще търсим ли останалите?

— Можем да опитаме. Не знам обаче дали ще успеем да ги намерим. Може да са се качили пак на лодката и да са се отправили надолу по течението. — Тя наклони машината в широк и плавен завой. Полетът с нея не беше толкова гладък, колкото с водното конче, което притежаваше по-голям размах на крилата и не се тресеше така от смяната на вятъра, но тя не насилваше завоя и отново успя да изправи малкия летателен апарат и да го насочи по течението. Вярно, че тези виртуални самолетчета бяха конструирани за употреба от научни работници, а не от професионални летци, но въпреки това тя се гордееше със себе си.

Още няколко минути те продължиха да летят, но скоро й стана ясно, че няма да успее да забележи останалите, освен ако не се намираха във водата или на някое открито място на брега. Оглеждаше се за място, където да се приземят, с мисълта да продължат търсенето на дневна светлина, когато !Ксабу се надигна и посочи с ръка.

— Какво е онова? Виждам някакво листо, но върху него май забелязвам да се движи и нещо бледо.

Рени не успя да различи нещо повече от тъмна сянка, поклащаща се върху водата.

— Сигурен ли си?

— Не, но така ми се струва. Можещ ли да доближиш този самолет малко повече до реката?

Тя се изненада как малката машина се стрелна напред, когато й подаде повече тяга. Те се снишиха почти неразумно ниско и Рени изруга, когато закачиха гребена на една вълничка. Трябваха й няколко мига да овладее отново машината. Прелетяха покрай листото вече не толкова ниско.

— Те са! — възкликна !Ксабу развълнувано. — Или поне някои от тях. Но изглеждаха уплашени.

— Сигурно им приличаме на истинско насекомо. Докато завиваха обратно, !Ксабу каза:

— Водата изглежда странно тук. Сини светлини, както и преди.

— Трябва да ги извлечем на брега, ако е възможно. Рени се понесе назад срещу течението. С помощта на !Ксабу тя успя да отвори вратата. Нахлу въздух и като диво животно ги разтресе в сбруите им. Кулен изпъшка иззад коланите си. Рени протегна ръка навън и взе да маха, докато профучаваха покрай изненаданите лица в лодката.

— Обърнете! — изкрещя тя срещу вятъра. Независимо дали не я чуха, или им беше невъзможно да управляват, листото не промени курса си. Течението продължи да го носи и докато Рени направи още един обратен завой и пак се устреми към тях, те бяха вече стигнали до началото на блестящите води. Тя затвори вратата.

— Колко от тях са на борда?

— Успях да забележа само двама.

Рени се замисли, но само за миг.

— Ако не могат да спрат, ще трябва да преминем оттатък заедно с тях. Иначе може никога повече да не ги видим.

— Разбира се — съгласи се !Ксабу. — Те са наши приятели.

Рени не беше сигурна, че е готова да нарече спътниците си бегълци приятели, но разбираше мотива на !Ксабу. Да се загубиш, беше доста самотно дори и в един нормален свят.

— Добре. Преминаваме.

Почти се бяха изравнили с лодката, когато по предното стъкло започнаха да се извиват змии от неоновосиня светлина. Когато и от крилото се посипа вихрушка от искри, Рени си припомни ужасено последната космическа експедиция „Арес“, онази с дефектното защитно покритие, което беше изгоряло при завръщането в атмосферата. Но това, изглежда, беше студен огън — фосфоресценции, блуждаещи светлини.

Светът зад стъклото стана изцяло син, после напълно бял. Измина миг, изпълнен с тишина и безтегловен покой… после всичко внезапно и страховито тръгна наопаки. Прозорците експлодираха навън, а те се носеха в мрака, премятайки се презглава сред оглушителен рев, толкова мощен, че Рени не можеше да чуе собствените си писъци.

Премятането презглава се превърна в центробежно разлята неяснота. Ревът се усилваше и в продължение на няколко милостиви мига Рени изгуби съзнание. Понесе се обратно към прояснението, докосна го, но не се вкопчваше в него, докато чувстваше въртенето да се забавя. Машината се разтърси, после се стовари сред оглушително стържене и поредица от силни сблъсъци, които завършиха с удар като от малка експлозия.

Всичко около нея беше чернота и студ. Известно време тя беше твърде зашеметена, за да проговори.

— Рени?

— Тук… тук съм.

Изправи се с усилие. Не виждаше нищо освен слабия блясък на звездите. Формата на самолета им някак си не беше наред, но в момента тя не можеше да мисли за това. В нея болезнено се притискаха разни предмети, а нагоре по краката й пълзеше нещо студено.

— Във водата сме! — изкрещя тя.

— Хванал съм Кулен. Помогни ми да го издърпам.

Нежните маймунски пръсти на !Ксабу докоснаха нейните в мрака. Тя проследи ръката му, докато напипа дрехите на Кулен, после заедно издърпаха ранения по наклонения под към отвора и ширналото се нощно небе. Водата им беше до над коленете и продължаваше да се покачва.

Рени се промъкна през изкривената врата, после се протегна и здраво стисна Кулен, преди да го изтегли навън в дълбоката до кръста вода. Въздухът беше странно зареден, с гъделичкащ привкус като при буря, но черното небе изглеждаше ясно. Течението я теглеше и тя трябваше да се придържа, докато излезе и !Ксабу, но реката се оказа изненадващо плитка. Рени реши, че са се приземили на пясъчен нанос или някаква друга подводна издатина. Каквото и да беше, реката си остана плитка през целия път до потъналия в сенки бряг. Препъвайки се, те пренесоха Кулен на твърда земя, после се стовариха всички накуп.

Рени дочу скърцане и погледна обратно към самолета, но успя да различи само безформена чернота, стърчаща от водата. Сянката се накланяше под напора на течението, стенейки с повече дървен, отколкото металически звук, след което се свлече по наноса и водата я покри.

— Няма го — тихо каза тя. Започваше да трепери. — Просто потъна.

— Но пък ние преминахме в друго място — изтъкна !Ксабу. — Виж, големите дървета ги няма вече. И реката пак е с нормални размери.

— Другите! — внезапно си припомни Рени. — Хей! Ехей! Орландо? Там ли сте? Това сме ние!

Навсякъде около тях земята изглеждаше равна и пуста. Не получиха никакъв отговор освен ромоленето на водата и самотното свирене на щурец, който сякаш до този момент е бил възпрепятстван и сега упорито започна да стърже простата си песничка.

Рени се провикна отново. !Ксабу се присъедини към нея, но единственият отклик дойде от Кулен, който започна да бълнува и изтощено да се мята на брега. Привдигнаха го, но той не отговаряше на въпросите им. В мрака бе трудно да се прецени дали изобщо е в съзнание.

— Трябва да потърсим помощ за него — каза тя, — ако това е друга симулация, нещата тук може да са по-различни, може да успее да се изключи.

Но въпреки думите си тя не се почувства обнадеждена и се зачуди за чия ли утеха изобщо го каза. Двамата с !Ксабу изправиха Кулен на крака и го поведоха нагоре по брега. Щом го изкачиха, пред тях се простря открито поле, а в далечината за голяма радост на Рени — обширно струпване на оранжеви светлини.

— Град! Може Орландо и останалите да са се насочили натам. Може да не са знаели, че ще преминем след тях.

Тя обви ръка около Кулен. !Ксабу, който вървеше на няколко крачки пред нея, схвана мисълта й и се запрепъваха през някаква оплетена растителност по посока на светлините. Той спря и взе да се рови в краката си.

— Това е царевица, виж. — Той размаха един стрък пред лицето й. — Но всичко е смазано, сякаш оттук е минал слон или стадо антилопи.

— Може и така да е било — процеди тя, опитвайки се да не трака със зъби. — И знаеш ли какво? Стига да не са били великански буболечки, изобщо не ме е грижа какво друго го е направило.

Тя се огледа. Равното поле се простираше в мрака във всички посоки.

— Но предполагам, по-добри е да знаем къде се намираме.

!Ксабу, който вече се бе отдалечил на двайсетина метра, спря.

— Който е повалил царевицата, е повалил и оградата — изрече той. — Погледни.

Рени го настигна и сложи Кулен да седне, което ентомологът стори в олюляващо се мълчание. Пред тях, захвърлена сред унищожените царевични посеви като накъсана панделка, лежеше тежка телена ограда. Изглеждаше, като да е била висока поне четири-пет метра.

— Е, поне няма да се налага да обикаляме в търсене на вход. — Тя се наведе и повдигна правоъгълна метална табела, все още крепяща се за оградата на изкривения си болт. Когато успя да я изтръгне, тя я наклони така, че да се осветява от прерийната луна.

НАРУШИТЕЛИТЕ ЩЕ БЪДАТ ЕКЗЕКУТИРАНИ

пишеше на нея с едри черни букви. Отдолу, с по-дребни букви, се четеше:

По заповед на негово премъдро величество единствения крал на Канзас.

 

— Твой ред е сега — каза Дългия Джоузеф. Гледаше иззад рамото на Джеремая с блуждаещ поглед. — Всичките признаци — без проблем.

Джеремая Дако остави книгата си.

— Признаци?

— Да, онези — как се викаха, жизнени показатели. Все така. Сърцето тръгва бързо понякога, после забавя, но всичко-останало си е все същото. Ако ги гледам още малко, ще се побъркам.

Но въпреки че до този момент бе стоял на шестчасовото си дежурство, Дългия Джоузеф Сулавейо последва Джеремая обратно в лабораторията. След като Джеремая се увери, че показанията на всички монитори — за телесната температура, дишането, филтрите, хидратацията, подхранването — отговарят на думите на Джоузеф, бащата на Рени закрачи по протежението на залата, загледан в смълчаните V-резервоари. Стъпките му сухо отекваха в просторното помещение.

След като премина пред очите му за дванайсети път, Джеремая свали слушалките и ги тръшна на конзолата.

— За Бога, човече, би ли отишъл някъде другаде? Достатъчно ми е да те слушам как обикаляш наоколо — тап, тап, тап по цяла нощ, че сега на всичко отгоре и тука. Повярвай ми, никой повече от мен не желае да имаше тук нещо да си сръбнеш.

Джоузеф се обърна, но по-бавно от обикновено. Изръмжаването му само бегло напомняше за преди.

— Ти какво правиш, гледаш ме как спя ли? Обикаляш подире ми нощно време? Само ме пипни, само се опитай да се правиш на мъж, и ще те нашибам. Лъжа няма.

Джеремая се усмихна пресилено.

— Защо хора като теб си въобразяват, че всеки срещнат хомосексуалист умира да ги вкара в леглото? Повярвай ми, старче, изобщо не си мой тип.

Другият го изгледа кръвнишки.

— Толкоз по-зле за теб тогава, щото аз съм единственият тук.

Джеремая се изсмя:

— Обещавам, че ще ти кажа веднага щом почнеш да ми харесваш.

— Какво, да не би да ми има нещо? — Дългия Джоузеф изглеждаше смъртно обиден. — Падаш си по ония мекушави мъници? Красивите момченца?

— Стига, Джоузеф… — Джеремая поклати глава. — Просто прави нещо друго. Прочети някоя книга. Изборът не е кой знае колко богат, но се намират и някои интересни.

— Да чета книги? Че това е същото, като да ям каша — започва зле и продължава все така до края. — Джоузеф пое дълбоко дъх и бавно го изпусна, смазван само при мисълта за литература. — Слава Богу, че я има мрежата, това казвам аз. Ако нямахме мрежа, щях да се самоубия на часа.

— Не бива да гледаш по толкова много. Не трябва да харчим повече енергия, отколкото е необходимо. Онази жена — Мартин, каза, че по-лесно ще прикриваме крадената енергия, ако се придържаме към минимума.

— Ама какво ти става? — Дългия Джоузеф отново се разяри. — Управляваме онези… онези огромни резервоари ей там — той махна към оплетените в кабели саркофази — и всички тези простотии ей тук — раздразненият му жест обхвана компютрите, осветлението и самия Джеремая, — а ти се притесняваш, че ще си изцедя няколко капчици от мрежата?

— Май си прав. — Джеремая вдигна отново слушалките. — Е, защо не отидеш да погледаш малко тогава? И да ме оставиш да свърша с тестовете.

Минута по-късно една от сенките на Дългия Джоузеф пак падна върху него. Той го изчака да каже нещо. Когато това не стана, Джеремая свали слушалките, във всеки случай бяха изминали дни, откакто бяха чули Рени или !Ксабу да проговарят за последно.

— Да? Върна се за препоръка относно някое четиво ли?

— Не — смръщи се Дългия Джоузеф.

Не гледаше в събеседника си, а по-скоро във всичко останало, сякаш се опитваше да проследи нещо, което притежаваше едновременно способността да лети и шляещата се безцелност на рибка в аквариум.

— Какво тогава?

— Не знам. — Облегна се на парапета, като все така продължаваше да се взира в четириетажната празнота над главите им. Когато заговори отново, гласът му бе станал по-писклив: — Аз просто… не знам, човече. Май съвсем съм превъртял.

Джеремая бавно остави слушалките.

— Какво искаш да кажеш?

— Ами просто… не знам. Не мога да спра да мисля за Рени, за моето момче Стивън. И за това, как нищо не мога да направя. Само да чакам, докато всичката тази идиотщина продължава.

— Не е идиотщина. Дъщеря ти се опитва да помогне на братчето си. Някой уби и моята доктор Ван Блийк покрай това. Не е идиотщина.

— Не се ядосвай. Не исках да… — Дългия Джоузеф се извърна и за пръв път погледна Джеремая. Очите му бяха кръвясали. — Но аз, аз не правя нищо. Само седя на това място по цял ден. Всеки ден. Няма слънце, няма въздух. — Той вдигна ръка и обхвана гърлото си. — Направо не мога да дишам. Ами ако моят Стивън има нужда от мен? С нищо не мога да му помогна в това място.

Джеремая въздъхна. Това не се случваше за първи път, макар сега Дългия Джоузеф да звучеше по-измъчен от обикновено.

— Знаеш, че това е най-доброто нещо, което можеш да сториш за Рени, както и за Стивън. Мислиш ли, че и аз не се притеснявам? Майка ми не знае къде се намирам, не съм я посещавал от две седмици. А съм единственото й дете. Но именно това трябва да правим, Джоузеф.

Дългия отново се извърна.

— Знаеш ли, че го сънувам? Все странни сънища. Виждам го във вода, как се дави и не мога да стигна до него. Виждам го да си отива, качен на един от ония ескалатори, не мога да видя даже лицето му, но слизам надолу, има твърде много хора и не мога да го последвам. — Широките му длани се разтвориха, после сграбчиха парапета. Кокалчетата му изпъкнаха като малки хълмчета. — Винаги изчезва нанякъде. Мисля, че умира.

Джеремая не се сети за нищо, което да може да каже. Джоузеф подсмъркна, после се изправи.

— Исках само да си пийна, че да не ме избива толкова много на мислене. Мисля си за него, мисля си за майка му — цялата изгоряла и плачеше, но устата й не работеше както трябва и тя издаваше само този тих звук: ууу, ууу… — Той гневно избърса едното си око. — Не желая повече да мисля за това. Стига ми толкова. Затова исках да пийна едно. Защото ще е по-добре, отколкото да свърша със себе си.

Джеремая остана да се взира съсредоточено в дисплеите на конзолата пред себе си, сякаш, ако вдигнеше очи, ако обърнеше погледа си към другия мъж, щеше да изложи всичко на риск. Най-сетне Дългия Джоузеф се обърна и си тръгна. Джеремая остана заслушан в заглъхващите му извън залата стъпки, бавни като отмереното биене на стар часовник, последвани от съскането и приглушения удар на вратата на асансьора, която се затвори след него.

 

 

— Идват някакви хора, Рени. — !Ксабу докосна ръката й.

— Доста на брой. Гласовете, които чувам, са женски. Рени спря, останала без дъх, но единственият звук в слушалките й беше свистенето на вятъра през повалените стъбла. Кулен се олюля, спря до нея, безволев като електронна играчка, останала без направляващия си сигнал.

— Нямаме никаква представа кои са — каза тя шепнешком. — Нито кое е това място, освен че е някакъв въображаем тип Съединени щати.

Зачуди се дали случайно не са се върнали в другата, Атасковата Америка. За добро ли щеше да е това или за зло? Мястото им беше вече познато, което определено можеше да се смята за предимство, но там Братството на Граала претърсваше всяко виртуално кътче и пролука за хората, които бяха избягали от Темилун.

Сега вече и тя можеше да чуе онова, което !Ксабу беше доловил почти минута по-рано — приближаващи се гласове шум от множество крака, трополещи през опустошеното поле.

— Залегни — прошепна тя и свлече Кулен по колене зад прикритието на стъблата, после го положи по корем с помощта на !Ксабу. Надяваше се раненият ентомолог да е запазил малко здрав разум и да кротува.

Звуците приближаваха. Покрай тях минаваше доста голяма група, насочила се навярно към повредената ограда. Рени се напрегна да долови разговора им, но успя да схване само някакви откъслечни фрагменти, които, изглежда, се отнасяха за достойнствата на карамеления пудинг. Чу да се споменава няколко пъти и името Емили.

Нещо до нея изшумоля, някакво едва доловимо простъргване измежду листата около главата й. Обърна се и видя, че !Ксабу е изчезнал. Изплашена, тя можеше единствено да лежи колкото можеше по-тихо, докато невидимата група изтрополяваше на броени метри от нея. Ръката й лежеше на гърба на Кулен и в продължение на доста време тя не забеляза, че го поглажда в кръг по същия начин, по който го бе правила много пъти, за да утешава разплакания Стивън.

Гласовете тъкмо се бяха спрели на около двайсетина метра от тях, когато !Ксабу отново се появи до нея, изниквайки толкова ненадейно измежду царевичните стъбла, че тя едва не извика от изненада.

— Десетина жени са. Поправят оградата — тихо каза той. — И някакво странно нещо, механичен човек, който им казва какво да правят. Но смятам, че ще прекарат доста време там — участъкът от оградата, който трябва да изправят, е много голям.

Рени се опита да проумее думите му.

— Механичен човек? Робот ли имаш предвид?

!Ксабу сви рамене.

— Ако нещата, които съм виждал по мрежата, като нашия приятел Т4б, са роботи, тогава не. Трудно ми е да обясня.

Рени се отказа.

— Предполагам, че няма значение. Мислиш ли, че ще е…

Малката ръка на !Ксабу се стрелна рязко и докосна устните й. На лунната светлина не успяваше да различи много подробности в силуета му, но той бе застинал в поза на внимание и напрежение. След миг и тя го долови — нещо се приближаваше към тях, като шумолеше през смазаните насаждения, без да се опитва да се прикрие.

Макар все още да нямаха никакви основания да смятат обитателите на тази симулация за опасни, Рени почувства как сърцето й ускорява ход. Една нежна сянка си проправи път до разчистеното местенце в съседство, отделено от тях посредством един-единствен ред прекършени стъбла. Лунната светлина разкри една съвсем млада жена, кавказки тип, с широки тъмни очи и рошава къса коса, облечена в груба женска риза.

Пред погледите на Рени и !Ксабу тя клекна, повдигна краищата на дрехата си и започна да уринира, като в същото време си подпяваше беззвучно. Щом се увери, че оформящата се локвичка не се приближава, а се отдалечава от краката му, момичето, все още пеейки и тананикайки си, бръкна в горния джоб на ризата си и извади нещо не по-голямо от гроздово зърно. Вдигна го над лицето си, докато то заблестя на луната, и започна да го разглежда с ритуалната тържественост на някой, който за стотен или дори за хиляден път извършва нещо важно.

За момент меката лунна светлина проблесна по фасетките. Рени ахна — тих, потиснат звук, но достатъчен да стресне младата жена, която моментално пъхна малкия златист камък обратно в джоба си и бързо се заозърта.

— Кой е там? — Изправи се, но не се отдалечи веднага. — Кой е там? Емили?

Рени задържа дъха си в опит да не влошава допълнително нещата, но жената се оказа повече любопитна, отколкото уплашена. Докато оглеждаше заобикалящата я растителност, нещо привлече погледа й. Тя тръгна към тях с предпазливостта на котка, която се приближава към новия домакински уред, после внезапно се наведе и отмести на една страна стъблата, които прикриваха Рени и останалите.

Девойката изписка изненадано и отскочи назад.

— Недей да крещиш! — изстреля Рени. Тя се привдигна на колене и разтвори длани умиротворително. — Няма да те нараним. Чужденци сме тук, но няма да ти сторим нищо лошо.

Жената се подвоуми, готова да побегне, но любопитството й отново надделя.

— Защо… защо го водите с вас? — попита тя, издавайки брадичка към !Ксабу. — От Гората ли е?

Рени не знаеше кой би бил най-подходящият отговор.

— Той е… той пътува с мен. Приятел е — реши да рискува тя, тъй като момичето, изглежда, не представляваше непосредствена заплаха. — Не разбирам за каква гора говориш. Ние сме чужденци тук — всичките. — Тя посочи към Кулен, който продължаваше да лежи на земята почти в неведение по отношение на онова, което се разиграваше около него.

Приятелят ни е ранен. Можеш ли да ни помогнеш? Не искаме да причиняваме никакви неприятности.

Жената се взря в Кулен, после стрелна тревожен поглед към !Ксабу, преди да погледне обратно към Рени.

— Не живеете тук? Не сте от Гората? Нито от Завода? Тя поклати глава с безкрайно учудване. — Още чужденци. Това прави два пъти, и то само през Мракомраз!

Рени разпери ръце.

— Нищо не разбирам. Знам само, че сме от някакво съвършено различно място. Можеш ли да ни помогнеш?

Девойката понечи да каже нещо, но вместо това наклони глава. В далечината се чуха подвиквания.

— Търсят ме. — Тя сбърчи чело, размисляйки. — Тръгнете след нас. Внимавайте някой да не ви забележи. Вие сте моя тайна. — Върху лицето й се прокрадна закачливо изражение и тя неочаквано заприлича по-скоро на дете, отколкото на възрастен. — Щом пристигнем, изчакайте в края на царевичака. Ще се върна да ви намеря. — Направи крачка по посока на гласовете, но се обърна и ги изгледа с радостно въодушевление. — Още чужденци! Ще дойда да ви потърся. — Как се казваш? — попита Рени.

— Емили, разбира се.

Младата жена се поклони непохватно и се изсмя дяволито и някак трескаво.

— Но ти повика Емили, когато ни чу — сигурно някоя твоя приятелка.

Гласовете се усилваха. Рени отстъпи в сянката и прошепна по-силно:

— И приятелката ти ли се казва Емили?

— Разбира се. — Девойката объркано присви очи, отстъпвайки по посока на гласовете. — Ама че глупаче. Всички се казват Емили.

Не им се наложи да чакат дълго. Рени едва бе успяла да огледа огромните силози и паянтовите постройки, които й напомняха район в индустриалната част на Йоханесбург, както и да се погрижи за състоянието на Кулен, и тънката сянка на Емили запълзя през откритото пространство обратно към тях.

В същия този момент се появи и !Ксабу, но не му остана време да й разкаже какво бе видял при кратката си разузнавателна обиколка, преди момичето да стигне до тях и да ги засипе с кроткото си, но нескончаемо въодушевено дърдорене.

— Знаех си, че днес ще се случат разни неща, знаех си! Хайде след мен. Дадоха ни карамелен пудинг, разбирате ли, два дни подред! А не беше Пироколеда, защото тя вече мина, само преди няколко дни — винаги броим дните в Мракомраз до Пироколеда, естествено, но не си спомням колко минаха оттогава.

Без да се притеснява особено дали ще ги видят или не, момичето ги поведе през обширен двор с безразборно пръснати машинарии с ъгловати форми. Пое дъх и продължи:

— И ето ти пак карамелен пудинг! Но щастомузиката този път не беше вечното „фалалала“, затова си знаех, че не е дошла пак Пироколеда, пък и щеше да е прекалено рано. После онова пристигане — този път беше наистина ужасно — и си помислих, че може би това е странното нещо, което ще се случи днес, но се оказахте вие! Само си представете!

Рени не разбра почти нищо, но беше сигурна, че може да получи изключително важна информация.

— Откъде имаш онова нещо? Онова малко… бижу или скъпоценност?

Емили се обърна и я изгледа с подозрително присвити очи. Миг по-късно, сякаш вятърът внезапно промени посоката си, изглежда, реши, че новодошлите заслужават доверието й.

— Моята драгоценност. Той ми я даде. Той беше другата ми изненада, но Първата по ред. Вие сте втората. И карамелен пудинг два пъти този месец!

— Кой беше… той?

— Другият чужденец, глупаче. Казах ти вече. Странният хенри.

— Хенри? Така ли се казваше?

Предводителката им въздъхна, съкрушена от неестествено преувеличено терзание.

— Всички се казват Хенри.

Най-накрая се изясни, че Емили всъщност е Емили 22813. Всички жени, които живееха и работеха на това място, се наричаха Емили, или по-скоро емили, тъй като думата се използваше и като нарицателно за жена. А всички мъже бяха хенрита. Емили 22813 и нейните колежки — от размерите на фермата Рени заключи, че вероятно бяха неколкостотин — прекарваха дните си в садене и отглеждане на фасул, царевица и домати.

— Такава е волята на краля — беше единственото обяснение на Емили, защо тя и останалите работят при подобни, както се стори на Рени, робски условия.

Мястото, доколкото успя да разчете надписа, се наричаше Ем Рел, което според нея произлизаше някак си от наименованието на жените. Не й дойде на ум никаква асоциация със Съединените щати като цяло или пък с Канзас, който познаваше единствено като земеделски район в централната част на Северна Америка.

Ем Рел, или както там се наричаше, й се стори странно безлюден. Не се виждаше нито една от колежките на Емили, никаква охрана не се мяркаше покрай неподвижните трактори и безразборно струпаните купчини празни кутии. Необезпокоявани от никого, Рени и спътниците й закрачиха под накачените по всички стълбове и жици оранжеви прожектори през огромния двор, докато Емили не ги спря пред един хамбар — гигантска постройка, в сравнение, с която дори необичайният с размерите си доскорошен дом на Рени, общинският приют в Дърбан, приличаше на килер. Напомняше самолетен хангар, заобиколен от камари житен прах.

— Вътре има място, където можете да спите. — Емили посочи желязната стълба на една от външните стени. — Горе в галерията. Никой никога не наднича там.

!Ксабу заподскача по стъпалата, мушна се през отворения прозорец, моментално изскочи и се спусна обратно.

— Пълно е с оборудване — сподели той. — Не е лошо за скривалище.

С помощта на Емили изтикаха отпуснатия като чувал Кулен нагоре по стъпалата. След като го прехвърлиха през предназначения за товари широк прозорец, Емили обяви:

— Сега трябва да вървя. Утре имаме малко допълнителен сън заради оградата. Ако мога, сутринта ще намина да ви видя. Довиждане, чужденци!

Рени проследи гъвкавата фигура, която се спусна пъргаво по стълбата и изчезна в сянката на една дълга, ниска барака. Някаква странична врата се отвори и пак се затвори, докато Емили се промъкваше вътре. Миг по-късно откъм далечния край на бараките се появи странен закръглен силует. Рени се отдръпна зад рамката на прозореца, където не проникваше лунна светлина, и го огледа, докато се клатушкаше нататък. Издаваше слаб, бръмчащ звук, но не видя нищо освен бледо блещукащите му очи, преди да завие покрай бараките и да се скрие от погледа й.

Галерията, макар да се простираше по късата страна на хамбара, бе по-дълга от улицата в Пайнтаун, на която живееше Рени, и изобилстваше от удобни за спане места. Настаниха се в една защитена ниша близо до прозореца и до стълбата.

!Ксабу откри някакви дълги чували от зебло, натъпкани с тежки престилки. Няколко от тях, проснати зад купчина кутии с неясно предназначение, служещи като преграда между кътчето им за почивка и прозореца, се превърнаха в чудесно легло за Кулен. Очите на младия учен вече се бяха затворили, когато го довлякоха върху него. Домъкнаха още чували и се настаниха възможно най-удобно. На Рени страшно й се искаше да поумуват с !Ксабу над случилото се през деня, но сънят тегнеше на клепачите й и тя се отпусна в прегръдките му.

На сутринта Емили дойде, както бе обещала, дори по-рано, отколкото би искала Рени. Докато седеше и слушаше бъбренето на младата жена, най-после й стана ясно какво имат предвид хората, когато казват, че биха продали душата си на дявола. Лично тя бе готова на секундата да продаде този артикул за чаша силно кафе и две-три цигари.

„Трябваше да накарам Джеремая да пуска кофеин в инфузния маркуч на поносими интервали — помисли си мрачно тя. — Нищо, следващия път…“

Чашата течност, която Емили бе отмъкнала от работническия стол — „закускафе“, както я нарече очевидно с една-единствена дума — съвсем определено не беше в състояние да я заблуди, че е кафе. Имаше особен химически вкус на неподсдаден сироп за кашлица и дори малката глътка, която отпи, преди да остави моментално чашата, накара сърцето й да се разтупти. Даде си сметка, че момичето го бе направило от най-добри чувства.

След като Емили изреди на един дъх всички събития, свързани със снощното им откриване и спасяване, при това с такъв простодушен ентусиазъм, сякаш не се бяха случили със самите тях, им съобщи, че днес ще я освободят по-рано от работа, за да посети „медицинските хенрита“ — редовен преглед, който от краткото й описание напомняше по-скоро за ветеринарна, отколкото за медицината, с която бе запозната Рени, — и че след това ще се опита отново да се промъкне при тях. Стържещият, дразнещ запис на онова, което Емили наричаше щастомузика, гръмна по високоговорителите на двора. Все по-притеснена от перспективата да прекара цял един ден на този таван и под този грохот, Рени заразпитва момичето за мястото, където ги бе отвела реката, но речникът на Емили бе твърде елементарен, а представите й — прекалено ограничени, тъй че не успя да събере кой знае каква информация.

— Дори не знаем дали Орландо и останалите са преминали — рече троснато тя, след като младата жена си тръгна. — Нищичко не знаем. Движим се слепешката.

Това й напомни за Мартин и изпита внезапно и необяснимо съжаление за прекъснатия контакт с нея — в края на краищата почти не познаваше французойката, — тъй че пропусна част от казаното от !Ксабу.

— … потърсим този човек Джонас. И да сме сигурни, че Селърс отново ще ни открие. Той безспорно е много умен.

— Безспорно. Но какви са намеренията му все пак? По всичко изглежда, че се е забъркал във всевъзможни неприятности просто от любов към света.

За момент !Ксабу се намръщи озадачен, но веднага схвана иронията в думите й. И се усмихна.

— Това ли биха си помислили всички хора от града, Рени? Че никой никога не би сторил нищо, от което не би имал някаква облага?

— Не, разбира се. Но всичко това е толкова необикновено, толкова объркано. Просто не мога да си позволя да приема нечии мотиви за чиста монета.

— Именно. А и навярно Селърс има близък, който е пострадал от Братството на Граала. Нито един от тези, които пътуват с нас, не обясни докрай причините, поради които е тук.

— С изключение на теб и мен. — Тя пое дълбоко дъх. — Всъщност не съм съвсем сигурна и за теб. Аз съм тук заради брат си. Но ти никога не си го виждал, не и истински. — Усети, че сякаш поставя под въпрос мотивите му. — Направи много повече, отколкото би могло да се очаква от един приятел, !Ксабу. И аз съм ти благодарна. Съжалявам, че съм в такова ужасно настроение тази сутрин.

Той грациозно сви рамене.

— Приятелството не признава никакви граници, поне според мен.

Надвисна тягостна тишина. Накрая !Ксабу се обърна да се погрижи за Кулен, който така и не показваше каквито и да е признаци на събуждане. Рени пристъпи към прозореца, за да се справи с демоните си насаме.

Подреди няколко от кутиите наоколо така, че да може да наблюдава навън, без да забележат самата нея, и се настани с подпряна върху юмруците си брадичка. Огромният двор под нея бе обсебен от ритуала на поредния работен ден. Щастомузиката продължаваше да клокочи толкова неритмично, че й пречеше да мисли, и Рени се запита дали това не е едно от предназначенията й. Не се мяркаха никакви мъже, а само тълпи почти еднакво облечени жени прекосяваха бавно на равни интервали откритото дворно пространство ту напред, ту назад, предвождани от някой от странните механични хора. !Ксабу се оказа прав — не приличаха нито на роботите, които бе виждала в мрежата, нито на производствените автомати в реалния свят, нито на блестящите човешки двойници от научнофантастичните филми. Тези напомняха no-скоро предците си отпреди два века, дребни метални дундьовци с ключове за навиване на гърба и екстравагантни тенекиени мустаци, прикрепени върху вечно опулените им инфантилни физиономии.

Интересът й към необичайната гледка скоро помръкна. Тлъстото бяло слънце се издигна още по-нависоко. Галерията започна да се нагрява твърде неприятно, а въздухът отвън помътня и затрептя като водна повърхност. Градът, чиито светлини бяха зърнали предишната вечер, се мержелееше в далечината под лъчите на изгарящото слънце. Трудно беше да се различат подробности, но за размерите си изглеждаше някак сплескан, сякаш някакъв великан го бе сринал точно тъй безцеремонно, както дете би обезглавило цяла леха глухарчета. И все пак си оставаше единственото нещо, което разнообразяваше линията на хоризонта; като се изключи сгушеният в покрайнините му участък с големината на предградие, покрит с тръби и метални конструкции — очевидно някакъв гигантски завод за газ, — равнината се бе проснала във всички посоки като мозайка от сивожълта пръст и зелени полета без нито едно възвишение. Гледката беше точно толкова потискаща, колкото възможно най-тягостният южноафрикански пейзаж.

„За какво е цялата тази изумителна технология, щом се строят подобни места?“ — Изглежда, тази сутрин й бе писано да я спохождат все тягостни мисли.

Рени се поколеба дали да не се отправят към града, колкото и потискащо да изглеждаше. В тази земеделска плантация нямаше да научат кой знае какво или поне Емили не беше в състояние да им каже много неща. В далечния метрополис със сигурност биха получили повече информация. Единствените причини, които ги задържаха донякъде, бяха да открият спътниците си и да потърсят познатия на Селърс беглец от Граала, а в момента нямаха възможност да направят нито едното, нито другото, натикани в някакво таванско помещение, което всяка следваща секунда все повече заприличваше на пещ.

Тя се навъси, отегчена и отчаяна. Вече не й се пиеше кафе. Копнееше за една студена бира. А за цигара направо би убила човек…

Въпреки тягостното и отблъскващо начало на деня след обяд се случиха две неочаквани събития.

Малко след пладне, когато въздухът стана толкова плътен от жегата, че заприлича на вряла супа, Кулен умря.

Или поне така изглеждаше. !Ксабу й подвикна и в наблюдателницата й до прозореца гласът му прозвуча по-скоро объркан, отколкото уплашен. Ентомологът бе изкарал цялата сутрин в дълбок унес, сега обаче симът му беше абсолютно неподвижен, свит в същата ембрионална поза, в която бе спал непробудно, но вкочанен като хитиновата обвивка на паяк.

— Най-сетне се е изключил — отсече безизразно Рени.

Не си вярваше особено. Сковаността на сима беше обезпокоителна: подпрян на гърба си в неестествена поза, той напомняше останките на умряло и изсъхнало покрай пътя същество. След като приключиха с безрезултатния си оглед, положиха сима в същото положение, в което той и истинският Кулен окончателно бяха престанали да си сътрудничат.

!Ксабу поклати глава, но не каза нищо. Изглеждаше далеч по-обезпокоен от загубата на Кулен и дълго време остана до него, положил бабуинската си ръка върху бездиханната гръд на сима, припявайки тихичко.

„Нали не знаем все пак — каза си тя. — Не знаем нищо със сигурност. Може да се е изключил и сега да си пийва нещо разхладително и да се чуди на цялото това невероятно приключение.“

В известен смисъл не беше кой знае колко по-различно и в РЖ. Когато си отиваше, човек не даваше категоричен отговор на онези, които оставаха след него, освен някакъв съмнителен избор между сляпата вяра и безвъзвратността.

„Или пък е лежал тук, до нас, а истинското му тяло е линеело от жаждата и кошмара, докато те окончателно го погубят. Нали самият той спомена че ще остане неподвижен в лабораторията си, докато не дойде някой?“

Подобни мисли в момента й идваха в повече, а и с всеки изминал миг й ставаше все по-трудно да мисли. Потискащата жега продължаваше да се усилва, но сега в спарения въздух се усещаше странна допълнителна тежест с електрически, гъделичкащ привкус, напомнящ мирис на току-що кипнал океан.

Рени остави !Ксабу да опява кротичко сима на Кулен. Когато се приближи до прозореца, върху него се спусна някаква сянка, сякаш някой бе затулил слънцето с ръка. Смразяващо и безжизнено синьото допреди миг небе изведнъж бе помръкнало. Силен вятър мяташе безразборни вихрушки от прах из двора.

Намиращите се там четири или пет конвоя емилита спряха като един и зяпнаха срещу небето, а механичните им надзиратели се разбръмчаха и затрещяха, принуждавайки ги да продължат. В първия момент Рени се погнуси от тъпите и безучастни лица на жените, но си спомни, че са роби, каквито някога са били мнозина от нейните сънародници. Не можеха да бъдат винени за случилото се с тях.

Една от емилитата внезапно изкрещя: „Пристигане!“, и хукна към прикритието на бараките. Най-малко половината от останалите се пръснаха, пищейки, във всички посоки и при паническото си бягство някои се блъскаха едни-други. Рени погледна, недоумявайки, нагоре.

Небето притъмня още повече и сякаш оживя.

В центъра на изникналата сякаш отникъде и надвиснала почти вертикално над двора кълбеста маса от буреносни облаци се заизвива огромен черен змиевиден облак. Рени успя само да зяпне, преди той да се свие като изопната пружина и пак светкавично да се източи надолу, почти докосвайки покрива на един от силозите. Вятърът се усилваше все по-бързо; съхнещите по дългите въжета ризи заплющяха във въздуха като пушечни изстрели. Някои се отскубнаха и полетяха, грабнати от невидими ръце. Първоначално със свистене, прераснало в оглушителен рев, за броени секунди се промени и самият въздух: болка прониза тъпанчетата на Рени, след което те изпукаха с промяната на налягането. Заля я бледа гнилозелена светлина. Вятърът виеше все по-силно из двора, надигайки вихрушка от житен прахоляк.

— Рени! — изкрещя иззад нея изненаданият и ужасен !Ксабу с едва доловим сред нарастващия вой глас. — Какво става…

Мълния озари буреносните облаци, а черната змия отново се сгърчи между земята и облаците в някакъв безумен танц, наподобяващ екстаз или родилни мъки. Рени внезапно си спомни думата, която от половин минута се въртеше в главата й.

„Торнадо.“

Въздушната фуния се изви още веднъж и се преметна към земята като мрачен пръст Божи. Един от силозите се взриви.

Градушка от отломки затропа по стената на хамбара и Рени се хвърли назад от прозореца. Парчета керемиди изсвистяха край главата й и се разбиха в кутиите. Вятърът фучеше плътно и оглушително. Запълзя назад, докато не напипа ръката на !Ксабу. Той крещеше, но тя не го чуваше. Залазиха към дъното на галерията, търсейки прикритие, но през цялото време нещо се опитваше да ги засмуче към отворения прозорец. Камарите подредени кутии потрепваха и се придвижваха милиметър по милиметър, поклащайки се, към прозореца. Отвън всичко тънеше в мътна чернилка. Една от купчините кутии се заклати и рухна. Кутиите подскочиха, увиснаха за миг във въздуха и изчезнаха през отворения прозорец.

— Надолу по стълбите! — кресна Рени в ухото на бабуина.

Не беше ясно дали !Ксабу я е чул сред мощния като рев на самолетни двигатели вой на торнадото, но той я задърпа към стълбището, което водеше към долния етаж на хамбара. Кутиите продължаваха да се клатушкат към прозореца, отлитайки през него. От време на време го задръстваха и вятърът в галерията утихваше, след което се размърдваха и изчезваха в стенещия мрак, а вихърът отново напрягаше сили да изтегли Рени и !Ксабу.

Докато се спускаха, едновременно пълзейки и премятайки се по стълбата, насреща им като разярени призраци плющяха брезентови чували и платнища. На долния етаж всмукването се усещаше по-слабо, но пък от тракторите и останалото оборудване прескачаха електрически искри, а крилата на огромния портал, който извеждаше към равнината, пулсираха навън-навътре като хриле. Цялата сграда се тресеше из основи.

По-късно Рени изобщо не си спомняше как бяха успели да се промъкнат през вихрушката от хартии, зебло и прах покрай многотонните земеделски машини, които се поместваха като неспокойни добичета.

Откриха някакъв отвор в пода, който се оказа канал за ремонт на трактори, и се прехвърлиха през ръба, падайки върху омасления бетон метър и нещо по-ниско. Притиснати към вътрешната стена, те се заслушаха как нещо чудовищно могъщо, мрачно и разгневено се мъчеше с всички сили да изтръгне огромния хангар и да го разтрогни на парчета.

 

 

Измина час или може би десетина минути.

— Почва да утихва — извика Рени и в същия миг се усети, че крещи. — Струва ми се, че отминава.

!Ксабу наклони глава.

— Следващия път ще знам какво означава този мирис и ще се скрием навреме. Никога не съм виждал такова нещо. — Сега вятърът беше просто силен. — Стана толкова бързо. Буря, си помислих само, и тя вече ни бе връхлетяла. Никога не съм виждал времето да се променя толкова бързо.

— Наистина стана бързо. — Рени се поизправи, за да отпусне малко гърба си. Чак сега усети, че цялата е в рани и синини. — Това не беше природна стихия. Само за един миг — от ясно небе и — фрааас!

Изчакаха, докато вятърът стихне окончателно, и се измъкнаха от канала. Дори в защитения приземен етаж на хамбара имаше щети: огромният портал за товари бе килнат на една страна и през пролуката просветваше — отново синьо — триъгълен къс небе. Исполински плуг, който се намираше най-близо до галерията, лежеше катурнат на една страна като захвърлена играчка; други бяха дотътрузени с по няколко метра към разположения нависоко прозорец, а навсякъде около тях бяха пръснати по-дребни отломъци.

Рени все още оглеждаше смаяна пораженията, когато някаква фигура се шмугна през изкъртения портал.

— Тука сте! — изпищя Емили. Изтича към Рени и започна да я милва по ръцете и по раменете. — Толкова се уплаших!

— Всичко е наред… — успя само да каже Рени и Емили я прекъсна.

— Трябва да бягаме! Далеч от тук! Мозъчно престъпление! Телесно престъпление!

Сграбчи Рени за китката и я задърпа към изхода.

— Какви ги дрънкаш? !Ксабу!

!Ксабу се метна във въздуха и бабуин и момиче задърпаха Рени в противоположни посоки. Емили я пусна и отново започна да я милва, подскачайки притеснено нагоре-надолу.

— Ама трябва да избягаме!

— Ти шегуваш ли се? Навън сигурно е абсолютен хаос. С нас си в безопасност…

— Не, те са след мен!

— Кои?

Вместо отговор на входа изникнаха редица едри, тъмни фигури. Механичните хора се заклатушкаха тромаво един след друг, изненадващо експедитивни и жужащи като кошер, докато шестима от тях образуваха широк полукръг.

— Те — обяви без нужда Емили. — Тиктаците!

Рени и !Ксабу едновременно се сетиха за стълбата към прозореца на галерията, но щом се обърнаха, видяха още една група механични хора да навлизат през друга част на хамбара и да преграждат пътя им. Рени се насочи обратно към портала, но поредното механично създание бе препречило отвора, пресичайки пътя им за бягство.

Рени овладя гнева си. Тази глупачка бе домъкнала преследвачите след себе си и сега всички бяха в капана. Всеки от механичните пазачи беше поне три-четири пъти по-тежък от Рени, а ги превъзхождаха и по брой и разположение. Не й оставаше нищо, освен да се надява, че каквото и да се случеше оттук нататък, щеше да е за добро. Стоеше и чакаше, докато жужащите фигури ги обграждаха от всички страни. Една облицована в мека материя скоба се сключи върху китката й с изненадваща деликатност.

— Телесно престъпление! — произнесе съществото с глас като от изтъркан архивен запис. Черните стъклени очи гледаха с израз, по-празен и от този на богомолка. — Придружете ни, моля.

Тиктаците ги изведоха от хамбара и попаднаха сред пейзаж от средновековна рисунка на ада. Небето се бе прояснило и слънцето отново приличаше. Навсякъде под яростната светлина лежаха проснати телата на мъртви и ранени човешки същества, повечето жени. Срутените стени бяха премазали под отломките си онези, които се бяха сгушили до тях. Изтръгнатите и запокитени с двайсет-трийсет метра в секунда покриви бяха смлели на каша всичко по пътя си.

Имаше и пострадали тиктаци. Един от тях, изглежда, бе паднал от огромна височина и пръснатите в диаметър десетина метра останки от метални платки и часовникови пружини лежаха току пред хамбара. В епицентъра на падането част от туловището му се бе запазила цяла, включително и едната му ръка. Докато го подминаваха, пръстите му конвулсивно се свиваха и отпускаха като щипките на умиращ рак.

Макар да бе убедена, че повечето, ако не и всички човешки жертви, бяха одушевени марионетки, гледката бе умопомрачителна. Сведе глава и се вторачи в краката си, които оставяха стъпки върху посипващия се по земята прах.

Торнадото бе подминало железопътното депо на фермата, макар следите от разрухата да се виждаха на разстояние едва неколкостотин метра. Качиха ги на един товарен вагон. Охраната остана с тях, което я накара да се замисли. Функциониращите тиктаци, или както ги наричаха, сега несъмнено бяха по-малко, отколкото допреди половин час: щом шестима пазеха тях двамата — и Емили, разбира се, макар Рени да не вярваше момичето да играе важна роля в цялостния план, — явно смятаха престъплението им за сериозно.

Или просто необяснимо за тях, надяваше се тя. Механичните хора очевидно не блестяха с особен интелект. Навярно присъствието на чужденци в симулацията бе толкова необикновено събитие, че бе предизвикало някакви организационни проблеми.

Влакът потегли от депото с тракане и пухтене. Рени и !Ксабу седяха върху дъсчения под на вагона, очаквайки следващите премеждия. Отначало Емили кръстосваше неспирно напред-назад, хлипайки и кършейки ръце под безизразните черни погледи на тиктаците, но накрая Рени успя да я убеди да седне до тях. Момичето беше доста объркано и дрънкаше несвързани нелепици, смесвайки в едно торнадото, което май изобщо не беше забелязала, с недомлъвки за медицинския преглед, който според нея, изглежда, беше причина за проблемите й.

„Навярно е споменала нещо за нас по време на прегледа — предположи Рени. — Каза, че лекарите са хенрита — значи човеци. По всяка вероятност са малко по-наблюдателни от тези метални главорези.“

Влакът продължаваше да потраква. По стените на вагона проблясваха светлини. Въпреки страховете си Рени се усети да клюма. !Ксабу седеше до нея и извършваше някакви странни движения с пръстите на ръцете си, които първоначално я сащисаха. Едва когато се разсъни от поредното придремване и не можа веднага да фокусира поглед, осъзна, че той прави фигури с конец, но без конец.

Пътуването продължи малко повече от час, след което охраната ги свали от вагона насред оживено и значително по-голямо депо. Масивните градски постройки, които Рени бе видяла отдалеч, се извисяваха точно над главите им и разбра, че й се бяха сторили странни, тъй като много от най-високите бяха чисто и просто съсипии, изгорени и порутени от нещо даже по-мощно от торнадото, което бяха преживели заедно с !Ксабу.

Тиктаците ги поведоха през двора покрай безлична тълпа от работници хенрита в комбинезони и ги натовариха в каросерията на някакъв камион. Не се насочиха към центъра на разрушения град, а към покрайнините, и спряха пред огромна двуетажна сграда, построена изцяло от бетон. От камиона ги качиха върху товарна платформа, с която ги вкараха в просторен промишлен асансьор. Никъде не се виждаха бутони, но щом всички влязоха вътре, той се спусна надолу.

Като че ли бяха изминали няколко минути от началото на спускането, когато тихото жужене на тиктаците в кабината накара Рени да усети пристъп на клаустрофобия. Емили не бе престанала да плаче, откакто се бяха качили на платформата, и Рени започваше да се бои, че ако всичко това продължи прекалено дълго, щеше да се разкрещи на момичето, без да е в състояние да се овладее. Сякаш усетил безпомощността й, !Ксабу протегна ръка и обхвана с дългите си пръсти нейните.

Вратите се отвориха към зейналия мрак, който бледата светлина в асансьора не бе в състояние да разпръсне. Рени усети да я полазват мравки. Понеже тя и останалите не помръднаха, тиктаците започнаха да ги подбутват напред. Рени бавно пристъпи, опипвайки с крак земята пред себе си, убедена, че всеки момент ще застане на ръба на някоя страховита яма. Направиха двайсетина крачки и звукът откъм тиктаците рязко се промени. Рени се извърна панически. Механичните хора — заоблени силуети с блещукащи очи — отстъпваха рамо до рамо към асансьора. Щом влязоха вътре и вратите се затвориха, ги обгърна абсолютен мрак.

Емили се разрида още по-силно точно до лявото й ухо.

— О, я млъквай вече! — не се сдържа тя. — !Ксабу, къде си?

Щом отново усети успокоителното докосване на ръката му, за първи път долови натрапващия се звук — ритмично, влажно пошляпване. Едва успя да отчете тази чудатост, и в мрака припламна ярка светлина. Понечи да каже нещо, но от изумление замълча.

Фигурата пред тях се бе отпуснала в огромно кресло, което в първия момент Рени помисли за пищно украсен папски престол; едва когато насочената върху него зеленикава светлина се усили, тя забеляза, че креслото е окичено с всевъзможни тръбички, мехури, банки, пулсиращи мехове и прозрачни маркучи, пълни с бълбукащи течности.

Повечето тръби и маркучи, изглежда, бяха свързани с фигурата в креслото, но ако предназначението им беше да й вливат сили, явно не вършеха работата, си както трябва: нещото с безформената глава надали бе в състояние да се помръдне. То се извърна бавно към тях, полюшвайки отпуснатата си върху облегалката глава. Едното око върху застиналото като маска лице сякаш се пулеше от изненада, а другото проблясваше с нескрито цинично любопитство. От темето му стърчаха някакви сплъстени кичури слама и безжизнено провисваха върху бледото като тесто лице.

— Значи вие сте чужденците. — Гласът изджвака като гумени ботуши в кал. То пое дълбоко дъх и меховете изпляскаха и се разпърдяха, докато пълнеше дробовете си. — Жалко, че сте се забъркали във всичко това.

— Кой сте вие? — запита настоятелно Рени. — Защо ни отвлякохте? Ние сме просто…

— Боя се, че вие просто сте застанали на пътя ми — прекъсна я нещото. — Но аз май се държа неучтиво. Добре дошли в Изумрудения, известен като Новия Изумруден град. Аз съм Плашилото — кралят, заради своите грехове.

То произведе бълбукащ звук на отвращение. Нещо се измъкна иззад сянката на краката му и заподскача напред-назад, подменяйки някои от тръбичките. Онемяла от изумление, в първия момент Рени си помисли, че е !Ксабу, но веднага забеляза, че тази маймуна има мънички крилца.

— А сега ще се наложи да се занимая с това невръстно клето създание — продължи фигурата в креслото, като протегна облечения си в ръкавица треперещ пръст към Емили, — което извърши най-страшното от всички възможни телесни престъпления, и то в изключително неподходящ момент. Дълбоко съм разочарован от тебе, чедо.

Емили отново избухна в ридания.

— Значи нея сте търсили?

Рени се опитваше да се ориентира в ситуацията. Изумрудения град… Плашилото… Оз! Този архивен филм!

— А с нас какво ще правите?

— О, боя се, че ще се наложи да ви екзекутирам. — Отпуснатото лице на Плашилото се сгърчи в израз на престорена печал. — Ужасно е, предполагам, но не мога да ви оставя да се мотаете наоколо и да създавате неприятности. Сами разбирате, че попаднахте в разгара на една война.

Той погледна надолу и перна крилатата маймуна с пръст.

— Уидъл, бъди добро момче и смени и филтрите ми, ако обичаш.