Франк Хърбърт
Бариерата Сантарога (9)

ДЕВЕТ

Когато навън се стъмни напълно, Дасен запали осветлението в колата и се зае с бележките си. Чувстваше, че мозъкът му трябва през цялото време да е зает с нещо, но зловонната миризма в лагера непрекъснато му се натрапваше. Спалното помещение в пикапа представляваше един мъничък свят с определени граници, но то не можеше да задържи вселената, намираща се зад тези граници. Дасен погледна през прозореца към звездите: ярки дупчици в чернотата на небето. Те усилиха чувството му на самота.

Той отмести рязко поглед.

Бележките…

До повърхността изплуваха винаги едни и същи въпроси.

Къде бяха децата?

Какъв беше този провал с джаспърс, довел до появата на зомбита?

Как ставаше така, че цяла една общност бе възпламенена от подсъзнателното желание да убие даден човек?

Какъв беше съставът на джаспърс? Какво представляваше той? Как въздействаше върху химическите процеси в организма?

Дасен почувства опасността, криеща се в поставянето на тези въпроси. Те бяха въпроси и в същото време отговор — общността се възпламеняваше, когато някой се заемеше с проучване.

Той трябваше да го направи. Трябваше да направи това по същия начин, както едно дете пъха пръста си в рана. Но след като веднъж го направеше, щеше ли да успее да се върне и да разкаже цялата история на хората на Майер Дейвидсън?

Дори и да намереше търсените отговори и да решеше да направи пълен и честен доклад, Сантарога щеше ли да допусне това?

Дасен знаеше, че тук има сили, срещу които той беше като свещ, мъждукаща по време на буря.

До слуха му достигна хрущене на стъпки по пясъка, той угаси светлината, отвори вратата и надникна.

По пътя, отклоняващ се по магистралата, под светлината на звездите се приближаваше призрачна неясна фигура, жена в светла рокля или невисок мъж с палто.

— Кой е там? — извика Дасен.

— Джил!

— Джени!

Той изскочи от колата и тръгна да я посрещне.

— Мислех си, че не можеш да дойдеш тук. Ти ми каза…

— Моля те, не се приближавай повече — рече тя и спря на около десетина крачки от него.

Гласът й беше някак особен и несигурен… Дасен се поколеба.

— Джил, ако не се върнеш при вуйчо Лари, ти трябва да напуснеш долината — каза тя.

— Ти искаш да си тръгна?

— Налага се.

— Защо?

— Аз… те искат да си тръгнеш.

— Какво съм направил?

— Ти си опасен за нас. Ние всички знаем това. Можем да го почувстваме. Ти си опасен.

— Джен… смяташ ли, че мога да ти сторя нещо?

— Не зная. Просто зная, че си опасен.

— И ти искаш да си тръгна.

— Заповядвам ти да си тръгнеш.

— Заповядваш ми? — Той долови в гласа й нещо истерично.

— Джил, моля те.

— Не мога да си тръгна, Джен. Не мога.

— Трябва.

— Не мога.

— Тогава върни се при вуйчо Лари. Ние ще се грижим за теб.

— Дори ако се превърна в зомби?

— Не говори за това!

— Но е възможно, нали?

— Скъпи, ние ще се грижим за теб, каквото и да се случи!

— Грижете се за себе си.

— Разбира се, че ще го правим.

— Джени, знаеш ли, че те обичам?

— Зная — прошепна тя.

— Тогава защо правиш това с мен?

— Ние нищо не правим. — Тя плачеше, думите й излизаха през хлипания. — Ти си този, който правиш… каквото и да е онова, което правиш.

— Просто правя онова, което съм длъжен.

— Не трябва да правиш нищо.

— Ти искаш да бъда неточен… да лъжа.

— Джил, умолявам те. Заради мен… заради самия теб, върви си.

— Или да се върна при вуйчо Лари?

— О, моля те.

— Какво ще се случи с мен, ако не го направя?

— Ако наистина ме обичаш… О, Джил, не бих могла да понеса това ако… ако…

Тя спря да говори, плачеше толкова неудържимо, че не можа да продължи.

Дасен тръгна към нея.

— Джен, недей.

Джени ненадейно спря да плаче и започна да отстъпва, клатейки глава към него.

— Стой надалеч от мен!

— Джени, какво ти е?

Тя се отдръпна още по-бързо.

— Джени, престани.

Изведнъж тя се обърна и побягна надолу по пътя. Той хукна след нея, но после спря. Какъв смисъл имаше?

До слуха му достигна истеричният й крясък:

— Стой надалеч от мен! Обичам те! Стой надалеч!

Дасен остана потресен и смълчан, след това чу затръшване на врата на кола някъде откъм магистралата. Светнаха фарове и един автомобил се понесе с пълна скорост към града.

Той си спомни нежните очертания на подобното й на луна лице под звездната светлина, а очите й бяха като два тъмни отвора. Сякаш не беше лице, а маска. С хаотични мисли в главата Дасен закрачи тежко към колата. „Обичам те! Стой надалеч!“

Какво всъщност знам за Джени, запита се той.

Нищо… освен че ме обича.

Стой надалеч!

Какво се криеше зад тези думи — настояване, молба, заповед?

Този въпрос завладя съзнанието му, внасяйки нюанс на лудост. Това надминаваше характерната за влюбените безразсъдност.

„Ти си опасен. Ние знаем това.“

Сигурно го знаеха.

Когато на езерото беше изпитал онова чувство за единство с останалите, те навярно са знаели, че той представлява опасност. А ако не беше поел джаспърс, ако го беше подритнал — те щяха ли да знаят тогава?

Как щяха да узнаят в такъв случай, че ги застрашава? Това щеше да бъде върховно предателство от негова страна.

Представи си Сантарога като море от насилие, скрито зад измамно спокойствие. Подобни на богове, те бяха превъзмогнали примитивното — да. Но примитивното все още беше там и беше по-експлозивно, защото не можеше да бъде разпознато и защото го държаха притиснато като навита пружина.

Джени трябва да почувства това, помисли си той. Любовта й към него ще проясни донякъде съзнанието й.

„Стой надалеч от мен!“

Крясъкът й звучеше още в ушите му.

Именно по този начин бяха загинали другите агенти — те бяха взривили бомбата, наречена Сантарога.

В унеса му нахлуха гласове. Те идваха от другата страна на лагера оттатък пътя. Единият глас определено беше на жена. За другите два не можеше да бъде сигурен. Дасен заобиколи пикапа и погледна към усойните локви и пясъчните хълмове. Пейзажът беше наситен със сенки и звездна светлина и някак си напомняше жарава.

Сред хълмовете проблясна фенерче. Светлината се залюля и после се понесе шеметно. Около нея се очертаваха тъмни приведени фигури. Дасен си помисли за вещиците от „Макбет“. Те се спуснаха надолу по хълма, заобиколиха едно езеро и след това тръгнаха към лагера.

Дасен си помисли дали не трябва да извика. Може би се бяха загубили. По какъв друг начин трима души биха се озовали тук през нощта?

Откъм групата избухна смях, напомнящ смътно на смях на дете. След това женският глас се разнесе отчетливо в нощта:

— О, Пети! Толкова хубаво е, че си с нас.

Дасен се покашля и извика:

— Хей. — А после и по-високо: — Хей!

Светлината се насочи към него като нож. Обади се веселият мелодичен глас на жената:

— В лагера има някой.

После се чу мърморене на мъж.

— Кой е там? — попита жената.

— Летовник — отвърна Дасен. — Загубихте ли се?

— Тъкмо сме тръгнали на лов за жаби. — Това приличаше на глас на момче.

Тримата се приближиха към него.

— Доста окаяно място за лагеруване — каза жената.

Дасен разгледа приближаващите се фигури. Тази отляво със сигурност беше на момче. Стори му се, че то носеше лък и колчан със стрели. Жената държеше в ръката си дълга върлина, а на рамото й имаше някаква обемиста чанта. Мъжът носеше фенерчето и наниз с големи жаби. Те спряха до колата и жената се опря на нея, за да събуе обувката си и за да изтърси пясъка от нея.

— Ходихме до езерото — рече жената.

— Ъ-хъ! — изсумтя мъжът.

— Хванахме осем жаби — отбеляза момчето. — Мама ще ги опържи за закуска.

— Пети е луд по тия работи — каза жената. — Не можех да му откажа, особено първия ден, откакто си е вкъщи.

— Аз преминах — рече момчето. — Татко не премина, но аз успях.

— Разбирам — каза Дасен. Той разгледа човека под отразената от алуминия на колата светлина. Това беше висок, слаб и доста притеснителен мъж. Изпод плетената му шапка се подаваха кичури руса коса. Очите му бяха безизразни като парчета синьо стъкло.

Жената беше обула обувката си и сега изтърсваше другата. Тя се беше наметнала с тежко палто, с което приличаше на варел от вълниста ламарина. Беше ниска на ръст, не по-висока от рамото на мъжа, но в погледа й имаше нещо целенасочено и то му напомни за Клара Шелър от автокъщата за използвани коли.

— Бил беше първия от осем поколения в семейството си, който не го направи — отбеляза тя, докато се обуваше и връзваше връзката си. — Смятат, че това е било предизвикано от нещо в диетата на майка му преди той да се роди. Ние бяхме сгодени преди… Защо ви казвам всичко това? Не мисля, че ви познавам.

— Дасен… Джилбърт Дасен — рече той и си помисли: Ето значи как се грижат за себе си.

— Приятелят на Джени! — възкликна жената. — Виж ти.

Дасен отмести поглед към момчето. Пети. Нямаше вид да е на повече от дванайсет години и беше високо почти колкото жената. Светлината на фенерчето му докосна лицето му и той видя, че то е точно копие на лицето на мъжа, направено под индиго. Бащинството изобщо не можеше да бъде оспорвано.

— Бил, насочи светлината насам — каза жената, изричайки думите старателно и отчетливо, сякаш говореше на съвсем малко дете. — Насам, скъпи.

— Натам, татко. — Момчето насочи несигурната ръка на баща си.

— Точно така, любов моя — рече жената. — Струва ми се, че оплетох пръта в палтото си. — Тя се засуети около някаква връв встрани от нея.

— Ъх — каза мъжът.

Дасен се втренчи в него и го побиха студени тръпки от ужас. Представи си как Джени се „грижи“ за него и как децата им й помагат.

— Ето — рече жената, освобождавайки връвта, която после прикрепи към върлината. — Сега насочи светлината към земята, Бил. Към земята, скъпи.

— Надолу, татко — намеси се момчето и му помогна.

— Ние се обичаме — рече жената. Тя протегна ръка и погали мъжа по бузата.

На Дасен му се стори, че в жеста има нещо неприлично, понечи да се обърне, но не успя.

— Бил е наистина добър — каза жената.

Момчето започна да си играе с лъка, да опъва тетивата и после да я пуска.

— Какво правите тук, д-р Дасен? — попита жената.

— Аз… исках да бъда… сам за известно време. — Той се застави да я погледне.

— Е, тук човек може да се чувства наистина сам — рече тя. — Добре ли се чувствате? Някакво… пърхане… или нещо друго?

— Всичко ми е наред — отвърна Дасен и потръпна.

Момчето беше сложило стрела върху тетивата и сега размахваше лъка.

— Казвам се Мейбъл Джорик — представи се жената. — Това е съпругът ми Бил и Пети — нашият син. Пети беше… знаете, с д-р Пиаже. Току-що получи здравното си удостоверение.

— Аз преминах — рече момчето.

— Да, любов моя, ти успя. — Тя погледна към Дасен. — Другата година Пети отива в колеж.

— Не е ли малък? — попита Дасен.

— На петнайсет години — отвърна жената.

— Ъх — рече мъжът.

Момчето беше опънало лъка докрай. Върхът на стрелата проблясна по светлината на фенерчето.

Стрелата се насочваше ту наляво, ту надясно… нагоре, надолу.

Дасен неспокойно отстъпи назад, виждайки, че върхът не в една линия с гърдите му. По челото му изби пот. Почувства, че момчето излъчваше заплаха.

Дасен инстинктивно застана зад мъжа така, че да се скрие от Пети, но бащата се отмести назад и се вторачи в посока към магистралата.

— Мисля, че чува колата — каза жената. — Брат ми Джим идва да ни вземе. — Тя поклати учудено глава. — Бил има страшно добър слух, наистина.

Дасен почувства, че към него се носи нещо ужасно и падна на колене и ръце. В този момент той чу как тетивата иззвънтя, усети въздушната струя от стрелата над врата си и чу удара в страничната част на колата.

— Пети! — изкрещя жената и изтръгна лъка от ръцете му. — Какво правиш?

— Тя се изплъзна, мамо.

Дасен се изправи на крака и се втренчи в хората пред него.

— Ъх — каза мъжът.

Жената се извърна към Дасен с лъка в ръката си.

— Той се опита да ме убие — прошепна Дасен.

— Това беше злополука! — запротестира момчето.

Мъжът вдигна фенерчето заплашително.

Без да поглежда към него, жената каза:

— Насочи го към земята, скъпи. — Тя наведе фенерчето надолу и се вгледа в Дасен. — Нали не мислите…

— Това беше злополука — каза момчето.

Дасен погледна стрелата. Тя се беше забила наполовина в колата на нивото на гърдите му. Дасен се опита да преглътне, гърлото му беше пресъхнало… Злополука. Нещастен случай. Момчето си играеше с лъка и стрелата. Тя се изплъзна.

Смърт при злополука.

Какво беше това нещо, което ме предупреди, зачуди се той.

Дасен знаеше отговора. Той беше там, в съзнанието му, съвсем разбираем. Той вече познаваше модела на опасностите в Сантарога. Средствата можеха да бъдат различни, но моделът беше един и същ — нещо смъртоносно в привидно невинен контекст.

— Това беше злополука — прошепна жената. — Пети не би могъл да стори зло и на муха.

Дасен забеляза, че тя не вярва на думите си.

А имаше още нещо. Някаква тънка нишка все още го свързваше с онова характерно за джаспърс единство на съзнанията. Предупредителното известие, пристигнало по тази нишка, беше извън всякакво съмнение. Тя също го беше получила.

— Така ли? — попита Дасен. Той погледна още веднъж към забитата в колата стрела.

Жената се обърна, хвана сина си за рамото и размаха лъка срещу него.

— Искаш да се върнеш ли? — попита тя. — Това ли искаш?

— Ъх — рече мъжът, тътрейки краката си неспокойно.

— Това беше злополука — каза момчето. Очевидно беше, че едва сдържа сълзите си.

Жената се обърна към Дасен с умолителен поглед.

— Няма да кажете нищо на д-р Лари, нали?

— Да не кажа нищо? — Дасен се вторачи в нея с глупаво изражение.

— Той може… нали разбирате, да изтълкува нещата погрешно.

Дасен поклати глава. За какво говореше тя?

— Толкова е трудно — рече жената. — Като се има предвид състоянието на Бил, искам да кажа. Знаете как е там. — Тя посочи неопределено с глава. — Педантичният им начин на наблюдение, хващането и за най-малкия симптом. Толкова е трудно да имаш син там… да го опознаваш и виждаш само през часовете за посещение и… никога да не си истински сигурна преди…

— Аз съм здрав, мамо — намеси се момчето.

— Разбира се, че си здрав, любов моя. — Тя не отмести погледа си от Дасен.

Той въздъхна.

— Аз преминах — рече момчето. — Аз не съм като татко.

— Ъх — каза мъжът.

На Дасен му се плачеше.

— Няма да кажете нищо, нали? — молеше се жената.

Значи Пиаже имаше работа, с която да им се отплати тук в долината. Клинична работа… работи с деца. И това, разбира се, беше свързано с джаспърс.

— Ще ме върнат ли обратно? — попита Пети. В гласа му се долавяше страх.

— Доктор Дасен, моля ви — настояваше жената умолително.

— Беше злополука — рече Дасен, макар и да знаеше, че не беше злополука. Жената също го знаеше. Стрелата беше изстреляна за да убие. Той каза:

— Може би ще бъде по-добре, ако за известно време му вземете лъка и стрелите.

— О, не се безпокойте за това — рече тя и въздъхна дълбоко от облекчение.

На магистралата до входа на лагера спря кола.

— Ето го и Джим — каза жената. Тя се обърна и чантата на рамото й се залюля към Дасен. Той усети богатото ухание на джаспърс, идващо от чантата.

Дасен спря дясната си ръка, насочила се автоматично към чантата.

Мейбъл Джорик погледна отново към него.

— Искам да ви благодаря за проявеното от вас разбиране — рече тя. — Ако някога има нещо… — Тя се прекъсна, забелязвайки привлеченото от чантата внимание на Дасен. — Обзалагам се, че ви е замирисало на кафе — каза жената. — Искате ли?

Дасен не можа да се въздържи и кимна.

— Ето. — Тя завъртя чантата пред себе си. — Термосът е почти пълен. Сипах си само една чаша на езерото, но повечето се разля. Пети, тичай да помогнеш на баща си до колата.

— Добре, мамо. Лека нощ, доктор Дасен.

Дасен не можеше да отклони погледа си от ръцете на жената, които вадеха блестящия метален термос от чантата.

— Вземете термоса — каза жената и му го подаде. — Ще ни го върнете, когато се приберете в града. Ние живеем само на половин пряка от клиниката на „Салмън уей“.

Дасен усети пръстите си да се пристягат около вълнистите стени на термоса. Започна да трепери.

— Сигурен ли сте, че сте добре? — попита жената.

— Аз съм… това е вторичен резултат… шок, предполагам — рече той.

— Сигурно. Толкова съжалявам. — Тя мина зад Дасен, отиде до колата и отчупи стърчащата стрела. — Ще дам това на Пети за да му напомня колко внимателен трябва да бъде.

Дасен отклони вниманието от термоса и погледна към пътеката през пясъка. Пети и баща му бяха почти на средата на пътя до магистралата. Фаровете на колата бяха издълбали блестяща фуния в мрака. Изсвири клаксон.

— Ако сте сигурен, че сте добре — рече жената, — по-добре да тръгвам. — Тя погледна към пикапа и после още веднъж към Дасен. — Ако някога се появи нещо, което можем да направим…

— Аз ще… ще ви донеса термоса веднага щом мога — каза Дасен.

— О, не бързайте. Въобще не бързайте. — Тя се загърна добре с палтото и тръгна с тежки стъпки към магистралата. След около двайсетина крачки спря и се обърна. — Беше наистина много мило от ваша страна, д-р Дасен. Няма да забравя това.

Дасен ги наблюдаваше, докато колата потегли обратно към града. Преди тя да се изгуби от поглед, той се прибра в пикапа, разви капачката на термоса и си наля чаша горещо кафе.

Докато вдигаше чашата, ръцете му трепереха.

Цялото време и материя бяха сведени до този миг, тази чаша и тази обгръщаща го и ухаеща на джаспърс пара. Дасен пресуши чашата.

Усещането, което изпита, приличаше на разпръскване на лъчи от точица в стомаха му, голяма колкото топлийка. Дасен потърси пипнешком леглото си и се загърна в спалния чувал. Почувства се безкрайно отчужден, той беше някакво преходно създание. Съзнанието му се движеше из плетеница от огнени мрежи.

Тук цареше ужас. Опита се да се отдръпне, но мрежите го задържаха. Къде е личността, която някога бях, помисли си той. Опита се да се придържа към нещо, което му беше донякъде познато, нещо, което можеше да отъждестви със себе си. Убягваше му самата идея за личност. Тя се превърна в символ с формата на ухо — според тълкуванието му това беше собственото му работещо съзнание.

За кратък миг той усети, че е стъпил на здрава почва, това беше една същностна относителна истина, с помощта на която той можеше да взима решенията си и да оправдава постъпките си. Дасен отвори очи. Под отразената бледа светлина на звездите в купето той видя нещо да проблясва на стената и разбра, че това е острието на стрелата на Пети.

Ето я — относителната истина: острие на стрела. Тя се беше зародила и после беше замряла.

Всичко, което има начало, има и край, каза си той.

В този момент в съзнанието му нещо се размърда, това беше подслонилото се там древно създание, поглъщачът на мозък. Сън, каза си Дасен. В него имаше някакво спящо същество. То отказваше да се събуди. Беше безкрайно и кръгообразно. Той се просна в периферията му.

Дасен спеше.